Фридрих Ницше Залезът на боговете
Изтегляне 0.94 Mb.
|
| — 39 —
Критика на модернизма. Нашите институции не струват нищо — в това сме единодушни. Но не те, а ние сме виновни за това. След като сме изгубили всичките си инстинкти, от които се зараждат институциите, изчезват и самите институции, защото ние не струваме нищо за тях. Демокрацията винаги е била упадъчната форма на организиращата сила — в „Човешко, твърде човешко“ аз обрисувах модерната демокрация в нейната половинчатост, какъвто е немският Райх, като упадъчна форма на държавата. За да съществуват институции, трябва да е налице определена воля, инстинкт, един императив, антилиберален до ярост — това е волята за традиция, за авторитет, за вековна отговорност, за солидарност във веригата на половете, инфинитивът на историческото и бъдното. Ако такава воля е налице, може да се създаде нещо като Римската империя или като Русия — единствената днешна сила, въплътила в себе си трайност и устойчивост, умееща да чака, която може нещо да обещае. Русия е противоположното понятие на нервната европейска дребнавост, свойствена на малките държавици, изпаднали в криза след създаването на немския Райх… Целият западен свят вече не притежава ония инстинкти, от които израстват институциите, от които покълва бъдещето. Живее се ден за ден, безотговорно — и това наричат „свобода“. Онова, което прави от институциите действително институции, бива презирано, мразено и отричано — всеки се опасява от ново робство само при по-високото произнасяне на думата „авторитет“. Докъде стигна декадентството в ценностните инстинкти на нашите политици и партии — те сляпо теглят напред, разплитат нещата, ускоряват края… Доказателство за това е модерният брак. Той е изгубил всякакъв смисъл: но това не е упрек към брака, а към модерното. Смисълът на брака — той се състоеше в правото на мъжа, в неговата самоотговорност, затова бракът имаше собствена тежест, докато днес се препъна с двата крака. Смисълът на брака бе в неговата принципна неразривност — така той придаваше акцент, който, противно на чувството, страстта и мигновението, умееше да си създава съмишленици… Този смисъл се състоеше в семейната отговорност при избора на партньор за младите. С растящото разпространение на женитбите „по любов“ бе елиминиран основният камък на брака, онова, което създаваше от него институция. Никога и при никакви обстоятелства не може да се създаде институция, която се гради на странност и своеобразие — брак се създава не по любов, а на основата на половото влечение, на нагона за собственост върху жена и деца, на господстващия и властващ нагон, който непрекъснато организира най-малката форма на господство — семейството, който се нуждае от децата и наследниците, за да задържи една вече достигната мяра на сила, влияние и богатство, да го задържи и физиологически, подготвяйки по този начин инстинктивната солидарност за векове. Като институция бракът утвърждава в себе си най-висшата и трайна организация — ако обществото не може да гарантира за себе си като цяло и за последния отделен индивид, тогава бракът изобщо губи своя смисъл. И модерният брак загуби своя смисъл — следователно ще отпадне. — 40 —
Работническият въпрос. Висшата глупост, стояща в основата на израждането на инстинктите и която днес е причина за всички_ глупости, се състои в приетото съществуване на работнически въпрос. За някои неща не се пита — това е първият императив на истината. Просто не виждам какво биха могли да направят вече с европейския работник, след като първо измислиха „работническия въпрос“. Положението на работника е добро, дори прекалено добро, щом като той има възможността да задава въпроси, и то все по-необезпокоявано. Най-сетне той е и мнозинство. Отдавна е отминала надеждата, че ще бъде създаден един скромен, невзискателен тип човек, тип „китаец“, а именно това би било разумно и необходимо. А всъщност какво направиха? Всичко, за да унищожат предпоставките за това още в техния зародиш — с глупава безотговорност разбиха на пух и прах инстинктите, които стабилизираха работника, които го осъществяваха. Направиха го годен за война, дадоха му правото да създава сдружения и да членува в партии, дадоха му политически права: чудно ли е тогава, че днес той приема своето съществуване като бедствие (или казано в моралистичен тон — като несправедливост?). Но какво всъщност се иска? Ако имаш цел, трябва да притежаваш и средствата; искаш ли роби, тогава си глупак, ако ги възпитаваш като господари… — 41 —
Свободата, която нямам предвид._ Да се оставиш на инстинктите си във времена като днешното е повече от съдба. Тези инстинкти си противоречат, пречат си, разрушават се взаимно. Аз дефинирам модерното точно като физиологическо самопротиворечие. Разумът на възпитанието би желал с жизнен натиск да парализира поне една от тези активни системи, за да се осигури възможност на друга да се засили и да господства, индивидуалността днес би била възможна само ако самата тя бъде окастрена, и то ако е възможно изцяло… Но става обратното, претенциите за независимост, за свободно развитие и свободна търговия се изразяват най-силно именно от онези, за които никакви вериги не са най-тежките — това важи както за политиката, така и за изкуството. Но това е симптом на декадентството — модерното понятие „свобода“ е още едно доказателство за израждането на инстинктите. — 42 —
Къде вярата създава затруднения._ При моралистите и светците почтеността е най-редкият гост — вероятно те говорят точно противното, а може би и му вярват. Когато една вяра е по-полезна, въздействаща и убедителна, отколкото съзнателното лицемерие, тогава лицемерието инстинктивно се превръща в _невинност_ — това е първото, по което ще разпознаем великия светец. И философите — една разновидност на светците — допускат само определени истини: например онези, чийто труд е просто _обществено_ санкциониран, казано на езика на Кант, истините на _практическия_ разум. Те знаят какво _трябва_ да докажат — в това се състои тяхната практичност — и се познават помежду си в единодушието си по отношение на „истините“. „Не трябва да лъжеш“ — иначе казано: „Господин философ, пазете се от това, да говорите истината…“ — 43 —
Към консерваторите — но шепнешком. Това, че преди не сме знаели за нещо, че днес знаем и че бихме могли да знаем — тук всякакъв обрат е невъзможен. Поне на нас, филолозите, това е добре известно. Но в него вярваха всички духовници и моралисти — и те искаха да върнат човечеството към едно по-ранно измерение на добродетелта. Моралът винаги е бил прокрустово ложе. Дори и политиците са подражавали на добродетелните проповеди — и днес съществуват партии, имащи за цел да върнат нещата назад. Но никой не е свободен в избора си към обратния път. Нищо не помага — трябва да се върви напред, крачка по крачка по пътя към декадентството (това е моята дефиниция за модернизация и прогрес). Това развитие може да се забави, да се създаде натрупване, тогава израждането ще се осъществи буйно и внезапно — това е, което можем да направим. — 44 —
Моето понятие за гения. Великите мъже, както и великите епохи са експлозиви, които крият натрупана чудовищна енергия; предпоставката за това — както историческа, така и физиологическа — е, че натрупаното и съхраненото дълго време не експлодира. Но при неимоверно нарастване на напрежението е достатъчен и минимален, случаен дразнител, който да предизвика „гения“, „делото“, великата съдба. Какво общо има това с обкръжението, с епохата, с „духа на времето“, с „общественото мнение“? Да вземем случая с Наполеон. Революционната, а още повече предреволюционната Франция се оформи като противоположен на Наполеон тип, но тя го създаде. И понеже той бе друг, наследил бе по-силна, по-продължителна и по-стара цивилизация от оная, създаваща се в революционната мъгла, той стана господар, единствен господар. Великите мъже са необходими, а времената, в които те се появяват, са случайни — това, че те обикновено стават господари, е следствие именно на по-продължителното натрупване. Съотношението между гения и епохата е същото, каквото между силното и слабото, между старото и младото — времето е винаги относително по-младо, по-слабо, по-несигурно, по-детинско. Това, че днес във Франция мислят за тези неща много по-различно (в Германия също, но това е без значение), че теорията за невротичната среда е станала научна и се възприема дори от филолозите — това е вече едно зловоние, което навежда на лоши мисли. И в Англия не разбират тези неща по-различно, но там никой не се тревожи от това. За англичанина съществуват само два начина, чрез които да се справи с гения: демократично, по метода на Бъкли, или религиозно, както Карлайл. Опасността, която е залегнала във великите хора, е огромна — по петите им са изтощението и безплодието… Великият човек, също както и великата епоха — Ренесансът, е един край. Геният — и в труда, и в делото си — е по необходимост прахосник; величието му се състои в това, да се раздава… Инстинктът му за сила го лишава от всякаква предпазливост. Наричат това „пожертвувателност“ — славят героизма му, равнодушието му към собственото благополучие, отдаването на една идея, на великата цел, на отечеството. Това е заблуда… Геният се излива, похабява се, не се съхранява — с един фатализъм и вътрешна предопределеност, разпилява се като река, която излиза от коритото си… Затова, че са безкрайно задължени на подобни експлозиви, ги удостояват с висши отличия — например с един по-висш тип морал… Такава е всъщност човешката благодарност — тя погрешно разбира своите благодетели… — 45 — Престъпникът и онова, което му е свойствено. Престъпникът е силен човек, поставен при неблагоприятни условия, заразен от болест. Липсва му оная безкрайна пустош, свободната и криеща опасности природа, в която оръжието и инстинктивната защита имат право на съществуване. Неговите добродетели са отхвърлени от обществото — присъщите му жизнени нагони и влечения скоро се превръщат в потиснати афекти, в нечестност, подозрение и страх. Но това е почти рецептата за физиологическото израждане. Който е принуден тайно, предпазливо и под непрекъснато напрежение да върши онова, което му е свойствено, той става анемичен и понеже инстинктът му донася единствено опасности и преследване, чувството му се обръща против инстинктите — той ги усеща фатално. Именно нашето посредствено общество изражда до престъпност един човек, живял природосъобразно, слизащ от върховете или завръщащ се от морските далечини. Това е почти правило, казвам почти, защото има и случаи, при които човекът се показва по-силен от обществото — най-известният случай е корсиканецът Наполеон. Най-добрият познавач на обсъждания проблем е Достоевски, бих казал, че той е единственият психолог, от когото нещо съм научил, той е една от щастливите случайности в живота ми — по-щастлива дори от Стендал. Та именно този дълбок човек, хиляди пъти в правото си да подцени повърхностните немци, е разбрал сибирските заточеници — все закоравели престъпници, които обществото не желае да приеме повече, съвсем по-различно, отколкото сам е очаквал, сякаш престъпникът е издялан от най-доброто и твърдо дърво, което расте в руската земя. Обобщавайки случая, просто си представяме едни натури, сякаш съзнаващи собствената си безполезност и отхвърленост от обществото, без обаче да разбират причината, и оттук обзети от онова познато чувство на чандала, че не са равноправни, а отритнати, омърсени и ненужни. Всички те носят белега на подмолното, то просто присъства в мислите и действията им — редом с тях изглеждаш несравнимо по-блед, отколкото застанал до някого, свикнал с дневната светлина. Но почти всички форми на съществуване, които днес отличаваме, са дишали гробовен въздух — ученият, артистът, геният, свободният дух, търговецът, великият откривател… Докато духовникът се приемаше за висш тип, всеки достоен човек бе обезценяван… Предупреждавам — идва времето, когато достойният човек ще бъде дотолкова обезценен, че ще се превърне в нищожество, в нашия чандала, в най-неприличния и непристоен човешки тип… Обръщам внимание на факта, че днес, при най-благия режим на нравите и властта, съществували изобщо някога, всяка неестественост, всяко прекалено дълго състояние под чертата, ни доближава до онзи тип, чиято пълна завършеност е престъпникът. Всички новатори в областта на духовното носят известно време на челото си белега на чандала — не защото другите ги приемат така, а защото те сами усещат страхотната пропаст между себе си и предходното. Почти всеки гений познава в своето развитие „катилинарното състояние“ — едно чувство на омраза, мъст и жажда за бунт срещу всичко, което вече е, което няма да бъде. Катилина* — зародишът на всеки император. [* Луций Сергий Катилина (108–62 пр. н. е.) — водач на известен бунт през 63 г.пр.н.е., осуетен от консула Цицерон. — Бел. прев.] — 46 — Оттук се вижда свободно._ Ако един философ мълчи, това може да бъде извисяване на душата, ако си противоречи — това може да означава любов. Мълчанието може да е и обикновената учтивост на знаещия, която заблуждава. Бих добавил още, че пред недостойното не бива да се страхуваш или да проявяваш великодушие. Когато жената обича, тя жертва честта си; когато един откривател „обича“, той вероятно жертва своята човечност; един бог, който обича, е евреин… — 47 — Красотата не е случайност. Красотата на една раса, общност или семейство, благородството на мимиката и жеста се култивират — красотата, както и геният, е крайният продукт от продължителната акумулация на половете. Трябва да си принесъл велика жертва на добрия вкус, заради него трябва да си сторил много, да си се отрекъл от хиляди неща — в тази област френският седемнадесети век е направо превъзходен. Към добрия вкус принадлежат изборът на общество, местожителство, облекло, полово задоволяване, осигуряване предимство на красотата в навика, в мнението, в издържливостта. Висшата цел е да не се поддаваш на външни влияния, „да не се оставиш“. Красивите неща са безценни — винаги е в сила максимата, че този, който ги притежава, е различен от онзи, който ги наследява. Всичко добро и красиво е наследство — онова, което не е наследено, е несъвършено, начало… Цицерон изразил изненадата си от това, че мъжете и младежите в Атина били далеч по-красиви от жените — но колко труд и напрежение са изисквали столетия наред от мъжкия пол, за да се постигне това! Тук не бива да грешим в методиката — простото създаване, отглеждането на чувства и мисли е почти нищожно (оттук води началото си дълбокото недоразумение в немското образование, което е направо илюзорно), необходимо е първо да склоним тялото, да го убедим. Строгото спазване на значими и избрани жестове, задължението да живееш единствено с хора, които „не са се оставили“, е съвършено достатъчно, за да се чувстваш значим и избран; за не повече от две-три поколения това ще се превърне във вътрешно чувство. Решаващо за напредъка на народа и човечеството е вярното място, от което започва културата — не от душата (каквото бе съдбоносното суеверие на духовенството и полудуховенството), — истинското начало на културата е тялото, жестът, мимиката, умереността в храненето, физиологията, а всичко останало е тяхно следствие. Затова гърците остават и до днес първото културно достижение_ в историята, те знаеха, те правеха необходимото; християнството, което презря тялото, бе най-голямото досегашно нещастие на човечеството… — 48 — Как виждам напредъка. И аз говоря за „връщане към природата“, но това не е „връщане назад“, а изкачване нагоре — към безкрайните висини на оная свободна и страшна природа, която просто си играе, която има правото да се забавлява с велики задачи… Частица от това „връщане към природата“ притежаваше Наполеон — в смисъла, който влагам и аз (например в тактическите загадки, а най-вече — военните чудесно ме разбират — в стратегията). Но Русо? Къде всъщност искаше да се връща той? Русо — първият модерен човек, едно съчетание на идеалист и негодник, който се нуждаеше от морално „достойнство“, за да издържа собствената си гледна точка. Той боледуваше от необуздана суетност и самопрезрение. И този изрод, настанил се на границата на измисленото „ново време“, искаше „връщане към природата“ — пак бих попитал: къде назад? Освен това мразя Русо в революцията, която е световноисторически израз на двойственост, съчетание на идеализъм и мерзост. Кървавият фарс, който тя разигра, както и нейната „безнравственост“ не ме засягат — онова, което мразя, е нейната Русовска „нравственост“, така наречените „революционни истини“, с които тя продължава да въздейства и да привлича на своя страна всичко посредствено и ограничено. Учението за равенството! Няма по-силна отрова, защото то се проповядва сякаш_ от справедливост, а всъщност е _последното_, имащо общо с нея… _„На равните — равно, на неравните — неравно“ — ето това би трябвало да каже истинската справедливост; и нещо, което следва от това: „Никога не прави от неравния равен.“ Това, че в името на учението за равенство се проля толкова кръв, се дължи именно на модерната идея, която тъй славно развяваше знамето си, че революционният театър заблуди и най-благородните духове и не е основание за почит. Виждам само един, почувствал я както би трябвало — с отвращение, — и това е Гьоте… — 49 — Гьоте. Не само немско, а европейско достижение — великолепен опит за преодоляване на осемнадесетия век чрез обръщане към природата, чрез изкачване към естествеността на Ренесанса, нещо като себепреодоляване, себенадмогване на цялото столетие. Гьоте притежаваше най-силните инстинкти на века: чувствеността, преклонението към природата, антиисторичното, идеалистично-то, нереалното и революционното — последното само като форма на нереалното. Той се възползваше, както впрочем и Спиноза, от историята, природознанието и античността, но предпочиташе практиката — не се откъсваше от живота, а се хвърляше в неговите глъбини, не се затваряше, а поемаше в себе си и свръхвъзможното. Онова, към което той се стремеше, бе всеобхватността, тоталността, той се бореше против отделянето на разума, на смисъла, на чувствеността, на волята за разлика от схоластиката, проповядвана от неговия антипод — Кант. С безкрайна самодисциплина той търсеше единството, той се създаваше… Сред това нереално настроено време Гьоте бе убеден реалист — той утвърждаваше всичко нему сродно, за него нямаше по-голямо, по-велико преживяване от Наполеон. Гьоте вярваше в създаването на онзи смел и образован човек, близък на всичко природно и телесно, изпитващ почит към самия себе ги, способен да носи на плещите си световното богатство и многообразие, достатъчно силен за всяка свобода и толерантен не от слабост, а от оная могъща сила, за посредствения гибелна, а за него поредна привилегия, който да обладава всичко човешко без слабостта — била тя във вид на порок или добродетел. Такъв освободен дух, възправен сред Вселената със своята неустрашима съдбовност, с вярата, че само отделното е преходно, че всичко се утвърждава във висшето — той вече не отрича… Но такава вяра е най-висшата — нарекох я с името на Дионис… — 50 — Може да се приеме, че в известен смисъл деветнадесетият век също се стреми, и понякога успешно, към онова, за което жадуваше Гьоте — универсалност в разбирането, в одобрението, в допускането до себе си, в реализма и страхопочитанието към всичко фактическо. Но как се случи така, че крайният резултат съвсем не е Гьоте, а един хаос, безброй нихилистични въздишки, незнание, инстинктивна умора, която ни принуждава _да се обръщаме към осемнадесетия век (например като романтично чувство, като алтруизъм, като свръхсантименталност, феминизиране на вкуса, като социализъм в политиката)! Не е ли в това отношение деветнадесетият век, и то особено днес, пред своя край, един оскотял и брутален осемнадесети, един век на упадъка? Не е ли бил Гьоте и за Германия, и за цяла Европа просто един инцидент, нещо напразно, макар и красиво? Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност. Да не можеш да извлечеш от тях полза — сигурно това също е част от великото… — 51 — Гьоте е последният немец, към когото изпитвам уважение и страхопочитание. Той е почувствал три неща, които чувствам и аз — освен това сме единодушни и по отношение на „кръста“… Често ме питат защо всъщност пиша на _немски_: няма страна, където да съм бил по-непонятен, отколкото в родината си. Но в края на краищата знае ли някой дали самият аз желая да бъда четен днес? Да правиш неща, които времето напразно се опитва да извърши, да се стремиш към форма, към субстанция и чрез тях към някакво мъничко безсмъртие — никога не съм бил достатъчно непретенциозен, за да искам толкова малко от себе ги. Афоризмът и сентенцията — неща, в които съм пръв майстор сред немците, са форми на вечността; стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга… Аз дадох на човечеството най-задълбочената книга, която то изобщо е притежавало: скоро ще му подаря най-независимата. КАКВО ДЪЛЖА НА ДРЕВНИТЕ — 1 — Накрая няколко думи за един свят, когото търсих, където дирих опора и към когото вероятно съм намерил нов път и обяснение — древния свят. И тук вкусът ми за разлика от обикновения не е склонен да казва твърдо да, защото не обича да потвърждава, предпочита по-скоро да отрече, а още повече — да замълчи… Това се отнася както за култура, така и за книги, ландшафт, природни забележителности. Малко са античните книги, които харесвам, а най-общоизвестните не са между тях. Отношението и влечението ми към епиграмния стил се събудиха още при първия допир със Салустий. Няма да забравя учудването на моя уважаван учител Корсен, принуден да оцени блестящо най-слабия си ученик по латински — бях готов просто на един дъх. Навъсеност, строгост, възможно повече материал за основание, студена злоба срещу „красивите думи“, срещу „благосклонността“ — към тези неща се стремях. В мен се усеща, чак до Заратустра, една сериозна амбиция към римския стил, към онази непрекъснатост и плавност, толкова свойствена нему. Не по-различно бе и първото ми докосване до Хораций. До днес не съм усетил при друг поет онова артистично очарование, което ми дари една негова ода. Някои езици изобщо не могат да постигнат това съвършенство. Тази словесна мозайка, където всяка дума е звук, място, понятие и излива силата си във всички посоки и върху цялото, този минимум в обхвата и броя на знаците — всичко това е римско и, повярвайте, par exelance благородно. В сравнение с него цялата останала поезия е прекомерно популярна — просто обикновена бъбривост на чувствата… — 2 — Не бих казал, че съм дълбоко впечатлен от гърците. Да се изразя по-точно — гърците не могат да бъдат за нас онова, което са римляните. Не можем да се учим от гърците — техният тип ни е чужд, той е прекалено безформен, за да въздейства императивно и „класически“. Та кой ли би се учил на писане от грък? А бихме ли се научили изобщо да пишем без римляните?… Не бих се обърнал към Платон. По отношение на него съм безкрайно скептичен и никога не съм споделял възхищението на учения свят към неговата артистичност. Все пак най-рафинираните съдници на вкуса от древните са на моя страна. Струва ми се, че Платон смесва всички стилови форми и в този смисъл е първият декадент в стила — той носи у себе си нещо от циниците, ония, които измислиха satura Menippea*. Че платоническият диалог, тази ужасно самодоволна и в същността си детинска диалектика, може да действа възбуждащо — за това не е необходимо да сме чели добрите французи, примерно Фонтенел. Платон е скучен. Освен това недоверието ми към него се задълбочава, намирам го толкова отдалечен от основните инстинкти на елините, толкова морализиран, че изглежда като прародител на християнството — та именно той е посочил понятието „добро“ като висше, затова бих нарекъл неговия феномен с грубото слово „висша измама“ или, ако е по-приятно за ухото, идеализъм, но нищо повече. Скъпо ни струва този атинянин, образован в египетска школа (или може би при евреите в Египет?)… Съдбовна се оказва по-късно за християнството онази Платонова двусмисленост, заслепението, наречено „идеал“, подвело дори благородните натури на древността в объркването си да стъпят на _моста_, водещ към „кръста“… Та колко „платонизъм“ се съдържа в понятието „църква“, в строежа, в системата, в практиката на църквата… Почивката, лечението и спасението от всички форми на платонизма е за мен _Тукидид_. Той, а може би и Князът на Макиавели са ми дълбоко сродни — именно с необусловената си, независима воля, с незаблудената вяра, виждаща разума в реалността, а не „разума в себе си“, още по-малко в „морала“… Никой не известява толкова задълбочено за жестокото разкрасяване на достойнствата, превърнало се за гърците в идеал, съпътстващ живота и класически образования младеж като награда за гимназиалната дресура, както Тукидид. Много редове трябва да се прочетат, за да се усети скритата мисъл, която той е вложил — малко писатели така умело си служат с подтекста. При него културата на софистиката — искам да кажа реалистичната култура — намира своя най-завършен израз: удивително течение сред бушуващите морални и идеални заблуди на Сократовата школа. Гръцката философия е упадък на гръцките инстинкти, а Тукидид е последната проява на силната, строгата и сурова действителност, засегнала в инстинкта на старите елини. Да бъдеш силен пред реалността — тук е разликата между Тукидид и Платон: последният се страхува от реалността и следователно избягва при идеала; Тукидид се чувства силен и следователно владее нещата със сила… Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 0.94 Mb. Сподели с приятели:
|