Философия на Историята Том І: Духът на Изтока

В конституцията става дума за развитие на разумното, т.е. на политическото състояние в себе си, за откриването на моментите на понятието, за разделянето на властите, които сами по себе си се допълват една друга и в качеството си на свободни спомагат с дейността си за постигането на една цел и се крепят с нея, т.е. образуват органично цяло. По такъв начин държавата е разумна, обективно съзнаваща себе си и за себе си биваща свобода. Нейната обективност се състои именно в това, че нейните моменти се оказват налице не идеално, а в своеобразна реалност, и в своята дейност, отнасяща се до тях самите, просто преминават в дейност, която е породена и резултат от която е цялото, душата, индивидуалното единство.

По-горе вече набелязахме два момента, а именно: първо, идеята за свободата като абсолютно крайна цел; второ, средството, което води до постигане на тази цел, субективната страна на знанието и желанието със свойствената й жизненост, движение и дейност. След това определихме държавата като нравствено цяло и реалност на свободата и, благодарение на това, като обективно единство на двата момента. Макар и да различаваме при анализа тези две страни, трябва да отбележим, че те се намират в тясна връзка и че тази връзка се разкрива във всяка от двете страни, ако я разглеждаме отделно. От една страна, познахме идеята в нейната определеност като познаваща себе си и търсеща своята свобода, имаща своя цел само за себе си; в това състояние е простото понятие на разума, а също така и онова, което нарекохме субект, самосъзнание, дух, съществуващ в света. Ако разгледаме субективността от друга страна, ще открием, че субективното знание и желание са мислене. Но когато аз, мислейки, зная и искам, то аз искам всеобщия предмет, субстанциално разумен в себе си и за себе си. И така, забелязваме биващото в себе си съединение между обективната страна, понятието и субективната страна. Това съединение обективно съществува като държава, която следователно е основа и съединение на другите конкретни страни от народния живот: изкуство, право, нрави, религия, наука. Целта на цялата духовна дейност е само една — това съединение, т.е. неговата свобода, да стане съзнателно. Главната форма на това съзнателно съединение е религията. В нея съществуващият, светският дух осъзнава абсолютния дух и в това съзнаване на биващото в себе си и за себе си същество волята на човека се отказва от неговия частен интерес; човек го оставя настрани с чувство на благоговение, предавайки се на което, той вече не може да се съобразява с частния си интерес. С жертвата човек изразява това, че се отрича от своята собственост, от своята воля, от своите особени усещания. Религиозното съсредоточаване на духа е чувство, обаче то преминава и в размисъл: последният намира своя израз в култа.

Втората форма на синтез на обективното и субективното в духа е изкуството: то в по-голяма степен от религията се открива в действителността и в сетивните явления. Най-достоен е неговият стремеж да изобразява ако не божия дух, то божия образ, а след това божественото и духовното изобщо. Божественото трябва да стане нагледно благодарение на изкуството: то го изобразява за фантазията и нагледа. Но истинното се изразява не само във формата на представа и чувство, но и в мислещия дух. Благодарение на това получаваме третата форма на синтез — философията. Затова философията е най-висшата, най-свободната и най-мъдрата форма. Тук в задачата ни не може да залегне по-подробно разглеждане на тези форми: нужно бе само да ги споменем, тъй като те се развиват на същата почва, върху която се развива и предметът, който разглеждаме тук, а именно държавата.

 

Общото, което се проявява и познава в държавата, формата, под която се подвежда всичко съществуващо, е въобще това, което конституира образуването на нацията. А определеното съдържание, на което се придава формата на всеобщност и което се състои в тази конкретна действителност, каквато се явява държавата, е самият дух на народа. Действителната държава е одушевена от този дух във всички свои частни дела, войни, учреждения и т.н. Но човекът трябва и да знае за този свой дух и самата си същност, и да съзнава своето единство с тях, което се оказва първично. Защото казахме, че нравствеността е единството между субективната и всеобщата воля. Но духът трябва ясно да съзнава това и религията е мястото, в което това знание се съсредоточава. Изкуството и науката са само различни страни и форми на едно и също съдържание. При разглеждането на религията трябва да се обръща внимание дали тя познава истината, идеята само в нейната разделност или в нейното истинно единство: в нейната разделност, ако се признава, че бог като отвлечено висше същество, властелин на небето и земята, се намира в отвъдния свят и е чужд за човешката действителност; в нейното единство, ако бог се разглежда като единство между всеобщото и единичното, при което тук и единичното се съзерцава положително — в идеята за въплъщението. Религията е областта, в която народът дава израз на определението си за това, което той смята за истинно. Определението съдържа в себе си всичко, което се отнася до същността на предмета, в което неговата природа се изразява в проста основна определеност, като огледало на всяка определеност, като обща душа за всички частности. Следователно представата за бог е общата основа на народа.

В този аспект религията се намира в най-тясна връзка с принципа на държавата. Свободата може да съществува само там, където индивидуалността се признава за положителна в божественото същество. По-нататък тяхната връзка се открива и в това, че светското битие като временно, проявяващо се в частните интереси, се оказва благодарение на това относително и неправомерно, то получава право за съществуване само доколкото неговата обща страна — принципът, е абсолютно правомерен и това става само по такъв начин, че този принцип се признава за определеност и конкретно битие на божието същество. Затова държавата се основава на религията. Често се налага да слушаме това в наши дни и в по-голямата си част то има само този смисъл, че индивидите като богобоязнени се отличават с особена склонност и готовност да изпълняват своя дълг, защото подчинението на господаря и на закона толкова лесно се съединява със страха от бога. Но тъй като страхът от бога поставя всеобщото по-горе от частното, той може, разбира се, да бъде насочван и срещу последния, да става фанатичен и да има разрушително въздействие върху държавата, нейните органи и институции. Затова някои мислят, че страхът от бога трябва да бъде благоразумен и да бъде сдържан в определени граници, така че да не става ожесточен и да не руши онова, което е длъжен да пази и поддържа. Най-малкото в страха от бога се съдържа такава възможност.

И тъй като бе съставено правилното убеждение, че държавата се основава на религията, то положението на религията се определя в смисъл, че първо е създадена държавата, а след това, за да бъде поддържана, тя трябва да бъде фрашкана с религия, за да може да се закрепи в умовете. Хората наистина трябва да бъдат подготвяни чрез възпитанието за приемането на религията, но не като за нещо, което още не съществува. Защото ако може да се каже, че държавата е основана на религията, че тя се крепи на нея, то това по същество означава, че държавата е произлязла от религията, сега и винаги произлиза от нея, т.е. принципите на държавата трябва да бъдат разглеждани като имащи сила в себе си и за себе си. Това е възможно само когато те се признават за определения на самата божия природа. Затова природата на държавата и нейната конституцията са същите, както и на религията. Държавата наистина е възникнала от религията и при това така, че атинската и римската държава са станали възможни само поради специфичната форма на езическа религия на тези народи, както за католическата държава е характерен друг дух и друга конституция за разлика от протестантската.

Ако тези призиви, тези настойчиви опити да се внушава религия се оказват, както това често ни се струва, вик на ужас, свидетелствуващ за опасността, криеща се в това, че религията вече е изчезнала от държавата или че предстои пълното й изчезване — такова положение би било лошо и дори по-лошо от онова, което си мислят хората, изразяващи даденото опасение. Защото те още вярват, че внушаването и такъв род религиозна ваксинация са средство срещу злото. Но религията изобщо не може да се създаде по такъв начин; нейните източници се крият много по-дълбоко.

Друга една, при това противоположна нелепост, която срещаме в наше време, се състои в желанието да се измисли и да се въведе конституция независимо от религията. Макар че католическото вероизповедание, заедно с протестантското, е разклонение на християнската религия, то не допуска вътрешна справедливост и нравственост на държавата, заключаваща се в прочувствеността, свойствена за протестантския принцип. Гореспоменатото отделяне на това, което се отнася до държавното право, конституцията, е необходимо вследствие особеността на гореспоменатата религия, която не признава самостоятелността и субстанциалността на правото и нравствеността. Но след като по този начин са откъснати от вътрешната, последната светиня на съвестта, от спокойната сфера, в която пребивава религията, принципите на държавното право и държавните институции нямат истински център и остават нещо абстрактно и неопределено.

От това, което дотук беше казано за държавата, следва изводът, че жизнеността на държавата в индивидите е била наречена нравственост. Държавата, нейните закони, нейните учреждения са правата на съставящите държавата индивиди; нейната природа, почва, планини, въздух и вода са тяхната страна, тяхното отечество, тяхното външно достояние; историята на тази държава, техните деяния и това, което са направили предците им, им принадлежи и живее в техните спомени. Всичко в държавата е тяхно достояние, точно така, както и те й принадлежат, защото тя е тяхната субстанция, тяхното битие.

Представите им са проникнати от нея и тяхната воля е желание за тези закони и това отечество. Тази истинска съвкупност представлява единно същество, дух на единен народ. Индивидите му принадлежат; всяко отделно лице е син на своя народ и заедно с това син на своето време, защото неговата държава се развива; нито един не изостава от нея и още по-малко пък я изпреварва. Тази духовна същност е същност на индивида; тоя е неин представител, произлиза от нея и се съдържа в нея. За атиняните думата Атина е имала двоен смисъл: първо, тя е означавала съвкупността от учреждения, а след това — богинята, представителка на духа на народа, на единството.

Този дух на народа е определен дух и както току-що бе споменато — той е определен и по отношение на историческата степен на своето развитие. След това този дух съставлява основата и съдържанието в другите гореспоменати форми на неговото самосъзнание. Защото духът в своето самосъзнание трябва да бъде обективен за себе си и обективността непосредствено съдържа в себе си установяване на различията, които изобщо са съвкупност от различни сфери на обективния дух точно както душата съществува само доколкото е система от своите членове, които, съчетавайки се в своето просто единство, образуват душата. По такъв начин единната индивидуалност в своята същественост се представя, почита и възприема в религията като бог, в изкуството тя се изобразява като образ, нагледна представа, във философията тя се познава и се разбира като мисъл. В резултат на първоначалната тъждественост на тяхната субстанция, съдържание и предмет тези форми образуват неразривно единство с духа на държавата; дадената форма на държавния строй може да съществува само при дадена религия, също както в дадена държава могат да съществуват само дадена философия и дадено изкуство.

По-нататък трябва да обърнем внимание и на едно друго обстоятелство, а именно, че определеният дух на народа сам по себе си е само отделен индивид в хода на световната история. Защото световната история е израз на божествения, абсолютен процес на духа в неговите висши образи, тя е израз на онзи ред от етапи, благодарение на който той осъществява своята истина, стига до самосъзнаване. Тези етапи намират своя израз в световноисторическите духове, в определеността на техния нравствен живот, на тяхната конституция, тяхното изкуство, религия и наука. Реализацията на тези етапи е безкраен стремеж на световния дух, негово непреодолимо влечение, защото неговото понятие се изразява както в това разчленяване, така и в неговото осъществяване. Световната история само показва как постепенно в духа се пробуждат самосъзнанието и стремежът към истината; появяват се проблясъци на съзнание, изясняват се основните моменти, накрая той става напълно съзнателен.

И така, след като обяснихме абстрактните определения на природата на духа, т.е. средствата, които духът използува за реализирането на своята идея, и формата, която се оказва пълна реализация на духа в конкретното битие, а именно държавата, в увода ни остава само:

 

С — да разгледаме хода на световната история. Абстрактното изменение изобщо, което се извършва в историята, отдавна вече е било понятно в общия си вид, в смисъл, че в него заедно с това се включва и преходът към по-добро, към по-съвършено. При цялото огромно многообразие на измененията, които се извършват в природата, в тях се открива само един кръговрат, който вечно се повтаря; в природата няма нищо ново под слънцето и в това отношение многообразната игра на нейните форми предизвиква скука. Само в промените, извършващи се в духовната сфера, се появява новото. Това явление, извършващо се в духовната сфера, позволява в човека да бъде открито друго определение, различно от това, което се намира в чисто естествените предмети, в които винаги се проявява един и същ постоянен характер, оставащ неизменен, а именно — действителната способност към промяна и при това към по-добро, стремежът към усъвършенствуване. Такива религии като католическата, а също така и държави, които смятат за свое право да остават неподвижни или поне устойчиви, не са одобрявали този принцип, признаващ самото изменение за законно. Ако в общи линии се признава изменчивостта на светските неща, каквато е например държавата, то, от една страна, религията, като религия на истината, се смята за изключение. От друга страна, допуска се възможността промените, превратите и разрушенията на състоянията, които имат право на съществувание, да бъдат обяснени със случайността, неумението и преди всичко с лекомислието и долните страсти на хората. В действителност способността към усъвършенствуване е нещо толкова неподдаващо се на определяне, колкото и изменяемостта изобщо; тя е безцелна, за изменението няма мащаб; по-доброто, по-съвършеното, към което тя трябва да се стреми, е нещо напълно неопределено.

По-нататък, в принципа на развитието се съдържа и това, че в основата му лежи едно вътрешно определение, съществуваща в себе си предпоставка, която се себеосъществява. Такова формално определение се оказва духът, за който световната история е негова арена, негово достояние и сфера, в която се извършва неговата реализация. Той не се поддава на външната игра на случайността; обратно, той е абсолютно определящо начало и безусловно не е изложен на случайностите, които използува за своите цели и които са в неговата власт. Но развитието е свойствено също така и за организмите: се оказва, че тяхното съществуване не само че не е непосредствено, изменящо се под влияние на външните условия, но и произлиза от самото себе си, от вътрешния неизменен принцип, от простата същност, чието съществуване като зародиш първо се оказва просто, но след това благодарение на нейното развитие в нея се появяват различия, които влизат във взаимодействие с другите предмети и по такъв начин от тях се образува състоящият се от непрекъснати промени жизнен процес, който обаче също така преминава в противоположен процес и се преобразува в запазване на органичния принцип и неговото формиране. По такъв начин органичният индивид произвежда самия себе си; той прави от себе си това, което е сам в себе си. Точно така духът е само това, което прави сам от себе си, и прави от себе си това, което той е в себе си. Това развитие се извършва непосредствено, без противоположности, без препятствия. Нищо не може да се вклини между понятието и неговата реализация, между определената в себе си природа на зародиша и съществуването, съответствуващо на тази природа. Но в духа процесът се извършва съвършено различно. Преходът от неговото определение към неговото осъществяване става с помощта на съзнанието и волята; самите те преди всичко са потопени в непосредствения естествен живот; техен предмет и цел е преди всичко самото естествено определение като такова, което притежава безкрайни права, сила и богатство — защото то е духът, който ги одушевява. По такъв начин в него духът сам се противопоставя на себе си; той трябва да преодолява самия себе си като истинско враждебно препятствие на самия себе си; развитието, което в природата е спокоен процес, в духа се оказва тежка безкрайна борба срещу самия себе си. Духът иска да разбере самия себе си, но сам той скрива от себе си своето понятие, перчи се и намира удовлетворение в това отчуждение от самия себе си.

По такъв начин развитието не е обикновен и спокоен процес, извършващ се без борба, като развитието на органичния живот, а тежка и неблагодарна работа, насочена срещу самия себе си; то е не чисто формален процес на развитие изобщо, а осъществяване на цел с определено съдържание. От самото начало изяснихме тази цел: тя е духът, а именно по неговата същност, по понятието за свобода. Той е основен предмет, а следователно и ръководен принцип на развитието, началото, благодарение на което последното получава смисъл и значение (като например в римската история Рим е предмет, а благодарение на това и ръководен принцип при разглеждане на събитията). И обратното, станалото е произтичало само от този предмет и има смисъл само по отношение на него и само в него има свое съдържание. В световната история има няколко големи периода, които са преминали така, че развитието явно не се е придвижило напред, а напротив — всички огромни културни придобивки са били унищожени; след това за нещастие се е налагало да се започва отначало, за да може с помощта поне на запазените остатъци от гореспоменатите съкровища, с цената на огромна загуба на сили и време, с престъпления и страдания отново да бъде достигнато онова равнище на култура, което вече отдавна е било достигнато. Точно така има и периоди на развитие, чиито резултати продължават да съществуват като богати паметници на всестранна култура и системи, построени от елементи от особен род. Чисто формалното разбиране на развитието изобщо не може нито да предпочита един род развитие пред друг, нито да обясни целта на гореспоменатото прекратяване на развитието в предишните периоди, а трябва да разглежда такива процеси, особено регресивните явления, като външни случайности. За предимствата (на такова разбиране) може да се съди само от неопределени позиции, именно защото тук се придава значение само на развитието като такова.