Философия на Историята Том І: Духът на Изтока

И така, световната история представлява ход на развитието на принципа, чието съдържание е съзнанието за свобода. Логиката дава по-точно определение на общия характер на етапите на това развитие, но техният конкретен характер трябва да бъде обяснен във философията на духа. Тук трябва само да споменем, че първият етап е гореспоменатото потапяне на духа в естествеността; вторият етап е излизането от това състояние и осъзнаването на своята свобода. Но това пълно откъсване (от естествеността) не е пълно, а частично, тъй като то изхожда от непосредствената естественост, следователно отнася се към нея и още не се е отделило от нея като момент. Третият етап е извисяването от тази още частна свобода до нейната чиста всеобщност, до самосъзнанието и съзнанието за собствено достойнство на самата същност на духовността. Тези етапи са основните принципи на всеобщия процес, но начинът, по който всеки от тях сам на свой ред е процес на тяхното формиране и диалектика на техния преход — тези подробности ще бъдат изяснени впоследствие.

Тук трябва само да споменем, че духът започва да се развива, тръгвайки от своята безкрайна възможност, която обаче е само възможност и съдържа в себе си неговото абсолютно съдържание като биващо в себе си, като задача и цел, която той постига само в своя резултат, който само тогава се оказва негова действителност. По такъв начин в съществуването развитието е движение напред от несъвършеното към по-съвършеното, при което първото трябва да бъде разглеждано не в абстракция само като несъвършено, а като нещо такова, което в същото време съдържа в себе си своята собствена противоположност, така нареченото съвършено като зародиш, като стремеж. Точно така възможността, най-малко чрез рефлексията, сочи нещо такова, което трябва да стане действително, и по-точно казано — Аристотеловата dynamis е също така и potentia, сила и мощ. По такъв начин несъвършеното като противоположно на самото себе си е противоречие, което, разбира се, съществува, но точно така се и преодолява и разрешава чрез стремежа, импулса, подтикващ духовния живот сам в себе си да разкъса кората на естествеността, сетивността и чуждостта на самия себе си и да достигне до света на съзнанието, т.е. до самия себе си.

На достойнството на философското разглеждане съответствува само такава гледна точка, съгласно която историята започва едва по времето, когато в света започва да се осъществява разумността, а не от времето, когато тя е все още само възможност в себе си — от времето, когато съществува такова състояние, при което тя се проявява в съзнанието, волята и действието. Неорганичното съществуване на духа, неорганичното съществуване на свободата, несъзнаващата доброто и злото, а следователно и законите тъпост или, ако щете, превъзходство, не е предмет на историята. Естествената и заедно с това религиозна нравственост е семейният пиетет. В даденото общество нравствеността се състои именно в това, че неговите членове не се отнасят един към друг като индивиди, притежаващи свободна воля, не като личности: именно затова семейството в себе си е лишено от това развитие, благодарение на което за първи път възниква историята. Но когато духовното единство се разширява извън пределите на този кръг от чувства и естествена любов и стигне до съзнанието на личността, тогава се разкрива онзи тъмен и недостъпен център, в който нито природата, нито духът са отворени и прозрачни и за който природата и духът могат да станат открити и прозрачни само благодарение на работата на по-нататъшното и отнасящо се към доста отдалечено време формиране на гореспоменатата воля, станала самосъзнателност. Защото само съзнанието е отворено и само пред него могат да се разкрият бог и всичко останало; и в своята истинност, и в своята в себе си и за себе си биваща всеобщност то може да се разкрива само на проявилото се съзнание. Свободата се състои само в това да се знаят и да се имат предвид такива общи субстанциални предмети като право и закон, и да се създава съответствуващата им действителност — държавата.

Народите могат да живеят дълго без държава, преди да успеят да достигнат до своето предназначение, и при това те дори могат да достигнат значително развитие в известни насоки. От гореказаното произтича изводът, че разглеждането на това доисторическо време не влиза в задачата ни; след него би могла да започне истинската история или пък народите са можели изобщо да не достигнат до държавна форма. Велико откритие в историята, равно по своето значение на откриването на Новия свят, е направеното преди около двадесет години откритие, отнасящо се до санскритския език и до връзките, съществуващи между него и европейските езици. Благодарение на това откритие възниква мнението за родството между германските народи и индийците, при което това мнение е толкова достоверно, колкото може да се иска по отношение на подобни въпроси. Дори и в наши дни са ни известни племена, които едва ли образуват общество и още по-малко — държава, но тяхното съществуване е много древно; относно други народи, чийто установен строй предимно трябва да ни интересува, традицията стига до времена, предшествуващи историята на основаването на техните държави, а и до този момент в тях са били извършвани много промени. В гореспоменатата връзка между езиците на толкова отдалечени един от друг народи имаме пред себе си резултат, доказващ като неопровержим факт разпространението на тези нации от Азия и заедно с това толкова несвързаното по-нататъшно развитие на тези първоначални родствени отношения, при което този факт не се извежда от комбинацията на важни и маловажни обстоятелства, произволно установявани от склонни да правят това хора, които вече са обогатили и по-нататък ще обогатяват историята с толкова много измислици, изтъквани като факти. Но гореспоменатото минало, явно продължило толкова дълго, се намира извън пределите на историята; то я е предшествувало.

В нашия език думата история означава както обективната, така и субективната страна, както historiam rerum gestarum1, така и самите res gestas2. С нея се обозначава както онова, което се е извършвало, така и историческото повествование. Трябва да приемем това съединяване на двете гореспоменати значения за по-важно, отколкото е външната случайност; трябва да признаем, че историографията възниква едновременно с историческите в пълния смисъл на тази дума деяния и събития. Съществува обща вътрешна основа, която ги поражда заедно. Семейните спомени, патриархалните традиции представляват известен интерес в семейството и в племето; еднообразната смяна на техните състояния не е предмет, достоен за спомени; но славните подвизи и превратностите на съдбата могат да карат Мнемозина да изобразява картините на тези събития така, както любовта и религиозните чувства карат фантазията да придава определен образ на тези стремежи, които първоначално нямат форма. Но само държавата създава такова съдържание, което не само се оказва годно за историческата проза, но и помага за нейното възникване. Вместо чисто субективните разпореждания, достатъчни за задоволяването на потребностите на дадения момент, общината, извисила се до там, че да стане държава, има нужда от предписания, закони, общи и общозадължителни определения. Благодарение на това в нея се пробужда интересът към такива действия и събития, които имат разумен смисъл, сами по себе си се представят определени и предизвикват други резултати, а после тези събития и действия стават предмет на историческото изложение. Мнемозина се стреми да увековечи спомена за тези събития в интересите на вечната цел на това формиране на държавата и на нейния строй. Изобщо такива по-дълбоки чувства, каквото е чувството любов, а после и религиозността и характерните за нея образи, сами по себе си напълно непосредствено са дадени в настоящето и намират удовлетворение в самите себе си, но външното съществуване на държавата при разумните нейни закони и нрави е несъвършено настояще и за неговото пълно разбиране съзнанието трябва да се обръща към миналото.

Затова за столетията или хилядолетията, които са предшествували историографията и в продължение на които са били извършвани редица преврати, преселения и много бурни промени, не съществува обективна история, тъй като за тях няма субективна история, историческо повествование. Работата не е само в това, че тя случайно е можела да загине през тези периоди; тя и не е можела да съществува и затова липсва за тези периоди. Само в държавата, в която се е развило съзнанието за законите, се извършват обмислени действия, съпроводени с ясното съзнание за тях, което развива способността и необходимостта те да бъдат запазени в такъв вид. За всеки човек, който започва да изучава съкровищата на индийската литература, е очевидно, че тази страна, толкова богата с произведения на духа, които при това са в пределна степен дълбоки, изобщо няма история и в това отношение представлява изключително рязък контраст с китайската империя, която има история, отнасяща се към най-древни времена. В Индия има не само книги с религиозно съдържание и великолепни поетични произведения, но и древни списъци със закони, чието съществуване, както бе споменато по-горе, е необходимо предварително условие за възникването на историята; въпреки това тя няма история. Но в тази страна организацията, започнала да се проявява в обществените различия, веднага е застинала в кастите във формата на определения, установени от природата, така че, макар законите и да се отнасят до гражданските права, самите тези права се поставят в зависимост от естествените различия и установяват предимно определения, произтичащи от принадлежността към тези съсловия и отнасящи се до техните взаимни отношения, т.е. отношенията на висшите към низшите (не толкова на правата, колкото на нещо противоположно на правата). По такъв начин от великолепието на индийския живот и от индийските държави е изключен елементът нравственост. При гореспоменатата несвобода на природното постоянство на съсловния строй цялата обществена връзка е див произвол, капризна принуда или по-скоро бурно, без каквато и да е крайна цел движение напред и развитие; по този начин Мнемозина не вижда нито един обект за проникнатия от мислите спомен, и фантазията, макар и по-дълбока, но напълно необуздана, се развихря върху почва, която, за да стане годна за историята, би трябвало да има цел, отнасяща се и до сферата на действителността и заедно с това до сферата на субстанциалната свобода.

Тъй като за историята това условие е необходимо, то толкова богатият на съдържание и дори необятен процес на разширяване на семействата, образуването на племена от тях, а след това превръщането на племената в народи, предизвиканото от това разширяване тяхно разпространение, което само по себе си ни кара да предполагаме наличието на много усложнения, войни, преврати, падения — всичко това се е извършвало без история; нещо повече, свързаното с този процес разпространение и развитие на царството на звуците е останало беззвучно и нямо и се е извършвало тихомълком. Паметниците свидетелствуват, че езиците, на които са говорели народите в тяхното неразвито състояние, са имали твърде висока степен на развитие, че умът, развивайки се многостранно, бурно се е устремявал към тази теоретическа почва. Развитата последователна граматика е дело на мисленето, изразяващо в нея своите категории. По-нататък, факт е, че с прогреса на цивилизацията в обществото и в държавата това систематическо изразяване на ума се шлифова и езикът става по-беден и по-малко разчленен — своеобразно явление, което се състои в това, че прогресът, при който се засилва духовната страна и се проявява разумността, предизвиква пренебрежително отношение към гореспоменатата разсъдъчна обстоятелност и разсъдителност, намира ги за притеснителни и ги прави излишни. Езикът е творение на теоретическия ум в истинския смисъл на думата, защото е негов външен израз. Спомените и фантазиите се изразяват без непосредствената помощ на езика. Но както тази теоретическа дейност изобщо, така и нейното по-нататъшно развитие и свързаният с това развитие по-конкретен процес на разселение на народите, тяхното разделение, възникващите между тях усложнения, техните преселения, остават скрити в мрака на нямото минало; всичко това не е резултат от действието на волята, в която се пробужда самосъзнанието, то не е резултат от действието на свободата, създаваща за себе си друг външен израз, една истинска действителност. Чужди на този истинен елемент, тези народи, въпреки развитието на езика, не са успели да достигнат до историята. Бързото развитие на езика, преместването и обособяването на нациите са получили значение и са привлекли към себе си конкретния разум отчасти при съприкосновението на тези нации с [вече съществуващите] държави, отчасти благодарение на това, че при тях самите се е образувала държавността.

И обстоятелството, че обикновено се оправдават с различен род възражения срещу определеността, разглеждана в нейната всеобщност, отчасти се обяснява с неспособността да се изрази и разбере идеята. Ако в естествената история като възражение срещу определено установени родове и класове се посочва някой чудовищен, изроден или негоден екземпляр, то уместно е да приведем спрямо това факта, че често се говори неопределено, а именно, че изключението се потвърждава от правилото, т.е. че изключението позволява да се изяснят условията, при които то се появява, или да се посочи недостатъчното, негодното, заключаващото се в отклоненията от нормалното. Безсилието на природата се проявява в това, че тя не може да отстоява своите общи класове и родове срещу другите елементарни моменти. Но когато например организацията на човека се разглежда в нейната конкретна форма и се посочва, че за неговия органичен живот съществено необходимо е наличието на мозък, сърце и т.н., то може например да се посочи някой нещастен изрод, който в общи линии притежава човешка форма или нейни части и който е бил заченат в човешко тяло, живял е в него и е дишал, родил се е от него, но който няма нито мозък, нито сърце. Ако се даде такъв пример, за да се опровергае общото понятие за телосложението на човека, ограничавайки се със споменаването му и с неговото повърхностно определение, се оказва, че наистина съществуващият конкретен човек, разбира се, е нещо друго: такъв човек трябва да има мозък в главата си и сърце в гърдите си.

По подобен начин твърдят, че геният, талантът, нравствените добродетели и чувства, благочестието могат да се срещнат във всички пояси, във всеки държавен строй и при всяко политическо състояние, за което могат да бъдат дадени много примери. Ако на това се придава такъв смисъл, че разликата в тях трябва да бъде отхвърлена като маловажна или несъществена, то рефлексията остава при абстрактните категории и се отказва от определеното съдържание, за което в такива категории, разбира се, липсва принцип. Гледната точка на образоваността, изразяваща се в такива формални подходи, дава възможност да се поставят безброй хитроумни въпроси, да се излагат възгледи, свидетелствуващи за начетеност, да се правят поразителни сравнения, да се изказват съображения, които изглеждат задълбочени, и да се правят декламации, които могат да бъдат толкова по-блестящи, колкото повече са неопределени, и които лесно могат да бъдат непрекъснато подновявани и видоизменяни, с което става по-невъзможно да се достигнат каквито и да било важни резултати и да се стигне е до нещо стабилно и разумно. В този смисъл известните индийски епопеи могат да бъдат сравнени с Омировите и първите да бъдат поставени по-горе от последните въз основа на това, че величието на фантазията доказва поетичния гений, така както се е смятало, че сходството между някои фантастични черти от атрибутите на божествата дава право да се направи паралел между фигурите от гръцката митология и индийските митове. В аналогичен смисъл китайската философия, доколкото тя поставя в основата единното, се е представяла за онова, което впоследствие се е появило като елеатска философия и система на Спиноза; тъй като тя също се изразява в отвлечени цифри и линии, то в нея са виждали нещо питагорейско и християнско. Примерите за храброст, твърда решимост, чертите на великодушие и при малодушните народи се смятат за напълно достатъчни да се предположи, че при тях може да се намери също толкова, а дори и повече нравственост и моралност, отколкото при най-образованите християнски държави и т.н. Относно това бе поставен въпросът, който изразява съмнение по отношение на това дали хората са станали по-добри при историческия прогрес и при прогреса на всякакъв род образование, дали се е повишила тяхната моралност, тъй като тя се е смятала за основана само върху субективното намерение и мнение, на това, какво действуващото лице смята за право или за престъпление, добро или лошо, а не на това, което в себе си или за себе си или в определена религия, признавана за истинна, се смята за правилно и добро или за престъпление и зло.