ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

-Как да се качим?-попита Рон.-Когато не можем да ги видим?

-О, лесно е-каза Луна, като се плъзна от своя тестрал и отиде при Джини и Хърмаяни.-Елате...

Тя ги заведе до другите тестрали ,които бяха застанали наоколо и им помогна един по един да се качат върху тях. И тримата изглеждаха ужасно нервни, когато тя сложи ръцете им върху гривата на техните коне и им каза да ги държат здраво, докато се върне на своя.

-Това е лудост-мърмореше Рон , като движеше свободната си ръка нагоре и надолу по врата на тестрала си.- Лудост...ако можеше само само да го видя...

-По-добре се надявай да остане невидим-каза мрачно Хари.-Всички ли сме готови?

Всички кимнаха и той видя няколко чифта крака да мърдат под мантиите.

-Ок...

-Тогава...Министерство на магията, входа за посетители, Лондон- каза той неуверено.-Ъъъ...ако знаете...къде да отидете.

За момент тестралът на Хари не направи нищо, после с плавно движение разпери криле, конят се поклони бавно и полетя с такава бързина, че Хари трябваше плътно да притисне краката и ръцете си към него, за да не падне от гърба му.Той затвори очи и притисна лице към гривата , когато профучаваха над дърветата и се извисяваха към кървавочервения залез.

Хари не си спомняше да се е движил някога толкова бързо, тестралът прелетя като мълния покрай замъка, широките криле плющяха, вятърът духаше в лицето на Хари, очите му примижаха срещу прахта , той се огледа наоколо и видя съучениците си да летят зад него , всеки наведен колкото се може по-ниско към врата на тестрала си, за да се предпазят от падане.

Отминаха Хогуортс, прелетяха покрай Хогсмийд, Хари можеше да види планините и деретата под тях. Когато вече се здрачаваше , Хари видя няколко светлинки, когато преминаваха покрай няколко села , след това път, по който пътуваше самотна кола...

-Това е фантастично!-Хари неясно чуваше виковете на Рон някъде зад себе си и си представи как би се чувствал сам на такава височина, без никаква подкрепа.

Небето се обагри в пурпурно, заблещукаха хиляди малки сребърни звезди и скоро само светлините от мъгълските градове им даваха представа колко далече от земята се намират или колко бързо пътуват. Раменете на Хари бяха плътно прилепнали към врата на коня. Колко ли време бе изминало, откакто беше видял Сириус да лежи на пода в Отдела на мистериите? Колко ли време Сириус ще издържи да се съпротивява на Волдемор? Това, което Хари със сигурност знаеше е, че неговият кръстник нито е направил исканото от Волдемор, нито е мъртъв, защото иначе би усетил задоволството или гнева на Волдемор по белега-както бе станало в нощта, когато беше нападнат господин Уизли.

Докато летяха, лицето на Хари беше замръзнало, краката му изтръпнаха, но той не промени положението си...беше глух и сляп за праха и студения въздух. Загубил представа колко дълго бяха летяли, цялата му вяра беше в животното под него.

Ако пристигнеха прекалено късно...

Той е все още жив, той все още се бие, чувствам го...

Ако Волдемор реши, че Сириус няма да му се подчини...

Щях да зная...
Стомахът на Хари отново се сви, тестралът се спускаше към земята стремглаво и той се притисна пак към врата му. Най-сетне бяха пристигнали...можеше да чуе писък зад себе си и се извърна рязко, но не се чу звук от падащо тяло...може би всички бяха само изпаднали в шок от внезапната промяна, както бе се случило и с него самия.

Сега ярките оранжеви светлини ставаха все по-големи и ги обкръжаваха от всички страни, можеха да видят върховете на сградите, бордбилдовете които приличаха на огромни светещи очи. Изглежда се бяха приземили на паважа. Хари се притисна към тестрала с всичка сила, напрегна се за внезапен удар, но конят докосна земята леко като сянка и Хари се плъзна от гърба му и се огледа наоколо, намираше се до разнебитената телефонна кабина , осветена от уличните светлини.

Рон скочи от тестрала си на паважа малко по-нататък.

-Никога повече-каза, като се олюляваше. Сякаш отстъпи от тестрала си, макар и без да го вижда и повтори: - никога повече...никога повече...това беше най-лошото...

Хърмаяни и Джини бяха от другата му страна, и двете слязоха малко по-успешно от Рон, но със сродно чувство на облегчение, Невил скочи треперейки, а Луна се приземи спокойно.

-А оттук-нататък накъде?-попита тя Хари с учтив интерес, тъй като мислеше, че всичко това е само едно интересно пътуване.

-Насам-каза той, като бързо потупа тестрала си в знак на благодарност, след това повече групата към телефонната кабина и отвори вратата. –Хайде- каза към другите, тъй като те се колебаеха притеснено.

Рон и Джини минаха незабавно, след тях се затътриха Хърмаяни, Невил и Луна, Хари хвърли отново бегъл поглед към тестралите, и затвори вратата зад себе си и Луна.

-Който е най-близо до телефона, да набере две ,четири, четири, две-каза той.

Рон го направи , ръката му докосна странното приспособление, след което от вътрешността на кутията се чу приятен женски глас:

-Добре дошли в Министерство на магията. Моля, кажете името си и по каква работа сте дошли.

-Хари Потър, Рон Уизли, Хърмаяни Грейнджър, -каза много бързо Хари, -Джини Уизли, Невил Лонгботъм, Луна Лавгуд...тук сме, за да спасим някого, ако Министерството ви не го намери преди нас!

-Благодаря ви-каза приятният женски глас. –Посетители, моля, вземете значките си и ги закрепете отпред на мантиите си.

Половин дузина значки паднаха от металния процеп, откъдето обикновено падаха монетите , Хърмаяни ги взе и ги протегна към Хари над главата на Джини , той хвърли поглед към горната: Хари Потър, Спасителна мисия.

-Посетители на министерството, трябва да бъдете претърсени и да представите пръчките си за регистриране на бюрото за сигурност , което се намира в отдалечения край на Атриума.

-Добре!-каза високо Хари, белегът му отново запулсира.-Сега как можем да се придвижим?

Подът на телефонната кабина завибрира и паважът изчезна от погледа им, Тестралите също се бяха изгубили и те потънаха в дълбината на Министерството на магията.

Мека златиста светлина премина от краката по телата им. Хари почувства напрежение в коленете си и държеше пръчката си в готовност, докато оглеждаше дали някой друг не ги очаква в Атриума, но беше празно. Светлината беше по-слаба отколкото през деня, факлите на стените не горяха буйно, а само слаби светлинки се спускаха от тавана към златните символи.

-Министерство на магията ви пожелава приятна вечер-каза женският глас.

Вратата на телефонната кабина остана отворена. Хари мина, следван от Невил и Луна. Единственият звук в Атриума беше от водата на златния фонтан, където струите от пръчките на магьосника и вещицата, от стрелата на кентавъра, шапката на таласъма и ушите на домашното духче продължаваха да се вливат в обкръжаващия ги басейн.

Хари беше сигурен, че наоколо би трябвало да има охрана; отсъствието на такава беше злокобен знак и лошото му предчувствие се засили, докато преминаваха през златните врати към асансьорите. Той натисна най-близкия бутон “надолу” и когато асансьорът пристигна с отекващ шум, всички се втурнаха вътре. Хари натисна бутона за деветия етаж,чу се звук “Банг” . Хари не беше осъзнал колко шумни са асансьорите през деня, когато беше дошъл с господин Уизли , беше сигурен, че звънецът ще вдигне на крак цялата охрана в сградата , приятният женски глас каза “Отдела на мистериите” и вратата се отвори. Те стъпиха в коридора, където нямаше следа от движение и можеха да се видят само светлините от факлите.

Хари тръгна към лакираната черна врата. Най-после той беше тук след месеци и месеци сънуване.

-Хайде-прошепна той и тръгна надолу по коридора. Застаналата вдясно Луна го последва с леко зяпнала уста.

-Окей, слушайте-каза Хари, като спря отново шест инча преди вратата.-Може би...може би няколко човека трябва да останат тук...като наблюдение...

-И ако се случи нещо, как ще ти кажем?- попита Джини с вдигнати вежди.-Ще бъдеш на мили от нас...

-Идваме с теб, Хари-каза Невил.

-Всички ще дойдем-отсече Рон.

Хари все още не искаше да ги взима със себе си, но изглежда, нямаше избор. Той застана с лице към вратата и мина през нея...точно както в съня му, тя беше отворена и той прекрачи прага й, следван от другите.

Намираха се в голяма кръгла стая. Всичко в нея беше черно, включително пода и тавана, идентични тъмни врати без дръжки се намираха на интервали по стените , обсипани със свещи със сини пламъчета, тяхната приятна светлина се отразяваше по пода, създавайки им чувството, че се намират във вода.

-Някой да затвори вратата-промърмори Хари.

В момента в който даде нареждането, Невил го изпълни. Без дългата струя светлина от коридора мястото стана толкова тъмно, че единственото, което можеха да видят бе отражението на светлините по стените и пода.

В съня си Хари винаги бе минавал успешно през тази стая към противоположната на входа врата. Но тук имаше дузина врати . Точно когато гледаше вратите срещу себе си, опитвайки се да реши коя е правилната, се чу боботещ шум и свещите започнаха да се движат встрани. Кръглата стая се въртеше.

Хърмаяни сграбчи ръката на Хари, мислейки уплашено, че и подът ще започне да се движи, но това не стана. За няколко секунди сините пламъци около тях очертаха неонови линии по стената, след което спряха също тъй внезапно, както бяха започнали да се движат.

Всичко, което можеше да види Хари е , че в очите му пробляснаха сини лъчи.

-За какво беше това?-прошепна уплашено Рон.

-Мисля, че беше за да ни попречи да видим през коя точно врата минаваме-каза с приглушен глас Джини.

Хари осъзна, че тя е права: не можеше да разпознае изходната врата, нито тази, през която трябва да премине, всички бяха просто еднакви черни лакирани врати.

-Тогава как ще излезем?-попита неловко Невил.

-Това сега няма значение-сопна се Хари, примигвайки за да премахне сините линии от зрението си и стисна по-здраво от всякога пръчката си, -няма да излезем оттук, докато не намерим Сириус.

-Да не вземеш сега да го викаш- каза бързо Хърмаяни, но Хари нямаше нужда от подобен съвет: инстинктът го съветваше да е колкото се може по-безшумен.

-Тогава къде отиваме, Хари?-попита Рон.

-Аз не...-започна Хари. Той преглътна.-В моите сънища преминавах преминавах през вратата в края на коридора от асансьора и влизах в тъмна стая-това е тази-и след това преминавах през друга врата в стая...с такива блясъци... Може да опитаме няколко врати-каза припряно.-Ще разпозная верния път, когато го видя. Хайде.

Той тръгна право към вратата с лице към него , другите го последваха плътно, вдигна лявата си ръка срещу светещата повърхност , с пръчка в готовност да нанесе удар в момента, в който вратата се отвори, и побутна.

Тя се отвори лесно.

След тъмнината в първата стая , лампите светеха ниско в златни кристални топки от тавана , създавайки впечатлението, че тази продълговата стая е много по-ярка отколкото Хари я беше сънувал. Мястото беше празно с изключение на няколко бюра и в самата среда на стаята имаше огромна стъкленица с тъмнозелена течност , достатъчно голяма, за да потънат всички в нея , няколко перлено-бели предмета плуваха лениво вътре.

-Какви са тези неща?-прошепна Рон.

-Не знам-отвърна Хари.

-Това риби ли са?-въздъхна Джини.

-Аквавириус Маготи!- възкликна развълнувано Луна.-Татко каза, че Министерството ги отглежда...

-Не-каза Хърмаяни. Звучеше странно. Тя се придвижи отстрани на стъкленицата да разгледа.-Това са мозъци.

-Мозъци?

-Да...чудя се какво ли правят с тях?

Хари се присъедини към нея при стъкленицата. Достатъчно сигурен, че не може да става и дума за грешка, той ги разгледа отблизо. Като проблясваха слабо, те плуваха в дълбочината на зелената течност, подобни на зелки карфиол.

-Хайде да се махаме оттук-каза той.-Това не е правилната врата, да опитаме друга.

-Тук също има врати-посочи Рон към стените. Сърцето на Хари се сви: колко голямо всъщност беше това място?

-В моите сънища влязох през тази тъмна стая в друга-каза той.-Мисля, че трябва да се върнем и да опитаме оттам.

Те се върнаха бързо в тъмната кръгла стая : сега вместо сините пламъци на свещта пред очите на Хари плуваха мозъците от стъкленицата.

-Чакайте!-каза Хърмаяни остро, когато Луна понечи да затвори вратата с мозъците зад тях.- Flagrate!

Тя изписа нещо с пръчката си във въздуха и на вратата се появи огнено Х . Не след дълго вратата зад тях се затвори с голям тропот и веднага стената започна да се върти много бързо, но сега имаше голям златно-червен пламък вместо сините и след като всичко отново застана статично, пламтящото Х все още гореше, показвайки вратата, която вече бяха опитали.

-Добро мислене-каза Хари.-Окей, хайде да опитаме тази...

Отново той застана право срещу вратата и я отвори, пръчката му все още беше вдигната.
Стаята беше по-голяма от предишната, слабо осветена и правоъгълна, центърът й беше хлътнал , образуващ голям трап с дълбочина около двадесет фута. Стояха на най-горния балкон на нещо, което изглеждаше като каменни пейки из цялата стая по подобие на амфитеатър или на съдебната зала, в която Хари беше съден от Магьосническия трибунал. Вместо стол с вериги имаше висок каменен подиум в центъра и арка, която изглеждаше толкова древна, разрушена и трошлива, че Хари се учудваше как още стои там. Неподдържана от никаква обкръжаваща стена , арката беше покрита с дрипава черен воал, който въпреки пълното спокойствие наоколо , се полюшваше леко, сякаш от допир.

-Кой е там?-попита Хари, като подскочи към долната пейка. Никой не отвърна, но воалът продължи да се полюшва.

-Внимателно!-прошепна Хърмаяни.

Хари слизаше надолу от пейка на пейка, докато не стигна пода. Стъпките му отекваха високо при бавния му ход към подиума. От мястото където беше застанал, арката му се виждаше по-висока. Все още воалът се люлееше леко, сякаш току-що някой бе преминал през него.

-Сириус?-повика тихичко Хари.

Той имаше странното чувство, че зад воала от другата страна на арката има някой.Стискайки много здраво пръчката си, той отиде отстрани на подиума, но там нямаше никого: всичко, което можеше да види е другия край на дрипавия черен воал.

-Да тръгваме-каза застаналата на каменните стълби Хърмаяни.-Това не е мястото, Хари, хайде да си тръгваме.

Тя звучеше уплашено, много по-уплашено ,отколкото беше в стаята с плуващите мозъци, но Хари наблюдаваше арката, в която откриваше все още запазена красота. Нежно полюшващият се воал го интригуваше, изпитваше силно влечение да скочи на подиума и да мине през него.

-Хари, хайде да тръгваме-каза по-настоятелно Хърмаяни.

-Окей -каза той, но не се помръдна. Току-що беше чул нещо. От другата страна на воала се чуваха шумове и мърморещ шепот.

- Какво казваш?-каза той много високо и думите му отекнаха наоколо.-

- Никой не говори, Хари!-каза Хърмаяни, като се приближи до него.

- Някой шепне зад това,- каза той , като се отмести от нея и продължи да гледа намръщено воала. –Това ти ли си, Рон?

- Аз съм тук, друже-каза Рон, като застана от другата страна на арката.

- Никой друг ли не може да го чуе?-попита Хари, шепотът и мърморенето ставаха все по-високи , беше стъпил на подиума без сам да осъзнае как.

-Аз също мога да ги чуя-въздъхна Луна, като се присъедини към тях встрани от арката и се вгледа в полюшващия се воал:- В това има хора.

-Какво искаш да кажеш с “ в това”? – попита Хърмаяни, като скочи на долното стъпало и звучеше ядосано:- няма никакво “в това”, това е само арка, а не стая. Хари, стига, хайде да...

Тя го хвана за ръката и го дръпна, но той я отблъсна.

-Хари, тук сме заради Сириус!-каза тя с пълен с напрежение глас.

-Сириус-повтори Хари, все още вперил хипнотизиран поглед във воала, който продължаваше да се люлее. –А, да...

Нещо най-сетне прищракна в мозъка му; Сириус пленен, заловен, измъчван, а той гледа тази арка...

Той се отдръпна с няколко крачки от подиума и отмести очите си от воала.

-Да тръгваме-каза.
-Eто това се опитвах да...хайде да тръгваме!-каза Хърмаяни и тръгна нагоре по стълбите. От другата страна Джини и Невил продължаваха да гледат воала. Без да говори, Хърмаяни хвана Джини за ръката.

Рон грабна тази на Невил и като прескачаха някои от пейките, те намериха пътя към вратата.

-Каква мислиш, че беше тази арка?-попита Хари Хърмаяни , когато те влязоха в тъмната кръгла стая.

-Не знам, но каквото и да беше това, беше опасно-каза тя отсечено и отново изписа огнен кръст по вратата.

Още веднъж вратите се завъртяха, Хари застана до друга врата и я побутна. Тя не помръдна.

-Какво не е наред?-попита Хърмаяни.

-Тя е...заключена-каза Хари, като натисна вратата с цялата си тежест. Напразно.

-Това е тя, нали?-попита развълнувано Рон, като се присъедини към опитите на Хари да я отвори. –Би трябвало да е тя!

-Махнете се от пътя!-каза остро Хърмаяни. Тя насочи пръчката си към мястото на ключалката си и каза: -“Алохомора!”

Нищо не се случи.

-Ножът на Сириус!-каза Хари.Той го извади от вътрешната част на мантията си и го плъзна между ключалката и стената. Останалите гледаха нетърпеливо как Хари прокарва ножа отгоре додолу и след това отново опря рамото си на вратата. Тя отново остана заключена, а когато Хари погледна към ножа си, острието му се бе разтопило.

-Добре, да оставим тази врата-каза решително Хърмаяни.

-А ако е тази?-каза Рон, като гледаше със смесени чувства на копнеж и разбиране.

-Не може да е тя, в съня си Хари можеше да мине през всичките –каза Хърмаяни, като означи вратата с друг огнен кръст, докато Хари прибираше безполезния си вече нож в джоба си.

-Знаете ли какво може да има вътре?-каза нетърпеливо Луна, докато стените отново започнаха да се въртят.

-Без съмнение, нещо откачено –каза с въздишка Хърмаяни, а Невил се засмя кратко и нервно.

Стената спря да се върти и Хари с чувство на засилващо се отчаяние, бутна следващата врата и я отвори.

-Това е тя!

Той я разпозна веднага по красивата, танцуваща, блестяща като диамант светлина. Когато очите на Хари привикнаха към брилянтния блясък , той видя часовници да тиктакат от всяка повърхност , големи и малки, старинни и изящни, стояха на местата между библиотеките или на бюрата , разположени по цялата дължина на стаята. Източникът на танцуващата , диамантено ярка светлина беше голяма кристална камбана в далечния край на стаята.

-Оттук!

-О, вижте!-каза Джини, когато те се приближиха , и посочи към самата сърцевина на камбаната.

В блестящата вътрешност плуваше малко яйце с ювелирна яркост. То се блъсна в звънеца на камбаната, отвори се и се появи подобна на колибри птичка, която се издигна на върха на камбаната, след което падна отново на пода и се прибра в яйцето си.

-Продължавай!-каза Хари, тъй като Джини показваше признаци на желание да спре и да продължи да наблюдава птичката.

-Ти се размотаваше достатъчно при онази стара арка!-тросна му се тя, но го последва покрай камбаната през единствената врата зад нея.

-Това е тя-каза отново Хари и сега сърцето му биеше толкова силно и бързо, че щеше да се пръсне, - оттук е.

Той погледна всички; те бяха извадили пръчките си и изглеждаха много сериозни и загрижени. Хари погледна пак към вратата и я бутна. Тя се отвори.

Те бяха тук, бяха намерили мястото, високо като църква и пълно само с лавици ,отрупани с прашни малки кристални сфери. Те примигваха тъпо срещу светлината , идваща на интервали към тях от свещниците на полиците. Също както в предишната кръгла стая, светлините бяха сини. Стаята беше много студена.

Хари пристъпи напред и надникна към една от сенките между редовете. Не можеше да чуе нищо или да види и най-лекия признак на движение.

-Каза, че е на ред деветдесет и седми-прошепна Хърмаяни.

-Да-въздъхна Хари, като погледна на края на най-близката редица. Светлината изписваше със сребърни цифри петдесет и три.

-Мисля, че трябва да тръгнем вдясно-прошепна Хърмаяни, като се премести на следващия ред.-Да, този е петдесет и четири...

-Дръжте пръчките си в готовност-каза бавно Хари.

Те тръгнаха нататък, преминавайки покрай дългите лавици , другият край на които беше напълно тъмен. Малки жълти етикетчета бяха поставени върху всяка една от сферите.В някои от тях имаше блестяща течност, други бяха тъмни и празни без никакви светлини.

Преминаха покрай ред осемдесет и четири...осемдесет и пет...Хари се ослушваше за най-лекия звук от движение, но Сириус може би беше в безсъзнание...или, каза дразнещ глас в главата му, може би вече е мъртъв...
Щях да го почувствам, каза си той, сърцето му сега биеше диво, щях да знам...

-Деветдесет и седем!-прошепна Хърмаяни.

Те се скупчиха в края на редицата , гледайки надолу по алеята. Нямаше никой.

-Той е вдясно долу в края-каза Хари, а устата му беше леко пресъхнала. –Можете да погледнете оттук.

И той ги поведе между редиците кристални сфери , някои от които леко проблясваха при тяхното преминаване.

-Трябва да е някъде тук-прошепна Хари, убеден, че с всяка стъпка ще се приближи до лежащия на пода Сириус. –Някъде тук...наблизо...

-Хари?- каза плахо Хърмаяни, но той не искаше да отговори.Устата му вече беше суха.

-Някъде...тук...-каза той.

Бяха стигнали края на редицата , където светлината мъждукаше.Там нямаше никой. Само отекваща прашна тишина.

-Той трябваше да бъде...-прошепна дрезгаво Хари, като надзърташе към следващата алея. –Или може би...-Той забърза да погледне към долната.

-Хари?-каза отново Хърмаяни.

-Какво?-озъби се той.

-Аз...аз не мисля, че Сириус е тук.

Никой не продума. Хари не искаше да погледне към никой от тях. Почувства се болен. Не можеше да разбере защо Сириус го няма. Трябваше да е тук. Тук го беше видял...

Той изтича към мястото в края на редиците, гледайки надолу. Празна пътека след празна пътека.Изтича по друг път, върна се и мина покрай придружителите си. Никъде нямаше и следа от Сириус.

-Хари?-извика Рон.

-Какво?

Не искаше да чува какво имаше да му казва Рон , не искаше да чуе как Рон му казва, че е глупак или че трябва да се връщат в Хогуортс, кръвта нахлу в лицето му и изпитваше желание да потъне в тъмнината колкото се може по-дълго преди да застане отново в осветения Атриум.

-Какво?-попита този път нетърпеливо Хари- можеше да е знак, че Сириус е бил тук. Той се върна при тях ,малко по-надолу от деветдесет и седми ред , но не видя нищо друго освен Рон, който гледаше към една от сферите на лавицата.

-Какво?-повтори мрачно Хари.

-Това е...ето го твоето име,-каза Рон.

Хари се приближи. Рон сочеше към една от малките кристални сфери, която блестеше със слаба светлина, изглеждаше покрита с прах и сякаш недокосвана от години.

-Моето име?-попита празно Хари.

Той пристъпи напред. Не толкова висок, колкото Рон, трябваше да протегне врата си за да прочете жълтия етикет :
С.П.Т на А.П.В.Б.Д

Черният лорд

И /?/ Хари Потър
Хари гледаше.

-Какво е това?-попита Рон, като звучеше разстроено.-Какво прави името ти тук?

Той хвърли бърз поглед към останалите етикети върху тази лавица.

-Мен ме няма тук-каза озадачен.-Нито някой от нас останалите.

-Хари, не мисля, че трябва да го докосваш-каза остро Хърмаяни, когато той протегна ръка.

-Защо не?-попита той.-То е нещо свързано с мен, нали?

-Недей, Хари- каза внезапно Рон.Хари го погледна. Лицето на Невил се обагри в розово. Изглеждаше сякаш не може да понесе повече напрежение.

-Намерих върху него моето име-каза Хари.

И чувствайки се леко безгрижен, той сключи пръстите си около повърхността на прашното кълбо. Очакваше да е студено, но то не беше. Напротив, сякаш беше лежало на слънцето с часове, топлината го изпълваше. С очакването, че ще се случи нещо драматично, нещо вълнуващо в края на тяхното пътуване , Хари свали сферата от лавицата и се вгледа в нея.

Нищо не се случи. Другите се приближиха плътно до Хари, гледайки как той бърше сферата от прахта.

И тогава, вдясно от тях се чу провлечен глас:

-Много добре, Потър. Сега се обърни бавно и дай това на мен.

Преводач:Огледална

Глава 35

ОТВЪД ВОАЛА

Навсякъде около тях от нищото заизвираха черни фигури, преграждайки пътя им наляво и надясно. Очи проблясваха през цепките на качулките, върховете на дузина светещи пръчки сочеха право към сърцата им; от ужас Джини ахна.

– На мен, Потър – повтори провлеченият глас на Луциус Малфой, когато той протегна ръката си с дланта нагоре.

Вътрешностите на Хари противно натежаха. Бяха ги хванали в капан и ги превъзхождаха числено в съотношение двама срещу един.

– На мен – каза отново Малфой.

– Къде е Сириус? - запита Хари.

Няколко смъртожадни се изсмяха. Груб женски глас изрече победоносно откъм средата на тъмните фигури вляво от Хари: – Черният Лорд винаги знае!

– Винаги – повтори тихо Малфой. – А сега ми дай предсказанието, Потър.

– Искам да зная къде е Сириус!

– Искам да зная къде е Сириус! – имитира го жената отляво. Тя и останалите смъртожадни се бяха приближили така, че бяха само на няколко крачки от Хари и другите. Светлината от пръчките им заслепяваше очите на Хари.

– Хванали сте го – каза Хари, отблъсквайки надигащата се в гърдите му паника, ужаса, с който се бе борил още откакто влязоха за пръв път в деветдесет и седмата редица. – Той е тук. Знам, че е тук.

– Мъничкото бебенче ше шъбуди упляшено и ши помишли, че това, дето го е шънувало, е иштина – произнесе жената с противен, престорен бебешки глас. Хари усети, че Рон се размърда до него.

– Не прави нищо – промърмори Хари. – Още не...

Жената, която го бе имитирала, избухна в дрезгав смях.

– Чувате ли го? Чувате ли го? Как дава наставления на другите деца, като че ли си мисли да се бие с нас!

– О, Белатрикс, ти не познаваш Потър като мен – тихо каза Малфой. – Той притежава небивала склонност към героичното; Черният Лорд го разбира. Дай ми сега предсказанието, Потър.

– Знам, че Сириус е тук – каза Хари, при все че паниката стягаше гърдите му и не му даваше да диша. – Знам, че сте го уловили!

И други от смъртожадните се захилиха, обаче най-силно се смееше жената.

– Време е да научиш разликата между реалността и сънищата, Потър – рече Малфой. – А сега ми дай предсказанието, или ще започнем да използваме пръчките.

– Почвайте тогава – каза Хари, вдигайки собствената си пръчка на височината на гърдите. В същия момент от двете му страни се насочиха петте пръчки на Рон, Хърмаяни, Невил, Джини и Луна. Възелът в стомаха на Хари се стегна. Ако Сириус наистина не беше тук, той бе завел на смърт своите приятели напълно безсмислено...

Смъртожадните обаче не нападнаха.

– Предай предсказанието и никой няма да пострада – каза спокойно Малфой.

Сега беше ред на Хари да се изсмее.

– Да, правилно! – отвърна той. – Да ви дам това... предсказание, значи? А вие просто ще ни оставите да офейкаме вкъщи, така ли?

Едва бе изрекъл това, когато смъртожадната изкрещя:

- Акцио предска...

Хари бе готов за това – той викна: “Протего!” още преди тя да довърши заклинанието си и въпреки че стъкленото кълбо се хлъзна към върховете на пръстите му, той успя да го удържи.

– О, то знаело как да си играе, мъничкото бебенце Потър - каза тя, а безумните и очи се пулеха през цепките на качулката и. – Много добре тогава...

– КАЗАХ ТИ, НЕ! - изрева Луциус Малфой на жената. - Ако го счупиш...!

Умът на Хари трескаво работеше. Смъртожадните се нуждаеха от това прашно, кръгло стъклено кълбо. Него то не го интересуваше. Той искаше само всички да се измъкнат живи, да е сигурен, че никой от приятелите му няма да плати ужасна цена заради глупостта му...

Жената пристъпи напред, на разстояние от другите и си смъкна качулката. Азкабан бе издълбал лицето на Беятри Лестранж, правейки го мършаво и прилично на череп, но то бе оживено от някакво трескаво, фанатично излъчване.

– Още убеждаване ли ти трябва? - каза тя, а гърдите и се повдигаха и спадаха бързо. – Много добре... дръжте най-малката - заповяда тя на смъртожадните зад себе си. - Нека да погледа, докато мъчим момиченцето. Аз ще го направя.

Хари усети как другите обградиха плътно Джини. Той пристъпи встрани, притиснал предсказанието към гърдите си, така че да бъде точно пред нея.

– Ще трябва да счупите това, ако поискате да нападнете когото и да било от нас - каза той на Белатрикс. - Не мисля, че шефът ви ще бъде особено доволен, ако се върнете без него, не е ли така?

Тя не помръдна; само го гледаше втренчено, облизвайки тънките си устни с върха на езика си.

– Та за какво предсказание всъщност става дума? - запита Хари.

Той не можеше да измисли, какво друго да направи, освен да продължава да говори. Ръката на Невил бе притисната до неговата и той го усещаше, как трепери; долавяше забързаното дишане на някой от другите в тила си. Той се надяваше, че всички те се мъчат да измислят начин да се измъкнат, тъй като неговият ум беше празен.

– Какво предсказание ли? – повтори Белатрикс и усмивката изчезна от лицето й. – Ти се шегуваш, Хари Потър.

- Не, не се шегувам – каза Хари, а погледът му скачаше от един смъртожаден на друг, търсейки слабо звено, място, през което биха могли да се измъкнат. – За какво му е на Волдемор?

Няколко смъртожадни сподавено изсъскаха.

- Смееш да произнасяш името му? – пошепна Беятри.

- Аха – каза Хари, стискайки здраво стъкленото кълбо в очакване на нов опит да му го изтръгнат с магия. – Да, нямам никакво затруднение да казвам Вол...

- Затвори си устата! – изкрещя Белатрикс. – Дръзваш да произнасяш името му с недостойните си устни, смееш да го мърсиш с езика си на мелез, смееш да...

- А ти знаеш ли, че той също е мелез? – попита дръзко Хари. Хърмаяни слабо простена в ухото му. – И Волдемор? Да, майка му е била вещица, но татко му е бил мъгъл – или ви е казвал, че е чистокръвен?

- ВЦЕПЕ...

- НЕ!

Лъч червена светлина бе излетял от края на пръчката на Белатрикс Лестрейндж, но Малфой го бе отразил; заклинанието му накара нейното да удари полицата на една стъпка вляво от Хари и няколко от стъклените кълба там се раздробиха.

- ... По време на слънцестоенето ще се яви нов... – каза фигурата на някакъв стар, брадат мъж.

- НЕ НАПАДАЙ! НУЖДАЕМ СЕ ОТ ПРЕДСКАЗАНИЕТО!

- Той дръзна... той смее... – пищеше несвързано Белатрикс – застанал е тук... мръсен мелез!...

- ПОЧАКАЙ, ДОКАТО ВЗЕМЕМ ПРЕДСКАЗАНИЕТО! – изкряска Малфой.

- ... и никой не ще дойде после... – каза фигурата на млада жена.

Двете фигури, които се бяха появили от строшените кълба се разтвориха във въздуха. Не остана и помен от тях и от някогашните им домове, освен късчета стъкло по пода. Те обаче бяха подсказали на Хари една идея. Трудното бе да я сподели с останалите.

- Не ми казахте, какво му е толкова особеното на това предсказание, което искате да ви предам – каза той, опитвайки се да спечели време. Той протегна бавно крак встрани, опипвайки наоколо за нечий друг крак.

- Не си играй с нас, Потър – промълви Малфой.

- Не си играя – рече Хари, насочил половината си внимание към разговора, а другата половина – към блуждаещия си крак. После той напипа нечии пръсти и ги настъпи. Едно рязко поемане на дъх зад него му подсказа, че те са били на Хърмаяни.

- Какво? – прошепна тя.

- Дъмбълдор никога ли не ти е казвал, че причината да носиш тоя белег е скрита в недрата на Отдела на мистериите? – ухили се подигравателно Малфой.

- Аз... какво? – каза Хари. За миг почти беше забравил плана си. – Какво общо има белегът ми?

- Какво? – пошушна Хърмаяни още по-настоятелно зад него.

- Нима е възможно? – каза злорадо Малфой. Някои от смъртожадните отново се захилиха и под прикритието на смеха им Хари изсъска на Хърмаяни, мърдайки устните си колкото може по-малко: - Разбийте полиците...

- Дъмбълдор никога не ти е казвал? – повтори Малфой. – Е, добре, това обяснява, защо не дойде по-рано, Потър, Черният Лорд се чудеше защо...

- ...когато ви кажа...

- ...не дотърча, когато той ти показа в съня ти мястото, където то е скрито. Той смяташе, че от естествено любопитство ще поискаш да чуеш точните думи...

- Тъй ли? – каза Хари. Той по-скоро усети, отколкото чу как зад гърба му Хърмаяни предаваше съобщението му на другите и се помъчи да продължи да говори, за да отвлече вниманието на смъртожадните. – Значи той е искал да дойда да го взема, така ли? Защо?

- Защо ли? – Малфой изглеждаше невярващ, но очарован. – Защото единствените хора, на които е позволено да вземат предсказанието от Отдела на мистериите, Потър, са тия, за които то е било направено, както установи Черният Лорд, когато се опита да използва други хора, за да го откраднат за него.

- А защо той е искал да краде предсказание за мен?

- За двама ви, Потър, за двама ви... нима никога не си се питал, защо Черният Лорд се опита да те убие като бебе?

Хари се взря в цепките, през които проблясваха сивите очи на Малфой. Това пророчество ли бе причината да умрат родителите на Хари, причината той да носи белега си с форма на мълния? Нима стискаше в ръка отговора на всичките тези въпроси?

- Някой е направил предсказание за Волдемор и мен? – тихо попита той, вторачен в Луциус Малфой с пръсти, стиснали здраво топлото стъклено кълбо в ръката му. То едва ли беше по-голямо от снич и все още бе покрито с прах. – И той ме е накарал да дойда да го взема вместо него? Не може ли да дойде да си го вземе сам?

- Да си го вземе сам? – изсмя се гръмогласно Белатрикс и се заля в безумен кикот. – Черният Лорд да се разхожда из Министерството на магията тъкмо когато те така мило пренебрегват завръщането му? Черният Лорд да се разкрие пред аврорите в момент, когато те си губят времето с моя скъп братовчед?

- Значи, той ви е пратил да му свършите мръсната работа вместо него, а? – каза Хари. – Както се опита да накара Стърджис да го открадне... и Боуд?

- Много добре, Потър, много добре... – рече бавно Малфой. - Но Черният Лорд знае, че не си глу...

- ХАЙДЕ! – кресна Хари.

Пет различни гласа зад него изреваха: “РЕДУКТО!” Пет заклинания полетяха в пет различни посоки и полиците срещу тях се взривиха при удара им; извисяващата се постройка се люшна и стотина стъклени кълба се пръснаха на парчета. Във въздуха се появиха и заплуваха перленобели фигури, техните гласове, отглас от кой знае кои отдавна отминали времена, отекнаха през потока от счупено стъкло и трески, изсипващ се върху пода...

- БЯГАЙТЕ! – изкрещя Хари, когато полиците се залюляха застрашително и нови стъклени кълба изпопадаха отгоре. Той сграбчи одеждите на Хърмаяни и я повлече напред, вдигнал едната си ръка над главата, докато върху тях се сипеха части от полиците и парчета стъкло. Някакъв смъртожаден се хвърли напред през облака прах и Хари го удари с всичка сила с лакът в маскираното лице. Всички крещяха; когато полиците се срутиха върху тях, се чуха болезнени викове и оглушителен грохот. Откъслеци от прорицанията, освободени от своите кълба, ечаха неземно...

Хари разбра, че пътят напред е чист и видя как Рон, Джини и Луна профучаха покрай него, покрили главите си с ръце. Нещо тежко го удари отстрани по лицето, но той само наведе глава и хукна напред; една ръка го сграбчи за рамото, той чу как Хърмаяни извика: “Вцепени се!” Ръката незабавно го пусна...

Бяха в края на редица деветдесет и седем; Хари зави надясно и побягна с всички сили; той чуваше стъпки точно зад гърба си и гласа на Хърмаяни, пришпорваща Невил; право напред бе открехнатата врата, през която бяха дошли. Хари зърна искрящата светлина на стъклената камбана; той се промуши през входа, все още стискайки здраво и сигурно предсказанието в ръка и изчака другите да профучат през прага, преди да затръшне вратата след тях...

- Колопортус! – изпъшка Хърмаяни и вратата се залости със странен шляпащ звук.

- Къде... къде са другите? – задъхваше се Хари.

Той си мислеше, че Рон, Луна и Джини са пред тях, че ще ги чакат в тази стая, но там нямаше никой.

- Трябва да са объркали пътя! – прошепна Хърмаяни с ужасено лице.

- Слушайте! – пошушна Невил.

Зад вратата, която току-що бяха запечатали, проехтяха стъпки и викове. Хари долепи ухо до вратата, за да слуша и чу Луциус Малфой да крещи: - Оставете Нот, оставете го, ви казвам – раните му не представляват нищо за Черния Лорд в сравнение със загубата на това предсказание. Джагсън, върни се тук, трябва да действаме организирано! Ще се разделим на двойки и ще търсим, и не забравяйте, ще внимавате с Потър, докато не вземем предсказанието, другите можете да убиете, ако е нужно – Беятри, Родолфус, вие тръгвате наляво; Краб, Рейбастан, вървете надясно... Джагсън, Долохов, вратата отпред... Макнеър и Ейвъри, оттук... Рокууд, ти ей там... Мълсибър, ела с мен!

- Какво ще правим? – попита Хърмаяни, разтреперана от глава до пети.

- Е, няма да стоим тук и да ги чакаме да ни пипнат – каза Хари. – Да се махаме от тази врата. – Те затичаха колкото можеха по-тихо покрай искрящата стъклена камбана, където мъничкото яйце се излюпваше и после пак се затваряше, към изхода за кръглия вестибюл в другия край на стаята. Бяха почти стигнали там, когато Хари чу как нещо голямо и тежко се блъсна във вратата, която Хърмаяни бе залостила с магия.

- Дръпни се! – каза един груб глас.- Алохомора!

Когато вратата рязко се отвори, Хари, Хърмаяни и Невил се хвърлиха под писалищата. Те видяха да се приближават краищата на одеждите на двама смъртожадни. Краката им пристъпваха бързешком.

- Може да са избягали направо в залата – каза грубият глас.

- Провери под бюрата – отвърна му някой друг.

Хари видя коленете на смъртожадния да се сгъват; показвайки пръчката си изпод писалището, той извика: “ВЦЕПЕНИ СЕ!”

Струя червена светлина порази по-близкия смъртожаден; той падна назад върху един часовник с махало и го събори; вторият смъртожаден обаче беше отскочил встрани, за да избегне заклинанието на Хари и насочваше пръчката си към Хърмаяни, която се мъчеше да изпълзи изпод писалището, за да се прицели по-добре.

- Авада...

Хари се метна по пода и сграбчи коленете на смъртожадния, карайки го да залитне и да изгуби прицела си. В желанието си да помогне Невил преобърна едно писалище и като насочи бързо пръчката си в двамата борещи се, изкрещя:

Пръчките и на Хари, и на смъртожадния изхвърчаха от ръцете им и литнаха назад към входа на Залата на предсказанията; и двамата скочиха на крака и се хвърлиха напред: смъртожадният пръв, Хари по петите му, а Невил на опашката, явно ужасен от това, което бе направил.

- Дръпни се, Хари! – извика Невил, очевидно твърдо решен да поправи грешката си.

Хари се метна настрани, а Невил отново се прицели и кресна:

- ВЦЕПЕНИ СЕ!

Лъчът червена светлина прелетя точно над рамото на смъртожадния и улучи един остъклен шкаф на стената, пълен с най-различни по форма пясъчни часовници; шкафът падна на земята, пръсна се на парчета и навсякъде се разхвърчаха стъкла; после подскочи обратно на стената, напълно здрав и пак падна и се разби...

Смъртожадният беше грабнал пръчката си, която лежеше на пода до искрящата стъклена камбана. Хари се мушна под друго писалище, когато мъжът се обърна; маската му се беше свлякла така, че не можеше да вижда. Той я откъсна със свободната си ръка и извика: “ВЦЕ...”

- ВЦЕПЕНИ СЕ! – изкряска Хърмаяни, която току-що се бе изправила до тях. Червеният лъч удари смъртожадния право в гърдите: той замръзна с вдигната ръка, пръчката му падна и изтропа на пода, а той се стовари назад върху стъклената камбана. Хари очакваше да чуе удар, мъжът да се блъсне в твърдото стъкло и да се свлече от камбаната на пода, но вместо това главата му потъна през повърхността на стъклената камбана, сякаш тя не бе нищо повече от сапунен мехур и той остана неподвижен, прострян по гръб на масата с лице в камбаната, изпълнена с искрящ вятър.

- Акцио пръчка! – викна Хърмаяни. Пръчката на Хари излетя от тъмния ъгъл в ръката и и тя му я подхвърли.

- Благодаря – каза той. – Хайде, да се махаме от...

- Гледайте! – извика ужасен Невил. Той се бе втренчил в главата на смъртожадния в стъклената камбана.

И тримата насочиха отново пръчките си, но никой не нападна; те се взираха с отворена уста, потресени от това, което ставаше с главата на мъжа. Тя се свиваше много бързо, ставаше все по-плешива и по-плешива, черната коса и наболата брада се прибраха навътре в черепа; бузите се загладиха, а черепът стана гладък и се покри с мъх като праскова.

Сега на дебелия, мускулест врат на смъртожадния, който се мъчеше да се изправи отново, гротескно се мъдреше една бебешка глава, но още докато я гледаха, раззинали уста, главата взе отново да се издува до предишната си големина, от темето и брадичката поникнаха дебели черни косми...

- Това е Времето – промълви Хърмаяни ужасена. – Времето...

Смъртожадният разтърси отново грозната си глава, опитвайки се да я проясни, но преди да се окопити, тя отново започна да се смалява до бебешка...

От една съседна стая се зачу вик, а после – трясък и нечий писък.

- РОН? – извика Хари, извръщайки се бързо от чудовищното превъплъщение, извършващо се пред очите му. – ДЖИНИ? ЛУНА?

- Хари! – изпищя Хърмаяни.

Смъртожадният беше измъкнал главата си от стъклената камбана. Видът му бе извънредно странен с мъничката му бебешка глава, ревяща на висок глас, докато дебелите му ръчища се размахваха застрашително на всички страни, за малко не улучвайки Хари, който се наведе. Хари насочи пръчката си, но за негово изумление Хърмаяни сграбчи ръката му:

- Не можеш да навредиш на едно бебе!

Нямаше време да спори; Хари чуваше още стъпки, все по-ясни, отъм Залата на предсказанията и разбра, че не биваше да вика и да издава местоположението им, но бе твърде късно.

- Хайде! – каза той и оставяйки отвратителния смъртожаден с бебешката глава да се олюлява подир тях, те хукнаха към вратата, водеща към черния вестибюл, която стоеше отворена в отсрещния край на стаята.

Бяха пробягали половината разстояние до нея, когато Хари зърна през отворената врата още двама смъртожадни да тичат към тях през черната стая; обръщайки се наляво, той нахълта в малък, тъмен, разхвърлян кабинет и затръшна вратата след тях.

- Коло... – започна Хърмаяни, но преди да успее да довърши заклинанието, вратата с трясък се разтвори и двамата смъртожадни нахлуха вътре.

С радостен крясък и двамата извикаха:

- ИМПЕДИМЕНТА!

Хари, Хърмаяни и Невил бяха отхвърлени назад. Невил изхвърча през писалището и изчезна; Хърмаяни се блъсна в една библиотека и веднага бе обсипана с град от тежки книги; тилът на Хари се блъсна в каменната стена зад него, от очите му изхвърчаха искри и за момент той беше твърде зашеметен и объркан за каквото и да е противодействие.

- ПИПНАХМЕ ГО! – закрещя най-близкият до Хари смъртожаден. – В ЕДИН КАБИНЕТ ДО...

- Силенсио! – извика Хърмаяни и гласът на мъжа замлъкна. Той продължи да отваря уста зад отвора в маската си, но без да издава нито звук. Другият смъртожаден го изблъска настрани.

- Петрификус Тоталус! – кресна Хари, докато вторият смъртожаден насочваше пръчката си. Ръцете и краката му се изопнаха и той падна по лице върху килима в краката на Хари, вдървен като дъска и неспособен да помръдне.

- Добра работа, Ха...

Но смъртожадният, когото Хърмаяни току-що бе накарала да онемее, направи рязко шибащо движение с пръчката си; ивица от нещо като морав пламък премина право през гърдите на Хърмаяни. Тя само успя едва да възкликне: “О!”, сякаш от изненада и се сгърчи на пода, където остана да лежи неподвижна.

- ХЪРМАЯНИ!

Хари падна на колене до нея, а Невил бързо изпълзя към тях изпод писалището, държейки пръчката пред себе си. В мига, в който се показа, смъртожадният го срита силно в главата – кракът му счупи пръчката на Невил на две и го улучи в лицето. Невил нададе болезнен вой и отхвръкна, стискайки носа и устата си. Хари се извърна, вдигнал високо своята пръчка и видя, че смъртожадният беше смъкнал маската си и насочваше пръчката си право срещу него. Той разпозна издълженото, бледо, разкривено лице от “Пророчески вести”: Антонин Долохов, магьосникът, който бе избил семейство Прует.

Долохов се ухили. Със свободната си ръка той сочеше от предсказанието, все още стиснато в ръката на Хари, към себе си, а после към Хърмаяни. Макар да не можеше да говори, смисълът бе пределно ясен: дай ми предсказанието, или ще те сполети, каквото и нея...

- Като че ли иначе няма да ни избиеш всичките още щом ти го дам! – каза Хари. Един панически хленч в главата му не му даваше да мисли, както трябва: той бе сложил едната си ръка на рамото на Хърмаяни, което все още беше топло, но не смееше да я огледа както трябва. Само да не е мъртва, дано не е мъртва, аз съм виновен, ако е умряла...

- Какбодо и да брабиш, Хари – изломоти яростно Невил изпод писалището, сваляйки ръцете си от очевидно счупения си нос, от който по устата и брадичката му се лееше поток от кръв, - не бу го дабай!

После нещо изтрещя отвън пред вратата и Долохов погледна през рамото си: смъртожадният с бебешката глава се бе появил на вратата; той ревеше, а грамадните му юмруци се размахваха напосоки около него. Хари улови появилия се случай:

- ПЕТРИФИКУС ТОТАЛУС!

Проклятието порази Долохов, преди той да успее да го блокира и той се катурна напред връз своя другар. И двамата бяха вцепенени като дъски, без да могат да мръднат ни сантиметър.

- Хърмаяни – каза бързо Хари и я разтърси. Смъртожадният с бебешката глава отново се запрепъва слепешката някъде извън полезрението му. – Хърмаяни, събуди се...

- Какбо и е набрабил? – запита Невил, измъквайки се изпод писалището, за да коленичи от другата и страна. От бързо подуващия му се нос струеше кръв.

- Не знам...

Невил напипа китката на Хърмаяни.

- Иба булс, Хари, сигурен съб, че иба.

Хари бе залят от такава мощна вълна на облекчение, че за момент се почувства замаян.

- Жива ли е?

- Да, дъй бисля.

Те млъкнаха и Хари се ослуша напрегнато за шум от други стъпки, но можеше да чуе само скимтенето и препъването на смъртожадния с бебешката глава в съседната стая.

- Невил, не сме далеч от изхода – прошепна Хари, - точно до кръглата стая сме... само да можеш да я пресечеш и да намериш  правилната врата, преди да е дошъл някой смъртожаден, обзалагам се, че ще успееш да пренесеш Хърмаяни по коридора, после в асансьора... после може да намериш някого... да вдигнеш тревога...

- А ди какбо ще брабиш? – попита Невил, бършейки с ръкав кървящия си нос, като се мръщеше на Хари.

- Трябва да открия другите – отвърна Хари.

- Е, аз ще ги одгрия с теб – рече решително Невил.

- Но Хърмаяни...

- Ще я взебеб с нас – каза Невил категорично. – Аз ще я нося... деб до де биба од бен да се биеш с дях...

Той се изправи и хвана едната ръка на Хърмаяни, гледайки свирепо Хари, който се поколеба, а после грабна другата и ръка и помогна да вдигнат отпуснатото тяло на Хърмаяни на раменете на Невил.

- Почакай – рече Хари, взе от пода пръчката на Хърмаяни и я пъхна в ръката на Невил, - по-добре вземи това.

Невил срита парчетата от собствената си пръчка, докато вървяха бавно към вратата.

- Баба би ще бе убие – каза мрачно Невил, пръскайки кръв от носа си, докато говореше, - доба беше сдарада бръчка на дадго.

Хари промуши глава през вратата и внимателно се огледа. Смъртожадният с бебешката глава пискаше и се блъскаше насам-натам, събаряйки стенните часовници и преобръщайки писалищата, ревящ и объркан, а стъкленият шкаф, който, както Хари сега подозираше, бе пълен с времевърти, продължаваше да пада, да се разбива и отново да се изправя непокътнат до стената зад тях.

- Няма да ни забележи – прошепна той. – Хайде... стой близко зад мен...

Те излязоха дебнешком от кабинета и тръгнаха обратно към вратата, водеща в черния вестибюл, който сега изглеждаше съвсем пуст. Направиха няколко крачки напред; Невил леко залиташе под тежестта на Хърмаяни; вратата на Стаята на Времето се затвори зад тях и стените се завъртяха отново. Скорошният удар по тила на Хари сякаш го бе замаял; той присви очи, леко олюлявайки се, докато стените пак престанаха да се движат. Със свито сърце Хари забеляза, че магическите кръстове на Хърмаяни бяха изчезнали от вратите.

- Сега накъде мислиш, че...?

Но още преди да успеят да решат накъде да се опитат да тръгнат, една врата отдясно се разтвори и трима души излязоха от нея.

- Рон! – каза дрезгаво Хари, хвърляйки се към тях. – Джини... добре ли...?

- Хари – каза Рон, кискайки се немощно, наклони се напред и хвана предницата на одеждите на Хари, взирайки се в него с мътен поглед, - ето те... ха-ха-ха... изглеждаш странно, Хари... всичките сте раздърпани...

Лицето на Рон беше много бледо и нещо тъмно се стичаше от ъгълчето на устата му. В следващия миг коленете му се подгънаха, но той все още стискаше одеждите на Хари и го повлече в нещо като поклон.

- Джини? – каза изплашено Хари. – Какво стана?

Но Джини само тръсна глава и се свлече по стената, докато седна задъхана, държейки глезена си.

- Мисля, че глезенът и е счупен, чух как нещо изпращя – прошепна Луна, която се наведе над нея и единствена изглеждаше невредима. – Четирима от тях ни подгониха в една тъмна стая, пълна с планети; мястото беше много странно, по едно време просто плувахме в тъмното...

- Хари, видяхме Уран отблизо! – каза Рон, все още кискайки се слабо. – Разбираш ли, Хари? Видяхме Уран... ха-ха-ха...

Кървав мехур се изду в ъгъла на устата на Рон и се пукна.

- ...както и да е, един от тях сграбчи крака на Джини, аз използвах Смаляващото заклинание и хвърлих Плутон в лицето му, но...

Луна направи отчаяно движение с ръка към Джини, която едва дишаше с все още затворени очи.

- А Рон? – попита с уплаха Хари, докато Рон продължаваше да се киска, все още стискайки одеждите на Хари.

- Не зная с какво го удариха – каза тъжно Луна, - но той стана малко странен, едва успях да го доведа.

- Хари – рече Рон, дърпайки ухото му надолу към устата си, все така кикотейки се безсилно, - знаеш ли кое е това момиче, Хари? Тя е Лудни... Лудни Лавгуд... ха-ха-ха...

- Трябва да се махаме оттук – каза решително Хари. – Луна, можеш ли да помогнеш да Джини?

- Да – каза Луна, прибра пръчката си на сигурно място зад ухото, после обви ръка около кръста на Джини и я задърпа да стане.

- Ще се оправя сама, това е само глезенът! – каза нетърпеливо Джини, но в

Той задърпа Рон към една от вратите; бяха на няколко крачки от нея, когато една друга врата отсреща рязко се разтвори и нахълтаха трима смъртожадни, предвождани от Белатрикс Лестрейндж.

- Ето ги! – изкрещя тя.

Из стаята полетяха зашеметяващи заклинания. Хари се хвърли през вратата отпред, изтърси безцеремонно Рон и се метна обратно, за да помогне на Невил да влезе с Хърмаяни. Всички прекрачиха прага тъкмо навреме, за да затръшнат вратата пред Белатрикс.

- Колопортус! – извика Хари и чу как три тела блъснаха вратата от другата страна.

- Няма значение! – каза мъжки глас. – Има и други входове... ХВАНАХМЕ ГИ, ТУК СА!

Хари се обърна; намираха се отново в Стаята на мозъците и наистина стените бяха осеяни с врати. Той чу зад себе си стъпките на още смъртожадни, тичащи да се присъединят към първите.

- Луна... Невил... помогнете ми!

Тримата се понесоха из стаята, запечатвайки вратите по пътя си. В бързането си да достигне следващата врата Хари се блъсна в някаква маса и се претърколи по нея:

- Колопортус!

Зад вратите се чуваха бягащи стъпки, отвреме навреме някое тежко тяло се блъсваше в някоя така, че тя се разтрисаше и скърцаше; Луна и Невил омагьосваха вратите на отсрещната стена... и тогава Хари, достигнал до най-високото ниво на стаята, чу Луна да вика:

- Коло... а-а-а-а!...

Той се обърна навреме, за да я види литнала във въздуха; петима смъртожадни нахлуха в стаята през вратата, която тя не бе успяла да достигне навреме; Луна се удари в едно писалище, хлъзна се по него и падна на пода от другата му страна, оставайки там да лежи неподвижна като Хърмаяни.

- Дръжте Потър! – изкрещя Белатрикс и хукна към него; той я избягна и хукна обратно през стаята; беше в безопасност, докато те си мислеха, че биха могли да улучат предсказанието.

- Хей! – рече Рон, който се бе надигнал залитайки на крака и се клатушкаше като пиян към Хари, кикотейки се. – Хей, Хари, тук има мозъци, ха-ха-ха, не е ли странно, Хари?

- Рон, дръпни се, залегни...

Но Рон вече бе насочил пръчката си към резервоара.

- Честно ти казвам, Хари, това са мозъци... гледай... Акцио мозък!

Сякаш картината за миг замръзна. Хари, Джини, Невил и всичките смъртожадни се обърнаха мимо волята си да погледнат отвора на резервоара, когато мозъкът излетя от зелената течност подобно на хвърчаща риба: за миг той като че ли увисна във въздуха, а после се понесе към Рон, въртейки се в полета си и нещо като ленти с движещи се картини излетяха от него, размотавайки се подобно на филмови ролки...

- Ха-ха-ха, Хари, погледни го – каза Рон, гледайки го как изхвърля ярките си вътрешности, - Хари, ела да го пипнеш, на бас, че е странно...

- РОН, НЕ!

Хари не знаеше, какво щеше да стане, ако Рон докоснеше пипалата от мисли, които сега летяха след мозъка, но беше сигурен, че нямаше да е нищо добро. Той се стрелна напред, но Рон вече бе хванал мозъка в протегнатите си ръце. В момента, в който докоснаха кожата му, пипалата се заувиваха около Рон подобно на въжета.

- Хари, виж какво стана... Не... не... това не ми харесва... не, спри... спри...

Но тънките панделки вече се увиваха около гърдите на Рон; той ги дърпаше и късаше, а мозъкът се притисна плътно до него като тяло на октопод.

- Дифиндо! – изкрещя Хари, опитвайки се да пререже пипалцата, увиващи се здраво около Рон пред очите му, но те не се скъсаха. Рон падна, все още борейки се с оковите си.

- Хари, той ще го удуши! – изпищя Джини, обездвижена на пода от счупения си крак. Тогава струя от червена светлина излетя от пръчката на един смъртожаден и я улучи право в лицето. Тя се прекатури настрани и остана да лежи безчувствена.

- БЗЕБЕНИ СЕ! – викаше Невил, въртейки се наоколо и размахвайки пръчката на Хърмаяни срещу приближаващите смъртожадни, - БЗЕБЕНИ СЕ, БЗЕБЕНИ СЕ!

Но нищо не се получаваше.

Един от смъртожадните също отправи своето зашеметяващо заклинание към Невил; то за малко не го улучи. Хари и Невил сега бяха единствените двама, останали да се бият срещу петимата смъртожадни, двама от които изстреляха потоци от сребриста светлина подобно на копия, които не улучиха, но оставиха в стената зад тях кратери. Хари хукна да бяга, гонен от Беятри Лестранж: държейки предсказанието високо над главата си, той тичаше с всички сили обратно през стаята; единственото, което можа да измисли бе да отвлече смъртожадните далеч от останалите.

Това изглежда успя; те хукнаха след него, разхвърляйки столовете и масите, но без да смеят да го омагьосат, за да не повредят предсказанието, а той се стрелна през единствената все още отворена врата – тази, през която бяха влезли самите смъртожадни, молейки се в себе си Невил да остане с Рон и да изнамери някакъв начин да го освободи. Той пробяга няколко крачки в новата стая и усети пода да изчезва...

Той падаше надолу по стръмни каменни стъпала, едно подир друго, отскачайки от всяко, докато накрая се приземи прострян по гръб с удар, който му изкара и последния въздух, в хлътнала яма, в която върху своя подиум стоеше каменната арка. Цялата стая кънтеше от смеха на смъртожадните: той погледна нагоре и видя петимата, които бяха в Стаята на мозъците, да слизат към него, докато още толкова се появиха от другите врати и заскачаха от скамейка на скамейка към него. Хари се изправи, макар краката му да трепереха така силно, че едва го държаха: предсказанието беше останало по чудо здраво в лявата му ръка, а пръчката – здраво стисната в дясната. Той отстъпи заднишком, оглеждайки се наоколо, като се опитваше да държи всички смъртожадни в полезрението си. Кракът му удари нещо твърдо отзад: беше достигнал подиума, на който беше арката. Той се покачи заднишком на него.

Всички смъртожадни спряха, гледайки го втренчено. Някои си поемаха тежко дъх също като него. Единият кървеше силно; Долохов, освободен от Пълното тяловкочанясване, гледаше злобно, насочил пръчката си право в лицето на Хари.

- Потър, надбягването свърши – провлечено каза Луциус Малфой, смъквайки маската си, - сега ми дай предсказанието като добро момче.

- Пуснете... пуснете останалите да си идат и ще ви го дам! – каза отчаяно Хари.

Неколцина от смъртожадните се изсмяха.

- Не си в положението да се пазариш, Потър - отвърна Луциус Малфой. Бледото му лице се зачерви от удоволствие. – Нали виждаш, ние сме десет, а ти си сам... или Дъмбълдор никога не те е учил да броиш?

- Дой не е саб! – извика един глас отгоре. – Дой все още иба беб!

- Невил... не... върни се при Рон...

- БЗЕБЕНИ СЕ! – извика пак Невил, насочвайки пръчката си последователно към всеки от смъртожадните. - БЗЕБЕНИ СЕ! БЗЕБ...
 
Един от най-едрите смъртожадни сграби Невил изотзад, притискайки ръцете му до тялото. Той се съпротивляваше и риташе; няколко смъртожадни се разсмяха.

- Това е Лонгботъм, нали? – захили се презрително Луциус Малфой. – Е, баба ти е свикнала да губи членове на семейството за нашата кауза... смъртта ти няма да я разтърси чак толкова.

- Лонгботъм? – повтори Белатрикс и една особено зла усмивка светна на мрачното и лице. – Че защо, аз съм имала удоволствието да се запозная с родителите ти, момче...

- ЗНАБ, ЖЕ СИ! – изрева Невил и се замята така силно в хватката на своя пленител, че смъртожадният извика: - Някой да го зашемети!

- Не, не, не – каза Белатрикс. Тя изглеждаше прехласната, оживена от възбуда, докато гледаше от Хари към Невил и обратно. – Не, нека видим, колко ще издържи Лонгботъм, преди да превърти като родителите си... освен ако Потър ни даде предсказанието.

- НЯБА ДА ИБ ГО ДАБАШ! – ревеше Невил, който изглежда бе изпаднал в изстъпление, риташе и се мяташе, докато Беятри се приближаваше към него и пленилия го с вдигната пръчка. – НЯБА ДА ИБ ГО ДАБАШ, ХАРИ!

Белатрикс насочи пръчката си. – Круцио!

Невил запищя и вдигна краката си към гърдите, така че държащият го смъртожаден за миг го задържа във въздуха. Смъртожадният го пусна и той падна на пода, гърчейки се и крещейки в агония.

- Това беше само проба! - каза Белатрикс, повдигайки пръчката си, така че писъците на Невил престанаха и той остана да лежи, хлипайки в краката и. Тя се обърна и се втренчи в Хари. – А сега, Потър, или дай предсказанието, или ще гледаш как приятелчето ти умира по мъчния начин!

Хари нямаше какво да мисли; избор не съществуваше. Предсказанието бе горещо от топлината на стискалата го ръка, когато той го подаде. Малфой рипна напред да го вземе. Тогава високо над тях още две врати се отвориха с трясък и още петима души изтичаха в стаята: Сириус, Лупин, Муди, Тонкс и Кингсли.

Малфой се обърна и вдигна пръчката си, но Тонкс вече беше отправила едно зашеметяващо заклинание право към него. Хари не изчака да види, дали то ще го улучи, а залегна зад подиума. Смъртожадните бяха съвсем объркани от появата на членовете на Ордена, които сега ги обсипваха с проклятия, скачайки от стъпало на стъпало към снижаващия се под. През стрелкащите се тела и бляскащи светлини Хари успя да види Невил да пълзи към него. Той избягна още един червен лъч и се хвърли по корем по пода да достигне Невил.

- Добре ли си? – извика той, след като още едно проклятие изтрещя на сантиметри над главите им.

- Да – каза Невил, опитвайки се да се надигне.

- А Рон?

Каменният под между тях се взриви от удара на едно проклятие, което издълба кратер точно на мястото, където преди секунди бе стояла ръката на Невил; двамата изпълзяха встрани и тогава отнякъде се появи една дебела ръка, сграбчи Хари за врата и го повдигна така, че пръстите на краката му едва докосваха пода.

- Дай ми го – изръмжа един глас в ухото му, - дай ми предсказанието...

Мъжът стискаше гърлото на Хари така здраво, че дъхът му спря. През насълзените си очи той видя как Сириус се дуелираше с някакъв смъртожаден няколко метра по-нататък; Кингсли се биеше едновременно с двама; Тонкс, все още по средата на скамейките, изстрелваше надолу проклятия по Белатрикс... никой изглежда не разбираше, че Хари умира. Той извърна назад пръчката си към мъжа, но нямаше дъх да изрече някое заклинание, а свободната ръка на мъжа посягаше пипнешком за ръката, в която Хари държеше предсказанието...

- А-А-ААА!

Невил се бе появил изневиделица; след като не можеше да произнася заклинания, той беше мушнал силно с пръчката на Хърмаяни през отвора за очите в маската на смъртожадния. Той веднага пусна Хари с болезнен вой. Хари се завъртя с лице към него и задъхано каза:

- ВЦЕПЕНИ СЕ!

Смъртожадният падна назад и маската му се смъкна: беше Макнеър, който някога щеше да убива Бъкбийк. Едното му око бе подпухнало и кръвясало.

- Благодаря! – каза Хари на Невил и го дръпна назад, когато Сириус и неговият смъртожаден се профучаха край тях, дуелирайки се така яростно, че пръчките им се мяркаха като в мъгла; после кракът на Хари стъпи на нещо твърдо и той се подхлъзна. За миг помисли, че е изтървал предсказанието, но после видя магическото око на Муди да се изтърколва по пода.

Собственикът му лежеше на хълбок с кървяща глава, а нападателят му вече се насочваше надолу към Хари и Невил: беше Долохов с разкривено от веселие дълго, бледо лице.

- Таранталегра! – кресна той с пръчка, насочена към Невил, чиито крака незабавно се замятаха в някакъв неистов танц, карайки го да загуби равновесие и отново да падне на пода. – А сега, Потър...

Той направи същото шибащо движение с пръчката си, което бе използвал срещу Хърмаяни тъкмо когато Хари извика: “Протего!”

Хари почувства, как нещо рязна лицето му подобно на тъп нож; силата му го повали настрани и той падна върху мятащите се крака на Невил, но защитното заклинание бе предотвратило най-лошото от проклятието.

Долохов вдигна пръчката си отново. – Акцио предска...

Сириус долетя отнейде, блъсна Долохов с рамо и го отхвърли от пътя си. Предсказанието отново беше литнало към връхчетата на пръстие на Хари, но той успя да го задържи. Сега Сириус и Долохов се дуелираха, пръчките им блестяха подобно на мечове, от върховете им хвърчаха искри... Долохов метна пръчката си назад, за да направи същото шибащо движение, което бе използвал срещу Хари и Хърмаяни. Скачайки нагоре, Хари извика: “Петрификус Тоталус!” Още веднъж ръцете и краката на Долохов прилепнаха едни към други и той се гътна назад, приземявайки се с трясък по гръб.

- Добре беше! – извика Сириус, натискайки главата на Хари надолу, когато чифт зашеметяващи заклинания литнаха към тях. – А сега искам да се махаш от...

Двамата отново се наведоха; една струя зелена светлина едва не улучи Сириус. През стаята Хари видя Тонкс да се свлича сред каменните стъпала, като омекналото и тяло падаше от една каменна скамейка на друга, а ликуващата Беятри се хвърли пак в битката.

- Хари, вземи предсказанието, хващай Невил и бягай! – извика Сириус, стрелвайки се да посрещне Белатрикс. Хари не видя, какво стана после: Кингсли се мярна през полезрението му, сражавайки се с белязания от шарка и вече немаскиран Рукууд; още една струя от зелена светлина прелетя над главата на Хари, когато той се хвърли към Невил...

- Можеш ли да стоиш прав? – изкрещя той в ухото на Невил, чиито крака се мятаха и гърчеха неудържимо. – Хвани се с ръка за врата ми...

Невил го послуша... Хари го вдигна... краката на Невил пак подскачаха на всички страни, те не можеха да го държат. Тогава отнякъде върху тях налетя един мъж: и двамата паднаха назад, краката на Невил бясно се размахваха, като на обърнат по гръб бръмбар, Хари вдигна лявата си ръка във въздуха, опитвайки се да опази малкото стъклено кълбо да не се счупи.

- Предсказанието, дай ми предсказанието, Потър! – изръмжа гласът на Луциус Малфой в ухото му и Хари усети върха на пръчката на Малфой да се притиска силно между ребрата му.

- Не... пусни... ме... Невил... дръж го!

Хари метна предсказанието по пода, Невил се завъртя по гръб и грабна кълбото до гърдите си. Малфой обърна пръчката си към Невил, но Хари насочи своята пръчка през рамо и извика: “Импедимента!”

Малфой бе отхвърлен от гърба му. Докато се надигаше отново, Хари се озърна и видя как Малфой се блъсна в подиума, на който в този момент Сириус и Беятри се дуелираха. Малфой отново насочи пръчката си към Хари и Невил, но преди да успее да поеме дъх, за да нанесе удар, Лупин скочи между тях.

- Хари, събери другите и БЯГАЙТЕ!

Хари хвана Невил за одеждите на рамото му и го повдигна на първата редица от каменните стъпала; краката на Невил се гърчеха и мятаха и не биха издържали тежестта му; Хари го повдигна пак с всичките си сили и се изкачиха още едно стъпало...

Едно проклятие удари каменната скамейка до петите на Хари; тя се разтроши и той падна обратно на долното стъпало. Невил се прилепи към земята, краката му още подрипваха и удряха, а той мушна предсказанието в джоба си.

- Хайде! – каза отчаяно Хари, дърпайки одеждите на Невил. – Просто се опитай да буташ с крака...

Той направи още един мъчителен напън да го повдигне и одеждите на Невил се разпраха по левия шев... малкото кръгло кълбо падна от джоба му и преди някой от тях да успее да го улови, единият от ритащите крака на Невил го удари: то излетя три метра надясно и се разби в стъпалото под тях. Докато двамата се взираха в мястото, където то се бе счупило, ужасени от случилото се, една перленобяла фигура със силно увеличени очи изникна във въздуха, незабелязана от никого, освен от тях... Хари виждаше устните и да мърдат, но от всичките гърмежи, писъци и крясъци около тях не можеше да се чуе ни дума. Фигурата спря да говори и се изчезна в небитието.

- Хари, съжалябаб! – извика Невил с изкривено от мъка лице, а краката му продължаваха да подритват. – Долкоба съжалябаб, Хари, не исках...

- Няма значение! – извика Хари. – Просто се опитай да станеш, да се махаме от...

- Дъббълдор! – каза Невил и потното му лице внезапно се озари, взирайки се през рамото на Хари.

- Какво?

- ДЪББЪЛДОР!

Хари се обърна да види накъде се взираше Невил. Точно над тях, в рамката на вратата на Стаята на мозъците, стоеше Албус Дъмбълдор с вдигната пръчка. Лицето му бе побеляло и яростно. Хари усети нещо като електрически заряд да се надига във всяка частичка от тялото му – те бяха спасени.

Дъмбълдор забърза надолу по стъпалата покрай Невил и Хари, които вече и не помисляха да си тръгват. Дъмбълдор вече беше в долния край на стъпалата, когато най-близките смъртожадни осъзнаха, че той е там и закрещяха на останалите. Един от смъртожадните хукна да бяга, катерейки се мато маймуна по каменните стъпала отсреща. Заклинанието на Дъмбълдор го свали обратно така лесно и без усилие, сякаш го бе уловил с невидима въдица...

Само една двойка все още се сражаваше, явно не забелязвайки новодошлия. Хари видя, как Сириус отбягна червения лъч на Белатрикс; той й се присмя:

- Хайде, можеш и по-добре от това! – извика той и гласът му проехтя в залата, прилична на пещера.

Вторият лъч го удари право в гърдите.

Смехът не бе съвсем изчезнал от лицето му, но очите му се разшириха в шок. Хари пусна Невил, без да съзнава това. Той отново скачаше надолу по стъпалата, измъквайки пръчката си, когато Дъмбълдор също се извърна към подиума.

Сириус сякаш падаше цяла вечност: тялото му се изви в елегантна дъга, когато той потъна назад през дрипавия воал, висящ от арката.

Хари видя смесеното изражение на страх и изненада върху похабеното, някога красиво лице на своя кръстник, докато той падаше през древния портал и изчезна зад воала, който за миг се развя, сякаш от силен вятър и после увисна отново на мястото си.

Хари чу тържествуващия крясък на Белатрикс Лестранж, но знаеше, че той не значи нищо – Сириус само беше паднал през арката, той щеше да се появи всеки момент от другата страна...

Но Сириус не се появи.

- СИРИУС! - извика Хари. – СИРИУС!

Той беше стигнал пода, поемайки въздух на болезнени глътки. Сириус трябваше да е точно зад воала; той, Хари, щеше да го издърпа обратно...

Но когато стигна долу и се спусна към подиума, Лупин сграбчи Хари през гърдите, задържайки го.

- Нищо не можеш да направиш, Хари...

- Ще го изтегля, ще го спася, той само мина през него!

- Твърде късно е, Хари.

- Все още можем да го достигнем... – Хари се бореше упорито и яростно, но Лупин не го пускаше...

- Нищо не можеш да направиш, Хари... нищо... той е мъртъв.

Преводач: Remus