НАЙ-ВЕЛИКИЯТ В ИСТОРИЯТА „ПРОВАЛИЛ СЕ” ЕКСПЕРИМЕНТ

Направен преди повече от 100 години, експериментът носи името на учените, които са го провели - Майкълсън и Морли. Целта била да се докаже дали етерът съществува. Стремежът бил да се проверят резултатите от подобен експеримент, проведен през 1881 г. - той вдигнал много шум сред присъствалите в лабораторията на Case Western Reserve University през 1887 г.

Майкълсън и Морли предположили, че ако етерът съществува, това трябва да е енергия, която е навсякъде. И ако това е вярно, значи преминаването на Земята през това Поле в пространството трябва да предизвика движение, което да може да бъде измерено. Както сме в състояние да открием движението на въздуха през огромните Полета със златна пшеница в равнините на Канзас, така трябва да можем да открием и „бриза" на етера. Майкълсън и Морли нарекли това хипотетично явление „етерен вятър ”.

Пилотът на всеки самолет ще се съгласи, че ако пътува по посока на въздушните атмосферни потоци, ще пристигне от едно място на друго за много по-късо време. Но ако пътува срещу потока, съпротивлението ще е много по-голямо. Майкълсън и Морли постулирали, че ако изстрелят лъч светлина в две посоки едновременно, разликата във времето, което ще е нужно на всеки лъч, за да достигне своята дестинация, трябва да позволи на експериментите да открият наличието и потока на етерния вятър. Експериментът бил добра идея, но резултатите изненадали всички.

Оборудването на Майкълсън и Морли не открило етерен вятър. Откривайки това, на което може да се гледа като на липса на вятър, в опитите от 1881 г. и 1887 г. било направено следното заключение: „Етер не съществува.” Майкълсън изтълкувал резултатите в смисъл, че „хипотезата е погрешна”.

Експериментът може да бъде описан като „провал” при доказването на съществуването на етер, но той доказал, че етерното Поле може и да не се държи по начина, по който учените очакват. Само защото не било открито движение, това не означавало, че там няма етер. Ако вдигнеш влажен пръст над главата си и установиш, че няма вятър, това не означава, че вятърът не съществува - в този дух бил изводът, направен през 1887 г.

Приемайки експеримента като доказателство, че етерът не съществува, нашите учени твърдят, че нещата във Вселената съществуват независимо едно от друго. Те приемат, че това, което даден индивид прави в една част на света, няма връзка с останалите области и не влияе върху никой друг. Експериментът станал основа за възглед, който имал дълбоко влияние върху нашия живот и върху Земята. Като последица от този тип мислене ние управляваме нациите, захранваме с мощност градовете, тестваме атомни бомби и изтощаваме нашите ресурси, като вярваме, че това, което правим на едно място, не влияе на нищо друго. Досега сме смятали, че всичко е отделено, но новите експерименти опровергават това.

Днес, повече от 100 години след оригиналния експеримент, новите проучвания показват, че етер наистина съществува - той просто не се проявява във формата, която са очаквали Майкълсън и Морли. Вярвайки, че светът трябва да е неподвижен и направен от електричество и магнетизъм, точно както другите форми на енергия, открити в средата на 18 в., те търсели етера като стандартна форма на енергия. Но етерът не е стандартен.

През 1986 г. сп. Nature публикува доклада „Специална относителност”. В него се описва експеримент, проведен от Е. В. Силвъртуут, който бил спонсориран от американските ВВС. Той провел експеримента от 1887 г., но с по-чувствително оборудване и докладвал, че наистина е открил движение на етерното Поле. То било свързано с движението на Земята през пространството - точно както било предсказано! Това показва, че етерът съществува, както предсказал Планк през 1944 г.

Макар че съвременните експерименти продължават да показват, че Полето е там, можем да бъдем сигурни, че то никога вече няма да бъде наречено „етер". В научните кръгове дори споменаването на тази дума предизвиква употребата на прилагателни от типа на „псевдонаука” или „глупости”. Както виждаме в Глава 2, съществуването на Универсално поле от енергия, което прониква нашия свят, се дефинира с различни термини - експериментите, които доказват неговото съществуване са толкова нови, че тепърва трябва да се избере едно определено име. Независимо от това как избираме да го наречем, там очевидно има Нещо. То свързва всичко в нашия свят и отвъд него и ни засяга по начини, които едва сега започваме да разбираме. Как може да е станало това? Как може да сме пропуснали такъв важен Ключ за разбирането на начина, по който работи Вселената?

Отговорът на този въпрос засяга дебатите между най-известните умове през последните два века - спор, който продължава до днес. Всичко се свежда до начина, по който виждаме себе си в света и нашата интерпретация на тази гледна точка.

Ключът е, че енергията, която свързва всичко във Вселената, също е част от това, което свързва. Вместо да мислим за Полето като за отделно от ежедневната реалност, експериментите ни казват, че видимият свят води началото си като Поле: сякаш одеялото на Божествената матрица е разпънато равномерно през Вселената и тук-там се нагъва в скала, дърво, растение или човек, който разпознаваме. Всички тези неща са само вълнички в Полето и именно това изместване в мисленето е Ключът към Силата на Божествената матрица в нашия живот. За да го направим, трябва да разберем защо днес учените гледат на света по този начин.
КРАТКА ИСТОРИЯ НА ФИЗИКАТА: РАЗЛИЧНИ ПРАВИЛА ЗА РАЗЛИЧНИ СВЕТОВЕ

Науката е просто езикът, който описва света заедно с нашите взаимоотношения с него и Вселената отвъд. Това е само един език. имало е и други (например алхимия и духовност), използвани дълго преди съвременната наука да възникне. Може да не са били сложни, но са вършели работа. Винаги се удивлявам, когато някой попита: Какво е било преди науката? Знаели ли сме нещо за нашия свят? Отговорът е: Да! Знаели сме много неща за Вселената.

Онова, което сме знаели, работело толкова добре, че осигурявало цялата рамка за разбирането на всичко - от произхода на живота до това - защо се разболяваме, от въпроса - как да действаме в тази връзка, до това - как да изчисляваме циклите на Слънцето, Луната и звездите. Това знание не е било описано с техническия език, с който сме свикнали днес, но е вършело добра работа, като е осигурявало полезна история за начина, по който работят нещата, и защо те са такива, каквито са - толкова добра всъщност, че цивилизацията съществувала над 5000 години, без да разчита на науката такава, каквато я знаем днес.

Науката и научната ера започват през 1600 г. През юли 1687 г. Исак Нютон публикува своя класически труд Philosophiae Naturalis Principia Mathematica („Математически принципи на природната философия”).

За повече от 200 години наблюденията на Нютон във връзка с природата представлявали основата на научната област, наричана сега „класическа физика”. Заедно с теориите на Максуел - за електричеството и магнетизма от края на 18 в., и теориите на Айнщайн - за относителността от началото на 19 в., класическата физика се развива успешно с оглед на обясняването на широкомащабните неща, които виждаме: например движението на планетите и падането на ябълките от дърветата. Тя ни служела толкова добре, че сме успели да изчислим орбитите за нашите сателити и дори да изпратим човек на Луната.

В началото на 20 век напредъкът в науката разкри място в природата, където законите на Нютон като че ли не действат: съвсем малкия свят на атома. Преди това просто не сме притежавали технологията, с чиято помощ да надникнем в податомния свят или да наблюдаваме начина, по който се държат частиците при раждане на звезда в отдалечена галактика. И в двете реалии - най-малката и най-голямата, учените започнали да виждат неща, които не можели да бъдат обяснени от традиционната физика. Трябвало да бъде разработен нов вид физика с правила, които могат да обяснят изключенията в нашия всекидневен свят: нещата, които се случват в реалията на квантовата физика.

Дефинирането на квантовата физика се съдържа в нейното име. Quantum означава „съставено от отделни части количество от ,,електромагнитна енергия” - именно това е нещото, от което е направен нашият свят, сведено до неговата същина. Квантовата физика скоро открила, че онова, което изглежда като солиден и твърд свят, всъщност изобщо не е такова. Следващата аналогия може да ни помогне да разберем защо.

Когато на екрана се прожектира изображение, ние знаем, че това е илюзия. Романтиката и трагедиите, които ни вълнуват, са резултат от много неподвижни снимки, прожектирани много бързо една след друга, за да се създаде чувството за непрекъснато движение. Очите ни виждат отделните изображения кадър по кадър, а мозъкът ни ги слива в това, което възприемаме като непрекъснато движение. Квантовите физици вярват, че нашият свят работи по сходен начин. Например онова, което виждаме като тъчдаун или като троен аксел в спортната програма, от гледна точка на квантовата физика е поредица от отделни събития, които стават много бързо, едно след друго. Подобно на начина, по който множеството изображения се навързват едно с друго и карат филма да изглежда толкова истински, животът всъщност се случва като кратки избухвания на светлина, наричани „кванти”. Квантите на живота стават толкова бързо, че ако нашият мозък не е обучен да работи различно (както при някои форми на медитация), това осреднява импулсите, за да създаде непрекъснатото действие, което ние наблюдаваме като спортното събитие в събота.

Квантовата физика е изучаването на нещата, които се случват в много малкия мащаб от силите, които „подчертават” нашия физически свят. Разликата между начините, по които квантовият и ежедневният живот като че ли работят, е създала две школи на мисълта сред учените в съвременната физика: класическата и квантовата. И всяка от тях има свои теории в нейна подкрепа. Огромното предизвикателство е било да се свържат тези два начина на мислене в един възглед за Вселената - в една обединена теория. За да се направи това, се изисква съществуването на нещо, което изпълва онова, което смятаме за празно пространство. Но какво би могло да заема това празно пространство?
РЕЗЮМЕ ЗА ДЪЛГИЯ ПЪТ ДО ОБЕДИНЕНАТА ТЕОРИЯ

1687 г. - Физиката на Нютон: Исак Нютон публикува своите закони на движението и дава началото на съвременната физика. Този възглед вижда Вселената като масивна механична система, където пространството и времето са абсолютни.

1867 г. - Полевата теория: Джеймс Клерк Максуел предлага съществуването на сили, което не може да бъде обяснено с физиката на Нютон. Неговите изследвания заедно с тези на Майкъл Фарадей водят до откриването на Вселената като Полета от енергия, които си взаимодействат.

1900 г. - Квантова физика: Макс Планк публикува свята теория за света като избухвания на енергия, наречени „кванти”. Опитите проведени на квантово ниво, показват, че материята съществува като вероятности и тенденции, а не като абсолютни неща, предполагащи, че „реалността” може да не е толкова реална или твърда.

1905 г. - Физика на относителността: Възгледът на Алберт Айнщайн за Вселената разклаща основите на физиката на Нютон. Той предполага, че времето е относително, а не абсолютно. Ключов аспект на относителността е това, че времето и пространството не могат да бъдат отделени едно от друго и съществуват заедно като четвърто измерение.

1970 г. - Теория на струните: Физиците откриват, че теориите, които описват Вселената като множество фини вибриращи струни от енергия, може да се използва, за да обясни наблюденията и на квантовия, и на всекидневния свят. Теорията е приета от общността на физиците през 1984 г. като евентуален мост, който да обедини всички други теории.

20?? - Новата и подобрена Обединена теория на физиката: някой ден в бъдещето физиците ще открият начин да обяснят холографската природа на онова, което наблюдаваме като Квантова Вселена, както и на това, което виждаме в нашия всекидневен свят. Те ще формулират уравненията, които да обединят техните обяснения в една теория.
КАКВО ИМА В МЕЖДИННОТО ПРОСТРАНСТВО?

Във филма „Контакт” главният герой Др. Ароуей (в ролята Джоди Фостър) задава на баща си въпрос: „Сами ли сме във Вселената! ” Отговорът на баща й се превръща в критерий за онова, което е истина в нейния живот. Когато тя се оказва в уязвимо положение, например започване на връзка или доверявайки се на своя опит в отдалечената Вселена, където е транспортирана, думите на баща й се превръщат във водещ принцип за нейните вярвания. Неговият отговор е, че ако приемем, че сме сами във Вселената, това ще е ужасна загуба на пространство.

Ако вярваме, че пространството между две неща е празно, това също е огромна загуба. Учените твърдят, че над 90% от Космоса "липсват" и на нас ни изглеждат като празно пространство. Това означава, че в цялата Вселена, каквато я знаем, има едва 10%. Наистина ли вярвате, че тези 10% от Творението, които заемаме, са всичко, което съществува? Какво има в пространството, което мислим за празно?

Ако наистина е празно, значи трябва да се отговори на един голям въпрос: Как вълните от енергия предават всичко - от разговорите по клетъчните телефони до отразената светлина, която ви помага да видите думите на тази страница? Също като при хвърлянето на камък във водата - образуват се вълнички които пренасят вибрациите на живота от една точка до друга. Когато успеем да разкрием загадката - от какво се състои празното пространство, ще сме направили огромна крачки напред към разбирането на себе си и на своята връзка със света край нас. Този въпрос е стар колкото човечеството. И отговорът му вероятно е бил с нас също толкова дълго.

Нашето усещане за това, че сме свързани с Вселената, с нашия свят и един с друг, е било постоянно - от историята на аборигените, гравирана по стените на скалите в Австралия (за които сега се смята, че са на 20 000 години), до храмовете на Древния Египет и скалното изкуство на американския Югозапад. Докато днес това вярване изглежда по-силно от когато и да било преди, въпросът - какво е онова, което ни свързва - продължава да бъде предмет на спорове и дебати. За да бъдем свързани, трябва да има нещо, което осъществява връзката. От поети и философи до учени и онези, които търсят своите отговори отвъд общоприетите идеи, човечеството е имало чувството, че има „нещо" в онова, което наричаме „празнота”.

Физикът Конрад Финагъл (1858-1936) постави въпроса за значимостта на самото пространство, като попита: „Помислете какво ще стане, ако отнемем пространството между материята. Всичко във Вселената ще се свие до размерите на прашинка... Пространството е онова, което пречи на нещата да стават на едно и също място. Антропологът Луис Лийки е казал: „Без разбиране за това кои сме, не можем истински да напреднем." Според мен, има много истина в това изявление. Начинът, по който сме виждали себе си в миналото, работеше достатъчно добре, за да ни отведе до мястото, на което сме днес. Сега е време да отворим вратата и да се погледнем по нов начин, който ни дава още по-големи възможности. Може би нашето нежелание да приемем факта какво означава за пространството да бъде заето от интелигентна Сила и какво означава за нас, да бъдем част от това пространство, е било най-големият „препъни камък" в нашето разбиране на това кои сме и как наистина работи системата.

През 20 век съвременната наука може да е открила какво има в празното пространство: Поле от енергия, което е различно от всяка друга форма на енергия - както Паяжината на Индра и етерът на Нютон подсказват, и енергията е навсякъде и сякаш е съществувала от самото начало на времето. В лекция през 1928 г. Алберт Айнщайн заявява „Според Общата теория на относителността пространството е немислимо без етер, защото в подобно пространство не само няма да има разпространение на светлината, но няма възможност и за съществуването на стандартите на пространството. Макс Планк заяви, че съществуването на Полето предполага, че интелигентността е отговорна за нашия физически свят. Ние трябва на приемем зад тази Сила [която виждаме като материя] съществуването на съзнателен и интелигентен Разум, заключил той. Този разум е матрицата на цялата материя [квадратните скоби и наклоненият шрифт са на автора].
ОПАШКАТА НА ЛЪВА НА АЙНЩАЙН

Когато говорим за космическата празнина между далечни звезди и галактики или за микропространството между „лентите” от енергия, които формират атом, виждаме пространството между нещата като празно. Когато казваме, че нещо е „празно” обикновено имаме предвид, че там не съществува нищо - абсолютно нищо.

За нетренираното око онова, което наричаме „пространство” определено изглежда незаето. Но доколко празно може да бъде? Какво би означавало да живеем в свят, където пространството между нещата наистина е лишено от всичко? Знаем, че да намерим такова място в Космоса е може би невъзможно, защото природата мрази вакуума. Но ако си представим, че по някакъв магически начин все пак бъдем транспортирани до там, как би изглеждал животът?

Да започнем с това, че ще е много тъмно място. Можем да включим фенерчето, но светлината му не може да се придвижи доникъде, тъй като нейните частици не би имало през какво да преминат. Ще е, като да хвърлим камък в пресушено езеро и да очакваме по повърхността му да се появят вълнички. Хвърленият камък би ударил дъното, независимо дали водата е там или не, но не би имало вълнички, тъй като те се излъчват от удара, а не биха имали среда, през която да се придвижат.

По същата причина нашият хипотетичен свят ще бъде и тих. Звукът също трябва да се придвижва през същия вид среда, за да се разпространи. Почти всеки вид енергия, за която знаем днес - от движението на вятъра до топлината на Слънцето, не би могла да съществува, защото електрическите, магнитните и лъчистите даже гравитационните полета не биха имали същото значение в един свят, където в пространството няма нищо.

За щастие няма нужда да гадаем какво би представлявал подобен свят, тъй като пространството, което ни заобикаля, е всичко друго, но не и празно. Независимо как го наричаме или по какъв начин науката и религията го дефинират, ясно е, че съществува Поле, или Присъствие, което е „огромната Мрежа” която свързва всичко в Творението и нас - с по-висшата Сила на един по-велик свят.

В началото на 20 век Айнщайн спомена за Мистериозната Сила, за която бил сигурен, че съществува в онова, което виждаме като Вселена около нас. „Природата ни показва само опашката на "лъва", казва той, като намеква, че съществува много повече от онова, което можем да видим. „Аз не се съмнявам, че лъвът принадлежи към нея [опашката], въпреки че той не може да ни се разкрие веднага поради своя огромен размер. По-късно Айнщайн казва, че независимо от това кои сме и каква е нашата роля във Вселената, всички сме „продукт" на по-голяма сила: човешките същества, растенията или космическият прах - всички ние танцуваме според мистериозния мотив, напяван в разстоянието от един невидим гайдар” .

Със своето изявление за интелигентността в Творението Планк е описал енергията на „лъва на Айнщайн”. По този начин той е запалил пламъка на противоречието, който днес продължава да твори по-интензивно от когато и да било преди. В неговия център старите идеи за онова, от което е направен нашият свят (и реалността на Вселената), са отлетели през прозореца! Преди повече от половин век бащата на квантовата теория казва, че всичко е свързано чрез много реална, макар и неконвенционална, енергия.

Тъй като Планк предложил своите уравнения на квантовата физика в началото на 20 век, били разработени множество теории и се провели редица опити, доказващи това понятие.

Най-малките нива на Вселената - атомите и податомните частици - се държат като свързани. Проблемът е, че учените не знаят как и даже дали поведението, което се наблюдава в такива малки мащаби, има някакво значение за по-големите реалности на нашия всекидневен живот. Ако има, значи откритията предполагат, че изумителните технологии на научната фантастика скоро могат да се превърнат в реалността на нашия свят!

През 2004 г. физиците от Германия, Китай и Австрия публикуваха доклади, които звучаха повече като фантастика, отколкото като научен експеримент. В сп. Nature учените обявиха първите документирани опити за телепортация до отворена дестинация - изпращане на квантова информация за дадена частица (нейното енергийно копие) до различни места едновременно. Процесът е, като „да изпратиш документ по факса и в хода на процеса да разрушиш оригинала.

Други експерименти показаха еднакво невъзможно звучащи неща като например излъчването на частици от едно място на друго и билокирането. Колкото и различно да звучат различните проучвания, те имат нещо общо. За да стават тези експерименти по начина, по който се случват, трябва да съществува среда - трябва да има нещо, за да могат частиците да се движат през него. И тук е онова, което е може би най-голямата мистерия на съвременността, тъй като традиционната физика твърди че тази среда не съществува.

През 1997г. научните списания публикуваха резултатите от нещо, което според традиционната физика не би трябвало да се е случило Пред повече от 3400 журналисти, занимаващи се с образованието хора, учени и инженери в над 40 страни било докладвано, че Женевският университет в Швейцария е провел експеримент за това, от което е направен нашият свят - частиците светлина, наречени фотони. Резултатите продължават да разклащат основите на конвенционалната мъдрост.

Учените разцепиха един фотон на две отделни частици, като по този начин създадоха „близнаци" с еднакви свойства. След това чрез оборудване, разработено специално за експеримента, те изстреляха частиците в две противоположни посоки. ,,Близнаците” бяха поставени в специално създадена за целта камера - като онези, които предават телефонните разговори на около 7 мили разстояние, в две противоположни посоки. Когато всяка от частиците достигне своята цел, разстояние от 14 мили отделя едната от другата. В края на пътя „близнаците ”били заставени да „избират” между двата маршрута, еднакви във всяко едно отношение. Онова, което прави този експеримент толкова интересен е, че когато частиците „близнаци” достигнали мястото, където трябвало да изберат единия или другия път, те правели еднакъв избор и всеки път преминавали по един и същи път. Всеки път резултатите били еднакви.

Макар че традиционната мъдрост твърди, че „близнаците” са отделни, те се държали така, сякаш все още са свързани! Физиците наричат тази мистериозна връзка „квантово заплитане” . Водещият проекта, Никълъс Гизин, обяснява: „Заплетените фотони формират един и същи обект. Даже когато са разделени, при промяната на единия автоматично се променя и другият”.

В традиционната физика няма нищо, което да обяснява наблюдаваното на експериментите. Освен това вече има и други подобни експерименти. Д-р Реймънд Чиао от Университета в Калифорния описва резултатите от женевските експерименти като „една от големите загадки на квантовата механика”. Тези връзки са факт от природата, доказан с опити, но опитайте се да ги обясните философски - много е трудно .

Алберт Айнщайн (в коментар, направен дълго преди провеждането на тези експерименти), нарекъл възможността за подобни резултати „странно действие на разстояние" . Днес физиците ги наричат „квантова ексцентричност”.

Връзката между фотоните била толкова синхронна, че изглеждала мигновена. Същото явление било установено и на други места в природата, даже в галактики, намиращи се на светлинни години разстояние. „По принцип не би трябвало да има значение дали разстоянието е няколко метра или цялата Вселена”, казва Гизин. Защо ли? Какво свързва две частици светлина или две галактики до такава степен, че промяната в едната става едновременно при втората? Какво е различното тук в сравнение с опитите, правени в миналото?

За да отговорим на този въпрос, първо трябва да разберем откъде идва Божествената матрица. А за да стане това, трябва да направим крачка назад - до времето, по което според западните учени е започнал всичко или поне Вселената, каквато я познаваме.