Guns, germs, and steel

318 Последната група насаждения също са адаптирани към по-влажен климат, но сред тях се крие и най-голямата изненада, поднесена ни от Фигура 19.3. През XV в. бананите, азиатският ямс и тарото вече са били намерили широко разпространение в субсахарска Африка, а азиатският ориз сее бил утвърдил по крайбрежието на Източна Африка. Има обаче една подробност – всичките са култивирани първо в тропиците на Югоизточна Азия. И тяхното присъствие в Африка щеше да е доста озадачаващо, ако това на индонезийците в Мадагаскар вече не ни бе подсказало съществуването на някаква праисторическа връзка между Африка и Азия. Дали пък тези австронезийци, тръгнали някога от Борнео, не са стъпили първо на източноафриканския бряг, за да подарят своите култивирани растения на местните (които пък от благодарност саги открехнали на някои рибарски номера) и чак след това са отплавали в посока към залеза, за да колонизират Мадагаскар и без да оставят никакви други следи на африканския континент Последната и като чели най-голяма изненада е тази, че всички африкански насаждения – сахелски, етиопски и западноафрикански – всъщност са били култивирани на север от екватора. А това вече ни дава някои ценни нишки, за да разберем защо някогашните нашественици, говорили на нигеро-конгоански езици и дошли от север, са били в състояние да изместят пигмеите от екваториална Африка и по-южните им съседи, койсаните. Неуспехът на пигмеите и койсаните да развият сами земеделие сее дължал не на някаква тяхна вродена неспособност за по-комплицирани дейности, а отново на една случайност – повечето местни диви растения не са били подходящи за доместикация. Имайте предвид, че нито бантусите, нито белите фермери са успели да превърнат някое от местните растения взе- меделска култура, макари да са били наследници на хилядолетни традиции. Представителите на африканската фауна, превърнати в доместикати, могат да бъдат изброени много по-лесно, отколкото тези на флората, защото са само няколко. Всъщност единственото животно, за което знаем със сигурност, че е било одомашнено в Африка, е токачката – една птица, подобна на пуйката. Дивите предци на домашните говеда, магарета, свине, кучета и (домашните) котки са част от фауната на Северна Африка, но също и на Югозападна Азия, така чене можем да бъдем сигурни къде точно са били опитомени за първи път, въпреки че най-ранните данни за магарета и котки, с които разполага науката, свидетелстват по-скоро в полза на Египет. Най-новите пък подсказват, че говедата по всяка вероятност са били одомашнени самостоятелно в Северна Африка, Югозападна Азия и Индия, като и трите им най-ранни породи имат принос за появата на тези, които днес се срещат в африканския континент. Затова пък всички останали домашни животни най-ве- роятно са били доместицирани извън Африка и впоследствие са били пренесени в нея, защото дивите им предци се срещат само в Евразия. Тоест африканските овце и кози са били одомашнени първо в Югозападна Азия, кокошките – в Югоизточна Азия, конете – в степите на Южна Русия, а камилите – най-вероятно в Арабския полуостров.
Най-необичайното в този списък отново е с отрицателен знак. Той не включва нито един от едрите бозайници, с които Африка отколе се слави, а и ги притежава в огромни количества зебри и гнута, носорози и хипопотами, жирафи и биволи. А както ще видим, този факт е имал също толкова дълготрайни последствия в африканската история, колкото и липсата на култивирани местни растения в субекваториална Африка. Този кратък прегледна основните африкански хранителни ресурси ни помага да разберем, че някои от тях са изминали доста дълъг път от своите родни места във вътрешността

319 на Африка и извън нея. Както и навсякъде другаде по света, някои хора в Африка са извадили по-голям късмет от останалите, те. случили са с домашни растения и животни, които са получили почти наготово от естествената си среда. По аналогия с австралийските ловци-събирачи, погълнати от вълната на британските колонисти (отхранени с говеждо и хляб, бихме могли да предположим, че ако не всички, то поне част от тези африкански късметлии са се възползвали от предимствата си, за да поглъщат своите съседи. А сега нека се обърнем към археологическите данни, за да разберем кой кого е поглъщали кога Какво може да ни каже археологията за датите и местата, на които са възникнали земеделието и скотовъдството в Африка Всеки читател, запознат с историята на западната цивилизация, най-вероятно е убеден (за което едва ли трябва да го упрекваме, че производството нахрани в Африка е започнало в долината на Нил, или, с други думи, в Древен Египет, земята на фараоните и пирамидите. В края на краищата, през III хилядолетие пр.Хр. този Египет несъмнено е бил най-сложното общество на африканския континенти едно от първите книжовни средища в целия свят. Само че най-ранните археологически свидетелства за производство нахрани идват не от Египет, а от Сахара. Вярно е, че днес по-голямата част от Сахара е толкова суха, че там не никне дори трева, но това невинаги е било така. Между IX и IV хилядолетие преди нашата ера Сахара е била далеч по-гостоприемна, имала е безброй езера и е гъмжала от дивеч. През този период нейните жители са започнали да отглеждат говеда ида изработват най-различни керамични изделия, след което в сферата на заниманията им са влезли овцете и козите, а може биса направили и първите си стъпки в култивирането на сорго и просо. И този сахарски пасторализъм е предшествал появата – около 5200 г. пр.Хр. – на производството нахрани в Египет (под формата на пълния пакет със зимни насаждения и домашни животни от Азия. Но подобно производство е възниквало и на други места – в Западна Африка и Етиопия, а около 2500 г. пр.Хр. пастирите и техните стада вече са били прекосили днешната граница между Етиопия и Кения. Всички тези изводи се основават на археологически свидетелствано ние разполагаме и с още един метод, за да датираме появата на домашни растения и животни – като сравняваме съответните думи в съвременните езици. Съпоставката на тези названия в днешните южнонигерийски езици (спадащи към нигеро-конгоанското семейство) показва, чете могат да бъдат класирани втри групи. В първата попадат названията на някои точно определени насаждения, които звучат много сходно във всички южнонигерийски езици. Това са западноафриканският ямс, маслодайната палма и ко̀лата – все растения, за които знаем от ботаниката и от някои други науки, чеса били част от флората на Западна Африка и за първи път са били култивирани именно там. След това идват насажденията, чиито названия съвпадат само в рамките на една малка подгрупа на южнонигерийските езици. Това пък са земеделски култури, за които се смята, чеса от индонезийски произход – например бананите и азиатският ямс. Очевидно теса стигнали до Южна Нигерия едва когато местните езици са започнали да се разделят на подгрупи, всяка от които е изковала свое название за новите растения и то е било наследено само от онези съвременни езици, попадащи в нейните рамки. В третата група са названията, свързани не с конкретни езикови групи, ас търговските маршрути. Става дума за културни растения от Новия свят като царевицата и фъстъците,

320 за които знаем, чеса въведени в Африка след началото на редовния презокеански трафик
(1492 ги разпространили се по местните търговски пътища, често запазвайки своите португалски или други чуждоезични имена. Ето защо, дори ида не разполагаме с нужните ни ботанически и археологически данни, ние също можем да докажем – този път с помощта на езикознанието, – че на този континент най-напред са били култивирани някои местни западноафрикански растения, после са дошли индонезийските насаждения, а накрая и тези, донесени тук от европейците. Историкът от Калифорнийския университет Кристофър Ерет също прибягва до лингвистиката, за да определи последователността, в която отделните земеделски култури са били усвоявани от представителите на различни езикови семейства. С помощта на един по-спе- цифичен метод – глотохронология, базиращ сена темпото, с което названията на земеделските култури са се променяли през историческата епоха – учените, работещи в сферата на сравнителното езикознание, също могат да дадат своя принос в историята на земеделието, защото могат да изчислят кога са били култивирани (или са били донесени от другаде) самите насаждения. Ако съчетаем по-преките, археологически свидетелства с по-косвените от сферата на езикознанието, ще стигнем и до извода, че хората, които са култивирали соргото и просото в Сахара преди няколко хилядолетия, са говорели насъщия праезик, от който са произлезли днешните нилото-сахарски езици. По тази логика и хората, култивирали за първи път съобразените с по-влажен климат насаждения в Западна Африка, би следвало да са говорели на праезика, от който са произлезли днешните нигеро-конгоански езици. Инак- рая, представителите на най-древните афроазиатски езици в Етиопия най-вероятно са култивирали някои местни растения и със сигурност първи в цяла Северна Африка са въвели земеделските култури от Плодородния полумесец. Ето как данните, извлечени от названията на растенията в съвременните африкански езици, ни дават основание да предположим, че преди хилядолетия в Африка са били говорени поне триосновни праезика нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски. Имаме достатъчно основания да предположим, че е съществували някакъв койсански праезик – отново с помощта на езикови данни, макари не названия на насаждения, тъй като, както вече знаем, предците на днешните койсани не са успели да култивират нито едно растение. Поне едно е сигурно Африка, в която днес се говорят 1500 езици и наречия, е достатъчно голяма, за да е приютявала навремето и много повече от тези четири хипотетични праезика. Но по някакви причини останалите са изчезнали – било защото хората, които са говорели на тях, са забравили майчиния си език (като пигмеите, било защото самите тези хора са изчезнали от лика на земята Оцеляването на тези четири африкански семейства (в които не влиза един сравнително отскоро появил се австронезийски език, малгашкият, говорен само в Мадагаскар) едва ли се дължина факта, чеса били по-ефикасни средства за комуникация. Тук по-скоро става дума за поредния капризна историята – просто предците на тези, които днес говорят на нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски езици, са били случили с местожителство, за да се сдобият своевременно с домашни растения и животни, а това пък име позволило да увеличат многократно броя си и впоследствие да изместят „другоезичните“ или да им наложат собствените си езици. Малкото останали днес койсани са оцелели

321 главно поради своята изолираност в по-безводните области на Южна Африка, които не са били подходящи за земеделие от бантуски тип. Преди да проследим как койсаните са оцелели под напора на бантуската вълна, нека видим какво ще ни каже археологията задругата по-мащабна праисторическа миграция на човешки масив Африка – австронезийската колонизация на Мадагаскар. Археолозите, работили там, вече са доказали, че австронезийците са пристигнали в Мадагаскар през периода между IV и IX вот нашата ера. Тук австронезийците са попаднали (и са пристъпили към методичното изтребване) на една свръхнеобичайна фауна, изглеждаща така, сякаш е дошла от друга планета, просто защото представителите ѝ са били еволюирали само в Мадагаскар по времена продължителната му изолация от останалия свят. В числото им са влизали гигантски слонски птици, примитивни примати, наречени лемури и с размерите нагорили, както и хипопотами-джуджета. При разкопките на най-древните човешки поселища в Мадагаскар са открити останки от железни сечива, добитък и насаждения, така че тези колонисти не са били просто екипажът на някое рибарско кану, отклонило се от курса си – тук става дума за експедиция в пълния смисъл на думата. Как обаче е била осъществена тази праисторическа експедиция, прекосила разстояние отмили Един от отговорите на загадката се крие в старинната навигаторска книга, Периплос на

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: