Гражданско право

Основните им характеристики са:

1. 
   Персонален състав (т.е. физически лица).
   
2. 
   Самостоятелно обособено имущество (материален субстрат).
   
3. 
   Органи, чрез които ЮЛ придобива права, поема задължения и отговаря за тяхното изпълнение.
   

Има две виждания:

• 
  Че тя е особен вид юридическо лице.
  
• 
  Че е отделен вид правен субект.
  

1. 
   Държавата има властнически правомощия (когато участвува в гражданскоправно отношение обаче, тя напълно ги губи).
   
2. 
   Държавата е субект на всички правни отрасли.
   

Съгласно чл. 1 ЗЛС правоспособността на физическите лица се придобива от момента на раждането. Правоспособността е абстрактна способност на едно лице да бъде носител на права и задължения. Нейното начало се свързва с раждането, защото от този момент живо дете се свързва с това, че детето е поело глътка въздух и от този момент се счита, че е възникнал нов правен субект. Има обаче и един втори белег – жизнеспособността, която е свързана с това, че новороденият притежава всички необходими органи и те функционират така, че може да води самостоятелен живот. Качеството жизнеспособност има особено важно значение в наследственото право (чл. 2, ал. 2 от ЗН – който се е родил жив, се счита за жизнеспособен). Приема се, че краят на правоспособността настъпва със смъртта на физическото лице. Никъде в законодателството не се посочва кога правоспособността се прекратява, но се приема, че едно мъртво лице няма нужда от права и задължения. Под смърт се разбира не само физическата, но и юридическата смърт.

Заченатият в обективното българско право не се разглежда като правен субект, тъй като той не е роден и няма правоспособност. Назряла е необходимостта да бъде уредено по нов начин това правно положение и на заченатия да му се даде правна определяемост.

1. 
   По силата на една фикция от римското право чл. 2, ал. 1 му признава правото да наследява.
   
2. 
   Семейният кодекс допуска възможността заченатият да бъде припознаван.
   

Приема се, че съдържанието на гражданската правоспособност включва всички граждански субективни права и правни задължения, които съществуват към определен момент, т.е. са уредени в действащото обективно право. Съдържанието на правоспособността е динамична величина, като тенденцията е към разширяването на правоспособността  признаване на нови граждански права и правни задължения.

От гражданска правоспособност никой не може да бъде лишен, тъй като ако загуби правоспособността си, той ще загуби качеството на гражданскоправен субект. Възможно е обаче гражданската правоспособност да бъде ограничена. Това ограничаване възниква винаги по силата на законова правна норма, въз основа на която е постановено съдебно решение (или директно по силата на нормата). Ограничаването се състои в това, че физическото лице не може да бъде носител на права и задължения. Ограничаването по принцип е временно, а не доживотно.

(Разлика между правоспособност и правно обладание: правното обладание възниква въз основа на правоспособността, но когато е възникнал определен фактически състав).

1. 
   Когато на едно лице за извършено престъпление с влязла в сила присъда му е наложена забрана да осъществява определена професия или дейност.
   
2. 
   Лишаване от родителски права (чл. 75 СК – от неговия патримониум излиза това право).
   

Можем да говорим за отраслова правоспособност – освен гражданска има административна, трудова и т.н. Общото е, че навсякъде тя се определя като абстрактна способност на едно лице да бъде носител на права и задължения.

Дееспособността е другото основно качество на физическото лице и то трябва да се различава от правоспособността.

Дееспособността е самостоятелна категория, свързана с възможността тези права и задължения да се придобиват чрез лични действия. Всяко лице от момента на раждането си е правоспособно, но за да бъде дееспособно е необходимо да бъде достигнало такава степен на зрелост (физическа и психическа + социален опит), че да може да участвува активно в гражданския живот. Докато тези предпоставки не са налице, едно физическо лице трудно би могло да се ориентира какви действия да предприеме и дали те отговарят на неговите интереси.

Дееспособността в ГП е уредена в ЗЛС, макар че не й се дава легално определение. Най-общо под гражданска дееспособност разбираме признатата от закона възможност едно физическо лице със свои лични действия да придобива права и задължения и респективно да ги упражнява и защитава в предвидените от закона случаи.

Чл. 2 ЗЛС предвижда, че едно лице става пълнолетно и напълно способно чрез свои действия да придобива права и задължения с навършване на 18 годишна възраст. В случая чл. 2 урежда гражданската дееспособност, тъй като при дееспособността също можем да говорим за отраслова принадлежност.

Във връзка с дееспособността пред различните правни системи е стоял проблемът дали тя да настъпи изведнъж (с навършване на определена възраст, като всички лица до настъпването на този момент се считат за недееспособни) или това да става на степени – изхождайки от абстрактен възрастов критерий, като се признава първоначална ограничена дееспособност, а впоследствие – пълна. Първият подход се среща в романската правна система (напр. Франция), а вторият се приема от пандектната правна система (Германия и респективно - България). В англосаксонската правна система понятието дееспособност в този му смисъл не съществува.

Степени на дееспособност.

Българското обективно право урежда три степени на дееспособност на физическите лица:

1. 
   До 14 години – малолетни; напълно недееспособни.
   
2. 
   До 18 години – непълнолетни; ограничено дееспособни.
   
3. 
   Над 18 години – пълнолетни; напълно дееспособни.
   

Според българското гражданско право лицата от раждането си до навършването на 14 години са напълно недееспособни. Законът ги изключва от гражданския оборот и не дава възможност чрез лични свои действия те да придобиват права и да се задължават. Те не притежават правно валидна воля. Нищожни са всички сделки и договори, сключени от малолетни.

В гражданския оборот малолетните участвуват чрез своите родители и настойници. Родителите (настойниците) са законни представители на малолетните лица, т.е. те могат да извършват всички правни действия от тяхно име и вместо тях.

Тази материя поражда много проблеми, тъй като е много остаряла. Не се държи сметка за т. нар. акселерация – децата тръгват на училище от 7 год. възраст и се развиват много по-бързо, отколкото преди 50 г. Освен това обществените отношения са различни.

В Германия например за малолетни се считат лицата до 7 год. възраст. Там съществува т. нар. институт на пратеника (лице, което пренася чужда воля). Той встъпва в определени отношения, като пренася чужда воля.

Правно положение на непълнолетните.

Те извършват правни действия със съгласието на родителите си или попечителите си. Те нямат законни представители – участвуват при осъществяването на правни действия лично, но за действителността на сделката или друго правно действие е необходимо съгласие (или още попечителско съдействие). Освен това ЗЛС предвижда 2 групи правни действия, които непълнолетните могат да извършват самостоятелно:

1. 
   Да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди.
   
2. 
   Да разполагат с придобитото чрез личен труд - това означава, че те могат да се разпореждат свободно с парите, получени в резултат на трудов или граждански договор.
   

Те могат чрез лични действия да реализират всички свои права и задължения, да сключват сделки (освен ако не са поставени под запрещение).

Специална дееспособност – тя е семейноправна и дава възможност на лица, които не притежават пълна гражданска дееспособност да извършват сами определени правни действия със съгласие на родителите си.

Встъпване в брак на непълнолетно лице – предпоставките за това са дадени кумулативно:

• 
  Да е навършило 16 г.
  
• 
  Да са налице важни причини за встъпване в брак.
  
• 
  Разрешение на председателя на Районния съд по местожителство.
  

Извън това в семейното право са уредени определени хипотези, при които едно ограничено дееспособно лице може да извършва правни действия с правно значение: съгласие за продаване, подаване на иск възстановяване или промяна на име, даване на мнение от лица, навършили 10 год., при осиновяването им, при разногласие на родителите за упражняване на родителски права при развод и др.

Възрастовият критерий обаче е недостатъчен за определяне на това, какви правни действия може да извършва едно физическо лице. Важен е и критерият разсъдъчна способност.
22. Поставяне под запрещение – ред и правно действие. Настойничество и попечителство. Прекратяване на запрещението.

Има хипотези, при които с оглед психическото състояние на лицата се поставя въпросът доколко е в техен интерес те да участвуват лично и самостоятелно при сключване на правни сделки и извършване на други правни действия. Тези хипотези са свързани основно с лица, за които има съмнения относно това дали са в състояние да действуват разумно, дали могат да ръководят действията и постъпките си. Поставя се въпросът за закрилата на тези лица посредством поставянето им под запрещение.

Най-общо определение: Поставянето под запрещение е юридически факт, който има за последица ограничаването на дееспособността на физическите лица.

Терминът “запрещение” е взаимствуван от старото законодателство (преди 1944 г.) и буквално се схваща като нещо, засягащо честта и самочувствието на човека, то не се използува в този смисъл. Във френското законодателство се използува терминът “поставяне под закрилата на закона”.

Правната уредба на поставянето под запрещение е разпръсната – чл. 5 ЗЛС; чл. чл. 275 и 277 ГПК. Материалните предпоставки за поставяне под запрещение се съдържат в чл. 5 ЗЛС. Те са дадени кумулативно:

1. 
   Да страда от душевна болест или слабоумие. (Критериите са медицински - слабоумието е вродено и се свързва с умствена недоразвитост, а душевната болест се придобива.).
   
2. 
   Лицето да не може да се грижи за своите работи (Юридически предпоставки – означава то да не може да установява нормални социални контакти и чрез тях да задоволява своите нужди, да не може да разбира и ръководи своите постъпки).
   

Извън тези две предпоставки не може да се иска поставяне под запрещение. Следователно нормата на чл. 5 не може да бъде тълкувана разширително.

Спорът за поставяне под запрещение се разглежда от окръжния съд като първа инстанция и в съдебното производство задължително участвува прокурор. Много важно е съдът да има лични впечатления от лицето, което ще бъде поставено под запрещение – необходимо е съдията да извърши личен разпит. Освен това се представя заключение от вещи лица. Прокурорът също дава заключение.

Запрещението бива 2 вида: Независимо от това какво се иска, с оглед вътрешното убеждение, лицето може да бъде поставено под ограничено или под пълно запрещение. Разликата между двете форми се състои единствено в това, че под ограничено запрещение се поставят лица, състоянието на които не е така тежко.

Лицата, поставени под пълно запрещение имат същото правно положение като това на малолетните – те са напълно недееспособни и нямат правно валидна роля. Затова от момента, в който съдебното решение за ПЗ влезе в сила, всяко правно действие от тяхно име ще се извършва от техните законни представители, наречени настойници.

Лицата, поставени под ограничено запрещение като правен режим се приравняват на непълнолетните, т.е. поставянето под запрещение води до ограничаване на дееспособността. На тях им се назначава попечител. Те могат да извършват правни действия, но със съгласието на попечителя.

• 
  Когато поставеният под запрещение има дееспособен съпруг, то този съпруг става настойник по закон.
  
• 
  Когато поставеният под запрещение няма съпруг, но има родители, които са дееспособни, то те стават настойници по закон.
  

Настойникът е законен представител на малолетните и поставените под запрещение, но той не действа еднолично, а се подпомага от т.нар. настойнически съвет, който освен настойника включва заместник-настойник и 2 съветници. Настойникът извършва всички управителни действия. При извършване на разпоредителни сделки това става с разрешение на Районния съд. За своята работа настойникът дава отчет пред ОНП. Тези отчети се дължат всяка година в края на м. февруари, а освен тях има и отчети по конкретен повод.

1. 
   Непълнолетни, чиито родители са неизвестни, починали или лишени от родителски права.
   
2. 
   Лица, поставени под ограничено запрещение.
   

Попечителят оказва попечителско съдействие на подопечните. Той дава съгласие за извършване на правни действия. Съгласието е онзи елемент, който прави действието валидно.

Освен попечител, ОНП назначава и зам. попечител. Няма обаче попечителски съвет и съветници.

Възможно е да се преминава от настойничество към попечителство и обратно (малолетен-непълнолетен  правомощието се прекратява и възниква; също при успешно лечение  може да се премине от пълно към ограничено запрещение или обратно).

Прекратяване на запрещението – може да стане при промяна в обстоятелствата. Запрещението се прекратява по силата на ново съдебно решение или ако лицето почине.

Има обаче едно правно действие, което поставеният под ограничено запрещение може да извършва без съгласието на попечителя – да сключи брак.

За да могат различните физически лица да участват в гражданския оборот, е необходимо те да се индивидуализират, за да се отграничават от другите физически лица – страна по правоотношението. Затова законът разглежда различни признаци, на които дава правно значение и които служат за такава индивидуализация. Съвкупността от тези признаци образуват т. нар. гражданскоправен статут, т.е. определя правното им положение в гражданския оборот.

В различните исторически епохи тези признаци са били различни. През Средновековието например такъв признак е била религиозната принадлежност на лицето, която сега няма такова значение. През 30-те години в Германия признак за правна индивидуализация е бил произходът на лицето.

В сега действуващото обективно право признаците за индивидуализация на физическите лица са:

1. 
   Име.
   
2. 
   Местожителство.
   
3. 
   Пол (ако лицето има белези и от двата пола, счита се че то е от този пол, чиито белези са преимуществени – това е от значение например при сключването на брак).
   
4. 
   Произход – това е биологичната връзка между едно лице и други, от които то произхожда (от гледна точка на детето, а от гледна точка на майката е майчинство и се определя от факта на извършеното раждане). Това правило се прилага и когато детето е родено с генетичен материал на друга жена – за майка се счита тази, която е родила детето.
   
5. 
   Родство – основава се на произхода. То е правна връзка между 2 лица, едното от които произхожда пряко или непряко от другото или имат общ родоначалник. В първия случай се говори за родство по права линия. От произхода се определя и степента на родство (майка- син  права линия от първа степен). Когато лицата, свързани с родство имат общ родоначалник, те са роднини по съребрена линия. Степента на родство тук се определя, като се сумират ражданията от едното лице до общия родоначалник и от него до другото лице (брат – сестра  роднини по съребрена линия от втора степен). Не могат да сключват брак роднини по права линия, както и до IV степен включително по съребрена линия.
   
6. 
   Семейно положение (женен-омъжена, разведен-разведена, неженен-неомъжена, вдовец-вдовица). Правното значение на този признак е, че семейното положение може да бъде пречка за сключване на следващ брак, а също и може да бъде причина за възникване на съпружески права и задължения за разпореждане с общи вещи.
   
7. 
   Възраст – по този критерий се определя дали лицето е малолетно, непълнолетно или пълнолетно. Освен това в Закона за нотариусите – изискване за заемане на длъжността.
   
8. 
   Гражданство – дали е гражданин на страната или чужд гражданин.
   
9. 
   Здравословно състояние – има връзка най-вече с това, дали лицето може да упражнява лично своите права и да се грижи за своите работи или да му се настойник или попечител.
   
10. 
    Грамотност - правното значение на този признак е свързано с подписването на документи. Ако е неграмотен, полага отпечатък от палеца на дясната ръка (ГПК).
    
11. 
    Образование – има изисквания за образователен ценз (напр. за кметовете  средно образование).
    

Според ЗБИГ и Наредбата за гражданското състояние името се състои от 3 части – собствено, бащино и фамилно име. В своята съвкупност те образуват името на физическото лице. Собственото име се определя най-свободно, докато бащиното се определя по закон. След раждането в 5 дневен срок трябва да се запише в Общ. съвет името на новороденият. Съществуват следните хипотези:

1. 
   Възможно е родителите да не могат да постигнат съгласие за името, а всеки от тях да предлага на длъжностното лице различно собствено име. В този случай длъжностното лице определя собственото име, като избира едното предложение и го вписва в акта за раждане.
   
2. 
   Възможно е родителите да не предлагат никакво име – тогава то се определя от длъжностното лице по специален именник.
   
3. 
   Ако е известен само единият родител – името се определя от него.
   
4. 
   И двамата родители са неизвестни – тук длъжностното лице определя и собственото, и бащиното и фамилното име.
   

Бащиното име се образува от името на бащата, обикновено с добавки -ов, -ев, -ова, -ева. Допустимо е обаче това да не се спази. Без значение е дали детето е родено в брак или е извънбрачно, достатъчно е да се установи произходът от бащата. Ако бащата не е установен, за бащино име се използува името на дядото (ако е съгласен). Ако бащата се установи впоследствие – извършва се промяна на името.

Фамилното име е или името на дядото по бащина линия, или родовото име, с което бащата е известен в обществото.

Промяна на името – допуска се от ЗИБГ ако:

• 
  Името е осмиващо, опозоряващо и т.н. В този случай се дава право на самия титуляр на правото на име да поиска такава промяна (чрез иск).
  
• 
  Важни причини налагат това – придобита известност в обществото с друго име.
  
• 
  Сключване на брак – може да настъпи, но не е задължително (чл. 11 СК).
  
• 
  При пълно осиновяване на дете – издава му се нов акт за раждане с имената на осиновителите.
  
• 
  Възстановяване на името – допуска се за гражданите, чието име насилствено е било променено (това става по тяхно желание).
  

1. 
   Доброволно – това е местожителството, което лицето е избрало съобразно волята си.
   
2. 
   Законно – в този случай то не се определя съобразно волята му, а според закона.
   
3. 
   Принудително – определя се против волята на лицето по силата на присъда по наказателно дело.
   

Раждането, сключването на брак и смъртта са 3 от най-важните факти от живота на всяко физическо лице. Затова в законодателството са предвидени документи, чрез които те се удостоверяват и доказват. Актовете за гражданско състояние имат дълга история, която първоначално се свързва с религията. В миналото те са били създадени от религиозните общности (църквата) – кръщелни свидетелства, венчални свидетелства и свидетелства за смърт.

По своята природа АГС са административни удостоверителни документи. Те се съставят от длъжностно лице по гражданското състояние. Длъжностно лице по гражданско състояние е кметът на общината или лица, на които е възложил с писмена заповед изпълнението на тези функции.

АГС са винаги в писмена форма. Те са официални документи и имат точно определено от закона съдържание. По принцип те са уникално (единствен екземпляр) и е много важно да се прави разлика между АГС и удостоверения, издадени въз основа на АГС. Въз основа на АГС могат да се извадят хиляди удостоверения. Те удостоверяват цялостно или частично съдържанието на АГС, но нямат доказателствена сила.

АГС са три вида:

• 
  Акт за раждане.
  
• 
  Акт за брак.
  
• 
  Акт за смърт.