Guns, germs, and steel

282 ворещи на праавстронезийски език, са успели да изместят някои от дотогавашните обитатели на Малайския полуостров, които, както може би се досещате, са били ловци-съби- рачи. Казвам същите, защото теса колонизирали полуострова от юг и от изток, те. от Суматра и Борнео, горе-долу тогава, когато и едни други земеделци, говорещи същия праезик, са колонизирали полуострова от север – и поточно от Тайланд. Още едни праавст- ронезийци пък са успели да се установят в южните части на Виетнам и Камбоджа, за да станат предци на днешните чами, едно от етническите малцинства в тези страни. А те не са успели да проникнат по-дълбоко в Югоизточна Азия, тъй като някои авст- роазиатски и тай-кадайски земеделци вече саги били изпреварили, измествайки оттам предишните ловци-събирачи, а нашите праавстронезийци не са разполагали с кой знае какви предимства пред тези колонисти. Макари данните да показват, че австронезийските езици са произлезли от крайбрежните части на Южен Китай, ще припомним, че днес в Китай никой не говори на тях – най-вероятно теса попаднали в списъка на онези стотици езици, които са били елиминирани входа на синотибетската експанзия. Според учените най-близ- ките езикови семейства до австронезийското са тай-кадай, австроазиатското и мяо-яо, което пък означава, че австронезийските езици може ида не са оцелели в месомелачката на китайските династии, но затова пък някои техни братовчеди са успели да отърват кожата. Проследихме началните стадии на експанзията, по времена които австронезийците са изминали 2500 мили от южнокитайските брегове, минавайки през Тайван и Филипините, за да стигнат до Западна и Централна Индонезия. Входа на тази експанзия теса заели всички обитаеми части на тези острови, от крайбрежието до вътрешността и от низините до планините. Ако съдим по добре познатите ни археологически следи, сред които свинските кости и неорнаментираната червена керамика, превърнали се в тяхна запазена марка, някъде към 1500 г. пр.Хр. австронезийците са стъпили на източноиндонезийския остров Халмахера, отстоящ на по-малко отмили от западния крайна онзи голям планински остров, известен днес като Нова Гвинея. И коя е била следващата им стъпка – да нахлуят веднага и там, по същия начин, както вече са нахлували на такива големи планински острови като Целебес, Борнео, Ява и Суматра Те обаче не са постъпили така, в което можем и сами да се уверим, ако се вгледаме в лицата на повечето днешни новогвинейци, а и данните от генетичните изследвания го потвърждават. Моят приятел Вивор, а и всички новогвинейски планинци очевидно се отличават от индонезийците, филипинците и южнокитайците със своите смугли кожи, къдрави коси и черти на лицата. Повечето жители на низините от вътрешността на острова и южното крайбрежие също приличат на планинците, с изключение на това, че като цяло са по- високи. Генетиците така и не успяват да открият характерните австронезийски генни маркери в кръвните проби от новогвинейски планинци. Затова пък жителите на северното и източното крайбрежие, както и на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови, разположени съответно на север и на изток от Нова Гвинея, предлагат една доста по-сложна картина. На външен вид те се явяват нещо средно, макари с доста вариации, между планинците като Вивор и индонезийците като Ахмад, нов повечето случаи везните като чели клонят към първия. Например моят приятел Сауакари (от северното крайбрежие) е с вълниста коса – кръстоска между абсолютно правата коса на

283
Ахмад и ситните къдрици на Вивор, а кожата му е малко по-светла от тази на Вивор, но определено по-тъмна от Ахмадовата. Гените на жителите на архипелага Бисмарк и Соло- моновите острови, както и на новогвинейците от северното крайбрежие са 15% австроне- зийски и 85% като на планинците. Явно австронезийците не са успели да проникнат напълно във вътрешността и затова гените им са се размесили с тези на предишните обитатели на крайбрежието и по-малките острови. Езиците, говорени днес в Нова Гвинея, общо взето потвърждават тази версия, но добавят и някои детайли. В Глава XV споменах, че повечето новогвинейски езици, известни в науката като папуаски, не са свързани с нито едно от езиковите семейства, разпространени в света. Абсолютно всички езици, говорени в новогвинейските планини, както и югозападните и южноцентрални низини, включително и крайбрежните им части, попадат в категорията „папуаски“. Австронезийски езици се говорят само в две тесни ивици по северното и югоизточното крайбрежие. Повечето езици на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови също са австронезийски; папуаски се говорят само в отделни изолирани анклави на някои от тези острови.
Австронезийските езици, говорени на архипелага Бисмарк, Соломоновите острови и северното крайбрежие на Нова Гвинея, са свързани – като отделна езикова „под-подгрупа“, наречена океанска – с подгрупата на езиците, говорени на остров Халмахера и в западния крайна Нова Гвинея. Въпросното езиково родство потвърждава това, което бихме могли да предположим, ако се вгледаме по-внимателно в картата – че предците на тези, които днес говорят австронезийски езици в Нова Гвинея, са дошли тук именно от Халмахера. Разпределението и днешното състояние на австронезийските и папуаските езици, говорени в Северна Нова Гвинея, свидетелстват за продължителни контакти между нашествениците и коренното население. И двата типа езици в региона – австронезийски и папуаски – взаимно са си влияли, и то осезателно, в лексикално и граматическо отношение, затова понякога е трудно да се определи дали някой от тези езици е всъщност австронезийски, но изпитал силно влияние от папуаския, или обратното. Всеки, който си направи труда да поо- биколи северното крайбрежие или най-близките до него острови, ще се натъкне на една и съща картина в първото село ще се говори някой австронезийски език, във второто – па- пуаски, в третото – отново австронезийски, без да се регистрира генетичен „дисконтинуи- тет“ на самите езикови граници. Всичко това ни навеждана мисълта, че потомците на австронезийските нашественици и тези на първите новогвинейци, живеещи сега по северното крайбрежие и най-близките острови, са търгували и са се женели помежду си, при което са обменяли гении лексеми в продължение на няколко хилядолетия. В рамките на тези контакти австронезийските лек- семи са се предавали доста по-ефективно от съответните гени, вследствие на което днес на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови се говорят само австронезийски езици, независимо че по външен види гени тези островитяни са по-близки до папуасите. Затова пък във вътрешността на Нова Гвинея не са успели да проникнат нито австронезийски гени, нито лексеми. Тоест резултатите от австронезийската инвазия в Нова Гвинея доста са се различавали от тези при аналогичните процеси в Борнео, Целебес и останалите по-големи индонезийски острови, където скутерът е заличил по пътя си почти всички генни и езикови следи от предишните им обитатели. За да разберем какво всъщност сее случило в Нова Гвинея, трябва да се обърнем отново към археологията.

284 Някъде около 1600 г. пр.Хр., те. почти едновременно с появата им на Халмахера, вече познатите ни археологически свидетелства (които определихме като запазена марка на австронезийската експанзия) – свинете, кокошките, кучетата, червената керамика и неполираните каменни длета – започват да се срещат и в региона на Нова Гвинея. Но има и две особености, които отличават изявите на австронезийците по тези земи от предишните им гастроли във Филипините и Индонезия. Първата касае оформлението на керамичните изделия – става дума за чисто естетически черти без каквато ида било икономическа стойност, които обаче позволяват на археолозите веднага да разберат, чеса се натъкнали на някое ранно австронезийско поселище. Ако повечето ранни австронезийски керамични изделия, открити във Филипините и Индонезия, са без никаква украса, то тези в региона на Нова Гвинея са изящно декорирани с геометрични мотиви, подредени в хоризонтални линии. Във всичко останало са запазени характерните черти на ранната австронезийска керамика в Индонезия, включително червената глина, от която са слепени (без да се използва грънчарско колело) и формата на съдовете. Явно австронезийските заселници в Нова Гвинея са стигнали до идеята да татуират своите грънци, вдъхновени може би от геометричните мотиви, с които вече са украсявали своите изработени от дървесни кори облекла и са присъствали в татуировките по телата им. Този стил се нарича лапитска керамика – по името на археологическия обект Лапита, където за първи път е бил регистриран. Втората и по-съществена особеност на ранните австронезийски поселища в региона на Нова Гвинея е в тяхното разпределение. За разлика от Филипините и Индонезия, където и най-ранните са все на големи острови като Лусон, Борнео и Целебес, тук поселищата с лапитска керамика се ограничават главно на малки островчета, разположени край някой поотдалечен остров. В самата Нова Гвинея лапитска керамика е открита до този момент само в един обект (Айтапе) на северното крайбрежие, както и в още два на Соломоновите острови. Повечето лапитски поселища в региона сана архипелага Бисмарк – най-често на крайбрежни островчета до по-големите острови, но понякога и на самите тях. Както става ясно, ваятелите на лапитски грънци са можели да преодоляват хиляди мили в океана, затова и неуспехът им да преместят поселищата си само на няколко милите. от по-малките на по-големите острови в архипелага, или на няколко десетки мили от него, на самата Нова Гвинея, явно сее дължал на някакви обективни причини. В общи линии лапитският бит може да бъде реконструиран въз основана различните отпадъци, на които археолозите се натъкват при разкопки в тези поселища. Лапитците са се изхранвали най-вече с морски продукти – риби, делфини, костенурки, акули и мекотели. Имали са прасета, кокошки и кучета и са беряли орехите на много дървета (включително и кокосовите палми. Вероятно са се изхранвали и със стандартните австронезийски груд- кови растения от сорта на таро и ямс, но това трудно би могло да се докаже със средствата на археологията – ясно е, че ореховите черупки много по-лесно биха се запазили в помийните ями за разлика отдалеч по-ефимерните остатъци от грудки. Естествено, няма как да открием преки доказателства, че създателите на лапитската керамика са говорели на някакъв австронезийски език. Два факта обаче подсказват, че тази догадка като чели е най-много се доближава до истината. Първо, самите грънци и сродните им артефакти (с изключение на орнаментите) са подобни на тези, които археолозите

285 откриват в поселища, основани от предците на днешните представители на австронезийс- ките езици във Филипините и Индонезия. Второ, лапитска керамика се среща и на някои поотдалечени острови в Тихия океан, където дотогава не е бил стъпвал човешки крак, но там не са съхранени следи от някаква по-мащабна втора заселническа вълна, а и съвременните им жители и досега си говорят на австронезийски езици (което ще обсъдим по-долу). С други думи, появата на тази лапитска керамика бележи момента, в който австронезий- ците са пристигнали в региона на Нова Гвинея. Какво обаче са правели австронезийските грънчари на тези малки късчета суша край по- големите острови Ами най-вероятно са живеели по същия начин, както и онези съвременни грънчари, които поне до неотдавна се подвизаваха на всички по-малки островчета в региона. През 1972 г. посетих едно такова селище на островчето Малай от групата Сиаси, разположена край средноголемия Умбой, в близост до доста по-големия Бисмарк, който пък е част от Нова Британия. Намерението ми беда изучавам местните птици, ала не знаех нищичко за местните хора. Затова и още със стъпването сина брега бях изумен от гледката, която ме посрещна. Вместо обичайните селца със схлупени колиби, заобиколени от градини – достатъчно големи, за да изхранват цялото природонаселение, плюс някое и друго самотно кану, изтеглено на плажа, по-голямата част от Малай бе запълнена с двуетажни дървени постройки, наредени една до друга, без да остава свободно пространство за градини – тоест беше се получило нещо като новогвинейски еквивалентна Манхатън. На плажа обаче имаше безкрайни редици от канута, и то доста по-големи от обичайните. Оказа сече островитяните от Малай, освен рибари, саи изкусни грънчари, резбари и далеч не на последно място търговци, защото си изкарваха поминъка, като изработваха прекрасно украсени гърнета и дървени купи, транспортираха ги с канутата си до по-големите острови и там ги разменяха за прасенца, кучета, зеленчуци и всичко останало, от което се нуждаеха. Дори материалът, от който изработваха канутата си, се набавяше чрез подобна разменна търговия с близкия Умбой, тъй като на самия Малай просто нямаше големи дървета. Във времената преди появата на европейските кораби междуостровната търговия вре- гиона е била монопол тъкмо на такива групи, специализирани в изработването на канута и керамични съдове, които са умеели да плават в океана без навигационни уреди и обикновено са живеели на по-малките острови (макари понякога в крайбрежни селища и на по- големите. Когато бях през 1972 г. в Малай, тази туземна търговска мрежа вече се разпадаше или понесе бе свила чувствително, отчасти защото себе сблъскала със смазваща конкуренция в лицето на европейските моторни лодки и алуминиеви тенджери, отчасти защото австралийските колониални власти бяха забранили по-далечните плавания в океана след няколко инцидента, при които всички кану-търговци се бяха издавили. Горното ми дава основания да смятам, че тъкмо създателите на лапитски гърнета са се занимавали и с междуостровната търговия в региона през вековете след 1600 г. пр. Хр. Разпространението на австронезийските езици по северното крайбрежие на Нова Гвинея, както и на най-големите Бисмаркови и Соломонови острови, трябва да е станало вече след лапитския период, тъй като лапитските селища са главно в архипелага Бисмарк. Едва през I вот не. керамика от подобен тип се появява и в най-югоизточната частна Нова Гвинея. Когато в края на XIX в. европейците започват да изследват по-щателно Нова Гвинея, в по-голямата ѝ част са живеели единствено папуаси, независимо че австронезийците

286 вече са се били установили не само в споменатата югоизточна частно и на островите Ару и Кей (разположени на 70–80 мили от югозападния ѝ бряг. Излиза, че австронезийците са разполагали с цели хилядолетия, за да колонизират вътрешността на Нова Гвинея и южното ѝ крайбрежие от най-близко разположените си бази, но така и не са го направили. Дори и тази колонизация, която са осъществили по северното крайбрежие, е намерила по-скоро езиково, отколкото генетично изражение, тъй като коренните жители са съхранили новогвинейските си гени. Единственото, което нашествениците са постигнали е, че някои от местните са проговорили на австронезийски езици, вероятно за да комуникират по-лесно с морските търговци, които са свързвали отделните общества. Итака, резултатите от австронезийската експанзия в Нова Гвинея са коренно противоположни на постигнатите в Индонезия и Филипините. В последния регион туземното население е изчезнало безвъзвратно – най-вероятно прогонено, избито, заразено и асимилирано от нашествениците. Новогвинейското обаче като цяло е удържало устрема им. И в двата случая нашествениците са били същите (австронезийци), а и коренните жители вероятно са били с подобни гени – както си спомняте, в началото на тази глава изказах предположението, че първоначалното население на Индонезия, изместено от австронезийците, е имало родствена връзка с новогвинейското. Защо обаче последствията са толкова различни Отговорът става очевиден, когато отчитаме и различните културни ситуации, в които са се намирали коренните жители на Индонезия и тези на Нова Гвинея. До идването на авст- ронезийците Индонезия в по-голямата си част е била рядко заселена от ловци-събирачи, които не са познавали дори полираните каменни сечива. Затова пък производството нахрани вече сее било наложило от хилядолетия в новогвинейските планини, а вероятно и в низините, както и на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови. На практика новогви- нейските планини са изхранвали една от най-гъстите популации на неолитни хора в целия тогавашен свят.
Австронезийците са можели да се похвалят само с откъслечни предимства пред тези отдавна установили се популации. Някои от техните културни растения като таро, ямс и банани най-вероятно са били самостоятелно усвоени от новогвинейците още преди идването на австронезийците. Новогвинейците бързо са възприели австронезийските кокошки, кучета и особено свинете и са им намерили място в своето стопанство. Освен това вече са разполагали и с полирани каменни сечива. Били са резистентни към тропическите заболявания поне толкова, колкото и австронезийците, тъй като са носели и същия тип гени, осигуряващи им защита срещу маларията, като някои от тези гени (ако не и всичките) са еволюирали самостоятелно в Нова Гвинея. Вече са били мореплаватели, макари не така умели като създателите на лапитска керамика. Много преди идването на австронезийците, може би десетки хиляди години, новогвинейците са били колонизирали архипелага Бисмарк и
Соломоновите острови – например в споменатия архипелаг са търгували с обсидиан (вид вулканична скала, подходяща за изработване наостри сечива) цели осемнайсет хилядолетия преди австронезийците. Нещо повече, в някакви по-нови времена новогвинейците дори

287 са осъществили и известна експанзия на запад, те. срещу приливната вълна на австроне- зийците, тъй като езиците, говорени на Северна Халмахера и Тимор, са типично папуаски и сродни с някои езици от Западна Нова Гвинея. Накъсо, тези противоположни резултати от австронезийската експанзия са нагледен пример за ролята на производството нахрани при човешките миграции. Австронезийските производители са мигрирали в два региона (Нова Гвинея и Индонезия, заемани дотогава от народи, които най-вероятно са били сродни помежду си. Жителите на Индонезия все още са били ловци-събирачи, докато тези на Нова Гвинея са произвеждали храни, развивайки повечето компоненти на това производство (гъсти популации, резистентност към определени заболявания, по-напреднали технологии и прочее в същия дух. Поради всичко това австронезийската вълна е помела безпощадно коренните индонезийци, но сее разбила в региона на Нова Гвинея, по същия начин както не е успяла да преодолее австроазиатс- ките и тай-кадайските производители нахрани в тропическа Югоизточна Азия. Ето че проследихме целия ход на австронезийската експанзия – през цяла Индонезия до бреговете до Нова Гвинея, както и в тропическа Югоизточна Азия. В Глава XIX ще проследим хода ѝ през Индийския океан до Мадагаскар. В Глава XV се запознахме с екологичните бариери, попречили на австронезийците да се установят в северната и западната частна Австралия. Следващите фази на експанзията са протекли, когато лапитските грънчари са отплавали на изток в Тихия океан – след Соломоновите острови, за да се озоват в един обширен островен регион, където дотогава не са живели човешки същества. Някъде около
1200 г. пр.Хр. лапитските чирепи и познатият ни триумвират – прасета, кокошки и кучета – плюс всички останали белези на австронезийската култура се появяват и на архипелазите Фиджи, Самоа и Тонга, които отстоят на повече от хиляда мили от Соломоновите острови. В началото на нашата ера повечето от изброените белези (с едно фрапиращо изключение – керамиката) се появяват и на източнополинезийските острови, включително Дружествените и Маркизите. По-нататък това велико преселение с канута е стигнало на север до Ха- ваите, на изток до Пинкерн и Великденския острова на югозапад до Нова Зеландия. Днес коренното население на повечето от тези острови е полинезийско, което означава, че тези хора са преки потомци на лапитските грънчари. Езиците им са австронезийски, при това доста близки с тези от региона на Нова Гвинея, а основните им земеделски култури фигурират и в австронезийския пакет таро, ямс, банани, кокосови орехи и хлебно дърво. Със заселването на Чатъмските острови (за които стана дума в Глава II), осъществено в началото навили само стотина години преди европейските изследователи да проникнати в тази частна света, най-сетне е дошъл краят и на това най-мащабно начинание, предприемано някога от азиатци – покоряването на Пасифика. Тази хилядолетна традиция на дръзновени океански плавания е започнала, когато предците на Вивор са се разпръснали из Индонезия, за да стигнат след време и до Нова Гвинея и Австралия, а е отшумяла чак когато са били постигнати всички насрещни цели и почти всички обитаеми острови в Тихия океан вече са били заселени. Всеки, който се интересува от световната история, би извлякъл ценни поуки от тази на човешките общества в Източна Азия и Пасифика, защото тя предлага безброй примери за начините, по които околната среда моделира историята. В зависимост от родната си географска среда хората от Източна Азия и тези от Пасифика са имали и различен достъп до

288 подходящи за доместикация диви растения и животни, както и различни възможности за контакти с други хора. Тоест постоянно сее повтарял познатият ни вече модел тези, които са имали подходящи условия за производство нахрани, а и самото им местоположение е благоприятствало дифузията на технологии от други места, са измествали другите, лишени от тези предимства. Но и винаги, когато една вълна от колонисти е заливала различни екологични среди, потомците им също са се развивали по различен начин. Итака, южнокитайците са развили свое производство нахрани и съответните технологии, възприели са писмеността и още някои технологии, както и политически структури от Северен Китай, след което са пристъпили към колонизирането на тропическа Югоизточна Азия и Тайван, като в повечето случаи са успели да изместят напълно предишните обитатели на тези земи. В самата Югоизточна Азия някои от потомците на тези южнокитайски колонисти и производители нахрани, например народността юмбри в планинските джунгли на Североизточен Тайланд и Лаос, са се върнали отново към лова и събирачеството, докато най-близките им роднини, виетнамците (чийто език принадлежи към същата авст- роазиатска подгрупа, в която влиза и юмбрийският), са продължили да се изявяват като производители нахрани в плодородната Червена делта и дори са създали своя обширна империя, в която основна роля е играло металообработването. По същия начин някои потомци на австронезийски земеделци, емигрирали от Тайван и Индонезия, например народността пунан в джунглите на Борнео, са били принудени да се върнат към лова и събира- чеството, докато техните родственици, установили сена Ява с нейните богати вулканични почви, не само са останали производители нахрани, но под влиянието на Индия са основали свое царство, възприели са една от индийските писмености и са съградили онзи величествен будистки комплекс в Боробудур. Австронезийците, колонизирали Полинезия, са изпаднали в изолация от прародината и затова са останали без писмености металообработване. Нов Глава II видяхме, че полинезийската социалнополитическа организация, както и икономика, е била подложена на значителни диверсификации съобразно различните околни среди. В рамките наедно и също хилядолетие някои източнополинезийски колонисти, например тези на Чатъмските острови, са се завърнали към лова и събирачест- вото, докато други, установили сена Хаваите, са успели да създадат протодържава ида развият интензивно производство нахрани. Когато накрая са дошли и европейците, техните технологически и прочее предимства са им позволили да установят (временно) контрол над по-голямата част от тропическа Югоизточна Азия и тихоокеанските острови. Затова пък местните вируси, а и местните производители нахрани са осуетили усилията им да се заселят по-масово в тази частна света. Днес някакви по-големи европейски популации има само в Нова Зеландия, Нова Каледония и Хаваите, а това са все големи и отдалечени от екватора острови, което означава, че и климатът име по-умерен и сравнително близък до европейския. Но за разлика от Австралия и двете Америки, цяла Източна Азия и повечето тихоокеански острови и до днес си остават населени от източноазиатски и тихоокеански народи.

289

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: