Грег Брейдън Мост между времето, пространството, чудесата и вярата

Отговор: Божествената матрица.

„Науката не може да реши загадката на природата. И това е така, защото в края на краищата самите ние... сме част от загадката, която се опитваме да разрешим.

Макс Планк (1858-1947), физик

Амит Госвами, физик

Чрез създателите на реалността - въображението, очакването, отсъждането, страстта и молитвата, ние подтикваме към съществуване всяка потенциална възможност. Със своите вярвания за това какво сме, какво имаме и какво нямаме и за това - какво би трябвало и какво не би трябвало да бъдем, ние вдъхваме живот в нашите най-големи радости, както и в своите най-мрачни моменти.

Ключът към усъвършенстването на това място на чиста енергия е да знаем, че то съществува, да разбираме как работи и накрая - да заговорим на езика, който то разбира. Всички неща стават достъпни за нас като архитекти на реалността на мястото, където снегът започва: чистото пространство на Божествената матрица.

Ключ 1: Божествената матрица е контейнерът, който съдържа Вселената, мостът между всички неща и Огледалото, което ни показва какво сме сътворили.

Последното, което очаквах да видя в късния октомврийски следобед, докато скитах в един отдалечен каньон в областта Фор Корнерс в Северозападно Мексико, беше един наивен индиански пазител на мъдростта, който вървеше към мен по същата пътека. При все това той наистина беше там, застанал отгоре на склона, който ни отделяше от мястото, където нашите пътища се срещнаха.

Не знам откога стоеше там. Когато го видях, той просто чакаше и ме наблюдаваше, докато стъпвах внимателно по камъните по пътеката.

Той изглеждаше също толкова изненадан да ме види, колкото и самият аз. Вятърът донесе звука на неговия глас към мен, когато той направи с ръцете си фуния около устата си и извика:

- Ехо!

- Откога ме наблюдаваш?

- Отскоро. Дойдох тук, за да се вслушам в гласовете на моите "предци в тези пещери.”" - каза той и посочи с една ръка към другата страна на каньона.

Пътят, по който вървяхме, следваше поредица от археологически места, изградени почти 11 века преди съществуването на едно загадъчно племе. Никой не знаеше откъде са дошли или кои са. Без доказателства за това как са се развили техните умения, хората, които местните наричат „Древните"", се показаха в един ден от историята и донесоха със себе си най-напредничавата технология, която можеше да се види в Северна Америка в следващите 1000 години.

От четириетажните сгради и съвършените каменни кръгли церемониални конструкции, заровени в земята, до големи иригационни системи и реколтата, която поддържаше хората, това място изглеждаше така, сякаш се е появило за един ден, а после онези, които са го построили, внезапно са си заминали и просто са изчезнали.

Древните оставили няколко ценни нишки, които да ни кажат кои са били те. С изключение на скалното изкуство по стените на каньона не са били открити никакви писмени записи. Не са открити места за масови погребения или крематориуми, нито военни оръжия. При все това доказателството за тяхното съществуване е там: стотици древни жилища в дългия 11 мили и широк 1 миля каньон в Северозападно Мексико.

Често се разхождах на това място и се потопявах в странната красота на откритата пустош и чувствах миналото. В този късен октомврийски следобед и аз, и Пазителят на мъдростта бяхме дошли в тази пустош в един и същи ден поради една и съща причина. Докато си разменяхме вярванията си за тайните, които все още се пазеха тук, моят нов приятел сподели една история.
ПРЕДИ МНОГО ВРЕМЕ...

„Преди много време нашият свят бил много различен от света, "който виждаме днес", започна Пазителят на мъдростта, имало по- малко хора и сме живели по-близо до земята. Хората знаели езика на дъжда, зърното и Великия Създател. Те дори знаели как да говорят на звездите и на звездните хора. Те знаели, че животът е свещен и че е резултат от женитбата на Майката Земя и Бащата "Небе. По онова време съществувал баланс и хората били щастливи."

Докато чувах как умиротвореният глас на човека отеква в каменните скали около нас, почувствах как в мен се натрупва нещо много древно. Внезапно в гласа му прозвуча нотка на тъга:

„След това се случило нещо”, каза той. „Никой не знае точно защо, но хората започнали да забравят кои са и да се чувстват отделени - от земята, един от друг и даже от този, който ги е създал. Те били изгубени и се скитали из живота без връзка и посока. В своята отделеност те вярвали, че трябва да се борят, за да оцелеят в този свят, срещу същите сили, които им били дали живота, който те се били научили да живеят в хармония и доверие. Скоро цялата им енергия започнала да се използва за защита от света край тях вместо за установяване на мир между света и себе си.”

Историята на този човек ми беше близка. Докато слушах онова, което ми разказва, имах чувството, че ми описва човека днес! С малки изключения - от изолираните култури и отдалечени ъгълчета, в които традициите са все още запазени, нашата цивилизация съсредоточава повече внимание върху света край себе си, отколкото върху света вътре в себе си.

Всяка година харчим стотици милиони долари, за да се защитаваме от болести и се опитваме да контролираме природата. Докато правим това, може би оставаме по-далеч от своя баланс с природния свят, отколкото когато и да било преди. Пазителят на мъдростта привлече моето внимание - сега въпросът беше - къде ще отида с неговата история.

- Макар че те забравили кои са, някъде вътре в тях останал дарът на техните предци - продължи той. - Оставал спомен, който живеел с тях. В своите сънища нощем те знаели, че притежават силата да лекуват своите тела, да предизвикват дъжд, когато им трябвал, и да разговарят със своите предци. Те знаели, че отново могат да намерят своето място в природата. Докато се опитвали да си спомнят кои са, те започнали да изграждат нещата извън своите тела, които да им напомнят кои са отвътре. С течение на времето изградили даже машини, които да ги лекуват, химикали, които да помагат за растежа на реколтата им, и опънали кабели, за да общуват на дълги разстояния. Колкото повече се отдалечавали от своята Вътрешна Сила, толкова повече се задръствал външният им живот с неща, чрез които според тях щели да станат щастливи.

Докато го слушах, правех безпогрешен паралел между хората, за които ми говореше, и нашата днешна цивилизация. Нашата цивилизация все повече се прониква c усещането, че е безсилна да ни помогне или да сътвори един по-добър свят. Толкова често се чувстваме безпомощни, докато гледаме как хората, които обичаме, се отделят от нас и попадат в лапите на болката и пристрастяванията. Мислим, че сме безсилни да се освободим от страданието, от ужасните болести, които никое живо същество не трябва да изпитва. Можем само да се надяваме на мир, който да освободи онези, за които ни е грижа, от ужаса на чуждите бойни полета. И заедно ние се чувстваме незначителни пред нарастващата ядрена заплаха, докато светът се привежда в съответствие с религиозните вярвания, кръвните родства и границите.

Изглежда, че колкото повече се отклоняваме от своята естествена връзка със Земята, със своите тела, един с друг и с Бога, толкова по-празни ставаме. В своята празнота се стремим да напълним своя вътрешен свят с „неща”. Когато погледнем на света от тази гледна точка, не мога да не се сетя за подобната дилема, представена в научнофантастичния филм Контакт. Научният съветник на Президента (в ролята му беше Матю Макконъхи) търси отговор на основния въпрос, пред който е изправено технологичното ни общество. По време на телевизионно интервю той пита дали сме станали по-добро общество благодарение на нашите технологии - дали те са ни сближили, или са ни накарали да се чувстваме още по-отделени. Във филма не беше отговорено на този въпрос, а дори само по тази тема може да се напише цяла книга. Но съветникът обръща внимание на това - колко енергия отдаваме на нашите развлечения.

Когато чувстваме, че нашите видео игри, филми, виртуални он-лайн отношения, безгласни комуникации и контакт „лице-в-лице” ни поглъщат, това може да послужи като знак за едно общество, което е в беда. Докато електрониката и развлекателните медии сякаш правят живота ни по-интересен, те могат също така да послужат и като червена сигнална лампа, която ни казва колко сме се отклонили от своята сила да живеем изпълнен с богатство, здраве и смисъл живот. В допълнение, когато фокусираме своя живот върху това как да избягваме болестите, а не как да живеем здравословно, как да се опазим от войни, вместо как да си сътрудничим в мир, и как да създаваме нови оръжия, вместо това как да живеем в свят, където въоръжените конфликти са излезли от употреба, ясно е, че пътят, по който се движим, е този на оцеляването. В подобен свят никой не е истински щастлив и никой не „печели”. Когато се окаже, че живеем по този начин, очевидното решение е да търсим друг маршрут. Именно това се кани да направи тази книга и поради тази причина споделям с вас тази история.

- Как свършва тази история? - попитах аз. - Накрая хората намират ли своята сила и успяват ли да си спомнят кои са?

Междувременно слънцето се беше скрило зад стените на каньона и едва тогава успях да видя на кого всъщност говорех. Потъмнелият от слънцето мъж се усмихна широко, като чу въпроса ми. Замълча за момент, а след това прошепна:

- Никой не знае, защото историята не е свършила. Хората, които са изчезнали, са именно нашите предци, а именно ние сме онези, които пишем края на историята. Какво мислиш...?

Срещнах този човек само още два пъти по местата и на Земята, която и двамата обичаме. Често си мисля за него. Докато гледам накъде отиват нещата в света, си спомням неговата история и се питам дали краят й ще настъпи в този живот? Дали вие и аз ще сме тези, които ще си спомнят?

Изводите, които могат да се направят от историята, която ми разказа мъжът в каньона, са много. Традиционната мъдрост на историята е, че инструментите на отминалите цивилизации - независимо колко древни са, са били някак по-малко напреднали, отколкото съвременната технология. Макар да е вярно, че тези хора не са използвали „съвременната" наука за решаване на своите проблеми, те може да са разполагали с нещо още по-добро.

В дискусиите с историци и археолози, чийто живот е посветен на разбулването на миналото, тази тема води до разгорещени емоции. Ако са били толкова напреднали, къде са доказателствата за техните технологии, питат експертите. „Къде са им тостерите, микровълновите печки и видеото?” За мен е много интересно, че при анализирането на развитието на цивилизацията толкова много може да се крепи на нещата, които хората изграждат. А онова, което са направили? Макар че, доколкото знам, е вярно, че досега не сме намирали нито телевизор, нито цифрова камера при археологически разкопки в американския Югозапад или където и да е другаде, въпросът, който трябва да си зададем, е: Защо? Възможно е, когато видим останки от напреднала цивилизация като онези в Египет, Перу или Югозападната американска пустиня, ние в действителност да ставаме свидетели на останки от толкова напреднали технологии, че изобщо да не са имали нужда от тостери и видео. Може би са били надраснали нуждата от претрупан и усложнен външен свят. Може би са знаели нещо за себе си, което им е давало вътрешната технология да живеят по различен начин - познания, които ние сме забравили? Тази мъдрост може да им е давала всичко, от което са имали нужда, за да поддържат живота си и да се лекуват по начин, който ние едва тепърва започваме да разбираме.

Ако това е така, значи може би трябва да се вгледаме отвъд природата, за да разберем кои сме и каква е истинската ни роля в живота. И може би някои от нашите най-дълбоки проникновения са вече на разположение в мистериозните открития на квантовия свят. През последния век лекарите откриха, че нещата, от които са изградени тялото ни и Вселената, не следват непременно подредените закони на физиката, които са били смятани за нещо свещено в течение на почти три века. Всъщност самите частици, от които сме направени, нарушават правилата, които твърдят, че сме разделени един от друг и че сме ограничени в своето съществуване. На ниво „частици” като че ли всичко е свързано и безкрайно.

Тези открития предполагат, че във всеки от нас има „нещо” което не е ограничено от времето, от пространството и дори от смъртта. Основата на тези открития е, че, изглежда, живеем в „нелогична” Вселена, където всичко винаги е свързано.

Дийн Рейдин, учен от института „Ноетик Сайънсис”, е пионер в изследването на въпроса „Какво означава за нас да живеем в такъв свят? ” Той обяснява, че „Нелокалността ” означава, че това са начините, по които нещата, които изглеждат отделени, всъщност не са отделени. Съществуват аспекти от нас, които се простират отвъд „тук-и-сега” и които ни позволяват да бъдем разпръснати през времето и пространството. С други думи този „Аз”, което живее в нашия физически „Аз”, не е ограничен от кожата и косата ни, които оформят нашите тела. Както и да изберем да наречем това мистериозно „нещо” всички ние го имаме; и „нашето" се смесва с това на „другите” като част от Полето енергия, в което се къпят всички неща. Вярва се, че това Поле е Квантовата мрежа, която свързва Вселената, както и микроскопичен и енергиен Шаблон за всичко - от изцелението на нашите тела до световния мир. За да разпознаем своята истинска Сила, трябва да разберем какво представлява това Поле и как работи то. Ако древните в този каньон в Северно Мексико - или където и да е по света, са разбирали как работи тази забравена част от нас, в днешно време за нас има огромен смисъл да почитаме знанията на нашите предци и да намерим място за тяхната мъдрост.
СВЪРЗАНИ ЛИ СМЕ - ДАЛИ НАИСТИНА СМЕ СВЪРЗАНИ?
Съвременната наука е на път да реши една от големите загадки на всички времена. Може да не чуете за това по новините и да не го видите на първите страници на USA Today или The Wall Street Journal. При все това почти 70-годишните проучвания в областта на науката, известни като „новата физика” водят до заключението, че не можем да избягаме.

Ключ 2: Всичко в нашия свят е свързано с всичко друго. Така е - наистина! Това е новината, която променя всичко и която разклаща основите на науката такава, каквато я знаем днес.

„Добре, казвате вие, „чували сме това и преди. Какво прави това заключение толкова различно? Какво означава това да бъдеш толкова свързан?” Това са много добри въпроси и отговорите могат да ви изненадат. Разликите между новите открития и онова, в което сме вярвали преди, е, че в миналото на нас просто са ни казват, че тази връзка съществува. С техническите фрази „зависимост на чувствителността от началното състояние” (или „ефектът на пеперудата”) и теории, предполагащи, че онова, което правим „тук", оказва влияние „там” сме могли смътно да наблюдаваме връзките в своя живот. Но новите опити отиват една крачка отвъд това.

Освен че доказват, че сме свързани с всичко, сега изследванията демонстрират, че връзката съществува заради нас. Нашата свързаност ни дава сила да подредим колодата в своя полза. Във всичко - от търсенето на романтика и лекуването на нашите любими хора до изпълнението на нашите най-дълбоки желания и стремежи, ние сме неразделна част от всичко, което ежедневно преживяваме.

Откритието показва, че можем да използваме нашата връзка съзнателно, и отваря вратите към нашата възможност да задвижим същата тази сила, която ни води към цялата Вселена. Чрез единството, което живее във вас и всички хора на планетата, ние имаме пряка връзка със същата Сила, която създава всичко - от атоми и звезди до ДНК на живота!

Но има една малка уловка. Нашата сила да създаваме всичко е спяща, докато не я събудим. Ключът към събуждането на тази Сила е да направим леко изместване в начина, по който гледаме на себе си в света. Точно както посветените на Лог открили, че могат да летят, едва след като били леко побутнати във възприятията им, така и ние можем да отключим същата тази Сила във Вселената, за да се обърнем към някоя също толкова невъзможна ситуация. Това става, когато позволим на себе си да гледаме на своята роля в света по нов начин.

Понеже Вселената изглежда като наистина голямо място - почти прекалено голямо за нас, за да можем да го обхванем с мисълта си, можем да започнем с това - да започнем да виждаме себе си различно в своя ежедневен живот. „Лекото изместване” от което имаме нужда, е да видим себе си по-скоро като част от света, а не като нещо отделно от него. Начинът да убедим себе си, че наистина сме едно с всичко, което виждаме и преживяваме, е да разберем как сме свързани и какво означава тази връзка.

Ключ 3: За да събудим Силата на самата Вселена, ние трябва да се видим като част от света, а не като отделени от него.

Чрез връзката, която свързва всички неща, „нещото”, от което е направена Вселената (вълни и частици енергия), като че ли нарушава законите на времето и пространството такива, каквито сме ги знаели. Макар че резултатите изглеждат като научна фантастика, те са много реални. Установено е, че частиците светлина (фотоните) например билокират, тоест че са едновременно на две различни места, на разстояние много мили.

От ДНК на нашето тяло до атомите на всичко друго, нещата в природата, изглежда, обменят информация по-бързо, отколкото Алберт Айнщайн е предсказал - по-бързо от скоростта на светлината. В някои опити данните пристигали на съответното място, преди да са напуснали първоначалното място! Исторически погледнато, подобно явление се е смятало за невъзможно, но всъщност те са не само възможни, но могат и да ни показват нещо повече от интересни аномалии при малки единици материя. Свободата на движение, която квантовите частици показват, може да разкрие по какъв начин работи останалата част от Вселената. Макар че тези резултати могат да звучат като футуристичен сценарий от „Стар Трек”, те се наблюдават сега - от днешните учени. Поотделно експериментите, които създават подобни ефекти, определено са очарователни и заслужават повече проучвания. Преценени заедно обаче, те показват, че ние може и да не сме толкова ограничени от законите на физиката, колкото си мислим. Може би нещата наистина могат да се придвижват по-бързо и да бъдат на две места едновременно! А ако нещата могат това, то какво остава за нас?

Именно това са възможностите, които вълнуват изобретателите и нашето въображение. Това е съчетаването на въображението - идеята за това, че нещо може да бъде, с емоцията, която ни дава възможността, която на свой ред се превръща в реалност. Проявлението започва с желанието ни да направим място сред нашите вярвания за нещо, което предполагаемо не съществува. Ние създаваме това „нещо" със силата на съзнанието и осъзнатостта.

Поетът Уилям Блейк признаваше силата на въображението като същина на нашето съществуване, а не като нещо, което просто преживяваме случайно в свободното си време. Човекът е въображение, казва той, пояснявайки: Вечното тяло на Човека е Въображението, тоест Самият Бог. Като философ и поет Джон Маккензи обясни нашата връзка с въображението, като каза: Разликата между реалното и въображаемото не може да се поддържа лесно... всички съществуващи неща са... въображаеми. В тези две описания конкретните събития от живота трябва първо да бъдат видени като възможности, преди да могат да станат реалност.

Но за да могат въображаемите идеи да се превърнат в реалността на друг, трябва да има нещо, което ги свързва заедно. В тъканта на Вселената трябва да има връзка между това, което сме си представяли в миналата, настоящата и бъдещата реалност. Айнщайн твърдо вярвал, че миналото и бъдещето са тясно свързани като неща от четвърто измерение - реалност, която нарекъл пространство - време. „Разликата между минало, настояще и бъдеще е просто упорито присъстваща илюзия” , казвал той.

И така, по начини, които започваме да разбираме, ние откриваме, че сме свързани не само с всичко, което някога е било, но и с нещата, които все още не са се случили. И онова, което преживяваме сега, е резултатът от събитията, които са се случили (поне частично) в реалията на Вселената, която дори не можем да видим.

Участието на тези взаимоотношения е огромно. В свят, където едно интелигентно Поле енергия свързва всичко - от глобалния мир до личното изцеление, това, което може да е звучало като фантазия и чудеса в миналото, внезапно става възможно в нашия живот. Като имаме предвид тези връзки, трябва да започнем да мислим за начина, по който сме свързани с живота, с нашите семейства и дори с нашите случайни познати, от една нова гледна точка. Добри или лоши, правилни или погрешни, всичко - от най-светлите и красиви преживявания в живота до най-ужасните случаи на човешко страдание - вече не може да бъде отписвано като ,,случайно” . Ясно е, че за да разберем всичко, което ни радва, е необходимо да разберем колко дълбоко сме свързани с всичко в нашата реалност.
В ТЪРСЕНЕ НА МАТРИЦАТА

Спомням си първия път, когато казах новините за нашата свързаност на моя приятел от местните американци от каньона. При нашата неочаквана среща в един магазин аз разпалено съобщих информацията, която бях прочел във вестниците. Прочетох за откритото „ново” Поле енергия - обединяващо Поле, различно от другите енергии, за чието съществуване се знае. - Именно това Поле от енергия свързва всичко. То ни свързва със света, един с друг и даже с вселените отвъд Земята - точно както си говорихме преди с теб.

По типичен за него начин моят приятел помълча за момент, зачитайки моето вълнение. След няколко секунди си пое въздух и отговори с прямота, на която вече многократно бях свидетел.

- Значи си открил, че всичко е свързано. Именно това твърдят моите хора през цялото време. Добре е, че и вашите учени вече са го открили.

Ако това интелигентно Поле от енергия наистина играе подобна роля в начина, по който работи Вселената, тогава защо досега не сме го знаели? Тъкмо навлизаме в XX век - време, което се смята за най-забележителното в историята ни. В рамките на едно поколение научихме за силата на атома, как да съхраняваме библиотека с размерите на блок върху компютърен чип и как да разчитаме и манипулираме ДНК. Как при толкова научни чудеса сме пропуснали единственото и най-важно откритие от всички - събитието, чието разбиране ни дава достъп до самата Сила на Сътворението? Отговорът на този въпрос може да ви изненада.

В нашето недалечно минало е имало време, когато учените са се опитвали да решат загадката - дали сме свързани с интелигентно Поле от енергия, като докажат дали такова Поле съществува или не. Идеята да се направи такова проучване била добра - повече от 100 години по-късно все още се възстановяваме от начина, по който бил изтълкуван прочутият експеримент. В резултат на това през по-голямата част от XX век, ако учените посмеели да споменат за това Поле от интелигентна енергия в иначе „празното пространство” , се натъквали само на насмешки. С малко изключения идеята не била приемана или допускана при сериозни научни дискусии. Но невинаги.

Макар че нашето чувство за това - какво свързва Вселената - си останало загадка, в отделни страни се правели опити да се признае неговото съществуване. В Сутрите на Буда например реалията на велия бог Индра е описана като мястото, откъдето произлиза Мрежата, която свързва цялата Вселена. В историята на индианците хопи за Сътворението се казва, че текущият цикъл на нашия свят е започнал отдавна, когато Великата Прамайка - Паяк се появила в Празнотата на този свят. Първото нещо, което направила, било да изплете огромната мрежа, която свързва всички неща, и чрез нея създала пространството, където нейните деца да живеят.

Древните гърци вярвали в съществуването на Универсално поле от енергия, което свързва всичко, и го наричали етер. В гръцката митология за него мислели като за същината на самото пространство и го описвали като „въздуха, дишан от боговете”. И Питагор и Аристотел го посочвали като мистериозния Пети елемент на Творението след четирите познати елемента Огън, Въздух, Вода и Земя. В по-късните времена алхимиците продължили да използват думите на гърците, за да опишат нашия свят - терминологията се използвала до раждането на съвременната наука.

В противоречие на съвременните възгледи на повечето учени днес някои от най-великите умове в историята не само вярвали, че етерът съществува. Според тях етерът е необходим, за да могат законите на физиката да функционират. През 1600 г. Исак Нютон, "бащата" на съвременната наука, използвал думата етер, за да опише една невидима субстанция, която прониква цялата Вселена, за която той вярвал, че е свързана с гравитацията така, както сетивата - с тялото. Той гледал на нея като на жив дух, макар че признавал, че все още няма уреди, които да потвърдят нейното съществуване. Едва през XIX век човекът, който предложил Теорията за електромагнетизма - Джеймс Максуел, официално предложил научно описание на етера, който свързва всички неща. Той го описал като „материална субстанция" от по-особен вид в сравнение с видимите тела, за която се предполагало, че съществува в онези части на пространството, които са привидно празни.

В началото на XX век някои от най-уважаваните научни умове продължавали да използват гръцката терминология, за да опишат онова, което изпълва празното пространство. За тях етерът бил действителна субстанция, консистенция между физическата материя и чистата енергия. Именно чрез етера вълните на светлината се движат от една точка до друга в това, което иначе се смята за празно пространство.

Въпреки че неговите теории се отнасяли скептично към нуждата от етер във Вселената, самият Айнщайн вярвал, че ще бъде открито "нещо", което ще обясни какво заема празното пространство, като заявил: „Без етер пространството е немислимо.” Според него етерът е необходим, за да съществуват законите на физиката: „В подобно пространство (без етер) не само не би имало разпространение на светлината, но не би имало и никаква възможност за съществуване "по стандартите на времето и пространството."

От една страна, Айнщайн признава възможността за съществуването на етер, но, от друга, предупреждава, че за него не бива да се мисли като за енергия в обичайния смисъл. „За етера не бива да се мисли като за дарен с качествените характеристики на предвидима среда, като за съставен от части („частици”), които могат да бъдат проследени през времето.” Така той е описал как благодарение на нестандартната природа на етера съществуването на етера все още било съвместимо с теориите на Айнщайн.

Споменаването на етерното Поле в днешно време предизвиква дебати относно съществуването му. То ни кара да си припомним най-известния експеримент, предназначен да докаже или отрече съществуването на Полето. Но както често става с подобни изследвания, опитът повдигнал повече въпроси, отколкото отговори.