Guns, germs, and steel

278 Един специфичен артефакт, свързващ тайванската дапънкънска култура с по-късните островни култури от Тихия океан, е чукалото за дъбене – каменно приспособление, с чиято помощ неолитните хора са превръщали влакнестите кори на някои дървета в основен материал за изплитане на въжета, мрежи и облекла. В момента, в който са излезли отпери- метъра на вълнодайните домашни животни и влакнодайните растения, което ще рече и на вълнените дрешки, тихоокеанските хора са станали зависими от онези дървета, чиято кора трябва да се счука, за да се превърне втъкан за техните облекла. Жителите на Ренел, една типична полинезийска култура, европеизирана чак през те години на XX в, ми обясниха, че едно от хубавите неща на европеизацията било това, че на острова им най- сетне се възцарило спокойствие. Вече не ехтял отвсякъде тътенът на каменните чукала, с които дотогава всеки божи ден бъхтели кори от зори до мрак

Фигура 17.2. Пътищата на австронезийската експанзия, с приблизителните дати на
достигане на всеки регион. 4a = Борнео, 4b = Целебес, 4c = Тимор (ок. 2500 г. пр.Хр.), 5a
= Халмахера (ок. 1600 г. пр.Хр.), 5b = Ява, 5c = Суматра (ок. 2000 г. пр.Хр.), 6a = Бис-
марковият архипелаг (ок. 1600 г. пр.Хр.), 6b = Малайският полуостров, 6c = Виетнам
(ок. 1000 г. пр.Хр.), 7 = Соломоновите острови (ок. 1600 г. пр.Хр.), 8 = Санта Крус, 9c =
Тонга, 9d = Нова Каледония (ок. 1200 г. пр.Хр.), 10b = Дружествените острови, 10c =
Куковите острови, 11a = архипелагът Туамоту (ок. I в. не.

279 Археологическите данни показват, че след като дапънкънската култура е достигнала Тайван, в рамките на хилядолетие и нещо някои култури, очевидно произлезли от нея, са се разпространили нашири надлъж, за да запълнят целия днешен австронезийски ареал Фигура 17.2). Находките включват основните каменни сечива, керамика, кости на домашни свине и останки от културни растения. Например орнаментираните дапънкънски съдове са отстъпили място на неорнаментираната (или червена) керамика, каквато се срещана отделни обекти във Филипините и индонезийските острови Целебес и Тимор. Този културен пакет, съдържащ керамика, каменни сечива и доместикати, сее появил около 3000 г. пр.Хр. на Филипините, около 2500 г. пр.Хр. – на Целебес, Северно Борнео и Тимор, около 2000 г. пр.Хр. – на Ява и Суматра, а около 1600 г. пр.Хр. – и в новогвинейс- кия регион. Тук, както ще видим, експанзията рязко е набрала скорост, досущ като скутер, тъй като преносителите на този културен пакет сякаш са се втурнали стремглаво на изток в Тихия океан, за да финишират колкото се може по-бързо на необитаемите архипелази след Соломоновите острови. Последните фази на експанзията, протекли през първото хилядолетие от нашата ера, се изразяват в колонизирането на всеки полинезийски и микро- незийски остров, който е можел да бъде обитавани от човешки същества. По-изненадва- щото е, че паралелно с това тя сее разпространявала и на запад, през Индийския океан към източното крайбрежие на Африка, за да завърши в крайна сметка на Мадагаскар. Поне до момента, в който експанзията е достигнала и бреговете на Нова Гвинея, плаванията между островите най-вероятно са били осъществявани чрез канутата със странични поплавъци, каквито още се използват в цяла Индонезия. Тази конструкция представлява огромна крачка напред в сравнение с обикновената еднодръвка, доминираща в традиционните речни и езерни култури по целия свят. Еднодръвката е точно това, което подсказва и името ѝ: издълбан отвътре дънер със заострени краища. Тъй като тя е със заоблено дъно като дънера, от който е издялана, най-малката промяна в разпределението на тежестта я кара да се накланя в срещуположната посока. Аз например, когато се возя в такива еднодръвки, управлявани от местни гребци по новогвинейските реки, непрекъснато тръпна от ужас, защото имам чувството, че и най-лекото движение от моя страна може да преобърне лодката и тогава не просто ще цамбурна във водата, ами ще се озова (заедно с бинокъла сив компанията на някой лаком крокодил. Новогвинейците определено се справят по-добре или понеси придават по-самоуверен вид, когато гребат в спокойни езера и реки, но и те не смеят да излязат в открито море дори при най-малкото вълнение. Всичко това подсказва, че тези древни мореплаватели е трябвало да измислят някакъв стабилизатор, за да не се преобръщат толкова лесно канутата им, иначе е нямало да осъществят не само експанзията сив Индонезия, но дори и нейния начален етап – колонизацията на Тайван. А решението е било съвсем просто да прикачат към двата борда на „члуна“ по един по- къс дънер (поплавък, успоредно на основния корпуси на няколко стъпки от него. За целта и двата поплавъка са свързани с пръти, които пък са поставени напречно на корпуса. Когато е снабдена с такива джаджи, лодката става много по-устойчива и даже да се наклони рязко на една страна, съответният ѝ поплавък няма да потъне като камък (по силата на т.нар. плаваемост, или способността на някои физически тела да се задържат на повърхността на водата) и по този начин опасността от преобръщане практически се свежда до

280 минимум. Същото това изобретение – кануто с поплавъци – най-вероятно е било и нужният технологически пробив, послужил за сигнална австронезийската експанзия, като в ролята на стартова линия е влязло южнокитайското крайбрежие. Нашето предположение, че хората, пренесли преди хилядолетия своята неолитна култура в Тайван, Филипините и Индонезия, са говорели на австронезийски езици, се потвърждава и от две доста странни съвпадения. Първо, и двата типа данни сочат недвусмислено, че първият етапна експанзията от южнокитайското крайбрежие е била колонизацията на Тайван, а следващият – тази на Филипините и Индонезия (от Тайван. Ако тази експанзия е била започнала примерно от тропическа Югоизточна Азия и поточно Малайския полуостров към най-близкия индонезийски остров, Суматра, после към останалите индонезийски острови и накрая към Филипините и Тайван, тогава най-дълбоките разделения (съответстващи на изтеклото време) в австронезийското семейство днес щяха да се открояват не другаде, а на Малайския полуострови Суматра, а езиците, говорени в Тайван и Фили- пините, щяха да са се обособили, и то сравнително отскоро, само в една група. Вместо това най-дълбоки разделения се наблюдават тъкмо на Тайван, а езиците от Малайския полуострови Суматра попадат в една и съща подкатегория – едно ново разклонение на западното малайско-полинезийско под-подсемейство, което на свой ред сравнително скоро сее обособило от самото малайско-полинезийско подсемейство. Тези детайли, свързани с разроя- ването на езиците, идеално се съгласуват и с археологическите данни, които ни дават основание да смятаме, че колонизацията на Малайския полуостров е относително скорошно явление, което е следвало, а не е предшествало тази на Тайван, Филипините и Индонезия. Другото удивително съвпадение между археологическите и езиковедските данни касае пакета от културни реалии, които древните австронезийци са използвали в своя бит. Археологията ни дава някои преки доказателства за характера на тяхната култура под формата на керамични изделия, кости (рибени и свински) и прочее в същия дух. В първия момент идеята, че един лингвист, занимаващ се само със съвременни езици (по простата причина, че техните по-древни, безписмени форми остават неизвестни, би могъл да разбере дали австронезийците, живели на Тайван преди шест хилядолетия, са гледали прасета, звучи като чели нелепо. Има само един изход от тази щекотлива ситуация и той е да бъде реконструирана лексиката на изчезналите древни езици (т.нар. праезици, което може да се постигне като се съпоставят тези на съвременните езици, произлезли от тях. Например думите за овца в много езици от индоевропейското семейство, разпространено от Индия до Ирландия, доста си приличат „avis“, пак „avis“, „ovis“, „oveja“, овца,
„owis“ и „oi“, съответно в литовски, санскритски, латински, испански, руски, гръцки и ирландски. Да, етимологията на нашата sheep очевидно е по-различна, но пък английският е запазил оригиналния индоевропейски корен в думи като ewe, оагнена) овца. Ако съпоставим фонетичните промени, които днешните индоевропейски езици са претърпели през историята си, бихме могли да стигнем и до извода, че оригиналната форма в праезика, говорен преди шест хилядолетия, е била тъкмо owis. Езиковедите са нарекли този хипотетичен език праиндоевропейски. Съдейки по археологическите данни, тези праиндоевропейци отпреди шест хилядолетия са имали (освен всичко друго) и овце. По същия начин можем да реконструираме още поне
2000 думи от тяхната лексика, включително и тези за коза, кон, колело, брат и

281 око. Само че никога няма да успеем да възстановим праиндоевропейската дума за пушка, тъй като съответните названия на тази реалия в съвременните индоевропейски езици са произлезли от най-различни корени, за да се получи английското gun, френското

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: