Глава тридесет и втора - Примирителна жертва

Глава тридесет и втора - Примирителна жертва

Помиряване

Пророк Амос каза на Израел, че Бог вече не приемаше тяхната жертва на всеизгаряне и хлебната им жертва, и вече няма да обръща внимание на техните примирителни жертви. Тези три жертви бяха наречени доброволни, тъй като Израел трябваше да ги донесе доброволно.

Жертвите за грях и престъпление се изискваха, когато греха станеше видим за човека паднал в грях. Свещениците също принасяха много други жертви, които бяха изискани от тях включително публичната примирителна жертва, по време на седемте Господни празника и в първия ден на всеки месец. 

От Амос 5:21-24 и Еремия 14:12 се вижда ясно, че доброволната жертва може да бъде принесена по начин, който Господ мрази. „Мразя, презирам празниците ви.... Отмахнете от мен шума на песните си, защото не искам да чувам шума на псалтирите ви.”

Това се случва, когато „как” на религията е поучавано дълго време, след като „защо” е било забравено.

Олтарът ни представя разбирането за начина, по който Бог илюстрира своята идея за проблема на греха, Неговата омраза към него и защо Неговата святост е отделена от греха. Това ни представя разбиране за светостта в небето, за живот в Неговото присъствие. Можем да си представим как живот в тъмнина и мрак е компресиран ужас от цялата история на гордост, зло, война, страдание, омраза и пр., както и липсата на постоянно увеличаващата се Божия любов, благодат, радост, мир и пр.

Причината за съществуването на олтара е греха и на този олтар Христос задоволи Божията нужда по отношение на свято усъвършенстване и нуждата на човека по отношение на грях и невежество. Той установи мир между Бог и човека. Връзката на приятелство е установена отново. Единство и мир сега са възможни.

Така че отговора към олтара е осветено поклонение, което може да бъде определено като връзка на необикновено подчинение и екстравагантна любов (Битие 22:18). Тези, които знаят, че имат свободен достъп до Бог ще го използват постоянно и ще Му благодарят за това.

Това е също, което автора на книгата Евреи има предвид, когато казва:

„ И така, чрез Него нека принасяме на Бога непрестанно хвалебна жертва, т. е. плод от устни, които изповядват Неговото име.”

Примирителната жертва беше споделена от трите партии участващи в нея. Тлъстината беше за Бог, гърдите и дясното рамо за свещеника, а остатъка за принасящия жертвата. Животното можеше да бъде мъжко или женско, тип на най-дълбока приятелска връзка.

Поставянето на ръцете върху животното беше с цел идентифициране с Изкупителя, като източник на благословение. Това трябваше да бъде извършено пред вратата на скинията, което демонстрираше, че сме влезли в Божието присъствие, доверявайки Му се, че Неговата благодат е достатъчна, а обещания от Него мир наградата на радост.

Кръвта беше попръскана около олтара като свидетелство за живота на Изкупителя, който ни осигури обещания мир и приятелска връзка. Затова апостол Павел пише до църквата в Рим:

„И така, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос, посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тази благодат, в която стоим и се радваме поради надеждата за Божията слава” (Римляни 5:1-2).

Най-добрите части от животното, което беше пожертвано, а именно, тлъстината, бъбреците и черния дроб бяха поставени в огъня като Божия част на жертвата за приношение. Както тази най-добра част бе взета от вътрешностите на животното, ние също така трябва да дадем най-доброто от нашите вътрешни чувства или благодарност от най-дълбокия вид.

Това беше направено от Исус когато Той изля душата си „до смърт” (Марк 14:34) за да стане „нашия мир” (Ефесяни 2:14). Неговите чувства към Бог и човека не намаляха, когато бяха изпитани чрез огъня. Той беше аромата, който задоволи Бог.

В случая с овена или овцата, за частта на олтара се говори като за храна, жертва на Бог чрез огън (Левит 3:11), като че ли Бог седи на една маса с народа Си. В Малахия 1:7 олтара е наречен „божията трапеза”, която беше третирана с презрение от Неговия народ.

За тази жертва едно от три вида животни можеше да бъде доведени в скинията. Чрез телето виждаме Бог, който е представен като силен и търпелив (Левит 3:1). Агнето представяше Исус като смирен и кротък (Левит 3:6). В козела виждаме Исус като избран от всред нас, като такъв, който е презрян и отхвърлен (Левит 3:21). Козела, който представяше Исус като взет от обществото на човечеството за спасението на останалите е като лъва, който избира една коза като плячка, за да задоволи глада си, така че смъртта на това животно спасяваше живота на остатъка от стадото.

Каяфа каза относно Исус: „По-добре един човек да умре за народа, отколкото да загине целият народ” (Йоан 11:50).

Когато принасящия жертвата не можеше да доведе теле, той трябваше да представи овца или коза. Исус беше повече, отколкото само смирен и нежен като агне и растящ в благодат. Също така Той беше силен и търпелив като телето в Своята служба. Като овен Тай беше водач, който беше мразен заради публичното си свидетелство, че техните дела са зли. Като козел, Той беше взет от всред народа, за да бъде нашия Спасител, посредник и мир. Бог се е погрижил да не постави ударението върху една част от изкупителното дело на нашия Спасител над друга.

Глава тридесет и трета - Квасният хляб

Когато кръвта беше попръскана на олтара и тлъстината изгорена в огъня, тогава гърдите и дясното рамо бяха отделяни от животното и едно от друго. Те са познати като приношение на подвижване и повдигане.

Гърдите бяха жертвата на подвижване, която беше движена настрани пред Бог, като управляващ земята. Тази жертва беше подвижвана към откъм олтара, като символ на представяне на жертвата пред Бог, и получаването и обратно като част полагаща се на свещениците (ст. 34). Останалата част принадлежеше на принасящия жертвата и трябваше с удоволствие да бъде ядена веднага и изядена за два дни, а остатъка трябваше да се изгори.

Примирителната жертва можеше да бъде принесена поради три причини.

Една от тях беше за благодарност (Левит 7:12), за определен отговор на молитва във време на нужда. Също така можеше да бъде за избавяне от опасност, както на земята, така и от бури в морето или за излекуване от болест.

Втората причина беше в случай на даване на обещание (Левит 7:16). Това е илюстрирано добре в историята на Анна, която се яви пред Бог в отговор на помощта Му за раждане на син, когото тя обеща да „даде на Бог през всичките дни на живота му” (1 Царе 1:1).

Третата беше доброволна примирителна жертва (Левит 7:16), която беше принесена от преливащата благодарност на сърцето за радостта от Неговите благословения. Жертващият изразяваше радостта си пред свещеника и признаваше, че той е средството, чрез което Божиите благословения идваха при него. Това му напомняше за Великия първосвещеник, който сега осигурява мира и радостта от помиряването.

Заедно с тези примирителни жертви, беше донесена хлебна жертва, която се състоеше от три вида хляб и масло, като хляба беше тип на Христос (и на вярващия в Христос), а маслото на Светия Дух.

Принасяше се хляб омесени с масло (Левит 7:12). То свидетелства за Духа, който участва в събитията в нашия живот, за да ни напътства и дава сила.

Също така се принасяха безквасни тънки питки намазани с масло (Левит 7:12). Тези питки сочеха към Духа като участващ в специалните призиви, които получаваме в живота или в отделянето на някого за определена служба.

Третия вид беше квасен хляб разбъркан с масло (Левит 7:13). Тук квасният хляб свидетелства за греха, който все още се намира в живота ми, но също така и Духа, с който живота е смесен, за да дава посока и сила.

Представяйки този хляб пред Бог се даваше признание за Духа, който участваше в живота на вярващия като го ръководи и му дава сила. Също така се отдаваше признание за определени призиви в живота ни, а също и за присъствието на грях в живота на човека. Тъй като това беше примирителна жертва, затова човека беше примирен с Бог. 

„Съвършеното прощение не означава съвършена святост” – казва Андрю Бонар в книгата си Левит.

Това е причината, поради която хляба беше подвижван пред Бог (Левит 7:14). Жертващият представя приношението си пред Бог, за да може Той да очисти греха, който все още съществува. Псалм 139:23-24 свидетелства за това: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; Опитай ме, и познай мислите ми; И виж дали има в мене оскърбителен път; И води ме по вечния път.”

Не се съмнявам, че се изискваше известна мярка на вяра, за оценяване на всичко, което Бог даде на Израел.  Тази вяра щеше да предизвика желание за святост, за близка връзка, желание за уреждане на греховете вместо за живот на презрение с тях. В контраст с това гордостта ще ни заслепи за грешките ни. Тя няма да ни посочи нашите беззакония и няма да ни позволи да видим Божията благодат, която е около нас и пред нас. Затова тя не може да ни научи на нищо (Тит 2:11-12). Позволете ми да илюстрирам това с исторически факти от историята на Стария завет.

В 1 Царе 12:20 виждаме началото на история, която започна в 931 г. пр. Хр. Йеровоам стана цар над десетте северни племена на Израел и в продължение на следващите 200 години неговия живот е запомнен като: „един, който съгреши и направи Израел да съгреши” (3 Царе 14:16). От 19 царе, за които се споменава, че царуваха след него, за 17 се казва „те следваха пътя на Еровоам и неговия грях, с който той направи Израел да съгреши”. От тези 17, за Ахав се казва, че „той дори направи повече”.

По врем на последните 50 години от този период, Амос и Осия продължиха делото на Илия и Елисей. Точно преди отиването в плен на Израел, в 722 г. Амос представя недоволството на Бог относно техните приношения и жертви.

„Мразя, презирам празнуванията ви... Даже ако ми принесете всеизгарянията и жертвите си, няма да ги приема, нито ще погледна към примирителните ви жертви от угоени животни. Отмахни от Мене шума на песните си, защото не ща да слушам свиренето на псалтирите ти; Но нека тече правосъдието като вода, и правдата като поток, който не пресъхва” (Амос 5:21-24).

„Затова ще ви закарам в плен оттатък Дамаск, казва Господ, чието име е Бог на Силите” (Амос 5:27).

Около 100 години по-късно Еремия пророкува в Ерусалим и продължи делото на Исая и Михей. Неговата вест към Юда е поразително същата: „Повърхностно са лекували те раната на людете Ми, като са казвали: Мир, мир! а пък няма мир” (Езекиил 6:14). „Всеизгарянията ви не Ми са приятни, нито жертвите ви угодни” (6:20; 8:11).

Доказателствата идващи от жертвите в храма и на олтара не са се променили. Въпреки че пророците все още обявяваха Божиите предупреждения и покани, това не правеше никаква разлика. Как се случи всичко това?

Идолопоклонството е възможно само тогава, когато вътрешния трон в човека не е зает от Христос като Господ и Цар. Тогава квасните питки вече не са приети от Бог като изповед за поквара и нуждата от промяна.