Глава Дъдли побъркан

Единственият, от когото някога се е страхувал

- Той не си е отишъл ! – извика Хари.

Той не можеше да повярва; той не би могъл да го повярва; все още се бореше с Лупин с всички сили, които му бяха останали; Лупин не разбираше; хората просто се криеха зад тази завеса; Хари ги беше чул да шепнат още при първото си влизане в стаята. Сириус просто се беше спотаил там, за да не го забележат.

- СИРИУС ! – извика силно той – СИРИУС !

- Той не може да се върне, Хари – каза му Лупин, докато се опитваше да го удържи. – Той не може да се върне, защото е м...

-ТОЙ – НЕ – Е - МЪРТЪВ! – изрева Хари – СИРИУС !

Сякаш безсмислено, всички се движеха около тях; проблясваха искри от изпратените магии. За Хари врявата беше без значение, отклонените заклинания, които минаваха покрай него бяха без значение, нищо нямаше значение, освен това, че Лупин трябваше да спре да твърди, че Сириус, който стоеше на метри от тях, зад онази стара завеса, няма да се изправи, да отръска черната си коса и да влезе отново в битката.

Лупин издърпа Хари от подиума. Хари, който все още се взираше към прохода, беше ядосан на Сириус, затова, че го кара да чака.

Ала ,докато се опитваше да се отскубне от Лупин, една част от него осъзнаваше, че Сириус никога не го е карал да чака....Сириус винаги рискуваше всичко, за да види Хари, да му помогне.. .щом Сириус не се появяваше от прохода, когато Хари го викаше, сякаш живота му зависи от това, тогава той не може да се върне. А щом не можеше да се върне, значи наистина беше..

Дъмбълдор се биеше с останалите Смъртножадни, които се бяха събрали в средата на стаята, сякаш завързани с невидими въжета; Лудоокият Муди пълзеше по пода към Тонкс, която лежеше на пода. Той се опитваше да я свести; все още бъркотията от светлини, мърморения и проплаквания беше зад подиума. Кингсли бе побягнал, за да продължи битката на Сириус с Белатрикс.

- Хари?

Невил се бе свлякъл на каменната скамейки, където Хари стоеше. Хари вече не се съпротивляваше срещу Лупин, който въпреки всичко го държеше предпазливо.

- Хари.. Ам наистина съжалявам – започна Невил. Краката му все още танцуваха неконтролируемо – Беше ли онви мъж – беше ли Сириус Блек .. твоят.. твоят приятел ?

Хари кимна.

- Ето – каза Лупин и след като насочи пръчката си към краката на Невил каза : “Фините” .

Магията беше премахната: краката на Невил останаха неподвижни. Лупин бе пребледнял.

- Хайде.. хайде да намерим другите. Къде са те, Невил?

Лупин извъртя глава от прохода. Сякаш всяка нова дума му причиняваше все повече и повече болка.

- Де са ей дам * - каза Невил – Един мозък нафадна Рон, но мифля, че е добфе, Хърмаяни е в безсъзнание, но можахме да напипаме фулс. *

Зад подиума се чу се силен трясък и крясък. Хари видя как Кингсли падна на земята, викащ от болка.

Белатрикс Лестрандж се обърна и побягна. Дъмбълдор се обърна рязко. Той изпрати магия към нея, но тя я отклони. Беше вече стигнала на половината път по стълбите.

- Хари ! НЕ! – изкрещя Лупин, но той вече се беше откъснал от захватката му.

- ТЯ УБИ СИРИУС! – извика Хари – ТЯ ГО УБИ, СЕГА АЗ ЩЕ Я УБИЯ.

Той тръгна. Хората крещяха зад него, но не това не го интересуваше. Белатрикс се изгуби от погледа му. Сега той беше отново в стаята с мозъците.

Тя изрече заклинание зад гърба си. Резервоарът се вдигна във въздуха и се обърна. Хари усети противната смрад от него. Мозъците започнаха да се плъзгат към него и започнаха да протягат дългите си цветни пипала, но той извика “Уингардиум Левиоса” и те се отдръпнаха от него във въздуха.

Подхлъзвайки се и пързаляйки се той за започна да тича към вратата. Прескочи Луна, която стенеше на пода, подмина Джини която каза – “Хари, какво?”, подмина Рон, който тихо се кикотеше и Хърмаяни, която беше в безсъзнание. Той дръпна силно вратата към черната кръгла зала и видя Белатрикс да изчезва през една от вратите в другия край на стаята. Пред нея беше коридорът, който водеше към асансьорите. Той побягна, но тя беше вече затворила вратата и стените се завъртяха. Още веднъж той беше заобиколен от струите синя светлина, идваща от големият свещник.

- Къде е изходът? – извика отчаяно той, след като боботенето от спирането на въртенето започна. – Къде е пътят за навън?

Сякаш стаята само това и чакаше. Вратата отдясно се отвори и осветеният от фенери коридор към асансьорите се показа. Хари побягна...

Той можеше да чуе как един от асансьорите дрънчеше. Затича се по коридора, зави на ъгъла и натисна бутона, за да извика втори асансьор.Бумтенето се чуваше все по-силно и по-силно. Другият асансьор приближаваше. Решетките се отвориха, Хари се хвърли вътре и започна да удря бутона, на който пишеше “Атриум”*. Плъзгащите врати се затвориха и сега той се издигаше.

Хари тръгна към Белатрикс, преди дори и вратите да са се отворили напълно и се озърна. Тя беше почти то телефонната кабина в края на залата, но се обърна назад. Докато той тичаше към нея, тя изпрати още едно заклинание към него. Хари отскочи зад Фонтана на Магическото Братство. Заклинанието мина покрай него и удари изработените от Злато врати другия край на Атриума. Те иззвъняха. Вече не се чуваха стъпки. Тя беше спряла да бяга. Той стоеше приведен до стаята и слушаше.

- Излез, излез, малки ми Хари. – каза тя с бебешки глас. – Иначе, защо дойде след мен? Мислех, че си дошъл, за да си отмъстиш заради скъпия ми братовчед!

- Да, точно затова съм тук. – отвърна Хари, а ехото повтори няколко пъти отговора му.

- Ахаааааааааа.. малкото бебе Потър обичаше ли го?

Омраза, която Хари никога не беше познавал се надигна в гърдите му. Той изскочи иззад фонтана и извика “Круцио!”.

Белатрикс извика: магията я беше уцелила в краката, ала тя не се гърчеше и не крещеше от болка, както Невил. Тя бе станала на крака, без дъх. Вече не се смееше. Хари отново се скри зад златния фонтан. Отблъскващото заклинание удари главата на красивия магьосник, който избухна и падна на двадесет и пет фута отстрани, като направи големи драскотини по красивия дървен под.

- Никога не си използвал Непростимо Проклятие преди, нали момче? – извика тя. Белатрикс беше оставила бебешкия си глас. – Ти си зъл, Потър. Наистина искаш да ми причиниш болка – да се наслаждаваш – справедливият ти гняв няма да ме наранява дълго. Мога ли да ти покажа как се прави? Ще ти дам урок..

Докато Хари се промъкваше в другия край на фонтана, тя извика “Круцио!” и той се принуди да се наведе, след като ръката на кентавъра, който държеше лък, избухна и парчетата, които се приземиха на пода, недалеч от златната глава на магьосника.

- Потър, не можеш да ме победиш! – изкрещя тя.

Той можеше да усети как тя се придвижва надясно, за да може да се прицели в него. Той се тръгна крадешком, приведе се зад краката на кентавъра, а главата му беше на нивото на главата на домашното духче.

- Аз бях и съм най-лоялният слуга на Тъмния Лорд. Изучих Черните изкуства от него. Знам заклинания, чиято сила е толкова голяма, че ти патетично малко момче, никога не ще можеш да я достигнеш.

- Ступефи ! – извика Хари. Той се беше наместил точно зад гоблина и се бе прицелил точно в гърба й, докато тя заобикаляше фонтана. Тя отреагира толкова бързо, че той нямаше време да се наведе.

Лъчът червена светлина, който той бе отпратил към нея, неговата собствена зашеметяваща магия, го удари силно. Хари падна на земята. Едно от ушите хвръкна във въздуха.

- Потър, ще ти дам само един шанс. – извика Белатрикс. – Дай ми предсказанието – търкулни го към мен – и може да пожаля живота ти.

- Тогава, ще трябва да ме убиеш, защото вече го няма. – отвърна Хари, след което болка се разля по цялото му чело; белегът му гореше отново; той усети, че яростта не е свързана с неговия гняв.

- И той знае – продължи Хари смеейки се обезумяло, приличайки много на Белатрикс – Твоят стар приятел Волдемор знае, че го няма. Той няма да е доволен от теб, нали?

- К-какво имаш впредвид? - проплака тя, като за пръв път Хари усети страх в гласа й.

- Предсказанието се строши, докато се опитвах да измъкна Невил по стълбите. Какво смяташ, че ще каже Волдемор, а ?

Белегът му започна да гори отново. Болката беше толкова силна, че накара очите му да затуптят.

- ЛЪЖЕЦ ! – изписка тя, но той можеше да усети ужаса в гласа й. – У ТЕБ Е ПОТЪР, И ТИ ЩЕ МИ ГО ДАДЕШ. Акцио Предсказанието! АКЦИО ПРЕДСКАЗАНИЕТО!

Хари се изсмя отново, защото знаеше, че това ще я вбеси. Болката напираше толкова силно в главата му, че той имаше чувството, че черепът му ще се пръсне. Той се изправи и помаха иззад едноухият гоблин и веднага прибра ръката си, след като тя изпрати лъч зелена светлина към нея.

- Няма нищо тук ! – извика той – Нищо, което да призовеш. То се счупи и никой не чу какво каза то. Предай това на господаря си.

- НЕ ! – извика тя – Това не е истина. Лъжеш ! ГОСПОДАРЮ, ГОСПОДАРЮ, ОПИТАХ СЕ ! МОЛЯ ТЕ НЕ МЕ НАКАЗВАЙ !

- Не си хаби думите. – изкрещя Хари. Болката от белега ставаше все по-силна от всякога. – Той не може да те чуе от тук.

- Не мога ли, Потър? – каза силен, студен глас

Хари отвори очите си.

Висок, слаб с черна качулка на главата човек бе застанал пред него, неговото ужасно бяло и сухо, змиеподобно лице, неговите червени очи, втренчени в него ... Лорд Волдемор се бе появил в средата на залата с насочена пръчка към Хари, който стоеше тихо, замръзнал. Не можеше да помръдне.

- Така.. значи си счупил моето предсказание? - каза меко Лорд Волдемор, гледайки Хари с онзи безмилостен поглед. – Не, Бела, той не лъже... виждам истината, която се показва от неговото безполезно съзнание.. месеци на приготовление.. месеци на усилия, а моите Смъртножадни са оставили Хари Потър да осуети плановете ми отново.. Аз..

- Но, Господарю, той е .. тук.. той е под..

Волдемор не й обърна внимание.

- Няма какво друго да ти кажа, Потър – започна той тихо – прекалено често и дълго ми досаждаше. АВАДА КЕДАВРА !

Хари дори не беше отворил устата си, за да се съпротиви, съзнанието му бе празно, пръчката му лежеше безполезна на пода.

Но изведнъж обезглавената статуя на магьосника във фонтана се вдигна, отскочи от мястото си и се приземи с трясък между Хари и Волдемор. Заклинанието се разби в гърдите на статуята, която разпъна ръцете си, за да предпази Хари.

- Какво ? – изкрещя Волдемор и се завъртя и каза през дъх : “Дъмбълдор”

Хари погледна зад него, сърцето му заби силно. Дъмбълдор стоеше пред златните порти.

Волдемор вдигна пръчката си и още един лъч от зелена светлина беше изпратен, но този път към Дъмбълдор, който се обърна и изчезна бързо. В следващата секунда той се бе появил зад Волдемор и махна с пръчката си към останките на фонтана. Другите статуи се съживиха. Статуята на жената побягна към Белатрикс, която изкрещя и изпрати безсмислени магии към нея, преди жената да я блъсне на пода. Същевременно, гоблинът и домашното духче, заедно с едноръкият кентавър започнаха да тичат към Волдемор. Той изчезна за миг и се появи близо до басейна*.Обезглавената статуя издърпа Хари от бойното поле, докато Дъмбълдор се придвижваше към Волдемор, а едноръкият кентавър галопираше около тях.

- Беше глупаво да идваш тук тази вечер, Том – каза спокойно Дъмбълдор – Аврорите са на път за насам.

- По времето, когато ще си тръгна от тук, ти ще си мъртъв. – рече злобно Волдемор. Той изпрати още едно смъртно заклинание към Дъмбълдор, но не успя да го уцели. Вместо това запали едното от бюрата на охраната.

Дъмбълдор махна с пръчката си: силата на заклинанието, което той изпрати бе толкова силна, че въпреки защитата от златната статуя, Хари почувства, че е бил на косъм от нея. Волдемор се бе принудил да направи тънък, сребърен щит във въздуха, за да се предпази. Когато заклинанието го достигна, се отблъсна и се чу лек, но странен звук, наподобяващ на гонг.

- Няма да се опиташ да ме убиеш, Дъмбълдор, нали? – извика Волдемор, кърваво червените му очи се присвиха – Ти си над тези крайности, нали?

- И двамата знаем, че има и други начини да се унищожи един човек, Том. – отвърна хладнокръвно Дъмбълдор, продължавайки да върви към Волдемор, сякаш нищо не може да го уплаши, сякаш нищо не можеше да обезпокои разхождането му в залата.

- Само да отнема живота ти няма да ме задоволи, допускам..

- Няма нищо по-лошо от смъртта, Дъмбълдор ! – изръмжа Волдемор.

- Доста грешиш – отвърна Дъмбълдор, все още приближаващ към Лорда и говорейки така спокойно, че сякаш бяха отдавнашни приятели.

Хари се бе уплашил, след като го видя да върви напред, без никаква защита; той искаше да го предупреди, но статуята го държеше притиснат към стената, блокирайки всяко негово движение за опит да се измъкне.

- В действителност, нежеланието ти да приемеш,че има неща, които са много по страшни от смъртта, винаги е било най-голямата ти слабост...

Още един лъч зелена светлина излетя иззад сребърния щит. Този път, галопиращият кентавър пое лъча и се пръсна на хиляди парченца. Дъмбълдор замахна с пръчката си като с камшик. Тънък огън излетя от края й, уви се около Волдемор и щита му. За момент изглеждаше, че Дъмбълдор е спечелил, но след миг пламтящото въже се превърна в змия, която отпусна примката около Волдемор и започна да съска в лицето на Дъмбълдор.

Волдемор изчезна. Змията се надигна от пода, готова да атакува.

Въздухът над главата на Дъмбълдор избухна в пламъци, точно когато Волдемор се появи отново, този път в басейна, на мястото където преди стояха статуите.

- Внимавай ! – извика Хари.

Но преди да беше успял да го предупреди, лъч зелена светлина излетя от пръчката на Волдемор и змията нападна Дъмбълдор.

Фоукс се спусна пред Дъмбълдор. Отвори човката си широко и глътна лъчът със зелена светлина: птицата избухна в пламъци и падна на земята.. малка, беззащитна и смачкана. В същият момент Дъмбълдор махна с пръчката си и змията, която бе на сантиметри от него полетя във въздуха и се превърна в дим; водата в басейна се вдигна и се изля върху Волдемор като го покри целият като разтопено стъкло.

За няколко секунди Волдемор се виждаше като тъмна неясна фигура без лице, която блещукаше и се опитваше да премахне по-голямата част от масата. Той изчезна и водата падна с плясък обратно в басейна блъскайки се в стените. Част от нея се изля на полирания под.

- ГОСПОДАРЮ! – извика Белатрикс.

Със сигурност всичко бе свършило, със сигурност Волдемор бе решил да избяга. Хари се опита да се измъкне от предпазващата го статуя, но Дъмбълдор извика : “Стой там, където си Хари! “

За първи път Дъмбълдор звучеше изплашен. Хари не можеше да разбере защо – залата бе почти празна. Спокойствието бе нарушено единствено от викащата Белатрикс, която се бореше с женската статуя и от малкото бебе Фоукс, което тихо грачеше на пода.

Изведнъж белегът на Хари започна да гори отново и той се почувства като мъртъв: никога не бе изпитвал толкова силна болка, нетърпима болка извън пределите на търпимото.

Вече не беше в залата. Сякаш бе във вътрешността на навито чудовище с червени очи. Имаше чувството, че не знаеше къде свършва тялото му. Той се бе слял с чудовището, бяха обвързани от болката и нямаше изход.

И когато чудовището заговори, то използва устата на Хари. Момчето усещаше агонията все по-навътре с всяка изречена дума.

- Убий ме сега, Дъмбълдор..

Кървящ и умиращ, всяка част от него се викаше за свобода. Хари усети, че чудовището го използва отново.

- Ако смъртта е нищо, Дъмбълдор, убий момчето ..

- Нека болката да спре – помисли си Хари – остави го да ни убие.. довърши ни, Дъмбълдор, смъртта е нищо в сравнение с това.. И ще видя Сириус отново..

Докато сърцето на Хари се изпълваше с вълнение и чувства, захватката се отпускаше.. болката бе изчезнала. Хари лежеше с лице към пода, без очилата си. Той потрепера сякаш лежеше на леден, а не на дървен под.

Чуваха се гласове в залата... повече от колкото трябваше да има.. Хари отвори очите си, видя очилата си на сантиметри от обезглавената статуя, която го беше предпазвала и която сега лежеше по гръб на земята. Той ги постави и изправи леко главата си като се натъкна на Дъмбълдор, чиито нос беше на сантиметри от неговия.

- Добре ли си, Хари?

- Да – отговори Хари, тресейки се толкова силно, че не можеше да държи правилно главата си. – Да.. добре съм.. къде е Волдемор... кои са всички тези.. какво?

Атриумът беше пълен с хора. Подът отразяваше смарагдово зелени пламъци, които се бяха запалиха в камините по продължението на стените; множество магьосници се появяваха от там. След като Дъмбълдор изправи на крака Хари, момчето видя как статуите на гоблинът и домашният елф водят напред обърканият Корнелиус Фъдж.

- Той беше там ! – извика мъж с алено червена мантия и конска опашка, който сочеше към мястото, където Белатрикс лежеше преди миг. – Видях го, Господин Фъдж, кълна се !Беше Вие-Знаете-Кой, той грабна една жена и се Магипортираха.

- Знам, Уилямсън, знам, и аз го видях. – отвърна завалено Фъдж, който носеше пижама под сакото му на райета. Той дишаше така тежко, сякаш бе бягал с километри. – Брада на Мерлин ! Тук .. тук ! В Министерството на Магията ! О, Боже Господи.. не изглежда .. моята дума.. как може да е.. ?

- Ако се отправиш надолу по стълбите към Отделът по Мистериите, Корнелиус – започна Дъмбълдор, очевидно задоволен, че вижда, че Хари е добре, и тръгна напред. Някои от магьосниците го забелязаха за първи път. Част от тях вдигнаха пръчките си, други просто изглеждаха смаяни. Гоблинът и домашното духче започнаха да ръкопляскат, а Фъдж подскочи силно. – ще откриеш няколко избягали Смъртножадни, задържани в Стаята на Смъртта, ограничени от магия за Анти-Магипортиране, които чакат за твоето нареждане какво да се прави с тях.

- Дъмбълдор ! - каза с удивление Фъдж – Ти.. тук .. аз..

Той погледна с яростен поглед към Аврорите, които бяха с него, което значеше само едно : “Арестувайте го ! “

- Корнелиус, готов съм да се бия с твоите мъже – каза гръмко Дъмбълдор – и да спечеля пак. Но преди броени минути ти видя доказателството със своите собствени очи, че съм ти казвал истината през цялата година. Лорд Волдемор се е върнал, преследвал си грешния човек цели дванадесет месеца. Време е да започнеш да мислиш трезво.

- Аз.. не.. добре.. – каза Фъдж, оглеждайки се към всички, сякаш очакваше, че някой ще му каже какво да прави. След като никой не го направи той каза:

- Много добре. Даулиш, Уилямсън! Слезте долу до Отделът по Мистериите и вижте.. Дъмбълдор, ти ще трябва да ми кажеш какво точно... Фонтанът на Магическото Братство ..какво се е случило? – добави той, след като видя разпръснатите останки от счупените статуи на магьосника, жената и кентавъра.

- Можем да обсъдим това, след като изпратя Хари Потър до Хогуортс.

- Хари.. Хари Потър?!

Фъдж се завъртя и се втренчи в Хари, който все още стоеше до стената зад статуята, което го пазеше по време на Дуела между Волдемор и Дъмбълдор.

-Той .. тук? – рече Фъдж, пулейки се към Хари – Защо.. защо е всичко това?

- Казах ти, че ще ти обясня всичко – повтори Дъмбълдор – когато Хари се върне в училище.

Той се отдалечи от басейна и стигна до мястото, където лежеше главата на златния магьосник. Той насочи пръчката си към нея и промълви : “Портус”. Главата посиня и за няколко секунди се затресе силно на дървения под. После върна предишния си облик.

- Виж сега, Дъмбълдор – рече Фъдж, след като Дъмбълдор я вдигна и тръгна към Хари – нямаш пълномощно за този Летекод. Не можеш да правиш такива неща пред очите на Министъра на Магията.. ти .. ти ..

Гласът му заглъхна след като Дъмбълдор го погледна изкъсо през очилата си.

- Ще дадеш заповед да премахнат Долорес Умбридж от Хогуортс – каза Дъмбълдор –

Ще наредиш на Аврорите си да престанат да преследват моя учител по Грижа за Магическите създания, за да може той да се върне и да продължи работата си. Ще ти дам.. – Дъмбълдор извади от джоба си часовник с дванадесет стрелки и го огледа - .. час и половина по моето време тази вечер, през което съм повече от сигурен, че ще успеем да обсъдим какво точно се случи тук. След това ще трябва да се върна в училището ми. Ако имаш нужда от помощта ми, бъди сигурен, че ще ти я предоставя. Можеш да се свържеш с мен в Хогуортс.

Фъдж изглеждаше по-зле от всякога. Той остана с широко отворена уста. Лицето му порозовя.

- Аз.. ти..

Дъмбълдор му обърна гръб.

- Вземи този Летекод, Хари.

Той държеше златната глава, а Хари допря ръката си до нея, без да го интересува къде е бил или къде ще отиде.

- Ще се видим след час и половина. – рече тихо Дъмбълдор – Едно.. две.. три..

Хари почувства познатото чувство на рязко дърпане за пъпа. Полираният дървен под изчезна под краката му. Атриумът, Фъдж и Дъмбълдор бяха изчезнали, а той летеше напред във вихрушката от звуци и цветове..

 

* Те са ей там

*Атриум – преддверие

*Става дума за басейна на Фонтана
Край на 36 глава

Преводач: НЕК

Ако това обкръжение можеше да отрази чувствата вътре в него, картините щяха да пищят от болка. Той обиколи тихия, красив офис, вдишвайки бързо и опитвайки се да не мисли. Но трябваше да мисли...нямаше спасение...

Негова грешка беше, че Сириус умря, изцяло негова грешка. Ако той, Хари, не беше толкова глупав да падне в капана на Волдемор, ако не беше толкова убеден, че това, което беше видял в съня си е истинско, ако само беше отворил ума си към възможността Волдемор да е, както Хърмаяни каза, разчитал на любовта на Хари да играе герой...

Беше непоносимо, не искаше да мисли за това, не можеше да издържи... имаше една ужасна празнота вътре в него, която не искаше да изпитва, черна дупка, където Сириус беше преди, където Сириус беше изчезнал; не искаше да остава сам с това огромно, празно място, което не можеше да понесе.

Една картина зад него изхърка определено високо и един спокоен глас каза:

- Аааа... Хари Потър....

Файнеас Нигелус се прозина дълго, протягайки ръцете си, изучавайки Хари с проницателните си, тесни очи.

- И какво те води насам в ранните часове на утрото? – каза Файнеас – Този офис би трябвало да е затворен за всеки, освен за праведния Директор. Или Дъмбълдор те изпрати? О, не ми казвай.... – Той се прозина още един път.

- Още едно съобщение за моя безполезен пра-пра-правнук?

Хари не можеше да говори. Файнеас Нигелус не знаеше, че Сириус е умрял, но Хари не можеше да му каже. Да го каже на глас означаваше да това да стане окончателно, абсолютно, необратимо.

Още няколко от портретите се раздвижиха. Страха да не бъде разпитват накара Хари да прекоси стаята и да хване дръжката на вратата.

Не се завърташе. Той беше затворен вътре.

- Надявам се това означава – каза дебелият, червено-нос магьосник, който висеше на стената зад бюрото на директора – че Дъмбълдор скоро ще се завърне между нас?

Хари се завъртя. Магьосникът го изучаваше с голям интерес. Хари кимна. Той отново натисна дръжката на вратата зад себе си, но тя си остана неподвижна.

- О, добре – каза магьосникът – Беше много тъпо без него, наистина много тъпо.

Той се настани на трона – като стола, на който е бил нарисуван и се усмихна любезно на Хари.

- Дъмбълдор те цени много високо, както сигурен съм знаеш – каза той успокоително. – О, да. Много те уважава.

Вината, запълваща празнотата в гърдите на Хари като чудовищен, тежък паразит, сега се сви и изгърчи. Хари не можеше да понесе това, не можеше да понесе да бъде себе си повече ... никога не се беше чувствал по впримчен в собствената си глава и тяло, никога не беше желал толкова силно да бъде някой друг, който и да е друг...

Празното място в камината избухна в емералдово зелен огън, което накара Хари да отскочи от вратата, взирайки се в мъжа, който се въртеше зад решетката. След като високото тяло на Дъмбълдор спря да се върти в огъня, магьосниците и вещиците на заобикалящите стени внезапно се събудиха, много от тях го поздравяваха с “добре дошъл”.

- Благодаря ви – каза меко Дъмбълдор.

Той не погледна първо към Хари, а отиде до пръта, който стоеше до вратата и извади от вътрешния джоб на мантията си малкия, грозен, неоперен Фоукс и го постави нежно на меките сажди под златния постамент, където обикновено стои порасналия Фоукс.

- Е, Хари – каза Дъмбълдор, като най после се обърна от бебето-пиле – ще бъдеш доволен да научиш, че нито един от твоите съученици няма да страда от дълготрайни вреди от снощните събития.

Хари се опита да каже “Добре”, но никакъв звук не излезе. Изглеждаше му, че Дъмбълдор му напомня за размера на щетите, които беше причинил и въпреки, че Дъмбълдор поне един път го гледаше директно и въпреки, че изражението му беше по скоро благо, отколкото обвинително, Хари не можеше да понесе да срещне очите му.

- Мадам Помфри закърпва всички – каза Дъмбълдор – Нимфадора Тонкс може би ще има нужда да прекара малко време в Св. Мънко, но изглежда ще се възстанови напълно.

Хари се съгласи с кимване към килима, който ставаше по-светъл, докато небето навън потъмняваше. Той беше сигурен, че всички портрети в стаята слушаха внимателно всяка дума, изречена от Дъмбълдор, чудейки се къде са били Дъмбълдор и Хари и защо е имало наранявания.

- Знам как се чувстваш, Хари – каза Дъмбълдор много тихо.

- Не, не знаете – каза Хари и гласа му внезапно стана ясен и силен, нажежен до бяло гняв подскочи в него; Дъмбълдор не знаеше нищо за неговите чувства.

- Виждаш ли, Дъмбълдор? – каза Файнеасс Нигелъс закачливо – Никога не се опитвай да разбереш учениците. Те го мразят. Биха предпочели трагично да не бъдат разбрани, да се отдаде на самосъжаление, да се сварят в собствената си-

- Достатъчно, Файнеасс – каза Дъмбълдор.

Хари обърна гръб на Дъмбълдор и се зазяпа неопределено през прозореца. Можеше да види стадиона по куидич в далечината. Сириус веднъж се беше появил там, дегизиран като рунтавото черно куче, за да може да гледа Хари как играе ... може би е бил дошъл да види дали Хари е толкова добър колкото Джеймс е бил... Хари никога не го попита...

- Няма нищо срамно в това, което изпитваш, Хари – каза гласът на Дъмбълдор – Точно наопаки ... фактът, че можеш да изпиташ такава болка е най – голямата ти сила.

Хари усети как нажежения до бяло гняв близна вътрешностите му, възпламенявайки ужасната празнота, изпълвайки го с желание да нарани Дъмбълдор за спокойствието му и празните думи.

- Най – голямата ми сила, така ли? – каза Хари, гласът му трепереше, гледайки към кудичния стадион без повече да го вижда – Вие нямате представа ... не знаете ...

- Какво не знам? – попита Дъмбълдор спокойно.

Беше твърде много. Хари се обърна, тресящ се от гняв.

- Не желая да разговарям за това как се чувствам, ясно?

- Хари, да страдаш така доказва, че все още си човек! Тази болка е част от това да бъдеш човек.

- ТОГАВА НЕ ИСКАМ ДА БЪДА ЧОВЕК! – изрева Хари и сграбчи деликатния сребърен инструмент от кръглата масичка зад себе си и го запрати през стаята; той се разби на стотици малки парченца в стената. Няколко от картините издадоха гневни и уплашени крясъци, а портрета на Армандо Пипет каза:

- Така ли?

- НЕ МЕ Е ГРИЖА! – изкрещя им Хари, грабвайки луноскопа и хвърляйки го в камината – ПРЕЖИВЯХ ДОСТАТЪЧНО, ВИДЯХ ДОСТАТЪЧНО, ИСКАМ НАВЪН, ИСКАМ ФИНАЛ, ВЕЧЕ НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА!

Той сграбчи масата, на която стоеше сребърния инструмент и хвърли и нея. Тя се счупи на пода и краката й се търкулнаха в различни посоки.

- Грижа те е – каза Дъмбълдор. Той не беше трепнал и не беше направил и крачка да спре Хари да разрушава офиса му. Изражението му беше спокойно, почти отнесено – Толкова те е грижа, че чувстваш като че ли кървиш до смърт от болката.

- НЕ МЕ Е ГРИЖА! – изкрещя Хари толкова силно, че почувства че гърлото му се разцепва и за секунда искаше да се хвърли върху Дъмбълдор и да го счупи също, да разбие това спокойно, старо лице, да го разтърси, да го нарани, да го накара да почувства поне малка част от ужаса вътре в него.

- О, да, грижа те е – каза Дъмбълдор, още по-спокойно – Сега вече си загубил майка си, баща си и най-близкото до родител, което някога си имал. Разбира се, че те е грижа.

- ВИЕ НЕ ЗНАЕТЕ КАК СЕ ЧУВСТВАМ АЗ! – изрева Хари – ВИЕ – СТОЕЙКИ ТАМ – ВИЕ –

Но думите вече не бяха достатъчни, чупенето на вещи вече не помагаше, той искаше да изтича, искаше да продължи да тича и никога да не погледне назад, искаше да бъде някъде, където нямаше да вижда ясните сини очи да се взират в него, това омразно спокойно, старо лице. Той се завъртя на токовете си и изтича към вратата, сграбчи дръжката отново и я напъна.

Но вратата не се отваряше.

Хари се завъртя към Дъмбълдор.

- Пуснете ме – каза. Трепереше от главата до петите.

- Не – каза Дъмбълдор простичко.

Те се гледаха един друг няколко секунди.

- Пуснете ме – каза Хари отново

- Не – повтори Дъмбълдор.

- Ако не го направите – ако ме държите тук – ако не ми позволите –

- Във всички случаи ще продължиш да разрушаваш собствеността ми – каза Дъмбълдор ведро – Смея да кажа, че имам твърде много.

Той заобиколи бюрото си и седна зад него, гледайки.

- Пуснете ме – каза Хари отново, но с леден глас, почти толкова спокоен, колкото този на Дъмбълдор.

- Не и докато не съм се изказал – каза Дъмбълдор.

- Мислите ли – мислите ли, че искам – мислите ли, че ме - НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КАКВО ИМАТЕ ДА КАЖЕТЕ! – изрева Хари – Не искам да чувам каквото и да имате да казвате!

- Ще чуеш – каза Дъмбълдор неотклонно. – Защото ни най малко не си ми толкова ядосан, колкото би трябвало да бъдеш. Ако ще ме нападаш, както знам че си близо да направиш, искам изцяло да съм го заслужил.

- Какво говорите?

- Моя е грешката, че Сириус умря – каза Дъмбълдор ясно – Или може би трябва да кажа почти изцяло моя грешка. Няма да бъда толкова арогантен да претендирам за цялата отговорност. Сириус беше смел, умен и енергичен мъж и такива мъже обикновено н есе задоволяват да седят в къщи и да се крият, докато смятат че други са в беда. Въпреки това, ти не биваше моментално да вярваш, че трябва да отидеш в Отдела на Мистериите тази нощ. И ако бях честен с теб, Хари, какъвто трябваше да бъда, щеше отдавна да знаеш, че Волдемор може да се опита да те примами в Отдела на Мистериите и никога нямаше да бъдеш измамен да отидеш там тази нощ. И Сириус нямаше да се налада да идва след теб. Тази вина лежи върху мен и само върху мен.

- Моля те, седни – каза Дъмбълдор. Не беше заповед, беше молба.

Хари се поколеба, след това бавно прекоси стаята, сега покрита със сребърни парчета и части от дърво и зае срещуположното на бюрото на Дъмбълдор място.

- Трябва ли да разбирам – каза Файнеас Нигелус бавно от ляво на Хари – че моят пра-пра-правнук- последният от Блек – е умрял?

- Да, Файнеас – каза Дъмбълдор.

- Не вярвам – каза Файнеас грубо.

Хари обърна главата си навреме за да види как Пинъс излиза от портрета си и знаеше, че отива да посети другия си портрет на Грималд Плейс. Може би щеше да минава от портрет на портрет, викайки Сириус из къщата...

- Хари, дължа ти обяснение – каза Дъмбълдор- Обяснение за грешките на един стар човек. Защото сега виждам какво съм направил и какво не съм направил във връзка с теб, да отбележда всички пропуски на възрастта. Младостта не може да знае как възрастта мисли и чувства. Но възрастните хора са виновни ако забравят какво е да си млад ... и аз изглежда съм забравил напоследък...

Слънцето изгряваше нормално; имаше заслепяващо оранжево, видимо през планините и небето отгоре беше безцветно и светло. Светлината падаше върху Дъмбълдор, върху среброто във веждите му и братата му, върху линиите, дълбоко врязани в лицето му.

- Предположих преди петнадесет години – каза Дъмбълдор – когато видях белега на челото ти, какво би могъл да означава. Предположих, че може да е знак за връзка, изкована между теб и Волдемор.

- Казвали сте ми това и преди, Професоре – каза Хари безцеремонно. Не го беше грижа, че е груб. Вече не го беше грижа кой знае колко за каквото и да е.

- Да – каза Дъмбълдор извинително – Да, но виждаш ли, необходимо е да започна с твоя белег. Защото той стана забележим скоро след като ти отново се присъедини към магическия свят и аз бях прав, че белегът те предупреждаваше, когато Волдемор е близо до теб или изпитва силна емоция.

- Знам – каза Хари уморено.

- И тази твоя способност – да определяш присъствието на Волдемор, дори когато той е маскиран и да знаеш какво изпитва, когато емоциите му са се развижили – стана все повече и повече изразена откакто Волдемор се завърна в собственото си тяло и с пълната си сила.

Хари не си направи труда да кимне. Всичко това му беше вече ясно.

- Напоследък – каза Дъмбълдр – Взех да се притеснявам, че Волдемор може да осъзнае, че тази връзка между вас съществува. Дойде време, когато ти навлезе толкова навътре в неговия мозък и мисли, че той усети присъствието ти. Говоря, разбира се, за нощта когато стана свидетел на нападението срещу г-н Уизли.

- Да, Снейп ми каза – измърмори Хари.

- Професор Снейп, Хари – Дъмбълдор го поправи тихо – Но не се ли чудеше защо не съм аз този, който ти обясни това? Защо аз не те учех на Occlumency? Защо не те поглеждах месеци наред?

Хари погледна нагоре. Сега можеше да види, че Дъмбълдор изглежда тъжен и уморен.

- Да – промърмори Хари – чудех се.

- Виждаш ли – продължи Дъмбълдор – вярвах, че не е далече времето когато Волдемор ще се опита насила да влезе в съзнанието ти, да те манипулира и да насочи мислите ти в грешна посока и не горях от желание да му дам още поощрения за да го направи. Бях сигурен, че ако той осъзне, че нашата връзка е – или беше – по-близка от тази между директор и ученик, ще хване шанса да те използва за да ме шпионира. Страхувах се от целите, за които щеше да те използва, от възможността да се опита и да те притежава. Хари, Вярвам, че бях прав да мисля, че Волдемор можеше да се използа от теб по този начин. В редките случаи, в които имахме близък контакт, мислех, че виждам сянката му да се движи в очите ти...

Хари си спомни чувството, което непроявилата се змия беше събудила в него, готова да нападне, в моментите, в които той и Дъмбълдор имаха контакт с очите си.

- Целта на Волдемор да те притежава, както демонстрира тази нощ, нямаше да бъде моето унищожение. Щеше да бъде твоето. Той се надяваше, когато те притежаваше за кратко неотдавна, че аз ще те пожертвам с надеждата да го убия. Така че виждаш, че аз се опитвах да се дистанцирам от теб, да те запазя, Хари. Грешка на възрастен човек...

Той въздъхна дълбоко. Хари беше оставил думите да го отмият. Щеше да му е толкова интересно да научи всичко това преди няколко месеца, но сега беше без значение в сравнение с безднената празнота вътре в него, която беше загубата на Сириус; нищо от това нямаше значение...

- Сириус ми каза, че си усетил Волдемор да се събужда вътре в теб в нощта, в която имаше видение за нападението над Артър Уизли. Незабавно знаех, че най-лошите ми страхове са верни: Волдемор беше осъзнал, че може да те използва. Опитвайки се да те въоръжа срещу нападенията на Волдемор, уредих Occlumency уроци с професор Снейп.

Той направи пауза. Хари гледаше слънчевата светлина, която бавно се плъзгаше по полираната повърхност на бюрото на Дъмбълдор, осветявайки сребърна мастилница и красиво алено перо.

Хари можеше да каже, че портретите около тях бяха будни и внимателно слушака обяснението на Дъмбълдор; можеше да чуе случайни шумове от мантиите им, слабо прокашляне. Файнеас Нигелус още не се беше върнал...

- Професор Снейп откри – продължи Дъмбълдор – че сънуваш една врата в Отдела на Мистериите в продължение на месеци. Волдемор разбира се, беше обсебен от възможността да чуе пророчеството още откакто си възвърна тялото и докато той постоянно мислеше за вратата, това правеше и ти, въпреки че не знаеше какво означава.

И тогава ти видя Рокууд, който работеше в Отдела на Мистериите преди ареста си, да казва на Волдемор, че ние през цялото време сме знаел, че пророчествата в Отдела на Мистериите се много пазени. Само хора, за които те се отнасят, могат да ги повдигнат от рафтовете им без да полудеят: в този случай или самият Волдемор трябваше да влезе в Министерство на Магията и да рискува най-после да се разкрие или ти трябваше да го направиш вместо него. Стана въпрос на още по-голяма спешност и важност да управляваш Occlumency.

- Но аз не можех – промърмори Хари. Той го каза на глас за да се опита да облекчи голямата тежест от вина вътре в себе си: едно признание със сигурност щеше да разтовари част от ужасното натоварване, стинало сърцето му. – Не се упражнявах, не си направих труда, можех да спра да сънувам тези сънища, Хърмаяни не спираше да ми повтаря да го направя, ако го бях направил той никога нямаше да успее да ми покаже къде да отида и Сириус нямаше, Сирус нямаше...

Нещо изригваше вътре в главата на Хари: нужда да се оправдае, да обясни:

- Опитах се да проверя дали наистина е хванал Сириус, отидох в офиса на Умбридж, говорих с Крийчър в огъня и той каза, че Сириус не е там, че е заминал!

- Крийчър е излъгал – каза Дъмбълдор спокойно – Ти не си негов господар, можел е да те излъже без да изпита нужда да се наказва. Крийчър е искал ти да отидеш в Министерство на Магията.

- Той-той ме изпратил нарочно?

- О, да. Опасявам се, че Крийчър служеше на повече от един господар в продължение на месеци.

- Как? – каза празно Хари – Той не е излизал от Грималд Плейс с години.

- Крийчър се възползва от тази възможност малко преди Коледа – каза Дъмбълдор – когато Сириус, очевидно му е изкрещял “Махай се”. Той е приел думите на Сириус буквално и ги интерпретирал като заповед да напусне къщата. Отишъл при единствения член на семейство Блек, когото все още уважавал ... братовчедката на Блек Нарциса, сестра на Белатрикс и съпруга на Луциус Малфой.

- От къде знаете всичко това? – каза хари. Сърцето му биеше много бързо. Почувства се замаян. Спомни си, че се тревожеше за странното отсъствие на Крийчър около Коледа, спомни си го как се появи отново на тавана...

- Крийчър ми каза снощи – каза Дъмбълдор – Виждаш ли, когато ти даде тайнственото предсказание на професор Снейп, той осъзнал че имаш видения как Сириус е хванат в недрата на Отдела на Мистериите. Той, както и ти, се е опитал незабавно да се свърже със Сириус. Трябва да обясня, че членове на Ордена на Феникса имат по-надеждни методи за комуникация от огъня в офиса на Долорес Умбридж. Професор Снейп открил, че Сириус е жив и здрав на Грималд Плейс. Когато обаче ти не се завърна от пътешествието си в Гората с Долорес Умбридж, Професор Снейп започнал да се притеснява, че ти все още вярваш, че Сириус е пленник на Лорд Волдемор. Той незабавно предупредил определени членове на Ордена.

Дъмбълдор въздъхна дълбоко и продължи:

- Аластор Муди, Нимфадора Тонкс, Кингсли Шакълбот и Ремус Лупин са били в главната квартира, когато той се свързал. Всички се съгласили да ти окажат помощ незабавно. Професор Снейп помолил Сириус да остане, тъй като имал нужда някой да остане в главната квартира да му казва какво се е случило, защото ме очакваха там всеки момент. Междувременно Професор Снейп възнамерявал да претърси Гората за теб.

- Но Сириус не искал да остане, докато другите отиват да те тъсят. Делегирал на Крийчър задачата да ме уведоми какво се случва. И така, когато аз пристигнах на Грималд Плейс скоро след като те всички бяха тръгнали към Министерството, духчето беше този, който ми каза – смеейки се до припадък- къде е отишъл Сириус.

- Той се е смеел? – каза Хари с празен глас.

- О, да – каза Дъмбълдор – Виждаш ли, Крийчър не е можеш изцяло да ни предаде. Той не е Таен Пазител на Ордена, не е могъл да даде на Малфой местонахождението ни или да им каже които и да било от тайните планове на Ордена, които му е било забранено да разкрива. Бил е ограничен от чара на неговия вид, който е да каже, че не може да не се подчини на директна заповед от своя господар, Сириус. Но той дал на Нарциса информация, много ценна за Волдемор и все пак изглежда е било твърде тривиално за Сириус да помисли да му забрани да я разказва.

- Като например? – каза Хари.

- Като например факта, че човека, за кого Сириус го е било грижа най-много на този свят си ти.- каза Дъмбълдор тихо. – Като факта, че си започнал да гледаш на Сириус като смесица от баща и брат. Волдемор знаеш, разбира се, че Сириус е в Ордена и че ти знаеш къде е той, но информацията от Крийчър го е накарала да осъзнае, че единствения човек, когото ти би отишъл да спасиш каквото и да ти струва е Сириус Блек.

Устните на Хари бяха студени и безмълвни.

- Така че... когато попитах Крийчър дали Сириус е там тази нощ... Семейство Малфой – без съмнение по инструкция на Волдемор – са му казали, че трябва да намери начин да държи Сириус на страна, след като ти получиш видение как Сириус е тормозен. Тогава, ако ти решиш да провериш дали Сириус е в къщи или не, Крийчър би могъл да се преструва, че той не е. Крийчър рани хипогрифа Бъкбийк вчера и в момента, в който ти се появи в огъня Сириус беше горе да се грижи за него.

- И Крийчър ти разказа всичко това.... и се смееше? – изграчи той.

- Той не искаше да ми каже – каза Дъмбълдор – Но аз самият съм достатъчно завършен като Legilimens за да знам кога ме лъжат и го убедих да ми каже цялата история преди да тръгна за Отдела на Мистериите.

- И – прошепна Хари, ръцете му се свиха в ледени юмруци на коленете му – и Хърмаяни продължаваше да ни казва да бъдем добри към него.

- Тя беше доста права, Хари – каза Дъмбълдор – Аз предупредих Сириус когато взехме Гримал Плейс дванайсет за наша главна квартира, че Крийчър трябва да бъде третират с внимание и респект. Също му казах, че Крийчър може да бъде опасен за нас. Не мисля, че Сириус ме взе много на сериозно или дали въобще е видял че Крийчър има чувства, проницателни като човешките.

- Не обвинявайте – недейте да – говорите – за Сириус така – Дъхът на Хари беше накъсан, той не можеше да изкарва думите правилно, но гнева, който го беше обхванал преди това избухна в него отново: не можеше да позволи на Дъмбълдор да критикува Сириус. – Крийчър е лъжлив-глупак-той заслужаваше-

Крийчър е такъв, какъв е са го направили магьосниците, Хари – каза Дъмбълдор – Да, той е за съжаление. Съществуването му е било мизерно като това на твоя приятел Доби. Той е бил принуден да предаде Сириус, защото Сириус е бил последният от семейството, на когото е роб, но не е чувствал истинска лоялност към него. И каквито и да са грешките на Крийчър трябва да се признае, че Сириус не е направил нищо за да улесни Крийчър.

- НЕ ГОВОРЕТЕ ЗА СИРИУС ТАКА! –изкрещя Хари.

Той беше на крака отново, вбесен, готов да полети към Дъмбълдор, който явно въобще не беше разбрал Сириус, колко беше смел, колко е страдал...

- Ами Снейп? – заяде се Хари – Вие не говорите за него, нали? Когато му казах, че Волдемор е хванал Сириус той просто ми се надсмя както обикновено

- Хари, знаеш че Професор Снейп нямаше избор и трябваше да се преструва пред Долорес Умбридж, че не те взима на сериозно – каза неотклонно Дъмбълдор – Но както обясних, той информира Ордена колкото можеше по бързо за това, което си казал. Той беше този, който се досети къде си отишъл, когато не се завърна от Гората. Той беше този, който даде на Професор Умбридж фалшив Серум на истината, когато тя се опитваше да те принуди да издадеш местоположението на Сириус.

Хари не обърна внимание на това; той почувства свирепо удоволствие от обвиняването на Снейп, изглежда облекчаваше собствената му ужасяваща вина и искаше да чуе, че Дъмбълдор се съгласява с него.

- Снейп – Снейп – подтикна Сириус да остане в къщата – направи така, че Сириус да изглежда страхливец.

- Сириус беше твърде стар и умен за да позволи такива слаби подигравки да го наранят – каза Дъмбълдор.

- Снейп спря да ми дава уроци по Occlumency! – изръмжа Хари – Изхвърли ме от офиса си!

- Знам за това – каза тежко Дъмбълдор – Вече казах, че беше грешка да не те уча самия аз, въпреки че бях сигурен по това време, че нищо не би било по-опасно от това ти да отвориш ума си дори още повече за Волдемор, докато в мое присъствие...

- Снейп даже го влоши, белегът ми винаги ме болеше по-лошо след уроците ми с него – Хари си спомни мислите на Рон по този въпрос и продължи – Откъде знаете, че той не се е опитвал да ме смекчи за Волдемор, да го улесни да влезе в моите..

- Аз имам доверие на Сивиръс Снейп – каза Дъмбълдор просто – Но забравих -друга старческа грешка- че някои рани остават твърде дълбоко за да бъдат излекувани. Мислех, че професор Снейп може да преодолее чувствата си към баща ти – среших.

- Но това е добре, нали? – изкрещя Хари, игнорирайки скандализираните лица и неодобрителното мърморене на портретите от стените – Няма проблем Снейп да мрази баща ми, но не е добре Сириус да мрази Крийчър?

- Сириус не мрази Крийчър – каза Дъмбълдор – Той се отнасяше към него като слуга, който не заслужава да бъде забелязван и да представлява интерес. Безразличието и пренебрегването често причиняват повече щети от прямото нехаресване.... фонтанът, който унищожихме тази нощ каза лъжа. Ние магьосниците подвеждахме и обиждахме своите другари твърде дълго и сега си жънем наградата.

- ЗНАЧИ СИРИУС СИ Е ЗАСЛУЖАВАЛ ТОВА, КОЕТО ПОЛУЧИ, НАЛИ? – изкрещя Хари.

- Не съм казал това и никога няма да ме чуеш да го казвам. – отговори тихо Дъмбълдор.

- Сириус не беше зъл човек, той общо взето беше добър към домашните духчета. Не обичаше Крийчър, защото Крийчър беше живото напомняне за дома, който Сириус мразеше.

- Да, мразеше го! – каза Хари, гласът му се пречупи, обръщайки гръб на Дъмбълдор и отдалечавайки се.

Сега слънцето беше силно вътре в стаята и очите на всички портрети го проследиха докато вървеше, без да осъзнава какво прави, без да вижда кабинета въобще.

- Вие го накарахте да стои затворен в тази къща и той го мразеше, затова искаше да излезе снощи.

- Опитвах се да запазя Сириус жив – каза тихо Дъмбълдор.

- На хората не им харесва да бъдат заключени! – каза ядно Хари, завъртайки се към него – Вие го направихте и с мен миналото лято.

Дъмбълдор затвори очи и покри лицето си с дългопръстите си ръце. Хари го гледаше, но този нехарактерен знак на изтощение или тъга или каквото и да беше от Дъмбълдор не го размекна. Той не трябваше да бъде слаб, когато Хари искаше да беснее и бушува срещу него.

Дъмбълдор свали ръцете си и огледа Хари през очилата си с подобните на половин луна стъкла.

- Време е – каза той – да ти кажа това, което трябваше да ти кажа преди пет години, Хари. Моля те седни. Ще ти разкажа всичко. Моля само за малко търпание. Ще имаш възможност да вилнееш по мен-да правиш каквото поискаш- когато свърша. Няма да те спирам.

Хари го погледна свирепо за момент, после седна обратно на стола срещу Дъмбълдор и зачака.

Дъмбълдор се загледа за момент в осветените от слънцето места през прозореца, после погледна към Хари и каза:

- Преди пет години ти пристигна в Хогуортс, Хари, здрав и невередим, както бях планирал и както възнамерявах. Е, не съвсем цял. Беше пострадал. Знаех, че ще стане така когато те оставих на стълбите на леля ти и чичо ти. Знаех, че те обричам на десет мрачни и трудни години.

Той спря. Хари не каза нищо.

- Можеш да попиташ – и имаш добра причина да го направиш – защо трябваше да става така. Не би ли могло някое магьосническо семейство да те вземе при себе си? Мнозина биха го направили с голямо удоволствие, биха били поласкани и възхитени да те отгледат като собствен син. Отговорът ми е, че приоритет за мен беше да те запазя жив. Ти беше в по-голяма опастност от може би който и да е друг, но осъзнах, че Волдемор беше часове преди това, но неговите поддръжници – и много от тях са почти толкова ужасни колкото е и той – са все още мнозина, ядосани, отчаяни и бесни. И трябваше да взема решение, също така, относно идните години. Вярвах ли, че Волдемор си е отишъл завинаги? Не. Не знаех дали ще минат десет, двайсет или трийсет години преди той да се въне, но бях сигурен, че ще го направи и бях сигурен, също така, познавайки го, че няма да има мира докато не те убие. Знаех, че магическите познания на Волдемор са може би по-обширни от тези на който и да е жив магьосник. Знаех, че дори и моите най – сложни и мощни защитни заклинания и магии е малко вероятно да бъдат непобедими ако той някога се завърне с пълната си сила. Но също така знаех къде е слабото място на Волдемор. И така взех решението си. Ти ще бъдеш защитен от древна магия, която той познава, която той презира и която той винаги по тази причина беше подценявал, за негова сметка. Говоря, разбира се, за факта, че майка ти умря за да те спаси. Тя ти даде продължителна защита, която той въобще не очакваше, защита, която се вля във вените ти този ден. По тази причина аз се доверих на кръвта на майка ти. Оставих те на сестра й, нейната единствена роднина.

- Тя не ме обича – каза незабавно Хари – Тя не дава и пет....

- Но тя те взе – прекъсна го Дъмбълдор – Може да те е взела неохотно, бясно, без желание, с горчивина, но все пак те взе и правейки го тя запечата магията, която ти бях направил. Жертвата на майка ти направи кръвната връзка най-силния щит, който можех да ти дам.

- Аз все още не...

- Докато все още можеш да наречеш дом мястото, където лежи кръвта на майка ти, там не можеш да бъдеш докоснат или наранен от Волдемор. Той проля кръвта й, но тя продължава да живее в теб и сестра й. Нейната кръв стана твое спасение. Можеш и да ходиш там само веднъж годишнно, но докато все още можеш да го наречеш дом, докато си там той не може да те нарани. Леля ти го знае. Обясних й какво съм направил в писмото, което оставих заедно с теб на стълбите. Тя знае, че предоставяйки ти дом те е запазила жив през последните петнадесет години.

- Чакайте – каза Хари – Чакайте малко.

Той се изправи в стола си, взирайки се в Дъмбълдор.

- Вие изпратихте онова Конско. Вие й казахте да си спомни – беше Вашия глас-

- Помислих – каза Дъмбълдор, леко накланяйки глава – че може би се нужда от напомняне на договора, който подпечата взимайки те. Подозирах, че атаката на дименторите може би са я осъзнали за опастностите от това, че си й наследен син.

- Така беше – каза тихо Хари. – Е, повече чичо ми, отколкото нея. Той искаше да ме изхвърли навън, но след като дойде Конското тя... тя каза, че трябва да остана.

Той се вгледа в пода за момент и каза:

- Но това какво общо има със...

Не можеш да изрече името на Сириус.

- И тогава, преди пет години – продължи Дъмбълдор все едно не беше спирал – ти пристигна в Хогуортс, нито толков щастлив нито добре гледан колкото аз бих искал, вероятно, все още жив и здрав. Не беше разглезен, малък принц, но като нормално момче, както се бях надявал при създалите се обстоятелства. До тук планът ми работеше добре. И тогава.... е, спомняш си събитията от първата ти година в Хогуортс почти толкова ясно, колкото и аз. Ти израстна невероятно пред предизвикателството, с което се сблъска и по-скоро-, по-скоро отколкото бях очаквал, се сблъска лице в лице с Волдемор. Ти оцеля отново. Направи повече. Забави завръщането му към пълна сила и мощ. Би се мъжки. Аз бях... по-горд с теб, отколкото мога да кажа. И все пак имаше една пукнатина в плана ми – каза Дъмбълдор – Очевидна пукнатина, която дори и тогава знаех, че може да е развалянето на цялото нещо. И все пак, знаейки колко беше важно планът ми да успее си казах, че няма да позволя тази пукнатина да го разруши. Само аз можех да спра това, така че само аз трябва да бъда силен. И тук беше първото ми изпитание, докато ти лежеше в болничното крило, слаб от от първата си битка с Волдемор.

- Не разбирам какво говорите – каза Хари

- Не помниш ли как ме попита, лежейки в болничното крило, защо Волдемор се е опитал да те убие, когато си бил бебе?

Хари кимна.

- Трябваше ли да ти кажа тогава?

Хари се взираше в сините очи и не казваше нищо, но сърцето му препускаше отново.

- Все още ли не виждаш пукнатината в плана ми? Не... може би не. Е, както знаеш, реших да не ти отговарям. Единадесет, си казах, са твърде малко за да знае. Никога не съм възнамерявал да ти кажа когато си на единадесет. Знанието щеше да е твърде много за такава млада възраст. Още тогава трябваше да забележа опасните сигнали. Трябваше да се запитам защото не се почувствах по-обезпокоен от факта, че вече ме беше задал въпрос, на който знаех, че един ден ще трябва да дам ужасен отговор. Трябваше да забележа, че бях твърде щастлив да си мисля, че не трябва да го правя точно в този ден... ТИ беше твърде млад, твърде твърде млад. И така, идваме до втората ти година в Хогуардс. И отново се сблъска с предизвикателства, които дори големи магьосници не са срещали: отново оправда и най – смелите ми мечти. Не ме попита отново, обаче, защо Волдемор ти е оставил този белег. Ти презираше белега си, о да.... идваме много, много близо до целта. Защо не ти разказах всичко? Ами, на мен ми изглеждаше, че дванайсет всъщност едва ли е по-добре от единайсет за да получиш такава информация. Позволих ти да напуснеш присъствието ми окървавен, изтощен, но ободрен и ако чувствах силно угризение, че е трябвало, вероятно, да ти кажа тогава, то беше набрързо заглушено. Виждаш ли, ти беше все още толкова млад, че не можех да се накарам да разваля тази триумфална нощ... Виждаш ли, Хари? Сега виждаш ли пукнатината в брилянтния ми план? Бях паднал в капана, който бях предвидил и който си бях казал, че мога да избегна, че трябва да избегна.

- Аз не...

- Твърде много ме беше грижа за теб – каза просто Дъмбълдор – Повече ме беше грижа за твоето щасти от това да знаеш истината, повече за мир на ума ти отколкото моя план, повече за живота ти отколкото за животите, които могат да бъдат загубени ако планът се провали. С други думи, действах точно по начина, който Волдемор очакваше че го правим ние глупаците, обичаме да действаме. Има ли разлика? Да видя този, който те е наблюдавал така, както аз – и аз те наблюдавах по отблизо, околкото някога си си представял, да ти спестя повече болка, от тази, която вече беше изживял. Какво ме интересуваше ако безброй безименнети и без-образни хора и създания бъдат избити в неясното бъдеще ако тук и сега ти беше жив и щастлив? Никога не съм си мечтал, че ще имам такъв човек на ръцете си. Идваме до третата ти година. От далеч наблюдавах как се бориш да отблъснеш Дименторите, когато намери Сириус, научи какъв е и го спаси. Трябваше ли тогава да ти кажа, в момента, в който ти триумфално беше грабнал кръстника си от челюстите на Министерството? Но сега, на тринадесет години, моите извинения се изчерпаха. Може и да си млад, но доказа, че си необикновен. Съвестта ми беше неспокойна, Хари. Знаех, че времето скоро ще дойде... Но ти излезе от подземията миналата година, гледайки как Седрик Дигъри умира, самия спасявайки се от смъртта толкова много пъти... и не ти казах, въпреки че знаех, че след като Волдемор се е завърнал, трябва да го направя скоро. И сега, тази нощ, знам, че отдавна си готов за знанието, което пазих от теб твърде дълго, защото ти доказа, че би трябвало да ти прехвърля този товар още преди това. Единствената ми защита е тази: гледах те да се бориш под повече товари от всеки ученик, който някога е минавал през това училище и не мога да не добавя още една-най силната от всички.

Хари изчака, но Дъмбълдор не говореше.

- Все още не разбирам.

- Волдемор се опита да те убие когато беше дете заради едно пророчество, направено малко преди да се родиш. Той знаеше, че пророчеството е направено, въпреки че не знаеше цялото му съдържание. Той изпрати да те убият когато ти беше още бебе, вярвайки че изпълнява условията на пророчеството. За своя сметка откри, че греши, когато проклятието, предназначено да те убие, удари обратно. И така, от завръщането му в тялото и особено след невероятното ти спасение от него миналата година, той беше решен да чуе това пророчество изцяло. Това е оръжието, което той търсеше толкова усърдно след завръщането си: знанието как да те унищожи.

Слънцето изцяло беше изгряло: кабинетът на Дъмбълдор се къпеше в него. Стъклената клетка, където стоеше меча на Годрик Грифиндор блестеше в бяло и опалово, частите от инструментите, които Хари беше хвърлил на пода лъщяха като дъждовни капки и зад него, бебето Фоукс издаваше меки, цвъртящи звуци в гнездото си от пепел.

- Пророчеството е разбито – каза празно Хари. – Аз дърпах Невил по пейките в стаята с арките и дръпнах мантията му и то изпадна...

- Това, което се е счупило е само записа на пророчеството, който Отдела на Мистериите пази. Но пророчеството е било направено на някого и този човек има подлостта да го припомни перфектно.

- Кой го е чул? – каза Хари, въпреки, че мислеше, че вече знае отговора.

- Аз – каза Дъмбълдор – В една студена, влажна нощ преди шестнадесет години, в една стая над бара в Свинска Глава. Бях отишъл там за да видя един кандидат за поста учител по Пророкуване, въпреки че беше против склонността ми този предмет въобще да бъде продължен. Кандидатът обаче беше пра-пра-правнучката на много известен, много надарен пророк и аз реших да се срещна с нея от учтивост. Бях разочарован. Изглеждаше, че тя няма и следа от талант. Казах й, учтиво надявам се, че не мисля, че тя е подходяща за поста. Тръгнах да си ходя.

Дъмбълдор се изправи на крака и премина покрай Хари към черния шкаф, който стоеше зад пръта на Фоукс. Наведе се, плъзна едно парче и взе от вътре плиткия, каменен съд, обшит с руни по краищата, в който Хари беше видял как баща му тормози Снейп. Дъмбълдор отиде обратно до бюрото, постави Мислоема отгоре и вдигна пръчката си към собствената си глава. От там извади сребърни, ефирни нишки от мисли, закачени за пръчката и ги постави в съда. Седна обратно на стола си и загледа мислите си да се завъртат и насочват вътре в Мислоема за момент. Тогава, с въздишка, вдигна пръчката си и бодна сребърната субстанция с върха й.

Една фигура се издигна от него, покрита с шалове, очите й се уголемиха до невероятен размер зад очилата й и тя се завъртя бавно, краката й бяха в съда. Но когато Сибил Трелони проговори не беше обичайния й ефирен, мистичен глас, а в сурови, дрезгави тонове, които Хари я беш чувал веднъж да използва:
“ Този, със силата да победи Тъмния Лорд наближава... роден от тези, които три пъти са се спасили, роден на края на седмия месец... и Черния Лорд ще му сложи знак като равен, но той ще има сила, която Черния Лорд не познава... и единия трябва да умре от ръката на другия или нито един няма да може да живее докато другия е жив... този, който ще има сила да победи Тъмния Лорд ще бъде роден на края на седмия месец...”

Бавно въртящата се Професор Трелони потъна обратно в сребърната купчина от долу и изчезна.

Тишината в кабинета беше пълна. Нито Дъмбълдор, нито Хари, нито някой от портретите издаваше звук. Дори Фоукс беше замъкнал.

- Професор Дъмбълдор? – каза Хари съвсем тихо, тъй като Дъмбълдор все още се взираше в Мислоема и изглеждаше напълно изгубен в мисълта. – Това... това значеше ли.... какво значеше това?

- Значеше – каза Дъмбълдор – че човекът, който единствен има шанс да победи Лорд Волдемор за добро е роден в края на Юли, преди близо шестнадесет години. Това момче се е родило на родители, които са успели да се спасят от Волдемор три пъти.

Хари почувства като че ли нещо се затваря в него. Дишането му беше затруднето отново.

- Това значи - аз?

Дъмбълдор го изучи за момент през очилата си.

- Странното нещо, Хари – каза той меко – е че може и да не е значело ти въобще. Предсказанието на Сибил можеше да се приложи за две магьоснически момчета, родени в края на юли тази година, и двамата с родители от Ордена на Феникса, и двете двойки родители едва се бяха спасили от Волдемор три пъти. Единият, разбира се, беше ти. Другият беше Невил Лонгботъм.

- Но тогава... тогава, защо моето име беше написано на пророчеството, а не това на Невил?

- Официалният запис беше преименуван след като Волдемор те атакува като дете – каза Дъмбълдор – Изглеждаше ясно за пазителя на Залата на Пророчествата, че Волдемор би се опитал да те убие защото е знаел, че ти си този, когото има предвид Сибил.

- Тогава, може и да не съм аз? – каза Хари.

- Страхувам се – каза бавно Дъмбълдор, гледайки така все едно всяка дума му струва ужасно усилие – че няма съмнение, че това си ти.

- Но Вие казахте, че Невил също е роден в края на юли и майка му и баща му...

- Забравяш следващата част от пророчеството, последният отличителен знак на момчето, което може да победи Волдемор.... Волдемор сам ще го маркира като равен. И той така и направи, Хари. Той избра теб, не Невил. Даде ти белега, който се оказа и благословение и проклятие.

- Но той може и да е избрал грешния! – каза Хари – може да е маркирал грешния човек!

- Той е избрал момчето, което е мислел че е най- вероятно да бъде опасно за него – каза Дъмбълдор.- И забележи, Хари: той не е избрал чистокръвен (което, според негово убеждение, е единствения вид магьосник, който си струва да бъдеш или познаваш), а избра полу-кръвен, като себе си. Видял се е в теб преди изобщо да е видял теб и маркирайки те с този белег той не те е убил, както е възнамерявал, а ти е дал сили и бъдеще, което е предопределило да избягаш от него не само един път, а четири пъти до момента – нещо, което нито твоите родители, нито родителите на Невил, някога са постигнали.

- Защо го е направил тогава? – каза Хари, кой се почувства вцепенен и леден – Защо се е опитал да ме убие като бебе? Можел е да изчака и да види дали аз или Невил изглеждаме по-опасни, когато пораснем и да се опита да убие този от нас тогава.

- Това, вероятно, може да е било по-практичното действие – каза Дъмбълдор – освен, че информацията на Волдемор за пророчеството е била непълна. Главата на Глигана, който Сибил беше избрала защото е евтин, привлича, да ги наречем, по-интересна клиентела от тази на Трите Метли. Както ти и твоите приятели сами сте забелязали и както и аз забелязах онази нощ мястото е такова, че никога не е сигурно дали някой не те подслушва. Разбира се не съм и мечтал, когато отидох да се срещна със Сибил Трелони, че ще чуя нещо, което си струва да се чуе. Моят – нашият – единствен удар на добрия късмет беше, че подслушвачът беше разпознат след малка част от пророчеството и изхвърлен от сградата.

- Значи той е чул само...

- Той е чул само началото, частта предсказваща раждането на момче през юли на родители, които три пъти са се спасили от Волдемор. Следователно не е могъл да предупреди господаря си, че да ако те атакува рискува да ти прехвърли сила и да те маркира като равен. Така че Волдемор никога не е знаел, че има опастност в това да те атакува, че може да е по-мъдро да изчака, да научи повече. Той не е знаел, че ти ще имаш сила, непозната на Тъмния Лорд...

- Но аз нямам – каза Хари със заглушен глас – Аз не притежавам сили, които той не притежава, аз не бих могъл да се бия така, както той се би тази нощ, не мога да притежавам хора или да ги убивам...

- Има една стая в Отдела на Мистериите – прекъсна го Дъмбълдор – която се пази заключена през цялото време. Тя съдържа сила, която е едновременно по-прекрасна и по-ужасна от смъртта, от човешката интелигентност, от силите на природата. Тя е също, вероятно, най-мистериозия предмет за изучаване от тези, които са там. Силата, която се съдържа в тази стая е притежавана от теб в такива количества и николко от Волдемор. Тази сила те отдеве да спасиш Сириус тази нощ. Тази сила също така те спаси Волдемор да те притежава, защото той не можеше да понесе да съществува в тяло, толкова пълно със силата, която той презира. И на края нямаше значение дали ти можеш да си затвориш ума. Сърцето ти те спаси.

Хари затвори очи. Ако не беше отишъл да спасява Сириус, Сириус нямаше да умре. Повече за да отклони момента, в който ще трябва отново да помисли за Сириус Хари попита, без да го интересува кой знае колко отговора:

- Краят на пророчеството.... беше нещо.... нито един не може да живее...

- ... докато другия оцелява – каза Дъмбълдор

- Значи – каза Хари, издърпвайки думите от това, което изглеждаше като дълбог извор на отчаяние вътре в него – това значи ли, че... че един от нас трябва да убие другия... на края?

- Да – каза Дъмбълдор.

Дълго време нито един от тях не проговори. Някъде далеч отвъд стените на кабинета Хари можеше да чуе гласовете на ученици, запътили се към Голямата Зала за ранна закуска вероятно. Изглеждаше невъзможно да има хора на този свят, които все още имат нужда от храна, които се смеят, които нито знаят, нито се интересувт, че Сириус Блек си е отишъл завинаги. Сириус вече изглеждаше на милиони мили, дори и сега част от Хари все още вярваше, че само ако дръпне обратно тази завеса ще открие Сириус да го гледа, да го поздравявява, вероятно със своя смях, подобен на лай...

- Чувствам, че ти дължа още едно обяснение, Хари – каза Дъмбълдор колебливо – Вероятно си се чудил защо никога не те избрах за префект? Трябва да призная... че по-скоро мислех... че имаш достатъчно отговорности, с които да се справяш.

Хари го погледна отново и видя една сълза да се търкулва по лицето на Дъмбълдор към дългата му, сребърна брада.
Край на 37 глава

Преводач: Rachel