География на Мъдростта

121 Тези думи са толкова мощни, казва Вейл, защото признават страдащия не само като един екземпляр в колекция или мостра от социалната категория, озаглавена нещастен, но като човек, който е точно като нас, но на когото един дене бил ударен специален печат от нещастието. В близост до дома ми в Силвър Спринг, щата Мериленд, има оживена пресечка, където през повечето дни, но особено в неделя, възрастен афроамериканец на име Чип стои в острова на кръстовището. Той подпира слабото си тяло върху патерица, държи чаша от стиропор в едната ръка и картонена табела в другата. На табелата е написано просто Чип. Няма история. Няма разтягане на локуми. Само името му. Сега виждам Чип, но дълго време него забелязвах. Докато дъщеря ми, десетгодишна по това време, неми го посочи. Сега, когато преминем през това кръстовище, тя чурулика Ето го Чип. И настоява да му дам долар или два. Истинското внимание предполагане просто да забележиш Другия, но ида го признаеш, да го почетеш. Никъде това не е по-важно отколкото в медицината. Един прекалено преуморен лекар в спешното отделение може да разбере кога пациентът изпитва болка, да лекува болката и причината за нея, но въпреки това изобщо да не обърне внимание на пациента. Пациентът, съзнателно или не, се чувства измамен. Майка мине е доволна от кардиолога си. Технически погледнато, той е експерт. Учил е в най-добрите университети. Но му липсва способността за внимание. Имам чувството, че мога да падна мъртва пред него и на него няма да му пука, каза ми един ден тя.
*** Намирам сена лондонската гара Сейнт Панкрас“. Великолепна е. Цялата в стъкло и светлина, и обещание. Гарата, както всички гари, е била построена с две различни цели функционална и естетическа. „Mi-usine, mi-palais.“
129
Полуфабрика, полудворец. След успеха на изложението „Crystal Palace“ в Лондон през 1851 г. градовете започват да строят основната зала на железопътните си гари от стъкло и стомана, а фасадите се изграждат отрязан камък. Резултатът е едно Янусово здание, архитектурен парадокс, който ви кара да се замислите. Единственото място днес, където може да бъде поставени разискван истински един философски въпрос, е жп гарата, казва Лудвиг
Витгенщайн. И нищо чудно. Гарата е философия, изразена в камък и стомана. Двойното поданство на гарата към изкуството и към търговията ни
129
Alfred Meyer, Цитирано в Schivelbusch, The Railway Journey, 189.

122 напомня, че понякога можем едновременно да имаме две парадоксални мисли. Гарата е фабрика гарата е дворец. И двете твърдения са верни. Никое не отрича другото. Любимата ми станция е Антверпен централ“. Ако гарите са катедрали, тогава Антверпен централ“ е катедралата Свети Петър. С извисяващите се тавани и полирания мрамор гарата излъчва същата възвишеност, която съм изпитвал в други велики сгради, същото усещане, че съм станал съвсем малък и в същото време много по-голям. Гарата е мястото, където съм най- внимателен. Обичам всички гари, дори и грозните. То няма много по-грозни от нюйоркската Пен стейшън“, гъмжаща от плъхове пещера от мръсни зали с ниски тавани. Но като изследователна човешките странности не мога да не се удивлявам на странния обичай закачване там. Служителите на гарата съобщават номера на перона на заминаващия влак само няколко минути преди тръгването му. Дотогава пътниците, стиснали бордни карти и чаши с кафе, чакат тревожно. Някои се опитват да познаят перона и като играч на рулетка, решил да рискува всичко начервено, правят залога си. Други, знаещи колко е безнадеждно това, се взират отчаяно в пода. Железопътните гари, дори лошите, пулсират с живот по начин, по който летищата, дори и добрите, не могат. Гарите са тренировъчна площадка за вниманието. Това е вярно от самото начало. Една картина от 1862 г. е уловила оживеността на жп гарата. Наречена просто Железопътна гара, от
Уилям Фрит
130
, тя изобразява френетична сцена или сцени, разгръщащи сена перона. Носачи, млади румени мъже, хвърлят огромни куфари във влаковете. Пътник оправя нашийника наедно от двете си кучета. Сватбено парти, заедно с шаферките, се готви закачване. Двама детективи на Скотланд ярд арестуват престъпник. Брадат мъж в кожено палто, венециански благородник, се пазари с кочияш. Докато разглеждам картината, вниманието ми се фрагментира. Разцепва се. Това е естеството на вниманието, нали То е като дива котка, една лъвица от саваната, която трябва да бъде заловена не от нас, а от външни агенти, като детективите на Скотланд ярд, арестуващи беглеца. Може би да, а може би не. На днешната гара Сейнт Панкрас“ няма венециански благородници или детективи на Скотланд ярд. Но енергийните потоци все така пулсират през залата за заминаващи, гишетата за билети и кафенетата. В гарата няма нищо статично. Всички са в движение. Всички освен мен. Настанявам се в малко
130
William Powell Frith (1819-1909), наричан Художникът на народа, е английски живописец, специализирал се в жанрови сцени и панорами на живота от викторианската епоха. Смятан за най- добрия британски художник на социалната сцена след Хогарт.

123 кафене. Поръчвам си едно твърде скъпо кафе и намирам място, което гледа към залата за заминаващи. Посягам към чантата си, ръчно изработена красавица от навосъчено платно и кожа, и изваждам сборник сработите на Вейл. Отварям на нейното есе Размисли за правилното използване на училищното обучение с оглед на любовта към Бог. Това е любопитно заглавие. Вейл била дълбоко, макари нетрадиционно, духовен човек и рамкира много от своите идеи в религиозни термини. Папа Павел VI ценял високо трудовете ѝ. Но изобщо не е необходимо да сте папа или да сте религиозен, за да цените мъдростта на
Вейл. Не кой да е, а ревностният атеист Албер Камю я нарича единствения велик духна нашето време“.
131
Той прекарал един час в медитация в нейния парижки апартамент, преди да секачи на самолета за Стокхолм, за да получи Нобеловата награда за литература. Есето е кратко, само осем страници, но ми отнема много време, за да го прочета. Започвам и спирам, после започвам отново. Всяко четене дава различен оттенък на смисъла, като кристал, който изглежда в различен цвят в зависимост от това, как светлината попада върху него. Есето приковава вниманието, но е взискателно. Вейл започва, като ми казва, чене знам нищо. Вниманието не е това, което аз си мисля, че е. Вниманието не е концентрация. Концентрацията може да бъде принудителна Клас, слушайте!, – докато вниманието не може. Наблюдавайте какво се случва с тялото ви, когато се концентрирате. Стискате челюсти, присвивате очи, сбръчквате вежди. Вейл намира този вид мускулни усилия за смешни. Концентрацията ограничава. Вниманието разширява. Концентрацията изморява. Вниманието обновява. Концентрацията е фокусирано мислене. Вниманието е задържано мислене. Преди всичко нашата мисъл трябва да бъде празна, чакаща, да не търси нищо, но да бъде готова да получи в своята гола истина обекта, който трябва да проникне в нея, пише Вейл. Ако това твърдение не е достатъчно смущаващо, Вейл отива по-нататък, декларирайки, че всички грешки произтичат от липса на пасивност. Наистина ли Не ели излишъкът от пасивност, който обърква нещата Натова със сигурност ни учи нашата култура. Ние приемаме за даденост, че активният човек обръща внимание, а пасивният е някак си незаинтересован. Не, казва Симон Вейл. Вниманието не е толкова нещо, което правим, а нещо, за което даваме съгласието си. То е по-малко като вдигане на тежести, а повече като йога. Тя го нарича отрицателно усилие. Истинското внимание според нея е един вид чакане. За Вейл двете са практически едно и също нещо. Ние не получаваме най-ценните подаръци, като ги търсим, а Цитирано в John Hellman, Simone Weil: An Introduction to Her Thought (Eugene, OR: Wipf & Stock,
1982), 1.

124 като ги чакаме Обратното на вниманието не е разсейването, а нетърпението. Не търсете решения. Изчакайте ги. Колкото повече сканирате мозъка си за правилната дума, толкова повече ви убягва. Изчакайте я обаче и тя ще дойде. Евентуално. Скоростта е враг на вниманието. От всички нередности, на които е била свидетел във фабриката, най-голямото според Вейл било насилието над вниманието на работниците. Конвейерната лента се движела със скорост, несъвместима с какъвто ида е друг вид внимание, тъй като изцежда душата от всичко, освен от грижата да се справиш със скоростта на конвейера. Ние обръщаме внимание само на това, което смятаме за достойно за нашето внимание. Наедно ниво това умствено сортиране е необходимо, за да не се превърне животът ни по думите на Уилям Джеймс в една голяма и ужасна бъркотия. Но то си има цена. Сортирайки твърде бързо, твърде импулсивно, рискуваме да пропуснем някой скъпоценен камък. Точно както често бързаме да преценим, така и често бързаме с вниманието. Твърде бързо си харесваме някой предмет или приемаме някоя идея и си плащаме затова проблясък на красотата или акт на доброта, които не сме видели. Ето защо, казва Вейл, е важно да поддържаме състояние на непознаване, на немислене, колкото се може по-дълго. Това изисква търпение, нещо оскъдно по времето на Вейл и още по-оскъдно днес.
Вейл обръща голямо внимание на въпроси, които повечето от нас считат за тривиални. Например почеркът. В гимназията, разказва нейната приятелка и биограф Симон Петреман, Вайл решила да реформира нехайния си, почти небрежен, нечетлив почерк“.
132
Тя работела над това неуморно, внимателно въпреки главоболието и болката в ръцете, които се подували често. Нейните драскулки станали постепенно не толкова груби, а все позаоблени и накрая тя постига чистия красив почерк от последните си години. Търпението е добродетел. То е и нещо добро за вас, както показват последните изследвания. Търпеливите хора са по-щастливи и поздрави от нетърпеливите според проучванията. Търпеливите хора са по-склонни да действат рационално. Те се справят по-добре с проблемите.
133
Търпението обаче не ни изглежда като нещо много забавно. Английското търпение (patience) идва от латинското patiens, което означава страдание, издръжливост, търпение. Еврейското савланут е малко повесело. То означава както търпение, така и толерантност, търпимост. Търпимост към какво Към страданието, дано и толерантност към това от себе си, което отричаме. Хората, нетърпеливи към другите, рядко са търпеливи към себе си.
132
Simone Petrement, Simone Weil: A Life (New York: Pantheon, 1976), 39.
133
Sarah Schnitker, “An Examination of Patience and Well-Being,” Journal of Positive Psychology 7, no.
4 (2012): 263-80.

125 Не съм естествено търпелив човек. Моят ум е користолюбив. Винаги иска нещо, за предпочитане голямо Голямата идея, Голямата почивка, Голямата закуска. Като прикрит алкохолик, за когото никой не подозира, аз съм в състояние да скрия нетърпението си от другите. Обикновено. Понякога хората виждат през мен. Като холандския месия, когото срещнах в Йерусалим. Работех по материал за националното радио за Йерусалимския синдром. Това е болест, която засяга някои посетители на Светата земя. Те пристигат здрави, но скоро решават, чеса Илия или Лазар, или някаква друга библейска фигура. Случва се по-често, отколкото си мислите. Бях чувал за хостел в стария град на Йерусалим, който по някаква причина привлича хора, страдащи от Йерусалимски синдром, така че се отправих към него и, разбира се, там се запознах с холандския месия. Плешив мъж на средна възраст, съвсем обикновен на външен вид, той обясни, сякаш препредаваше прогнозата за времето за този ден, че месията ще дойде скоро. И той е холандец като мен, каза той. Това беше. Имах го. Това беше отрязъкът от лентата, който щях да използвам. Продължавах да слушам ида записвам, но умът ми беше изключил вече беше уловил плячката си. Холандският месия, усещайки моето невнимание, изведнъж спря да говори и се втренчи в мен Вие – каза той бавно, обвинително – сте нетърпелив човек. Думите му ме стъписаха. Той беше прав. Гледах на него не като на друг човек или на потенциален месия, а като на запис на магнетофонна лента. Храна за егото. Част от историята, която, надявах се, ще ми спечели признание. Имах това, което исках от него, и що се отнася домен, сделката ни беше приключила. Не и за него обаче. Сигурен съм, че той изобщо него разглеждаше като транзакция. От негова гледна точка ние бяхме ангажирани в разговор, във взаимен обменна внимание, а аз се държах като скъперник. Всички спорове произтичат по същество не от неразбиране, а от категориална грешка. Двете страни не виждат един и същ проблем по различен начин. Те виждат два различни проблема. Където един човек вижда неефективна техника на зареждане, поради която не може да се увеличи максимално почистващата сила на високоефективна съдомиялна машина, друг човек вижда удар по собствената му компетентности съответно по неговата мъжественост. Така започват войните и пристъпите на ярост. Думите на холандския месия ме ужилиха, защото дотогава се гордеех с вниманието си. С тренирани очи, с наострени уши аз бях нащрек за завладяващия персонаж, за емоционалния запис или за впечатляващия звук от околната среда, който да добави слухова текстура към моята история. Концентрирах сено не обръщах внимание. Знаех какво търся, преди да го намеря. Бях уловен в капана на собственото си желание. Това винаги е опасно.

126
Вейл предупреждава затова користно нетърпение, което аз проявих в Йерусалим, както и за един друг вид. Интелектуално нетърпение, породено от несигурност, което се хваща за идеи, дори и лоши, по начина, по който удавникът ще се хване дори за сабя. Всички наши грешки, казва Вейл, се дължат на факта, че мисълта е сграбчила някаква идея твърде набързо и тъй като е преждевременно блокирана, не е отворена за истината. Ние виждаме как тази динамика работи при хора, горящи от желание да закопчеят Голямата идея, за която се надяват, че ще ги превърне от обикновен мислител в Лидер на мисълта. По-заинтересовани да опаковат идеите, отколкото да размишляват върху тях, те пускат голямата си идея в света, преди тя да е узряла. Тези амбициозни лидери на мисълта не желаят да вършат усилената работа, която вниманието изисква. Вниманието е трудно не по начина, по който е трудно джудото или стрелбата с лък. Трудно е по начина, по който медитацията или родителството са трудни. Трудно е по начина, по който е трудно чакането на влак. Вниманието не е умение, което придобиваме, като плетенето или фехтовката. Това е състояние на ума, ориентация. Ние не толкова се учим на внимание, а по-скоро се обръщаме към него. Това обръщане се случва само когато направим пауза, като Сократ, и излезем от собствената си глава. „Декреация“, го нарича Вейл, като обратното на
„креация“. Предпочитам термина на Айрис Мърдок: отхвърляне на егоизма.
Британско-ирландската романистка и философ описва един свой такъв момент. Тя гледала през прозореца си, чувствайки се тревожна и засегната заради получена по-рано през деня обида, когато забелязва един реещ се керкенез. „В миг всичко се промени – казва тя. – Мрачното ми аз със

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: