Х о л о к о с т а от Артър Кац Предговор към българския читател Скъпи български читатели, Представям тази книга

Мисленето ни е мислене на завършени индивидуалисти, всеки от които казва: “Аз отговарям само за себе си.” Ние не виждаме основание за това, цял един народ да попадне под общо осъждение. И все пак, ако правилно разбираме Неговите думи, Бог ни вижда, като народ, който има не само общо бъдеще, но и общо минало и общи грехове, за които не сме се разкаяли. От нас се очаква покаяние, за да се прекъсне този порочен кръг. Не е прието за преобладаващия в нашето общество манталитет, да се говори за понятия, като вина и отговорност. Те противоречат на това, което ние наричаме мъдрост, разрушават нашата представа за нас самите и за всички онези неща, които ценим и които са ни скъпи. При все това, именно Божията гледна точка определя нашите съдбини.

Целият ни живот се състои от откъслеци време с малка връзка помежду си. Това е предопределило да не можем да възприемем миналото, сегашното и бъдещето, като неразривно свързани. Редно е обаче да отбележим, че нашите схващания и разбирания не могат да се сравнят с Божиите. В очите на Бога, миналото е така живо, както и настоящето. Всичко е сега.

“Каквото съществува е станало вече; и каквото ще стане е станало вече; и Бог издирва и държи сметка за миналото.” (Еклисиаст 3.15).

Ние с готовност забравяме, защото така е по-удобно. Във всеки случай, Бог си спомня за миналото, не защото е отмъстителен, но поради много по-дълбоки причини. Обвинението в грях, по никакъв начин не търпи промяна с течение на времето или при смяната на поколенията. Времето не изтрива греха, нито е само по себе си решение на причинените от него проблеми. Човешката памет може и да е къса, но Бог, който е над времето и се намира в едно “вечно днес”, държи човечеството отговорно, за неща, които са станали преди хиляди години. Ако ние не сме се отрекли от тези постъпки, то ние в действителност ги повтаряме. Например, ако ние не осъждаме решението на нашите отци да разпънат Исус от Назарет, то не споделяме ли заедно с тях отговорността за това? (Решението за разпъването Му е било наше, ако и изпълнителите да са били Римляни). Мълчанието ни – мълчанието на евреите, мълчанието на хората, при които Той дойде – означава одобрение на решението на нашите деди и ни прави единни с тях в това дело.

Това е нещото, за което говорим – един непрекъснат от нищо, порочен кръг от грях, отговорността, за който времето, не може да заличи. Единствено чрез смиреното признание на това минало и на греха ни, ще се избавим от смъртоносното му отражение върху бъдещето ни. Независимо колко дълго е било отлагано наказанието, вината ни не е станала по-малка заради прахта на времето. Напротив, лековатото ни отношение в продължение на хиляди години отежнява нещата. Това е причината, поради която е възможно, Холокостът да се стовари върху еврейския народ две хиляди години след разпъването на Онзи, който е твърдял, че е нашия Месия и все пак двете събития да са пряко свързани. Напълно е възможно, всичките беди, които са ни сполитали през вековете да са били Божий опит да се привлече вниманието ни към греха, който е израз на всичките ни грехове и чието признаване Той все още очаква. Необходимостта от справедлив съд над греха остава и Бог е в правото си да го приложи, тогава когато Му се вижда угодно. Колкото и парадоксално да звучи, именно това е причината, поради която Израел безмилостно е преследвал и продължава да преследва и да изправя пред съда нацистките военнопрестъпници. Гедеон Хауснер, назначеният от държавата прокурор в процеса срещу Айхман, пише в своята автобиография “Правосъдие в Ерусалим”:

“Може и да отнеме известно време преди някой престъпник да седне на подсъдимата скамейка. В случая на Айхман това отне петнадесет години, през които му се удаваше да се крие, но най-накрая бе хванат, изложен на съд пред цялото човечество и екзекутиран. Не го спасиха нито изтеклото време, нито далечното му скривалище. Струва си да запомним това... Представата, че днешна Германия е един абсолютно нов и неподвластен на миналото народ е нещо, колкото опасно толкова и лъжливо.” ¹

По ирония на съдбата, безпощадният лов на военнопрестъпниците се превръща в обвинителен акт против нас самите. Несъмнено, отхвърлянето на Месията от целия ни народ е тежко престъпление, чиито горчиви плодове всички сме опитали, но за жалост то не е изолирано явление. По-скоро то следва да се разглежда, като връхната точка на цялата история на Израел – история на отстъпничество, достигнало върха си в деня, когато Самият Той идва, като дългоочаквания Спасител и Месия на Израел. По това време духовното ни състояние е било такова, че ние не само не сме били в състояние да Го разпознаем, но дори сме Го възприемали, като заплаха за нашите устои! За това и единствената ни възможна реакция е била да Го убием.

И не е важно кое точно – упорството, невежеството или равнодушието – ни пречи да признаем греховете на бащите ни и да се покаем за тях, като за свои, резултатът е един и същ и той е, че ние им ставаме съучастници. Нужно е да признаем, че отхвърлянето на Бога придобива различни форми и съзнателното невежество е една от тях. Безразличието също. Да почиташ Исус от Назарет, като велик учител и дори, като пророк и да не признаваш всичко, което Той бидейки пророк е говорил за Себе си, означава да Го отхвърляш. Отхвърлянето на Бога е тежък грях срещу самия Него. Истината е или цялата истина и нищо освен истината или е лъжа. Полуистината е лъжа.

В действителност, кого от пророците не убиха бащите ни? Ние, съвременните хора, си мислим, че ако бяхме живели във времето на дедите си, нямаше да им съучастваме. И именно, защото мислим това, свидетелстваме против себе си, че сме потомци на онези, които избиха пророците. Именно, защото мислим това и оправдаваме себе си, Бог ни смята за отговорни. Господ вижда в сърцето и знае, какво биха направили хората, ако бяха живели в онова време. Дори, ако щете, доказателство за това, че те биха го направили, са техните собствени думи – "Ние нямаше...”. Това е лъжлива праведност; в действителност именно това е същността и коренът на греха. Божият ум е различен от нашия. За Него няма граница между миналото и настоящето. Единствено, когато признаем нашия личен грях и отговорност за делата на бащите ни, ние можем да се разграничим от тях. И това отделяне става чрез покаяние.

Бог ни обвинява чрез Еремия: “Те, обаче, не послушаха нито приклониха ухото си, но ходиха по намеренията и по упоритостта на своето нечестиво сърце и отидоха назад, а не напред. От деня, когато излязоха бащите ви из Египетската земя, до днес пращах всичките Си слуги пророците при вас, като ставах рано всеки ден и ги пращах; те обаче не Ме послушаха, нито приклониха ухото си, но закоравиха врата си; постъпиха по-зле от бащите си.” (Еремия 7.24-26).

С тези думи, Бог пренася миналото в настоящето (“до днес”), разкривайки нишката на греха, простряла се от далечното минало до наши дни. Има ли причина, поради която логиката на Бога да не важи и днес? Имало ли е покаяние в национален мащаб, което да прекъсне тази нишка? Не сме ли тогава все още под осъждение?

Библията свидетелства, че Бог притежава абсолютна власт и това предполага, че всичко, което ни се е случило през вековете не е само по себе си резултат от действията на разни злодеи, антисемити, нацисти или вавилонци. Всички те са били маша в ръката на Бога (макар и съзнателно желаещи нашата смърт, понасяйки поради това своята отговорност). Следователно, всичките ни неволи са Божият съд над греховете на бащите ни, за които ние сме все така отговорни.

Нашият еврейски път, изобилващ с вековното ни изгнание, преследванията, погромите, улиците окъпани в еврейска кръв (векове преди Холокоста), бягството ни, насилствените покръствания, Кръстоносците и испанската Инквизиция, би трябвало да се разглежда в един по-широк контекст, този на нашата невярност спрямо Завета. Тези събития са били изпълнението на Божия съд за това, че се отклонихме от “Пътя”. От това трябва да си извадим извода, че колкото и сурово да е наказанието, то е пропорционално на честта оказана на евреите, да бъдат Божий народ. То е също в пряка зависимост и с Божията ревност, породена от истинска заветна любов, която ще се разкрие напълно, когато Израел бъде прославен. Страданията на Израел са съизмерими с величието на съдбата му. Но колкото и болезнени да са били тези страдания за нас, трябва да се запитаме, дали това не е било Божието справедливо възмездие за нашите беззакония?

Кое е онова епохално по своята същност събитие, което ще ни накара да произнесем думи на покаяние и ще ни доведе до нозете на Този, чието име не можем да произнесем спокойно? Това е, вярвам, да признаем, че заедно с бащите си ние предпочетохме един убиец, Варнава, пред невинния Спасител, защото ако не се отречем от този избор означава, че го потвърждаваме. С тези си действия се съгласяваме с убиването на Святия Израилев. Ехото от “Христоубийци!” все така смразява всички евреи – толкова много сме страдали под този призив и съответно всеки по-виден евреин ще ви говори за абсурдността на обвинението в “богоубийство”. И все пак, колкото и цинично и жестоко да е било използвано това обвинение – ако Исус от Назарет е Син на Бога, не остава ли то в сила? За нещастие, тази истина не ни е била казвана от любов към ближния и с желанието да бъдем спасени. Онези, които са ни я казвали не са осъзнавали как те самите също са били причина за смъртта Му. Ето защо, тази истина е била за жалост отблъскваща за нас.

В 51-и Псалом, стихове 1-4, Давид възкликва по начин, достоен да бъде повторен от всички евреи: “Смили се за мене, Боже, според милосърдието Си; според множеството на благите Си милости и изличи беззаконията ми. Измий ме съвършено от беззаконието ми и очисти ме от греха ми. Защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мене. На Тебе, само на Тебе, съгреших и пред тебе сторих това зло; Признавам това, за да бъдеш оправдан когато говориш и излезеш непорочен, когато съдиш”. Защо да се учудваме? Притежаваме ли, ние евреите, някаква присъща само нам добродетел? Както се уверихме, Бог не ни подминава, когато дава обща оценка за състоянието на човека. Удивително е как само разбирането на Божия съд, ни навежда на мисли, които иначе никога не бихме имали. Еремия 8.5 ни подсказва, че съществува непрекъснатост, що се отнася до греха ни и Господ с болка пита:

“Защо, прочее, се отбиха тия Ерусалимски люде с неизменимо отбиване?”

Не е ли това достатъчна причина да надзърнем в миналото и да сравним тежестта на Израилевите престъпления с днешните такива и да попитаме дали въобще нещо се е променило? Минало е много време, но то не е променило вековното предразположение на нашия народ, също както и факта, че един ден все пак ще трябва да признаем:

“Да легнем в срама си и да ни покрие нашето посрамление, защото сме съгрешавали на Господа нашия Бог, ние и бащите ни, от младостта си дори до днес и не сме слушали гласа на Господа нашия Бог.” (Еремия 3.25).

Един голям грях лежи на съвестта ни (Осия 5.15) І. Бог очаква покаяние от нас и утехата, която Той има за Израел, очаква своя час. Той иска да ни каже, че греховете ни са простени и че ние сме ги заплатили двойно. Смирено сърце и съкрушен дух Той няма да презре (Исая 40.1; Псалми 51.17) і.

² “Ще си отида, ще се върна на мястото си, додето признаят грешката си и потърсят лицето Ми; в скръбта си ще ме търсят усърдно, казвайки..." (Осия 5.15)

³ “Утешавайте, утешавайте людете Ми, казва вашият Бог.” (Исая 40.1); “Жертви на Бога са дух съкрушен; Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.” (Псалми 51.17)

 

11 Глава – Наказанието за грях и неговите последствия

Все пак обаче, Божият съд над греха не зависи от това, което вършим, но от това, което ние в действителност сме. Бог има свой аршин, с който мери човека в настоящето и за вечността. Колкото и неприятна и противоположна да е тази гледна точка на нашите широкоразпространени и хуманни представи за човешкия характер, вина и отговорност, това е все пак Божията мярка за нещата и именно тя ще бъде определяща, когато бъдем съдени. Нашите представи за нас и доводите, които ние привеждаме за оправданието си, няма да ни помогнат, защото съдът ще се води изключително и само по Неговите правила. Да подмине греха, все едно, че нищо не е било, е по определение невъзможно за Бога. Бог, който стои безучастен спрямо греха, в действителност не е никакъв Бог – т.е. не е нито свят, нито праведен. Едва ли можем да обвиним Бога в някакви егоистични съображения, защото представете си само, какви ще са последствията за човечеството, ако Бог не беше Бог? Какво значение щеше да има това за нас в исторически план, ако Бог не се намесваше в човешката история, ако Го счетем за несъществуващ? Превратното тълкуване на гнева Му изразен в наказание, е може би една от най-големите заблуди на човека. Ако искаме да познаем Бога, тогава трябва да Го погледнем в очите, когато съди. Ако искаме да видим съдбите Му, пред нас е Холокоста на евреите и Холокоста на нашия Месия. Така Бог съди и ако не съзрем ръката Му тук, няма да я видим никъде – ние просто не виждаме. Ако пък сме недоволни, че Бог стои зад Холокоста, тогава самото ни недоволство свидетелства, че преценката Му за нашите сърца е вярна.

Ако ние евреите сме станали “ревизионисти” и искаме да преразгледаме историята, отказвайки да приемем правдоподобността и смисъла на разпъването на Исус от Назарет; ако отвръщаме глава и отказваме да погледнем в огъня на този “горящ храст” свеждайки го до нещо далечно и отвлечено, ние също така пропускаме онази огромна милост, проявена в жертвата и в проляната кръв, която щеше да измие греховете ни и да възстанови връзката ни с Отца.

“... защото кръвта е, която, по силата на живота, който е в нея, прави умилостивение ...” (Левит 17.11)

“…С тая воля ние сме осветени – чрез принасянето на Исус Христовото тяло веднъж за винаги.” (Евреи 10.10)

Така става ясно как сме обрекли себе си на духовна слепота – насочвайки очите си към нещо несравнимо по-малко и различно от самия Бог!

Катастрофата на Холокоста – сбъдналият се над нас съд, е един от последните опити на Бога да наведе на покаяние всички, които иначе нямат съзнанието, че трябва да се покаят. Ако пропуснем да дадем това обяснение на трагедията си и отвърнем глава от очевидното присъствие и участие на Бога във всичкото ни страдание, ние по необходимост ще трябва да хвърлим вината върху хората. Германците и Хитлер – те са виновни. Разбира се, те носят своята вина, но е глупаво да виждаш дървото, а да не виждаш гората. И въобще, тези, които упрекват хората, най-накрая упрекват и Бога. Ако не видим себе си, като причина за преживяното наказание, неизбежно стигаме до момента, в който Бог е набеден за лошият. Съдим Бога, осъждаме Го и Му търсим сметка. Ако човек не приеме, че той е причината за неволите си, колкото и странно да звучи, в крайна сметка Бог става виновен за това, че е объркал нещо в творението Си и също заради очевидната си “неспособност” да се намеси, за да предпази евреите от зло. Колко надарени, красноречиви и убедителни сме, когато търсим вината у Бога и колко безмълвни и неспособни сме да я потърсим в себе си. Това именно обобщава картинката и дава да разберем, колко ниско сме паднали.

Извращавайки идеята за “Месианство” си спечелихме преходната слава на създатели на интернационалистически идеологии, които нанесоха щети на етническата и национално-религиозна идентичност на милиони. Тези провалили се идеологии доведоха и сигурно още ще влекат след себе си, вълни от отмъстителен антисемитизъм. Измисляйки безплодни светски и утопични алтернативи за спасението на човечеството, ние сами скачаме в пропастта. Яловите ни панацеи ни носят само крах, но може да се окаже, че имаме нужда именно от този крах. Тия неща се случват, за да ни доведат до истинско познание на Бога. Сега разбираме, защо е толкова важно да разберем правилно миналото си. Лудост би било да не се поучим от преживения ужас и да не предвидим идващия. Казвам идващ, защото горчивите корени предизвикали Холокоста са още живи в нас. Ключът към изхода от тъмницата се казва покаяние.

Ако скърбите ни са в пряка зависимост от греховете ни и бездната на страданието ни съответства на планините от престъпления, то е време да отворим очите си за нещо, което със собствени сили никога не бихме могли да проумеем. Ако можехме сами да се доберем до истината за нас самите, то Бог нямаше да ни докара зло, чиято единствена цел е да пробуди в нас въпроси, които ние самите никога нямаше да помислим да зададем. Напротив, самомнението ни е забележително – та не сме ли ние стандарта, с който всички останали трябва да се сравняват, ако искат да успеят!? Няма да е лошо да разберем положението си, и то не в светлината на собствените си субективни фантазии, но в тази на Библейските наказания, които неминуемо са и ще бъдат наш дял. Не е достатъчно да разберем, че “сме съдени заради греховете си”, трябва да видим сериозността на греха, съдейки по ужасните страдания, снамерили ни в Холокоста.

Човек е склонен да мисли, че ако Бог отлага и удържа гнева Си, когато дойде бедствието, то вече не е свързано с греха. Ние сме вече толкова далеч от онзи грях с двехилядогодишна давност, че считаме за неправдоподобно да се свързва величието на страданието ни с величието на онова отдавнашно, но все така значимо престъпление. Ако Той търпи, то е защото “не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние” (2 Петрово 3.9). Няма граници пред милостта Му и Той я разпростира над всички, изпращайки вестителите си, които ние винаги сме отхвърляли. С присъщата си гъвкавост винаги сме успявали да се възстановим от бедствията си “излизайки сухи от водата”. Винаги сме намирали начин да заобиколим истинското и тежко значение на мъките ни, като наказание за греховете ни.

Нужна ни е истинската историческа рамка на Холокоста – фалшивата надежда, изпълвала еврейското ни съзнание до последния момент. Тя не ни е напускала дори, когато са ни товарели в животински вагони на път за Аушвиц. Никой не е взимал насериозно предупреждението отправено ни от Бога, чрез пророците, а именно, че тези, които със сигурност ще погинат са онези, които самохвално твърдят – “Това зло няма да стигне до нас, нито ще ни застигне.” (Амос 9.10). Наивен е този, който все още се надява на човека и обществото, отказвайки да признае, че бъдещите катаклизми са дело на самата Божия ръка. Именно този човек трябва най-много да се замисли. Всичко предвещава скорошен, последен и окончателен съд, чието живо описание намираме в 30 и 31 глави от пророк Еремия. Бог го нарича “Времето на утеснението на Яков.”

Ако вярваме на пророческите думи, това бъдещо преследване ще направи така, че целият ни народ ще поеме кръстен път. Очевидно ще научим от собствен опит, колко горчива е била чашата на нашия отхвърлен и забравен Месия. Тъй като отхвърлихме предвиденото откровение за Бога в разпнатия Месия, когото не разбрахме и презряхме, ще ни се даде възможност в този последен съд да Го зърнем отново, но този път през призмата на собствените си страдания, когато целият народ ще изпита мъки съизмерими с Неговите. По такъв начин ще разберем изкупителния смисъл на собствените си страдания, превръщайки се в състрадателен Страдащ Слуга спрямо другите народи и изпълнявайки по този начин предназначението ни, като народ.

Болшинството от нашите равини винаги са давали вид, че Исая 53 глава просто не съществува. А онези, които са й обръщали внимание са я разглеждали, не като описанието на Разпънатия Христос, но като преобраз на нашия народ – праведно понасящ страдание заради греховете на другите народи. При все, че текстът изрично говори за Праведника, който “наистина понесе печалта ни” има достатъчно основания да опишем чрез него и нашата собствена опитност, като народ “отхвърлен, презрян и наранен” повече от всеки друг народ. Отново ще бъдем заставени да разгледаме страданията, които нашият Месия избра по собствена воля, а ние ще трябва да изпитаме в пълна мяра по силата на обстоятелствата и пряко волята ни. Гледката на страданията ни ще бъде проверка и за другите народи, които ще станат отново свидетели на истината за Страдащия Слуга претворена този път в съдбата на самия Израел. По тази причина Бог ще търси строга отговорност на всички народи, ако не различат, че историята се повтаря пред очите им в страшните събития на последните дни, чиито център ще бъде нашият страдащ народ. И ако църквата не успее да облекчи тези страдания, като се притече саможертвено на помощ на “най-малкия от тези мои братя” с които Той се самооприличава, то и тя, вярваме, ще намери само проклятие. (Виж Матей 25.31-46.) ¹

Едно от най-болезнените последствия от наказанието е, че невинните и децата също страдат и само мисълта за това ни кара да се стараем всячески да го избегнем, като се покорим на истината. Бащините грехове, които тежат на децата би трябвало да са най-страшният ръжен в съвестта на бащите и да ги кара да странят от греха, знаейки, че наказанието неизбежно ще застигне както децата им, така и тях самите. Ако не вървим с Бога заради себе си, нека го направим заради тях!

Трябва да разберем, че ако не се покаем, когато Бог ни дава възможност за това чрез страданието, което има за цел да ни смири, ние отваряме вратата на още по-големи беди и страдания. Божиите съдби нямат толкова за цел да накажат, колкото да спасят. Те идват, когато хората отказват да чуят гласа на Неговите пророци и не съумяват да различат, че пророческото послание е самото Божие обяснение на идващите беди. Тогава остава, като единствен учител страданието. Но ако и това не помага и продължим да твърдим, че Божията ръка е невидима за нас и няма нищо общо с това, което ни се случва, тогава какво друго ни остава да очакваме освен едно последно и неотменимо наказание – огън, който не изгасва и който е вечен!? Ако в този живот не се срещнем с Него, как ще стоим в присъствието Му в другия? Бог знае неописуемия ужас от вечната раздяла с Него. Това, което ще се случи в последния ден ще бъде безвъзвратно и необратимо ... дано душите ни запомнят това.

¹ ”А когато дойде Човешкият Син в славата Си, и всичките [свети] ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол. И ще се съберат пред Него всичките народи; и ще ги отлъчи един от други, както овчарят отлъчва овцете от козите; и ще постави овцете от дясната Си страна, а козите от лявата. Тогава Царят ще рече на тия, които са от дясната Му страна: Дойдете вие благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света. Защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте. Тогава праведните в отговор ще му кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и Те нахранихме; или жаден, и Те напоихме? И кога Те видяхме странник, и Те прибрахме, или гол и Те облякохме? И кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме? А Царят в отговор ще им рече: Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили. Тогава ще рече и на тия, които са от лявата Му страна: Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели. Защото огладнях и не Ме нахранихте; ожаднях и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница бях, и не Ме посетихте. Тогава и те в отговор ще кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница и не Ти послужихме? Тогава в отговор ще им рече: Истина ви казвам: Понеже не сте направили това на ни един от тия най-скромните, нито на Мене сте го направили. И тия ще отидат във вечно наказание, а праведните във вечен живот.” (Матей 25.31-46)