Гражданско право

• 
  Автентично – извършва го органа, който е създал ПН. Винаги се извършва с нова правна норма, от същата степен, от каквато е тълкуваната норма и се извършва винаги след издаването на закона.Тълкувателната норма има обратно действие – от момента на издаване на тълкуваната норма.
  
• 
  Неавтентично – когато се извършва от други държавни органи, но също има задължителен характер.
  

Средствата, с които се извършва тълкуването биват езикови и логически (функционални).

Езиковото и логическото тълкувания приключват с определени изводи. В зависимост от тях биват:

• 
  Потвърдително – напълно се покрива резултата от граматическото и функционалното тълкувания.
  
• 
  Поправително – налице е пълно несъответствие на резултата.
  

• 
  Стеснително – от логическото следва смисъл, който е по-тесен от езиковата редакция на разпоредбата (напр. чл. 27 ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 2 и чл. 73 от СК).
  
• 
  Разширително – буквата на разпоредбата и по-тясна от нейния смисъл (напр. чл. 26 ЗЗД не се отнася само до закона във формално-правен смисъл, но и за всяка повелителна ПН).
  

Понятие за критика: Всеки един закон се създава, за да бъде прилаган. Прилагането най-общо се свързва с подвеждането на определен факт от действителността под определена правна норма. Преди прилагането трябва да бъдат извършени 2 други дейности – критика на закона и тълкуване. Под критика на закона не се разбира това дали той е подходящ, пълен, изчерпателен и т. н. Целта е да се установи автентичността на гражданския закон и правната му сила.

Задачите, които си поставя критиката на гражданския закон са 3:

1. 
   Да установи дали даден граждански закон е действително приет от органа, с който се свързва.
   
2. 
   Дали е влязъл в сила.
   
3. 
   Дали текстът на закона не съдържа печатни или редакционни грешки.
   

1. 
   Оформяне волята на законодателя.
   
2. 
   Изразяване на тази воля.
   
3. 
   Обективиране на закона в текст и изпращане за обнародване на текста от органа, който го е приел.
   
4. 
   Обнародване на закона в ДВ.
   

Възникват 2 специфични въпроса:

• 
  Какви ще са действията и последиците от тях, които правните субекти са извършили от влизането на сгрешения текст в сила до момента на поправката? – По принцип тези действия запазват своята правна сила, освен ако грешката не е очевидна. В този случай правните субекти са действували правомерно. Поправката няма обратна сила.
  
• 
  Ако действията са предприети от държавни органи, то те следва да бъдат отменени, ако последиците от тяхното действие са довели до накърняване на чужди граждански права. Те обаче запазват действието си, ако останалите правни субекти са придобили граждански права.
  

Понятие за празнота в правото.

Законите се създават, за да уредят всички обществени отношения и да ги превърнат в правоотношения. Целта на законодателя е да включи всички правнорелевантни факти и да предвиди последици по тези факти. Това не бива да се абсолютизира. В много случаи остават факти, неуредени в правна норма. Причините за това могат да бъдат както обективни, така и субективни. Обективна причина е например възникването на нови факти, които законодателят не е имал предвид при съставянета на закона. В други случаи законодателят не ги е уредил, тъй като не им е придавал такова значение, каквото те впоследствие са придобили. Във всички случаи ние сме изправени пред празнота в правото.

Под празнота в правото се разбира неуреденост в закона на факти и отношения от действителността, които имат правно значение. Празнотите в правото могат да бъдат запълнени по един начин – създаване на закон, който да урежда конкретния факт. Ако обаче е възникнал факт по който съдът трябва да се произнесе, а липсва нормативна база, въз основа на която да стане това, то очевидно е, че трябва да се запълни тази празнота, тъй като съдът не може да откаже да се произнесе с решение. Съществуват няколко способа за преодоляване на празноти:

1. 
   Чрез правоприлагане по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА) – намира приложение основно в гражданското и в търговското право; недопустимо е при наказателна и административна отговорност.
   

• 
  Аналогия на закона.
  
• 
  Аналогия на правото.
  

Аналогията на закона изхожда от наличието на един уреден и един неуреден в норм. актове случай. Много важно е наличието на сходство между двата случая, т.е. случаите да се отграничават по своите несъществени белези. Следователно ако има неуреден юридически факт, то спрямо него се прилагат по аналогия нормите на уредения. При правоприлагането по аналогия правоприложителят трябва да се ръководи от целта на нормативния акт и от правилата на морала.

Аналогията на правото се прилага, когато няма правна норма, която да урежда подобен на неуредения случай. Тя е средство, за да се разреши правен спор. Тук се изхожда от основните принципи на ГП и от правилата на морала.

Съществува спор за същността на аналогията:

 Аналогията е средство за правоприлагане при празнота в правото и чрез нея се решава спора;

 Аналогията е средство за тълкуване или вид тълкуване – в случая липсва разпоредба за тълкуване !!!

2. 
   Чрез правоприлагане по аргумент за по-силното основание – базира се на принципа “Ако е разрешено по-голямото, по-обемното по съдържание, то ще бъде разрешено и по-малкото”. От друга страна, ако нещо е забранено, налице е по-голямо правомощие, това ще важи и за лице с по-малки правомощия, ако изрично не е уредено.
   
3. 
   Чрез правоприлагане по аргумент на противното – в една разпоредба се урежда не правилото, а изключението, а останалите случаи остават неуредени (чл. 18 ЗЗД – възниква въпросът под каква форма се предвижда прехвърляне на вещни права върху движими вещи – след като се изисква нотар. акт само за недвижими вещи, то това няма ли да важи за движимите, като се направи връзка с чл.110 ЗС).
   

Гражданското правоотношение е средство за реализация на права.Това е правно уредено обществено отношение. То обективно отразява съществуващите обществени отношения, а правоотношенията са средство, чрез което се моделират обществените отношения според волята на закона. Правоотношението се различава от общественото отношение по това, че правоотношението съществува идеологически, общ. отношение - реално.

Субекти на гражданското правоотношението са физически лица, юридически лица и държавата, а на обществените отношения – са отделните личности и групи хора.

Общественото отношение е отношение между хората, взаимодействие помежду им от духовен и физически характер.

Гражданското правоотношение се създава и съществува, за да се закрепят правнозначими обществени отношения. За да възникне гражданско правоотношение е необходима правна норма. От това следва, че гражданското правоотношение е създадено въз основа на правна връзка между субект на Гражданското право, породена от юридически факт и състояща се от граждански права и задължения. То няма обща правна уредба, а се използува като термин в определени закони. Съдържанието на общественото отношение се свежда до форми на взаимодействие, докато при правоотношението съдържанието е в права и задължения на страните по него.

В гражданското правоотношение се включват юридически факти, предмета, страните, гражданските субективни права и задължения (в широк смисъл), а в тесен смисъл се включват само юридически факти и субективните права и задължения.

Според съдържанието си правоотношенията биват прости и сложни.

Простите включват в съдържанието си едно субективно право и едно правно задължение (напр. договор за заем за послужване ЗЗД).

Сложните включват повече от едно субективно право и повече от едно правно задължение (напр. договор за заем с лихва). Сложните правоотношения се делят на сложни-едностранни (както е напр. договор за заем с лихва)  задълженията са от страна на заемателя, а правата са на заемодателя; сложни-двустранни (договор за покупко-продажба на МПС)  купувачът придобива право на собственост, а продавачът придобива право да прехвърли собствеността.

Комплексни граждански правоотношения  в съдържанието им съществуват няколко прости и няколко сложни правоотношения (напр. членство в кооперация).
13. Субективно право - теории за съществуването му. Понятие на значението за интереса

Като термин не се среща в гражданскоправните нормативни актове и разкриването на същността му се предоставя на теорията. Като термин е познато от теоретичните изследвания на пандектистите, доразвито през 19 век. Теориите са много, по-съществени са:

Субективното право е призната и гарантирана възможност на един правен субект да има определено поведение и да изисква спазването на определено поведение от други правни субекти за задоволяване на гарантиран от закона личен интерес.

Интересът е многозначно понятие, което се свързва с възникването на гражданските права, границите на тяхното упражняване, тяхната закрила. Интересът – това е ползата, облагата, с оглед на което се признава, защитава или упражнява едно гражданско субективно право. Щом едно право е накърнено, то съществува процесуално право на иск. Интересът е многозначно понятие, свързващо се с правните задължения, възникването на граждански права, границите на тяхното упражняване и защитата им.
14. . Правно задължение. Право на иск в материален смисъл

Правно задължение – предписано от закона поведение, което едно или повече задължени лица трябва да имат спрямо носителя на едно субективно право. В някои хипотези правата и задълженията съвпадат (напр. при двамата родителите – да имат и да отгледат деца).

Правен иск в материалния смисъл е правото, в случай на нарушаване на субективно право. Нарушаването предизвиква качествена промяна в съдържанието на суб. право - то се попълва с реална възможност за принудителното му осъществяване спрямо задълженото лице. Това състояние на суб. право се нарича още притезание (претенция) или право на иск в материалния смисъл.

Притезателни – титулярът може да иска спазването на определено поведение от другата страна по правоотношението, което може да е действие или бездействие и може да се иска от ограничен или неограничен кръг хора.

Непритезателни – това е суб. право да се учреди, прекрати или измени едно правоотношение. Носителят може да въздействува чрез определени отношения върху правната сфера на обвързаното лице и то е длъжно да понесе правните последици без оглед дали е съгласно с тях или не (право на иск, на развод, на делба). Те дават голяма власт на титуляра по правото, затова изчерпателно са изброени в законодателството и не могат да възникват по съглашение между страните.

Разликата между тях е в правото на защита – притезателните се защитават с осъдителни или условни искове, а непритезателните – с конституитивни.

В зависимост от броя на правните възможности в съдържанието им притезателните права биват:

Това деление е от значение и с оглед правото на защита.

Според това могат ли да променят носителя си са: прехвърлими (чрез правна сделка) и непрехвърлими.

Според самостоятелността на правата си са главни  възникват и съществуват самостоятелно (право на име, на собственост) и акцесорни  съществуват винаги свързани с други права и са им правно подчинени (право на лихва). Погасяването на главното правоотношение обикновено води и до погасяване на акцесорното. Изключение: при ипотека, ако длъжникът изпълни задължението си, то ипотеката също се погасява.

• 
  Лични  защитени от закона и свързани само с личността на носене, като имат и наказателноправна защита. Те възникват от раждането на човека (право на живот, на име, на телесна неприкосновеност).
  
• 
  Вещни  имат за предмет вещ, като титулярът може да въздействува върху вещта; кръгът на задължените лица е неограничен; изчерпателно са уредени в закона – право на собственост, право на строеж, право на ползуване и др.
  
• 
  Облигационни – имат за предмет определено действие или бездействие или пък определен резултат. Задължените лица са точно определени. Облигационно право е това право, което дава възможност на едната страна, наречена кредитор, да иска от другата страна, наречена длъжник, определено поведение или резултат (престация). Броят на облигационните права не е ограничен и могат да възникнат по волята на страните (чл. 9 ЗЗД).
  
• 
  Семейни  регламентирани са в СК – те са част от съдържанието на отношения, произтичащи от брак, произход (родство) или осиновяване. Те могат да бъдът както имуществени, така и лични (неимуществени). Те възникват в отношенията между съпрузите, както и между родители и деца. Напр. право на издръжка, право на представителство и др.
  
• 
  Наследствени  зависят от юридическия факт на смъртта на физическо лице и техен предмет е една съвкупност от права и задължения, наречена наследство.
  
• 
  Авторски  интелектуалното право но носителя им – имат за предмет произведенияна литературата, науката и изкуството.
  

• 
  Имуществени.
  
• 
  Неимуществени.
  

Според кръга на правно задължените лица:

• 
  Абсолютни – кръгът на правно задължените лица е неограничен, т.е. поведението, което е съдържанието на правното задължение се отнася до всички лица. Напр. всички лица трябва да се въздържат от действия, накърняващи правото на собственост.
  
• 
  Относителни – дължимото поведение може да се изисква само от определени лица, т.е. кръгът е ограничен. Напр. облигационни права (право на вземания).
  

1. 
   Потестативни (преобразуващи).
   
2. 
   Други непритезателни права.
   

Те са институт освен на ГП още и на публичното и на трудовото право. Преобразуващите субективни права се разглеждат основно в ГП и в ГПК. Наричат се още потестативни и се свързват с възможността лицето, притежаващо това право, да предизвика правни промени. Те отразяват винаги едно съществуващо гражданско правоотношение, към което се прибавя нов юридически факт и в резултат на това възниква ново правоотношение, което е свързано с първото, но в съдържанието му се намира и субективно потестативно право (например за разваляне на договора).

Двете правоотношения съществуват паралелно. Не се упражняват едностранно и имат за цел възникване, прекратяване или изменяне на съществуващо правоотношение - т.е. титулярът упражнява едностранно волеизявление, а правнозадълженото лице понася настъпилите промени. Не е необходимо съгласието му за това. Това едностранно волеизявление може да се извърши извънсъдебно.

Упражняване на субективно право е поведението на носителя на суб. право или определени от него или от закона други лица - осъществяване на съдържанието му изцяло или на част от него.

Съдържанието му се определя от закона или от друг правен акт, който го поражда. Носителят на суб. право решава ще го упражни ли и в чий интерес. Липсва ли интерес, не се упражнява, но и не се прекратява. Изключение има само когато определени права пораждат и задължения (напр. родителските). Може да се упражни и от други лица – представители. Неупражняването на това право може да доведе до погасяването му по давност.

Колизии --> стълкновение между 2 права. Проблемът е в какъв ред те могат да се упражнят. Правилата, при които се решават зависят от вида и предмета (напр. при вещното право - правото за ползване измества правото за собственост).

Границите на упражняването са границите с чуждите субективни права – който упражнява своето не бива да накърнява чуждото. Общите разпоредби са уредени в К – да не са в противоречие с интереса на обществото и морала. Особените разпоредби са уредени в заключителните разпоредби.

Злоупотреба с право – когато суб. право се упражнява с цел задоволяване на неправомерни цели. Става дума за превратно упражняване на права (необоснован иск или жалба без доказателства).

Засегнатият може с осъдителен иск да предизвика осъждане на нарушителя и преустановяване на действията му. При вреди върху трети лица се дължи обезщетение на деликтно основание.

18. Упражняване на субективни права и изпълнение на правни задължения. Колизии при упражняването. Злоупотреба с права.

1. 
   Упражняване на субективни права и изпълнение на правни задължения: под упражняване на субективни права се разбира осъществяване на съдържанието на правото, реализиране на предписаното поведение посредством волево поведение на страните по правното отношение. Формите на това поведение могат да са действия, бездействия. Субективните права и задължения могат да бъдат изпълнени лично от титуляра или от негов представител, допустимо понякога и от трето лице, като те могат да бъдат упражнявани многократно.
   
2. 
   Граници на упражняване на субективното право – включва въпросите докъде може да се упражни суб. право, дали с упражняването му се засяга суб. право ва друго лице. Засягането на чужди права в някои случаи е допустимо (чл. 51 ЗС) и уредено от закона. Необходимостта да не се засягат чужди права не трябва да се абсолютизира – само до такава степен трябва да се упражни суб. право, че да не се причиняват вреди на др. лица.
   
3. 
   Злоупотребата със субективни права --> има тогава, когато суб. право е упражнено с цел да се нарушат или увредят интересите на др. лице, да му се причинят материални или морални щети. Според теорията има обективна и субективна предпоставка за злоупотребата. (Субективната теория се поддържа от Василев, а обективната – от Таджер). Основната разлика между тях е, че при субективната се приема, че злоупотреба е налице единствено когато суб. право се упражнява за да се увреди на лице, т.е. намерението е субективния елемент. При втората теория намерението е обективно следствие.
   
4. 
   Последици от злоупотребата --> отказ от съдебна защита при злоупотреба с правото – това е възможно, ако съдът е сезиран. Чл. 51: Когато за извършването на работи в един недвижим имот е необходимо да се влезе в друг недвижим имот, собственикът на този имот е длъжен да даде разрешение за това.
   

19. Защита на субективните права - понятие и видове. Самозащита и самопомощ.

За защита на субективно право се говори, когато насрещното задължение не се изпълнява доброволно. Когато нарушението е налице, трябва да прибегнем до принудителните средства за изпълнение на задължението. Към защитните средства спада и институтът на гражданската отговорност. При причиняване на вреди възниква необходимостта за тяхното обезщетяване. При нарушаване на субективното право защитата , която се търси се състои най-често в прекратяване на нарушението. Защитата може да се изрази във възстановяване на предишното положение, което е било неправомерно провалено в резултат на правонарушението. Това обикновено става със средства на нарушителите. В някои случаи законът дава в ръцете на носителя на субективното право възможностите сам да промени правното положение, с което да се защити.

Защитата на субестивното право по принцип става в рамките на един организиран от държавата процес. Тази компетентност на съдилищата е предписана в закона като тяхно задължение от публичноправен характер – съдилищата са длъжни да правораздават. На задължението съответствува определен иск, който съдът е длъжен поне да уважи.

Съдът има обща компетентност (подведомственост), отнасящи се до гражданскоправни отношения. Изключения от тази подведомственост е компетентността на арбитража (чл. 9 ГПК), която не е обща и пълна, а ограничена --> пред арбитражите не могат да се предявяват спорове по трудови правоотношения, за издръжка, вещни и др. Най-отдавна действащия и с най-голяма тежест арбитраж у нас е този към Българската търговско-промишлена палата. Гражданският спор може да се разреши и от чуждестранен арбитраж или от чуждестранен институционен съд, но решенията им не могат да се изпълнят у нас автоматично. Софийският градски съд е компетентен да реше дали решението на чуждестранния съд е законосъобразно. ГПК урежда 3 вида производства пред съда: 1. Исков; 2. Изпълнителен; 3. Обезпечителен процес.

Най-голямо значение за защита на суб. право има исковия процес. В този случай процесът започва да действува по искова молба. От своя страна исковете могат да бъдат 3 вида:

1. 
   Осъдителен.
   
2. 
   Установителен.
   
3. 
   Конституивен.
   

Процесуалните възражения като средство за защита на едно субективно право --> изпълнителния процес е насочен при наличието на едно осъдително съдебно решение да се осъществи принудително написаното в това решение.

Обезпечителния процес има задачата да подготви и обезпечи принудителното изпълнение.

В някои случаи не само съдилищата са овластени да защитават субективните права. За случая в чл. 16 ЗС не трябва съдия-изпълнител. Допуска се и самозащитата на субективно право, но в определени граници, без да се стигне до самоуправство и саморазправи. Всеки титуляр на субект. право може със свои средства да го съхрани и опази. Съществува и др. виждане: правото на самозащита е отделно, самостоятелно субект. право. Само в отделни случаи има възможност за самозащита:

1. 
   Неизбежна отбрана (чл. 12 НК), когато има действително нападение срещу личността или срещу имуществото, доколкото е необходимо да бъде отблъснато нападението и да бъде задържан нападателя.
   
2. 
   Крайна необходимост (чл.13 НК) – такава има, когато е налице опасност за личността или имуществото на някого, която опастност може да бъде избягната (между 2 вреди да изберем по-малката в състояние на крайна необходимост). При действия при крайна необходимост вредите и щетите трябва да бъдат възстановени.
   

1. 
   Налице е изискуемо притезание.
   
2. 
   Има опасност удовлетворяването му дая стане невъзможно, ако не се удовлетвори веднага.
   
3. 
   Невъзможност да се получи съдействие от страна на държавен орган.
   

20. . Субекти на гражданското право - понятие, видове. Правоспособност на физическите лица - понятие, начало и край, съдържание, същност. Ограничаване на правоспособността.

Проблемите, свързани с правния статут и правните качества на субектите се регулират от т. нар. Лично право, което се включва в състава на общата част. То не е част от гражданското право. Материята не е систематично уредена, т.е. разпръсната е в различни нормативни актове.

Понятие за субект на ГП.

Материята за субективните права и самите субективни права съществуват не изобщо, а се свързват с конкретни носители. Гр. правоотношение като правна връзка също възниква, съществува и се прекратява между 2 правни субекта. Най-общото определение за субект на ГП е: биологично същество или социална даденост, които могат да бъдат носители на права и задължения. Но от всички биологически същества единствено човекът е субект на правото (останалите са обекти).

Счита се, че понятието “субект на правото” е идентично с “правосубектност”, т. е. едно лице да бъде носител на права и задължения. Терминът “субект на правото” е свързан пряко и с понятието правоспособност.

Видове субекти на ГП:

1. 
   Физически лица.
   
2. 
   Юридически лица.
   
3. 
   Държавата.
   

Тези термини са исторически утвърдени, класически са и са залегнали в много правни системи. Но възниква въпросът защо се говори за лице, а не примерно за личност. Отговорът е: Личност не е юридически термин, а е по-скоро социална категория, свързана с качествата на отделния човек, с неговия интелект, с ангажираността му с процесите, протичащи в гражданското общество. Не всеки може в този смисъл да се определи като личност.

Правени са опити терминът “лице” да се замени с гражданин (в законодателството масово се използува). Той обаче не е удачен за употреба в ГП, тъй като:

1. 
   гражданството е категория на КП.
   
2. 
   не само гражданите на РБ са субекти на ГП, а също и лицата без гражданство и чуждите граждани.