Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
| Глава 16
Годрикс Холоу Когато Хари се събуди на следващата сутрин му трябваха няколко секунди да си спомни какво се е случило. Той си помисли, макар и детински, че това е било сън и Рон не си е тръгвал. И тогава обърна глава към възглавницата на Рон и видя изоставеното му легло. Изглеждаше като труп ако си дръпнеше очите. Хари скочи от леглото си като не поглеждаше към това на Рон. Хърмаяни, която вече беше заета в кухнята не пожела „Добро утро” на Хари, а само си обърна главата като той влезе. ”Той си тръгна” - каза си Хари, - „Той си тръгна”. Момчето се изми и се облече като си мислеше, че повтарянето ще измие шока от него. „Той си тръгна и няма да се върне”. И това беше чистата истина, Хари го знаеше, защото защитните им магии бяха толкова добри, че Рон и да искаше нямаше да може да ги намери. Той и Хърмаяни изядоха закуската си без разговори. Очите на момичето бяха подпухнали и зачервени; изглеждаше сякаш не е спала. Те опаковаха нещата си, но Хърмаяни се бавеше. Хари знаеше, че тя искаше да останат тук колкото се може повече и на няколко пъти я видя съсредоточена, сякаш се мъчеше да чуе стъпки през силния дъжд, но червенокоса фигура не се появи между дърветата. Всеки път Хари и подражаваше, но и той не видя никой между дърветата и малка част от него отново избухна от гняв. Още можеше да чуе Рон да казва: „Ние си мислехме, че знаеш какво правиш!” и продължи да опакова с твърда буца в стомаха си. Калната река зад тях се надигаше и скоро щеше да засипе тяхното място. Най-накрая, вече опаковали всичко, Хърмаяни не можа да намери причина да се забавят още. Тя и Хари се хванаха за ръце и се магипортираха и се появиха на открит, покрит с листа склон. Когато пристигнаха Хърмаяни пусна ръката му и седна на един камък, с лице в коленете й и се тресеше от хлипания. Той я гледаше и знаеше, че трябва да я успокои, но нещо го държеше на мястото му. Почувства вътрешностите си тежки и пълни със студ; отново видя надменното изражение на Рон пред себе си. Хари започна да обикаля в кръг, а смутената Хърмаяни беше в центъра му. Той правеше магиите, които обикновено Хърмаяни правеше за да осигури защитата им. Те не обсъждаха Рон в следващите няколко дни. Хари не искаше да казва името му отново и Хърмаяни знаеше, че няма смисъл да започва темата. През нощта, когато тя си мислеше, че Хари спи, той я чуваше тихо да плаче. Междувременно той носеше Хитроумната карта със себе си и я разучаваше на светлината от пръчката си. Чакаше за момента, когато табелката с името на Рон да се появи по коридорите на Хогуортс, доказвайки, че той се е върнал към удобствата на замъка, защитен от кръвния си статус на чистокръвен. Както и да е, Рон не се появи на картата и Хари се намери да гледа постоянно в името на Джини в момичешката спалня, като се чудеше дали интензивността, с която той гледаше името й, ще наруши сънят й и тя ще знае, че той си мисли за нея, надявайки се тя да е добре. С дните те мислеха къде може да е скрит меча на Грифиндор, но колкото повече говореха за местата, където Дъмбълдор може да го е скрил, толкова по-объркани ставаха размишленията им. Хари се мъчеше да си спомни дали Дъмбълдор някога му е казвал, че някога е скрил нещо някъде. На моменти той се чудеше на кой е по-ядосан - на Рон или Дъмбълдор. „Ние мислехме, че знаеш какво правиш... Мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш... Мислехме, че имаш истински план! Ти не можеше да крие това от себе си”. Рон беше прав. Дъмбълдор не беше му оставил фактически нещо. Те намериха един хоркрукс, но нямаха идея как да го унищожат. Другите бяха недостижими. Безнадеждност го изпълни отвътре. Сега той си мислеше за позволяването на приятелите му да дойдат с него на това криволичещо и безцелно пътуване. Те прекараха много нощи в почти пълно мълчание и Хърмаяни и поставяше портрета на Финиъс Нигелус на стола, като че ли това можеше да запълни дупката, която Рон беше оставил с тръгването си. Въпреки предишните му заплахи, че няма да се появи на този си портрет, Финиъс Нигелус не можеше да преодолее желанието си да научи какво прави Хари и продължи да се появява на всеки няколко дни. Хари беше дори радостен да го види, защото той беше компания, макар и подигравателен. Те получаваха новини от това какво става в Хогуортс, но Финиъс Нигелус не беше идеалния информатор. Той почиташе Снейп, първия директор от Слидерин след самия него и те бяха внимателни да не критикуват или задават нахални въпроси относно Снейп или Финиъс Нигелус нямаше да навести вече този си портрет. Както и да е, той изпусна няколко точни сведения. Снейп срещаше постоянен бунт от страна на учениците. На Джини й беше забранено да посещава Хогсмийд. Снейп беше възстановил декрета на Ъмбридж за събирането на трима или повече ученици или всякакви неофициални ученически организации. От всичко това Хари се досети, че Джини, Невил и вероятно Луна правят всичко възможно да възстановят ВОДА. Тези сведения накараха Хари да иска да види Джини толкова силно, че го почувства като коремна болка, но също го накара да мисли за Рон и Дъмбълдор и за Хогуортс, който му липсваше почти толкова, колкото бившата му приятелка. Докато Финиъс разказваше, Хари почувства за части от секундата, че иска да се върне в Хогуортс и да дестабилизира режимът на Снейп. Да бъде нахранен и в топло легло, други хора да бъдат отговорни. Изглеждаше като най-хубавото нещо на света в момента. Но той си спомни, че е „Търсен номер едно”, че имаше десет хиляди галеона награда за главата му и че да влезе в Хогуортс тези дни беше също толкова опасно, колкото да се разхожда в Министерството на магията. И Финиъс Нигелус изпускаше „ей така” въпроси за тяхното местонахождение. Хърмаяни му показваше вътрешността на чантата всеки път, когато попиташе и после той не се появяваше няколко дни след тези безцеремонни „довиждания”. Времето ставаше все по-студено. Те не смееха да остават на едно място твърде дълго, така че оставането в южната част на Англия, където твърдата земя замръзваше. Двамата продължиха да се местят нагоре надолу из страната: по планински склонове, където сняг засипваше палатката им; широко мочурище, където палатката се напълни със студена вода и малко островче по средата на Шотландското езеро, където снегът затрупа наполовина палатката през нощта. Те забелязаха коледни дръвчета от няколко стаи, когато Хари предложи единственото неизследвано място за тях. Те тъкмо бяха яли вкусна храна, която Хърмаяни беше откраднала от един супермаркет под мантията невидимка (добросъвестно оставяше парите на празните места) и Хари си помисли, че тя може да е по-податлива на убеждаване на пълен стомах със спагети Болонезе и сушени круши. Той също така предложи за няколко часа никой да не носи хоркрукса, който сега висеше на края на леглото отстрани. - Хърмаяни? - М-м-м? - тя се беше свила на един от фотьойлите и четеше „The tales of Beedle the Bard”. Той не можеше да си представи колко още можеше да извлече от книгата, която не беше съвсем дълга и тя все още разшифроваше нещо от нея, защото “Речник на древните руни” стоеше отворена до нея. Хари прочисти гърлото си. Той се почувства по същия начин, както се беше почувствал преди няколко години когато попита професор Макгонагол дали може да отиде в Хогсмийд без подписано разрешение. - Хърмаяни мислех си... - Хари може ли да ми помогнеш с нещо? - явно тя не го слушаше, наклони се и се показа иззад „The Tales of Beedle the Bard”. - Погледни този символ - каза тя и посочи началото на страницата. Над това, което Хари предполагаше, че беше заглавието на приказката имаше картинка на нещо като триъгълно око, чиято зеница беше пресечена от вертикална линия. - Не знам. Древни руни, Хърмаяни. - Знам това, но това не е руна и го няма в речника. В началото си помислих, че е картинка на око, но не е! Било е вписано с мастило, някой го е нарисувал, не е част от книгата! Мислиш ли, че си го виждал преди? - Не... Чакай малко! - Хари го погледна отблизо. - Не е ли същия символ, който бащата на Луна носеше на сватбата? - попита Хърмаяни - И аз си помислих същото. Това е знака на Гриндълуолд. Тя го гледаше със зинала уста - Какво-о? - Крум ми каза… - и той й разказа историята на Крум. Хърмаяни остана изумена. - Знака на Гриндълуолд!? - тя гледаше от Хари към знака и отново. - Никога не съм знаела, че Гриндълуолд има знак. Не е споменато в нищо, което съм чела за него. - E, както казах, Крум ми каза, че този знак е издълбан на една от стените на Дурмщранг и Гриндълуолд го е сложил там. - Това е много странно. Ако това е знак на Черен магьосник, какво прави в книжка с детски приказки? - Да, това е странно - каза Хари. - И мисля, че Скримджър би трябвало да го е разпознал. Той беше министър и би трябвало да е експерт Черни неща. - Сигурно си е помислил, че това е картинка на око, както и аз си помислих. А и всички други приказки имат картинки до заглавията си – и тя не проговори повече,а продължи да се занимава със знака.Хари опита отново. - Хърмаяни? - М-м-м? - Мислех си... И-искам да отида до Годрикс Холоу. Тя погледна към него, но очите й бяха разфокусирани и Хари беше сигурен, че тя още си мислеше за странния знак на книгата. - Да -каза тя. - Да, и аз мисля така. Наистина мисля, че трябва да отидем. - Чу ли ме правилно? - попита той - Разбира се, че те чух. Искаш да отидеш до Годрикс Холоу. Съгласна съм с теб. Мисля, че трябва да отидем. Имам предвид, не мога да се сетя какво друго можем да направим. Ще бъде опасно, но колкото повече мисля за това, толкова по-възможно ми изглежда да е там. - Ъ-ъ... Кое да е там?- попита Хари При това, тя го погледна объркано. - Ами-и, меча, Хари! Дъмбълдор е знаел, че ще искаш да се върнеш там. Все пак Годрикс Холоу е рожденото място на Годрик Грифиндор. - Наистина? Годрикс Холоу е рожденото място на Грифиндор? - Хари, отварял ли си някога „История на магията”? - Ами... - запъна се той и се усмихна и се почувства, че не го е правил от няколко месеца, мускулите му бяха странно сковани. - Може и да съм го отварял... Когато го купих... Веднъж... - Ами селото е кръстено на него и си помислих, че може да направиш връзката - каза Хърмаяни. Тя звучеше като старата Хърмаяни, която от доста време липсваше. Хари почти се надяваше, че тя ще каже, че отива до библиотеката. - Има малко за селото в „История на магията”. Чакай... - тя отвори мънистената си чантичка, порови малко и тогава извади нейното копие на „История на магията” от Батилда Багшот, което малко се поомачка, докато тя намери желаната страница. - „От подписа за Международния статус на тайната от 1689 г., магьосниците се крили за тяхно добро. Било е естествено, може би, те формирали техни малки вътрешни общества. Много села привлекли интереса на някои магьоснически семейства, които се събрали заедно за по-голяма сигурност. Селцата Тинуорш в Корнуел, Ъпър Флагли в Йоркшир и Отъри Сейнт Кечпоул в южната част на Англия били домове на забележителни магьоснически фамилии, които живеели там сред толерантни и понякога заблудени мъгъли. Най-известното от тези полумагически жилища е Годрикс Холоу, където великия Годрик Грифиндор е роден и където Боуман Райт, магьоснически ковач е създал първия златен снич. Гробището е пълно с имена на известни фамилии и това включва без съмнение историите за малката църква до него.” - Ти и твоите родители не сте споменати - каза Хърмаяни като затвори книгата, - защото професор Багшот не пише нищо за събитията след края на 19 век. Но не виждаш ли? Годрикс Холоу, Годрик Грифиндор, меча на Грифиндор; не виждаш ли защо Дъмбълдор е очаквал да направиш връзката? - О, да.... Хари не желаеше да признае, че не е мислел за меча когато предложи да отидат в Годрикс Холоу. За него нуждата да отиде там бяха гробовете на родителите му, къщата, от която се е измъкнал на косъм жив и самата Батилда Багшот. - Помниш ли какво каза Мюриъл? - попита той. - Кой? - Ти знаеш - той се колебаеше. Не искаше да споменава името на Рон, - пралелята на Джини. На сватбата. Тази, която каза, че имаш кльощави глезени. - О-о-о - каза Хърмаяни. Беше притеснителен момент: той знаеше, че тя е направила връзка с името на Рон, но въпреки това продължи: - Тя каза, че Батилда Багшот все още живее в Годрикс Холоу. - Батилда Багшот - измърмори тя като прокара пръст по името й на корицата на „История на магията”. - Ами, предполагам... Тя изпъшка толкова драматично, че вътрешностите на Хари се обърнаха; той извади пръчката си и се огледа, сякаш очакваше ръка да се покаже откъм ципа на входа, но там нямаше никой. - Какво? - попита той наполовина ядосан, наполовина облекчен.- Защо направи това? Помислих, че си видяла смъртожаден да отваря ципа на палатката, поне... - Хари, ами ако Батилда държи меча при нея? Ами ако Дъмбълдор й го е поверил? Хари обмисли тази възможност. Той се сети, че по думите на Мюриъл, сега Батилда е изкуфяла. Дали беше възможно Дъмбълдор да е скрил меча при нея? Ако това беше вярно, директорът беше оставил голяма загадка неразрешена - той никога не беше казвал, че е сменил оригиналния меч с фалшив и никога не е споменавал за приятелството си с Батилда. Сега естествено не беше момента да спори с Хърмаяни, точно когато тя се беше навила на неговото желание. - Да, той може да го е направил! Така, кога отиваме до Годрикс Холоу? - Да, но трябва да го обмислим внимателно, Хари. Тя сега беше седнала и идеята да прави планове,явно беше повдигнало духа й, колкото неговия. - Ще трябва да се упражняваме да се магипортираме заедно под мантията невидимка за начало и може би заклинанието за невидимост също ще ни бъде от полза, освен ако не мислиш да използваме многоликовата отвара? В такъв случай трябва да вземем коса от някого .Мисля,че това е по-добрата идея,така дегизировката ни ще бъде по-добра.... Хари я остави да говори, като кимаше и се съгласяваше с всичките й предложения. За пръв път, след като разбра, че меча в Гринготс е фалшив, той се почувства развълнуван. Той беше на път да си отиде вкъщи, да види мястото, където някога е имал семейство... Това беше Годрикс Холоу и ако не беше Волдемор, той щеше да си ходи там през ваканциите... Той щеше да кани приятели вкъщи... дори можеше да има братя и сестри... Щеше да бъде майка му, която ще му направи тортата за седемнайсетия му рожден ден. Животът, който беше загубил, му изглеждаше сега толкова реален, когато щеше да види мястото, където е изгубил всичко това. След като Хърмаяни отиде да си легне, Хари тихичко отиде до сака си и извади фотоалбума, който Хагрид му беше дал преди толкова много време. За пръв път от месеци, той разтваряше албума със снимките на майка му и баща му, усмихвайки се и махайки му от снимките. Това беше всичко, което той имаше за тях. Хари спокойно можеше да отиде в Годрикс Холоу на следващия ден, но Хърмаяни имаше други идеи. Тя беше убедена, че Волдемор очаква Хари на мястото, където са били убити родителите му, тя искаше да се убеди, че ще се дегизират напълно. Заради това, чак седмица след като бяха взели коси от невинни мъгъли, които правеха коледни покупки и упражняваха магипортиране заедно под мантията невидимка, Хърмаяни се съгласи да тръгнат. Те щяха да се магипортират заедно в тъмнината, така че беше късно следобед, когато те най-накрая погълнаха Многоликовата отвара и Хари се превърна в оплешивяващ мъж на средна възраст, а Хърмаяни в дребна и мишевидна негова съпруга. Мънистената чанта беше пълна с всички техни принадлежности (разделени от хоркрукса, който сега Хари носеше на врата си) и беше пъхната във вътрешния джоб на мантията на Хърмаяни. Хари сниши мантията невидимка над тях и те се завъртяха в тъмнината. Със сърце във гърлото, Хари отвори очи. Те стояха ръка за ръка на заснежена алея под тъмносиньото небе, където първите звезди светеха слабо. Къщичките стояха от двете страни на тесния път с коледни украси проблясващи по прозорците им. - Всичкия този сняг! - каза тя изпод мантията. - Защо не помислихме за снега? След всичките ни приготовления, ще оставим следи! Трябва да се отървем от тях. Ти го прави отпред, а аз... Хари не искаше да влезе в селото незабелязан и невидим, опитвайки се да се скрият,като заличаваха с магия следите си. - Хайде да махнем наметалото - каза Хари и като момичето погледна уплашено той продължи: - О, хайде де няма никой около нас. Той прибра мантията под наметалото си и това направи пътят има по-малко труден, ледения въздух се блъскаше в лицата им когато преминаваха покрай още постройки. Всяка една от тях можеше да е тази, в която Джеймс и Лили са живели или в която Батилда живее сега. Хари гледаше към вратите, покритите от сняг покриви и засипаните със сняг чардаци и си мислеше дали не може да си спомни някой от тях, но дълбоко в себе си знаеше, че това е невъзможно, че е бил малко повече от една година, когато е напуснал това място завинаги. Той не беше сигурен дали изобщо ще може да види мястото. Той не знаеше какво е станало след като заклинанието Фиделиус е спряло да действа. Тогава тясната алея по която те ходеха се изви наляво и ги заведе в сърцето на селото. Малък площад се откри към тях. Навсякъде беше увито в лампички и имаше нещо като мемориален паметник по средата, частично закрит от развяно от вятъра коледно дърво. Имаше няколко магазин, поща, кръчма и малка църква, чийто боядисани прозорци светеха като диамантени от светлината. - Хари, мисля, че е навечерието на Коледа - каза Хърмаяни. - Така ли? Той беше загубил представа за времето, не бяха получавали вестници от много седмици. - Сигурна съм че е - каза тя с очи вперени в малката църква. - Те... Те ще бъдат там, нали? Майка ти и баща ти? Мога да видя гробището отзад - Хари почувства тръпка, която не беше от вълнение, а от страх. Сигурно Хърмаяни е знаела какво си мисли той и като намери ръката му, тя я стисна и за пръв път го поведе напред. По средата на площада тя се спря като вкаменена. -Хари, виж! Тя сочеше към мемориала от войната. Когато те го подминаха, той се беше трансформирал. Вместо паметник покрит с имена, сега той се беше превърнал на статуя на трима човека: мъж с непокорна коса и очила, жена с дълга коса и красиво лице и момченце, стоящо в ръцете на майка си. Снегът покриваше главите им като пухкави шапки. Хари се приближи като гледаше в лицата на родителите си. Никога не си беше представял, че ще ги види на статуя... Той можеше да види себе си като щастливо бебе без белег на челото си... - Хайде - каза Хари когато се нагледа и те се обърнаха и продължиха към църквата. Когато прекосиха пътя, той погледна през рамо и видя, че статуята беше отново мемориал. Песента се усили когато те доближиха църквата. Това накара гърлото на Хари да се стегне, напомни му за Хогуортс, за Пийвс, реещ се наоколо и пеещ жестока имитация на коледната песен от вътрешностите на металните брони, на дванайсетте коледни елхи в Голямата зала, на Дъмбълдор, носещ шапката, която му се беше паднала от един фишек, на Рон с домашно плетен пуловер... Имаше двойна порта на входа на гробището. Хърмаяни я бутна колкото се може по-тихо и те влязоха вътре. От двете страни на пътеката снегът стоеше недокоснат. Те се придвижиха през снега като оставяха дълбоки следи зад себе си и като се движеха в сенките. Зад църквата редица след редица от заснежени гробници изпъкваха от бледо синьо, на места със заслепително червено, златно и зелено, което се отразяваше от прозорците на църквата. Като държеше здраво пръчката в джоба си, Хари продължи напред. - Виж това, това е Абът, може да са далечни роднини на Хана! - Говори тихо - помоли го Хърмаяни. Те навлизаха по-навътре в гробището като се спираха да прочетат написаното на надгробните камъни. - Хари, тук! Хърмаяни беше две редици по-далеч от него. Той трябваше да се върне към нея, а сърцето му биеше учестено в гърдите му. - Това... - Не, но виж! Тя посочи тъмния камък. Той спря и погледна надолу и видя думите: Кендра Дъмбълдор и кратък текст с датите на раждане и смърт и нейната дъщеря Ариана. Имаше и цитат: „Където е твоето сърце, там ще е и твоето съкровище.” Това означаваше, че все пак Рита Скийтър и Мюриъл бяха донякъде прави. Семейство Дъмбълдор е живяло тук и част от него е погребано тук. Виждайки гроба беше по-лошо от това да чуеш за него. Хари не можеше да спре да мисли, че той и Дъмбълдор имат дълбоки корени тук и това, че Дъмбълдор никога не му е казвал за това, не му е споделял връзката между тях. Те можеха посетят мястото заедно; за момент Хари си се представи да идва тук с Дъмбълдор, каква връзка е щяло да бъде това ,колко много би значело това за него. Но явно за Дъмбълдор, това, че техните семейства лежат едно друго, беше ненужно, незначително за работата, която Хари трябваше да свърши. Хърмаяни гледаше към Хари и той беше радостен, че лицето му е скрито в сенките. Той прочете думите на гроба още веднъж: „Където е твоето сърце, там ще е и твоето съкровище.”. Той не разбра значението на тези думи. Сигурно Дъмбълдор ги е избрал, най-възрастния член на семейството след смъртта на майка му. - Сигурен ли си, че той никога не е споменавал... - започна Хърмаяни - Не - каза той. – Нека продължим с търсенето. Хари се обърна и продължи като си мислеше, че не иска да е видял гроба, защото не искаше неговото вълнение да се смесва с негодувание. - Ето! - извика Хърмаяни пак след малко от тъмнината - О, не. Съжалява, помислих, че пише Потър. Тя търкаше един, покрит с мъх, камък като го гледаше леко намръщено. - Хари, ела пак за момент – прошепна тя. Той не искаше да бъде отклоняван пак и неохотно се върна назад. - Какво? - Погледни това! - гробът беше много стар и Хари едва различи думите написани там.Там беше нарисувана картината н триъгълното око. -Да....може да бъде..... Хърмаяни му посочи със светнала пръчка името на камъка. -Пише Иг-Игнотус мисля... -Ще продължа да търся родителите си, става ли?-каза Хари леко сърдито на Хърмаяни, която стоеше пред гроба. Понякога разпознаваше фамилията на някой, който познаваше в Хогуортс. Имаше няколко фамилии погребани тук. Можеше да каже това от датите на смърт и текстовете, в които се казва, че някои членове на семейството са се изнесли от Годрикс Холоу. Той навлизаше все по-дълбоко в гробището и всеки път, когато доближеше надгробен камък, чувстваше вълнение. Тъмнината и тишината го обгърнаха още по-силно, Хари се огледа притеснен за диментори и осъзна че звънчетата са млъкнали отдавна. Някой вътре в църквата тъкмо изключи осветлението. Тогава гласа на Хърмаяни стигна до него силен и ясен: - Хари, те са тук... Точно тук. И той позна по тона й, че това наистина бяха родителите му. Той се доближи до нея и нещо силно притисна гърдите му. Същото чувство, което беше изпитал при смъртта на Дъмбълдор... Скръбта го изпълваше отвътре, сякаш идваше право от сърцето му... и изпълваше дробовете му. Надгробния камък беше само две редици след гроба на Кендра и Ариана. Беше направен от бял мрамор, точно както гробницата на Дъмбълдор и беше лесно да се прочете все едно блестеше в тъмнината. Хари дори не трябваше да се навежда или приближава, за да прочете думите гравирани в мрамора: Джеймс Потър - роден 27 март 1960; починал 31 октомври 1981 Лили Потър - родена 30 януари 1960; починала 31 октомври 1981 „Последния враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” Ужасна идея го осени: „Да не беше идея на смъртожадни? Защо това беше тук?” - Не означава да се победи смъртта по начина който смъртожадните го мислят, Хари - каза тя нежно. - Това означава... Ти знаеш… Живот след смъртта. „Но те не живеят” - помисли си Хари, - „Няма ги”. Празните думи не можеха да променят факта, че останките на родителите му седяха под камъка и снега.... неузнаваеми... непознати. И сълзите дойдоха преди Хари да успее да ги спре, пламтящи и горещи върху студеното му лице и какъв беше смисъла да ги бърше и да ги спира? Той ги остави да се стичат по лицето му, със силно стиснати устни, поглеждайки надолу към пласта сняг, който го делеше от мястото където Лили и Джеймс, лежаха за последно, сега костите им или прахът им, незнаещи, че сега живият им син стои толкова близо до тях, неговото сърце все още биещо заради тяхната саможертва и той сега поиска да е под снега при тях. Сега Хърмаяни взе ръката му и той я стисна силно. Не можеше да я погледне, но напрежението в него се върна и той поемаше дълбоки, остри глътки от студения нощен въздух, опитвайки се да се успокои. Той трябваше да им донесе нещо, но не се беше сетил за това, а всяко растение на гробището беше замръзнало и безжизнено. Но Хърмаяни вдигна пръчката си, завъртя я в кръг и измагьоса букет от коледни рози. Хари ги хвана и ги положи на гроба на родителите си. Когато се изправи, той поиска да си ходят, не искаше да остава и момент повече тук. Хари сложи ръка около раменете на Хърмаяни и тя сложи нейната на кръста му, после се обърнаха в тишината и си тръгнаха през снега, покрай майката и сестрата на Дъмбълдор, през двора на църквата и двойната врата. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|