Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 21 Историята на тримата братя
| Глава 20
Ксенофилиус Лъвгуд Хари не очакваше гневът на Хърмаяни да отслабне през нощта и на следващата сутрин не беше изненадващо, че тя комуникираше с мръсни погледи и беше много тиха. Рон издържаше нейното лошо държание като някакъв вид отплата. Всъщност, когато тримата най-сетне бяха заедно, Хари почуства, че е сякаш единственият неопечален на някакво погребение. По време на тези кратки моменти, който прекарваше с Хари (докато носеха вода или събираха гъби от земята), Рон стана безсрамно жизнерадостен. ”Някой ни помогна.” - повтаряше той. - „Някой прати тази кошута при нас, някой е на наша страна, един хоркрукс по-малко, приятелю!”. Въодушевени от унищожението на медальона, те започнаха да обсъждат местата на следващите хоркрукси, въпреки че бяха говорили по тази тема толкова много преди. Хари беше настроен оптимистично, сигурен, че след първото откритие ще последват още. Лошото настроение на Хърмаяни не можеше да смъкне духа на Хари. Внезапното увеличение на късмета им, появата на мистериозната кошута, намирането на меча на Грифиндор и най-вече завръщането на Рон, направи Хари толкова щастлив, че той не можеше дори да добие твърдо изражение. Късно следобед той и Рон се измъкнаха от опасното присъствие на Хърмаяни под предлог, че ще търсят несъществуващи къпини, те продължиха да обменят новини. Хари най-накрая каза цялата история на Рон за техните странствания, както и пълната история за станалото в Годрикс Холоу. Сега Рон споделяше с Хари за неговите открития в широкия магьоснически свят през седмиците, в които отсъстваше. - ...и как разбра за Табуто? - попита той Хари след като му обясни за отчаяните опити на мъгълокръвните да се изплъзнат от Министерството. - Кое? - Ти и Хърмаяни вече не казвате името на Ти-Знаеш-Кого! - О, да, ами това е само лош навик, с който привикнахме. Но нямам проблем да го на наричам В... - Не! - извика Рон, карайки Хари да скочи от мястото и си и Хърмаяни, забучила нос пред входа на палатката, да им се намръщи. - Съжалявам, - каза Рон, издърпвайки Хари от храстите. - но името е омагьосано, Хари, така проследяват хората! Когато се използва името му се нарушава магическата защита, причинява някаквъв вид магически смущения, ето как ни откриха на Тотенхам Корт Роуд! - Защото използвахме името му? - Точно така! Трябва да сме им дали възможност, това е логично. Само хора, които сериозно му се опълчват, като Дъмбълдор, смеят да използват името му! Сега са го направили Табу - всеки, който го използва, ще бъде проследен. Така лесно намират членовете на Ордена! Те почти хванаха Кингсли! - Шегуваш ли се? - Да, група смъртожадни го обсадили, каза Бил, но той намерил начин да се измъкне. Той сега се крие също като нас. - Рон почеса брадичката си с върха на магическата си пръчка. - Нали не мислиш, че Кингсли е изпратил кошутата? - Неговият Патронус е рис, видяхме го на сватбата. Помниш ли? - О, да... Те се придвижиха до оградата далеч от палатката и Хърмаяни. - Хари...мислиш ли, че е бил Дъмбълдор? - Дъмбълдор какво? Рон изглеждаше засрамен, но каза с тих глас. - Дъмбълдор... кошутата? Имам предвид - Рон гледаше Хари с ъгълчетата на очите си - в него беше истинския меч последно, нали? Хари не се засмя на Рон, защото той разбра твърде добре желанието зад въпроса. Идеята Дъмбълдор да е успял да се върне, да ги е наглеждал, изглеждаше много удобна. Той разстърси глава. - Дъмбълдор е мъртъв. - каза той. - Видях как стана това, видях тялото му. Той определено си е отишъл. А и неговият Патронус беше феникс, не рис. - Патронусите могат да се променят, нали така? - каза Рон. - Този на Тонкс се промени, нали? - Да, но ако Дъмбълдор беше жив, защо не се е показал? Защо просто не ни беше дал меча? - Не знам. - каза Рон. - Може би по същата причина, поради която не ти го беше дал, докато беше жив. По същата причина, поради която ти остави стар снич, а на Хърмаяни книжка с детски приказки? - Което означава какво? - попита Хари като погледна Рон право в лицето с отчаяно желание за отговори. - Не знам. - каза Рон. - Понякога си мисля, че когато си тръгнах, той се е смеел или просто е искал да го направи по-трудно, но вече не мисля така, стига толкова. Той е знаел какво прави когато ми остави Загасителя, нали? Той, добре, - ушите на Рон станаха мораво червени и изведнъж той се поинтересува от стръкче трева на обувката си. - той е знаел, че аз ще избягам. - Не. - поправи го Хари. - Той е знаел, че ти винаги ще се връщаш. Рон го погледна благодарно, но все пак странно. За да може да смени темата, Хари каза: - Като говорим за Дъмбълдор, прочете ли какво Скийтър е написала за него? - О, да, - каза Рон наведнъж. - хората говорят за това доста. Естествено, ако нещата бяха различни, щеше да е огромна новина това, че Дъмбълдор е бил приятел с Гриндълуолд, но сега това е причина тези, които не харесваха Дъмбълдор, да му се смеят и нещо като шамар за тези, които си мислеха, че той е добър човек. Не мисля, че това е голяма работа, все пак. Той е бил много млад, когато... - Той е бил на нашата възраст. - каза Хари, също както беше отговорил на Хърмаяни и нещо в лицето му накара Рон отново да смени темата. Голям паяк стоеше на замръзнала мрежа в храста. Хари насочи пръчката, която Рон му беше дал снощи към паяка и каза: - Енгорджио! Паякът леко потръпна на мрежата си, но нищо друго не стана. Хари опита отново. Този път паякът порасна значително. - Спри това! - каза Рон.- Съжалявам, че казах, че Дъмбълдор е бил млад. Хари беше забравил за фобията на Рон от паяци. Той погледна към пръчката си от трънка. - Съжалявам. Редуцио! Паякът не се смали. Всяка второстепенна магия, която той правеше с нея, изглеждаше по-слаба от тази, която той правеше с фениксовата си пръчка. Той чустваше новата досадно непозната, сякаш имаше чужда ръка закрепена за рамото си. - Просто трябва да се упражняваш. - каза Хърмаяни, която беше дошла при тях безшумно и гледаше неспокойно как Хари се мъчеше да уголеми и намали паяка. - Всичко е въпрос на увереност, Хари. Той знаеше защо тя толкова искаше всичко да е наред. Тя все още чустваше вина за счупването на неговата пръчка. Той възспря отговора, който сега стискаше зад зъбите си - че тя може да вземе трънковата пръчка, като толкова не виждаше разлика, а той да вземе нейната. Но когато Рон даде на Хърмаяни неуверена усмивка, тя се обърна и изчезна зад книгата си отново. И тримата се върнаха в палатката, когато падна мрак и Хари пое първата смяна. Той се опитваше да накара малки камъчета да полетят с трънковата пръчка. Но магията му все още изглеждаше тромава и по-слаба от това, което той правеше преди. Хърмаяни сега лежеше на леглото си и четеше, а Рон, изнервен от многото погледи, които хвърляше към нея, сега беше извадил малко дървено радио от чантата си и се опитваше да го настрои.. - Тук имаше една програма, - каза той на Хари с тих глас. - която казва новините такива, каквито са. Всички други са на страната на Ти-Знаеш-Кого и са на страната на Министерството, но тази... Изчакай да я чуеш, страхотна е. Само че не могат да го правят всяка вечер, трябва да сменят местонахождението си в случай, че бъдат нападнати и ти трябва парола, за да ги засечеш... Проблемът е, че изпуснах последната. Той барабанеше леко с пръчката си по радиото и мърмореше различни думи. Той хвърляше на Хърмаяни много скрити погледи като явно се боеше от нов изблик на ярост, но тя се правеше, че той не е в палатката. За десет минути или повече в почукване и мърморене, Хърмаяни отгърна страниците на книгата си, а Хари се упражняваше с трънковата си пръчка. Най-накрая Хърмаяни скочи от леглото си и Рон каза: - Ако те дразня, ще спра! - каза той нервно, но тя се направи, че не го чу. Хърмаяни приближи Хари. -Трябва да поговорим. - каза тя все още държейки книгата в пръстите си. Беше „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор”. - Какво? - каза той несигурно. То излетя от ума му като се сети, че в книгата има глава за него. Той не беше сигурен, че иска да чуе версията на Рита Скийтър за приятелството му с Дъмбълдор. Все пак, отговорът на Хърмаяни беше неочакван. - Искам да отидем да се видим с Ксенофилиус Лъвгуд. Той я погледна - Какво? - Ксенофилиус Лъвгуд, бащата на Луна. Искам да отидем да говорим с него! - Ъ-ъ-ъ... Защо? Тя пое дълбоко въздух и каза: - Това е този знак! Знакът в „Beedle the Bard”! Погледни! Тя мушна „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор” под очите на Хари. Там беше снимка на оригиналното писмо на Дъмбълдор до Гриндълуолд с неговия тънък и наклонен почерк. Той мразеше това доказателство, че Дъмбълдор наистина е писал тези думи, а те не са поредната измислица на Рита Скийтър. - Подписът! - каза Хърмаяни. - Виж подписа, Хари! Той се подчини. За секунда той не разбираше за какво става дума, но като се вгледа с помощта на светлината от пръчката си, той разбра за какво става въпрос. Дъмбълдор беше поправил „А” в Албус на малкия триъгълен знак от заглавието на „The Tales of Beedle the Bard”. -Ъ-ъ-ъ... - започна Рон. - Какво... Той млъкна, защото Хърмаяни го стрелна с поглед и тя отново се обърна към Хари. - Той продължава да се появява, нали? - каза тя. - Знам, че Виктор каза, че това е знака на Гриндълуолд, но го имаше и на онзи гроб в Годрикс Холоу и датите на камъка бяха много преди Гриндълуолд да се роди! И сега това! Е, не можем да попитаме Дъмбълдор или Гриндълуолд, а това означава, че може да попитаме г-н Лъвгуд. Той носеше този знак на сватбата. Сигурна съм, че това е важно, Хари! Хари не отговори веднага. Той погледна към нейното напрегнато и въодушевено лице и там, в тъмнината, той си помисли. След дълга пауза каза: - Хърмаяни, не ни е нужно още едно Годрикс Холоу. Преди го уточнихме, а сега... - Но той продължава да се появява, Хари! Дъмбълдор ми остави „The Tales of Beedle the Bard” и може да го е направил, за да открием знака! - Пак се започва! - каза Хари раздразнено. - Продължаваме да се убеждаваме, че Дъмбълдор ни е оставил тайни следи и знаци... - Загасителя се оказа доста полезен. - бързо каза Рон. - Хърмаяни е права, трябва да отидем да видим Лъвгуд! Хари му хвърли мрачен поглед. Той беше сигурен, че Рон подкрепя Хърмаяни само, за да разбере повече за триъгълното око. - Няма да бъде като в Годикс Холоу, Хари. - прибави Рон. - Лъвгуд е на твоя страна, „Дрънкало” пише за теб постоянно, хората искат да те подкрепят! - Сигурна съм, че това е важно! - каза Хърмаяни сериозно. - Но не мислиш ли, че ако беше, Дъмбълдор щеше да ми каже докато беше жив? - Може би... може би това е нещо, което ти трябва да откриеш сам. - каза тя. - Да, - каза Рон подмазвачески. - има смисъл в това. - Не, няма! - озъби му се Хърмаяни. - Но все още мисля, че трябва да говорим с г-н Лъвгуд. Символ, който свързва Дъмбълдор, Гриндълуолд и Годрикс Холоу? Хари, сигурна съм, че трябва да научим повече за това! - Мисля, че трябва да гласуваме. - каза Рон. - Тези, които са „за” да отидем при Лъвгуд да вдигнат ръка! Неговата ръка се стрелна преди тази на Хърмаяни. Нейните устни потрепериха подозрително и тя вдигна ръка. - Бием те, Хари. - каза Рон като потупа Хари по гърба. - Добре. - каза Хари наполовина развеселен, наполовина раздразнен. - Ще видим Лъвгуд, но след това ще се опитаме да намерим още хоркрукси, става ли? Между другото къде живее Лъвгуд? Някой знае ли? - Да, те не живеят далеч от нас. - каза Ро.н - Мама и татко винаги посочват отвъд планините като стане дума за тях. Няма да е трудно да ги намерим. Когато Хърмаяни се върна на леглото си, Хари каза с тих глас на Рон: - Единствено се съгласих, за да можете отново да сте в добри отношения. - Всичко е честно в любовта и войната, - весело каза Рон. - а това е по-малко и от двете. Усмихни се, Коледните празници са, Луна ще си бъде вкъщи! Те имаха идеална видимост към Отъри Сейнт Кечпоул от ветровития склон, на който се магипортираха следващата сутрин. От тяхната гледна точка, селото изглеждаше като колекция от къщи-играчки. Те срояха минута или две като гледаха към Хралупата с ръце над очите си заради слънцето, но всичко, което можеха да видят, бяха хълмчетата, които скриваха Хралупата от любопитните очи на мъгълите. - Странно е да сме близо, но да не можем да я посетим. - каза Рон. - Е, не е като да не си я видял. Ти беше там за Коледа. - каза Хърмаяни студено. - Не бях в Хралупата. - каза Рон с необичаен смях. - Да не мислиш, че щях да отида там и да им разкажа всичко? Да, Фред и Джордж щяха да бъдат много радостни, но Джини щеше да бъде объркана. - Но тогава къде беше? - попита Хърмаяни изненадана - При Бил и Фльор - в новата им къща. Малка къщичка(Вила). Бил винаги е бил добър към мен. Той не беше впечатлен от това, което направих, но не задава въпроси. Той знаеше, че наистина съжалявам. Никой от останалата част от семейството не знаеше, че съм там. Бил каза на мама, че двамата с Фльор искат да прекарат Коледа сами. Ти знаеш, първия празник след сватбата им. Не мисля, че Фльор имаше нещо против. Знаеш, че тя мрази Селестина Уорбек. - Рон обърна гръб към Хралупата. - Нека да опитаме оттук. Той посочи пътя към върха на склона. Те вървяха няколко часа. Заради настойчивостта на Хърмаяни, Хари се скрити под мантията невидимка. Струпването на ниски склончета изглеждаше непроходимо пред малката постройка, която изглеждаше необитаема. - Мислиш ли, че е тяхна и са заминали някъде за Коледа? - каза Хърмаяни надниквайки през прозореца на спретната кухня със здравец, сложен на перваза. Рон изпръхтя. - Слушай, имам чувство, че ще можеш да ми кажеш кой живее вътре, ако погледнеш през прозореца на Лъвгуд. Нека продължим да търсим. Те се магипортираха няколко мили на север. - Аха! - извика Рон, когато вятърът изду мантиите им. Рон сочеше нагоре, малко над мястото, където се бяха магипортирали. Там се намираше най-странната къща, която бяха виждали. Тя се издигаше вертикално на небето, с огромен черен цилиндър и призрачна луна, които стояха закачени отзад. - Това трябва да е къщата на Луна! Кой би живял на място като това? Прилича на огромен гарван! - Няма нищо общо с птица. - каза Хърмаяни като се мръщеше към кулата. - Говорех за шахматен топ. - каза Рон.- Замък за теб. Краката на Рон бяха най-дълги, той стигна пръв. Когато Хари и Хърмаяни стигнаха до него, задъхани и търкайки се между ребрата, го откриха ухилен до уши. - Това е тяхната къща! - каза Рон. – Виж! Три ръчно написани знака бяха поставени пред портата. ДРЪНКАЛО, РЕДАКТОР К.ЛЪВГУД Вторият ИЗБЕРИ СИ СОБСТВЕН ИМЕЛ Третият ПАЗИ СЕ ОТ ЛЕТЯЩИ СЛИВИ Вратата изскърца, когато я отвориха. Криволичещата пътека, която водеше до входната врата, беше обрасла с най-различни растения, включително и храст, покрит с оранжеви плодове, които понякога Луна носеше като обици. Хари си помисли, че разпозна Snargaluff и даде на съсухрения пън място. Две стари диви ябълкови дървета се полюшваха от вятъра. Те бяха без листа, но все още тежки от червени плодове, а венци от бял имел стояха закачени на вратата. Малка сова с леко ястребовидна глава литна от най-близкия клон. -Най-добре махни мантията невидимка, Хари. - каза Хърмаяни. - Господин Лъвгуд иска да помогне на теб, не на нас. Той направи това, което му казаха и подаде мантията на Хърмаяни, която я пъхна в малката чанта. Тогава тя почука три пъти на дебелата черна врата, която беше покрита с метални черни нокти, а чукалото на вратата беше с формата на орел. Минаха почти десет секунди и вратата внезапно се отвори, а пред тях стоеше Ксенофилиус Лъвгуд, необут и облечен с нещо, което приличаше на оцапана пижама. Неговата бяла и прилична на захарен памук коса беше рошава и мръсна. Ксенофилиус беше доста по-спретнат на сватбата на Бил и Фльор, отколкото беше сега. - Какво? Какво има? Кой си ти? Какво искаш? - извика той с необичйно висок и раздразнителен глас като гледаше първо към Хърмаяни, после към Рон и най-накрая към Хари и устата му се отвори в перфектно и комично „О”. - Здравейте г-н Лъвгуд! - каза Хари като протегна ръката си. - Аз съм Хари, Хари Потър. Ксенофилиус не пое ръката му, въпреки че очите му се издигнаха към белега на челото на Хари. - Няма ли да е добре да влезем? - попита Хари. - Има нещо, което бихме искали да Ви попитаме. - Аз... Не мисля, че е препоръчително. - прошепна Ксенофилиус като преглътна и погледна към градината. - Това е като шок... Моята дума... Аз... Аз не мисля, че съм длъжен... - Няма да отнеме много време. - каза Хари разочарован от не особено топлото посрещане. - Аз... ох, добре, влизайте. Бързо! Те едва бяха прекрачили прага, когато Ксенофилиус затръшна вратата зад тях. Те стояха в най-чудата кухня, която Хари бе виждал. Стаята беше абсолютно кръгла и той се почуства, сякаш е в огромен буркан за червен пипер. Всичко беше извито така, че да пасва на стените. Печката, мивката и шкафовете - всичко беше обрисувано с цветя, птици и насекоми в ярки цветове. Хари разпозна стила на Луна. Ефектът в такова заградено пространство беше наистина поразителен. Посредата на пода имаше извита метална стълба към по-горните етажи. Чуваше се силен шум от бръмчене над тях. Хари се чудеше какво ли прави Луна. - Най-добре се качи. - каза Ксенофилиус, все още изглеждайки притеснен и ги поведе. Стаята над тях беше смесица от дневна и работилница и даже беше още по-разхвърляна от кухнята. Беше много по-малка и отново кръгла, стаята някак няпомняше на Нужната стая, която се беше превърнала в скривалище за разни вещи. Имаше купчини с книги и вестници по цялата повърхност. Имаше модели на създания, които Хари не разпозна. Всички или пляскайки с криле или щракайки с челюсти, висяха от тавана. Луна не беше там. Нещото, което произвеждаше шума, беше дървен предмет с магически зъбни колела и други части. Приличаше на странен потомък на работно бюро и няколко шкафа, но след малко Хари разбра, че това е старомодна печатарска машина и бълваше новите броеве на Дрънкало. - Извинете ме. - каза Ксенофилиус като пристъпи към машината и хвана изцапаната покривка изпод огромния брой вестници и книги и те всички рухнаха на земята. Той я метна върху машината и приглуши силния шум. И тогава той се обърна към Хари: - За какво си дошъл тук? - преди Хари да може да отговори, Хърмаяни издаде лек писък на ужас. - Г-н Лъвгуд какво е това? - тя сочеше към огромен, сив и спираловиден рог, който не приличаше на такъв от еднорог. Беше закрепен на стената и заемаше няколко стъпки от стаята. - Това е рог от Нагънаторог шнорхеловец.- каза Ксенофилиус. - Не, не е!- каза Хърмаяни/ - Хърмаяни, - тихо каза Хари засрамен. - не е сега моментът. - Но, Хари, това е Erumpent (избиващ?) рог! Това е Клас Б на Забранените материали и е невероятно опасен, за да се държи в къща! - Как разбра, че това е Erumpent рог?- попита Рон като се отдръпваше от рога колкото се може по-бързо. - Има описание в „Невероятни животни и къде да ги намерим”! Г-н Лъвгуд трябва да се отървете от това нещо възможно най-бързо! Не знаете ли, че може да избухне при най-лекия допир? - Нагънаторогия шнорхеловец - каза Ксенофилиус много ясно с мулешки израз на лицето си. - е срамежливо и много магическо създание, а неговия рог... - Г-н Лъвгуд, разпознавам признаците в основат му. Това е Erumpent гор и е невероятно опасен - не знам откъде го имате... - Купих го. - каза Ксенофилиус арогантно. - Преди две седмици ми го продаде един младеж, който знаеше за интереса ми към нагънаторогите шнорхеловци. Коледен подарък за моята Луна. Сега - каза Ксенофилиус като се обърна към Хари. - защо точно се появихте тук, г-н Потър? - Имаме нужда от помощ. - каза Хари преди Хърмаяни да започне отново. - Ааа... - каза Ксенофилиус. - Помощ, хммм. Неговото око отново се плъзна към белег на Хари. Той изглеждаше едновременно ужасен и хипнотизиран. - Да, само че работата... да помагам на Хари Потър... е доста опасна - Не бяхте ли Вие този, който казвахте, че нашата главна задача е да помагаме на Хари? - попита Рон. - Във вашето списание? Ксенофилиус погледна към скритата печатарска машина, все още шумяща под покривката. - Ъъъ... да. Изразих становището си. Както и да е... - Това е за всички останали, но не и за вас, така ли? - каза Рон. Ксенофилиус не отговори, а продължи да преглъща като местеше очи от един към друг. Хари имаше чуството, че той води силна вътрешна битка. - Къде е Луна? - попита Хърмаяни. - Нека видим какво мисли тя. Ксенофилиус преглътна. Той се забави с отговора и най-накрая каза с разтреперан глас: - Луна е долу при реката и лови преглъщащи плимпита. Тя... тя ще се радва да ви види. Ще отида да я повикам и тогава, много добре. Ще се опитам да ви помогна. Той изчезна и те чуха как той отваря предната врата. Те се спогледаха - Страхлив стар човек! - каза Рон. - Луна е десет пъти по-добра от него! - Вероятно се страхува от това какво може да им се случи, ако смъртожадните научат, че съм бил тук. - каза Хари. - Е, аз съм съгласна с Рон. - каза Хърмаяни. - Ужасен стар хипократ, който казва на останалите какво да правят и да предпази себе си. И, за бога, стой далеч от този рог! Хари се приближи към прозореца и можеше да види реката, която изглеждаше като панделка от мястото на наблюдателя.Те наистина бяха много нависоко.Птица премина покрай прозореца и Хари погледна по посока на Хралупата. Джини беше някъде там. Те бяха близо един до друг за пръв път след сватбата на Бил и Фльор, но тя нямаше и идея, че сега той гледа към нея, мисли си за нея. Той си мислеше, че трябва да се радва за това. Всеки, който сега беше в контакт с него, беше в опасност. Поведението на Ксенофилиус беше ясен пример за това. Той се извърна от прозореца и сега погледът му падна върху още един чудат предмет, който стоеше на една дъска - това беше камък на красива, но просто облечена вещица, която носеше много странна шапка. Два предмета, които представляваха златна тръба за ухо завъртяна от двете страни. Малък чифт от блестящи сини крилца бяха окачени на кожен ремък, който минаваше през главата й, докато едната й обица репичка беше закачена за втори ремък, който минаваше през челото й. - Погледни това! - каза Хари. - Прелестно! - отговори Рон. - Изненадан съм, че не беше така на сватбата. Те чуха предната врата да се затваря и след момент Ксенофилиус се качи по спираловидните стълби и дойде при тях, неговите тънки крака сега бяха обути в ботуши, носейки поднос с чаши и пушещ чайник. - А, вие сте забелязали моето животно откритие. - каза той и посочи към статуята в ръцете на Хърмаяни. - Моделирано по подобие на главата на Роуина Рейвънклоу. "Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?" - Той посочи предметите, които приличаха на тръби за уши. - Това са сифоните Wrackpurt .- да премахнат всички смущения около главата на мислещия. Ето - той посочи към малките крилца. - billywig витло, за да издигне нивото на ума. И най-накрая - той посочи към оранжевата репичка - летящата слива, за да повиши възможността да приемаме свръхестественото. Ксенофилиус се върна към таблата, която Хърмаяни беше успяла да закрепи на извитата маса. - Мога ли да ви предложа инфузия от гърдикоренчета? - каза Ксенофилиус. - правим ги сами. Когато започна да сипва от течността, която се оказа тъмнолилава, Ксенофилиус добави: - Луна е отвъд моста Ботъм, повече от развълнувана е, че сте тук. Няма да се бави много, скоро ще налови достатъчно плимпита да направя супа за всички. Сега - каза той и премахна люлеещата се купчина от вестници. - как мога да ви помогна, г-н Потър? - Ами... - каза Хари като погледна към Хърмаяни, която кимна насърчително. - Става въпрос за символът, който носехте на сватбата на Бил и Фльор, г-н Лъвгуд. Чудехме се какво означава. Ксенофилиус вдигна вежди и каза: - Да не би да имате впредвид знака на Смъртоносните светии? Глава 21 Историята на тримата братя Хари се обърна и погледна към Рон и Хърмаяни. Нито един от тях не изглеждаше ни най-малко да е разбрал за какво Ксенофилиус говореше. - Реликвите на смъртта? -Точно така - каза Ксенофилиус. - Не сте чували за тях? Не съм изненадан. Много, много малко магьосници вярват. Доказателство е онзи млад мъж на сватбата на брат ти, който си разпукваше ставите на главата - той кимна към Рон, - който ме нападна за това, че нося символа на известен черен магьосник. Какво невежество! Няма нищо зловещо, свързано с реликвите - поне не и в прекия смисъл. Някои хора просто използват символа, за да открият други вярващи, с надеждата че те могат да им помогнат в Търсенето. Той разбърка няколко бучки захар в своята отвара от стражеви корен и отпи малко. - Съжалявам. - каза Хари. - Аз все още не разбирам. За да бъде любезен, той също отпи една глътка от своята чаша и почти си запуши устата: веществото беше достатъчно отвратително, за да си помислиш, че някой е втечнил Всякаквовкусови бобчета с вкус на труп. - Ами вижте, вярващите търсят реликвите на смъртта. - каза Ксенофилиус, хапейки устните си с видима признателност към отварата от стражеви корен. - Но какво са реликвите на смъртта? - попита Хърмаяни. Ксенофилиус сложи настрана празната си чаена чаша. - Приемам, че сте запознати с "Историята на тримата братя". Хари каза "Не", но Рон и Хърмаяни казаха едновременно "Да". Ксенофилиус кимна сериозно. - Така, така, господин Потър, всичко започва с "Историята на тримата братя"....Имам копие някъде тук... Той хвърли неясен поглед наоколо в стаята, върху купчината пергамент и книги, но Хърмаяни каза: - Аз имам копие, господин Лъвгуд, ето го тук. И тя извади книгата The Tales of Beedle the Bard от малката чанта, украсена с мъниста. - Оригиналът? - попита Ксенофилиус настървено и когато тя кимна, каза. - Добре тогава, защо не я прочетеш на глас? Най-добрият начин да бъдем сигурни, че всички разбираме. - А...добре - каза Хърмаяни нервно. Тя отвори книгата и докато се покашляше, Хари видя най-отгоре на страницата символа, който търсеха. Тя започна да чете. - "Имало едно време трима братя, които пътували по самотен, ветровит път по здрач..." - Посред нощ, мама винаги така казваше - каза Рон, който сложи ръце зад главата си и се приготви да слуша. Хърмаяни му хвърли поглед, пълен с раздразнение. - Извинявай, просто мислех, че е по-призрачно, ако е посред нощ. - каза Рон. - Да, защото имаме нужда от още повече страх в живота си! - каза Хари, преди самия той да спре. Ксенофилиус не изглеждаше да внимава особено, а гледаше навън през прозореца към небето. - Продължавай, Хърмаяни. - "По едно време братята достигнали река, твърде дълбока, за да бъде прегазена и твърде опасна, за да се преплува. Както и да е, тези братя били учили магически изкуства и те просто размахали техните пръчки и направили така, че да се появи мост над коварната вода. Те били вече по средата му, когато пътят им бил преграден от фигура с качулка. И Смъртта им проговорила..." - Извинявай - възкликна Хари, - но Смъртта им проговорила? - Това е приказка, Хари! - Точно така, извинявай. Продължавай. - " И Смъртта им проговорила. Тя била ядосана, защото била измамена от трите нови жертви, пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била лукава. Тя се престорила, че поздравява тримата братя за тяхната магия и казала, че всеки е спечелил награда, затова, че е бил достатъчно умен да й се изплъзне. И така най-големият брат, който бил войнствен мъж, поискал магическа пръчка, по-могъща от всяка съществуваща досега: пръчка, която винаги да печели дуели за своя собственик, пръчка, достойна за магьосник, надвил Смъртта. Така че, Смъртта отишла до един бъзов храст на брега на реката, изработвайки пръчка от клоните му и я дала на най-възрастния брат. Тогава вторият брат, който бил арогантен човек, решил, че иска да унижи Смъртта още повече и поискал силата да връща другите от Смъртта. Смъртта вдигнала камък от речния бряг и го дала на втория брат и му казала, че камъкът има силата да съживява мъртвите. И тогава Смъртта попитала третия, най-малък брат, какво иска. Най-малкият, който бил и най-скромен и най-мъдър сред братята, не се доверявал на Смъртта. Така, че той поискал нещо, което да му позволи да си тръгне от това място, без да бъде последван от Смъртта. И Смъртта, с особено нежелание, му подала собствената си мантия невидимка. - Смъртта има мантия невидимка? - Хари се намеси отново. - Така може да дебне хората - каза Рон. - понякога тя се отегчава да тича след тях, размахвайки ръце, крещейки....извинявай, Хърмаяни. - "Тогава Смъртта застанала отстрани и разрешила на тримата братя да продължат по своя път, а те разговоряли с почуда за приключението, което преживели и се възхищавали на даровете от Смъртта. Когато му дошло времето, братята се разделили, всеки в своята посока. Първият брат пътувал още една седмица и достигнал до отдалечено село, издирвайки магьосник, с когото бил във вражда. Естествено, със Старшата пръчка като негово оръжие, той не можел да загуби дуела с този магьосник. Оставяйки своя враг мъртъв на пода, най-възрстният брат отишъл в една страноприемница, където се похвалил с мощта на своята пръчка, която самият той бил откраднал от Смъртта и как го правела напобедим. Същата вечер друг магьосник пропълзял дебнешком при най-стария брат, след като той си легнал, пиян от виното. Крадецът взел пръчката и с добре премерено движение прерязал гърлото му. И така Смъртта прибрала първия брат при себе си. Междувременно, вторият брат пътувал към дома си, където живеел сам. Тук той извадил камъка, който съживява мъртвите и го завъртял три пъти в ръката си. За негова изненада и удоволствие, фигурата на момичето, за което се е надявал да се ожени, преди нейната ненавременна смърт, се появила веднага пред него. Тя все още била тъжна и хладна, отделена от него от завеса. Той мслел, че тя се е върнала в света на смъртните, но в действителност тя не принадлежала на това място и страдала. Накрая, вторият брат, полудял от безнадежден копнеж по нея, се самоубил, за да бъдат най-после заедно. И така Смъртта прибрала втория брат при себе си. Смъртта търсела третия брат с години, но била неспособна да го намери. Те се срещнали едва, когато достигнал дълбока старост, той дал мантията невидимка на своя син. Тогава приветствал Смъртта като стар приятел и я последвал доброволно и като равни те напуснали този живот." Хърмаяни затвори книгата. Мина минута или две преди Ксенифилиус да осъзнае, че тя е спряла да чете, тогава той отдръпна втренчения си поглед от прозореца и каза: - Ами, ето ги. - Извинете? - каза Хърмаяни объркана. - Това са реликвите на Смъртта - каза Ксенофилиус. Той взе едно паче перо от претрупаната маса и дръпна разкъсано парче пергамент от измежду книгите. - Старшата пръчка - каза той и начерта права вертикална линия върху пергамента - Възкресяващият камък - той добави кръг на върха на линията - Мантията невидимка - завърши той, затваряйки линията и кръга с триъгълник, образувайки символа, от който толкова се интересуваше Хърмаяни. - Заедно - каза той. - Реликвите на смъртта. - Но никъде не са споменати думите "Реликвите на смъртта" в историята - каза Хърмаяни. - Ами, не разбира се. - каза Ксенофилиус с вбесяващо самодоволство - Това е детска приказака, разказана по-скоро за забавление, отколкото да информира. Тези от нас, които разбират от тези работи, разпознават, че старата история се отнася за три предмета, или Реликви, които ако се съберат, ще направят притежателя си господар на смъртта. Последва кратко мълчание, през което Ксенофилиус хвърли поглед през прозореца. Слънцето вече беше ниско в небето. - Луна би трябвало скоро да улови достатъчно риби-гълтачи - каза той тихо. - Когато казавате "господар" на Смъртта.... - каза Рон - Господар - каза Ксенофилиус, размахвайки леко ръка. - Завоевател, покорител. Който термин предпочиташ. - Но тогава...искате да кажете - каза Хърмаяни бавно и Хари можеше да се закълне, че тя се опитва да се отърве от целия скептицизъм в гласа си - че вярвате, че тези предмети, тези Реликви, наистина съществуват? Ксенофилиус повдигна вежди отново. - Ами, разбира се. - Но - каза Хърмаяни и Хари беше сигурен, че тя се въздържа да повишава глас. - Господин Лъвгуд, как е възможно да вярвате? - Луна ми е разказвала всичко за теб, млада госпожице - каза Ксенофилиус. - Подразбирам, че не си глупава, но си болезнено ограничена. Тесногръда. Със затворено мислене. - Може би ти трябва да пробваш шапката, Хърмаяни - каза Рон, кимайки към нелепото украшение за глава. Гласът му трепереше от усилието да не се смее. - Господин Лъвгуд - Хърмаяни започна отново - ние всички знаем, че съществуват неща като мантии невидимки. Те са рядкост, но съществуват. Но... - А, но третата реликва е истинска Мантия невидимка, госпожице Грейнджър! Искам да кажа, че това не е пътна мантия с направена Обезвидяваща или Залеспяваща магия или такава, изплетена от козина от Демигиз*, която би скрила някого първоначално, но с годините прозрачността й се губи, докато стане матова. Ние говорим за мантия, която в действителност наистина прави носещия я невидим и работи вечно, давайки непроменливо и непрогледно укриване, без значение с какви заклинания я омагьосват. Колко манитии като тази сте виждали, госпожице Грейнджър? Хърмаяни отвори уста да отговори, пак я затвори, изглеждайки по-объркана от всякога. Тя, Хари и Рон хвърлиха поглед един към друг и Хари знаеше, че те всички мислеха едно и също. Така се случи, че точно такава манития, за каквато говореше Ксенофилиус се намираше в тази стая точно в този момент. - Точно така - каза Ксенофилиус, сякаш ги беше разбил с някакъв основателен аргумент.- Никой от вас никога не е виждал подобно нещо. Собственикът й може ако пожелае да бъде безмерно богат или не! Той погледна през прозореца отново. Небето сега беше обагрено в бледо розово. - Добре - каза Хърмаяни смутено. - Да кажем, че Мантията съществува....ами камъка, господин Лъвгуд? Този, който нарекохте Възкресявашия камък? - Какво за него? - Как той може да бъде истински? - Докажи, че не е! - каза Ксенофилиус. Хърмаяни погледна възмутено. - Но това, съжалявам, но това е напълно нелепо! Как е възможно да докажа, че не съществува? Нима очаквате да взема всички, всички камъчета по света и да ги изпробвам? Имам предвид, че вие бихте могли да претендирате, че нещо съществува, само въз основа на това, че никой не може да докаже, че не съществува! - Да, вие бихте могла. - каза Ксенофилиус - Радвам се да видя, че отваряте съзнанието си малко повече. - Т.е. Старшата пръчка - каза Хари бързо, преди Хърмаяни да отговори. - Вие мислите, че тя също съшествува? - О, ами, в този случай има безкрайно много доказателства. - каза Ксенофилиус. - Старшата пръчка е Реликвата, която е най-лесна за проследяване, поради начина, по който преминава от ръка на ръка. - Който е? - Който се състои в това, че притежателят на пръчката трябва да я спечели от предишния й собственик, ако е предопределено да бъде нейн истински собственик. - каза Ксенофилиус. - Сигурно сте чули как пръчката е отишла при Егбърт Забележителния , след като е заколил Емерик Злия? Как Годлот умира в собственото си мазе след като синът му Хиъруорд взема пръчката от него? Ужасният Локсиас, който взема пръчката от Бараабас Деверил, когото е убил? Кървавата диря на Старшата пръчка е разплисната по страниците на "История на магията". Хари погледна Хърмаяни. Тя се беше смръщила към Ксенофилиус, но не го опроверга. - Значи, къде мислите, че е Старшата пръчка сега? - попита Рон. - Уви, кой знае? - каза Ксенофилиус, като се вторачи в прозореца. - Кой знае къде Старшата пръчка лежи скрита? Дирята се губи при Аркус и Ливиус. Кой може да каже кой от тях наистина е победил Локсиас и е взел пръчката? И кой може да каже кой пък е победил тях? Историята, уви, не ни казва. Последва пауза. Най-накрая Хърмаяни попита остро: - Господин Лъвгуд има ли семейство Певерал нещо общо с Реликвите на смъртта? Ксенофилиус пак се обърна към тях, докато нещо премина бързо през паметта на Хари, без да може да се задържи. Певерал...той беше чувал това име и преди. - Но ти ме заблуди, млада госпожице! - каза Ксенофилиус, седейки сега по-изправен в своя стол, ококорил очи към Хърмаяни. - Мислех, че си нова в Търсенето на Релкивите! Много от нас, Търсещите, вярват, че семейство Певерал им всичко, всичко общо с Реликвите! - Кои са семейство Певерал? - попита Рон. - Това беше името на гроба със знака върху него в Годрикс Холоу - каза Хърмаяни, гледайки все още Ксенофилиус. - Игнотус Певерал. - Точно така! - каза Ксенофилиус, неговият показалец се вдигна педантично. - Знакът на Реликвите на Смъртта върху гроба на Игнотус е убедително доказателство. - На какво? - попита Рон. - На това, че тримата братя в историята са всъщност тримата братя Певерал - Антиок, Кадмус и Игнотус! Те са истинските притежатели на Реликвите. С още един поглед към прозореца той стана, вдигна таблата и се насочи към спираловидното стълбище. - Ще останете ли за вечеря? - попита той като изчезна долу отново. - Всички винаги искат рецептата за супата от пресни риби-гълтачи. - Може би, за да я занесат в отделение "Натравяния" в Свети Мънго. - каза Рон тихо. Хари изчака да чуе дали Ксенофилиус се движи долу в кухнята, преди да заговори. - Какво мислиш? - попита той Хърмаяни. - О, Хари, - каза тя изморено - това са куп безмислици. Не може да бъде това, което знакът наистина означава. Това е просто невероятния смисъл, който той му придава. Каква загуба на време! - Аз мисля, че това е човекът, който ни донесе нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци. - И ти не му вярваш, нали? - Пфу, тази история е от тези, които се разказват на децата, за да им дадеш урок, нали? "Не си търси неприятности, не си търси повод да се биеш, не се забърквай с неща, които е по-добре да се оставят на мира! Просто навеждай глава, занимавай се само с твоите си работи и ще всичко ще бъде наред!" Помислете - добави Рон - може би тази история е за това, че пръчки от бъз са предопределени да носят нещастие. - За какво говориш? - За едно от онези суеверия, нали? - "Родените през май вещици ще се омъжат за мъгъли.", "По здрач - нещастие, в полунощ - погубен", "Пръчка от ябълка никога не успява." - Трябва да сте ги чували, майка ми е пълна с такива. - Хари и аз сме отгледани от мъгъли - Хърмаяни му напомни. - Ние сме учили други суеверия. - Тя въздъхна дълбоко, когато остра миризма се понесе от кухнята. Единственото хубаво в нейното раздразнение към Ксенофилиус, беше че я накара да забрави, че е ядосана на Рон. - Мисля, че си прав - тя му каза, - това е просто поучителна история, очевидно е кой дар е най-добрия, който всеки би избрал... Тримата говореха едновременно: Хърмаяни каза: "Мантията", Рон - "Пръчката", а Хари - "Камъкът". Те се гледаха наполовина изненадано, наполовина развеселено. - Ти предполагаш, че това е Мантията - Рон се обърна към Хърмаяни, - но, няма да има нужда да бъдеш невидима, ако имаш пръчката. Хайде, Хърмаяни, това е непобедима пръчка! - Ние вече имаме мантия невидимка. - каза Хари. - И ни помага доста често, ако си забелязал! - каза Хърмаяни. - Докато пръчката ще бъде сигурен начин да привличаш неприятности.... - Само ако разгласяваш за нея. - оспори Рон. - Само ако си достатъчно глупав да тънцуваш с нея, размахвайки я над главата си и да пееш "Имам непобедима пръчка, ела и я вземи ако мислиш, че си достатъчно силен". Докато си държиш устата затворена... - Да, но можеш ли да си държиш устата затворена? - каза Хърмаяни, гледайки скептично. "Знаете, че единственото вярно нещо, което той ни каза е, че има истории за свръх-мощни пръчки от стотици години. - Има ли? - попита Хари. Хърмаяни изглеждаше вбесена: изражението й беше толкова непринудено, че Хари и Рон се ухилиха един на друг. - Пръчката на смъртта, Пръчката на съдбата, появява се под различни имена през вековете, обикновено в притежание на някой черен магьосник, който се хвали с нея. Професор Бинс спомена някои от тях, но....оф, всичко това са глупости. Пръчките са точно толкова могъщи, колкото са магьосниците, които ги използват. Някои магьосници просто обичат да се хвалят, че пръчките им са по-големи или по-добри, отколкото тези на другите. - Но откъде знаеш, че тези пръчки - Пръчката на мъртта и Пръчката на съдбата, не са една и съща, обикаляйки света под различни имена? Ами ако те всички всъщност са Старшата пръчка, направена от Смъртта? - каза Рон. Хари се засмя: история, която му беше хрумнала, беше преди всичко нелепа. Неговата пръчка, припомни си той, беше направена от бодлива зеленика, не от бъз и беше измайсторена от Оливандър. От каквото и да беше направена, в нощта, когато Волдемор го преследваше в небето, ако беше непобедима, как успя да се счупи. - Така, защо би избрал камъка? - Рон го попита. - Ами, ако можехме да възкресяваме хората, бихме върнали Сириус...Лудоокия.... Дъмбълдор... родителите ми. Рон и Хърмаяни не се усмихнаха. - Но според книгата, те няма да се върнат, нали? - каза Хари, мислейки си за историята, която токущо бяха чули. - Предполагам, че няма много истории за камък, който възкресява мъртвите, нали? - попита той Хърмаяни. - Не - отговори тя тъжно. - Не мисля, че някой освен господин Лавгуд са заблуждава, че това е възможно. Бийдъл (автора на книгата) може би е взел идеята от Философския камък, нали се сещате, вместо камък, който те прави безсмъртен, такъв, който те връща от смъртта. Миризмата от кухнята стана по-силна. Беше нещо подобно на горене на долни гащи. Хари се чудеше дали е възможно да изядеш достатъчно от каквото Ксенофилиус готвеше, за да не нараниш чувствата му. - Ами мантията? - каза Рон бавно. - Не осъзнавате ли, той е прав! Използвал съм мантията на Хари и никога не съм спирал да се чудя колко е добра. Никога не съм чувал за друга такава като на Хари. Тя е безпогрешна! Никога не съм бил забелязван под нея... - Разбира се, че не.....ние сме невидими, когато сме под нея, Рон! - Но всички неща, които той ни разказа за останалите мантии, те не са по десет за кнут, знаете че е вярно! Преди не ми беше хрумвало, но съм чувал неща за магии, които оминават, когато мантиите остареят или такива мантии, които се разкъсват на части от заклинания, така че целите стават на дупки. Хари е наследил своята от баща си, така че тя не е точно нова, но е просто...идеална! - Да, така е, но Рон, камъкът.... Докато те тихо спореха, Хари се разхождаше из стаята, наполовина слушащ ги. Достигайки до спираловидното стълбище, той вдигна очи разсеяно нагоре, към следващия етаж и изведнъж се смути. Собственото му лице го гледаше от тавана на стаята по-горе. След момент на озадаченост, той осъзна, че това не е огледало, а картина. Любипитен, той започна да изкачва стълбите. - Хари, какво правиш? Не мисля, че трябва да разглеждаш наоколо, когато той не е тук? Но Хари вече се беше качил на следващия етаж. Луна беше украсила тавана на своята стая с пет красиви картини на лица: Хари, Рон, Хърмаяни, Джини и Невил. Те не се движеха като портретите в Хогуортс, но определено в тях имаше същата магия. На Хари му се струваше, че те дишат. Тънки златни нишки се виеха около картините, свързвайки ги една с друга, но след като ги изучава повече от минута, Хари осъзна, че нишките всъщност поватаряха хиляди пъти едно нещо, написано със златно мастило: приятели... приятели...приятели...Хари изпита огромен изблик на привързаност към Луна. Той се огледа в стаята. Край леглото имаше огромна снимка на малката Луна и на жена, която приличаше много на нея. Те бяха прегърнати. На тази снимка, Луна беше по-добре облечена, отколкото Хари някога я беше виждал. Снимката беше прашна. Това се стори малко странно на Хари. Той се заоглежда наоколо. Нещо не беше наред. Бледосиният килим също беше пълен с прах. Нямаше никакви дрехи в гардероба, чиито врати стояха открехнати. Леглото имаше студен, неприветлив вид, сякаш никой не беше спал в него от седмици. На най-близкия прозорец, на фона на кървавочервеното небе, се очертаваше една паяжина. - Какво има? - Хърмаяни попита Хари, когато той слезе по стълбите, но преди той да може да отговори Ксенофилиус се изкачи по стълбището от кухнята, носейки поднос с купи. - Господин Лъвгуд - каза Хари. - Къде е Луна? - Извинете? - Къде е Луна? Ксенофилиус спря на най-горното стъпало. - Аз...аз вече ви казах. Тя е долу на моста Боушън, лови риби-гълтачи. - Тогава защо на този поднос има прибори само за четирима? Ксенофилиус се опита да отговори, но никакъв звук не излезе от устата му. Единственият звук идваше от пухтенето на печатарската машина и лекото потракване на подноса, поради треперенето на ръцете на Ксенофилиус. - Мисля, че Луна не е била тук от седмици. - каза Хари. - Дрехите й ги няма, леглото й не е използвано. Къде е тя? И защо непрекъснато гледате през прозореца? Ксенофилиус изпусна подноса. Купичките паднаха и се разбиха. Хари, Рон и Хърмаяни извадиха пръчките си. Ръката на Ксенофилиус спря преди да влезе в джоба му. В този момент печатарската преса направи купчина и голямо количество списания "Дрънкало" се изсипаха на пода, идвайки от под покривката за маса, пресата най-после спря. Хърмаяни се наведе и взе едно от списанията, с пръчка все още насочена към господин Лъвгуд. - Хари, погледни това. Той прекрачи към нея, колкото можеше по-бързо, въпреки целия хаос. На корицата на "Дрънкало" беше неговата собствена снимка, придружена с думите "Нежеланият номер едно" и съответната сума пари за наргада. - "Дрънкало" работи вече в нова насока нали? - Хари попита студено, умът му работеше много бързо. - Това ли правехте в градината, господин Лъвгуд? Изпращахте сова в Министерството? Ксенофилиус облиза устните си. - Те взеха моята Луна. - прошепна. - Това е, което написах. Те взеха моята Луна и аз не знам къде е, нито какво са направили с нея. Но може би ще ми я върнат, ако...ако аз... - Хванете Хари? - довърши вместо него Хърмаяни. - Не става. - каза Рон категорично. - Махнете се от пътя ни, ние си тръгваме. Ксенофилиус изглеждаше ужасно, състарен с години, устните му се свиха много злобно. - Те ще бъдат тук всеки момент. Трябва да спася Луна. Не мога да я изгубя. Не трябва да си тръгвате. Той разпери ръцете си пред стълбището и Хари имаше внезапно видение за майка си, която прави същото пред неговото детско креватче. - Не ни карайте да Ви нараним. - каза Хари. -Преместете се, господин Лъвгуд! - ХАРИ! - изпищя Хърмаяни. Фигури върху метли летяха от другата страна на прозореца. Докато тримата не гледаха към него, Ксенофилиус извади пръчката си. Хари осъзна грешката им точно навреме. Той се хвърли настрани, бутайки Рон и Хърмаяни извън обсега на зашеметяващото проклятие на Ксенофилиус, което премина през стаята и улучи рога от Иръмпент . Имаше огромна експлозия. Звукът от нея сякаш отвя стаята надалеч. Части от дърво, хартия и останки от стените летяха във всички посоки, придружени с гъст облак прах. Хари полетя във въздуха, след това се строполи на пода, неспособен да види отломките, които падаха върху него, защото беше закрил главата си с ръце. Той чу Хърмаяни да пищи, Рон да вика и серия от болезнено остри тупвания, които му подсказваха, че Ксенофилиус падаше по спираловидното стълбище. Наполовина затрупан с отломки, Хари се опита да се изправи. Той не можеше да диша и вижда от прах. Половината от тавана беше паднал вътре и края на леглото на Луна висеше през дупката. Статуята на Роуина Рейвънклоу лежеше до него, с липсващо наполовина лице, парчета пергамент се носеха из въздуха и по-голямата част от печатарската преса лежеше настрани, блокирайки горния край на стълбите към кухнята. Тогава друга бяла фигура се приближи и Хърмаяни, покрита с прах, приличаща на статуя, допря пръст до устните си. Вратата долу се разби с трясък. - Нали ти казах, че няма нужда да бързаме, Травърс? - каза груб глас. - Нали ти казах, че този "тиквеник" само ни баламосва както винаги? Чу се удар и вик от болка от страна на Ксенофилиус. - Не...не...горе...Потър! - Казах ти миналата седмица, Лъвгуд, че няма да се върнем, освен за някаква достоверна информация! Помниш ли миналата седмица? Когато ти искаше да размениш дъщеря си за тази глупава кървяща шапка? А предходната седмица - още един удар, още един вик. - Когато си мислеше, че ще ти я върнем, ако ни дадеш доказателство, че има нагънатороги - бам - шнорхелоподобни - бам - квакльовци? - Не...не...моля ви! - изхлипа Ксенофилиус. - Наистина е Потър, наистина! - А сега ни извика тук, само за да пробваш да ни взривиш! - изрева Смъртожадният и последва поток от удари, разнообразявани с виковете на агония от Ксенофилиус. - Мястото изглежда сякаш всеки момент ще се срути, Селвин. - каза друг студен глас, отеквайки на горния етаж. - Стълбите са напълно блокирани. Бих могъл да ги разчистя. Но може мястото да се срути. - Говориш само лъжи! - изкрещя магьосника, наречен Селвин. - Никога през живота си не си виждал Потър, нали? Мислеше си да ни подамамиш тук, за да ни убиеш, нали? И мислиш, че така ще си върнеш момичето? - Кълна се...кълна се Потър е горе! - Хоменум Ревелио! - каза гласът от долния край на стълбището. Хари чу Хърмаяни да шепти и той имаше странното усещане, че нещо връхлита слабо върху него, потапяйки тялото му в неговата сянка. - Добре, има някого горе, Селвин - каза вторият мъж остро. - Потър е, казвам ви, че е Потър! - хлипаше Ксенофилиус. - Моля ви...моля ви...върнете ми Луна, просто ме оставете да си я взема.... - Ще можеш да си получиш момиченцето, Лъвгуд - каза Селвин, - ако се качиш горе и ми доведеш Хари Потър. Но ако това е заговор, ако е номер, ако имаш съучастник, който чака горе в засада, ще видим дали ще остане парченце от дъщеря ти, което да погребеш! Ксенофилиус издаде стон на страх и отчаяние. Чу се шум от бързи стъпки и хвърляне на буклуци. Ксенофилиус се опитваше да премине през развалините на стълбите. - Хайде - прошепна Хари - трябва да изчезваме оттук. Той започна да се изравя от отломки под прикритието на шума, който създаваше Ксенофилиус на стълбите. Рон беше затрупан надълбоко. Хари и Хърмаяни се катереха по останките, колкото могат по-тихо, за да достигнат до мястото, където лежеше той, пробвайки да отместят тежък скрин с чекмеджета от краката му. Докато Ксенофилиус хлопаше и хвърляше отломки все по-близо и по-близо, Хърмаяни успя да освободи Рон като използва хвърковата магия. - Добре. - промълви Хърмаяни, когато счупената печатарска преса на върха на стълбите започна да се клати. Ксенофилиус беше на крачка от тях. Тя беше още бяла от праха. - Вярваш ли ми, Хари? Хари кимна. -Добре тогава - Хърмаяни шепнеше, - дай ми мантията невидимка. Рон, ти ще си я сложиш. - Аз? Ами Хари? - Моля те, Рон! Хари, дръж се здраво за ръката ми, Рон, хвани рамото ми. Хари я хвана с лявата си ръка. Рон изчезна под мантията. Печатарската преса се люлееше. Ксенофилиус се опитваше да я премести, използвайки хвърковата магия. Хари не знаеше какво чака Хърмаяни. - Дръжте се здраво. - прошепна Хърмаяни. - Дръжте се здраво....всеки момент.... Бялото като лист лице на Ксенофилиус се появи на върха на стълбището. - Обливате! - изкрещя Хърмаяни, насочвайки пръчката си първо към лицето му, след това и към пода. - Депримо! Тя беше пробила дупка в пода на всекидневната. Те паднаха като големи камъни. Хари още се държеше за ръката й отчаяно, отдолу последва писък и той зърна двама мъже да се опитват да се измъкнат изпод голямото количество отломки от счупените мебели, падащи от пробития таван. Хърмаяни се завъртя във въздуха и трясъка от срутващата се къща отекна в ушите на Хари, когато тя го дръпна още един път в тъмнината. * Демигиз (Demiguise) - миролюбиво сребристо маймуноподобно животно с черни очи, което има способността да става невидимо. То е тревопасно и се среща в Близкия изток. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|