География на Мъдростта

130 провинцията ще помогне, и през август 1943 г. тя е преместена в санаториум в пасторалното градче Ашфорд. Симон надзирава опаковането на най- ценните си книги Платон, свети Йоан Кръстни
140
, Бхагавад Гита. В санаториума тя си останала все така в ясно съзнание, сериозните ѝ очи били все така блестящи и прозорливи както винаги. Физическото ѝ здраве се влошавало, без съмнение заради отказа ѝ да яде нещо съществено. Никога не казала на родителите си за болестта си – дали от двуличие, дали от състрадание, не съм сигурен. Тя завършва последното си писмо до тях с весело
„Аи revoir, милички. Купища и купища любов. Вечерта на 22 август, малко след като приела гостуващ колега, тя изпада в кома. Пет часа по-късно Симон
Вейл е мъртва. Тя е на 34 години. Причината за смъртта, заключава лекуващият лекар, е сърдечна недостатъчност, дължаща сена дегенерация, причинена от гладуване. Този доклад привлякъл вниманието на няколко местни вестника. Френска профе- сорка гладува до смърт, казва едно заглавие. Смърт от глад, съобщава друго. Медицинската присъда е оспорвана и до днес. Някои казват, че Вейл е отнела живота си, други настояват, чене го е направила. На погребението ѝ присъствали седем души, предимно приятели и колеги от движението за освобождаване на Франция. Свещеникът, който трябвало да извърши богослужението, изобщо не се появил. Той изпуснал влака си. Пропуск на вниманието, което Симон Вейл с нейното голямо сърце със сигурност щеше да прости.
***
Седемминутното пътуване с влак от Уай до Ашфорд приключва за миг. Не мога дави кажа какво видях, чух или си помислих. На вниманието ми са му необходими повече от седем минути, за да дойде на линия. Преди да се усетя, влакът спира в Ашфорд. Излизам от гарата и след като вървя няколко пресечки, се озовавам на Хай стрийт“. Това е приятна пешеходна зона, с множество кафенета и антикварни магазини. Вървя по-нататък, наслаждавайки сена необичайната поява на слънцето, когато забелязвам човек, който обръща голямо внимание на нещо на тротоара. Наближавам още малко и виждам, че той има четка в едната си ръка и реше едно куче. Колко мило, мисля си. Поглеждам по-отблизо, по-внимателно и виждам, чене е истинско куче. Това е пясъчно куче. Куче, което човекът е направил от пясък. Толкова Свети Йоан Кръстни (свети Йоан от Кръста) (1542-1591) е испански поет, мистики богослов. Смята се за основателна Ордена на Босите кармелити. Поезията и творбите му са считани за върховно постижение на испанската мистична литература и заедно от върховите постижения на испанската литература като цяло.

131 изкусно е оформил извивката на опашката, гънките на плътта над муцуната, набръчканата козина на врата, че съм го взел за живо куче. Колко времеви отне, питам аз. Какъв глупав въпрос, осъзнавам по-късно. Вниманието не се измерва в минути или часове. (По-добре 15 минути чисто внимание, казва Вейл, отколкото осем часа мързеливо, разредено внимание) Можех да задам на човека други по-очевидни въпроси. Как е изключил нещата около себе си, които го разсейват, и сее съсредоточил върху пясъчното куче Как намира воля да упорства, когато вятърът размаже лапа или пясъкът поддаде и падне някое ухо Но все пак нему ги зададох. По-лесно е да изследвате количеството на вниманието, отколкото качеството му. Ние измерваме това, което е най-лесно да се измери, а не това, което е най-важно. Разхождам се по „Кентърбъри роуд“, който въпреки легендарното си име е просто една натоварена пътна артерия с камиони, свистящи по нея. Стигам до кръстовище и забелязвам табела Булевард „Симон Вейл“. Описанието на съседната плоча е обидно кратко Френска авторка и философ, починала в санаториума „Гросвенор“. Изкачвам сена малък хълм, след което влизам в гробището „Байбрук“. Пристигат жена и възрастната ѝ майка. Носят цветя и вятърни камбанки, които окачват на близкото дърво. Красиво е, нали, казва дъщерята. Не съм сигурен дали тя има предвид музикалния звън или цветята или лазурното небе, или може би начина, по който може да се намери радостна най-неочаквани места, дори в гробището, ако човек обърне достатъчно внимание. Няма значение. Качеството на нашето внимание е важното, а не неговият предмет. Пристига спретнат мъж, който носи още цветя. Баща ѝ, предполагам. Всички сядат на земята пред един надгробен камък и се радват на импровизиран пикник. Тук има история и знам, чене е щастлива. Колко нещастна, научавам по- късно, когато, след като са напуснали, приближавам гроба. Едва тогава забелязвам колко е малък и как надгробната плоча е оформена като плюшено мече. Много физически предмети могат да предизвикват силни емоции, но нищо, абсолютно нищо не може да разкъса сърцето по-бързо и толкова дълбоко от надгробен камък, оформен като детска играчка. Намирам Симон Вейл, без да я търся. Разхождайки се из гробищния парк, поглеждам – и тя е там. Парцелът е добре поддържан, макар че няколко цветя умират и вятърът е съборил малка пластмасова саксия за цветя. Надгробният ѝ камък е обикновен, неразличим от останалите, с изключение на това, че датите сана френски 3 fevrier 1909, 24 aout 1943.

132 На земята почива рамкирана снимка на Вейл. Тя е същата, която бях виждали преди. Същата непокорна коса, същите масивни очила и знаещи очи. И още нещо, нещо, което бях пропуснал преди леко извиване на устните в намек за усмивка. Какво ли е причинило тази протоусмивка, чудя се аз Може би фотографът сее пошегувал или може би Вейл току-що е получила съобщение, че е приета в престижното висше училище Ecole normale? Има и друго възможно обяснение. Може би фотографът е уловил Симон
Вейл в моментна изключително внимание, на поток, и нейната реакция, естествената и наистина единствена реакция на такова състояние, е била да забрави за момент мъчителните главоболия, гениалния брат и настъпващата война ида се усмихне.
*** Изгубваме неща внезапно, но изпитваме загубата им постепенно. Необходимо е време, за да се приеме, че ключовете на колата или портфейлът, или сърцето ви не са просто поставени погрешно на друго място, аса преминали невидимата, но въпреки това неумолима линия, която разделя предметите, които притежаваме, от предметите, които някога сме притежавали. Несъществуването ни ужасява. Отнемани време да го зарегистрираме. Загуба е кратка, но заплашителна дума. Наполеон на съществителните. Освен ако не е последвана от тегло, тя почти винаги е негативна. Толкова съжалявам за загубата ви, казваме ние в добронамерено, но безплодно усилие да ваксинираме опечалените и себе си от ужилването на смъртта. Няма как обаче да се избегне болката от загубата. Ето защо не просто преживяваме загуба. Ние понасяме загуба. За човек, който се бори в работата или в любовта, казваме, че е изгубен. Когато рисуват дъгата на развитие на една нация или на един живот, историците прекарват една демаркационна линия във времето, след която всичко е загубено. Загубите идват в различни, но не и в малки размери. Те започват от средните, оттам стават все по-големи. Те също се предлагат в различни вкусове. Някои загуби са болезнени, други опустошителни, трети са просто неудобни. Някои пък са иронични. Да си изгубиш бележника, докато пишеш глава за обръщането на внимание например. Обичах този бележник. Все още си спомням кога за пръв път го видях. Беше в шикозен малък магазин за канцеларски материали в Балтимор в един топъл пролетен ден. Бях привлечен от неговата чиста естетика и от приглушените му цветове, от здравата му корица, толкова солидна и успокояваща, от меките на допир страници, допълнени не седна, ас три –

133 три – от онези малки панделки, които бележат мястото, докъдето сте стигнали. Моята реакция на загубата на тефтера е непропорционална. Знам това интелектуално, но да знаеш нещо само интелектуално, означава да него знаеш изобщо. Поемам дълбоко въздух и изследвам реакцията си. Откъде идва Преди съм губил неща и не съм реагирал по този начин. В колежа веднъж ми се изгуби цяла седмица и окото неми мигна. Защо този липсващ бележник ме изкара извън релси Защото не беше само тефтерче. Мислите, предадени на хартията, представляват запис на нашия ум, когато е най-внимателен. Тези моменти на вглъбяване са крехки неща, като пясъчно кучена Хай стрийт“, и веднъж загубени, е почти невъзможно да бъдат възстановени. По-лесно е да намериш изгубен диамант, отколкото изгубена мисъл. Ето защо трябва – трябва! – да намеря бележника си ида възстановя миналото. Един безпогрешен начин да увеличите обичта си към нещо, каквото ида е, е да го загубите. Докато търсенето ми остава напразно, липсващият бележник нарастване само като естетическо качество, но и като редакционно великолепие. Към ден втори от моето търсене съм убеден, че мислите, съдържащи се между неговите корици, записани по времена пътуването ми до Англия, са ненадминати по своята проницателности оригиналност. До ден четвърти обявявам бележника за най-скъпоценния бележник на света. За всички времена. По-скъпоценен от Лестърския кодекс на Да Винчи и от тетрадките на Хемингуей. Гледам на очевидните места (шкафове, рафтове за книги) и по-малко очевидните (хладилник, кутия за боклук. Нищо. Удвоявам и утроявам усилията си. Опитвам се да си спомня какво съм правил. Гледам ведно и също чекмедже на бюрото три, четири, пет пъти. Поведението ми тревожи кучето и изплашва котката, която благоразумно сее скрила някъде. Дъщеря ми обявява целия епизод за буквално най- досадното нещо на света. Огорчен съмне само от отсъствието на бележника, но и от акта на загубата му и от това, което тази липса на внимание говори за мен. Нищо добро, решавам аз. (Има дума за хората, които хронично губят неща губещи. Заклеймяващ етикет) Мемоаристката Мери Кар изгуби един бележник наскоро, но имаше добрия редакторски усет да го направи на яхта, на която капитан беше един страховит грък на име Дионисий с неговото фриволно, напоено с текила сърце. Аз изгубих моя в кухнята, докато изхвърлях кутии от замразена пица и корнфлейкс. Няма текила. Няма Дионисий. Има самосъжаление и самоненавист.
141
Mary Karr, Twitter: @marykarrlit, July 8, 2019.

134 До ден шести възможността, че моят бележник е изчезнал завинаги, се просмуква в съзнанието ми. Седя във вътрешния двор, пуша пура, която не бива да пуша, и мисля мисъл, която не бива да мисля ако само. Ако само бях по-внимателен. Изгубил надежда (отново тази дума, се обръщам към Симон. Отчаяни времена, казвам си, отваряйки една от нейните книги. Тя поглежда към моето затруднение и предлага една проста диагноза аз всъщност не искам да си намеря бележника. Искам да го притежавам. Аз съм погълнат от желание, а желанието е несъвместимо с вниманието. Да желаем нещо, означава да искаме нещо от него, а това замъглява виждането ни. Смятаме, че проблемът е свързан с обекта на нашето желание, а в действителност това е субектът – аз е проблемът. Може да изглежда, че жадувайки нещо, вие му обръщате внимание, но това е илюзия. Вие сте погълнати от своето желание за обекта, а не от самия обект. Наркоманът не жадува хероин. Той жадува за усещането, което изпитва при употребата на хероини за съпътстващото облекчение, че няма липса на хероин. Свободата от психични безпокойства, атараксия, е това, което иска той. Връщам се при Симон: Какво може да бъде по-глупаво от това, да стягаме мускулите си ида си стискаме челюстите, когато става въпрос за добродетелта, поезията или за решението на проблем Вниманието е нещо съвсем различно. Разхлабвам мускулите си и обръщам страницата Причината винаги е, че сме искали да бъдем твърде активни искали сме да извършим търсене. Това ме обърква. А също така ме дразни. Разбира сече искам да извърша търсене, Симон! Как ще си намеря бележника, ако него търся Поемам дълбоко въздух и чета нататък. Важно е, продължава Вейл, да се оттеглим от обекта, който преследваме. Само индиректният метод е ефективен. Няма да направим нищо, ако първо не се оттеглим. Оттеглям се, отстъпвайки към сутерена и към телевизора с голям екран, който ме зове като камион с опиум. Не е добре. Оттеглих се твърде далеч назад. Поддадох сена примирението. Което си е маскирано отчаяние. Проблемът мие, казва Вейл, че съм обвързал действията с резултатите. Животът не работи по този начин, нито пък вниманието. Внимателният живот е рисков. Резултатите не са гарантирани. Не знаем къде ще ни отведе вниманието, ако изобщо ни отведе някъде. Чистото внимание, този вид, който Вейл защитава, е неопетнено от външни мотиви, като например да впечатлите приятелите си или да напреднете в кариерата. Човекът, който обръща пълното си внимание към нещо – каквото ида е, – постига напредък дори и усилията му да не дават видим плод, казва Вейл. Тя е права, знам, но живеем в свят, който цени видимите плодове. Колкото по-видими, толкова по-добре. Възможно ли е да живеем като Симон Вейл,

135 отдадена на момента, но все пак безразлична към бъдещите награди Мога ли да отглеждам дъщеря си с любови внимание ида не ме интересува дали тя ще преследва кариера на неврохирург или на бариста? Мога ли да участвам в конкурс за писане ида не ме интересува дали печеля Мога ли да се откажа от бележника си Поставям умопомрачението сина пауза и спечелвам малко перспектива, от която да погледна нещата. Изгубил съм бележник. Голяма работа.
Хемингуей е загубил цяла колекция от разкази. Или, за да бъдем точни, съпругата на Хемингуей Хадли Ричардсън изгубва цяла колекция от разкази на Хемингуей. Годината е 1922 ги тя е на път от Париж за Швейцария, за да се срещне със съпруга си. Току-що сее качила на влака на Японската гара, но имало няколко минути, преди да потегли, така че решила да си купи бутилка минерална вода. Когато се върнала във влака, куфарът – и ръкописът на Хемингуей – ги нямало.
Хемингуей е известен с минимализма си, но това било твърде много дори за него. Той изпаднал в паника.
142
И все пак в крайна сметка Ърнест проявил упоритости станал Хемингуей. Няколко години по-рано млад британски офицер на име ТЕ. Лорънс сменял влака в Рединг, Англия, когато загубил ръкописа на мемоарната си книга Седем стълба на мъдростта. Саморъчно написан, това бил единственият му екземпляр.
Лорънс преживял Арабското въстание от 1916 ги битката при Акаба, прекосил с камила Синайската пустиня, но изгубването на ръкописа почти го довършило. В крайна сметка той се стегнал, скрил се в един неотоплен таван в Уестминстър и пренаписал книгата по памет. Чета тези приказки за изгубени ръкописи и си спомням думите на Симон
Вейл: Не получаваме най-ценните подаръци, като ги търсим, а като ги чакаме. Тя е права. Трябва да чакам. Ако тази книга беше филм на Стивън Спилбърг, по чудо щях да намеря изгубения си бележник ида се окаже, че е бил точно подноса ми през цялото време. За съжаление тази книга не е филм на Спилбърг. Тя е вярна на истината, а не на боксофиса, а истината е, че никога не намерих своя бележник. Никога няма да разбера каква мъдрост може да е или може да не е съдържал. Така че зарязах тази работа. Оставих го. Това напредък ли е Може би, но това не е дума, която Симон Вейл използва често. Няма напредък за постигане, няма награди за спечелване. Има само чакане. Отчаян, Хемингуей пише на своя приятел Езра Паунд Всичко, което остана от моите пълни творби, сатри чернови с моливна едно слабо стихотворение. някаква кореспонденция. и няколко журналистически карбонови копия

136 Итака, аз чакам с желание и с повече търпение, отколкото си представях, че е възможно, защото наградата зачакането е самото чакане.

137

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: