Guns, germs, and steel

296
чителна част от всички сечива вече е била изработвана от метали, но остава открит въпросът колко често трябва да попадаме на такива сечива, за да кажем, чете са били широкоразпространени А и нерядко датите напоявана дадено нововъведение се различават на различните места в неговата прародина. Да вземем Андите: керамиката сее появила на еквадорското крайбрежие около 3100 г. пр.Хр., те. хиляда и триста години преди Перу
(1800 г. пр.Хр.). Някои дати, например моментът, в който са започнали да се появяват ет- нархиите, е много по-трудно да бъдат извлечени от археологическите данни в сравнение с датите, които свързваме с появата на такива артефакти като керамичните съдове и металните сечива. Някои от изброените в таблицата саи доста несигурни, особено тези, които имат отношение към развитието на американското производство нахрани. Но въпреки недостатъците си (и особено ако си даваме сметка, че всеки опит за обобщение предполага и опростяване, тази таблица би могла да ние от полза, когато съпоставяме историческото развитие на тези континенти. От нея става ясно, че производството нахрани в Евразия е започнало да осигурява по- голямата част от човешкото меню пет хилядолетия преди същото да се получи и в двете
Америки. Тук обаче трябва веднага да поясним, че ако древността на това производство в Евразия не буди никакво съмнението датата на появата му в Новия свят все още е обектна спорове. По-специално, когато става дума за насаждения, посеви или култивирани растения – открити примерно в пещерите Кошкатлан (Мексико) и Гуитареро (Перу, както и на други обектив Новия свят, – археолозите обикновено дават значително по- ранни дати от посочените в нашата таблица. Техните твърдения обаче днес са подлагат на преоценка по няколко причини първо, съвременният радиовъглероден метод, при който директно се изследват посевните фосили, ни дава и по-нови дати второ, по-ранните дати, съобщени при предишните изследвания, се базират не толкова на самите останки от посеви, а и на други вкаменелости, открити в непосредствена близост до тях, за които сее сметнало, чеса от същото време, но това просто е недоказуемо и трето, статусът на отделните фитолити, намерени наедно и също място (в смисъл дали става дума за насаждения или това са били диви растения) по принцип остава несигурен. Но дори и доместикацията на диви растения в Новия свят да е започнала преди посочените дати, земеделието по това време със сигурност не е доставяло основните човешки калории, а и преминаването към уседнал бит сее случило значително по-късно, отколкото в двете основни евразийски средища. Както видяхме в Глави V и X, само някои сравнително малки ареали в двете полукълба са изиграли ролята на прародини, където за първи път е възникнало производството нахрани, след което сее разпространило и на други места. Такива в Евразия са били Плодородният полумесец и Китай, а в Двете Америки – Андите, Амазония, Мезоамерика и Източните щати. Скоростта, с която са се разпространявали ключовите нововъведения, е особено щателно проучена в Европа благодарение на огромния брой археолози, работещи там. Ето защо в таблицата е включена и Англия. Ако производството нахрани и уседналият бит са стигнали от Мала Азия до Британските острови за около пет хилядолетия, то следващият етап – усвояването на такива новости като етнархията, държавата, писмеността и най-вече металните сечива – е бил доста по-кратък – нужни са били около 2000 години, за да се разпространят по-широко първите сечива, изработени от бронз и меди само двеста

297 и петдесет за железните. Явно заедно общество на уседнали земеделци е било по-лесно да заимстват металообработването от друго такова общество, отколкото скитащите ловци- събирачи да заимстват идеята за производство нахрани от уседналите земеделци, които са срещнали по пътя си (или просто са били измествани от тях. Защо обаче траекториите на всички ключови нововъведения в Новия свят се свързват с много по-късни дати, отколкото в Евразия Открояват се четири групи причини, сами по себе си достатъчно красноречиви по-късният старт, поограниченият избор от диви животни и растения, подходящи за доместикация, по-сериозните бариери пред дифузията и вероятно по-малките или по-изолирани ареали сгъсти човешки популации. Колкото до евразийския старт, не бива да забравяме, че хората живеят там от около един милион годините. от доста по-дълго време, отколкото в двете Америки. Според археологическите данни, които обсъдихме още в Глава I, хората са проникнали през Аляска в Северна Америка през XII хилядолетие пр.Хр., разпръснали са сена юг от канадските ледници (като „кловиски ловци) няколко века преди XI хилядолетие пр.Хр. и са достигнали най-южната частна Южна Америка около десетото преди Христа. Дори ида се потвърдят предположенията, че Новият свят е бил заселен по-рано, тези хипотетични „предкловиски“ жители по някаква неясна причина са останали съвсем малко наброй и по техните земи не сее стигнало до характерния за Плейстоцена разцвет на ловно-събирачески общества, изразяващ се в стремително нарастване наброя на човешките популации, технологии и изкуства, какъвто е имало в Стария свят. Само 1500 години след като кловиските ловци са достигнали и Огнена земя, хората в Плодородния полумесец вече са развивали производство нахрани. Авансът, който са взели евразийците, поражда още някои въпроси. Първо, колко време всъщност е трябвало, за да се изпълнят и двете Америки с хора Данните за числеността на тези популации, с които засега разполагаме, трудно биха обяснили закъснението от пет хилядолетия, с което са се появили селища на хранопроизводители в Новия свят. Изчисленията, които приведохме в Глава I, показват следното дори да приемем, че първите индианци, прекосили канадската граница, са били само стотина наброй и са се увеличавали с 1% годишно, след едно хилядолетие и двата континента са щели да загъмжат от ловци-събирачи. Дори да са напредвали само седна миляна месец, след седем столетия теса щели да стигнати до Огнена земя. При това тези хипотетични стойности, свързани с темпото на придвижване и нарастване на американското население, са доста занижени в сравнение с реалните данни, с които разполагаме за усвояването на необитаеми или рядко заселени земи. Ето защо смятам, че Новият свят вече е бил заселен изцяло с ловци-съби- рачи само няколко века след идването на първите колонисти. Второ, възможно ли е първите американци да са отделили по-голямата част от тези пет хилядолетия, за да опознават новите и невиждани дотогава растения, животни и минерали, които са срещали по пътя си Ако направим аналогия с новогвинейските и полинезийските земеделци, попаднали също в напълно непозната среда – например маорите в Нова Зеландия или новогвинейците от басейна на Каримуи, колонизирали Тудавхе, – ще видим, че първобитните колонисти доста бързо са откривали най-перспективните минерални ресурси и са се научавали да различават отровните от полезните растения и животни (обикновено това е ставало за по-малко от век.

298 Трето, в какво поточно се изразява летящият старт на Евразия, ако говорим за технологически нововъведения Не бива да забравяме, че първите земеделци в Плодородния полумесец и Китай са били и наследници на технологиите, които модерният (в чисто по- веденчески план) Homo sapiens е развивал в продължение на десетки хилядолетия, за да експлоатира природните ресурси на въпросните ареали. Например каменните сърпове, подземните хамбари и ред други технологии, с чиято помощ ловците-събирачи от Плодородния полумесец са жънели и складирали дивите житни растения, са били на разположение и на първите същински жътвари по тези земи. За разлика от тях първите заселници в Новия свят са разполагали с оборудване, съобразено единствено с условията на сибирската арктическа тундра. Тоест те е трябвало тепърва да изобретят екипировката, нужна им в новата околна среда. И това чисто технологическо забавяне вече спокойно може да сее отразило и на общото развитие на коренните американци. Има и още един осезателен фактор, спомогнал за изоставането, и това са подходящите за доместикация диви растения и животни в Новия свят. Както казахме в Глава VI, когато ловците-събирачи са усядали и са се заемали с производство нахрани, това е ставало не защото са предвиждали огромната полза, която този преход би принесъл на техните потомци, а просто защото уседналият бит е имал своите очевидни предимства пред номадския. Данов Новия свят този тип поминък едва ли е изглеждал по-привлекателно от лова и събирачеството, най-вече поради липсата на подходящи едри бозайници. Ето защо и първите американски земеделци са продължили да зависят от дивеча за нужния им животински протеини затова са били принудени да съчетават земеделието с лов, докато в Плодородния полумесец и Китай доместикацията на животни е следвала плътно тази нарасте- нията, за да бъде комплектуван с времето и целият „хранопроизводителен пакет, който бързо е изместил лова и събирачеството. Освен това наличието на домашни животни в Евразия е правело местното земеделие много по-конкурентоспособно, тъй като теса му осигурявали тора впоследствие и двигателна сила. Спецификата на американската флора също е допринесла за по-слабата конкурентоспособност на местното производство нахрани. Това важи в най-голяма степен за Източните щати, където са били усвоени самостоятелно само пет-шест насаждения, включително и дребнозърнести, но нито една едрозърнеста култура. Бобовите и влакнодайните също са останали непознати, както и плодните и орехови дървета. Това поне обяснява защо мезоа- мериканската царевица е започнала да доминирана всички места в Новия свят, където е възниквало земеделие. За сравнение, ако на дивите житни (пшеницата и ечемика) в Плодородния полумесец са били нужни само няколко века, за да еволюират – с минимални модификации – в земеделски култури, тона мезоамериканското теосинте са му трябвали цели хилядолетия, за да се превърне в днешната царевица, като при това е претърпяло и драстични промени в своята репродуктивна биология – зърната му са се лишили от твърдата като камък обвивка и са увеличили многократно обема си. Ето защо, дори ида приемем лансираните напоследък по-късни дати, не можем да отречем, че в основните средища на Новия свят – Мезоамерика, Андите и източните Щати – е изтекло май доста време, от порядъка на хилядолетие и половина-две, от първите наченки на земеделие около 3000–2500 г. пр.Хр. до по-масовата поява на постоянни селища между
1800 и 500 г. пр.Хр. Явно в продължение на хилядолетия индианското земеделие е било само една добавка към лова и събирачеството и от него са можели да се изхранват съвсем

299 малки популации. Ако пък приемем традиционните по-ранни дати, този промеждутък ще се окаже още по-голям – близо 5000 години, за разлика от Евразия, където в повечето случаи двете явления са тясно свързани. (Впрочем ловно-събираческият бит е бил достатъчно продуктивен, за да стимулира и появата на постоянни селища, поне в някои части на двете полукълба, много преди там да се наложи земеделието, например Япония и Плодородния полумесец в Стария и еквадорското крайбрежие и Амазония в Новия свят) Очевидно оскъдният брой доместикати е ограничавал възможностите за интензивно производство нахрани, което проличава особено ярко в трансформацията, преживяна от някои индиански общества, сдобили се с насаждения и домашни животни от други места, независимо дали американски или евразийски. В това отношение показателни са последствията от пренасянето на царевицата в Източните щати и Амазония, усвояването на ламата и в северната частна Андите и може би най-вече появата на коня, която е преобразила живота на много коренни общности в Северна и Южна Америка. Наред с по-ранния старт и наличните диви видове, развитието на Евразия е било ускорявано и от дифузията на животни, растения, идеи, технологии и хора, която там е протичала значително по-лесно, отколкото отвъд океана поради някои географски и екологически фактори. Главната евразийска ос, простираща се от изток-запад, за разлика от тази на Америка (от северна юг, е давала възможност за такава дифузия, без да се променя географската ширина и съответно околната среда. За разлика от Евразия с нейната равномерна ширина, Новият свят сее простирал най-вече по дължина, свивайки се почти докрай в Централна Америка и особено Панама. Освен това е били доста по-фрагментарен, накъсан от зони, неподходящи за земеделие и по-големи човешки популации. Тези бариери са включвали панамските джунгли, изолирали мезоамериканските общества от тези в Андите и Амазония, сухите зони в Тексас, изолирали Югозападните щати от Югоизточните, както и пустините и високите планини, обградили тихоокеанското крайбрежие, иначе изключително подходящо за земеделие и животновъдство. В резултатна всичко това в Новия свят не е имало дифузия на домашни животни, писмени и политически системи, а тази на посевите и технологиите между основните средища е била ограничена или поне изключително бавна. Струва си да се спрем по-обстойно на някои от последствията на тези бариери. Например производството нахрани никога не е успяло да стигне от Югозападните щати идоли- ната на Мисисипи до днешните житници Калифорния и Орегон, където коренните общества са си останали ловци-събирачи не заради друго, а заради липсата на подходящи доместикати. Ламите, морските свинчета и картофите от Андите никога не са стигнали до мексиканските планини, затова и Мезоамерика и Северна Америка са си останали без домашни бозайници (ако не броим кучетата. И обратното, слънчогледът от Източните щати така и не е стигнал до Мезоамерика, а мезоамериканската пуйка – до Южна Америка или Източните щати. На мезоамериканската царевица и фасул име отнело съответно три и четири хилядолетия, за да прекосят те мили от мексиканските ниви до Източните щати. Но и след идването на царевицата е трябвало да изтекат още седем века, за да се появи и нужният сорт, издържащ на местния климати впоследствие да се стигне и до разцвета на мисисипските общества. На царевицата, фасула и тиквата са им трябвали май няколко хилядолетия, за да стигнат от Мезоамерика до Югозападните щати. Ако посевите от Плодородния полумесец са се разпространявали достатъчно бързо на изток и запад, за

300 да спестят излишните усилия в същата сфера, то екологическите бариери в Новия свят са станали причина за паралелното протичане на редица идентични процеси. Не по-малко поразителен е и ефектът, който тези бариери са оказали върху много други човешки дейности. Например азбучното писмо (възникнало най-напред в източното Средиземноморие) сее разпространило накрая сред всички по-комплексни евразийски общества от Англия до Индонезия, с изключение на Далечния изток, където са се наложили системи, произлезли от китайските йероглифи. Затова пък единствените писмени системи в Новия свят, мезоамериканските, никога не са успели да стигнат до по-сложно структурираните общества в Андите и Източните щати, за да могат и те да ги усвоят. Колелото, създадено в Мезоамерика просто като детска играчка, никога не е успяло да се срещне сламата, одомашнена в Андите, за да се стигне и до появата на някакъв транспорт в Новия свят. В Стария свят дори и новопоявилите се империи са стимулирали дифузията по главната ос Македонската и Римската са се простирали на 3000 мили, а Монголската – на 6000, докато техните аналози в Мезоамерика не са изграждали никакви политически връзки помежду си, а най-вероятно не саи били чували за етнархиите в днешните Източни щати, разположени на 700 мили северно от тях, или за държавите в андийския регион, отстоящ на 1200 мили от южните им граници.
По-голямата географска фрагментация на Новия свят намира отражение и в разпределението на езиците. Езиковедите общо взето са склонни да подреждат всички евразийски езици (с някои нищожни изключения) в рамките на десетина семейства, всяко от които се състои от стотици сродни езици и наречия. Например индоевропейското семейство, към което спадат и английският, френският, руският, гръцкият и хинди, включва 144 езика. Но само някои от тези семейства са заели по-обширни територии, най-вече индоевропейското, което днес обхваща почти цяла Европа и немалка част от Западна Азия, включително и Индийския полуостров. Езиковедските, историческите и археологическите данни, с които разполагаме, показват ясно, че по-широкото разпространение на дадено семейство се дължина някаква по-мащабна експанзия на съответния праезик, осъществена в историческите времена, и последвана от неизбежната диференциация на местна основа, в резултатна която са се образували и цели семейства от сродни езици (вж. Таблица 18.2). Експанзията на тези праезици също може да се обясни най-добре с предимствата, които техните представители (винаги производители нахрани) са имали пред ловците-събирачи. В Глава
XVI и XVII се спряхме на експанзиите, осъществени от синотибетското, австронезийското и някои други езикови семейства от Източна Азия. Сред по-важните аналогични процеси от последното хилядолетие е разпространението на индоевропейските езици – от Европа до двете Америки и Австралия, на руския – от Източна Европа в Сибир, и на тюркските езици (част от алтайското семейство) и по-специално турския, който сее разпространил на запад от Централна Азия, за да обхване и днешна Турция.

301

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: