Глава Дъдли побъркан
Изтегляне 7.78 Mb.
|
| - Трябва ли да кажем нещо? - попита загрижено Хърмаяни, притискайки бузата си към прозореца на кабинета по вълшебство, за да може да види как господин и госпожа Монтегю влизат вътре. - За това, какво му се е случило? В случай, че ще помогне на мадам Помфри да го излекува?
- То се знае, че не трябва; той ще се оправи - рече безразлично Рон. - Така или иначе, една неприятност в повече за Ъмбридж, нали? - каза Хари със задоволство. Двамата с Рон почукваха с пръчките си чаените чаши, които трябваше да омагьосат. От чашата на Хари се показаха четири много къси крачка, които не можеха да достигнат чина и се заизвиваха напусто във въздуха. От тази на Рон поникнаха четири много тънки и източени крака, които повдигнаха чашата от чина с голяма мъка, потрепериха малко и се огънаха, при което чашата падна и се счупи на две. - Репаро - изрече бързо Хърмаяни, залепяйки чашата на Рон с едно махване на пръчката си. - Всичко това е много хубаво, ама какво ще стане, ако Монтегю е трайно увреден? - Какво ми пука? - отвърна заядливо Рон, докато чаената му чаша отново се изправяше, люлеейки се като пияна с отчаяно треперещи колене. - Монтегю по-добре да не беше се опитвал да лишава "Грифиндор" от всичките онези точки, не е ли така? Ако искаш да се тревожиш за някого, Хърмаяни, тревожи се за мен! - За теб? - каза тя, хващайки чашата си, която бе хукнала щастливо по чина на четирите си здрави крака, украсени в китайски стил и връщайки я обратно пред себе си. - Защо пък да се тревожа за теб? - Когато следващото писмо от мама най-после мине през проверката на Ъмбридж - рече горестно Рон, крепейки чашата си, докато четирите и хилави крачка правеха слаби опити да издържат тежестта и, - аз ще съм в голяма беда. Няма да се учудя, ако ми е пратила още някое конско. - Но… - Аз ще съм виновният, задето Фред и Джордж си тръгнаха, само почакай - каза мрачно Рон. - Тя ще каже, че не е трябвало да ги пускам да заминат, че е трябвало да сграбча опашките на метлите им и да увисна на тях или нещо подобно… да, за всичко ще съм виновен аз. - Виж какво, ако тя наистина каже така, това ще е много несправедливо, ти не можеше нищо да направиш! Но аз съм сигурна, че няма, искам да кажа, ако е вярно, че те имат помещение на Диагон-али, те трябва да са били планирали това отдавна. - Да, ама това е друг въпрос, как са успели да вземат помещение? - каза Рон, удряйки чашата си така силно с пръчката, че крачката и се подгънаха отново и тя се строполи в конвулсии пред него. - Малко е странно, нали? Биха им трябвали сума ти галеони, за да си позволят наема на помещение на Диагон-али. Тя ще иска да знае какво са замислили, за да докопат толкова злато. - Ами да, и на мен ми мина през ум това - рече Хърмаяни, оставяйки чашата си да потича в хубави малки кръгчета около тази на Хари, чиито дебели и къси крака все още не можеха да достигнат повърхността на чина. - Чудех се, дали Мъндънгус не ги е придумал да продават крадени неща или подобно ужасно нещо. - Не е - каза рязко Хари. - Откъде знаеш? - запитаха в хор Рон и Хърмаяни. - Защото… - Хари се поколеба, но май часът да си признае най-сетне бе настъпил. Нищо хубаво нямаше да се постигне с мълчание, щом това означаваше някой да подозира, че Фред и Джордж са престъпници. - Защото те получиха златото от мен. Дадох им моята награда от Тримагическия турнир миналия юни. Настъпи пропита от смайване тишина, в която чашата на Хърмаяни се затича право през ръба на чина и се разби на пода. - О, не, Хари, ти не си направил това! - промълви тя. - Да, направих го - каза Хари предизвикателно - и никак не съжалявам. Златото не ми трябваше, а те ще постигнат много с шегобийницата. - Но това е прекрасно! - възкликна Рон развълнуван. - За всичко си виновен ти, Хари - мама изобщо не може да ме обвини! Може ли да й кажа? - Аха, предполагам, че ще е по-добре да и кажеш - рече глухо Хари - особено ако си мисли, че те приемат крадени котли или нещо такова. Хърмаяни не продума нищичко до края на часа, но Хари бе обхванат от някакво предчувствие, че самообладанието и скоро ще и изневери. И наистина, тъкмо бяха напуснали замъка в междучасието и излязоха на слабото майско слънце, когато тя се втренчи със светнали очи в Хари и отвори уста с решителен вид. Хари я прекъсна преди даже да е започнала. - Няма смисъл да ми натякваш, всичко е свършено - каза той твърдо. - Фред и Джордж взеха златото и както изглежда, са похарчили доста от него и аз не мога да си го взема обратно от тях, пък и не искам. Така че спести си думите, Хърмаяни. - Нямах намерение да кажа нищо за Фред и Джордж! - рече тя обидено. Рон изсумтя невярващо и Хърмаяни го изгледа много накриво. - Не, наистина нямах! - ядно каза тя. - Всъщност се канех да попитам Хари кога смята да се върне при Снейп и да помоли за още уроци по оклуменсия! Сърцето на Хари се сви. След като бяха вече изчерпали темата за драматичното заминаване на Фред и Джордж, която естествено им отне много часове, Рон и Хърмаяни бяха поискали да чуят новини от Сириус. Тъй като Хари не им беше доверил дори причината, поради която искаше да говори със Сириус, беше му трудно да измисли какво да им каже; накрая беше казал съвсем правдиво, че Сириус е поискал Хари да поднови уроците си по оклуменсия. Оттогава не беше спрял да съжалява за това; Хърмаяни не би допуснала темата да и се изплъзне и постоянно се връщаше на нея, когато Хари най-малко очакваше. - Само не ми казвай, че си спрял да сънуваш странни сънища - рече сега Хърмаяни, - защото Рон ми каза, че снощи отново си бълнувал. Хари хвърли гневен поглед на Рон. Рон прояви тактичността да изглежда засрамен от себе си. - Само малко мърмореше - измънка той извинително, - нещо като "още малко по-нататък". - Сънувах, че ви гледам как всички играете куидич - излъга безсрамно Хари. - Опитвах се да те накарам да се протегнеш още малко, за да хванеш куофъла. Ушите на Рон почервеняха. Хари почувства някакво отмъстително удоволствие; той, разбира се, не беше сънувал нищо подобно. Нощес той отново бе направил пътешествието по коридора на Отдела по загадки. Беше преминал през кръглата стая, после през стаята, пълна с цъкане и с танцуваща светлина, докато се бе озовал отново в онази подобна на пещера стая, пълна с полици, на които бяха наредени прашни стъклени кълба. Беше бързал към редица номер деветдесет и седем, беше завил наляво и тичал покрай нея... вероятно тъкмо тогава бе бълнувал на глас... още малко по-нататък... защото бе почувствал, че нещо в самия него съзнателно се бори да го събуди... и преди да достигне до края на редицата, отново се бе намерил легнал в леглото, вторачен в балдахина. - Нали се опитваш да затвориш съзнанието си? - запита Хърмаяни, гледайки го със светнали очи. - Нали продължаваш със своята оклуменсия? - То се знае - каза Хари, опитвайки се отговорът да прозвучи така, сякаш въпросът беше оскърбителен, но всъщност без да я гледа в очите. Истината бе, че той изпитваше такова любопитство да узнае какво бе скрито в онази стая с прашни кълба, че всъщност беше изпълнен с желание сънищата да продължат. Трудното бе в това, че както оставаше по-малко от месец до изпитите и всеки свободен миг беше посветен на преговор, умът му изглежда бе така преситен с информация, че когато си легнеше, му беше много трудно изобщо да заспи; а когато заспеше, претовареният му мозък през повечето нощи му представяше глупави сънища за изпитите. Освен това той подозираше, че част от съзнанието му - онази част, която често говореше с гласа на Хърмаяни - сега се чувстваше виновна, когато се луташе по онзи коридор, завършващ с черна врата, и се мъчеше да го събуди, преди да е успял да достигне края на пътуването. - Знаеш ли - каза Рон, чиито уши още пламтяха, - ако Монтагю не се възстанови до срещата между "Слидерин" и "Хафълпаф", можем да имаме шанс да спечелим купата. - Аха, предполагам - рече Хари, доволен от смяната на темата. - Искам да кажа, че сме спечелили една, загубили сме една - и ако "Слидерин" падне от "Хафълпаф" другата събота... - Аха, точно така - каза Хари, без да съзнава с какво се съгласява. Чо Чан току-що бе прекосила двора, нарочно без да погледне към него. *
- Искам да кажа, че не мога да стана по-зле, нали? - рече той мрачно на Хари и Хърмаяни по време на закуска в утрото на срещата. - Сега нямам какво да губя, не е ли така? - Знаеш ли - каза Хърмаяни, докато тя и Хари вървяха към игрището малко по-късно сред силно възбудената тълпа, - мисля, че Рон може би ще се справи по-добре без Фред и Джордж край него. Те никога не се стараеха особено да му вдъхват самоувереност. Настигналата ги Луна Лавгуд беше с нещо като жив орел, кацнал на темето и. - О, как забравих! - каза Хърмаяни, гледайки как орелът пляскаше с криле, докато Луна невъзмутимо подминаваше група кикотещи се и сочещи я слидеринци. - Чо ще играе, нали? Хари, който не бе забравил това, само изсумтя. Намериха си места на най-горния ред на трибуните. Беше хубав, ясен ден; Рон не би могъл да си пожелае по-добър и Хари почувства, че продължава отчаяно да се надява Рон да не даде на слидеринците повод отново да припяват възторжено "Уизли е нашият крал". Лий Джордън, който беше много обезсърчен, откакто Фред и Джордж бяха заминали, както винаги коментираше мача. Докато отборите излизаха на игрището, той обявяваше имената на играчите по-монотонно от обикновеното. - Брадли... Дейвис... Чан - каза той и Хари почувства, че стомахът му не се стегна, а по-скоро едва потрепна, когато Чо излезе на игрището с блестяща черна коса, вълнуваща се от най-лекия полъх. Той вече не знаеше, какво иска да се случи, освен че не би понесъл още свади. Дори гледката на оживения и разговор с Роджър Дейвис, докато се канеха да яхнат метлите си, не му причини нищо повече от лекa тръпка на ревност. - И те излитат! - каза Лий. - Дейвис незабавно взема куофъла, капитанът на "Рейвънклоу" Дейвис е с куофъла, той минава Джонсън, минава Бел, минава и Спинет... насочва се право към обръчите! Ще стреля... и... и... - Лий изруга много високо - и той отбеляза. Хари и Хърмаяни простенаха заедно с останалите грифиндорци. Както можеше да се очаква, слидеринците от другата страна на трибуните запяха противната си песен: "Уизли нищичко не пази, и един обръч не ще опази..." - Хари - каза един дрезгав глас в ухото на Хари. - Хърмаяни... Хари се огледа и видя огромното брадато лице на Хагрид да стърчи между седалките. Личеше, че той се беше процедил през целия заден ред, понеже учениците от първи и втори курс, край които току-що бе преминал, имаха разрошен и сплескан вид. Кой знае защо Хагрид се беше превил одве, сякаш загрижен да не бъде забелязан, макар и все още да стърчеше най-малко един метър над всички. - Слушайте - пошепна той, - можете ли да дойдете с мен? Сега? Додето 'сички гледат мача? - Ъм... това не може ли да почака, Хагрид? - попита Хари - Докато мачът свърши? - Не - каза Хагрид. - Не, Хари, тряб'а сега... додето 'секи гледа на друга страна... моля? От носа на Хагрид бавно капеше кръв. И двете му очи бяха насинени. Хари не беше го виждал толкова отблизо от завръщането му в училище; той имаше крайно злочест вид. - Разбира се - каза Хари веднага, - то се знае, че ще дойдем. Той и Хърмаяни се запромъкваха обратно през тяхната редица, предизвиквайки силно недоволство сред учениците, които трябваше да станат заради тях. Хората от редицата на Хагрид не протестираха, а само се опитваха да станат колкото е възможно по-малки. - Благодарен съм ви за туй на вас двамата, много ви благодаря - рече Хагрид, когато достигнаха до стълбите. Той продължаваше да се оглежда нервно, докато слизаха към поляната. - Само дано тя да не види, че си тръгваме. - Ъмбридж ли? - каза Хари. - Няма; не виждаш ли, че е турила целия Инквизиторски отряд да седи до нея? Сигурно очаква неприятности на мача. - Аха, добре, малко неприятности хич не биха навредили - отвърна Хагрид, спирайки се да се огледа покрай края на трибуните, за да се убеди, че поляната пред неговата къща е безлюдна. - Биха ни дали повече време. - Какво има, Хагрид? - запита Хърмаяни, гледайки го загрижено, докато бързаха през тревата към края на гората. - Вий... ще видите ей сега - отвърна Хагрид, поглеждайки през рамо, когато силен рев изригна от трибуните зад тях. - Ха - някой вкара ли? - Ще да са "Рейвънклоу" - процеди мрачно Хари. - Добре... добре... - каза Хагрид разсеяно. - Туй е добре... Те трябваше да подтичват, за да не изостават от него докато той крачеше през поляната, оглеждайки се час по час наоколо. Когато достигнаха до неговата къща, Хърмаяни по навик зави наляво към входната врата. Хагрид обаче просто подмина и навлезе в сенките на крайните дървета на гората, откъдето взе един арбалет, който беше подпрян на едно дърво. Той усети, че те вече не са до него, и се обърна. - Ний отиваме ей тука - каза той, кимайки назад с рунтавата си глава. - В гората? - попита Хърмаяни объркана. - Аха - отговори Хагрид. - 'Айде сега, бързо, преди да са ни видяли! Хари и Хърмаяни се спогледаха, а после се гмурнаха под свода на дърветата след Хагрид, който вече крачеше навътре в зелената мрачина с арбалета в ръка. Хари и Хърмаяни хукнаха да го настигнат. - Защо си въоръжен, Хагрид? - попита Хари. - Просто за 'секи случай - каза Хагрид, свивайки грамадните си рамене. - Ти не си беше взел арбалета в деня, в който ни показа тестралите - рече плахо Хърмаяни. - Не, ама тогаз ние не ходихме толкоз далеч - каза Хагрид. - И освен туй, то беше, преди Фирензи да напусне гората, нали тъй? - Какво значение има заминаването на Фирензи? - попита Хърмаяни с любопитство. - Щото другите кентаври са ми много сърдити - отвърна тихо Хагрид, оглеждайки се наоколо. - Те преди бяха... ами, трудно е да кажеш дружелюбни, ама се погаждахме добре. Държаха си се настрана, ама винаги се появяваха, кат' исках да си поприказваме. Сега вече - не. Той въздъхна дълбоко. - Фирензи каза, че те са ядосани, защото е отишъл да работи за Дъмбълдор - рече Хари и се спъна в един стърчащ корен, защото се бе загледал в профила на Хагрид. - Да - каза мрачно Хагрид. - Ама ядосани не значи нищо. Дяволски са разярени. Ако не бях се намесил, сигур' щяха да стъпчат Фирензи до смърт... - Те са го нападнали? - възкликна Хърмаяни потресена. - Аха - каза дрезгаво Хагрид, пробивайки си път през някакви увиснали ниско клони. - Нахвърлило му се беше пол'вин'та стадо. - И ти си ги спрял? - изуми се Хари, силно впечатлен. - Сам? - То се знае, че ги спрях, не можех да стоя и да гледам, как го убиват, нали тъй? - каза Хагрид. - Истински късмет беше, че минавах... и си мислех, че Фирензи може да си спомни туй, преди да почне да ми праща глупави предупреждения! - неочаквано се разгорещи той. Хари и Хърмаяни се спогледаха изненадани, но Хагрид се навъси и не се доизказа. - Във 'секи случай - каза той, дишайки малко по-тежко от обичайното - другите кентаври оттогаз са ми бесни, а пък бедата е в туй, че имат голямо влияние в гората... най-умните същества тук са. - Това ли е причината да сме тук, Хагрид? - запита Хърмаяни. - Кентаврите? - А, не - разтърси глава Хагрид, - не е зарад' тях. Ама те, разбира се, могат да забъркат работата, тъй е... но след малко вий ще видите за какво говоря. След тази неразбираема забележка той се умълча и избърза малко напред, правейки по една крачка на всеки три техни, така че те с голяма мъка го следваха. С навлизането им все по-навътре и по-навътре в гората пътеката ставаше все по-обрасла, а дърветата растяха така нагъсто, че беше тъмно като на свечеряване. Скоро те бяха далеч отвъд поляната, на която Хагрид им беше показал тестралите, но Хари не усещаше безпокойство, докато Хагрид не се отби неочаквано от пътеката и не започна да си проправя път между дърветата към тъмното сърце на гората. - Хагрид! - повика го Хари, пробивайки си път се през гъсто сплетените къпини, които Хагрид с лекота бе прегазил, спомняйки си много живо, какво му се беше случило преди време, когато пак така беше напуснал пътеката през гората. - Къде отиваме? - Още малко - подхвърли Хагрид през рамо. - 'Айде, Хари... тряб'а сега да вървим заедно. Беше извънредно трудно да се догонва Хагрид, особено при тези клони и трънливи гъсталаци, през които Хагрид вървеше с такава лекота, сякаш бяха паяжини, но които се закачаха за одеждите на Хари и Хърмаяни и често ги оплитаха толкова силно, че трябваше да спират, за да се освободят. Ръцете и краката на Хари скоро се покриха с малки рани и драскотини. Сега бяха толкова навътре в гората, че понякога Хари едва различаваше в мрачината пред себе си едрия тъмен силует на Хагрид. В глухата тишина всеки звук изглеждаше застрашителен. Звуците от счупването на всяка клонка ечаха силно, а най-слабото шумолене от движение, дори и предизвикано от някой безобиден паяк, караше Хари да се взира в полумрака за неговия източник. Той осъзна, че никога не бе прониквал толкова дълбоко в гората, без да срещне някакво същество; липсата им внезапно му се видя твърде зловеща. - Хагрид, какво ще кажеш да светнем с пръчките си? - каза тихичко Хърмаяни. - Ъъ... бива - прошепна и Хагрид. - Всъщност... Внезапно той спря и се обърна; Хърмаяни се блъсна в него и полетя назад. Хари я хвана тъкмо преди да падне на земята. - Май ще е най-добре да спрем за малко, та да мога... да ви разправя - каза Хагрид. - Преди още да сме стигнали. - Добре! - рече Хърмаяни, след като Хари я изправи на крака. И двамата промърмориха "Лумос!" и върховете на пръчките им се възпламениха. На светлината на двата трепкащи лъча лицето на Хагрид изплува от сумрака и Хари отново забеляза, че той изглеждаше неспокоен и тъжен. - Тъй - започна Хагрид. - Ами... виждате ли... работата е в туй, че... Той пое огромна глътка въздух. - Значи, много е възможно всеки момент да ме уволнят- каза той. Хари и Хърмаяни се спогледаха, а после отново се взряха в него. - Но ти се задържа досега - неуверено възрази Хърмаяни. - Какво те кара да мислиш... - Ъмбридж смята, че аз съм тоз, дето е пуснал оня душко в кабинета и. - А ти ли беше? - не можа да се сдържи Хари. - Не, да го вземе дяволът, не съм бил аз! - каза възмутен Хагрид. - Само нещо да има вземане-даване с магически същества, и тя си мисли, че трябва аз да съм замесен. Вий знаете, че тя търси възможност да се отърве от мен още откакто се върнах. Аз не ща да си заминавам, то се знай, но ако не беше заради... ъъ... особените обстоятелства, които сегичка ще ви обясня, аз щях веднага да се махна, преди да и падне случай да го направи пред цялото училище, както постъпи с Трелони. Хари и Хърмаяни възкликнаха в знак на протест, но Хагрид ги прекъсна с махване на една от огромните си ръце. - Туй не е краят на света, веднъж като се махна оттук, ще мога да помагам на Дъмбълдор, ще бъда полезен за Ордена. А пък вий ще си имате Гръбли-Планк, вий... вий ще си изкарате изпитите добре... Гласът му потрепери и пресекна. - Няма да се притеснявате за мен - каза той бързешком, когато Хърмаяни го потупа по ръката. Измъкна огромната си носна кърпа от джоба на жилетката си и избърса очите си в нея. - Вижте, аз хич нямаше да ви разправям туй, ако не трябваше. Нали разбирате, ако аз си отида... е, не мога да си тръгна, без... без да кажа на някого... щото аз... аз ще имам нужда от вас двамата да ми помогнете. И Рон, ако иска. - Разбира се, че ще ти помогнем - каза веднага Хари. - Какво искаш да направим? Хагрид подсмръкна гръмко и, не намирайки думи, потупа Хари по рамото с такава сила, че той отхвръкна настрани право в едно дърво. - Знаех си, че ще кажете да - каза Хагрид в носната си кърпа. - ама аз няма... никога... да го забравя... добре... 'айде... още малко нататък... сега се пазете, че има коприва... Те повървяха в тишина още петнайсетина минути; тъкмо Хари отвори уста да попита, колко още остава, когато Хагрид им даде с дясната си ръка знак, че трябва да спрат. - Много полека - каза той меко. - Съвсем тихичко сега... Те се промъкнаха дебнешком напред и Хари видя срещу тях голяма, гладка могила от пръст, висока почти колкото Хагрид, която, помисли той с тръпка на ужас, сигурно беше бърлогата на някакво огромно животно. Навсякъде около могилата дърветата бяха изтръгнати с корените им, така че тя се издигаше на гола поляна, обкръжена от купища дънери и клони, образуващи нещо като ограда или барикада, зад която стояха Хари, Хърмаяни и Хагрид. - Спи - пошепна Хагрид. И наистина, Хари можеше да чуе далечно, ритмично бучене, звучащо като чифт огромни бели дробове. Той погледна настрани към Хърмаяни, която гледаше могилата с леко отворена уста. Изглеждаше крайно ужасена. - Хагрид - запита тя с едва чуващ се от звука от спящото същество шепот, - кой е той? Въпросът се видя странен на Хари... той се канеше да попита: "Какво е това?" - Хагрид, ти ни каза - рече Хърмаяни, а пръчката се тресеше в ръката и - каза ни, че никой от тях не е искал да дойде! Хари отмести поглед от нея към Хагрид и после, когато прозрението го удари, обратно към могилата с тихо ахване от ужас. Грамадната могила пръст, на която лесно биха се побрали той, Хърмаяни и Хагрид, се повдигаше и спускаше бавно с дълбоко, сумтящо дишане. Това изобщо не беше могила. Беше извитият гръб на нещо, което очевидно беше… - Е… не… той не щеше да идва - каза Хагрид отчаяно. - Ама аз трябваше да го доведа, Хърмаяни, трябваше! - Но защо? - попита Хърмаяни с такъв глас, сякаш искаше да заплаче. - Защо… какво… о, Хагрид! - Знаех, че само ако го доведа - каза Хагрид, който като че ли всеки момент щеше да се разплаче - и… и го понауча на обноски… щях да мога да го изведа и да покажа на 'сички, че е безобиден! - Безобиден! - възкликна пискливо Хърмаяни и Хагрид започна неистово да и прави знаци с ръце да мълчи, когато огромното същество пред тях изсумтя шумно и се размърда в съня си. - Той те е наранявал през цялото това време, нали? Ето защо все беше в тези рани! - Той не си знай силата! - рече сериозно Хагрид. - И става все по-добър, вече не се бий толкоз… - Затова значи са ти трябвали два месеца да се върнеш! - каза замаяна Хърмаяни. - О, Хагрид, защо си го довел, щом той не е искал да идва? Нямаше ли да си е по-добре при своите? - Хърмаяни, те 'сички го тормозеха, задето е такъв дребен! - каза Хагрид. - Дребен? - възкликна Хърмаяни. - Дребен? - Хърмаяни, аз не можех да го оставя - каза Хагрид, а сълзите му вече се стичаха по изподраното му лице в брадата му. - Разбери… той ми е брат! Хърмаяни просто се взираше в него с отворена уста. - Хагрид, като казваш "брат" - започна бавно Хари, - имаш ли пред вид…? - Е, добре - природен брат - уточни Хагрид. - Станало тъй, че майка ми се събрала с друг великан, когато напуснала татко, и тъй се родил Гроуп, дето го виждате… - Гроуп? - каза Хари. - Аха… е, горе-долу тъй звучи, когато сам си казва името - рече нетърпеливо Хагрид. - Не знай много английски… Опитвах се да го уча… както и да е, изглежда тя го е харесвала не повече, отколкото мен. Нали разбирате, за великанките има значение само това да имат хубави големи деца, а пък той винаги е бил малко дребничък за великан - само пет метра… - О, да, съвсем мъничък! - каза Хърмаяни с някакъв истеричен сарказъм. - Абсолютен дребосък! - Те 'сички го подритваха… просто не можех да го оставя… - Мадам Максим искаше ли да го вземете? - запита Хари. - Тя… ами тя можа да забележи, че туй е много важно за мен - каза Хагрид, кършейки грамадните си ръце. - Ама… ама по едно време и писна от него, да си призная… тъй че се разделихме по обратния път… обаче тя обеща да не казва на никой… - Как по дяволите го доведе дотук, без никой да забележи? - попита Хари. - Ами то затуй стана толкоз бавно, нали разбираш - каза Хагрид. - Можехме да пътуваме само нощем, през диви места и тъй нататък. То се знай, той може да върви доста добре, когато поиска, ама все искаше да се връща. - О, Хагрид, защо не си го пуснал! - изхлипа Хърмаяни, просна се на едно повалено дърво и зарови лице в шепите си. - Какво смяташ да правиш с един свиреп великан, който даже не иска да остане тук! - Виж к'во… "свиреп" е малко грубо казано - отвърна Хагрид, все още кършейки възбудено ръце. - Признавам, че може и да ме е цапардосвал сегиз-тогиз, когато не е бил в настроение, но той става по-добър, много по-добър, много по-спокоен е. - За какво са тогава тези въжета? - запита Хари. Той току-що бе забелязал дебелите колкото ръка въжета, завързани за стволовете на най-големите околни дървета, които отиваха към мястото, където Гроуп лежеше свит на земята с гръб към тях. - Ти си го държал вързан? - едва изрече Хърмаяни. - Ами… да… - каза Хагрид с неспокоен вид. - Нали разбирате… както вече казах, той просто не си знай силата. Сега вече Хари проумя на какво се дължеше подозрителната липса на каквито и да е било други живи същества в тази част на гората. - И така, какво искаш Хари, Рон и аз да направим? - попита загрижено Хърмаяни. - Грижете се за него - каза Хагрид задавено. - След кат' си отида. Хари и Хърмаяни размениха нещастни погледи. Хари с тревога осъзна, че вече бе обещал на Хагрид да направи, каквото и да го помоли. - Какво… какво точно включва това? - поиска да знае Хърмаяни. - Не да го храните или нещо таквоз! - каза нетърпеливо Хагрид. - Той може сам да си намира храна, няма проблем. Птици, елени и разни таквиз… не, туй, дето му трябва, е компания. Само да можех да знам, че някой ще гледа да се опита да му помогне мъничко… да го учи, нали разбирате. Хари не каза нищо, но се обърна да погледне пак огромната форма, спяща на земята пред тях. За разлика от Хагрид, който просто приличаше на прекалено едър човек, Гроуп изглеждаше странно уродлив. В това, което беше взел за огромен мъхест камък вляво от землистата могила, Хари разпозна главата на Гроуп. В сравнение с човешка глава тя беше несъразмерно голяма спрямо тялото му, съвършено кръгла и покрита със ситно накъдрена, гъста коса с цвят на папрат. Отгоре на главата, която както на вуйчо Върнън сякаш бе поставена направо върху раменете му без врат помежду им, се виждаше краят на едното му голямо, месесто ухо. Под нещо, прилично на мръснокафеникава престилка, направена от грубо съшити животински кожи, се виждаше много широкият му гръб и докато Гроуп спеше, грубите шевове на кожите се опъваха от него. Краката му бяха свити под тялото. Хари можеше да види ходилата на огромни, мръсни боси стъпала, големи като шейни, положени едно над друго върху горската почва. - Искаш да го учим - промълви Хари с глух глас. Сега той разбра, какво означаваше предупреждението на Фирензи. Опитът му бил безуспешен. По-добре да го бил изоставел. Естествено другите същества, живеещи в гората са чули безплодните опити на Хагрид да учи Гроуп на английски. - Да - макар само да му приказвате по малко - каза с надежда Хагрид. - 'Щото си мисля, че ако той може да приказва с хората, ще разбере по-добре, че ний всички наистина го харесваме и искаме да остане. Хари погледна Хърмаяни, която му хвърли един поглед през покрилите лицето и пръсти. - Ще ти се Норбърт да се върне, нали? - рече той и тя се изсмя със силно разтреперан глас. - Значи, ще го направите? - каза Хагрид, който изглежда не беше схванал това, което Хари току-що бе казал. - Ще… - каза Хари, вече обвързан от обещанието си. - Ще се опитаме, Хагрид. - Знаех си, че мога да разчитам на теб, Хари - рече Хагрид, усмихвайки се през сълзи и бършейки отново лицето си с носната си кърпа. - И не ща да прекалявате, че… знам, че ви чакат изпити… ако можеш просто да прескачаш насам под твойта мантия-невидимка примерно веднъж седмично и малко да си говориш с него. Аз тогаз ще го събудя… да ви запозная… - Какво… не! - възкликна Хърмаяни, скачайки. - Хагрид, недей, не го събуждай, наистина не е нужно… Но Хагрид вече беше прекрачил големия дънер пред себе си и вървеше към Гроуп. Когато наближи на около три метра, той вдигна един голям отчупен клон от земята, усмихна се успокояващо през рамо на Хари и Хърмаяни и после смушка силно Гроуп в средата на гърба с края на клона. Великанът нададе рев, който прокънтя в смълчаната гора; птиците изхвръкнаха с цвърчане от върховете на дърветата над тях и изчезнаха. Междувременно, пред очите на Хари и Хърмаяни гигантският Гроуп се надигаше от земята, която потрепери, когато той сложи на нея едно от огромните си ръчища, за да се надигне на колене. Той извъртя глава, за да види кой го е обезпокоил. - Добре ли си, Гроупи? - каза Хагрид с престорено бодър глас, отстъпвайки заднишком с вдигнатия клон, готов да мушне Гроуп отново. - Хубаво ли спа, а? Хари и Хърмаяни се отдръпнаха толкова назад, колкото беше възможно, така че все още да виждат великана. Гроуп застана на колене между две дървета, които още не беше изкоренил. Те се взряха в удивително огромното му лице, което наподобяваше сива пълна луна, плуваща в сумрака на поляната. Изглеждаше, сякаш чертите му бяха изсечени в голяма каменна топка. Носът бе къс, дебел и безформен, устата - изкривена и пълна с уродливи жълти зъби с големината на половин тухла; очите му, малки за един великан, бяха мръснозеленикавокафяви и в момента полузатворени след съня. Гроуп вдигна кокалчетата на ръцете си, всяко колкото топка за крикет, към очите си, разтърка ги силно, а после неочаквано се изправи на крака с удивителна скорост и пъргавина. - О-о! - чу Хари как Хърмаяни изписка ужасена зад него. Дърветата, за които бяха завързани краищата на въжетата от китките и глезените на Гроуп, злокобно проскърцаха. Както Хагрид беше казал, той бе не по-нисък от пет метра. Взирайки се наоколо с мътен поглед, Гроуп протегна ръка, голяма колкото плажен чадър, сграбчи едно птиче гнездо от горните клони на един висок бор и го преобърна с рев на очевидно недоволство от това, че вътре нямаше птица; яйцата нападаха като бомби по земята и Хагрид вдигна ръцете си над главата, за да се запази. - Както и да е, Гроупи - извика Хагрид, гледайки неспокойно нагоре за още падащи яйца, - довел съм едни приятели, за да ви запозная. Помниш ли, бях ти казвал, че може да ги доведа? Помниш ли, като ти казах, че може да се наложи да ида на малко пътуване и за малко да ги оставя да се грижат за теб? Помниш ли туй, Гроупи? Гроуп обаче просто нададе още един нисък рев; трудно беше да се каже, дали слушаше Хагрид или даже дали разпознаваше звуците, издавани от Хагрид като говор. Сега беше хванал върха на боровото дърво и го дърпаше към себе си, очевидно само заради удоволствието да види, колко ще отскочи, щом го пусне. - Хайде, Гроупи, не прави туй! - извика Хагрид. - Знаеш какво стана, като дърпаше другите... И наистина Хари можеше да види как земята около корените на дървото започваше да се пропуква. - Доведох ти гости! - изкрещя Хагрид. - Гости, виж! Погледни надолу, голям палячо, доведох ти приятели! - О, Хагрид, недей - простена Хърмаяни, но Хагрид вече беше вдигнал отново клона и бодна силно Гроуп в коляното. Великанът пусна върха на дървото, което се залюля застрашително, обсипвайки Хагрид с дъжд от борови иглички, и погледна надолу. - Тоз - каза Хагрид, бързайки към мястото, където стояха Хари и Хърмаяни - е Хари, Гроуп! Хари Потър! Той може да идва да те навестява, ако се наложи аз да замина, разбра ли? Великанът едва сега разбра, че Хари и Хърмаяни са там. Те гледаха с голям трепет как той навежда огромната си, подобна на валчеста скала глава, за да може да се вгледа със замъгления си поглед в тях. - А туй е Хърмаяни, разбра ли? Хър... - Хагрид се поколеба. Обръщайки се към Хърмаяни, той попита: - Имаш ли нещо против той да те нарича Хърми, Хърмаяни? Само 'щото туй име е трудно за него да го запомни. - Не, ни най-малко - изписка Хърмаяни. - Туй е Хърми, Гроуп! И тя също ще идва и тъй нататък! Не е ли чудесно? Е? Двама приятели, за да те... - ГРОУПИ, НЕ! Ръката на Гроуп се бе стрелнала внезапно към Хърмаяни; Хари я сграбчи и я дръпна назад зад дървото, така че юмрукът на Гроуп избумтя по стъблото, но хвана само въздуха. - ЛОШО МОМЧЕ, ГРОУПИ! - чуха те Хагрид да вика, докато Хърмаяни се притискаше до Хари зад дървото, разтреперана и хлипаща. - МНОГО ЛОШО МОМЧЕ! НЯМА ДА ХВАЩАШ... ОХ! Хари показа главата си иззад дънера и видя Хагрид да лежи по гръб, притискайки с ръка носа си. Гроуп, явно изгубил интерес към него, се беше изправил и отново се беше заел да дърпа бора колкото можеше по-назад. - Хубаво - каза хрипливо Хагрид, надигайки се, стиснал кървящия си нос с една ръка и хващайки арбалета с другата, - добре, ей ви го... запознахте се с него и... и сега той ще ви познай, като дойдете пак. Да... добре... Той погледна към Гроуп, който пак навеждаше бора с изражение на прехласната наслада върху подобното си на камък лице; корените запращяха, докато той ги изтръгваше от земята. - Е, струва ми се, че като за пръв път туй стига - каза Хагрид. - Ний по-добре... ъъ... да 'земем да се връщаме обратно, а? Хари и Хърмаяни кимнаха. Хагрид преметна отново арбалета си през рамо и, все още стискайки носа си, ги поведе обратно между дърветата. Известно време никой не продума, дори когато чуха далечен трясък, който означаваше, че Гроуп най-после е изкоренил бора. Лицето на Хърмаяни беше бледо и вцепенено. Хари не можеше да измисли нищо, което да каже. Какво ли щеше да се случи, когато някой откриеше, че Хагрид е крил Гроуп в Забранената гора? А пък Хари беше обещал, че той, Рон и Хърмаяни ще продължат напълно безсмислените опити на Хагрид да очовечи великана. Как можеше Хагрид, дори при цялата му безмерна способност да се самозаблуждава, че зъбатите чудовища са мили и безвредни, да се залъгва, че Гроуп някога би могъл да общува с хората? - Чакайте - каза внезапно Хагрид тъкмо когато Хари и Хърмаяни се бореха с един участък с гъста пача трева зад него. Той измъкна една стрела от колчана на рамото си и я постави в арбалета. Хари и Хърмаяни вдигнаха пръчките си; те също бяха спрели, те също чуваха някакво движение наблизо. - О, по дяволите - рече Хагрид тихо. - Мисля, че ти казахме, Хагрид - каза един дълбок мъжки глас, - че ти вече не си добре дошъл тук? Един гол мъжки торс сякаш плуваше към тях през пъстрата зелена полусянка; после те видяха, че кръстът му преливаше плавно в кестеняво конско тяло. Този кентавър имаше гордо, скулесто лице и дълга черна коса. Подобно на Хагрид и той бе въоръжен; колчан със стрели и голям лък бяха провесени през раменете му. - Как си, Маджориан? - каза внимателно Хагрид. Дърветата зад кентавъра прошумоляха и още четири-пет кентавъра се появиха зад него. Хари разпозна черния, брадат Бейн, с когото се бе срещнал преди около четири години в нощта, в която се бе запознал с Фирензи. Бейн не показа с нищо, че е виждал някога преди Хари. - Така - каза той с противен тон и се обърна право към Маджориан. - Мисля, че постигнахме съгласие относно това, какво ще направим, ако този човек си покаже още веднъж носа в гората? - Вече съм "тоз човек", тъй ли? - рече сопнато Хагрид. - Просто зарад туй, че ви спрях 'сичките да извършите убийство? - Не биваше да се месиш, Хагрид - каза Маджориан. - Нашите пътища не са ваши, както не са и нашите закони. Фирензи ни предаде и опозори. - Не знам отде го измислихте туй - обади се нетърпеливо Хагрид. - Той не е направил нищо, освен дето помогна на Албус Дъмбълдор... - Фирензи стана слуга на хората - каза един сив кентавър с кораво, дълбоко набраздено лице. - Слуга! - рече язвително Хагрид - Туй, че прави услуга на Дъмбълдор е... - Той пилее нашето знание и тайни между хората - каза Маджориан тихо. - Няма връщане назад след такъв позор. - Щом казвате - повдигна рамене Хагрид, - но аз лично мисля, че правите голяма грешка... - Както и ти, човече - каза Бейн - като се връщаш в нашата гора, след като те предупредихме... - А сега вий слушайте - започна ядосано Хагрид. - Колкото таз гора е "ваша", толкоз е и моя. Не сте вий тия, дето ще кажат кой да ходи тука и кой да не ходи... - Нито пък си ти, Хагрид - отвърна безстрастно Маджориан. - Днес ще те пусна да си идеш, защото си с малките си... - Те не са негови! - надменно го прекъсна Бейн. - Ученици са от онова училище! Навярно вече са се облагодетелствали от уроците на предателя Фирензи. - Въпреки това - каза спокойно Маджориан - клането на жребчета е ужасно престъпление; ние не закачаме невинните. Днес ще минеш, Хагрид. Отсега нататък стой далеч от това място. Ти бе лишен от приятелството на кентаврите, когато помогна на изменника Фирензи да избяга от нас. - Няма стадо дърти мулета кат' вас да ме спрат да идвам в гората! - изрече високо Хагрид. - Хагрид - продума Хърмаяни с писклив и изпълнен с ужас глас, когато Бейн и сивият кентавър започнаха да ровят с копита земята - да се махаме, моля те, да се махаме! Хагрид тръгна напред, но арбалетът му бе още вдигнат, а очите му бяха заплашително втренчени в Маджориан. - Ние знаем, какво държиш в гората, Хагрид! - извика Маджориан след тях, когато кентаврите се изгубиха от погледа им. - И нашето търпение се изчерпва! Хагрид се обърна, сякаш готов да тръгне обратно към Маджориан. - Ще го търпите, додето е тук, таз гора е толкоз негова, колкото и ваша! - изрева Хагрид, докато Хари и Хърмаяни го дърпаха с всички сили за кожуха му от къртичи кожи, мъчейки се да го накарат да върви напред. Все още намръщен, той погледна надолу; изражението му се замени с лека изненада, когато ги видя двамата да го бутат; изглежда, не беше усетил това. - Успокойте се, де - каза той, обърна се и продължи да върви, а те подтичваха след него. - Ама че проклети дърти мулета, а? - Хагрид - рече Хърмаяни, останала без дъх, докато заобикаляше участък с коприва, през който бяха преминали на отиване - ако кентаврите не искат хора в гората, изглежда, че май ние с Хари няма да можем да… - Ами, нали ги чу к'во казаха - прекъсна я Хагрид - те не биха сторили зло на жребчета - имам пред вид, деца. Във 'секи случай, не можем да се оставим да ни командват тия. - Добър опит - пошушна Хари на Хърмаяни, която изглеждаше оклюмала. Най-сетне те се върнаха на пътеката и след десетина минути дърветата започнаха да се разреждат; отново можеха да виждат късчета ясносиньо небе, а в далечината ясно се чуваха радостни викове и крясъци. - Дали пак са вкарали гол? - попита Хагрид, поспирайки под прикритието на дърветата, щом куидичното игрище се появи пред погледа им. - Или мачът е свършил, как мислите? - Не зная - каза с нещастен глас Хърмаяни. Хари видя, че тя имаше окаян вид: косата и бе пълна с клечки и листа, одеждите и бяха изпокъсани на много места, а по лицето и ръцете и имаше множество драскотини. Ясно му беше, че той самият надали изглежда по-добре. - Знаете ли, мисля, че е свършил! - рече Хагрид, все още взирайки се към игрището. - Гледайте... вече излизат хора... ако вий двамата побързате, ще можете да се смесите с тълпата и никой няма да усети, че не сте били там! -Добра идея - каза Хари. - Е... довиждане тогава, Хагрид. - Не мога да повярвам - продума Хърмаяни с много разтреперан глас веднага щом се отдалечиха толкова, че Хагрид да не я чуе. - Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. - Спокойно - каза Хари. - Спокойно! - възкликна тя възбудено. - Великан! Великан в гората! И от нас се очаква да го учим английски! При това предполагайки, разбира се, че ще успеем да минем покрай стадото от кръвожадни кентаври на отиване и връщане! Не... мога... да... повярвам! - Засега нищо не трябва да правим! - опита се тихо да я увери Хари, когато се сляха с поток бърборещи хафълпафци, насочвайки се обратно към замъка. - Той не ни е молил да правим нищо, освен в случай, че го изгонят, а това може никога да не стане! - О, Хари, стига! - каза ядосано Хърмаяни, спирайки така рязко, че хората зад нея трябваше да свият, за да не я блъснат. - Разбира се, че ще го изгонят и, ако трябва да бъдем съвършено честни, след това, което току-що видяхме, кой може да обвини Ъмбридж? Настъпи мълчание, в което Хари я гледаше свирепо, а нейните очи бавно се наливаха със сълзи. - Ти нямаше пред вид това - каза спокойно Хари. - Не... ами... добре де... нямах - рече тя, ядно изтривайки очите си. - Но защо той трябва да прави живота толкова труден за себе си... за нас? - Не знам... "Уизли е нашият крал, Уизли е нашият крал, куофъла спря полетял, Уизли е нашият крал..." - И ми се ще да бяха спрели да пеят тази тъпа песен - каза нещастно Хърмаяни, - не се ли назлорадстваха достатъчно? Голяма група ученици се изкачваше нагоре по поляната. - О, да влизаме вътре, преди да сме се срещнали със слидеринци! - каза Хърмаяни. "Уизли може да спаси всеки обръч от врази, "Грифиндор" цял е запял: Уизли е нашият крал..." - Хърмаяни... - бавно каза Хари. Песента ставаше все по-силна, но тя не идваше от тълпа слидеринци в зелено и сребърно, а от множество в червено и златно, движещо се бавно към замъка, носейки на ръце самотна фигура. "Уизли е нашият крал, Уизли е нашият крал, куофъла спря полетял, Уизли е нашият крал..." - Не? - каза Хърмаяни сподавено. - ДА! - високо изрече Хари. - ХАРИ! ХЪРМАЯНИ! - викаше Рон, размахвайки сребърната куидична купа във въздуха, явно извън себе си от възторг. - УСПЯХМЕ! ПОБЕДИХМЕ! Те му се усмихнаха, когато мина край тях. На входа на замъка настана бутане и главата на Рон доста здраво цапардоса горния праг, но изглежда никой не искаше да го пусне долу. Все още пеейки, тълпата се процеди във Входната зала и се изгуби от очите им. Усмихнати, Хари и Хърмаяни гледаха след тях, докато и последният напев "Уизли е нашият крал" заглъхна. Тогава те се обърнаха един към друг и усмивките им помръкнаха. - Ще спестим новините до утре, нали? - рече Хари. - Да, добре - каза Хърмаяни с досада. - Аз за никъде не бързам. Те изкачиха заедно стъпалата. На входната врата и двамата инстинктивно погледнаха назад към Забранената гора. Хари не бе сигурен, дали не си въобразява, но му се стори, че малко птиче ято излетя във въздуха над далечните върхове на дърветата, сякаш дървото, на което бяха гнездили, току-що бе изтръгнато из корен. Край на 30 глава Преводач: Remus ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Те извадиха учебниците си и седнаха на тревата, докато Рон за пореден път им разправяше за първото си спасяване в мача и какво бе почувствал тогава. -Добре, искам да кажа, че винаги съм пропускал от Дейвис, но този път се почувствах сигурен, не знам, когато Брадли идваше към мен, просто изникна от нищото, мислех си-ти можеш да го направиш! Имах около секунда да реша в коя посока да литна, защото изглежда, той се целеше в десния кош-мое дясно, всъщност негово ляво, но имах странното чувство, че той финтира и имах късмета, че избрах лявата посока-негово дясно, исках да кажа-и-е, добре-видяхте какво се случи-приключи той скромно , като отметна косата си назад, така че тя се разроши от вятъра и хвърли поглед към най-близките хора наоколо-група бърборещи третокурсници от Хафълпаф го чуха. –И тогава , когато Чеймбърс тръгна към мен пет минути по-късно-какво?-спря се Рон по средата на изречението и погледна Хари:-Защо се хилиш? -Не се хиля-каза бързо Хари и наведе поглед към бележките си по трансфигурация, като се опита да скрие израза на лицето си. Истината беше, че Рон болезнено му напомняше за един друг играч по куидич на Грифиндор, който отмяташе така косата си под същото дърво. –Просто се радвам, че спечелихме, това е всичко. -Да-каза бавно Рон, като се наслаждаваше на думите, -спечелихме. Видя ли изражението на Чан, когато Джини улови снича под носа й? -Предполагам, че се е разплакала, нали?-каза горчиво Хари. -Всъщност да...повече от яд, отколкото от нещо друго, мисля...-Рон леко се намръщи.-Но ти я видя как хвърли метлатата си, щом слезе на земята, нали? -Ъъ-каза Хари. -Всъщност...не, Рон,- каза Хърмаяни, като тежко въздъхна, като остави учебника си и го погледна извинително.- Фактически единственото, което видяхме от мача беше първият гол на Дейвис. Рон внимателно приглади косата си с разочаровано изражение. –Не сте го гледали? –каза той, като местеше погледа си от единия към другия.-Не сте ме видяли при нито едно от тези спасявания? -Добре...не-каза Хърмаяни, като му протегна помирително ръка.-Но, Рон, ние не искахме да го пропуснем-трябваше! -Да?-лицето на Рон беше почервеняло.-Как стана? -Хагрид-отговори Хари.-Реши да ни разкаже от какво са всички тези наранявания откакто се е върнал от пътуването при великаните. Искаше да отидем в гората с него,нямахме избор, знаеш как го приема. Така или иначе... Историята беше разказана в пет минути, на края на които възмущението на Рон се бе заменило с пълен скептицизъм. -Той е взел един със себе си и го е крил в Гората?
-Не-каза Рон, сякаш като го каже, ще го направи лъжа.-Не, не може да го е направил. -Направил го е-каза сурово Хърмаяни.-Гроуп е около 16 фута висок, забавлява се да поваля двадесетфутови борови дървета и ме познава- промърмори тя, -като Хърми. Рон се разсмя нервно. -И Хагрид иска ние да...? -...го научим на английски, да-каза Хари. -Той си е изгубил ума-каза Рон с пълен със страхопочитание глас. -Да-каза раздразнено Хърмаяни, като обърна страница от Междинната трансфигурация и се загледа в серия диаграми, показващи как сова се превръща в театрален бинокъл. – Да, започвам да мисля, Рон, че си прав. Но за нещастие накара мен и Хари да обещаем... -Добре, значи просто трябва да нарушите обещанието си, това е-каза рязко Рон.-Искам да кажа...хайде...имаме изпити и ние сме толкова далеч от това-той направи знак с палеца и показалеца си,които почти се докосваха-,от това да ги зарежем.И все пак...помните ли Норбърт? Помните ли Арагог? Видяли ли сме някога нещо добро от смесените чудовища-приятелчета на Хагрид? -Знам само това -че обещахме,- каза с тъничко гласче Хърмаяни. Рон отново приглади косата си, изглеждаше претоварен от мисли. -Добре-отсече.-Хагрид все още не е уволнен, нали? Той замина някъде, може би ще се върне до края на срока и няма да ни се наложи да доближаваме Гроуп все пак. * Поляните на замъка бяха огряни от слънцето, безоблачното небе се усмихваше на отражението си в езерото , копринено зелената трева беше полюшвана от лек бриз. Беше дошъл юни, но за петокурсниците това означаваше само едно: беше дошло време за СОВА. Преподавателите не им задаваха повече домашни, уроците бяха повече преговор на темите, които според учителите им щяха да влязат в изпитите. Целенасочената трескава атмосфера изтика от ума на Хари всичко друго, освен СОВИ-те , като се чудеше по време на урока по отвари дали Лупин беше казал на Снейп, че ще продължи да дава на Хари уроци по Oclumency. Ако го беше направил, Снейп беше пренебрегнал Лупин ,така както сега пренебрегваше и Хари. Това устройваше прекрасно Хари, беше прекалено зает с подготовката си, за да има и допълнителни часове при Снейп , и за негово облегчение Хърмаяни също беше прекалено заета, за да го разпитва за Occlumency-тя прекарваше повечето време, като си мърмореше сама и дори не плетеше шапки за домашните духчета. Тя не беше единственият човек, който се държеше странно с наближаването на СОВИ-те. Ърни Макмилиън придоби дразнещия навик да разпитва хората за преговорните им практики. -Колко часа дневно отделяте за учене?-попита той Хари и Рон, когато се наредиха за часа по билкология, с маниашки блясък в очите. -Не знам-отговори Рон.-Няколко. -По-малко или повече от осем? -Предполагам, по-малко-каза Рон, изглеждайки леко стреснат. -Аз отделям осем-каза Ърни, като се тупаше по гърдите.-Осем или девет.Отделям час преди закуска всеки ден. Средно по осем. При добър уикенд стигам до десет. В понеделник направих девет и половина. Не беше толкова добре във вторник-само седем и четвърт. Тогава в сряда... Хари беше дълбоко благодарен, когато професор Спраут ги повика в оранжерията и прекъсна рецитала на Ърни. На свой ред Драко Малфой намери друг начин да създава паника. -Разбира се, въпросът не е какво знаете-каза той високо на Краб и Гойл пред кабинета по отвари няколко дни преди началото на изпитите, -а кого познавате. Баща ми е от години в приятелски отношения с ръководителя на изпитната комисия –старата Гризелда Марчбанкс-поканихме я на вечеря и всичко... -Мислите ли, че това е вярно?-прошепна паникьосано Хърмаяни на Рон и Хари. -Ако е вярно, не можем да направим нищо-каза мрачно Рон. -Не мисля, че е вярно-спокойно каза зад гърба им Невил.-Защото Гризелда Марчбанкс е приятелка на баба им и никога не е и забелязвала семейство Малфой. -Каква е тя, Невил?-попита веднага Хърмаяни.-Строга ли е? -Също като баба ми-каза подтиснато Невил. -Това, че я познаваш, няма да намали шансовете ти, нали?-каза му Рон окуражително. -О, не мисля, че ще направи някаква разлика,-каза още по-жално Невил.-Баба винаги е казвала на професор Марчбанкс, че не съм добър като баща ми...е...вие я видяхте в Свети Мънго. Невил заби поглед в пода. Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, но не знаеха какво да кажат. За пръв път Невил споменаваше срещата им в магьосническата болница. Междувременно сред пето и седмокурсниците мисловната концентрация намаляваше за сметка на процъфтяваща черна търговия. Рон и Хари бяха много изкушени от бутилка Мозъчен еликсир на Баруфио, предложен им от шестокурсника Еди Кармайкъл , който го препоръчваше като причината да изкара деветте си СОВИ миналото лято и го предлагаше за 12 галеона цялата пинта. Рон уверяваше Хари, че ще му възстанови неговата половина от сумата веднага, след като напусне Хогуортс и си намери работа, но преди да сключат сделката, Хърмаяни конфискува бутилката от Кармайкъл и изсипа съдържанието й в тоалетната. -Хърмаяни, ние искахме да купим това!-извика Рон. -Не бъдете глупаци-изръмжа тя.-Щяхте да вземете и Праха от змейски нокти на Дингъл. -Дингъл има прах от змейски нокти?-попита нетърпеливо Рон. -Вече не-каза Хърмаяни.-Конфискувах и него. Както знаете, нито едно от тези неща не върши работа. -Змейският нокът върши!-каза Рон.-Може да изглежда невероятно, но наистина стимулира мозъка, можеш за броени часове да усвоиш всичко-Хърмаяни, нека си взема малко, няма да навреди... -Може да навреди-каза Хърмаяни.-Погледнах го и всъщност това са изсъхнал тор от Doxy. Тази информация сложи край на желанието на Хари и Рон за мозъчни стимуланти. Те получиха изпитните си графици и подробности относно процедурата за СОВА по време на следващия си урок по трансфигурация. -Както виждате,-каза на класа професор Макгоногъл, докато те преписваха от дъската графиците,-изпитите ви се провеждат две седмици. Сутрин ще попълвате теоретичните въпроси, а следобед ще бъде практиката. Практическият ви изпит по астрономия, разбира се, ще се проведе вечерта. Сега трябва да ви предупредя, че са взети всички необходими мерки да не преписвате: пергаментите ви ще бъдат обработени със заклинания, забранени са самопишещите пера, Напомнянките, Разглобяемите Cribbing Cuffs и самокоригиращото се мастило. Всяка година, опасявам се, се среща най-малко един ученик, който си мисли, че той или тя може да заобиколи правилата на Магьосническите изпитни власти. Мога само да се надявам, че няма да е някой от Грифиндор. Нашата нова...директорка...-професор Макгоногъл произнесе думите със същия израз, който имаше леля Петуния като види нещо мръсно или глупаво- ...нареди на Ръководителите на домовете да кажат на учениците , че измамите ще бъдат наказвани сурово и се надява, че новият режим в училище няма да се отрази върху изпитните резултати... Професор Макгоногъл въздъхна леко; Хари видя как ноздрите й потрепнаха. -...така или иначе, няма причина да не покажете най-доброто от себе си. Вашето собствено бъдеще е в ръцете ви. -Моля ви, професоре- вдигна ръка Хърмаяни,-кога ще можем да видим резултатите си? -Совата ще ви бъде изпратена през юли-каза професор Макгоногъл. -Отлично-каза Дийн Томас с отчетлив шепот, -няма защо да се тревожим за тях през ваканцията. Хари си представи как седи в спалнята си на Привит Драйв шест седмици в очакване на резултатите си за СОВА. Добре, мислеше си тъпо, най-малкото щеше да е сигурен за едно писмо през лятото. Първият изпит, Теория на вълшебството , бе насрочен за понеделник сутринта. Хари се съгласи да изпита Хърмаяни след обяда неделя , но веднага съжали, тя беше много възбудена и непрекъснато дърпаше учебника от ръцете му, за да види верния отговор, накрая го удари по носа с острия ъгъл на Постижения във вълшебството. -Защо просто не си го направиш сама?-попита той рязко, като й протегна обратно учебника, очите му сълзяха. През това време Рон преглеждаше двугодишните си записки по Вълшебство , устните му се движеха беззвучно. Шеймъс Финигън лежеше по гръб на пода, рецитирайки дефиницията за Обозначаващата магия, докато Дийн преглеждаше Учебник по стандартни заклинания, Част пета; Парвати и Лавендър , които практикуваха основните Придвижващи заклинания бутаха кутиите си за моливи една към друга на ръба на масата. Тази нощ вечерята беше кротка. Хари и Рон не говореха много, но учеха здраво през целия ден. Хърмаяни, от друга страна, сложи ножа и вилицата си и се пресегна под масата за чантата си, от която измъкна учебник и се загледа в някакви диаграми. Рон тъкмо й беше казал да хапне малко месо, защото иначе няма да може да спи тази нощ , когато вилицата се изплъзна от пръстите й и падна в чинията й. -Боже мой!-каза тя неясно, гледайки към предверието. –Това те ли са? Екзаминаторите? Хари и Рон се надигнаха от пейката си. През вратите на Главната зала можеха да видят Умбридж, застанала с група от възрастни вещици и магьосници. Хари бе доволен да види, че Умбридж е нервна. -Да отидем ли да хвърлим поглед отблизо? Хари и Хърмаяни кимнаха и тръгнаха към двойните врати към предверието, забавиха темпото си и спряха не много далеч от групичката екзаминатори. Хари си мислеше, че професор Марчбанкс би трябвало да е нисичката вещица с набраздено от бръчки лице, Умбридж й говореше с различен тон. Изглежда професор Марчбанкс беше малко глуха, тя отговаряше на професор Умбридж много високо, въпреки че бяха близо една до друга. -Пътуването мина добре, пътуването мина добре, както много пъти сме го правили-каза тя нетърпеливо.-Не, не съм получавала вести от Дъмбълдор-добави тя, като обикаляше из предверието, сякаш той всеки момент ще се появи от шкафа за метли. –Нямате идея къде е, предполагам? -Не, доколкото знам –отговори Умбридж, като хвърли неприязнен поглед към Хари, Рон и Хърмаяни , които сега бяха застанали на стълбите и Рон се преструваше, че си оправя обувката. –Но се надявам, че министерството скоро ще го залови. -Съмнявам се-извика нисичката професор Марчбанкс,- не и ако Дъмбълдор не иска да бъде намерен! Щях да знам...изпитвала съм го лично по трансфигурация и вълшебство, когато държеше изпитите си ТРИТОН...направи с пръчката си неща, които никога не бях виждала преди. -Да...добре-каза Умбридж , докато Рон, Хърмаяни и Хари влачеха възможно по-бавно краката си по стълбите, -нека ви заведа в учителската стая , бих ви предложила по чаша чай след пътуването. Останалата част от вечерта беше некомфортна. Всеки се опитваше да преговори нещо в последния момент, но никой не беше отишъл много далеч. Хари си легна рано, но не можа да заспи с часове. Спомни си професионалната си консултация и декларацията на професор Макгоногъл, че ще му помогне да стане аврор, дори и това да е последното нещо, което ще направи. Искаше му се да беше изразил по-постижима амбиция сега, когато беше време за изпити. Той знаеше, че не е единственият, който е буден, но никой от останалите в спалнята не говореше, не след дълго един по един заспаха. На другия ден по време на закуската никой от петокурсниците не говореше много. Парвати си мърмореше заклинания под носа, докато не разсипа солницата пред себе си, Хърмаяни препрочиташе Постиженията във вълшебството толкова бързо, че очите й се замъглиха, Невил почукваше с ножа и вилицата си по бурканчето мармалад. Когато закуската свърши, петокурсниците и седмокурсниците се събраха в предверието, докато останалите ученици бяха свободни от часове , след това в девет и половина бяха извикани клас по клас да влязат отново в Главната зала, която беше пренаредена по същия начин, който Хари беше видял в мислоема , когато баща му, Сириус и Лупин държаха своите СОВИ; четирите маси на домовете бяха изчезнали и заменени с много единични масички , всички с лице към учителската маса, в края на залата гледаше професор Макгоногъл. Когато всички седнаха и замълчаха, тя им каза: “Можете да започвате” и обърна огромен часовник на бюрото отстрани, на който също имаше свободни пера, пълни мастилници и рула пергамент. Хари обърна хартията си и сърцето му заби тежко-три реда от него вдясно Хърмаяни вече беше започнала да пише-и погледна надолу към първия си въпрос : а/ опишете заклинанието и б/ нарисувайте движението на пръчката , което би накарало предметите да летят. Хари имаше мимолетен спомен за издигащ се високо прът и падащ върху тролски череп...усмихна се леко и започна да пише.
-E, не мина толкова лошо, нали?-попита загрижено Хърмаяни два часа по-късно в предверието, стиснала изпитната си хартия. –Не съм сигурна дали успях да отговоря за Развеселяващата магия ,времето ми свърши. Сложихте ли контразаклинанието за хълцане? Не съм сигурна къде точно беше...и на въпрос двадесет и трети... -Хърмаяни, -каза сурово Рон,-току-що минахме през това...нужно ли е след всеки изпит да повтаряме всички въпроси...достатъчно лошо е и само веднъж. Петокурсниците обядваха с останалите ученици /четирите маси на домовете бяха поставени отново/ , след това се скупчиха пред малка стая отстрани на предверието, където трябваше да чакат докато не бъдат повикани за практическия си изпит. Малка група ученици бяха извиквани по азбучен ред, останалите мърмореха заклинания и упражняваха движения, понякога уцелвайки се един друг по гърба или по носа погрешка. Името на Хърмаяни бе повикано. Треперейки тя влезе в стаичката с Антъни Голдщайн, Грегъри Гойл и Дафни Грийнграс. Учениците, които вече бяха изпитани не се върнаха, така че Хари и Рон нямаха представа как се е справила Хърмаяни. -Тя ще се справи, помниш ли, че имаше 120% на един от тестовете ни по вълшебство?-каза Рон. Десет минути по-късно професор Флитуик извика: -Паркинсън, Панси -Патил, Падма- Патил, Парвати- Потър, Хари. -Успех!-каза спокойно Рон. Хари влезе в Главната зала, стискайки пръчката си с леко разтреперана ръка. -Професор Тофти е свободен, Потър-изписка професор Флитуик , който стоеше до вратата. Той посочи към най-старият и плешив екзаминатор , който беше седнал зад малка маса в далечния ъгъл , на късо разстояние от професор Марчбанкс, която наполовина беше изпитала Драко Малфой. -Потър, нали?-каза професор Тофти, като направи справка с бележките си и оправи пенснето си .-Прочутият Потър? С крайчеца на окото си Хари видя как Драко му хвърля отровен поглед ; винената чаша, която Малфой беше вдигнал , падна на пода и се разби. Хари не можа да сдържи усмивката си. Професор Тофти му се усмихна в отговор окуражаващо. -Това е-каза с треперливия си стар глас,-няма защо да се нервираш. Сега бих искал да те помоля да вземеш тази купичка за яйца и я накараш да направи няколко салта. Хари се справи доста добре. Неговата Левитираща магия беше далеч по-добра отколкото тази на Малфой , макар че беше смесил заклинанията за Смяна на цвета и Уголемяващата магия, така че плъхът му беше станал оранжев и беше придобил размера на язовец, преди Хари да поправи грешката си. Той се радваше, че Хърмаяни не е в залата и пренебрегна факта, че ще се видят след това. Мислеше, че може да сподели с Рон, Рон беше накарал чинията си по време на обеда да се превърне в голяма гъба и нямаше представа как се беше случило. Нямаше време за почивка тази вечер, те се прибраха в общата стая и се заеха с преговори за следващия ден по Трансфигурация. Когато Хари си легна, главата му беше пълна с комплексни заклинания и теории. Той забрави дефиницията за Отклоняваща магия по време на писмената си работа следваща сутрин, но практическата част беше далеч по-лоша. Най-накрая той успя да накара да изчезне останалата част от игуаната си, докато горката Хана Абът напълно бе изгубила ума си на съседната маса и някак си се опитваше да мултиплицира своя пор в няколко фламинго, когато изпитът се прекъсна за няколко минути и птиците бяха изнесени от залата. Изпитът им по билкология беше в сряда /Хари се справи доста добре с изключение на въпроса за Зъбатия Гераниум/, докато стана време за Защита срещу Черните изкуства в четвъртък. Тогава за пръв път Хари почувства, че е преминал. Нямаше проблем с нито един от писмените въпроси и изпита истинско удоволствие по време на практическия изпит, когато прилагаше всички противозаклинания и защитни средства пред Умбридж, която гледаше студено близо до вратата към предверието. -О, браво!-каза професор Тофти, който отново изпитваше Хари и Хари демонстрира перфектно изчезването на Боггърт.- Наистина много добре! Добре, мисля, че е достатъчно, Потър...най-малкото... Той се обърна леко встрани. -Чух от моя добър приятел Тибериус Огдън, че можеш да произведеш Патронус? За бонусови точки...? Хари вдигна пръчката си, погледна право към Умбридж и си я представи уволнена. -Експекто Патронум! Сребърна струя излезе от края на пръчката му и се разпростря по дължината на залата. Всички екзаминатори погледнаха, за да видят и когато струята се превърна в сребърен елен, професор Тофти ентусиазирано изръкопляска. -Отлично!-каза той.-Много добре, Потър, можеш да си тръгваш! Когато Хари мина покрай Умбридж на вратата, очите им се срещнаха. На широката й жабешка уста играеше гадна усмивчица ,но на него не му пукаше. Сигурен беше, че ще получи на СОВА-та си “Издържал”, защото не помнеше да е направил груби грешки. В петък Хари и Рон имаха свободен ден, докато Хърмаяни имаше изпит по Древни Руни и тъй като имаха целия уикенд пред себе си, двамата си позволиха малка почивка от преговаряне. Те се протягаха и прозяваха отстрани на отворения прозорец , откъдето влизаше топъл летен въздух и играеха магьоснически шах. Хари можеше да види Хагрид от разстояние , да обучава клас на края на гората. Опита се да отгатне що за създания учеха-предполагаше, че са еднорози, тъй като момчетата стояха отзад- когато портретът се отвори и влезе Хърмаяни в лошо настроение. -Как бяха Руните?-попита Рон, като се протягаше и прозяваше. -Грешно съм превела ehwaz- каза бясно Хърмаяни.-Означава партньорство, а не защита. -А, добре-каза мързеливо Рон, -това е единствената ти грешка, нали, все още можеш да получиш... -О, я трай!-каза ядосано Хърмаяни.-Може една грешка да е границата между преминал и провалил се.И още повече, някой е сложил друг Nifiler в кабинета на Умбридж. Не знам как са го направили през новата врата, но когато минах оттам-Умбридж крещеше истерично и само от гласа й ми стана зле. -Браво-казаха заедно Рон и Хари. -Не е хич за браво!-каза разпалено Хърмаяни.-Тя мисли, че го прави Хагрид, помните ли? И ние не искаме Хагрид да бъде уволнен. -Той в момента преподава, така че не може да го обвини-каза Хари, като посочи към прозореца. -О, Хари, толкова си наивен понякога! Наистина ли мислиш, че на Умбридж й е нужно доказателство-каза Хърмаяни, която определено беше повишено раздразнителна и тръгна към спалнята на момичетата, като затръшна вратата зад себе си. -Все същото хубаво момиче със сладък характер,-каза много спокойно Рон, като премести царицата си напред и взе една от пешките на Хари. Лошото настроение на Хърмаяни продължи през целия уикенд, а на Хари и Рон им беше много лесно да не обръщат внимание , тъй като прекараха по-голямата част от съботата и неделята да преговарят за изпита по отвари в понеделник- изпит, който според Хари беше най-неприятният и можеше да попречи на амбициите му да стане аврор. Въпросникът наистина беше от най-трудните, но той смяташе, че е отговорил достатъчно изчерпателно , особено на въпроса за Многоликовата отвара , описа старателно всичките й ефекти, тъй като я беше правил нелегално през втората си година. Следобедната практика не беше толкова кошмарна, колкото бе очаквал. С отсъствието на Снейп от комисията Хари откри, че се чувства много по-спокоен при приготвянето на отварите. Невил, който седеше много близо до Хари, също се чувстваше по-щастлив отколкото беше по време на часовете. Когато професор Марчбанкс каза: “ Отстъпете назад от котлите си, моля, изпитът приключи”, Хари имаше чувството, че вероятно няма да получи блестяща оценка, но поне със сигурност е избягнал провала. -Минаха само четири изпита-каза уморено Парвати Патил, когато се върнаха в общата стая на Грифиндор. -Само!-каза сприхаво Хърмаяни.-Имах аритмантика и това е вероятно toughest предмет! Никой не беше толкова глупав да изрази пренебрежението си, така че тя не можа да си изкара яда върху никого и се задоволи да се сопне на няколко първокурсници, защото се смеят твърде високо в общата стая. Хари се надяваше, че се е представил на изпита по грижа за магически създания във вторник толкова добре, че да не изложи Хагрид. Практическия изпит следобед се проведе на поляната в края на Забранената гора, където учениците бяха помолени да идентифицират Knarl скрит между дузина таралежа /номерът беше да им предложиш мляко: Knarls , много подозрителни създания , чиито бодли имаха много магически способности , основно побесняваха at Bowtruckle ; хранеха се и се почистваха от огнени охлюви без сериозни изгаряния. Хари можеше да види как Хагрид загрижено гледа от прозореца на къщичката си. Когато екзаминаторката на Хари, този път пълничка ниска вещица, му се усмихна и му каза, че може да си върви, Хари махна на Хагрид на път за замъка. Въпросникът по астрономия в сряда сутринта мина добре. Хари не беше убеден дали е изброил имената на всички луни на Юпитер, но беше сигурен, че никоя от тях не е обитавана от мишки. Трябваше да чакат до вечерта за практическия си изпит , следобеда посветиха на пророкуването. Дори по ниските стандарти на Хари, изпитът мина много лошо. Наистина се бе опитал да види движещи се картини върху празната кристална сфера, напълно си загуби ума при разчитането на чаените листа, когато предсказа на професор Марчбанкс среща с мрачен, висок чужденец и претърпя пълно фиаско, когато разчете по ръката й, че би трябвало да е умряла миналата седмица. -Добре, изглежда сме се издънили на този-каза мрачно Рон, докато вървяха нагоре по мраморното стълбище. Той беше предсказал на своя екзаминатор страховити неща, само за да види реакцията му. Хари се почувства по-добре. -Не ни е за пръв път-каза той. -Най-малкото ни беше за последен-каза Рон. -Да-каза Хари.-Сега няма да се преструваме, че ни е грижа за това какво се случва когато Юпитер и Уран се приближат твърде приятелски. -И отсега нататък хич не ми пука, ако чаените ми листа предсказват :умри, Рон, умри- ще ги изхвърля в кошчето, където им е мястото. Хари се разсмя точно, когато Хърмаяни идваше отзад. Той веднага спря да се смее, защото това можеше да я ядоса. -Добре, мисля, че се справих по Аритмантика-каза тя и Хари и Рон въздъхнаха с облегчение. –Има време за кратък преглед на основните звездни карти преди вечеря, после... Когато в 11 часа отиваха към Астрономическата кула , беше чудесно време за наблюдение ,ясно и без облаци. Земята беше огряна от сребриста лунна светлина.Всеки от тях взе телескопа си и когато професор Марчбанкс обяви началото, започнаха да попълват празните си звездни карти. Професор Марчбанкс и професор Тофти се движеха между тях, гледаха дали са отбелязали правилно позициите на планетите и звездите. Всичко беше спокойно, чуваха се само скърцащите пера и пергаменти. Мина час и половина. Когато Хари попълни Орион на звездната си карта , предните врати на замъка се отвориха директно към парапета , където беше застанал . Хари погледна през телескопа си и видя пет или шест удължени сенки да се движат по тревата преди вратите отново да се затворят и ливадата отново да потъне в пълен мрак. Хари отново залепи окото си за телескопа и го рефокусира, сега проучвайки Венера. Той погледна към картата си, за да постави там планетата, но нещо го разсея, като спря и постави перото върху пергамента си, той впери поглед в сенчестата земя и видя половин дузина фигури да вървят по поляната. Ако те не се движеха и ако луната не осветяваше главите им, нямаше да се разграничават от тъмната земя, по която вървяха. Дори при такова разстояние , Хари имаше странното чувство ,че разпознава водача на групата. Не разбираше защо Умбридж предприема тази среднощна разходка, още повече-придружена от петима други. Тогава някой зад него се покашля и той си спомни, че е на половината на изпита си. Беше забравил месторазположението на Венера. Отново постави око върху телескопа си , отново я намери и отново понечи да я сложи върху картата си, когато чу странен звук, подобен на почукване, отекващо през пустата земя. , последвано незабавно от лай на куче. Той погледна и сърцето му заби. На прозорците на Хагрид имаше светлини и хората, които прекосиха ливадата бяха точно срещу тях. Вратата се отвори и той ясно видя шест фигури да преминават през прага. Вратата отново се затвори и настъпи тишина. Хари се почувства зле. Той погледна наоколо, за да види дали Рон и Хърмаяни са забелязали това, което и той, но професор Марчбанкс дойде зад него в този момент и той не искаше да излезе така, сякаш гледа в работата на някой друг. Хари припряно загледа звездната си карта и се престори, че поставя бележки върху нея , докато всъщност през парапета крадешком хвърляше погледи към къщичката на Хагрид. Фигурите сега се движеха из къщата, напълно закривайки светлината. Той можеше да почувства погледа на професор Марчбанкс върху гърба си и отново залепи очи върху телескопа си, гледайки луната ,чиято позиция беше отбелязал още преди час , но когато професор Марчбанкс се отдалечи, той чу шум от отдалечената къщичка , който отекваше в тъмнината. Няколко души освен Хари се дръпнаха от телескопите си и се заслушаха в шума. Професор Тофти отново се покашля леко. -Опитайте се да се съсредоточите, момчета и момичета-каза той бавно. Повечето се върнаха към телескопите си. Хари погледна вляво. Хърмаяни се беше втренчила в къщичката на Хагрид. -Ахъм...още двадесет минути-каза професор Тофти. Хърмаяни подскочи и веднага се върна към звездната си карта. Хари погледна надолу към собствената си и забеляза, че е пропуснал да наименува Венера и Марс. Поправи се. От земята се чу високо БАНГ. Няколко човека извикаха “УХ”, когато се удариха с края на телескопите си , тъй като бяха побързали да видят какво става. Вратата на Хагрид беше отворена и от идващата от къщата светлина те го видяха ясно: масивна фигура, която ръмжеше и размахваше пръсти, обкръжена от шест човека, всеки от който, ако се съдеше по червената светлина се беше опитал да го зашемети. -НЕ!-извика Хърмаяни. -Скъпа моя!-каза със скандализиран глас професор Тофти.-Това е изпит! Но повече никой не обръщаше и най-малкото внимание на звездната си карта. Все още наоколо имаше червени светлини, летящи около къщата на Хагрид и все още, изглежда, Хагрид се биеше. Викове и крясъци отекваха наоколо, някой извика:” Бъди разумен, Хагрид!” Хагрид изръмжа: -Да ме вземат дяволите ако бъда разумен както ти го разбираш, Даулиш!
-Погледнете!-изпищя Парвати , която се наведе от парапета и посочи към замъка, където предните врати отново се отвориха , още светлина огря тъмната ливада и самотна дълга тъмна сянка сега се промъкваше по ливадата. -Сега, наистина!-каза загрижено професор Тофти,-остават само шестнайсет минути. Никой не му обръщаше внимание, всички сега гледаха човека, който тичаше към битката пред къщата на Хагрид. -Как смеете!-извика фигурата, докато тичаше.-Как смеете! -Това е Макгоногъл-прошепна Хърмаяни. -Оставете го на мира! На мира, казах!-каза гласът на професор Макгоногъл в тъмнината.-На какво основание го нападате? Не е направил нищо, което да ви дава правото да го преследвате... Хърмаяни, Парвати и Лавендър изпищяха. Фигурите около къщата бяха изстреляли Зашеметяващи проклятия към професор Макгоногъл. На половината път между къщата и замъка червените светлини се сблъскаха с нея , за момент тя светна в червено цялата, после се олюля на краката си, падна по гръб тежко и повече не мръдна. -Галопиращи водоливници!-каза професор Тофти, който също напълно беше забравил за изпита.-Не прилича на предупреждение! Много свирепо поведение! -Мерзавци!-изрева Хагрид, гласът му беше достигнал предела си, няколко светлини светнаха към и отвътре на замъка.-ЖЕСТОКИ СТРАХЛИВЦИ! ВЗЕМЕТЕ ОТ ТОВА-И ТОГАВА... -О, бо...-изпъшка Хърмаяни. Хагрид сграбчи в двете си ръце двама от най-близките си нападатели, те изпаднаха в колапс и се вкочаниха. Хари видя как най-после го удари Заклинанието, но следващият момент Хагрид отново се беше изправил с нещо като чувал на гърба си –тогава Хари установи, че в раменете му се бяха впили нечии зъби. -Хвани го, хвани го!-пищеше Умбридж , но останалият й помощник изглежда нямаше желание да попадне в ръцете на Хагрид, той се обърна с гръб към изпадналите в безсъзнание свои колеги и си тръгна. Хагрид затича с Фанг около врата си.Умбридж изпрати още едно Зашеметяващо заклинание след него, но пропусна, и тичащият Хагрид се изгуби в тъмното. Настъпи мълчание , всеки стоеше със зяпнала уста към земята. Тогава се чу гласът на професор Тофти: -Хм...имате още пет минути. Макар че беше попълнил 2/3 от картата си, Хари беше отчаян за края на изпита. Когато най-после свърши, Рон и Хърмаяни прибраха напосоки телескопите в калъфите им и се втурнаха надолу по стъпалата. Никой от учениците не отиде да си легне, всички говореха високо и развълнувано на стълбището за това, на което бяха станали свидетели. -Тази подла жена!-изпъшка Хърмаяни, която беше излязла от кожата си от гняв.-Да се опитва да нападне Хагрид през нощта! -Очевидно е искала да избягне друга сцена като тази с Трелони-каза мъдро Ърни Макмилън , който се присъедини към тях. -Хагрид се справи добре, нали?-каза Рон, като изглеждаше повече стреснат, отколкото впечатлен.-Как може всички тези заклинания да го пропуснат? -Трябва да е от великанската му кръв-каза Хърмаяни.-Много е трудно да зашеметиш великан, те са като троловете...но горката професор Макгоногъл...четири заклинания я удариха в гърдите и тя вече не е толкова млада... -Смъртоносно, смъртоносно-каза Ърни, като заклати помпозно глава.-Добре, аз си лягам. Лека нощ на всички. Хората наоколо все още разговаряха за това, което бяха видяли. -Най-малкото не успяха да изпратят Хагрид в Азкабан-каза Рон.-Предполагам, че ще отиде при Дъмбълдор. -Надявам се-каза разплакана Хърмаяни.-О, това е ужасно, наистина се надявам Дъмбълдор да се върне преди да сме изгубили и Хагрид. Те се върнаха в общата стая на Грифиндор и я намериха пълна. Станалото на ливадата беше разбудило всички. Шеймъс и Дийн, които бяха пристигнали преди Рон, Хари и Хърмаяни сега разказваха на всички какво бяха видяли и чули от върха на кулата по астрономия.
-Умбридж мрази получовеците-обясни горчиво Хърмаяни, като седна в едно от креслата.-Винаги се е опитвала да го разкара. -И тя смята, че Хагрид е сложил Nifflers в кабинета й-добави Кейти Бел. -О, дявол да го вземе!-каза Лий Джордън, като си покри устата.-Всъщност аз бях този, който сложи Nifflers в кабинета й. Фред и Джордж ми оставиха няколко. Левитирах ги през прозореца й. -Така или иначе щеше да го уволни-каза Дийн.-Прекалено близък е с Дъмбълдор. -Вярно е-каза Хари и потъна в креслото отстрани на Хърмаяни. -Само се надявам професор Макгоногъл да е добре-каза разплакана Лавендър. -Носеха я към замъка, гледахме от прозореца на спалнята-каза Колин Крийви.-Не изглеждаше много добре. -Мадам Помфри ще я изправи на крака-каза рязко Алиша Бел.-Тя не се е проваляла досега. Беше почти четири сутринта, когато общата стая се изпразни. Хари се чувстваше напълно буден, образът на бягащия в тъмното Хагрид го преследваше, беше толкова вбесен на Умбридж , че не можеше да измисли достатъчно наказание за нея, макар че предложението на Рон да се сложи в храната й кутия Blast-Ended Skrewts си имаше своите предимства. Полусънен кроеше най-ужасни отмъщения докато три часа по-късно отиде в леглото си напълно изтощен. Последният им изпит по история на магията щеше да бъде следобед. Хари умираше от желание да се върне в леглото след закуска, но трябваше да прекара сутринта в последен преговор, затова той седна в общата стая с глава в ръцете си и се опита да прелисти оставените му от Хърмаяни записки. Петокурсниците влязоха в Главната зала в два часа и заеха местата си пред своите изпитни въпросници. Хари се чувстваше изтощен. Той просто искаше всичко това да свърши най-после, за да може да легне и да се наспи, тогава утре с Рон щяха да отидат на игрището по куидич –щеше да лети на метлата на Рон-и да отпразнуват свободата си от изпити. -Обърнете въпросниците си-каза професор Марчбанкс , като нагласи големия часовник.-Можете да започвате. Хари погледна първия си въпрос. Минаха няколко секунди, преди да разбере това, което означаваше. Най-после бавно и криволичещо започна да отговаря. Беше му много трудно да си спомня имена и дати. Просто пропусна въпрос четири /По ваше мнение дали магьосническото законодателство е допринесло за по-добър контрол върху таласъмите през 18-ти век?/ , щеше да го остави за накрая. Положи усилие на въпрос пети / Как Статутът на Тайната е бил нарушен през 1749г и какви мерки са взети, за да се предотврати повторно нарушаване?/ , но имаше натрапчивото съмнение, че е пропуснал няколко важни точки : имаше чувството, че все някога в историята трябва да е имало и вампири. Той се огледа за въпрос, на който би могъл да отговори и очите му се спряха върху номер десет: Опишете обстоятелствата, които са довели до формирането на Международната конфедерация на магьосниците и обяснете защо вълшебниците от Лихтенщайн са отказали да се присъединят. Знам това, мислеше си Хари, умът му беше небрежен и отпуснат. Можеше да визуализира заглавието с почерка на Хърмаяни: Формирането на Международната Магьосническа федерация ...беше прочел тези записки сутринта. Той започна да пише, като погледна към големия часовник отстрани на професор Марчбанкс Седеше вдясно зад Парвати Патил , чиято дълга черна коса падаше по гърба на стола. Веднъж или два пъти се улови, че гледа към златните светлинки в косата й , когато тя леко обръщаше глава. ...първият Висш ръководител на Международната магьосническа конфедерация е бил Пиер Бонакур, но назначаването му е било обжалвано от магьосническата общност в Лихтенщайн, защото... От всички страни на Хари се чуваше дращенето на перата по пергаментите. Слънцето пареше гърба му. Какво беше направил Бонакур, за да обиди магьосниците от Лихтенщайн? Хари имаше чувството, че е нещо свързано с троловете...той отново погледна празно към косата на Парвати. Ако само можеше да упражни Legilimency и да отвори прозорец в косата й , за да види защо троловете са били причина за раздор между Пиер Бонакур и Лихтенщайн... Хари затвори очи и закри лицето си с ръце, пред зачервените му очи стана тъмно и хладно. Бонакур е искал да се спре преследването на тролове и да даде права на троловете...но Лихтенщайн е имал проблеми с група наистина зли планински тролове...ето това е. Той отвори очи, които се навлажниха и примигнаха срещу белия пергамент. Бавно той изписа два реда , после ги прочете. Не изглеждаше много информирано и детайлно, беше сигурен, че записките на Хърмаяни за конфедерацията включват страници...и страници... Той отново затвори очи и се опита да си спомни...конфедерацията се беше събрала за първи път във Франция, това вече го беше написал... Таласъмите са отишли и са били изгонени...това също беше написал. И никой от Лихтенщайн не е искал да отиде..
Той отново вървеше по тъмния коридор на Отдела по мистериите с отсечена и решителна походка, която премина в тичане, най-сетне щеше да изпълни желанието си...черната врата беше отворена за него както винаги и отново беше в кръглата стая с многото врати... Крачеше по каменния под и премина през втората врата...танцуващите светлини по стените, странните механични ключалки, нямаше време, трябваше да побърза... Той измина на бегом последните футове до третата врата , тя както винаги беше отворена... Отново се намери в катедралната стая пълна с лавици и кристални сфери...сега сърцето му биеше много бързо...този път щеше да успее...когато стигна до номер двадесет и седем се обърна наляво и забърза между редиците. Съвсем в края обаче на пода имаше тъмна движеща се сянка, която мърдаше като ранено животно...Стомахът на Хари се изпълни със страх...с вълнение. От собствената му уста излезе висок студен глас, лишен от всякакви човешки чувства. -Вземи я заради мен...аз не мога да я докосна...но ти можеш... Тъмната сянка на пода се премести малко. Хари видя бяла ръка с дълги пръсти да протяга пръчка от собственото му рамо...чу студеният висок глас да изрича: “Круцио!” Мъжът на пода изпищя от болка , опита се да се изправи, но Хари се изсмя. Той отново протегна пръчката си, повтори проклятието и фигурата изръмжа и се вцепени. -Лорд Волдемор чака... Много бавно, треперейки мъжът се повдигна на няколко инча от пода .Лицето му беше цялото окървавено и сгърчено от болка. -Ще трябва да ме убиеш...-прошепна Сириус. -Без съмнение ще го направя накрая-каза студеният глас.-Но първо ще свършиш това, което искам от теб, Блек...мислиш ли, че ще понесеш още болка? Помисли отново...имаме часове пред себе си и никой няма да чуе писъците ти... Но някой изпищя, когато Волдемор свали пръчката си отново, някой изкрещя отстрани и Хари се събуди паднал на пода на Голямата зала, като всички се бяха събрали около него.
Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 7.78 Mb. Сподели с приятели:
|