Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 4 Седемте Потъровци
| Глава 3
Отпътуването на Дърсли Ехо от звук на затръшната входна врата се понесе нагоре по стълбите и се чу вик: "Ей, ти!". За 16 години подобни призиви, Хари се беше научил, кога вуйчо му иска да го види, но въпреки това не се отзова. Той все още мислеше за парчето магическо огледало, в което, както му се беше сторило за секунда, видя очите на Дъмбълдор. Той не се вдигна от леглото и не се отправи към вратата до този момент, докато вуйчо му не започна да крещи "МОМЧЕ-Е!". Сложи парчето в пътната си чанта, при вещите, които искаше да вземе със себе си. – Ти май нещо не прибързваш! – засумтя Върнън Дърсли, когато Хари се появи на горното стъпало. – Ела тук! Трябва да поговорим! Хари заслиза надолу, държейки ръцете си дълбоко в джобовете си. Като влезе в гостната видя и тримата Дърсли. Бяха облечени и се приготвяха за път; вуйчо Върнън в стар костюм, а Дъдли, едрият рус мускулест братовчед на Хари – в кожено яке. – Да? – попита Хари. – Сядай! – каза вуйчо Върнън. Хари вирна брада. – ...моля... – добави вуйчо Върнън като направи лека гримаса заради тази дума. Хари седна. Струваше му се, че е знаел, какво му предстоеше. Вуйчо му почна да снове по цялата стая, а леля Петуния и Дъдли го наблюдаваха с безпокойство. Накрая на голямото месесто лице на вуйчо Върнън явно се залепи някаква мисъл и той спря срещу Хари. – Измислих... – каза той. – Колко невероятно! – възкликна Хари. – Не смей да се държиш така... – започна леля Петуния, Върнън Дърсли я успокои. – Празни приказки! – каза вуйчо Върнън, гледайки Хари със своите малки, сякаш в цепки очи. – Изобщо не вярвам на думите ти. Оставаме тук и никъде не заминаваме! Хари погледна вуйчо си и го напуши смях и досада едновременно. Върнън Дърсли сменяше мнението си на всеки двайсет и четири часа последния месец. Ту събираше вещите си, ту ги връщаше по местата им... и пак опаковаше, като очевидно изменяше за момент решението си. Хари се развесели от сърце, когато вуйчо Върнън, като не подозираше до последния момент, че Дъдли беше пъхнал в своя куфар гирите си, се опита да захвърли вещите на сина си в багажника; изтърси гирите върху краката си и обсипа с псувни всичко живо около себе си, независимо от болката. – Та... ти казваш – каза Върнън Дърсли, продължавайки разходката си из стаята – че ние: Петуния, Дъдли и аз сме в опасност, която идва от... от... – ... някои от "моите хора", Така ли? – каза Хари. – Така! Само че не вярвам и на една твоя дума! – вуйчо Върнън отново застана пред Хари – Аз не спах до среднощ да мисля за всичко това и дойдох до извод, че всичко това е план за превземането на къщата. – Къщата?!... — повтори Хари. — Коя къща? – ТАЗИ къща!! – изквича вуйчо Върнън и вената на челото му започна да пулсира. – НАШИЯТ дом! Цените на жилищата тук са много високи! Ти искаш ние да заминем, а после да направиш твоите фокуси и всичко да се окаже приписано на теб и... – Вие изкукахте ли?!!... – изуми се Хари. – План да получа тази къща?? Вие тъпи ли сте, или само така ми се струва?? – Не смей!... – изписка леля Петуния, но Върнън отново я успокои. – Нека ви напомня, ако случайно сте забравили, че аз все пак притежавам къща, която ми остави моят кръстник. Защо ми е тази?! За да ми напомня доброто старо време ли? Настъпи тишина. Хари сметна, че е направил известно впечатление. – И... ти си сигурен – каза вуйчо Върнън, като пак тръгна из стаята, – че някакъв си там лорд... – …Волдемор, — каза Хари. — И сто пъти ви повтарям, че не е предположение, а факт! Дъмбълдор ви говори миналата година и господин Кингзли и господин Уизли… Върнън Дърсли направи гримаса и Хари се сети, че вуйчо му се опитва да се избави от спомена за визитите на двамата вълшебници. Като се имаше предвид, че веднъж господин Уизли разпиля половината гостна стая на Дърсли, неговото появяване можеше, меко казано, да не зарадва вуйчо Върнън. – …Кингзли и господин Уизли това ви обясняваха! – още един път каза Хари. – Ставам на 17, заклинанието се прекратява и вие, заедно с мен се оказвате под заплаха от нападение откъм Волдемор. Орденът подозира, че Волдемор може да ви похити и изтезава, за да разбере къде съм. Или да таи надежда, че ще дойда да ви спасявам. Погледите на Хари и вуйчо Върнън се срещнаха. Хари беше сигурен, че са си помислили едно и също. След това вуйчо Върнън продължи да броди по стаята, а Хари отново заговори: – Необходимо е да се скриете и Орденът иска да ви помогне. Предлагат ви най-добрата защита, която е възможна. Вуйчо Върнън нищо не отговори, а продължи да снове по стаята. Слънцето се наклони над смълчаните огради. Косачката на съседа отново заглъхна. – Мислех, че има Министерство на Магията – каза вуйчо Върнън. – Има – отговори учудено Хари. – Е, и защо тогава те да не ни защитават? Струва ми се, че не сме виновни за нищо, ние сме жертви и имаме право на защита от властта. Хари не можа да удържи смеха си. Това беше в духа на вуйчо Върнън – да се подчинява на ръководството, даже да става въпрос за света, който той презираше и отхвърляше – Чухте какво ви казаха Кингзли и господин Уизли – отговори Хари. Мислим, че в Министерството има саботаж! Вуйчо Върнън се суетеше до камината и обратно и така страшно сумтеше, че черните му мустаци се повдигаха, а мисленето оцветяваше лицето му в люляков цвят. – Добре – каза той, като отново застана пред Хари – добре, да допуснем, че се съгласим на защита. Но не разбирам, защо не може да ме охранява онзи Кингзли. На Хари малко остана да му се кръстосат очите. На този въпрос също отговаряше не един път. – КАКТО КАЗАХ... – отговори той през зъби – Кингзли охранява министър-председателя на мъгъл... т.е вашия премиер. – Именно де! Той е най-добрият! – каза вуйчо Върнън показвайки екрана на изключения телевизор. Преди дни Дърсли бяха видели Кингзли в новините, когато придружаваше министър-председателя на едно посещение в болница. Този факт, а и това, че Кингзли можеше да се облича добре по мъгълски и увереността на бавния му нисък глас, беше причината Дърсли да не го приемат като другите магьосници. Е, и не го бяха виждали никога със златната му обица в ухото. – Той е много зает – каза Хари. – Но Хестия Джоунс и Дедалус Дигъл са повече от готови за действие... – Искам да видя документите им... – започна вуйчо Върнън, но на Хари свърши търпението. Ставайки, той се приближи към вуйчо си, като сам сочеше към телевизора. – Тези случаи не са просто нещастни... аварии, взривове и всичко, което сега става. Хора изчезват и умират и той стои зад това, Волдемор. Аз ви повтарям: той убива мъгъли за развлечение! Даже мъглата – идва от дименторите,а ако сте забравили вече какво е диментор – питайте сина си! Дъдли рязко сложи ръка на устата си. Всички се обърнаха към него. Той бавно отпусна ръце и попита: – Има ли... още от тях? – Още? – захили се Хари. – Освен тези двамата които ни нападнаха? Естествено! Те са стотици, а сега може би и хиляди, като гледам този всеобщ ужас и отчаяние... – Да, добре – каза вуйчо Върнън. – Разбрахме те... – Надявам се – каза Хари. – Защото, в момента в който навърша 17 всички: Смъртожадни, диментори, може и инферии, т.е мъртви тела, управлявани с Черна магия – могат да ви намерят и нападнат. И тогава ще си спомните, как сте се опитали да отблъснете магьосниците и ще разберете, че ви е била нужна помощ! Закратко настана тишина, като през годината, когато Хагрид разби вратата на морската хижа. Леля Петуния гледаше вуйчо Върнън, Дъдли гледаше Хари. Накрая вуйчо Върнън изтърси: – Ами моята работа? А училището на Дъдли? Не мисля, че тези неща са важни за магьосниците... – Вие не разбирате ли бе?! – завика Хари. – Те ще ви изтезават и убият така, както родителите ми!!! – Татко! – силно викна Дъдли. – Аз отивам с тези хора от Ордена! – Дъдли – каза Хари, – за първи път в живота си казваш нещо умно. Знаеше, че е спечелил тази битка. Ако Дъдли се е наплашил толкова, че да приеме помощ от Ордена, неговите родители несъмнено ще се съгласят с него. Никой от тях не би изоставил Дъделинчо. Хари погледна часовника си: – Те ще са тук след 5 минути – каза той и тъй, като никой не му отговори излезе от стаята. Мислеше, че всички проблеми ще се решат от само себе си, но какво да се каже при раздяла между хора след 16 години ненавист?... В своята стая Хари безцелно отиде до пътната си чанта и хвърли в клетката на Хедуиг храна, на която тя не обърна внимание. – Скоро ще отпътуваме – каза й Хари. – И можеш отново да си летиш свободно. На вратата се позвъни. Хари почака малко, но после излезе от стаята си и слезе долу. Не си представяше, че Дърсли биха могли да понесат присъствието на Хестия и Дедалус насаме. – Хари Потър! – изригна радостен глас, когато Хари отвори вратата; човек с лилава шапка ниско се поклони. – Каква чест, както винаги! – Благодаря, Дедалус – каза Хари, смутено усмихвайки се на тъмнокосата Хестия. – Много се радвам на това, което правите... те са тук – моите леля, вуйчо и братовчед. – Добър да е този ден за вас, роднини на Хари Потър! – радостно каза Дедалус влизайки в гостната. Дърсли не изглеждаха така радостно; Хари вече очакваше да променят пак решението си. Дъдли се присламчи към майка си при вида на магьосниците. – Виждам, че вече сте готови! Прекрасно! Планът, както вече ви е разказал Хари, е прост – каза Дедалус, като извади джобен часовник и внимателно го разгледа. – Ще напуснем къщата така, както Хари. Не бива да ползваме магия във вашия дом, това може да провокира Министерството да арестуват Хари, защото е все още непълнолетен. Ние трябва да пропътуваме около 15 километра, преди да се магипортираме на безопасно място, което избрахме за вас. Надявам се, че знаете да карате? – учтиво попита той вуйчо Върнън. – Зная ли как... Разбира се, че прекрасно знам как се кара, мама му стара! – разлюти се вуйчо Върнън. – Значи сте много умен, сър, много. Лично аз бих се втрещил при вида на тези копчета-мопчета – каза Дедалус. На него много му харесваше да се възхищава на вуйчо Върнън, който пък от своя страна, с всяка секунда губеше вяра в "плана". – Даже не умее да кара кола – промърмори той, докато мустаците му истерично подскачаха, но, за щастие нито Дедалус, нито Хестия не го слушаха. – Ти, Хари, – продължи Дедалус – започваш тук своята стража. Нашите планове малко се промениха... – В какъв смисъл? – попита Хари. – Мислех, че Лудоокия трябваше да ме вземе за паралелно магипортиране! – Не бива! – отвърна Хестия. – Лудоокия ще ти обясни. Дърсли, които безразлично слушаха този разговор, подскочиха от гръмкото: – Побързайте! Хари прегледа цялата стая, докато съобрази, че звукът идва от джобния часовник на Дедалус. – Така-а, времето ни пришпорва! – каза Дедалус, затваряйки и прибирайки часовника обратно в сакото си. Ще синхронизираме времето на твоето отпътуване, с магипортирането на семейството ти, Хари! – той се извърна към Дърсли – Е, готови ли сме за тръгване? Никой не отговори. Вуйчо Върнън гледаше към издутината в джоба на Дедалус. – Може би ние трябва да почакаме в коридора, Дедалус! – каза Хестия. Тя считаше за неприлично да остават в стаята, когато Хари и семейството му трябваше да си кажат нежни и топли думи на раздяла. – Не бива... – промърмори Хари, но вуйчо Върнън му спести обясненията с гръмкото "Е, тогава довиждане, момче!" Той вдигна дясната си ръка, за да я подаде на Хари, но премисли и сви дланта си в юмрук, поклащайки го напред-назад като махало. – Готов ли си, Дъди? – попита леля Петуния проверявайки закопчалката на чантата си, като се стараеше да избегне погледа на Хари. – Дъдли не отговори, а стоеше с отворена уста, напомняйки на Хари великана Гроуп. – Тръгваме – каза вуйчо Върнън. Той вече почти беше отворил вратата, когато изведнъж Дъдли проломоти: – Не разбирам... – Какво не разбираш, сладичкия ми? – попита леля Петуния, като го погледна. – Дъдли вдигна своята тлъстичка като на прасенце ръка показвайки Хари. – Защо ТОЙ не идва с нас? Вуйчо Върнън и леля Петуния замряха, втренчени в Дъдли, сякаш току-що беше изказал желание да стане балерина. – Какво-о? – гръмко попита вуйчо Върнън. – Защо той не идва с нас? – Ами той... не иска – каза вуйчо Върнън, като се извърна към Хари и добави: – Нали не искаш? – Ни най-малко – каза Хари. – Нали виждаш? – каза вуйчо Върнън. – Сега да тръгваме. Той излезе от стаята. Те чуха, как се открехна вратата, но Дъдли не се движеше и след няколко крачки леля Петуния също спря. – Сега пък какво още?! – изкрещя вуйчо Върнън, като се появи на вратата. Като че Дъдли не можеше с думи да изрази това, което искаше. След няколко мига на очевидна вътрешна борба, той накрая каза: – А той къде ще замине?... Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Дъдли явно ги плашеше. Хестия Джоунс наруши мълчанието: – Но... нали вече знаете къде заминава племенникът ви? – попита тя озадачено. – Разбира се, че знаем – каза Върнън Дърсли. – Някъде с вашата компания, нали? Така... Това е всичко, Дъдли, да тръгваме, че се бавим, ти чу какво каза чичкото. Отново Върнън Дърсли излезе през вратата, но Дъдли не го последва. – "Някъде с вашата компания"??... – Хестия беше поразена. Хари знаеше това изражение, магьосниците не разбираха как така кръвни роднини, живеещи заедно, не се интересуваха от знаменития Хари Потър. – Всичко е наред – увери я Хари. – Това няма значение за мен, наистина... – Няма значение?! – повтори Хестия повишавайки тон. – Тези хора не разбират ли през какво се налага да минеш?! В каква опасност си? Какво уникално място заемаш в сърцата на хората, въстанали против Волдемор?? – Ъ-ъ, не, не разбират – отвърна Хари. – Мислят, че аз само заемам място и, честно казано свикнах... – Аз не мисля, че ти заемаш място. Ако Хари не беше видял как устните на Дъдли се раздвижиха, той нямаше да повярва на ушите си. Той дълго гледаше Дъдли,постепенно осъзнавайки, че фразата действително произнесе неговият братовчед. Дъдли се изчерви. Хари сам беше учуден и се чувстваше неловко. – Аз... ъ-ъ-ъ... благодаря ти, Дъдли. И отново Дъдли потъна в размисъл. Накрая допълни: – Ти ми спаси живота... – Не съвсем – каза Хари. – Дименторът щеше да вземе само душата ти. Той погледна с интерес братовчед си. Те не общуваха това лято, както и предишното, когато Хари се върна на "Привит Драйв" и не излезе от стаята си. Но чак сега Хари разбра, че чашката студен чай не е била капан или лоша шега. Почувства лекота от това,че Дъдли неочаквано беше проявил способност да чувства. Опитвайки да отвори уста още един път, Дъдли отново изпадна в червенолико мълчание. Леля Петуния се разплака. Хестия Джоунс я погледна одобрително, а после се шашна окончателно, когато леля Петуния вместо да прегърне Хари, прегърна Дъдли. – Толкова мило, Дъденце-е-е! – ревна тя на неговата масивна гръд. – Такова мило момче... – к-каза "благодаря"... – Не каза "Благодаря" – възмути се Хестия. Той само каза, че Хари не заема място! – Да, но от неговата уста това е все едно "Обичам те" – каза Хари, едновременно уморен от напрегнатата сценка и желаейки да се присмее на леля си, която прегръщаше Дъдли така, сякаш беше спасил Хари от горяща сграда. – Ще тръгваме ли изобщо? – продума вуйчо Върнън, като отново се появи на гостната врата. – Струва ми се, че закъсняваме! – Да, да, тръгваме! – каза Дедалус Дигъл, който се шишардиса малко, наблюдавайки ставащите събития, но направи усилие и събра мислите си. – Наистина е време, Хари... Той се наклони и взе ръката на Хари със своите две ръце. – Успех, надявам се, че ще се видим отново. Надеждата на Магическия свят е възложена на теб... – А... – каза Хари. – Сигурно. Благодаря. – Прощавай, Хари, – каза Хестия, подавайки му и тя ръка. – Нашите мисли са с теб... – Надявам се, че всичко ще е наред... – каза Хари, хвърляйки поглед към леля Петуния и Дъдли. – А, уверен съм, че при нас всичко ще е добре! – отвърна Дигъл и като махна с шапка на прощаване, излезе от стаята. Хестия го последва. Дъдли бавно се освободи от майчините обятия и отиде при Хари, на който му се искаше да проучи братовчед си с магия. Дъдли поднесе голямата си розова ръка. – Боже, Дъдли! – възкликна Хари докато леля Петуния се разрева отново – Дименторите да не са ти вкарали чужд мозък?... – Не зная... – измрънка Дъдли. – Ще се видим, Хари... – Да... – каза Хари, като стисна ръката на Дъдли. – Може би... Пази се, Голям Д ! Дъдли почти се усмихна и излезе от стаята. Хари чу неговите тежки стъпки в двора и затварянето на автомобилните врати. Леля Петуния като притискаше до лицето си кърпичка се обърна. Изглежда не очакваше да остане насаме с Хари. Припряно прибра кърпичката в джоба си и каза: – Аз... сбогом... – и се отправи към вратата, без да го гледа. – Сбогом! – каза Хари. Тя спря и се извърна. За секунда Хари изпита странно чувство, като че ли тя искаше да му каже нещо. Петуния го загледа и като че ли щеше да му заговори, но отмятайки глава тя излезе от стаята и се отправи към мъжа и сина си. Глава 4 Седемте Потъровци Хари избяга нагоре по стълбата в спалнята веднага, щом колата със семейство Дърсли излезе на пътя. Котелът на Дедалус се виждаше между леля Петуния и Дъдли на задната седалка. В края на "Привит Драйв" колата сви надясно, прозорците й светнаха с рубиненото сияние на залязващото слънце и изчезна от поглед. Хари взе клетката с Хедуиг, "Светкавицата" и раницата си, за последен път огледа своята необичайно чиста стая и се отправи надолу в коридора, където постави клетката, метлата и пътната чанта на последното стъпало. Започна да се смрачава и коридорът сякаш се изпълни със сенки. Беше странно да стоиш там, в тишината и да знаеш, че напускаш този дом завинаги. Много отдавна, когато семейство Дърсли го оставяха сам, за да отидат да се повеселят, тези минути самота му се струваха ценни. Понякога отскачаше до хладилника, за да си вземе някое лакомство, а после бързо тичаше нагоре по стълбите да поиграе на компютъра на Дъдли, или включваше телевизора, превключвайки каналите да потърси нещо по-интересно. Странно чувство на пустота го обхвана сега, като че ли беше загубил по-малък брат, или сестра... – Не искаш ли за последен път да се разходиш наоколо? – попита Хари Хедуиг, която все още седеше с глава под крилото. – Ние тук никога няма да се върнем. Нима не ти се иска да си спомниш всичко, което се случи тук? Погледни това килимче. Колко спомени... Дъдли се издрайфа на него, когато го спасих от дименторите... Като си отиваше, той все пак ми беше благодарен, представяш ли си?... А миналото лято Дъмбълдор влезе през тази врата... Хари за миг загуби мисълта си, а Хедуиг не направи нищо за да му помогне да ги възстанови, само си седеше с глава под крилото. Хари обърна гръб на вратата. – А тук, Хедуиг, – Хари отвори вратата на килера под стълбите – спях! Ти тогава не ме и познаваше още... Боже, той е бил толкова малък, че бях забравил... Хари се огледа, видя старите обувки и чадъри, спомняйки си, как като се събуждаше всяка сутрин, първо виждаше стълбите и винаги в компания с двойка паяци. Тогава не знаеше нищо за това, кой е той всъщност, какво се беше случило с родителите му и какви невероятни неща ставаха около него. Но винаги помнеше сънищата си, странни, непонятни, със зелени присвятквания, а веднъж сънува – чичо Върнън едва не катастрофира като му каза това – летящ мотоциклет... Неочакван, оглушителен рев се разнесе някъде наблизо. Хари рязко се изправи и си трясна главата в ниския горен праг на вратата. Спря се, за да изтърси няколко отбрани псувни на чичо Върнън, после се завтече в кухнята, държейки се за главата и погледна в прозореца към задното дворче. Тъмнината сякаш започна да пулсира, въздухът затрепери. После, един по един, с лек пукот почнаха да се появяват хора, тяхната Обезвидяваща магия преставаше да действа. Над всички висеше Хагрид с каска и защитни очила, възседнал огромен мотоциклет с кош. Хората около него се приземяваха на метли, а двама на скелетоподобни крилати черни коне. Разтваряйки вратата от тъмния коридор Хари се втурна при тях. Раздадоха се радостни викове, Хърмаяни го прегърна, Рон го потупа по гърба, а Хагрид попита: – Всичко както тряб'а ли е, Хари? Готов ли си за път? – Определено! – отвърна Хари, като разглеждаше процесията с възторг. – Но не мислех, че ще сте толкова много! – Плановете се промениха – каза Лудоокия, в ръцете на който имаше два огромни, натъпкани вързопа, магическото му око се движеше с бясна скорост, оглеждайки къщата и улицата наоколо. – Хайде някъде да се покрием преди да ти разкажем всичко. Хари ги поведе към кухнята, където весело смеейки и бъбрейки седнаха на столовете и другите мебели, добре измити и поддържани от леля Петуния, или просто се облегнаха на безупречно чистите стени. Високият и слаб Рон; Хърмаяни, пищните къдрици на която бяха сплетени в дълга плитка; еднакво усмихващите се Фред и Джордж; дългокосият Бил, целият в белези; оплешивяващият г-н Уизли, с неговото добро лице и малко криви очила; грохналият от битки Лудоок Муди, еднокрак и с вълшебно яркосиньо око, което непрестанно се въртеше в очната кухина; Тонкс, с нейните прекрасни късо подстригани розови коси; седналият Лупин, целият в бръчки; стройната светлоруса Фльор; плешивият широкоплещест Кингзли; Хагрид, със своите разчорлени коси, които трябваше да се пригладят, за да не му опре главата в тавана; а още и Мъндънгъс Флетчър, малко, мръсно, подло старче. Хари беше щастлив да види всички, даже и Мъндънгъс, който старателно го избягваше от последната им среща. – Кингзли, мислех, че охраняваш мъгълския министър-председател! – каза Хари през цялата стая. – А, може и да преживее без мен една нощ – отвърна Кингзли. – Ти си много по-важен. – Хари, познай какво стана! – усмихна се Тонкс, седнала на пералнята и пошава с пръстите на лявата си ръка, на една от които блестеше пръстен. – Оженили ли сте се?! – викна Хари гледайки ту към нея, ту към Лупин. – Съжалявам, че ти не беше с нас Хари, мина много тихо и мирно. – Но това е отлично, поздра... – Добре, добре, после всеки ще може да бъбри – извика Муди и в кухнята настана тишина. Муди свали вързопа на пода и се обърна към Хари. – Дедалус сигурно ти е казал, че ни се наложи да се откажем от план "А". Пиус Тикнес отиде твърде далеч, от което възникнаха някои трудности. Той, под заплаха от затвор забрани да има пудролиния в този дом, да се отваря портал или да се магипортира от тук или към тук. Всичко е направено, за да те защитим от нападение на Ти-знаеш-кой. Безсмислено е всъщност, защото ти все още имаш защитата от майка си. Той иска да ти попречи безпрепятствено да излезеш оттук. И втори проблем – не си още пълнолетен, а това означава оставяне на "следа". – Аз не... – Да, да, "следа"! – нетърпеливо отвърна Лудоокият. – Това е заклинание, проследяващо непълнолетната магия. Ако ти, или който и да било друг произнесе заклинание, за да те изведе оттук, Пиус Тикнес веднага ще узнае. Както и смъртожадните... – Не можем да чакаме, докато "следата" изчезне, защото в този момент се прекратява защитата на майка ти. Пиус смята, че всичко е под негов контрол и няма да можеш да тръгнеш. Хари само можеше да се съгласи с непознатия за него Тикнес. – И какво ще правим тогава? – Ще използваме средства за придвижване, до които все още имаме достъп, които не оставят "следа": за метли, тестрали и мотоциклета на Хагрид не е нужна допълнителна магия. В плана имаше купчина пропуски, но Хари реши да си държи езика зад зъбите, за да може Лудоокият сам да ги забележи. – Значи заклинанието на майка ти ще се прекрати само в два случая: ако достигнеш пълнолетие, или – махна с ръка към кухнята – ако ти никога няма да назовеш това място твой дом. Днес ти се разделяш с твоите чичо и леля, напълно разбирайки, че ти никога повече няма да живееш с тях в този дом, нали така? Хари кимна. – И тогава заклинанието отпада в момента, в който пристъпиш прага. Решихме да се лишим от магията по-рано, защото другият вариант беше да чакаме, докато Волдемор те пипне, когато навършиш 17. – Нашето предимство е в това, че Волдемор не знае, че ще те превозим днес. Пуснахме "партенка" * (*В шпионажа – лъжлива информация, с цел издаване на прикрити агенти (бел.пр.)) в Министерството. Сега те си мислят, че няма да те вземем до 30-ти юли, но ние си имаме работа с Вие-знаете-кой, затова не може да разчитаме много на това. Сигурно по негова заповед двойка смъртожадни ще патрулират във въздуха в околността, затова около десетина къщи наоколо получиха от нас добра порция защитни заклинания. Можем да те скрием във всяка една от тях, те всички са свързани някак с Ордена: моят дом, домът на Кингзли, домът на лелята на Моли – Мюриел... е, разбра същината – каза Лудоокият. – Да... – отвърна Хари не съвсем честно, защото все още виждаше огромен пропуск в плана. – Ти заминаваш при родителите на Тонкс. Когато се окажеш в зоната на защитните заклинания, можеш да се магипортираш до Нора. Въпроси? – Хм... да – каза Хари. – Разбира се, те няма да узнаят в кой от 12-те къщи ще полетя отначало, но няма ли да изглежда интересно, че... – той бързо пресметна – 14 човека летят към родителите на Тонкс? – А, да!... – каза Муди – забравих да кажа най-важното. Четиринайсет човека няма да летят към Тонкс. Ще бъдат седем Хари Потъровци, всеки от които, с ескорт ще полети по различна траектория към един от защитените домове. От своята мантия той измъкна манерка с течност, приличаща на мръсотия. Нямаше нужда да се казва повече нищо, Хари мигновено схвана плана. – Не!! – силно извика той, гласът му прокънтя из кухнята. – За нищо на света! – Казвах им, че така ще реагираш! – каза Хърмаяни доволно. – Ако мислите,че ще позволя шест души да си рискуват живота!!... – ... `щото на нас ни е за първи път... – продължи Рон. – Това е друго – това е моя... – Е, на никой от нас не ни харесва това, – безгрижно произнесе Фред. – Представи си, че нещо стане не така, както трябва, и ние завинаги трябва да останем хърбави очилати мухльовци!... Хари не се засмя: – Нищо няма да стане без съгласието ми! Имате нужда от косата ми. – Да бе, каква нелепа грешчица! – иронично каза Джордж. – Разбира се, че ама никак няма да получим твоята косичка, ако не се съгласиш... – Ей, да бе, тринадесет души срещу едно момче, което не бива да прави магии... – просто нямаме шанс! – ухили се Фред. – Да, да, много смешно, – изтърси Хари – просто се кикотя! – Ако трябва насилие, ще вземем мерки – изръмжа Муди, докато магическото му око потрепваше, докато гледаше Хари. – Тук всички сме възрастни хора, всички сме готови да приемем риска! Мъндънгъс вдигна рамене и се изви. Магическото око се обърна към него. – Няма да спорим повече. Времето ни свършва. Момче, имам нужда от косата ти, СЕГА ! – Но това е безумие, не трябва... – Не трябва ли?! – заръмжа Муди. – Ти-знаеш-кой е на свобода, половината Министерство е на негова страна! Потър, той може и да лапне "партенката" за 30-ти, но това няма да му попречи да прати смъртожадни за проследяване, така бих направил и аз! Те сигурно няма да те хванат в този дом, докато магията ма майка ти още действа, но тя скоро свършва, а това им е известно! Нашата единствена възможност – това е примамката! Даже Ти-знаеш-кой не може да се разкъса на седем части! Хари с крайчеца на окото си размени поглед с Хърмаяни и бързо отклони очи. – Та така, Потър... малко коса, бъди така любезен. Хари погледна Рон, на чието лице беше изписано "просто го направи". – СЕГА! – изръмжа Муди. Виждайки,че всички погледи са приковани към него, Хари се хвана за косата на темето и дръпна. – Добре! – каза Муди, куцукайки напред и махна запушалката от манерката с отвара. – Право тук, моля! Хари сложи космите вътре. Отварата моментално започна да се пени и дими, после стана чиста и яркозлатиста. – О-о-о, изглеждаш по-вкусен, отколкото Краб или Гойл, Хари! – каза Хърмаяни, преди да види учудено повдигнатите вежди на Рон, изчерви се и обясни: – Е, ти знаеш за какво... отварата на Гойл изглеждаше като сополи. – Така, сега фалшивите Потъровци, подредете се, моля! – произнесе Муди. Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Фльор се строиха пред светещата раковина на леля Петуния. – Един липсва... – замислено каза Лупин. – Ето! – каза Хагрид хващайки за яката Мъндънгъс и го подхвърли към Фльор, която сбърчи носле и се премести между Фред и Джордж. – Казвам ви, че е по-добре да бъда в охраната. – каза Мъндънгъс. – Млъквай! – заръмжа Муди. – Вече ти казвах, лигав гол охлюв такъв, че смъртожадните ще се опитват да пленят Потър, а не да го убиват! Дъмбълдор винаги казваше, че Вие-знаете-кой винаги е искал САМ да довърши Потър! А ако охраната седне да оказва съпротива, точно тях ще се опитат да ги убият! Очевидно това не убеди Флетчър, но Муди извади половин дузина чаши с размер на яйце и ги раздаде, преди да налее в тях Многоликова отвара. – Е, да тръгваме! Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж, Фльор и Мъндънгъс отпиха от чашите. Веднага почнаха да се задъхват и гърчат, когато отварата проникна в тях. Фигурите им започнаха да кипят сякаш бяха горещи. Хърмаяни и Мъндънгъс пораснаха, Рон и близнаците се смалиха; косата им почна да потъмнява, у Хърмаяни и Фльор сякаш излизаха от главите им. Муди в това време, без да им обръща внимание развърза огромните вързопи, които беше донесъл. Когато свърши с тях, пред него стояха шест тежко дишащи Хари Потъровци. Фред и Джордж се обърнаха един към друг и заедно възкликнаха: – Я-а-а! Еднакви сме!... – Бе не знам защо, ама според мен, все пак, изглеждам по-добре! – каза Фред, разглеждайки отражението си в чайника. – Пфу-у! – изфуча Фльор, като наблюдаваше отражението си във вратичката на микровълновата печка. – Бил, не ме гледай, изглежждам ужжасно! – На когото екипировката е по-голяма, могат да вземат оттук един размер по-малко – каза Муди, показвайки първия вързоп. – И обратно. Не забравяйте очилата, в страничните джобове има шест чифта. Като се преоблечете, в другата раница вземете своя багаж. Истинският Хари не без неудобство гледаше последвалата сцена, защото беше и една от най-странните, която беше виждал. Шест Хариевци се преобличаха, слагаха очила, отделяха своите неща настрани. Искаше му се да ги помоли да проявяват поне някакво уважение към личния му живот, тъй-като те безгрижно се разголваха и така леко излагаха тялото му на показ. – Знаех си, че Джини лъжеше за татуировката! – каза Рон разглеждайки голите си гърди. – Хари, имаш отвратително зрение! – изтърси Хърмаяни, като слагаше очилата. Преоблечените Хариевци взеха раниците и клетките с плюшени сови от втория вързоп. – Добре! – заговори Муди, като пред тях застана последният Хари. – Сега се разделяме по двойки. Флетчър, летиш с мен на метла! – Защо пък с него? – промърмори Хари, стоейки близо до всички. – Защото за теб са нужни две очи – проръмжа Муди, докато магическото му око не изпускаше Мъндънгус. – Артур и Фред... – Казвам се Джордж – каза близнакът сочен от Муди. – Какво, не можете да ни различите когато и двамата сме Хари? – Извини ме, Джордж... – Шегувам се, аз съм Фред... – Стига шеги – изригна Муди. – Другият там... Фред, Джордж, който и да си... Ти – с Ремус! Госпожице Делакор... – Аз ще взема Фльор на моя тестрал – каза Бил. – Тя не харесва метлите... – Фльор отиде при него с плачливо и виновно изражение, което Хари се надяваше никога да не види на своето собствено. – Госпожице Грейнджър с Кингзли, тестрал… Хърмаяни стана уверено, като отвърна на усмивката на Кингзли. Хари знаеше, че тя също не се чувствува сигурна на метла. – И оставаме ние с теб, Рон! – каза Тонкс радостно. Рон не изглеждаше така щастлив, като Хърмаяни. – А ти си с мен, Хари. Добре ли е? – каза Хагрид малко смутено. – Ше бъдем на мотоциклета, нал' 'збираш, че метли и тестрали нема да ма издържат. Нема мно'о места за седане, ша тря'а да седнеш в коша, нал' тъй? – Отлично! – каза Хари, несигурен в искреността си. – Мислим, че смъртожадните ще очакват, че ще летиш на метла – каза Лудоокият, който изглежда се досети какво мисли Хари. – Снейп имаше сума време да им разкаже всичко, което не им беше казал преди. Така, че ако се натъкнем на тях, по-скоро ще изберат Потър на метла. Добре! – продължи той завързвайки раниците с вещите на лъже-Потъровците и отиде към вратата. – Три минути до тръгването. Да затваряме вратата няма смисъл – при нужда така или иначе ще я отворят... Тръгваме! Хари взе раницата, "Светкавицата", клетката и излезе след останалите. На всички страни полетяха метли. Хърмаяни вече се беше качила на черния тестрал с помощта на Кингзли, на Фльор помогна Бил. Хагрид вече стоеше до голям мотоциклет и със защитни очила. – Това той ли е?! Моторът на Сириус? – Тоя, същия! – каза Хагрид като просия. – 'Га те возих на него последния път, Хари, можех да те побера в дланта си... На Хари му се струваше малко унизително да седи в коша на мотоциклета. Нали в този момент, той веднага стана по-нисък от другите. Рон се подсмихна, като го видя седящ, като бебе на кола играчка. Хари сложи раницата и метлата в краката си, а клетката с Хедуиг постави между коленете си. Беше ужасно неудобно. – Артър поомагьоса туй-онуй тука... – започна Хагрид, незабелязвайки неудобството на Хари. Седна на мотора, който проскърца и провисна до земята. – Няколко скрити коза в ръкава. Ха, а т'ва пък беше моя идея. Той мушна с грамадния си пръст едно пурпурночервено копче до скоростомера. – Хагрид, по-внимателно! – предупреди го г-н Уизли, който стоеше до него с метла в ръка. – Аз и до този момент не съм сигурен, че си струва да ползваш това. Но ако го използваш, само в истински критична ситуация! – Отлично – викна Муди. Всички сме готови! Искам да тръгнем по едно и също време, иначе всичко е за този, дето духа! Всички извърнаха глави. – Дръж се здраво, Рон! – каза Тонкс и Хари забеляза как Рон виновно погледна Лупин и после обхвана талията на момичето. Хагрид запали мотоциклета. Той зарева като змей и кошът почна да се тресе. – Късмет на всички! – извика Муди. Ще се видим след час при Нора. Броя до три. ЕДНО... ДВЕ...ТРИ ! Мотоциклетът издаде страшен рев, а кошът се разтърси неприятно. Той бързо се издигна във въздуха, очите на Хари сълзяха, а косата му вееше назад. Около него се издигаха метли, покрай тях се появи черна опашка на тестрал. Краката му стиснаха клетката и раницата и замълча. Дискомфортът беше толкова ужасен, че той забрави за последен път да погледне на къща номер 4 на "Привит Драйв", а когато се надвеси от коша, вече не можеше да разбере кой беше неговият дом. Все по-високо и по-високо се издигаха в небето... Неочаквано и отникъде, като от въздуха ги притиснаха и обкръжиха. Около трийсет човека с качулки направиха във въздуха кръг, в който се оказа всеки член на Ордена... Навсякъде святкаха зелени лъчи, носеха се викове; Хагрид закрещя и моторът се преобърна. Хари изгуби всякаква ориентация. Фенери светеха над тях, навсякъде се чуваха викове, а Хари се вкопчи за коша, опитвайки се да се спаси... Клетката с Хедуиг, "Светкавицата" и раницата се изплъзнаха изпод коленете му. – Не-е-е! Помогнете! Метлата падна долу, но Хари успя да хване раницата и клетката, когато моторът се върна в предишното си положение. За секунда му се стори, че всичко свърши, но неочаквано блесна още един зелен лъч. Совата изкряка и падна на дъното на клетката. – Не!... НЕ-Е-Е-Е !! Моторът дръпна напред и Хари забеляза как смъртожадните с качулките се разлетяха встрани, когато Хагрид започна да разкъсва тяхното обкръжение. – Хедуиг!... Хедуиг... Но совата лежеше неподвижно, като играчка на пода на клетката. Той не можеше да повярва, обзе го страх и за другите. Хари погледна през рамо и видя маса народ, зелените проклятия летяха навсякъде, две двойки отлетяха от мястото на действието, но Хари не можа да разбере кои бяха. – Хагрид, да се върнем, трябва да се върнем! – крещеше той, опитвайки се да надвика шума на ревящия двигател, взе пръчката си, постави клетката с Хедуиг на пода, отказвайки да повярва, че е мъртва. – Хагрид, ОБРЪЩАЙ ! – Заповядано ми е да те доставя жив и здрав, Хари! – закрещя Хагрид и увеличи скоростта. – Спри... СПРИ ! – крещеше Хари, но когато се извърна, около ухото му прилетяха два зелени лъча. Четири смъртожадни напуснаха обкръжението и ги подгониха, целейки се в широкия гръб на Хагрид. Хагрид се пазеше, но смъртожадните догониха мотоциклета, подир тях летяха все повече проклятия, а Хари се принуди да се сниши в коша, за да не попадне на тях. Извърна се и извика "СТУПЕФИ", и червен лъч излетя от пръчката му, разпръсвайки смъртожадните, които се опитваха да стоят далеч от нея. – Дръж се, Хари, сега ще им покажа! – изрева Хагрид, и Хари навреме погледна нагоре, когато Хагрид натисна с големия си пръст зеленото копче. Стена, истинска тухлена стена изригна от изпускателната тръба. Обръщайки се, видя, как тя порасна направо във въздуха. Трима от смъртожадните се изплъзнаха от нея, но на четвъртия не му провървя. Той изчезна от поглед, падна като камък, а метлата му разлетя на парчета. Един от другарите му намали скоростта, за да му помогне и изчезнаха в тъмнината, както и стената. Хагрид натисна кормилото и увеличи скоростта. Още много смъртоносни проклятия летяха около главата на Хари от пръчките на останалите двама смъртожадни. Целеха се в Хагрид. Хари запрати няколко Обездвижващи заклинания. Червени и зелени искри се сблъскаха във въздуха, разпадайки се на цветни частици, Хари си помисли за фойерверки, за мъгълите долу, които не знаеха какво се случва... – Още веднъж се дръж, Хари! – викна Хагрид, като натисна второто копче. Този път огромна мрежа излезе от ауспуха, но смъртожадните бяха готови за нея. Двама се извърнаха и неочаквано се появи трети и заедно погнаха мотоциклета, обсипвайки го с проклятие подир проклятие. – Последен опит, тв'а тря'а да работи, дръж се здраво! – закрещя Хагрид и натисна пурпурното копче до скоростомера. Безотказно с гръмовен рев, Змейски пламъци се изстреляха като куршум от ауспуха и се разнесе звук на разкъсан метал. Хари видя, как смъртожадните изчезнаха от поглед, пометени от огъня, но кошът започна да се разпада – прикрепителните скоби не издържаха прекомерното натоварване. – Не е лошо, Хари! – викна Хагрид с мъка удържайки скоростта. Мотоциклетът изгуби управление и започна да придърпва. – Не се притеснявай, Хари, с'а ше го опра'а! – изкрещя Хагрид, като извади чадъра си. – Хагрид! Не! Нека аз! – РЕПАРО ! – викна Хагрид. С оглушителен трясък кошът се отдели от мотоциклета. По инерция, той още летеше напред, но след малко започна да губи височина... В отчаянието си Хари извади пръчката си и извика: – УНГАРДИУМ ЛЕВИОЗА ! Кошът полетя като коркова тапа във вода – неустойчив, но все още можещ да лети. Това беше изключително облекчение. Неочаквано около него долетяха няколко проклятия. Трима смъртожадни ги настигаха. – Идвам, Хари! – викна Хагрид от тъмнината, но Хари почувства как кошът отново започна да се снижава. Като се сниши колкото се може повече, той насочи пръчката си към групичката приближаващи фигури и изкрещя: – ИМПЕДИМЕНТА ! Заклинанието удари смъртожадния, който беше в центъра, право в гърдите. За миг той увисна във въздуха, сякаш налетя на невидимо препятствие, а един от неговите съратници едва не се вряза в него... – Кошът започна да пропада, един от смъртожадните отправи проклятие към Хари толкова близо, че Хари залегна на пода на коша и си удари зъбите на края на седалката... – Идвам, Хари, идвам! – Огромна ръка сграбчи Хари за яката и го измъкна от коша. Хари успя да хване раницата си и усети, че седи на мотоциклета, зад гърба на Хагрид. Те набраха височина, по-далече от преследващите ги смъртожадни. Хари изплю кръв и сочейки с пръчката си падащия кош викна: – КОНФРИНГО ! Той знаеше, че Хедуиг ще стане на парчета, заедно с коша, който се взриви, отхвърляйки със себе си и един от смътожадните от метлата му. Той полетя надолу, един негов другар изостана и полетя към него на помощ. – Хари, прости ми, много ми е мъчно... – проплака Хагрид. – Не трябваше да се опитвам всичко аз да оправям... а сега... няма достатъчно място... – Няма нищо, просто лети! – завика Хари в отговор, когато два други смъртожадни излетяха от тъмнината, като се приближаваха. Хагрид се изплъзваше, летеше на зиг-заг, когато проклятията отново започнаха да летят около тях. Хари прекрасно знаеше, че сега, когато седеше така близо до изпускателната тръба Хагрид не би посмял да използва Змейския пламък. Хари изпрати едно след друго няколко Обездвижващи проклятия, с мъка върна още едно заклинание и качулката на смъртожадния най-близо до него падна. В светлината на червения лъч Хари видя странното лице на Стенли Шънпайк... Стан??... – ЕКСПЕЛИАРМУС ! – закрещя Хари. – Това е той, точно той, истинският! – Смърожадният с качулката крещеше така, че Хари го чу даже през шума на мотора. В следващия миг и двамата преследвачи изчезнаха от поглед. – Хари, к'во ста'а? – извика Хагрид. – Къде се дянаха тез? – Не знам... Но Хари беше нащрек: смъртожадният с качулката беше извикал "Това е той, истинският"; откъде знаеше това?... Той гледаше към тъмната пустота и усещаше нейната заплаха. Къде бяха? Той се обърна напред и се хвана за куртката на Хагрид. – Хагрид, пусни Змейския пламък още един път и давай да се омитаме оттук! – Тогава се дръж здраво, Хари! Отново се разнесе оглушителен рев и разжарените пламъци излетяха от тръбата. Хари почувства как се изплъзва назад, когато Хагрид се обърна към него с мъка удържайки кормилото: – Май отстъпи'а, Хари, май че се получи. Но Хари не беше така уверен. Страх го оплиташе, когато се оглеждаше настрани и очакваше преследвачите... Защо те отстъпиха? Един от тях все още имаше пръчка... "Това е той, истинският"... Те казаха това веднага, след като се опита да обезоръжи Стан... – Почти пристигнахме, Хари! Почти успяхме! – извика Хагрид. Хари почувства как мотоциклетът се спуска, светлините на земята приличаха на звездички. И внезапно белегът на челото му го заболя сякаш бе огън; смъртожадните се появиха и от двете страни, две смъртоносни заклинания изпратени отзад едва не попаднаха в Хари... А после Хари го видя. Волдемор се рееше като дим по вятъра, без метла или тестрал, неговото змиеподобно лице светеше в тъмното, а пръстите му отново дигнаха пръчката... Хагрид извика от ужас и обърна мотоциклета вертикално, перпендикулярно към земята. Хващайки се за всичко, което можеше да докопа, Хари прати няколко Обездвижващи заклинания, където му попадне. Видя, че покрай тях прелетя тяло и разбра, че е улучил един от смъртожадните, но изведнъж се чу грохот и от двигателя се посипаха искри; мотоциклетът неуправляем летеше надолу... Зелени лъчи летяха покрай тях. Хари не разбираше къде е долу, къде е горе. Белегът му пламтеше, чакаше смъртта всяка секунда. Фигурата с качулката беше само на половин метър от него, видя как се вдига ръката... – НЕ !! С яростен рев Хагрид скочи от мотоциклета и се нахвърли на смъртожадния. С ужас Хари видя, че двамата се понесоха надолу – метлата не издържа тежестта... Едва удържащ пикиращия мотоциклет, Хари чу вика на Волдемор: – Той е мой! Всичко беше свършено. Хари не видя и не чу къде беше Волдемор, видя още един смъртожаден, който полетя далече, а после "АВАДА..." Внезапно болката накара Хари да затвори очи, а неговата пръчка започна да действа от само себе си. Той чувстваше как потегли ръката му, като магнит, видя струя златист огън през притворените си клепачи, чу шум и яростен вик. Изостаналите смъртожадни викаха, Волдемор изрева "Не!!" По някакъв начин носът на Хари се завря в копчето на Змейския пламък, удари по него със свободната си ръка и след това от ауспуха се изстреляха много пламъци и мотоциклетът полетя право към земята. – Хагрид!! – викаше Хари, едва удържайки. – Хагрид! АКЦИО ХАГРИД ! Мотоциклетът набра скорост, сякаш беше всмукан от центъра на Земята. Изравнявайки се с кормилните ръкохватки, Хари не забеляза нищо, освен приближаващите се светлини. Зад него се чуваха викове: – Пръчката ти, Селвин, дай ми твоята пръчка! Той почувства Волдемор още преди да го види отново. Поглеждайки настрани, забеляза червени очи и разбра, че те ще са последното, което вижда в своя живот... Волдемор се готвеше да прати ново проклятие... И изведнъж Волдемор изчезна. Хари погледна надолу и видя падналия на земята Хагрид. Той изтегли ръчките и дръпна спирачката, но без резултат – с оглушителен шум той се вряза в малко, мръсно езеро. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|