Х о л о к о с т а от Артър Кац Предговор към българския читател Скъпи български читатели, Представям тази книга

Времето е безсилно да заличи тези думи. Те все още важат. Големият въпрос все още е валиден. Според безпристрастната преценка на Бога (а чия друга важи?), всички ние участваме в греховете на нашите предци. (Вж. упрека на Исус към фарисеите и книжниците в Матей 23.29-36). И тъй като съучастваме в греховете на нашите предци, ще понесем последствията от тях както във времето, така и във вечността. Никакъв неутралитет не може да ни помогне. Единствено покаянието може да ни спаси – покаянието признаващо онзи грях, който е сбор от всичките ни прегрешения – разпъването на Месията! Въпреки нашия провал, Библията уверява всяко каещо се сърце, че “всеки, който призове Господното име, ще се спаси.” (Иоил 2. 32)

Тогава дъхът на устата му може да стане “спасение” за човека. След като тягостното бреме на столетията и състоянието, което ние, като хора сме наследили, може да бъде снето от нас чрез собствените ни думи, ние сме длъжни да проговорим. Бог очаква думите ни, но няма да ни ги изтръгне. Може би за повечето от нас това всъщност ще е първият наистина свободен акт на волята (за мен със сигурност беше). Независимо от това, доколко името на Исус от Назарет е било очерняно пред нас (като по този начин ни е било попречено да Го призовем), ние не бива да позволим чернилката да ни заслепява отново. И не е тайна защо сме били настроени срещу това име – защото:

“Няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим.” (Деяния 4.12). Самото му значение е “Йехова (Яхве) е спасението.”

“И ще Го наречеш Исус (което е Ишуа, т.е. Йехова е спасение) защото Той е, Който ще спаси людете Си от греховете им.” (Матей 1.21).

“За това съм дошъл”, заявява Той по пътя Си към кръста в потвърждение на Йоан Кръстител, който пред целия Израел Го разпознава, като “Божият Агнец, Който носи греха на света” (Йоан 12. 27 и 1. 29)

Много е вероятно всичко това да ни изглежда чуждо и непознато. Как би могло да ни стане близко? Вече споменах, че ние евреите, сме известни навсякъде, като хората на Книгата, но въпреки това продължаваме да сме удивително невежи спрямо нея. Най-дълбоките библейски пророчества с обещания за Месия понасящ греховете ни, са били забравени. Има над триста пророчества в “Танах” (תנ"ך, Стария Завет), които говорят за раждането, отхвърлянето, страданието, смъртта и възкресението на Месията. Когато идва, Той увещава съвременниците Си да

“изследват Писанията, защото те са, които свидетелстват за Мене” (Йоан 5.39).

“Защото, ако вярвахте на Мойсей , повярвали бихте и на Мене; понеже той за Мене писа” (Йоан 5.46).

Текстът в Исая 52.13-53.1-12 е бил вдъхновен седем столетия преди да се изпълни дословно. Тук се говори толкова ясно за Исус, че този най-велик измежду пророческите текстове се пропуска в синагогите при избирането на откъсите (Хафтора)⁴, които да се използват по време на седмичните служби за Шабат (שבת, събота) през годината. И защо се прави това? Защото иначе неизбежно се достига до разбирането за разпънатия Месия.

В този откъс, Страдащият Слуга, дори и “издигнат и превъзвишен”, е така жестоко измъчван и наранен, че “лицето Му е погрозняло, повече от лицето на който и да е човек, и образът Му от образа на който и да е от човешките синове” (Исая 52.14). Подобно на жертвите на Холокоста, той “няма нито благообразие, нито благоприличие та да го гледаме, нито красота, та да Го желаем” (Исая 53.2). Очевидно тук се говори за някакво ненадминато, дълбоко страдание. И тогава, както и сега,

“Той беше презрян и отхвърлен от човеците. Човек на скърби и навикнал на печал; и, както човек, от когото отвръщат хората лице, презрян бе и за нищо не Го счетохме.” (Исая 53.3)

Това не е описание на някакъв патетичен мегаломан, чиито напразни претенции можем удобно да пренебрегнем, нито пък на някой заблуден подстрекател, заплашил управлението на римляните и злополучно пострадал от последствията. Напротив, това е някой, който е “поразен от Бога и наскърбен… наранен поради нашите престъпления… бит поради нашите беззакония” (Исая 53.4-5). И тук ние сме объркани, защото не осъзнаваме истински нито сериозността на греха, нито какво се е изисквало, за да бъде простен. Именно това, което Той е изстрадал, е поуката, от която имаме нужда.

“... кръвта на Христа, Който чрез вечния Дух принесе Себе Си без недостатък на Бога, ще очисти съвестта ви от мъртвите дела, за да служите на живия Бог!” (Евреи 9.14).

“Всички ние се заблудихме, като овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (Исая 53.6).

“Той бе отсечен отсред земята на живите, поради престъплението на моите люде” (Исая 53.8).

"Но Господ благоволи Той да бъде бит, предаде Го на печал, когато направи душата Му принос за грях” (Исая 53.10). (Подчертаното мое).

Това говори за съвместното действие на един Отец, който със Сина чрез Духа извършва Изкуплението – вечно валидният Йом Кипур⁵ за всички, които ще се възползват от него! Исая казва по-нататък, че въпреки че “Той изложи душата Си на смърт”, за да понесе греховете на множеството, все пак “Той ще види потомството си” и “ще продължи дните Си”. Фактът, че “Той ще го види и ще се насити”, свидетелства за възкресението на същия този Слуга, претърпял смърт вместо нас! Възкресението на Разпнатия, победата над смъртта чрез славата на Бог-Отец, утвърждава завинаги както Неговото благоволение спрямо жертвата, така и нейната общовалидност. Възкресението прославя Унижения и Го въздига до Божия Престол, като “Господ на всички”. Това е титлата, с която Той ще се върне, за да избави Израел в деня, когато “погледнем на Този, Когото прободохме” (Захарий 12.10). Нека погледнем и този текст –

"И Господ ще бъде цар върху целия свят; В оня ден Господ ще бъде един и името Му едно.” (Захарий 14.9)

Предвид на всичко това, скъпи читателю, се питам дали не бих могъл да те приканя да се смириш и “изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите”? “…защото със сърце човек вярва и се оправдава, и с устата прави изповед и се спасява”. Както Писанието обещава, “всеки, който призове Господното име, ще се спаси” (Римляни 10.9-13) – спасен сега и за вечността, както и от Деня на Гнева, който ще се стовари върху упорито невярващите, когато съвсем скоро, чашата на световното беззаконие се препълни!

Опит да се помолим:

“Господи, Боже на моите предци, прости ми греховете, а заедно с тях и греховете на отците ми, защото сме сгрешили, отхвърляйки Този, Когото Ти си изпратил. Призовавам Неговото име и признавам, че Този, Когото Ти си въздигнал е Господ и приемам пролятата му кръв, като изкупление за всичките ми грехове. Благодаря ти за това велико спасение, което аз приемам с тази проста молитва. В името на Исус (Ишуа) Амин.“

¹ שבועות – [Shavuot] Петдесятница (бел. прев.)

² משיחה עושי – [Yshua HaMashiah] Исус Христос. Често името на Исус се изписва на иврит във вида ישו (Ишу), изпускайки накрая ע (айн) и използвайки останалите три букви, като съкращение от началните букви на еврейското проклятие: ‘Да бъде проклето името му.’ (бел.прев.)

³ הקודש רוח – [Ruach HaKodesh] Святият Дух (бел.прев.)

⁴ חפתרה– [HaFtorah] Това са откъсите четени от Петокнижието и Пророците в Шабат в синагогата. Традицията датира от царуването на Антиох Епифан 175-164 пр.Хр. (бел.прев.)

⁵ יום כפור – [Yom Kippur] Денят на Изкуплението (бел.прев.)

 

Приложение

“Както видяхме, дори равините от миналото са били принудени да отхвърлят библейското “за греховете си сме наказани” – най-вероятно, не заради разрушаването на храма от Тит, а поради превръщането на Ерусалим в езически град при Адриан. Ние също бихме могли поне да оставим висяща тази библейска доктрина, най-малкото понеже и ние, подобно на равините, се осмеляваме или да отхвърлим нашата собствена греховност, или да я разграничим от историята.

Така или иначе, ние трябва да я обезсилим. Защото както и да я изопачаваме и променяме, след Аушвиц тя се превръща в религиозен абсурд и дори в кощунство. Трябва ли на “греха” и “възмездието” да се придават индивидуални измерения? Що за светотатство, след като измежду жертвите на нацистите е имало повече от един милион деца? Трябва ли тогава да им придадем колективни измерения? Каква ужасяваща идея, след като най-жестоко поразени са били не нашите западни, агностични и атеистични еврейски общности, а напротив – най-бедните, религиозни и вярващи! И когато най-сетне, в страданието си, се обърнем към традиционната доктрина, че всички израилтяни, от всички поколения, са отговорни един за друг, ние пак сме стъписани, защото нито един от тези шест милиона не е умрял поради неспазване на божествения еврейски завет; те всички са загинали, тъй като техните прадеди са го спазили, ако щете дори само защото са отгледали еврейски деца. Тук точно стигаме до краен религиозен абсурд. Това е скалата, в която “за греховете си сме наказани” претърпява окончателно и пълно корабокрушение.” ¹

Както дългият цитат показва, идеята за Холокоста, като последица или съд над греха на евреите се счита от Факенхайм за немислима. Човешката мисъл, дори и тази на философите, се стряска пред перспективата еврейският грях – колективен или индивидуален – да е пропорционален на катастрофа от такъв мащаб. Както Факенхайм отбелязва, той трябва “да се осмели или да отхвърли нашата собствена греховност, или да я разграничи от историята”. Не е ли това “осмелявам се” самата същност на престъплението пред Бога? Какво друго ако не безочие е да се “отхвърля библейското”? (Това наше право ли е?) Може ли “немислимото” за нас да бъде критерий при оценката на миналото? Подобно тотално незачитане на пророците обяснява може би най-добре проклятието над нашата нация през вековете?! Ужасяващо е, че в своите самоуверени твърдения Факенхайм не се колебае да постави своите субективни и независими аргументи над свидетелстващото само за себе си слово на Бога. Видно е, че независимият човек (а не Бог) е “мярка за всички неща”. Но всъщност, немислимото за хората би могло да бъде съвсем ‘мислимо’ за Бога! Той ясно казва:

“Моите мисли не са, като вашите мисли, и Моите пътища не са, като вашите пътища, казва Господ. Понеже както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и Моите мисли от вашите мисли” (Исая 55.8-9).

Най-голямото възражение на Бога срещу нашите исторически, утвърдени презумпции е: “Вие мислехте, че Аз съм, като вас!” Фактът, че нещо изглежда нелепо на пръв поглед, не бива да ни възпира, защото нашият Бог е избрал и особено много се възхищава на: "…глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните, и презряните неща на света избра Бог, да! И ония, които ги няма, за да унищожи ония, които ги има, за да не се похвали нито една твар пред Бога.” (І Коринтяни 1.27-29)

Разпъването на малко известна месианско-пророческа фигура от еврейския живот през I век, на бунището извън града, между престъпници, като начин за спасението на цялото човечество – това също е явен “абсурд”. Абсурдът не е непременно характерна черта на всяка истина, но трябва да внимаваме и да не отхвърляме с лека ръка всичко, което считаме за абсурдно, тъй като

“Естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него то е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (І Коринтяни 2.14).

Но какво всъщност ни кара да считаме Холокоста за недопустим в качеството си на присъда? Ако основание за това е трагичната загуба на един милион деца, тогава какво бихме казали за значителния брой жертви при разрушението на Ерусалим през 586 г. Пр. Хр. и отново през 70 г. сл. Хр.? Първата обсада на Ерусалим довежда някога гордите жители на града до ужасен канибализъм, когато обезумели от глад, те изяждат собствените си деца! (Това се случва в изпълнение на пророчествата в Левит 26.29, Второзаконие 28.53-57, Еремия 19.9, Плачът на Еремия 2.20 и ІІ Царе 6.28-29.) Както споменахме и преди, не е за пренебрегване фактът, че наказанието се простира и над потомците. Те не са освободени от последствията от греха на техните предци. Този факт е трябвало да възпре греха, стига бащите да са били внимателни. Какво да кажем за децата от времето на Потопа? Дали опиянените от греха ханаански цивилизации са били чудодейно избавени от тоталното унищожение, дошло в лицето на Израел – тогава, когато беззаконието им прекрачило всякакви граници? Всъщност, както Писанието често ни предупреждава, “и младежа, и девицата, и кърмачето” (Второзаконие 32:25) са често сред най-първите жертви. Затова възмездието е ужасно. Това което прави наказанието истински болезнено, е че невинните са застигнати заедно с виновните. В такъв случай, ако не сме верни на Бога заради самите нас, не трябва ли да бъдем подтикнати към вярност поне заради тях?

Накратко, или трябва Холокостът да е за нас същностно не по-различен от предишните катастрофи, т.е. едно естествено продължение на заветните норми и наказания, или въобще трябва да отхвърлим самата категория “възмездие”. Нацията нямаше да бъде така уязвима и изложена на демоничната ярост на нацизма, ако “оградата” на завета не е била съборена в един критичен момент на непокорство.

“Как би могъл един да прогони хиляда и двама да обърнат в бяг десет хиляди, ако Канарата им не бе ги предала” (Второзаконие 32.30).

Второто възражение на Факенхайм е, че основната тежест на Холокоста е била понесена не от невярващите, а от най-религиозните, набожни и ортодоксални общности на евреите в Европа. Безкритично се приема, че онова, което хората считат за ‘благочестиво’, е по-препоръчително пред Бога от светското безразличие и затова трябва да бъде пощадено. Но като класа, тези хора са били преки потомци на фарисеите, които са представлявали най-яростната опозиция на самия Господ и по-късно на апостолската църква – свидетел на възкресението Му. Като религиозни, не са ли имали те по-голяма възможност през вековете на изгнаническото си страдание да търсят в Писанието обяснение за своята съдба и да открият Този, Който е наредил на техните предци да изследват Писанията, защото “те са, които свитеделстват за Мене” (Йоан 5. 39)? Много е вероятно тяхната религиозност въобще да не ги оневинява и те да извършват дори по-голямо престъпление в очите на Бога. По време на процеса срещу Месията, именно набожността е възпирала религиозните им праотци да влязат в езическото съдилище на Пилат. Религиозността е основната сила, тласнала ги да не отлагат нито за миг екзекуцията на Господа на Славата да не би случайно да нарушат Шабата на наближаващата Пасха! Те всъщност успяват да го екзекутират преди дори и едно от тези най-подробни изисквания да бъде нарушено. И що за религиозност е еврейската, ако разпънатият е бил наистина обещаният в Писанието Месия!

Имало е и такива, които, дори и в тези традиции, са поддържали истинска вяра пред Бога, но е трябвало да споделят слепотата, наложена от Бога, като присъда над нацията (вж. Исая 6.10-13). И все пак, те избрали “Ал-Кидуша ХаШем”І във всичките си поколения, освещавайки почтително Името на израилевия Бог. Благоговението пред Името Му и вярата в обещанията Му дори карали някои от тях да предпочетат самоубийството пред насилственото покръстване. Мнозина са загивали с Ш`маі на уста и песни на хвала в сърцата си, дори когато са били водени към вратите на газовите камери. Не можем ли да се надяваме, че вяра като тази, ще ни извоюва награда във вечността?

И все пак, ако същото това нещо, което впечатлява хората, като “религиозно” и “набожно” всъщност е противно на Бога, защото повтаря и утвърждава греха и отхвърлянето на Месията, Когото Той е изпратил? Ами ако религиозните са виновни не само за отхвърлянето на изпратения Месия, но и за заместването Му с друг (наша склонност през вековете)? Тогава концепцията “за греховете си сме наказани” не само не претърпява “тотално корабокрушение”, но се превръща в основа за една правилна библейска екзегеза и историческа интерпретация.

Интересното е, че докато Факенхайм е впечатлен от юдаизма – при все че сам той е невярващ – има много да се желае от неговата концепция за спазването на “Божествения юдейски завет”. Той се задоволява с минималния критерий, произволно избран от самия него, че нашите предци са успели да отгледат “еврейски деца”. Това, в най-добрия случай, е съмнително, културно обусловено и изцяло небиблейско. Защо някой би отхвърлил това, което Бог достатъчно добре е определил, като спазване на завета и би наложил своето собствено разбиране? Отново се утвърждава онази човешка гордост, която винаги ни е погубвала! При цялото ми уважение, неговите “философски размисли” са смущаващо лишени от мисъл. Според мен, те правят лоша услуга на еврейските страдания и оставят без отговор значителните въпроси, повдигнати от тях. Нещо по-лошо – това прави юдейската общност кандидат за по-нататъшни страдания, надминаващи всички досегашни. Бог, който търси да привлече вниманието ни, отново не се вмества в нашите схеми и остава фактически пренебрегнат. Страхувам се, че възгледи, като “това е нещо, върху което не може да се мисли”, “кощунство” и “ние трябва да обезсилим” ще преследват завинаги техния автор, както и тези, които са избрали подобна гледна точка. Нека Бог се смили над онези, които никога не са били доволни от подобни стандарти в своя професионален и бизнес-живот, и все пак не успяват да придадат подобна сериозност на въпросите, свързани с вечността. Да омаловажиш толкова безочливо словото на Бога, да притъпиш и успокоиш съвестта си с филантропия, колкото и великодушно да е само изостря греха. Интересно е, че основата, която Факенхайм използва в разглеждането на Холокоста, е изцяло от Мидраш ⁴. Това ще рече, че разсъжденията му се опират повече на равинските коментари, отколкото на библейска, богословско-критична основа. Бих казал, че предпочитането на равинския Мидраш пред библейската екзегеза (която е извличане на значението, чрез сравнение на Писанието със самото него), е само по себе си важен и показателен избор. За автора, почитта към човека стои над тази към Бога. Ако днешният равински юдаизъм е следствие от наказанието ни, състоящо се в разрушаването на Ерусалим и на Храма, и в последвалото пленничество и разпръсване на оцелелите в сегашното ни изгнание, то тогава да бъдеш “верен” на юдаизма значи да си “неверен” спрямо Бог. Проста, но болезнена логика – и все пак болката не е достатъчна причина, за да я пренебрегнем.

Болката и страданията, които са ни преследвали от онова отстъпване до днес, са били много по-големи, достигайки кулминацията си в самия Холокост. Ако системата е била толкова угодна на Бога, колкото изглежда е била в услуга на хората, то защо тогава великият апостол Павел би желал да е “анатема от Христа” (Римляни 9.3), след като чрез нея евреите биха могли да се спасят? Твърде охотното и мълчаливо съгласие на Църквата с юдаизма и скритото й признаване на синагогата, като представител на една алтернативна и валидна вяра, е противоположно на апостолското виждане. Това е обезсилило свидетелството на Църквата и то повече, отколкото тя си представя, както пред евреите така и пред останалите народи. Тази грешка се отразява в неспособността на Църквата да разпознае Холокоста, като присъда. В резултат на това, и при отсъствието на друго обяснение, тя съвсем неуместно се е съгласила с еврейското обвинение за нейния провал по време на Холокоста. Обвинението отива толкова далеч, че твърди, че вродените дефекти във вярата на Църквата са били причина за трагедията. Това отхвърляне на апостолската и новозаветната вяра заплашва самата същност на Църквата и иронично лишава евреите от спасителните за самите тях свидетели (вж. Римляни 11.11), които иначе биха дошли от нея.

Както вече казах, предпочитането на равинския Мидраш, като принцип за обяснението на бедствията, а не ясните думи от Писанието (особено Второзаконие 28, 32 и Левит 26) - би могло да ни наведе на причината за самото бедствие. Дързостта “да отречем нашата греховност” и “да я разграничим от историята” може би говори за неадекватно виждане за Божията святост и съответно твърде високо мнение за нашите собствени добродетели. След като основите на нашата реалност вече не са библейски, грешката да се мислим за по-добри е неизбежна.

Всъщност отхвърлянето на словото на Бога – било в полза на талмудическата или равинската обосновка – не е ли отхвърляне на Бога на словото? Дали либералният, етичен хуманизъм – продукт на съвременния юдаизъм – чрез който хората сами определят себе си, като праведни, е също толкова приет и от Бога? Това са ужасяващи въпроси, и все пак неспособността да ги зададем и проверим може да бъде още по-ужасяваща. Ако Бог е Бог, притежаващ власт над всички неща, всемогъщ дори и в катастрофа, тогава не трябва ли първото ни предположение да е за някаква грешка в нас самите, а не в Праведния Бог? Почти пълната липса на всякакво такова чувство за разкаяние би трябвало да ни накара поне да поспрем за малко. Ако Богът от 586 пр.Хр. е Богът от 1933-1945 сл. Хр., тогава е безполезно да виждаме тоягата на гнева Му, като причината, вместо като инструмента на тази ярост. Гледането към греха на другите, а не към нашия, като към причина за нещастията ни, е само по себе си свидетелство за тази заблуда, която е същността на греха. Грях, който не сме признали и за който и до днес не сме се покаяли. Да считаш, че Бог е безсилен и неспособен да спасява и да се намеси, е само по себе си богохулство, защото ако един Бог е без сила, то де факто той не е Бог!

Иронията е, че самият Факенхайм обобщава дилемата, пред която е изправен, чрез признанието, че “Бог страда от буквална и тотална безпомощност, т.е. фактическа смърт; и както и да бъде възродена, божествената сила ще бъде проявена не толкова в историята, колкото отвъд нея. Евреинът, накратко, би трябвало да се превърне в християнин”(стр. 77, подчертаното мое). Ако да бъдеш “християнин” означава да признаеш истината за месианството на Исус, и да бъдеш умит от собствените ти и наследени грехове, за да приемеш Руах ХаКодеш (הקודש רוח – Духът на святостта – нов живот, който е вечен), тогава твърде вероятно това е била целта, до която е трябвало да ни доведат нашите наказания през историята! Слабата, ако не и жалка алтернатива на Факенхайм, е следното: “Еврейската вяра”, продължава той, “изглежда не може да почерпи никакви сили нито в Мидрашите за божественото безсилие, нито в отвъдния живот, нито в изкупителната сила на мъченичеството, и най-малко във виждането, че Аушвиц е наказание за греховете на Израел. Ако не изоставим въобще Бога на историята, то остава единствено молитвата, отправена към божествената Сила – но така тихо, че да не бъде чута” ⁵. Сравнете тази молитва с предложената в края на 14 глава и направете своя избор.
¹ Fackenheim, Emil L., God’s Presence in History: Jewish Affirmations and Philosophical Reflections, Harper, 1970, p.73

² משהקדושה – [Kiddushah HaShem] Да се свети Името Ти (бел.прев.)

³ ישראל עמש – [Shma’ Israel … ] Слушай Израилю... Това са началните думи на Второзаконие 6.4 (бел.прев.)

⁴ שרדמ – [Midrash] Мидраш, в Юдаизма, метод на библейско изследване, при който устното предание тълкува и доразвива текста на Писанията (бел.прев.)

⁵ Пак там, стр. 78 (подчертаното мое)а