СЪСТРАДАНИЕТО: СИЛАТА НА ПРИРОДАТА И ЧОВЕШКО ПРЕЖИВЯВАНЕ

Яснотата на отговора на ламата ме изуми. Думите му бяха в синхрон с това, което бях записвал от традициите отпреди 2000 години. За да бъде отговорено на молитвите ни, трябва да преодолеем съмнението, което често ни съпровожда. Иисус е казал: „Ако кажеш на планината да се помести, тя ще се помести.” С яснотата на неговите думи ламата отговори на загадката какво правят монасите и монахините в своите молитви. Те говореха на квантовия език на чувствата и емоциите, който няма думи или външно изражение. През 2005 г. имах възможността да посетя отново манастирите в Тибет за 37 дни. По време на пътуването групата ни научи, че ламата, който сподели с нас тайната, е починал през 1998 г. Знаехме, че той вече не е на този свят. Макар че не се срещнахме с човека, който беше заел мястото му, когато чу за нашето посещение, той ни приветства и ни позволи да продължим разговорите, започнати през 1998 г.

Една мразовита сутрин в друг тибетски храм се срещнахме с новия лама, управител на манастира. Бяхме в малка, студена и слабо осветена стаичка - в абсолютна тъмнина бавно се придвижвахме пипнешком по хлъзгавия под, който беше опасно изгладен от векове - от разливаното по него масло от якове. Именно там зададох на новия лама поредните въпроси: „Какво ни свързва един с друг, с нашия свят и Вселената? Какво пренася нашите молитви отвъд нашите тела и държи света? ” Когато преводачът преведе въпроса ми, ламата ме погледна.

Инстинктивно погледнах водача, който беше наш посредник в разговора. Не бях подготвен за отговора, който чух. Състраданието, каза той. „Великият учител казва, че състраданието е това, което ни свързва.” „Как е възможно това?” - попитах аз, опитвайки се да си изясня чутото. „Нима той описва състраданието като сила на природата или като емоционално преживяване?” „Състраданието е това, което свързва всички неща”, беше окончателният отговор. И толкова! След почти десетминутен активен диалог, включващ най-дълбоките елементи на тибетския будизъм, трябваше да чуя само тези шест думи!

След няколко дни водих същия разговор с един високопоставен лама в друг манастир. Бяхме в килията на ламата, където той ядеше, спеше и се молеше, когато не беше в голямата зала за молитви. Преводачът ни вече беше свикнал с въпросите ми и с онова, което се опитвах да разбера. Зададох същия въпрос на монаха: „Състраданието сила на Творението ли е или преживяване?” Погледът му се спря на тавана, където бях гледал и аз малко преди това. Като въздъхна дълбоко, той помисли за момент, събирайки мъдростта от онова, което беше научил от влизането си в манастира, когато е бил на осем години.

Сега изглеждаше на около двадесет. Внезапно монахът сведе поглед към мен и отговори: „То е и двете - състраданието е и сила в природата, и преживяване. ”

Монахът току-що беше споделил тайната на това, което ни свързва с всичко във Вселената, и качеството, което прави нашите чувства и емоции толкова мощни: те са едно и също.
НЕ ВСЯКО ЧУВСТВО ЩЕ СВЪРШИ РАБОТА

Новите преводи на древните молитви, записани на арамейски, езика на есеите (свитъците от Мъртво море), изглежда, подкрепят онова, което монахът сподели като тайна на създаването на реалността. Тези нови интерпретации предлагат и нови обяснения за това защо подобни инструкции изглеждат толкова неясни. Чрез повторен превод на оригиналните документи на Новия завет става ясно, че при превода е било изгубено много. Описал съм това и съм дал и други примери в моята последна книга „Тайните на изгубения начин да се молим”, но ги посочвам и тук. Във връзка с нашата способност да участваме в събитията на живота, здравето и семейството си при сравнение между съвременната библейска версия на „Поискайте и ще ви бъде дадено” с оригиналния й текст например ни дава представа колко много може да се изгуби. В Библията се казва: „И в онзи ден няма да Ме питате за нищо. Истина, истина ви казвам: ако поискате от Отеца нещо в Мое Име, Той ще ви го даде. Досега нищо не сте искали в Мое име, искайте, и ще получите, за да бъде радостта ви пълна. ”

Когато сравним това с оригиналния текст, виждаме, че ключът е изпуснат. Подчертал съм липсващата част: „Всички неща, които искате пряко, направо... от Мое име - ще ви бъдат дадени. Досега не сте правили това... Затова искайте без скрит мотив и бъдете обградени от своя отговор - Бъдете обгърнати от онова, което желаете, за да бъде радостта ви пълна. С тези думи ни се напомня квантовият принцип, който ни казва, че чувството е език, към който трябва да се насочим и върху който трябва да фокусираме своето съзнание. Това е състояние, в което трябва да сме, вместо да е нещо, което правим в определена част от деня. Ясно е, че емоциите са езикът, който Божествената матрица разпознава. Също така очевидно е и това, че не всяко чувство върши работа. Ако вършеше, светът щеше да бъде едно много объркано място. Монахът каза, че състраданието е и сила на Творението, и преживяване, което получава достъп до него. Най- дълбоките елементи на учението твърдят, че за да постигнем състрадание, трябва да подходим към обстоятелството без силни очаквания за правилност или погрешност на резултата от въпросната ситуация. С други думи трябва да не съдим и да не се влияем от егото. Изглежда, именно това чувство е ключът как да говорим на Божествената матрица така, че това, което казваме, да е изпълнено със значение и ефективно. Както предлага физикът Амит Госвами, необходимо е нещо повече от обичайното състояние на съзнанието, за да бъде превърната дадена квантова възможност в настояща реалност. За да се направи това, според него трябва да сме в „необичайно състояние на съзнанието”

За да го постигнем, арамейският превод посочва, че трябва „да искаме без скрит мотив”. Друг начин да се изясни тази много важна част от инструкцията е да кажем това на съвременен език - трябва да вземем решението си, изхождайки от желание, което не се корени в нашето его. Великата тайна на преместването на фокуса на нашето въображение, вярвания, изцеление и мир в настоящата реалност е, че трябва да правим това без строга привързаност към резултата от нашия избор. С други думи поканени сме да се молим, без да съдим за това какво трябва или не трябва да се случва.

Ключ 10. Не всяко чувство върши работа. Чувствата, които творят, трябва да са лишени от его и осъждане.

Може би едно от най-добрите описания на това как преживяваме това неутрално място, се открива в творбите на великия поет Рами. С думи прости и силни той заявява: „Отвъд идеите за правилното и погрешно действие има Поле. Ще се видим там.” Колко често сме в Полето на неосъждането в своя живот - особено когато на карта е заложена съдбата на любимия ни човек? Най-големият урок и предизвикателство в живота ни, както и най-голямата ирония на нашата способност да творим във Вселената, може би е именно това.

Изглежда, че колкото е по-силно нашето желание да променим своя свят, толкова по-неуловима става нашата сила да направим това. Ако не беше така, промяната нямаше да има такава голяма значимост за нас. Когато узреем до състояние на съзнанието, в което знаем, че можем да променим своята реалност, изглежда, че става далеч по-малко значимо за нас да направим това.

Подобно на това как желанието ни да караме кола намалява, след като започнем да я караме, когато имаме възможността да правим чудеса, свързани с изцеление и мир, неотложността да ги накараме да се случват, изглежда, изчезва. Причината е може би в това, че заедно със знанието, че можем да променим нещата, идва и приемането на света такъв, какъвто е.

Именно тази свобода да притежаваш силата, без да й придаваш толкова голямо значение, ни дава възможност да сме толкова ефективни в молитвите си. И тук може би е отговорът на въпроса, задаван от тези, които медитират, пеят мантри, танцуват, произнасят напевно „ом” и се молят за възстановяването на своите любими хора.

Макар че зад всяко действие несъмнено лежи добро намерение, то често включва силна привързаност към това да накараме изцелението на любимия ни човек да се случи. С него върви вярването, че е било необходимо чудодейно възстановяване. И ако все още е необходимо да се осъществи изцеление, намекът е, че това все още не е станало - ако беше станало, нямаше да молим за него в молитвите си. Като че ли със самото искане на резултата от изцелението усилията да го създадем всъщност подсилват реалността, в която присъства болест! Това ни води до следващата част от древната инструкция - нещо, което често е пренебрегвано при нашите опити да творим чудеса в живота си.

Следващата част от превода ни кани да бъдем „обградени” от отговора и „обгърнати” от онова, което желаем така, че нашата радост да се случи. Този пасаж ни напомня думите, предложени от древната традиция и експериментите. Първо, трябва да имаме чувството за изцеление, изобилие, мир и отговор на нашите молитви за добруване в сърцата си така, сякаш те вече са се случили, преди да се превърнат в реалност в нашия живот.

В цитирания пасаж Иисус намеква, че онези, с които говори, не са направили това. Също както моите приятели с мощното лекарство на молитвата и добрите намерения - може да са вярвали, че молят на техните молитви да бъде отговорено, но ако тяхната молба е била просто думите „Моля те, нека това изцеление да се случи”, то според Него това не е езикът, който Универсалното поле на Божествената матрица разпознава. Иисус напомня на своите ученици, че те трябва да „говорят” на Вселената по начин, който е изпълнен със смисъл. Когато се чувстваме така, сякаш сме обградени от изцеление - чрез излекуването на нашите любими хора и обгърнати от мир в нашия свят, това е едновременно и езикът, и кодът, който отваря вратите за всички възможности.

В това чувство ние се придвижваме от гледна точка, при която съществува подозрението, че просто преживяваме това, което идва по пътя ни към перспективата, която знае, че сме част от всичко, което е. Така можем да създадем изместване на енергия, което може да бъде описано като класическия „квантов скок”. Подобно на скока на електрона от едно енергийно поле на друго без придвижване в пространството между тях, когато наистина знаем, че говорим на квантовия език на избора, а не когато просто мислим, че може би го правим, ние сме в изменено състояние на съзнанието. Именно това изменено състояние се превръща в чистото пространство, където започват мечтите, молитвите и чудесата.
СВЪРЗАНИ СМЕ ТАКА, ЧЕ ДА СЪЗДАВАМЕ

По време на разговора с индийския поет и мистик Рабиндранат Тагор през 1930 г. Алберт Айнщайн резюмирал двете гледни точки на XX век за нашата роля във Вселената. „Има две различни концепции за природата на Вселената. Първата вижда света като единство, зависимо от човечеството, а втората възприема света като реалност, независеща от човешкия фактор.” Експериментите, описани в Глава 2, показват, че нашето съзнателно наблюдение на това, от което е направен нашият свят, включително атомите и електроните, оказва пряко влияние върху начина, по който се държи тази материя. Може би ще открием, че съществува и трета възможност, която попада някъде между двете крайности на Айнщайн. Тази възможност може да покаже, че нашата Вселена е започнала съществуването си от процес, който първоначално не е включвал нас. Макар че създаването е можело да започне без нашето присъствие, ние сме тук сега, тъй като тя продължава да расте и да се развива. От звезди, толкова далечни, че техният живот свършва, преди тяхната светлина да достигне очите ни, до енергията, която изчезва в мистериозните водовъртежи, които наричаме „черни дупки”, промяната е универсална константа, на която можем да разчитаме. Тя се случва като част от всичко, което виждаме, и даже в реалните, които не виждаме.

Досега трябва да е станало ясно, че е невъзможно за нас да бъдем просто странични минувачи в нашия свят. Като съзнателни наблюдатели ние сме част от всичко, което виждаме. Макар че на учените тепърва предстои да постигнат съгласие коя теория обяснява начина, по който променяме своята реалност, всички те приемат, че Вселената се променя в наше присъствие. Като че ли това - да си осъзнат - е акт на Творение само по себе си. Както казва физикът Джон Уилър, живеем във Вселена, която предполага участие, а не такава, която манипулираме, над която налагаме волята си или в която сме в състояние напълно да управляваме света край себе си.

В качеството си на част от Вселената днес ние имаме способността да модифицираме и променим малки късчета от нея чрез начина, по който живеем живота си. В реалията на квантовите възможности ние сякаш сме направени, за да участваме в нашето Творение. Ние сме свързани така, че да създаваме! Поради това, че сме свързани на квантово ниво, нашата свързаност ни обещава, че сравнително леките промени в живота могат да оказват огромно влияние върху света и даже върху Вселената отвъд него. Нашата квантова връзка с Космоса е толкова дълбока, че учените са създали нов речник, за да опишат какво наистина означава подобна връзка. „Ефектът на пеперудата”, споменат в Глава 1, например описва как малките промени могат да оказват наистина огромен ефект. Официално известна като „чувствителна зависимост от първоначалното състояние”, основата на това явление споменава, че една малка промяна в една част от света може да бъде отключваща до големи промени на друго място или в друго време. Обикновено се използва аналогията ,,Ако пеперуда размаха крилца в Токио, това след месец може да предизвика ураган в Бразилия”. Често за илюстрация на този ефект се използва примерът със завиването по погрешната улица от шофьора на ерцхерцог Фердинанд през 1914 г. Тази грешка изправила монарха на Австрия лице в лице с неговия убиец - смъртта му станала катализатор, довел до Първата световна война. Всичко започнало със случайната грешка, която всички ние правим от врем на време. Този погрешен завой обаче имал глобални последствия.

В Глава 2 разгледахме три експеримента, които разказват историята за нашата връзка със света край нас. Те ни показаха, че ДНК променя това, от което е направен нашият свят, и че емоциите променят самата ДНК. Експериментите на военните и тези, проведени от Клив Бекстър, показаха, че този ефект не се ограничава само от времето и пространството. Нетният резултат подсказва, че вие и аз насочваме силата в нас, която работи в реалия, свободна от ограниченията на физиката, които познаваме. Проучванията показват, че ние не сме обвързани от научните закони - такива, каквито ги разбираме днес. Това може да е точно Силата, за която св. Франциск намеква преди 600 години, като казва: „В нас има красиви и диви сили.” Ако в нас има Сила, която променя същността на Вселената по начини, които могат да лекуват и създават мир, тогава има огромен смисъл в това, че съществува език, който ни позволява да правим това съзнателно, ако поискаме. И такъв език наистина има интересното е, че това е точно езикът на емоциите, въображението и молитвата, изгубен за Запада благодарение на редакциите на Библията от християнската Църква през IV век.
КОГАТО ЧУДОТО СПИРА ДА РАБОТИ

Ефектите от връзката между ума и тялото и определени видове молитви са добре документирани в литературата. От проучванията, проведени в университети и експерименти в раздирани от война страни, става ясно, че начинът, по който се чувстваме в своите тела, оказва влияние не само върху нас, а и върху света отвъд нас. Тази връзка между нашите вътрешни и външни преживявания, изглежда, е причината, поради която някои форми на молитвата ни зареждат със сила. Докато точният механизъм, който обяснява защо молитвите действат, може да не е напълно разбран, те действат и доказателството е налице. Съществува също така и загадка. В проучванията положителното влияние на молитвите, изглежда, трае само за периода от време, когато се случват. Когато спрат, ефектът им също спира.

Например по време на експериментите в молитвите за мир проучванията ясно показват, че е имало статистически значими отклонения в показанията на индикаторите, наблюдавани от учените. Пътните инциденти, спешните посещения в болниците и даже жестоките престъпления срещу хора намалявали. В присъствието на мир можело да има само мир. Колкото и да са интересни тези резултати, това, което те демонстрират, е било загадка за изучаващите този ефект.

Когато експериментите спрели, престъпленията започнали отново и понякога достигали нива, по-високи отпреди началото на експериментите. Какво се случвало? Защо ефектът от медитациите и молитвите, изглежда, изчезвал? Отговорът на тези въпроси може да е ключът към разбирането за качеството на осъзнатостта, която създава. Станало това, че обучаваните спирали своите медитации и молитви. И това именно е отговорът на нашата загадка.

Ако вярваме, че избирането на нашата реалност е нещо, което правим само за момента, тогава, когато спрем да се чувстваме така, сякаш нашата реалност съществува, ефектът от нашето решение също свършва. Създаването на реалност от нас може да е краткотраен избор, ако приемем, че чувствата на изцеление, мир и изобилие са преживявания, които траят само минути. Между съвременните експерименти и инструкциите на древните текстове знаем, че правенето на реалност е нещо повече от това, което правим... То е това, което сме.

Ключ 11: Трябва да станем в своя живот нещата, които избираме да преживеем като свой свят.

Ако чувстването е начинът, който избираме и чувстваме през цялото време, тогава ние също постоянно избираме. Можем да почувстваме своята благодарност за мира в нашия свят убедено, защото той винаги съществува някъде. Можем да чувстваме благодарност за това, че любимите ни хора са добре, както и към себе си, тъй като ние сме до известна степен изцелявани и подновявани всеки ден. Това може би е точно онова, което арамейските версии на евангелията се опитват да кажат на хората от бъдещето чрез езика, оставен ни преди 2000 години. Може би точно този ефект е описан и в гностическия текст на изгубеното „Евангелие на Тома”: „Онзи, който има, нему още ще се даде, а от онзи, който няма нищо, ще се отнеме дори и малкото, което има.” Макар че предупреждението е кратко, изводът е значим. С думите, приписвани на учителя Иисус, ни се напомня, че силата да оформяме своя живот и света е нещо, което живее в нас като възможност, която всички споделяме.
ЖИВОТЪТ НЕ ВИНАГИ СЛЕДВА ПРАВИЛАТА НА ФИЗИКАТА

Какво се случва, ако живеем по начин, който нарушава приетите правила на физиката? А какво, ако дори не знаем, че правилата съществуват? Възможно ли е да следваме примера на квантовите частици, които като че ли правят именно това? Здравият разум ни казва, че ако нещо съществува на едно място, то със сигурност не може да бъде другаде в същото време, незави симо от това какво е „то”. Но въпреки всичко експериментите показват именно това.

Очевидният въпрос, който следва подобни открития, е следният: ако това, от което е направен светът, може да бъде на две места едновременно, а ние сме част от света, тогава защо ние да не можем да правим същото? Защо да не можем да си изпълняваме задълженията на едно работно място или в класната стая, и в същото време - да се забавляваме на някой слънчев бряг? Макар че всички ние сме се чудили дали това може да стане, възможността за това е чисто фантазиране... Нали? Когато чуем за нещо необичайно, случващо се в много случаи, включващи различни хора, обикновено има известна доза истина в споделеното. Макар подробностите да се различават, често пъти е възможно да проследим основната тема до действителните събития във времето. Големият потоп е прекрасен пример затова. Той е универсална тема в много култури. Разигравана на различни континенти, на различни езици и с различни хора, историята и резултатът са почти идентични. Макар че подробностите се различават, пълно е с истории за хора, които са се билокирали - по едно и също време са се появили на различни места. Често това се удава на йоги, мистици или на хора, които са усвоили тази спяща възможност. Общата нишка, която свързва тези случаи, е, че онези, които извършват билокиране, са господари на силата на човешките емоции, любов и състрадание. Често споделяните истории се свързват с делата на светци и са документирани от мисионери, местни хора и други, които се смятат за надеждни свидетели на чудесата. Сред най-добре документираните примери за билокация някои се приписват на св. Франциск, например един случай от 1507 г. Докато светецът изпълнявал своите задължения при църковния олтар, хората, които били дошли да го видят, забелязали, че той, изглежда, сякаш се моли, и решили да не го безпокоят. Когато си тръгнали обаче, с изненада го намерили извън църквата. При това не просто стоял там сам, а разговарял с местните и с минувачи по улицата. Те бързо се върнали в църквата, но той си бил там, потънал в молитви. По някакъв начин, чрез мистериозно състояние на съзнанието, свързвано с дълбокото медитативно състояние, св. Франциск се появил на две места едновременно.

Между 1620 и 1631 г. Мария де Агреда - монахиня, която 46 години живяла в женски манастир в Агреда, Испания, осъществила над 500 пътувания през океана до отдалечен остров. Според познавалите тя никога не е напускала манастира. Тя обаче твърди, че „лети” до далечните места, за които говори по време на своите преживявания на екстаз.

Подобно явление е описано в литературата за излизане извън тялото, но в случая има една любопитна разлика - Мария де Агреда не само е посещавала описваните от нея земи - освен това тя е учела и местните хора, които е срещала там, за Иисус. Макар че говорела само на родния си испански, индианците я разбирали, докато споделяла с тях учението за Великия Учител.

Информацията за нейните преживявания излязла наяве, когато за нея чул архиепископът на Мексико дон Франциско Манзо и Зунига. Когато изпратил мисионери, за да проверят историята, се оказало, че местните индианци били добре запознати с живота на Иисус - толкова добре, че веднага покръстили цялото племе. След около десет години мистериозните й пътешествия били признати. Тя описвала подробности за земите, които никога не била посещавала физически. Нейното описание било много пълно включвало подробности както за климата, така и за културата и вярванията на хората, които обучавала. Нейните мистериозни пътешествия били обявени от църквата за автентични и тя получила висок ранг сред мистиците от миналото.

Не всички докладвани случаи за билокация са от XVI и XVII век. През Втората световна война имало много случаи, в които светци се появявали на много места едновременно. Един от най-добре документираните е този с падре Пио, който се появил и останал достатъчно дълго посред бял ден пред немските самолети, които щели да разрушат град Сан Джовани Ротондо. Докато бил там, всичките им опити да бомбардират града оставали безуспешни. Объркани, пилотите се приземили на близкото летище заедно с бомбите. Малко след това един от пилотите влязъл в близката църква и за своя изненада видял там същия образ, който бил видял и във въздуха - това бил падре Пио. Но сега той не бил призрачен, а реален. Бил жив. Така град Сан Джовани Ротондо бил пощаден, както падре Пио бил обещал.

Когато преживяваме нещо подобно, смятаме, че е чудо, и винаги съществува вероятност то да е наистина такова. Но ако в тези случаи съществува и става нещо повече? Ако ни бъде доказано, че ние не се ограничаваме от законите на физиката и можем да се видим в нова светлина?

А ако открием, че можем да следваме стъпките на квантовата физика, която функционира отвъд рамките на пространството и времето, тогава това означава, че можем да използваме тези способности, за да излекуваме телата си и да внесем радост в живота си. Ключът е в това: да правим онова, което изглежда невъзможно.

Преди това някой трябва да отмести границите на онова, което преди това сме смятали за истина. Както посветените открили, че са повече от онова, което дотогава смятали, щом се придвижили отвъд страха си от ръба на пропастта, така и ние - за да сътворим чудо, трябва да преодолеем своите вярвания, че подобни явления са невъзможни.

Ключ 12: Ние не сме обвързани от законите на физиката, които познаваме днес.

За да стане това, първо някой трябва да направи чудо, за да видим, че то се случва. Може този човек да е особено надарен в дадена област на живота, например в областта на лечението. Или може да вижда света различно. Щом един човек направи това специално нещо - независимо дали е извършено от Иисус или от съседа до вас, тогава това чудо става достъпно за всички, навсякъде.

Пример за това е невъзможността на местните хора в Северна Америка да видят корабите на първите европейци. Концепцията за масивна дървена лодка с огромни мачти и весла им била толкова чужда, че нямали еталон и обяснение на това, което виждали. Както ние не виждаме отделните кадри във филма, така и местните хора не можели да разпознаят силуета на корабите на хоризонта. Проблемът бил, че никой не го бил правил преди това: нищо в техния колективен опит не им казвало как да видят европейски плавателен съд. Едва когато лечителят на племето погледнал на тях различно и започнал да ги различава, останалите също успели да видят това, което преди часове било невидимо за тях. Всичко се свежда до това, което тези хора си позволявали да възприемат. Щом пожелали да опитат нещо различно, пред тях се разкрил цял един свят. Може би ние не се различаваме особено от тези местни хора отпреди 500 години. Зададохме въпроса: „Ако един електрон може да бъде на две места едновременно, защо ние да не можем?” Вместо да приемаме, че частиците могат да вършат нещо, което ние не можем, нека се запитаме: какво е нужно, за да се билокира даден електрон. Ако разберем как онова, от което сме направени, се държи като чудо, може би ще можем да открием тези условия и в своя собствен живот. И за да разберем как работи това, ще трябва да открием отделната фасетка от нашето съществуване, която дава на всеки от нас способността да променяме нашия свят, като променяме себе си: силата на холограмата.