Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
| Глава 17
Тайната на Батилда - Хари, спри! - Какаво не е наред? Бяха стигнали само до гроба на непознатите Абът. - Има някой там. Казвам ти, там зад храсталака някой ни наблюдава. Те стояха съвсем тихо, държейки се един за друг, втренчили поглед в гъстата черна преграда на гробището. Хари не виждаше нищо. - Сигурна ли си? - Видях нещо да се движи. Мога да се закълна, че видях... Тя се отдели от него, за да освободи магическата си пръчка. - Изглеждаме като мъгъли. - отбеляза Хари. - Мъгъли, които току-що са положили цветя на гроба на родителите ти? Хари, сигурна съм, че има някой там. Хари си помисли за „Историята на магията”. Предполагаше се ,че гробищата са обитавани от духове... Ами ако...? Но тогава чу шумолене и видя малка вихрушка от сняг да се надига от храсталака, който Хърмаяни беше посочила. Призраците не можеха да движат снега. - Това е котка. - каза Хари след секунда или две. - Или птица. Ако бяха смъртожадни досега щяхме да сме мъртви. Но да се махаме от тук и да си сложим мантията. Докато се измъкваха от гробището се озъртаха непрекъснато. Хари, който не се чустваше толкова оптимистично, колкото се преструваше и уверяваше Хърмаяни, беше доволен да достигне до портата и хлъзгавия паваж. Те дръпнаха мантията-невидимка върху себе си. Кръчмата беше по-пълна от преди. Много гласове вътре сега пееха веселата коледна песен, коята бяха чули когато приближиха църквата. За момента Хари обмисляше да предложи да се подслонят вътре, но, преди да каже каквото и да било, Хърмаяни прошепна: - Хайде да тръгнем натам. Тя го дръпна надолу по тъмната улица, водейки го в противоположна посока на тази, от която бяха дошли. Хари можеше да забележи точката, в която свършваха къщите и тесния път отново се превръщаше в открита местност. Вървяха колкото се може по-бързо, покрай множество прозорци, грейнали в разноцветни светлини и очертанията на коледни дървета, хвърлящи сянка върху завесите. - Как ще открием къщата на Батилда? - попита Хърмаяни, която лекичко трепереше и се озърташе през рамо. - Хари, как мислиш? Хари... Тя вдигна ръка, но Хари не й обърна внимание. Той гледаше тъмната купчина, която се намираше в самия край на редицата от къщи. В следващия момент тои се засили влачейки след себе си Хърмаяни,която се подхлъзна на леда . - Хари.. - Виж, виж това Хърмаяни! -Аз не.....ох... Той виждаше - защитното заклинание на Фиделиус явно беше престанало да действа със смъртта на Лили и Джеимс. Живия плет беше избуял през шестнайсетте години, изминали от момента когато Хагрид беше взел Хари от развалините, разпиляни сред избуялата трева. По-голямата част от къщата стоеше, въпреки че беше напълно покрита с тъмен бръшлян и сняг, но дясната част на горния етаж беше частично разрушен от, както Хари беше сигурен, рикоширало проклятие. Той и Хърмаяни стояха до вратата втренчили поглед в отломките, които някога са представлявали къща точно като останалите наоколо. - Чудя се защо никой не я е възстановил? - прошепна Хърмаяни. - Може би не може да се възстанови .- отговори Хари. - Може би, като поразена от Черна магия, щетите не могат да се поправят. Той плъзна ръка през мантията-невидимка и сграбчи заскрежената и силно ръждясала порта - не толкова от желание да я отвори, а просто да се почуства като част от къщата. - Няма да влизаш вътре... Не изглежда безопасно... Може...О, Хари погледни... Явно неговото докосване по портата беше задействало нещо. Един знак беше израснал от земята пред тях, сред камарата от коприви и плевели, като чудновато бързо-растящо цвете, и със златни букви на дървото беше написано: На това място през нощта на 31 октомври 1981г. Лили и Джеимс Потър загубиха живота си. Техният син, Хари, остава единствения магъосник, Който някога е оцелявал след смъртоносно проклятие. Тази къща, невидима за мъгълите, Беше оставена в нейния разрушен вид като паметник на Потърови И като напомняне за насилието, Което ги раздели. И навсякъде около тези гравирани думи бяха добавени драскулки от други вещици и магъосници дошли да видят мястото, където Момчето Което Оцеля се е спасило. Някои просто бяха написали имената си с Незаличаващо се мастило, други бяха издълбали инициалите си в дървото, а трети бяха оставили съобщения. Най-скорошното от тези ярки, блестящи, 16-годишни вълшебни графити простичко казваше: Късмет Хари,където и да си. Ако четеш това ние всички те подкрепяме. Дълъг живот Хари Потър. - Не трябваше да пишат тук. - каза Хърмаяни изпълнена с негодувание. Но срещу нея Хари сияеше: - Брилянтно е. Радвам се, че са го направили. Аз.... Той престана да говори. Дебело облечена фигура накуцваше по алеята към тях, осветявана от ярките светлини на площада в далечината. На Хари му беше трудно да прецени дали фигурата е на жена. Тя се движеше бавно, вероятно уплашена да не се подхлъзне на заснежената земя. Нейната прегърбеност, пълнота и влачещата походка - всичко създаваше впечатление за преклонна възраст. Те тихо гледаха как, влачейки се, приближава. Хари чакаше дали няма да завие към някоя от къщите, покрай които преминаваше, но инстинктивно знаеше, че тя няма да го направи. Накрая се спря на няколко ярда от тях и просто стоеше там, на средата на замръзналия път, с лице вперено в тях. На Хари не му беше нужно щипването по ръката от Хърмаяни. Беше изключено тази жена да е мъгълка.Тя стоеше там вперила поглед в къща, която би трябвало да е напълно невидима за нея, ако не беше вещица. Дори ако се приемеше, че тя беше вещица, беше странно поведение, в нощ, студена като тази, просто да обръщаш внимание на старата развалина. Въпреки че според всички правила на нормалната магията тя не би могла да ги вижда, Хари имаше странното усещане, че знае къде са и кои са. Точно когато стигна до това трудно заключение, тя вдигна ръка и помаха. Хърмаяни се приближи към него под мантията и притисна ръце към неговите. Той тръсна глава. Жената помаха отново, по-енергично. Хари можеше да измисли много причини да не откликне на призива, обаче подозренията му относно нейната личност нарастваха всеки миг, в който те стояха и се взираха един в друг на пустата улица. Дали беше възможно да ги е очаквала всички тези дълги месеци? Дали Дъмбълдор и беше казал да чака Хари да се появи най-после? Беше ли възможно тя да се придвижваше из сенките на гробището и да ги следваше дотук? Дори нейната способност да долавя присъствието им предполагаше някаква Дъмбълдорова сила, с каквато не се беше сблъсквал преди. Най-накрая Хари проговори, карайки Хърмаяни да изпъшка и подскочи. - Ти ли си Батилда? Навлечената фигура поклати глава и помаха отново. Под мантията Хари и Хърмаяни се спогледаха. Хари повдигна вежди, а Хърмаяни издаде малка нервна въздишка. Те пристъпиха близо до жената и изведнъж тя се обърна и закуцука в посоката, от която бяха дошли. Водейки ги покрай няколко къщи тя се шмугна в една врата. Те я последваха отпред по пътечката през градина, почти толкова обрасла, колкото тази, която току-що бяха напуснали. Тя побърника за момент с ключ по входната врата, отвори я и отстъпи, за да ги пусне да влязат. Жената миришеше лошо или може би миришеше къщата й. Хари сбърчи нос докато се промъкваха покрай нея и свали мантията-невидимка. Сега, седейки до нея, осъзна колко дребничка беше – приведена от възрастта, достигаше до нивото на гърдите му. Тя хлопна врата зад тях, потри с кокакчетата на пръстите си синята, намазана срещу олющване боя, после се обърна и лицето й се изравни с това на Хари. Очите й бяха замрежени от пердета, потънали в дипли увиснала кожа, а цялото й лице беше обсипано със спукани вени и кафяви петна. Той се чудеше дали изобщо може да го види - дори да можеше щеше да види оплешивяващия мъгъл, чиято самоличност беше откраднал. Миризмата на старо, на прах, мърляви дрехи и вкисната храна се разнасяха от проядения от молци черен шал, покриващ главата й с оскъдна бяла коса, през която ясно се виждаше скалпа. - Батилда? - повтори Хари. Тя кимна отново. Хари почуства медальона до кожата си. Нещото вътре, което понякога цъкаше и туптеше, беше разбудено, той можеше да почуства пулсирането през студеното злато. Дали то знаеше, дали усещаше, че това, което щеше да го унищожи, е наблизо? Батилда се тътреше покрай тях, избутвайки Хърмаяни настрани мислейки, че тя не я вижда и се изгуби в това, което изглежда трябваше да е дневна. - Хари не съм сигурна за това... - прошепна Хърмаяни. - Погледни нещата от този ъгъл, мисля че бихме могли да я обезвредим, ако ни се наложи.-каза Хари. – Слушай, трябваше да ти кажа... Знаех, че не е с всичкия си. Мюриел я нарича изкукуригала. - Елате. - провикна се Батилда от съседната стая. Хърмаяни подскочи и сгабчи ръката на Хари. - Всичко е наред. - каза Хари окуражително и пое в посока дневната. Батилда се поклащаше наоколо палейки свещи, но все още беше много тъмно, да не споменаваме ужасната мръсотия. Дебел слой прах хрупаше под краката им и носът на Хари долови миризма на влага и плесен, нещо отвратително като на развалено месо. Той се зачуди кога за последен път някой беше идвал в къщата на Батилда, за да провери дали се справя. Изглежда тя бе забравила, че може да прави магия, за да пали свещите непохватно с ръце и нейният влачещ се дантелен маншет беше в постоянна опасност от подпалване. - Оставете ме аз да го направя. - предложи Хари и взе кибритените клечки. Тя стоеше и го наблюдаваше как пали парчетата свещи, които бяха поставени в чинийки из стаята, кацнали на камари книги и страничните масички, наблъскани с пропукани плесенясали чаши. Последната повърхност, върху която Хари постави свещ, беше разклимбуцан скрин, върху който стояха голям брой снимки. Когато пламъчето се разпали, неговото отражение плисна по прашните стъкла и сребро. Той видя няколко леки раздвижвания по снимките. Докато Батилда подхващаше неумело цепениците, за да ги запали, Хари измънка: - Тергео! Прахоляка от снимките се изпари и той видя, че половината от най-богато украсените и широки рамки бяха празни. Зачуди се дали Батилда или някой друг ги беше преместил. Тогава съзря една снимка на края на колекцията, коятото му хвана окото, и я грабна. На снимката беше златокосия щастливо-изглеждащ крадец, който се беше разположил на перваза на Грегорович, усмихвайки се мързеливо на Хари от сребърната рамка. На него мигновенно му просветна къде беше виждал момчето преди - в ”Живота и лъжите на Албус Дъмбълдор”, ръка за ръка с тинейджърът Дъмбълдор. И ето къде трябваше да са останалите снимки - в книгата на Рита. - Госпожице... госпожо... Багшот. - каза той и гласът му лекичко потрепера. -Кой е този? Тя стоеше в средата на стаята, наблюдавайки Хърмаяни, която разпалваше огънят за нея. - Госпожице Багшот. - повтори Хари като вдигна снимката в ръка докато пламъците се разпалваха в огнището. Батилда вдигна поглед и хоркрукса запулсира по-бързо на гърдите му. - Кой е този човек? - попита я Хари като бутна снимката напред. Тя се втренчи в нея сериозно после погледна Хари. - Знаете ли кое е този. - повтори той отново с много по-бавен и висок глас от обикновенно. - Този човек? Познавате ли го? Как се казва? Батилда просто гледаше несигурно. Хари изпадна в тотална безпомощност. Как Рита Скиитър беше отключила спомените на Батилда? - Кой е този човек? - повтори той високо. - Хари какво правиш? - попита Хърмаяни. - Тази снимка, Хърмаяни, това е крадецът, крадецът които открадна от Грегорович! Моля те. - каза той на Батилда. - Кой е този ? Но тя просто седеше пред него. - Защо поискахте да дойдем с вас госпожо... госпожице... Багшот? - попита Хърмаяни извисявайки глас: - Има ли нещо, което бихте искали да ни кажете?. Не давайки никакви признаци, че е чула Хърмаяни, Батилда се провлачи няколко крачки по-близо до Хари. С леко трепване на главата тя посочи коридора. - Желаете да си вървим? - попита той. Тя повтори жеста този път посочвайки първо него, после себе си и накрая тавана. - Добре... Хърмаяни, мисля че тя желае да я последвам на горния етаж. - Става. - каза Хърмаяни. - Да вървим. Но, когато Хърмаяни тръгна, Батилда поклати глава учудващо енергично, посочвайки отново първо него, после себе си. - Тя иска да отида с нея... сам. - Защо? - попита Хърмаяни и гласът и иззвъня остро и ясно в осветената от свещи стая; възрастната дама тръсна глава заради силния звук. - Може би Дъмбълдор й е казал да сподели с мен, единствено с мен. - Наистина ли смяташ, че тя знае кой си? - Да. - каза Хари, поглеждайки надолу към млечните очи, вперени в неговите. - Мисля, че знае. - Добре тогава, но бъди бърз, Хари. - Водете. - каза Хари на Батилда. Изглежда тя го разбра, защото се завлачи покрай него към вратата. Хари хвърли поглед към Хърмаяни и окуражаваща усмивка, но не беше сигурен, че тя го видя. Беше се долепила в средата на окъпаната от светлината на свещите мръсотия, гледайки към шкафа за книги. Стълбите бяха стръмни и тесни. Хари се изкушаваше да постави ръце на задните части на Батилда, само за да се подсигури, че тя няма да да се претърколи назад към него,което изглеждаше твърде възможно. Бавно, хриптейки леко, тя се изкачи на горната площадка и веднага сви в дясно като го остави в спалня с нисък таван. Беше катранено черна и миришеше ужасно. Хари забеляза нощтно гърне, подаващо се под леглото, преди Батилда да затвори вратата и да ги погълне тъмнина. - Лумос! - каза Хари и пръчката му светна. Той потръпна. - Батилда се беше приближила до него през няколкото секунди тъмнина и той не беше усетил близостта й. - Ти ли си Потър? - прошепна тя. - Да аз съм. Тя поклати глава бавно и сериозно. Хари почуства, че хоркрукса запулсира бързо, по-бързо дори от собственото му сърце. Това беше неприятно, възбуждащо усещане. - мате ли нещо за мен? - попита Хари, но тя изглеждаше разсеяна от светлината на пръчката му. - Имате ли нещо за мен? - повтори той. Тогава Батилда затвори очи и няколко неща се случиха едновременно: белегът на Хари запари болезнено; Хоркрукса така затрепка, че предната част на пуловера му се раздвижи; тъмната миризлива стая мигновенно се разтопи. Той почуства прилив на радост и заговори с жесок, студен глас: Дръж го! Хари се олюля на място. Тъмната миризлива стая сякаш го обграждаше отново и той не знаеше какво се е случило. - Имате ли нещо за мен? - попита за трети път доста по-високо. - Ето тук. - прошепна тя сочейки към ъгъла. Хари вдигна магическата си пръчка и видя очертанията на разхвърляна тоалетка под покрития със завеса прозорец. - Какво е? - попита той като достигна до тоалетката, която беше отрупана с нещо, което изглеждаше и миришеше като мръсно пране. - Там. - каза тя сочейки към безформената камара. И в този миг, докато гледаше настрани и се взираше в разбърканата каша, за да открие дръжката на меча, Батилда се размърда необичайно. Той го забеляза с ъгълчетата на очите си. Обзе го паника, ужасът го парализира, докато гледаше как старото тяло се деформира и огромна змия изпълзява от мястото, където беше вратът й. Змията нападна, докато Хари вдигаше магическата си пръчка. Силата на ухапването по ръката изпрати пръчката да излети към тавана. Тя се люшна шеметно през стаята и угасна. Тогава силен удар от опашка по диафрагмата му изкара дъха.Той падна назад върху тоалетката сред камарата от дрехи. Започна да се движи назад, внимателно избягвайки опашката на змията, която вършееше долу по тоалетката на мястото където той до преди секунда беше. Парчета от стъклена повърхност заваляха около него когато се удари в земята. Отдолу чу викът на Хърмаяни: - Хари...? Той не можа да събере достатъчно въздух в дробовете си, за да отговори. Тежка, гладка грамада го смачка на пода и той усети, че се увива около него, мощна, мускулеста. - Нее... - изпъшка той притиснат към пода. - Даа. - изсъска гласът. - Дассс, държа те, държа те. - Акцио... акцио пръчка... Но нищо не се случи, а и той се нуждаеше от ръцете си, за да се опита да отблъсне змията, която се намотаваше около торсът му, изстисквайки въздуха от него, притискайки хоркрукса силно към гърдите му. Леденият кръг живо пулсираше само на сантиментри от собственото му сърце, мозъка му беше залят със студ, бяла светлина, всяка мисъл се заличи, собственият му дъх го задави... далечни стъпки, всичко изчезна. Металното сърце на медалъона удряше силно по гърдите му и сега той летеше, летеше с триумф в сърцето без да има нужда от метла или тестрол. Хари беше внезапно събуден в миришещата на вкиснало тъмнина - Наджини го беше освободила. Той запълзя нагоре и видя как змията отстъпва отвъд очертанията на прииждащата светлина. Тя нападна и Хърмаяни се дръпна настрани с писък. Нейното отразено проклятие удари покритият със завеса прозорец, който се разби. Леден въздух изпълни стаята, Хари се сви, за да избегне друг душ от счупени стъкла и кракът му се хлъзна по нещо като молив - пръчката му. Той се наведе и я сграбчи, но сега стаята беше изпълнена със змията, опашката й блъскаше. Хърмаяни не се виждаше никъде и за момент Хари си помисли най-лошото, но после се чу силно хлопване, проблясна червена светлина и змията излетя във въздуха изплющявайки Хари силно в лицето. Докато се навиваше, извивка след тежка извивка се издигаше нагоре към тавана. Хари вдигна пръчката си, но, докато го правеше, белегът му го изгори по-болезнено от всякога през годините. - Той идва! Хърмаяни, той идва!. Докато крещеше, змията падна съскайки диво. Всичко беше хаос. Змията срути полиците от стената и парчета порцелан полетяха навсякъде, когато Хари скочи върху леглото и сграбчи тъмните очертания, където знаеше, че беше Хърмаяни. Тя изкрещя от болка когато я прехвърли обратно през леглото .Змията отново се надигаше, но Хари знаеше, че нещо много по-лошо приближава, може би вече беше на входната врата - главата му се разцепваше от болката в белега. Змията се промушваше докато той направи скок със затичване, влачейки Хърмаяни със себе си. Наджини нападаше когато Хърмаяни изкрещя: - Конфринго! - и нейното заклинание полетя през стаята взривявайки огледалото на дрешника и рикоширайки обратно към тях, подскачайки от пода към тавана. Хари почуства парене в белега и в задната част на ръката. Парче стъкло го поряза докато, влачейки Хърмаяни, той скочи от леглото на счупената тоалетка право през потрошения прозорец в нищото и нейния писък прокънтя в нощта докато се въртяха във въздушното пространство. И тогава белегът му се разтвори и Хари видя Волдемор, който бягаше през зловонната спалня. Дългите му бели ръце се вкопчиха в перваза на прозореца, когато видя плешив мъж и дребна жена да се завъртат и да изчезват внезапно. И той изкрещя яростно, крясък който се смеси с този на момичето, отекна през мрачните градини и над звънтящите църковни камбани на Коледа. И неговия крясък беше и на Хари, неговата болка беше и на Хари… Всичко можеше да се случи тук, където се беше случило преди... Тук, вътре в къщата, където беше толкова близо до смъртта... до смъртта... болката беше толкова ужасна... разкъсваше тялото му. Но ако нямаше тяло защо главата го болеше толкова, ако беше мъртъв как можеше да се чувства толкова непоносимо, не свършваше ли болката със смъртта, не изчезваше ли? Нощта беше влажна и ветровита, маскирани като тикви две деца се клатеха, обикаляйки площада и прозорците на магазина, покрити с хартиени паяци - цялата безвкусна мъгълска украса за свят, в който дори не вярваха.... Той се носеше напред. Това усещане за цел, мощ и правота, което го изпълваше в случаи като този... Не гняв - той беше за по-слабите от него душици - а триумф... Да. Това бе чакал, на това се беше надявал. - Готин костюм, господине. Той видя малко момче, което се усмихна колебливо докато бягаше достатъчно близо, за да може да го види под качулката на мантията, видя страхът засенчил обиденото му лице. Детето се обърна и побягна. Под мантията той хвана дръжката на магическата си пръчка... Едно просто движение и момчето никога нямаше да види майка си... Но ненужно... Напълно ненужно. Тръгна по нова по-мрачна уличка и най после видя целта си; заклинанието на Фиделиус беше разбито, мислеше си, че те все още не го знаят... И издаде лек шум на смъртоносно сбогуване, плъзгайки се по паважа. После се качи до тъмния плет и се насочи покрай него. Те не бяха дръпнали пердетата. Видя ги ясно в малката им дневна - висок чернокос мъж с очила измагъосваше облачета от цветен дим, които изригваха от магическата му пръчка за изумление на малко чернокосо момче в синя пижама. Детето се смееше и се опитваше да хване дима, да го сграбчи с малките си юмручета. Врата се отвори и влезе майката, казвайки думи, които той не можеше да чуе; нейната дълга тъмно-червена коса се спускаше около лицето й. Сега бащата грабна момчето и го подаде на майката, хвърли пръчката си на дивана и се протегна прозявайки се. Входната врата заяде леко и Волдемор я бутна за да я отвори, но Джеймс Потър не чу нищо. Бялата ръка на Волдемор плъзна пръчката изпод мантията и я насочи към вратата, която взривявайки се се отвори. Той беше вече на прага, когато Джеймс дойде спринтирайки в коридора. Беше лесно, твърде лесно... Дори не беше нужно да му краде пръчката. - Лили, вземи Хари и вървете! Това е той! Вървете! Бягайте! Аз ще го държа навън! Ще го държи навън без магическа пръчка в ръка! Той се изкикоти преди да метне проклятието: - Авада Кедавра! Зелена светлина изпълни тесния коридор и запали детската количка, избутвайки я към стената, направи ярка колона и Джеймс Потър падна като марионетка с отрязани конци. Той можеше да чуе крясъците от горния етаж. Жената беше хваната в капан, но докато беше благоразумна в крайна сметка нямаше от какво да се страхува. Той изкачи стълбите слушайки с лека развеселеност как Лили се опитва да се барикадира. Тя дори нямаше пръчка в себе си... Колко глупави бяха и колко лековерни, мислещи, че могат да поверят безопасността си на приятели, че оръжията могат да бъдат захвърлени дори за момент... Той насили вратата, мятайки настрани набързо натрупаните стол и кутии с едно мързеливо движение на ръката. При появата му тя пусна сина си в детската кошара зад нея и разтвори широко ръце - като че ли това щеше да помогне, като че ли щеше да защити детето от погледа, който тя се надяваше да избере нея вместо на него.... - Не Хари, не Хари! Моля те, не Хари! - Стой настрана ти, глупаво момиче... Сега стой настрана. - Не Хари, моля те недей! Вземи мен, убий мен вместо него! - Това е последното ми предупреждение... - Не Хари! Моля те... Имай милост... Имай милост. Не Хари, не Хари! Моля те... Ще направя всичко... - Стой настрана, стой настрана, момиче. Волдемор не можеше да я отстрани от детската кошара, но изглеждаше благоразумно да ги довърши всичките. Зелената светлина проблясна и тя се строполи като своя съпруг. През цялото това време детето не беше заплакало. То можеше да стане здраво стискайки таблите на кошарата и гледаше лицето на непознатия с някакъв жив интерес, вероятно мислейки си, че това е баща му скрит под мантията измагъосващ още забавни светлини и майка му всеки момент ще изкочи, смеейки се. Волдемор внимателно насочи пръчката към лицето на момчето. Той искаше да види когато се случи - унищожението на тази единствена, неприятна заплаха. Детето заплака, беше видяло, че това не е Джеймс. Той не хареса този плач - никога не успяваше да изтърпи по-малките, които цивреха в сиропиталището. - Авада Кедавра! И тогава той се пречупи. Беше нищо, нищо освен болка и терор. И трябваше да се укрие, не тук, сред отломките на разрушената къща, където детето, хванато в капан пищеше, а далеч... далеч... - Не! - простена той. Змията зашумоля по кирливия, разхвърлян под и той трябваше да убие момчето, но все още той беше момчето... - Нее... И сега той стоеше пред счупения прозорец в къщата на Батилда, потопен в спомени за най-грандиозната си загуба, а в краката му огромната змия се плъзгаше по натрошен порцелан и стъкло. Той погледна надолу и видя нещо... нещо невероятно... - Не... - Хари, всичко е наред! Ти си добре! Той се наведе и вдигна натрошената снимка... Той беше там - крадецът... крадецът, когото търсеше. - Нее... Изпуснах го... Изпуснах го. - Хари всичко е наред... Събуди се ....Събуди се. Той беше Хари, не Волдемор... И нещото, което шумолеше не беше змия. Отвори очи. - Хари. - прошепна Хърмаяни - Д-д-добре ли се чустваш? - Да. - излъга той. Беше в палатката и лежеше на ниско легло под камара одеяла. Можеше да каже, че почти беше пропаднал в спокойствието и отенъка на студената, хоризонтална светлина от другата страна на тавана на палатката. Беше мокър от пот - можеше да го почуства по чаршафите и одеялата. - Измъкнахме се. - Да. - каза Хърмаяни. - Трябваше да приложа заклинанието на Хувър, за да те сложа да си легнеш. Не можех да те вдигна. Беше... Добре беше доста... Имаше тъмни сенки под нейните кафяви очи и той забеляза малка гъбичка в ръката й. Тя беше бърсала лицето му. - Беше болен, - довърши тя - много болен. - Преди колко време избягахме? - Преди часове. Почти сутрин е. - И аз бях какво, в безсъзнание? - Не точно. - каза Хърмаяни с неудобство. - Ти крещеше и стенеше... И нещата... - добави тя с тон, който го накара да се почуства неловко. Какво беше направил? Крещеше проклятия като Волдемор или плачеше като момченцето в кошарата? - Не можех да сваля хоркрукса от теб. - каза Хърмаяни и той знаеше, че тя иска да смени темата. - Беше заседнал, заседнал на гърдите ти. Имаш отпечатък, съжалявам. Трябваше да използвам разделителна магия, за да го махна. Змията също те беше беше ударила, но почистих раната и сложих росен(билка) върху нея. Той издърпа от себе си потната тениска, която носеше, и погледна надолу. Имаше ален кръг над сърцето му там, където медалъонът с капаче го беше изгорил. Можеше също да види половината от лечебната пунктура, сложена на задната част на ръката му. - Къде сложи хоркрукса? - В чантата ми. Мисля, че трябва да го държим настрана за малко. Той се обърна на възглавницата и погледна в нейното измъчено, посивяло лице. - Не трябваше да ходим в Годрикс Холоу. Вината е моя, вината е моя. Хърмаяни, съжалявам. - Вината не е твоя, аз също исках да отидем. Мислех, че Дъмбълдор може да е оставил там меча за теб. - Да, добре. Грешали сме, нали? - Какво се случи Хари? Какво стана когато се качи горе? Змията криеше ли се някъде или... Просто излезе, уби Батилда и те нападна? - Не. - каза той. - Тя беше змията... или змията беше тя... едно цяло. - К-какво? Той затвори очи. Още можеше да усети миризмата на къщата на Батилда върху себе си. Това направи цялото нещо ужасно живо. - Батилда трябва да е била мъртва от известно време. Змията беше... вътре в нея. Ти-Знаеш-Кой я е оставил да чака в Годрик Холоу. Ти беше права. Знаел е, че ще се върна. - Змията е била вътре в нея? Той отново отвори очи. Хърмаяни го гледаше погнусено, отвратено. -Лупин каза, че има магия, която не можем да си предтавим. - каза Хари. - Тя не искаше да говори пред теб, защото говореше на змийски, само на змийски и аз не го осъзнавах, но разбира се я разбирах. Докато бяхме горе в стаята, змията изпрати съобщение на Ти-Знаеш-Когп, чух как се случи в главата ми и усетих как той се развълнува. Каза й да ме задържи... и после... Той си спомни как змията изпълзя от врата на Батилда. Не беше нужно Хърмаяни да знае подробностите. - ...тя се преобрази, преобрази се в змия и нападна. Той погледна надолу към лечебните компреси. - Нямаше да ме убие, просто ме пазеше докато дойде Ти-Знаеш-Кой. Само ако беше съумял да убие змията щеше да си струва, всичко това щеше да си струва. Със свито сърце той седна и отхвърли завивките. - Хари, не. Сигурна съм, че трябва да почиваш. -Т и си тази, която трябва да почива. Не се обиждай, но изглеждаш ужасно. Добре съм. Ще поогледам за малко. Къде ми е пръчката? Тя не отговори, просто го погледна. - Къде ми е пръчката, Хърмаяни? Тя хапеше устни и очите й се напълниха със сълзи. - Къде ми е пръчката? Хърмаяни се протегна назад към леглото и му я подаде. Пръчката му от перо от феникс и бодлива зеленика беше разделена на две. Една крехка нишка от фениксовото перо държеше двете части заедно. Дървото беше напълно разцепено на части. Хари я взе в ръка като си мислеше, че пръчката беше като нещо живо страдащо от ужасна болест. Не можеше да мисли трезво. Всичко беше замъглено от паника и страх. Тогава отправи молба към Хърмаяни. - Поправи я. Моля те. - Хари, не мисля, че когато е счупена така... - Моля те, Хърмаяни, опитай! - Р-репаро. Висящата страна на пръчката се надигна и Хари я задържа. - Лумос! Пръчката слабо просветна и угасна. Тогава той я насочи към Хърмаяни. - Експелиармус! Пръчката на Хърмаяни лекичко трепна, но не напусна ръката й. Немощния опит за магия беше твърде много за пръчката на Хари, която отново се раздели на две. Той се втренчи в нея, невярващ на очите си... Пръчката, която толкова дълго оцеля... - Хари, - прошепна Хърмаяни толкова тихо, че едва я чуваше. - много, много съжалявам. Мисля, че бях аз. Докато бягахме... знаеш змията ни преследваше и затова приложих взривяващото заклинание и то отскачаше навсякъде, и трябва... трябва да я е ударило. - Било е нещастен случай. - каза Хари механично. Чустваше се празен и слисан. - Ще намерим... ще намерим начин да я поправим. - Хари, не мисля, че ще можем. - каза Хърмаяни и сълзите капеха по лицето й. - Спомни си... спомни си Рон. Когато той счупи пръчката си катастрофирайки с колата. Никога не беше същата и той си купи нова. Хари си помисли за Оливандър - похитен и държан като заложник от Волдемор; за Грегорович, който беше мъртъв. Как предполагаше, че ще открие нова магическа пръчка? -Добре, - каза той с фалшив, сух глас. - добре тогава ще взема твоята на заем. Докато огледам наоколо. Нейното лице се обливаше в сълзи, подаде му пръчката си. Хари я остави да седи близо до леглото му, жадувайки повече от всичко да се махне от нея. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|