Глава Дъдли побъркан

Усмивката на професор Умбридж изчезна внезапно като гръмване на крушка. Тя се облегна назад на стола, обърна лист от тефтера си и започна да драска наистина бързо, изхвръкналите й очи се търкаляха от едната до другата страна. Професор Макгонагъл се обърна към Хари, тънките й ноздри се бяха разширили, очите й горяха.

- Имаш ли въпроси, Потър?

- Да – каза Хари – Какъв вид тестове за характер и дарба ти прилага Министерството, в случай че имаш достатъчно NEWT-тове?

- Ще трябва да демонстрираш възможност да реагираш добре на натиск и т.н. – каза професор Макгонагъл – постоянство и отдаденост, защото обучението на Аврор отнема повече от три години, без да броим много високите умения по Практическа Защита. Това означава много повече учене дори след като си напуснал училище, така че ако не си потготвен -

- Мисля също, че ще откриеш – каза Умбридж със студен глас – че Министерството гледа и досиетата на тези, които кандидатстват за Аврори. Криминалните им досиета.

- Ако не си подготвен да държиш още повече изпити след Хогуардс би трябвало да се насочиш към друга -

- Което означава, че това момче има шанс да стане Аврор колкото Дъмбълдор има някога да се завърне в това училище.

- Много добър шанс значи – каза професор Макгонагъл

- Потър има криминално досие – каза високо Умбридж

- Всички обвинения от Потър бяха свалени – каза Макгонагъл още по - високо

Професор Умбридж се изправи. Тя беше толкова ниска, че нямаше голяма разлика, но нейния натруфен, превзет маниер беше заместен от голяма ярост, която направи широкото й, провиснало лице да изглежда особено зловещо.

- Потър няма никакви шансове да стане Аврор!

Професор Макгонагъл също се изправи на крака и в нейния случай това беше по впечатляващо движение; тя засенчи професор Умбридж.

- Потър – каза със звънтящ тон – Аз ще ти помогна да станеш Аврор дори и ако това е последното нещо, което ще направя. Ако трябва да те наблюдавам денонощно ще направя всичко възможно да постигнеш желаните резултати!

- Министърът на Магията никога няма да наема Хари Потър! – каза Умбридж, яростно повишавайки глас.

- Може и да има нов Министър на Магията докато Потър стане готов да се присъедини! – изкрещя професор Макгонагъл.

- Аха! – изпищя професор Умбриж, сочейки с дебелия си пръст към Макгонагъл – Да! Да, да, да! Разбира се! Това искаш, нали, Минерва Макгонагъл? Искаш Корнелиус Фъдж да бъде заменен от Албус Дъмбълдор! Мислиш, че ти ще бъдеш на моето място, нали – Старши заместник министър и директор на училището!

- Ти бълнуваш – каза професор Макгонагъл, изключително презрително – Потър, професионалната консултация приключи.

Хари преметна чантата си през рамо и забърза да излезе от стаята, без да смее да погледне професор Умбридж. По целия коридор можеше да чуе нея и професор Макгонагъл как продължават да крещят една на друга.

Професор Умбридж все още дишаше като че ли току що е пробягала състезание когато влезе за техния урок по Защита срещу черните изкуства този следобед.

- Надявам се, че си премислил това, което смяташ да направиш, Хари – прошепна Хърмаяни в момента, в който отвориха учебниците си на “Глава тридесет и четири, Без-отмъщение и Преговори” – Умбридж изглежда в наистина лошо настроение вече...-

От време на време Умбридж хвърляше гневни погледи към Хари, който държеше главата си надолу, взирайки се в Теория на Защитната Магия, очите му бяха разфокусирани, мислеше...

Само си представяше реакцията на професор Макгонагъл ако го хванат да в офиса на професор Умбридж часове след като му е гласувала довери... нямаше какво да го спре просто да отиде в Кулата на Грифиндор и да се надява че по някое време следващото лятна ваканция ще има шанс да попита Сириус за сцената, която видя в Pensieve... нищо, освен че мисълта мисълта че ще предприеме този разумен начин на действие го накара да се почувства все едно оловна тежест му падна на стомаха... и освен това нещото на Фред и Джордж, чиято размирица беше вече планирана, без да споменаваме ножа, даден му от, който понастоящем лежеше в училищната му чанта заедно Мантията Невидимка на баща му.

Но все пак си оставаше въпросът – ами ако го хванат...

- Дъмбълдор се пожертва за да те запази в училището, Хари – прошепна Хърмаяни, вдигайки книгата си за да закрие лицето си от Умбридж – И ако те изхвърлят днес всичко ще е било напразно!

Той можеше да зареже плана и просто да се научи да живее със спомена за това, което баща му е направил в един летен ден, преди повече то двадесет години...

После си спомни Сириус в огъня в камината горе в Общата стая на Грифиндор...

Но искаше ли да продължава да прилича на баща си?

- Хари, не го прави, моля те не го прави! – каза Хърмаяни с измъчен глас когато би звънеца в края на часа.

Той не отговори, не знаеше какво да направи.

Рон изглеждаше решен да не дава нито мнението си, нито съвети си; не поглеждаше Хари и въпреки това, когато Хърмаяни си отвори устата да се опита да разубеди Хари, той каза с тих глас:

- Дай му почивка, а? Сам може да реши.

Сърцето на Хари биеше много бързо когато напусна класната стая. Беше на половината път по коридора отвън когато чу безпогрешните звуци от размирицата в далечината. Имаше писъци и крясъци, които отекваха някъде над тях; хората, които излизаха от класните стаи около Хари спираха на място и уплашено гледаха към тавана.

Умбридж дойде на бегом от класната стая толкова бързо, колкото късите й крака можеха да я донесат. Изваждайки пръчката си тя забърза към отсрещната посока – беше сега или никога.

- Хари, моля те! – проплака слабо Хърмаяни

Н той беше решил; премятайки чантата си по – здраво на рамото си той тръгна да бяга, промушвайки се между учениците, които сега тичаха в обратната посока за да видят за какво беше цялата тази шумотевица в източното крило.

Хари стигна коридора на офиса на Умбридж и го намери празен. Скривайки се зад едни големи доспехи, чийто шлем скърцаше и го наблюдаваше, той отвори чантата си, видя ножа на Сириус и наметна Мантията невидимка. След това бавно и внимателно изпълзя иззад доспехите и продължи по коридора докато не стигна вратата на Умбридж.

Той вкара острието на магическия нож в процепа и го премести внимателно нагоре и надолу, след това го извади. Имаше слабо изщракване и вратата се отвори. Той се шмугна вътре в офиса, затвори вратата бързо след себе си и се огледа.

Нищо не се движеше освен ужасните котенца, които все още в чинийте на стената над конфискуваните метли.

Хари свали мантията си и тръгна към огъня, намери това, от което имаше нужда за секунди: малка кутийка съдържаща блестяща летателна пудра.

Той се наведе пред празната решетка, ръцете му трепереха. Никога не беше правил такова нещо, въпреки че знаеше как би трябвало да работи. Подаде глава в огъня, взе голяма щипка пудра и я пусна върху дърветата подредени прилежно под него. Те избухната изведнъж в емералдово зелени пламъци.

- Номер дванадесет, Грималд Плейс! – каза високо и ясно Хари

Беше едно от най – невероятните преживявания, които той беше имал. Беше пътувал с летателна пудра и преди, разбира се, но тогава цялото му тяло се въртеше ли въртеше в пламъците през мрежата магически камини, която се разпростираше из цялата страна. Този път, коленете му останаха твърдо на студения под на офиса на Умбридж и само главата му прелетя през емералдовия огън...

И тогава, толкова внезапно колкото беше започнало, въртенето спря. Чувствайки се замаян и все едно носеше изключително топъл шал около главата си, Хари отвори очи за да види, че гледа нагоре от кухненската камина към дълга, дървена маса, където един мъж седеше, задълбочен в парче пергамент.

- Сириус?

Мъжът скочи и се огледа. Не беше Сириус, беше Лупин.

- Хари! – каза той, оглеждайки се шокиран – Какво правиш, какво става, наред ли е всичко?

- Да – каза Хари – само се чудех, имам предвид, само ми се искаше да поговоря със Сириус

- Ще го извикам – каза Лупин, скачайки на крака, все още изглеждащ объркан – той се качи горе да потърси Крийчър, явно пак се крие на тавана...

И Хари видя Лупин как бърза да излезе от кухнята. Сага нищо друго не му оставаше освен да гледа стола и краката на масата. Той се зачуди защо Сириус никога не е споменавал колко неудобно е да се говори от камина; коленете му вече се обаждаха болезнено от дългия контакт с твърдия каменен под на Умбридж.

Лупин се завърна със Сириус на бегом след няколко минути.

- Какво става? – попита бързо Сириус, отмятайки дългата си, тъмна коса от очите си и коленичейки на земята пред огъня, така че той и Хари да бъдат на едно ниво.

Лупин също коленичи, изглеждайки много загрижен и каза:

- Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ?

- Не, каза Хари, нищо подобно... само исках да поговоря ... за татко.

Те се спогледаха изненадани, но Хари нямаше време да се почувства неудобно или засрамен; коленете му ставаха все по – чувствителни с всяка секунда и той пресметна, че пет минути вече бяха минали от началото на размирицата; Джордж му беше обещал едва двадесет. Затова той се впусна незабавно в историята, която беше видял в Мислоема.

Когато свърши нито Сириус, нито Лупин проговориха. Тогава Лупин каза тихо:

- Не бих искал да съдиш баща си по това, което си видял там, Хари. Той беше само на петнайсет-

- Аз съм на петнайсет! – каза Хари възбудено.

- Виж, Хари – каза успокояващо Сириус – Джеймс и Снейп се мразеха от момента, в който се погледнаха за първи път, беше едно от онези неща, това можеш да разбереш, нали? Мисля, че Джеймс беше всичко, което Снейп искаше да бъде – беше популярен, беше добър на куидич, добър в почти всичко. А Снейп беше този малък чудак, който беше до уши в Черните Изкуства и Джеймс – както и да ти е изглеждало там, Хари – винаги е мразил Черните Изкуства.

- Да – каза Хари – но той беше нападнал Снейп без причина, само защото-добре де, само защото ти каза, че ти е скучно – завърши той, с нотка на извинение в гласа.

- Не се гордея с това – каза бързо Сириус.

Лупин гледаше отстрани на Сириус и каза:

- Виж, Хари, това, което трябва да разбереш е, че баща ти и Сириус бяха най-добри в училище във всичко, което правеха – всички мислеха, че те са върха и те понякога се поувличаха-

- Имаш предвид, че понякога бяхме малки, арогантни хулиганчета – каза Сириус

Лупин се усмихна.

- Той продължаваше да си разбърква косата – каза Хари, с болка в гласа.

Сириус и Лупин се засмяха.

- Забравил съм, че имаше такъв навик – каза Сириус разчувстван.

- Играеше ли си със Снича? – попита нетърпеливо Лупин.

- Дааа – каза Хари, гледайки неубедително към Сириус и Лупин просия зареян в спомени. – Е…. Аз всъщност мислех, че е малко идиот.

- Разбира се, че беше малко идиот! – каза Сириус ободрен – всички бяхме идиоти! Е, Муни не толкова – каза честно, гледайки към Лупин.

Но Лупин поклати глава.

- Казвал ли съм ви някога да оставите Снейп? – каза той – Имал ли съм някога куража да ви кажа, че не сте в ред?

- Е, добре – каза Сириус – караше ни да се срамуваме от себе си понякога ... това беше нещо...

- И – каза Хари, решен да каже всичко, което му се въртеше в главата, докато беше тук – той продължаваше да гледа към момичетата в езерото, надявайки се, че те го гледат!

- Да, той винаги се правеше на глупак когато Лили беше наоколо – каза Сириус, свивайки се – не можеше да спре да се показва, когато беше близо до нея.

- Тя как се е оженила за него? – попита Хари нещастно – Тя го е мразела!

- Не, не го е мразела! – каза Сириус

- Тя започна да излиза с него през седмата година - каза Лупин.

- След като Джеймс се беше поуспокоил – каза Сириус

- И спря да тормози хората само за удоволствие – каза Лупин

- Дори и Снейп? – каза Хари

- Е – каза Лупин бавно – Снейп беше специален случай. Имам предвид, той никога не пропусна възможност да прокълне Джеймс така че нямаше как да се очаква, че Джеймс да го остави така, нали?

- И майка ми беше съгласна с това?

- Тя не знаеше кой знае колко, да ти кажа истината – каза Сириус – Имам предвид, Джеймс не взимаше Снейп на срещите си с нея и да го тормози пред нея, нали?

Сириус се намръщи на Хари, който все още гледаше неубедено.

- Виж – каза той – баща ти беше най-добрият приятел, който някога съм имал и беше добър човек. Много хора са идиоти на петнайсет. Той го надрасна.

- Да, добре – каза тежко Хари – Просто никога не съм мислел, че ще ми стане жал за Снейп.

- Сега като го спомена – каза Лупин, с лека гънка между веждите – как реагира Снейп като те хвана да гледаш всичко това?

- Каза ми, че никога повече няма да ме учи на Occlumency – каза Хари равнодушно – все едно това е голямо разочаров...

- Той КАКВО? – изкрещя Сириус, карайки Хари да подскочи и устата му се напълни със сажди.

- Сериозно ли говориш, Хари? – каза Лупин бързо – Спря да ти дава уроци?

- Да – каза Хари, изненадан от това, което той определи като преиграване. – Но всъщност всичко е наред, мен не ме интересува, даже е облекчение ако трябва да ви кажа ист...

- Идвам там да говоря със Снейп! – каза Сириус твърдо и той даже се изправи, но Лупин го дръпна силно долу отново.

- Ако някой трябва да го каже на Снейп това ще бъда аз – каза той твърдо – Но Хари, първо ти ще отидеш обратно при Снейп и ще му кажеш, че никакъв начин той не трябва да спира да ти дава уроци – когато Дъмбълдор чуе...

- Не мога да му кажа това, ще ме убие – каза Хари възмутен – Не сте го видели когато излязохме от Мислоема.

- Хари, няма нищо по-важно от това ти да научиш Occlumency! – каза Лупин строго – Разбираш ли ме? НИЩО!

- Добре, добре – каза Хари, напълно смутен и раздразнен – Докато... Ще се опитам да му кажа нещо... но няма да бъде...

Той замълча. Можеше да чуе далечни стъпки.

- Крийчър ли слиза по стълбите?
- Не, каза Сириус, поглеждайки зад себе си – сигурно е някой от твоята страна.

Сърцето на Хари прескочи няколко удара.

- По- добре да вървя – каза той бързо и издърпа главата си обратно от огъня на Грималд Плейс. За момент главата му изглежда се въртеше на главата му и той се намери коленичил пред камината на Умбридж и видя как емералдовите пламъци примигаха и изчезнаха.

- Бързо, бързо! – той чу хриптящ глас да мърмори точно пред вратата на офиса – А, оставила я е отворена-

Хари се наметна с Мантията Невидимка и тъкмо беше успял да се скрие целия под нея, когато Филч нахълта в офиса.

Той изглеждаше изключително доволен от нещо и си говореше сам възбудено, докато прекосяваше стаята, отвори шкафа на бюрото на Умбридж и започна да ровичка документите вътре.

- “Одобрение за Напердашване” .... “Одобрение за Напердашване”... Най-после мога да го направя... години наред им се разминаваше...

Той извади парче пергамент, целуна го и след това се измъкна бързо през вратата, притискайки го към гърдите си.

Хари се изправи на крака и като провери дали си е взел чантата и че Мантията Невидимка го покрива целия, той отвори вратата и побърза да излезе от офиса след Филм, който куцаше напред по-бързо отколкото Хари някога го беше виждал.

Веднъж излязъл от офиса на Умбридж, Хари реши, че е по-безопасно да стане видим отново. Той свали Мантията, прибра я в чантата си и забърза напред.

Голямо крещене и движение идваше от Предверието. Той се затича надолу по мраморните стълби и това, което видя беше все едно цялото училище се е събрало там.

Беше точно като нощта, в която Трелони беше изгонена. Учениците стояха около стените в голям кръг (Хари забеляза, че някои от тях са покрити със вещество, което много прилича на Stinksap); учители и духове бяха също в тълпата.

- И така! – каза Умбридж триумфално. Хари осъзна, че тя стоеше само на няколко стъпала от него, още един път гледайки надолу към плячката си – И така, мислите че е забавно да обърнете училищните коридори в тресавище, така ли?

- Доста забавно, да – каза Фред, гледайки към нае без ни най-малък сигнал за страх.

Филч си проправи път по-близо до Умбридж, почти плачещ от щастие.

- Взех документа, Г-жо Директор – каза той, размахвайки парчето пергамент, което Хари току що го беше видял да взима от бюрото й. – Имам документа и камшиците чакат... ооо, разрешете ми да го направя сега...

- Много добре, Аргус – каза тя – Вие двамата – тя тръгна напред, гледайки към Фред и Джорж – сте на път да научите какво се случва с нарушителите в моето училище.

- Знаете ли какво? – каза Фред – Не мисля така.

Той се обърна към близнака си.

- Джордж - каза Фред – мисля, че сме надраснали редовното обучение

- Да, и аз така се чувствам напоследък – каза Джордж леко

- Време е да изпитаме талантите си в реалния свят, не мислиш ли? – попита Фред.

- Определено – каза Джордж

И преди Умбридж да успее да каже и дума, те вдигнаха пръчките си и казаха заедно: “Акцио метли!”

Хари чу силно счупване някъде далече. Гледайки наляво той се наведе точно навреме. Метлите на Фред и Джордж, едната все още влачеща тежката верига и железния ключ, с които Умбридж ги беше заковала за стената, се носеха по коридора към своите притежатели; те се завъртяха наляво, полетяха надолу по стълбите и спряха рязко пред близнаците, веригата тракаше шумно по каменния под.

- Няма да се виждаме – каза Фред на професор Умбридж, премятайки крака си през метлата си.

- Даа, не се притеснявайте да поддържате връзка – каза Джордж, яхвайки своята.

Фред погледна наоколо към събраните ученици, към притихналата, взираща се тълпа.

- Ако някой иска да си купи Портативно Тресавище, което беше демонстрирано горе, да заповяда на ул. Диагонали, номер двадесет и три – Магическите Шеги на Уизли (Weasleys' Wizarding Wheezes) – каз атой със силен глас – Нашите нови помещения!

- Специални намаления за ученици на Хогуотрс, които се закълнат, че ще използват нашите продукти за да се отърват от този стар прилеп – добави Джордж, сочейки професор Умбридж.

- СПРЕТЕ ГИ! – изкрещя Умбридж, но беше твърде късно. Докато Инквизиторския отряд се приближаваше, Фред и Джордж изритаха вратата, изстрелвайки се на петнайсет стъпки във въздуха, железния ключ се люлееше опасно отдолу. Фред погледна през залата към полтъргайста, който кръжеше на неговото ниво над тълпата.

- Направи го ад за нея вместо нас, Пийвс.

И Пийвс, когото Хари никога не беше виждал да приема заповеди от ученик преди, махна камбановидната си шапка и я размаха в поздрав докато Фред и Джордж излитаха сред възбудени аплодисменти от учениците долу и ускориха през отворената предна врата към възхитителния залез.

Преводач: Rachel

---------------------------------------------------------

ГЛАВА 30
ГРОУП

Историята за бягството на Фред и Джордж на свобода се преразказваше толкова често през следващите няколко дни, че за Хари беше ясно, че скоро тя ще стане хогуортска легенда: само след седмица дори очевидците бяха вече наполовина убедени, че са видели как близнаците са пикирали на метлите си, бомбардирайки Ъмбридж с торови бомбички, преди да изхвърчат през вратите. Непосредствено след заминаването им се чуваха много гласове, зовящи да се последва техният пример. Хари често чуваше ученици да казват такива неща като: "Честно казано, понякога просто ми се ще да скоча на метлата си и да се махна от това място" или "Още един такъв урок и ще направя като Уизли".