Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 19 Сребърната Кошута
| Глава 18
Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор Слънцето изгряваше. Чистата, безцветна необятност на небето се разстилаше над него, безразлична за него и неговото страдание. Хари седна на земята пред входа на палатката и вдиша дълбоко чистия въздух. Това, че беше жив, за да гледа слънцето издигащо се над блещукащите, заснежени хълмове, трябваше да бъде най-великото съкровище на земята и все пак той не можеше да го оцени. Сетивата му бяха ранени от нещастието, сполетяло го при загубата на неговата пръчка. Той погледна към долината покрита със сняг - далечни църковни камбани нарушаваха блестящата тишина. Без да осъзнава, той търкаше пръстите в ръката си, все едно се опитваше да устои на някаква физическа болка. Той беше разпилявал собствената си кръв повече пъти отколкото можеше да брои, веднъж бе загубил всичките си кости в дясната си ръка, това пътуване вече беше оставило белези на гърдите и ръката му, готови да се присъединят към тези на дланта и челото му, но никога досега, той не се бе чувствал така фатално слаб, уязвим и гол, все едно най-добрата част от неговите магически сили беше изтръгната от него. Той знаеше какво точно щеше да каже Хърмаяни, ако той й споделеше някое от тези чувства: "Пръчката е добра само толкова колкото магьосника" . Но тя грешеше, неговият случай беше различен. Тя не бе почувствала пръчката, въртяща се като стрелка на компас и изтрелваща златни пламъци срещу враговете му. Той беше загубил защитата на сърцевините-близнаци и едва сега осъзнаваше колко много той разчиташе на нея. Той извади без да гледа парчетата на счупената си пръчка от джоба си и ги натъпка в торбата на Хагрид, която беше около врата му. Сега тя бе пълна със счупени и безполезни предмети. Пръчката на Хари блъсна стария Снич през магарешката кожа и за момент той трябваше да се пребори със желанието да го извади и захвърли настрани. Неразгадаем, безполезен, безпомощен, като всичко друго, което Дъмбълдор беше оставил. И яроста му към Дъмбълдор изригна от него като лава, изгаряща го отвътре, заличаваща всяко друго чувство. Извън очевидното отчаяние, те бяха говорили за това, че Годрикс Холоу пазеше отговори, убеждаваха се, че трябва да се върнат, че всичко е част от някакъв таен план оставен за тях от Дъмбълдор, но там нямаше план, нямаше карта. Дъмбълдор ги беше оставил да се лутат из тъмнината, да се борят с непознатото и с невъобразими ужаси, сами и безпомощни. Нищо не бе обяснено, нищо не бе дадено безплатно, те нямаха меч, а сега Хари нямаше и пръчка. Той беше изпуснал снимката на крадеца и сега Волдемор щеше да разбере кой е той. Волдемор вече имаше цялата информация. - Хари? Хърмаяни изглеждаше изплашена, че той може да я прокълне със собствената й пръчка. Лицето й беше набраздено от сълзи, тя се наведе зад него, две чаши чай трепереха в ръцете й. - Благодаря. - каза той, взимайки една от чашите. - Имаш ли нещо против да говоря с теб? - Не. - отговори той, защото не искаше да нарани нейните чувства. - Хари, ти искаше да знаеш кой беше мъжът на снимката. Еми... аз имам книгата.. Боязливо тя сложи в скута му оригинално копие на "Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор". - Къде... Как...?! - Беше в стаята на Батилда... Просто седеше там... Тази бележка стърчеше от нея. Хърмаяни прочете двата реда остър, отровнозелен почерк на глас. "Скъпа Бати, благодаря ти за помощта. Ето ти копие на книгата, надявам се, че ще я харесаш. Ти каза всичко това, дори и да не си спомняш. Рита" - Мисля че трябва да е пристигнало, когато истинската Батилда е била жива, но може би тя не е била в състояние да я прочете. - Не, най-вероятно не е била. Хари погледна надолу към лицето на Дъмбълдор и вълна на диво удоволствие го заля. Сега щеше да знае нещата, за които той си е мислел, че не си струва да му каже, независимо дали Дъмбълдор иска или не. - Все още си ми страшно ядосан, нали? - попита Хърмаяни. Той погледна нагоре за да види пресните сълзи стичащи се от очите й и разбра, че гневът му се е изписал на лицето му. - Не. - отвърна тихо той - Не, Хърмаяни, знам че беше инцидент. Ти се опита да ни измъкнеш оттам и беше невероятна. Щях вече да съм мъртъв, ако не беше ти да ми помогнеш. Той се опита да върне усмивката си и след това обърна внимание на книгата. Подвързията беше твърда, все още не бе отваряна. Той прелисти страниците в търсене на снимки. Почти веднага намери онази, която бе видял в Министерсвото - младия Дъмбълдор и неговия красив приятел, заливащи се от смях на някоя отдавна забравена шега. Хари погледна заглавието. "Албус Дъмбълдор скоро след смъртта на майка му. С неговия приятел Галърт Гриндълоулд". Хари постоя на последните думи няколко дълги момента. Гриндълоулд. Негов приятел. Гриндълоулд. Той погледна настрани към Хърмаяни, която все още повтаряше името все едно не можеше да повярва на очите си. Бавно тя погледна към Хари. - Гриндълоулд! Пренебрегвайки останалите снимки Хари потърси страниците, където се повтаряше това фатално име. Скоро откри и прочете алчно, но се оказа напразно. Беше необходимо да отиде доста назад, за да добие смисъл и накрая той се оказа в началото на глава, озаглавена "Великото Добро". Заедно, той и Хърмаяни, започнаха да четат. "Сега, достигайки осемнадесетия си рожден ден, Дъмбълдор напуснал "Хогуартс" в светлината на прожекториър. Водач, префект, носител на наградата на Барнабус Финкли за изключително използване на магия, Британски младши представител на Магисъбора, Златен медалист за изключително съдействие на международната конференция по алхимия в Кайро, Дъмбълдор настоявал да предприеме околосветска обиколка с Елфиас "Кучешки дъх" Доуж. Не много умен, но предан другар, който той бе избрал в училище. Двамата млади мъже били отседнали в "Продънения котел", Лондон, подготвяйки се да отпътуват за Гърция на следващата сутрин, когато пристигнала сова, носеща новини за смърта на майката на Дъмбълдор. "Кучешкия дъх" Доуж, който отказа да бъде интервюиран за тази книга, даде на публиката своята собсвена сантиментална версия на това, което се случило после. Той представи смъртта на Кендра като трагична случка и решението на Дъмбълдор, като акт на благородна саможертва. Със сигурност Дъмбълдор се върнал в Годрикс Холоу веднага, най-вероятно за да се "грижи" за по младите си брат и сестра. Но колко грижа всъщност им е дал той? "Той беше труден случай, този Абърфорт", казва Енид Смийк, чието семейство живеело в покрайнините на селото. "Израстна див. Разбира се, с неговите родители би трябвало да го съжалявате единствено, че продължаваше да праща козите си по мен, не мисля че Албус беше загрижен за него. Както и да е, никога не съм ги виждал заедно." Така че какво е правил Албус, ако не да утешава по младия си брат? Отговорът както изглежда е в осигуряването на продължаващото затворничество на сестра му. Макар, че първият й надзирател умрял, нищо не се промнило в нейното състояние на затворник. Съществуването й продължавало да се знае само от най-близките, които, като Доуж, могат да се считат почитатели на историята за нейното "лошо здраве". Друг така лесно задоволен приятел на семейството била Батилда Багшот, прочутата магическа историчка, която живеела в Годрикс Холоу много години. Кендра, разбира се, срязала Батилда при първият й опит да посрещне новото семейство. Както и да е, няколко години по-късно авторката изпратила сова на Албус в "Хогуортс", заради невероятното впечатление, направила й статията му в "Трансфигурацията Днес". Този пръв контакт довел до опознаване на цялото семейство Дъмбълдор. По времето на смърта на Кендра, Батилда била единственият човек в Годриск Холоу, с когото майката на Дъмбълдор имала лични отношения. За жалост интилигентноста, която преди Батилда показваше, сега вече се е изпарила. "Огънят гори, но котелът е празен,", както Ивор Дилонски отбеляза или репликата на Енид Смийк: "Тя е смахната като катеричо ако,". Въпреки това комбинация от добре изпипани журналистически методи ми помогна да чуя достатъчно факти, за да съставя цялата история. Като останалия магьоснически свят, Батилда отдавала преждевременната смърт на Кендра на обърнала се срещу нея магия, история повтаряна от Албус и Абърфорт години по-късно. Батилда също така повтаряла като папагал и линията за Ариана, наричайки я "крехка" и "деликатна". Относно един въпрос, Батилда е много ценна и си заслужи усилието да се сдобия с Веритасерум за нея. Само тя знаеше цялата истина за най-добре пазената тайна в живота на Албус Дъмбълдор. Сега, разкрита за първи път, тя повдига въпроса за всичко, в което неговите почитатели вярват: неговата предполагаема омраза към Черните изкуства, опозицията му срещу потискането на мъгълите, дори и предаността му към неговото семейство. Онова същото лято, когато Дъмбълдор се прибира в къщи в Годрикс Холоу, вече сирак и глава на семейството, Батилда Багшот се съгласява да приюти в дома си пра-племеникът си Гелърт Гриндълуолд. Името на Гринълоулд е вече известно: в списъка Най-опасни черни магьосници на всички времена, той изпаднал от върха, само защотото Вие-знаете-кой дошъл поколение по-късно и му отнел короната. Тъй като Гриндълоулд никога не е разпростирал своят терор в Британия, детайлите около израстването на неговите сили не са широко известни тук. Учил в Дурмщранг, училище известно със злочестото си толериране на Черните изкуства, Гриндълоулд показва преждевременно развитата си брилянтност, в сравнение с Дъмбълдор. Вместо да насочи способностите си към постигане на награди и печалби, Гелърт Гриндълоулд се посвещава на други занимания. Когато достига шестнадесет годишна възраст, дори в Дурмщранг чувствали, че не могат повече да си затварят очите за ексцентричните му експерименти и той бил изключен. Досега всичко, което знаем за следващите преместения на Гриндълоулд, е, че той "пътувал насам-натам няколко месеца". Вече мога да разкрия, че Гриндълоулд е избрал да посети пра-леля си в Годрикс Холоу и че там, изключително шокиращо за мнозина да чуят, станал близък приятел не на друг, а на Албус Дъмбълдор. "Изглеждаше ми очарователно момче", ми каза Батилда, "въпреки това, в което се превърна по-късно. Естествено аз го представих на бедния Албус, на когото липсваше компанията на момчета на неговата възраст. Двамата се харесаха отведнъж." Със сигурност са. Батилда ми показа писмо, запазено от нея, което Албус Дъмбълдор е изпратил на Гелърт Гриндълоулд късно през нощта. "Да, въпреки че прекарваха цял ден в разговори - и двамата толкова умни млади момчета, приличащи на врящи котли - понякога чувах сова да почуква по прозореца на стаята на Гелърт, носейки писмо от Албус. Хрумваше му идея и веднага я съобщаваше на Гелърт!" И какви идеи само били! Дори дълбоко шокираните почитатели на Албус Дъмбълдор биха ги открили. Ето ги мислите на техния седемнадесет годишен герой, написани до неговия нов най-добър приятел. (Копие на оригиналното писмо може да бъде намерено на стр. 463.) Гелърт... Твоето мнение, че доминирането на магьосниците е ЗА ДОБРОТО НА МЪГЪЛИТЕ... Това, аз мисля, е категорично мнение. Да, ние сме надарени със сила и да, тази сила ни дава правото да властваме, но също така ни прави отговорни за това господарство. Трябва да наблегнем на това - това е основоположния камък, около който трябва да градим. Когато сме против, както сигурно ще бъдем, това трябва да бъде основата на всички наши контрааргументи. Ние превземаме контрола ЗА ВЕЛИКОТО ДОБРО. И от това следва, че където срещаме съпротива, ние трябва да използваме само силата, която е необходима, и нищо повече. (Това е била грешката ти в Дурмщранг! Но не се оплаквам, защото ако не беше изключен, никога нямаше да се срещнем.) Албус Учудващо и ужасяващо, както много негови почитатели ще помислят, това писмо става основа на Указа за секретност и създаването на магьосническото правило срещу мъгълите. Какъв удар за тези, които винаги са описвали Дъмбълдор като най-добрия защитник на мъгълокръвните! Как изглеждат неговите речи за правата на мъгълите в светлината на това ново изобличаващо доказателство! Колко жалък изглежда Албус Дъмбълдор, зает да чертае планове за увеличаване на силите му, когато трябва да скърби за майка си и да се грижи за сестра си! Без съмнение това би трябвало да задържи Дъмбълдор на неговия разпадащ се пиедестал, но личи, че след всичко, той не привежда плана си в действие, че може би е размислил, че е дошъл на себе си. Както и да е, истината изглежда е много по-шокираща. Само след два месеца на това велико ново приятелство, Дъмбълдор и Гриндълоулд се разделят и не се виждат отново до преди техния легендарен дуел (за повече, вижте глава 22). Каква е причината за тази внезапна раздяла? Дошъл ли е на себе си Дъмбълдор? Казал ли е на Гриндълоулд, че не иска повече да участва в плановете му? Уви, не. "Това стана, защото горката малка Ариана умря. Мисля, че заради това беше", разказва Батилда. "Дойде му като ужасен шок. Гелърт беше там, в къщата, когато се случи и той се прибра у нас целия терперейки, каза ми, че на другия ден иска да се прибере у дома. Ужасно отчаян, както знаете. На другия ден поръчах летекод и това беше последния път, когато го видях. "Албус беше извън себе си след смъртта на Ариана. Беше толкова ужасно за двамата братя. Те бяха загубили всички, освен един друг. Не е чудно, че раздразнителността нарастна. Абърфорт обвиняваше Албус, знаете, както правят хората в такива случаи. Но Абърфорт винаги говореше малко смахнато, горкото момче. Все същото, чупенето на носа на Албус на погребението не беше любезно. Тази гледка на синовете й, които се бият на гроба на дъщеря й щеше да разстрои Кендра. Каква срамота, че Гелърт не остана за погребението.... Поне щеше да бъде утеха за Албус...." Ужасната разпра край ковчега, известна само на тези, които са присъствали на погребението на Ариана Дъмбълдор, повдига няколко въпроса. Поради каква точно причина Абърфорт Дъмбълдор обвинява Албус за смъртта на сестра си? Било ли е както "Бати" твърди обикновен изблик на скръб? Или може би има някаква по-конкретна причина за неговата ярост? Гриндълоулд, изгонен от Дурмщранг за почти фаталните атаки срещу няколко ученика, бяга от страната само няколко часа след смъртта на момичето, и Албус (извън себе си от срам или страх?) не го вижда пак, не и преди молбите, отправени му от магьосническия свят. Нито Дъмбълдор, нито Гринълоулд е изглеждало някога по-нататък да се връщал към това кратко момчешко приятелство. Както и да е, няма съмнение, че Дъмбълдор е отложил с пет години, пълни със смут, нещастия и изчезвания, своята атака над Гелърт Гриндълоулд. Било ли е забавено състояние на мъжа или страх от излагане на опастност на някогашния му най-добър приятел, това, което го е накарало да се двоуми? С неохота ли е трябвало Дъмбълдор да хване мъжа, когото някога е бил толкова доволен да срещне? И как мистериозната Ариана е умряла? Била ли е непреднамерена жертва на някой Черен ритуал? Дали е попаднала на нещо, на което не е трябвало, на нещо, което двамата млади мъже са упражнявали, за да постигнат слава и власт? Възможно ли е Ариана Дъмбълдор да е първият човек, умрял "за великото добро"? Главата свърши тук и Хари вдигна поглед. Хърмаяни беше стигнала края на страницата преди него. Тя издърпа книгата от ръцете на Хари, изглеждайки леко обезпокоена от неговото изражение и я затвори без да я поглежда, сякаш да скрие нещо неприлично. - Хари... Но той клатеше глава. Нещо се разби вътре в него, беше точно както се чувстваше, когато Рон си тръгна. Той се беше доверявал на Дъмбълдор, вярвайки, че той е въплъщение на доброта и мъдрост. Всичко беше на пух и прах: колко още щеше да изгуби? Рон, Дъмбъдор, пръчката с перо от феникс... - Хари. - тя изглеждаше все едно е чула мислите му. - Чуй ме. Не... не беше много приятно четиво... - Може и така да го наречеш... - ...но не забравяй, че го е писала Рита Скийтър. - Ти прочете това писмо до Гриндълоулд, нали? - Да, аз... го направих. - тя заекваше, изглеждаше разстроена, люлеейки чая в студените си ръце. - Мисля, че това е най-лошата част. Знам, че Батилда е мислила, че всичко е просто един разговор, но "за великото добро" е станало лозунг за Гриндълоулд, негово извинение за всички зверства, които е извършил по-късно. И от това... изглежда, че Дъмбълдор му е дал идеята. Казват, че "за великото добро" дори е било издъбано над входа на Нърмънгард (Nurmengard). - Какво е Нърмънгард? - Затвора, който Гриндълоулд е построил, за да държи в него своите врагове. Самият той е свършил там, след като Дъмбълдор го е хванал. Както и да е, ужасно... ужасно е като помислиш, че идеите на Дъмбълдор са помогнали на Гриндълоулд да набере мощ. Но от друга страна, ако, както твърди Рита, те са се познавали само няколко месеца през едно лято, когато и двамата са били много млади и.... - Помислих, че така ще кажеш. - каза Хари. Той не искаше да остави гнева си да се излее върху нея, но беше трудно да контролира гласа си. - Помислих си, че ще кажеш: "Те са били млади". Били са на същите години, на които сме ние сега. И ето ни тук, рискувайки живота си, за да се борим с Черните изкуства, а той се е съвещавал с новия си най-добър приятел как да използват силата си срещу мъгълите? Той не можеше да контролира вече гнева си: стана и се заразхожда наоколо, опитвайки се да се оттърси от него. - Не се опитвам да оправдая това, което Дъмбълдор е написал. - каза Хърмаяни. - Цялата тая глупост с "правото да властваш" е все едно "Магията е мощ". Но, Хари, неговата майка тъкмо е била умряла, той е бил затворен сам в къщата... - Сам? Не е бил сам! Имал е брат си и сестра си за компания, неговата безпомощна сестра, която е държал заключена... - Не го вярвам. - каза Хърмаяни. Тя също стана. - Каквото и да не е било наред с това момиче, не вярвам, че е била безпомощна. Дъмбълдор, когото познаваме, никога, никога не бил позволил... - Дъмбълдор, когото си мислехме, че познаваме, не е искал да завладява мъгълите със сила! - изкрещя Хари, гласът му отекна на самотния връх и няколко коса излетяха във въздуха, кряскайки и кръжейки в заснеженото небе. - Той се е променил, Хари, променил се е! Толкова е просто! Може би е вярвал в тези неща когато е бил на седемнайсет, но остатъка от живота си беше посветил на борбата с Черните изкуства! Дъмбълдор е този, който е спрял Гриндълоуд, този, който винаги е гласувал за защита на мъгълите и правата на мъгълокръвните, който се е борил с Ти-знаеш-кого от самото начало и който загина опитвайки се да го победи! Книгата на Рита лежеше на земята между тях, така че лицето на Албус Дъмбълдор им се усмихваше тъжно. - Хари, извинявай, но мисля, че единствената причина да си толкова ядосан, е, че Дъмбълдор не ти е разказал нищо от това лично. - Може би е така. - изрева Хари и сложи ръце върху главата си, трудно осъзнавайки къде се опитва да задържи гнева си или да се предпази от тежестта на собственото си разочарование. - Погледни какво иска от мен, Хърмаяни? Рискувай живота си, Хари! Отново! И отново! И не очаквай да ти обяснявам всичко, просто ми вярвай сляпо, вярвай ми аз знам какво правя, вярвай ми, независимо от това, че аз не ти се довярвам! Никога цялата истина! Никога! Гласът му пресипна от напрягането и те стояха гледайки се един друг в празнотата и белотата и Хари почувства, че те бяха толкова незначителни, колкото насекомите под широкото небе. - Той те обичаше. - прошепна Хърмаяни. - Знам, че те обичаше. Хари свали ръцете си. - Не знам кого обичаше, Хърмаяни, но никога не съм бил аз. Това не е любов, кашата, в която ме остави. Споделял е проклетите си възгледи за това, което наистина мисли, повече с Гелърт Гриндилоулд, отколкото някога го е правел с мен. Хари вдигна пръчката на Хърмаяни, която беше изпуснал в снега, и седна отново долу, пред входа на палатката. - Благодаря за чая. Аз ще стоя на пост. Ти влез вътре на топло. Тя се поколеба, но видя, че той ще я отпрати. Вдигна книгата и влезе вътре в палатката, но, докато минаваше покрай него, докосна леко с ръка главата му. Той затвори очи при докосването й, мразейки се за желанието това, което тя каза да е истина: че Дъмбълдор наистина го е било грижа. Глава 19 Сребърната Кошута Валеше сняг, когато в полунощ Хърмаяни пое смяната. Сънищата на Хари бяха объркани и тревожни: Наджини се плъзгаше насам-натам, първо през огромен, пукнат пръстен, после през венец от коледни рози. Той се събуждаше често, изплашен, убеден, че някой в далечината го е повикал, въобразявайки си, че биещият палатката вятър беше стъпки или гласове. Най-накрая той стана в тъмнината и отиде при Хърмаяни, която се беше свила на входа на палатката и на светлината на пръчката си четеше „История на магията”. Снегът все още валеше обилно и тя с облекчение прие предложението му да съберат нещата си рано и да се преместят. - Ще отидем на някое по-закътано място. – съгласи се тя, потрепервайки, докато навличаше жилетка върху пижамата си. – Все си мислех, че чувам стъпки навън. Дори ми се стори, че видях някого един-два пъти. Хари внезапно спря по средата на обличането на пуловера си и се вгледа в притихналия, неподвижен врагоглед на масата. - Сигурна съм, че съм си въобразила. – каза Хърмаяни, поглеждайки нервно. – Снегът си прави номера с очите ти в тъмното... Но може би ще е по-добре да се магипортираме под мантията невидимка, просто за всеки случай? Половин час по-късно палатката вече беше прибрана, Хари носеше хоркруксът, а Хърмаяни – чантичката. Те се скриха под мантията и се магипортираха. Обикновената стегнатост ги погълна; краката на Хари се отделиха от заснежената земя, след което се блъснаха силно в нещо, което приличаше на покрита с листа, замръзнала почва. - Къде сме? – попита той, взирайки се в група млади дръвчета, докато Хърмаяни отваряше чантата си и вадеше палатката. - Гората на Дийн. – отговори тя. – Веднъж лагерувахме тук с мама и татко. Тук дърветата също бяха покрити със сняг и беше доста студено, но поне бяха защитени от вятъра. Прекараха по-голямата част от деня в палатката, сгушени на топло до полезните ярко сини пламъци, които можеха да се приберат и разнасят в буркан, и които Хърмаяни така умело измагьосваше. Хари се чувстваше, сякаш се беше излекувал от някаква кратка, но тежка болест, впечатление, подсилено от загрижеността на Хърмаяни. Този следобед пресни снежинки се изсипаха върху тях, така че дори закътаното им местенце стана посипано със свеж, пухкав сняг. След две нощи кратък сън, сетивата на Хари сякаш бяха по-изострени от обикновено. За толкова малко бяха избягали от Годрикс Холоу, че сега Волдемор изглеждаше по-близо от преди, по-заплашителен. Когато вечерта настъпи, Хари отказа предложението на Хърмаяни да стои на пост и я посъветва да отиде да спи. Хари премести стара възглавница на изхода на палатката и седна, като, въпреки че носеше всички жилетки, които имаше, все още трепереше. Тъмнината се сгъстяваше с настъпването на нощта, докато стана фактически непрогледна. Той мислеше да извади Хитроумната карта, за да погледа точката на Джини за известно време, но след това се сети, че в момента в Хогуортс бяха в коледна ваканция и тя верояно се беше върнала в Хралупата. Огромната гора правеше всяко малко движение да изглежда увеличено. Хари беше убеден, че наоколо е пълно с живи създания, но се надяваше те да останат мирни и тихи, така че той да може да различи невинното им припкане от шумове, които наподобяваха други, зловещи движения. Той си спомняше звука от плъзгаща се по мъртви листа мантия преди много години и веднъж му се стори, че го чу отново, преди да се опомни. Защитните им заклинания бяха работили седмици наред; защо трябваше да се пречупят точно сега? И все пак той не можеше да се отърси от чувството, че тази вечер нещо беше различно. Няколко пъти се изправяше рязко, вратът го болеше, защото беше заспал, отпуснал се под неудобен ъгъл на стената на палатката. Нощта достигна такава дълбочина на кадифена тъмнина, че той се чувстваше, сякаш е спрян посредата на магипортиране. Хари тъкмо беше вдигнал ръка пред лицето си, за да провери дали може да различи пръстите си, когато се случи. Ярка сребърна светлина, движеща се между дърветата, се появи право пред него. Каквото и да беше това, се движеше напълно безшумно. Светлината сякаш просто плаваше към него. Той скочи на крака, гласът му замръзнал в гърлото, и вдигна пръчката на Хърмаяни. Закри очите си, защото светлината стана ослепителна, силуетите на дърветата пред него – катранено черни, а нещото продължаваше да се приближава ... И тогава източникът на светлината се показа иззад един дъб. Беше сребристо-бяла кошута, ярка като луната и заслепяваща, избираща пътя си по земята, все още притихнала, без да оставя никакви следи по деликатния, пухкав сняг. Тя пристъпи към него и го погледна с големите си очи с дълги мигли. Хари се вгледа в създанието, изпълнен с учудване, но не заради нейната необичайност, а заради необяснимото чувство, че я познава. Почувства, че я е очаквал, но е забравил, до този момент, че са се разбрали да се срещнат. Тласъкът му да повика Хърмаяни, толкова силен преди секунда, беше изчезнал. Той знаеше, би заложил живота си на това, че тя беше дошла за него, само за него. Те се гледаха известно време, след това тя се обърна и си тръгна. - Не! – каза той, а гласът му секна от внезапното усещане, че няма полза. – Върни се! Тя продължи да стъпва предпазливо между дърветата и скоро яркостта й беше премрежена от дебелите им, тъмни дънери. За една трепетна секунда той се поколеба. Предпазливостта измърмори: може да е измама, примамка, капан. Но инстинктът, надвиващият инстинкт, му каза, че това не беше Черна магия. Хари пое след животното. Снегът скърцаше под краката му, но кошутата не издаваше никакъв звук докато преминаваше през дърветата, тъй като беше само светлина. Тя го отвеждаше все по-дълбоко в гората и Хари вървеше бързо, сигурен, че, щом спреше, тя щеше да му позволи да я доближи. И след това тя щеше да проговори, и гласът щеше да му каже всичко, което трябваше да знае. Най-накрая кошутата спря. Тя обърна красивата си глава към него още един път и той се затича, с горящ в него въпрос, ала когато отвори уста да го зададе, тя изчезна. Въпреки че тъмнината я беше погълнала изцяло, лъскавият й образ все още стоеше отпечатан на ретините му; затъмни зрението му, светейки, щом той притвори клепачи, обърквайки го. Обзе го страх - присъствието й беше означавало безопасност. - Лумос! – прошепна той и крайчето на пръчката се запали. Отпечатъкът на кошутата се губеше с всяко мигване на очите му, докато той стоеше там, вслушвайки се в звуците на гората, в далечния пукот на клончета, в мекото шумолене на снега. Дали щяха да го нападнат? Дали тя го беше примамила в някаква клопка? Дали той си въобразяваше, че някой стои отвъд светлината на пръчката и го наблюдава? Той вдигна пръчката по-високо. Никой не изскочи пред него, нито блясък на зелена светлина се появи иззад някое дърво. Защо тогава тя го беше довела дотук? Нещо проблясна на светлината на пръчката и Хари се завъртя, но всичко, което видя, беше малко, замръзнало езерце, а пукнатата му, черна повърхност искреше, докато той я разглеждаше. Той се придвижи напред много предпазливо и погледна надолу. Ледът отрази разкривения му образ и излизащия от пръчката лъч, но дълбоко под дебелата замъглено-сива повърхност нещо друго блестеше. Голям сребърен кръст ... Сърцето му се качи в гърлото: той падна на колене на ръба на езерото и насочи пръчката така, че колкото може повече светлина огряваше дъното. Отблясък на тъмно червено... Това беше меч с блестящи рубини по дръжката... Мечът на Грифиндор лежеше на дъното на горското езерце. Дишайки трудно, той погледна надолу към него. Как беше възможно? Как можеше той да е попаднал в горско езеро, толкова близо до техния лагер? Дали непозната магия беше довела Хърмаяни до това място или кошутата, която той беше взел за патронус, беше някакъв пазител на езерото? Или може би мечът беше сложен след като бяха пристигнали, именно защото те бяха тук? В такъв случай, кой беше човекът, който искаше да го предаде на Хари? Той отново насочи пръчката към заобикалящите го дървета, търсейки човешки силует, проблясване на око, но не можеше да види никого. Всичко беше същото, малко повече страх се пропи в оживлението му, когато върна вниманието си към лежащия на дъното на замръзналото езеро меч. Той посочи с пръчката сребристата форма и прошепна: - Акцио меч. Той не се помръдна, Хари не беше и очаквал да го направи. Ако беше толкова лесно, мечът щеше да лежи на земята, просто за да го вдигне, а не на дъното на замръзнало езерце. Той започна да обикаля леденият кръг, мислейки за последния път, когато мечът се беше появил при него. Тогава той беше в огромна опасност и беше помолил за помощ. - Помощ. – промърмори той, но мечът си остана на дъното, безучастен и неподвижен. Какво беше това, запита се Хари (все още ходейки), което му беше казал Дъмбълдор последният път, когато той беше получил мечът? Само истински грифиндорец може да го извади от шапката. И какви качества определяха грифиндореца? Тъничък глас в главата на Хари му отговори: тяхната смелост, хладнокръвие и доблест тласкат грифиндорците напред. Хари спря да върви, въздишайки тежко, замъгленият му дъх бързо се разпръсквше в замръзналия въздух. Той знаеше какво трябва да направи. Ако трябваше да бъде честен, го беше помислил още в мига, в който видя меча през леда. Той отново погледна към дърветата, но вече беше убеден, че никой няма да го нападне. Бяха имали шанс, докато той вървеше сам-самичък през гората, бяха имали предостатъчно възможности, докато разглеждаше езерото. Единствената причина да отлагат до този момент бе, че непосредствената гледка беше дълбоко отблъскваща. С треперещи пръсти Хари започна да съблича многото слоеве дрехи по себе си. Къде точно доблестта се включваше тук, помисли си той мрачно, не беше особено сигурен, освен ако не се броеше като доблестно това, дето не викаше Хърмаяни да го направи вместо него. Сова избуха някъде докато се събличаше и той с печал си помисли за Хедуиг. Вече трепереше целия, зъбите му тракаха страховито, и все пак продължаваше да се съблича докато накрая остана само по бельо, бос в снега. Той остави торбичката, съдържаща пръчката му, писмото на майка му, късчето от огледалото на Сириус и старият снич на върха на купчината дрехи, след което насочи пръчката на Хърмаяни към леда. - Дифиндо. Той се пропука със звук като куршум в тишината: повърхността на езерото се счупи и парчета лед се залюляха във развълнуваната вода. Дотолкова, доколкото Хари можеше да прецени, не беше дълбоко, но, за да вземе меча, трябваше да се потопи целия. Съзерцавайки задачата пред него нямаше да я направи по-лесна или водата – по-топла. Той стъпи до ръба на езерото и остави пръчката на Хърмаяни, все още светеща, на земята. После, опитвайки се да не си представя колко студено щеше да стане или колко ужасно щеше да трепери, скочи. Всяка фибра от тялото му изкрещя в протест: въздухът в дробовете му сякаш се замрази така твърдо, че той потъна до рамене в ледената вода. Дишаше трудно. Тресейки се толкова силно, че водата започна да се плиска навън по края на езерото, той заопипва за острието с вкочанените си крака. Искаше да се гмурне само веднъж. Хари отлагаше момента на пълното потапяне от секунда на секунда, пъшкайки и треперейки, докато не си каза, че това трябва да се свърши, събра всичката си смелост и се гмурна. Студът беше истинска агония - нападна го като огън. Самият му мозък сякаш беше замръзнал, докато той си пробиваше път през тъмната вода до дъното и стигна, напипвайки меча. Пръстите му се затвориха около дръжката; той го дръпна нагоре. Тогава нещо се стегна здраво около вратът му. Той си помисли за някакви водни растения, въпреки че нищо не го беше докоснало докато се гмуркаше, и вдигна свободната си ръка за да се освободи. Не беше растение: верижката на хоркрукса се беше затегнала и бавно стягаше дихателната му тръба. Хари риташе диво, опитвайки се да се изтласка обратно на повърхността, но стигна единствено до каменистата стена на басейна. Мятайки и задушавайки се, той задращи по душащата го верижка, замръзналите му пръсти не можеха да я разкопчаят, и сега малки светлинки пукаха в главата му, и той щеше да се удави, нищо не беше останало, нищо, което той можеше да направи, и затварящите се около гърдите му ръце със сигурност бяха на смъртта... Задавяйки се и повдигайки му се, измокрен и за първи път в живота си така вледенен, той дойде на себе си, лежащ по лице в снега. Някъде наблизо, друг човек пъшкаше, кашляше и се клатушкаше насам-натам. Хърмаяни беше дошла отново, както беше направила при нападението на змията... И все пак не звучеше като нея, не и с тази дълбока кашлица и съдейки по тежестта на стъпките... Хари нямаше сили да повдигне глава и да погледне спасителя си. Всичко, което можа да направи, беше да вдигне трепереща ръка към гърлото си и да опипа мястото, където медальонът се беше впил силно в плътта му. Той беше изчезнал - някой го беше освободил. След това задъхан глас проговори над главата му. - Ти... да не си... побъркан? Нищо друго, освен шокът от чуването на този глас, не можеше да даде на Хари сили да се изправи. Зъзнейки жестоко, той се олюля на краката си. Пред него стоеше Рон, напълно облечен, но мокър, с кичури коса по лицето и мечът, и висящия на верижката медальон в двете ръце. - Защо по дяволите – изпъхтя Рон, вдигайки хоркрукса, който се клатушкаше напред-назад на скъсената си верижка в някаква пародия на хипноза. – не свали това нещо преди да се гмурнеш? Хари не можеше да отговори. Сребърната кошута беше нищо, нищо в сравнение с появата на Рон, той не можеше да го повярва. Тресейки се от студ, той хвана купчината дрехи на ръба на езерото и започна да се облича. Навличайки пуловер след пуловер през главата си, Хари се вторачи в Рон, наполовина очаквайки го да изчезне всеки момент, когато го губеше от поглед, и все пак той беше истински - току-що се беше гмурнал в езерото, беше спасил живота на Хари. - Т-ти ли беше? – накрая каза Хари, зъбите му тракаха, а гласът му беше по-слаб от обикновено, което се дължеше на това, че почти се беше задушил. - Ами, да. – каза Рон, гледайки малко объркано. - Т-ти ли измагьоса кошутата? - Какво? Не, разбира се, че не! Мислех, че ти я правиш! - Моя патронус е елен. - О, да. Помислих си, че изглежда различно. Нямаше рога. Хари сложи торбичката на Хагрид обратно на врата си, сложи последния пуловер, наведе се да вземе пръчката на Хърмаяни и отново погледна Рон. - Как така ти отново си тук? Очевидно Рон се беше надявал тази част да дойде по-късно, ако изобщо дойде. - Е, аз... нали се сещаш... Аз се върнах. Ако... – той прочисти гърлото си. – Нали знаеш. Ако все още ме искате. Настъпи пауза, в която причината за заминаването на Рон сякаш се издигна като стена между тях. Но той вече беше тук. Беше се върнал. Току-що беше спасил живота на Хари. Рон погледна надолу към ръцете си. Изглеждаше учуден за миг, щом видя какво държи. - О, да. Схванах. – каза той, малко излишно, вдигайки меча, за да може Хари да го прегледа. – Затова скочи, нали? - Аха. – съгласи се Хари. – Но не разбирам. Как дойде дотук? Как ни намери? - Дълга история. – рече Рон. – Търсих ви с часове, това е голяма гора, нали така? И тъкмо си мислех, че ще е по-добре да пренощувам под някое дърво и да почакам до сутринта, когато видях тоя елен да се задава, и ти след него. - Никой друг ли не видя? - Не. – каза Рон. – Аз... Той се поколеба, хвърляйки поглед към две дървета, близко израстнали едно до друго, на няколко ярда далеч. - Помислих си, че видях нещо да се движи там, но тогава тичах към езерото, защото ти се гмурна и не се подаде, така че нямаше да правя обиколка до... Хей! Хари вече бързаше към мястото, което Рон беше посочил. Двата дъба бяха поникнали много близко един до друг. Имаше дупка, широка едва няколко инча на нивото на очите - идеално място, откъдето да гледаш, без да бъдеш забелязан. По земята около корените, обаче, нямаше сняг и Хари не можеше да види никакви следи от стъпки. Той тръгна обратно към мястото, където Рон го чакаше, все още държейки меча и хоркрукса. - Има ли нещо там? – попита той. - Не. – отвърна Хари. - Значи как мечът се е озовал в това езеро? - Който беше направил патронусът сигурно го е сложил там. И двамата погледнаха към богато украсения сребърен меч, рубинената му дръжка присветвайки на светлината на пръчката на Хърмаяни. - И мислиш, че този е истинският? – попита Рон. - Има само един начин да разберем, нали? – каза Хари. Хоркруксът продължаваше да се люлее от ръката на Рон. Медальонът потрепваше едва доловимо. Хари знаеше, че нещото в него се беше раздвижило отново. То беше усетило присъствието на меча и беше предпочело да опита да убие Хари, пред това да му позволи да го вземе. Сега не беше времето за дълги разговори, сега беше моментът да разрушат медальона завинаги. Хари се огледа, държейки високо вдигната пръчката на Хърмаяни, и видя мястото - гладка скала, лежаща в сянката на висок чинар. - Ела. – рече той и го заведе дотам, изчисти снега от повърхността и протегна ръка за хоркрукса. Когато Рон му предложи меча, обаче, Хари поклати глава. - Не, ти трябва да го направиш. - Аз? – зяпна Рон, шокиран. – Защо? - Защото ти извади меча от езерото. Мисля, че трябва да бъдеш ти. Хари не проявяваше някакво великодушие. Толкова несъмнено, колкото беше знаел, че кошутата е добра, знаеше, че Рон трябваше да притежава меча. Дъмбълдор, най-малкото, беше научил Хари на нещо за определени видове магия, за неизмеримата сила на някои постъпки. - Аз ще го отворя, – започна той. – а ти го промуши. Веднага, разбра ли? Защото, каквото и да има вътре, то ще се съпротивлява. Душата в дневника на Риддъл опита да ме убие. - Как ще го отвориш? – попита Рон. Изглеждаше ужасен. - Ще му кажа да се отвори на змийски език. – отговори Хари. Отговорът дойде така бързо на езика му, че той помисли, че винаги го е знаел, някъде вътре - може би неодавнашната му среща с Наджини му беше помогнала да го осъзнае. Той погледна надолу към извитата като змийче буква „S”, инструктирана с блестящи зелени камъчета - беше лесно да си представи мъничка змия, извита върху студената скала. - Не! – спря го Рон. – Не, не го отваряй! Говоря сериозно! - Защо? – попита Хари. – Хайде да се отървем от това проклето нещо, минаха месеци... - Не мога, Хари, сериозно. Tи го направи... - Но защо? - Защото това ми влияе зле! – рече Рон, отдръпвайки се от медальона. – Не мога да го понасям! Не се опитвам да оправдая постъпката си, Хари, но на мен ми се отразяваше по-зле, отколкото на теб и Хърмаяни, караше ме да мисля неща, неща, които така и така мислех, но това влошаваше всичко, не мога да го обясня, и след това го свалях и отново бях на себе си, и после трябваше отново да слагам това ужасяващо нещо – не мога да го направя, Хари! Той се дърпаше назад, влачейки меча със себе си, клатейки глава. - Можеш да го направиш! – каза Хари. – Разбира се, че можеш! Току-що извади меча, знам, че ти трябва да си този, който ще го използва. Моля те, просто се отърви от него, Рон. Звукът от името му сякаш го стимулира. Рон преглътна. После, все още дишайки тежко през дългия си нос, отново се приближи. - Кажи ми кога. – изграчи той. - На три. – отвърна Хари, поглеждайки пак надолу към медальона и присвивайки очи, концентрирайки се върху буквата „S”, представяйки си змия, докато съдържанието на медальона тропаше като хваната в капан хлебарка. Щеше да бъде лесно да го съжали, само че раната по врата на Хари все още гореше. - Едно... две... три... Отвори се! Последната дума прозвуча като съскане и ръмжене, и златните вратички на медальона се отвориха с тихо щракване. Зад двете стъклени прозорчета отвътре светеха две живи очи, тъмни и красиви, каквито са били очите на Том Риддъл преди да станат алени и със зеници като резки. - Промуши го! – каза Хари, държейки медальона неподвижно на камъка. Рон издигна меча в треперещите си ръце. Той се извиси над френетично вътрящите се очи и Хари хвана медальона още по-здраво, стягайки се и вече представяйки си течащата от празните прозорци кръв. И тогава някакъв глас изсъска от хоркрукса: - Видях сърцето ти и то е мое. - Не го слушай! – рязко каза Хари. – Промуши го! - Видях мечтите ти, Роналд Уизли, видях и страховете ти. Всичко, което желаеш, е възможно, но така е и с всичко, от което се страхуваш... - Прободи го! – изкрещя Хари. Гласът му отекна из заобикалящите ги дървета, острието на меча се тресеше, а Рон се беше втренчил надолу в очите на Риддъл. - Най-малко обичан, винаги, от майката, която копнееше за дъщеря... най-малко обичан, сега, от момичето, което предпочита приятеля ти... Винаги втори, вечно засенчен... - Рон, промуши го сега! – викна Хари. Той можеше да усети медальона да трепери в хватката му и се страхуваше от това, което щеше да последва. Рон вдигна меча още по-високо, и щом го направи, очите на Риддъл пробляснаха в червено. От прозорците на медальона, от очите, изникнаха, като два гротескни мехура, главите на Хари и Хърмаяни, странно изопачени. Рон изкрещя от шок и се дръпна назад, когато фигурите заизлизаха от медальона, първо гърдите, после талиите и краката, докато не застанаха в медальона, един до друг като дървета с общ корен, накланяйки се над Рон и истинския Хари, който беше пуснал медальона, внезапно станал нажежен до бяло. - Рон! – извика той, но Риддълският Хари в момента говореше с гласа на Волдемор и Рон се взираше, хипнотизиран, в лицето му. - Защо се върна? Беше ни по-добре без теб, бяхме по-щастливи без теб, радвахме се на отсъствието ти... надсмивахме са над глупостта ти, малодушието ти, арогантността ти ... - Арогантност! – отекна гласът на Риддълската Хърмаяни, която беше по-хубава, и все пак по-ужасяваща от истинската. Тя се наклони кикотейки се пред Рон, който изглеждаше потресен и вцепенен, мечът се люлееше безжизнено до него - Кой би те погледнал, кой някога би обърнал внимание на теб, щом до теб е Хари Потър? Какво си направил ти, в сравнение с Избрания? Какво си ти, в сравнение с Момчето, което оживя? - Рон, прободи го, ПРОБОДИ ГО! – изкрещя Хари, но Рон не помръдна, Очите му се бяха разширили и Риддълските Хари и Хърмаяни се отразяваха в тях, косите им се вееха като пламъци, очите им блестяха в червено, гласовете им се извисяваха в пагубен дует. - Майка ти си призна, – подиграваше се Риддълският Хари, докато Риддълската Хърмаяни се присмиваше – че би предпочела аз да съм й син, с радост би ни разменила... - Коя жена нямаше да го предпочете, коя жена би избрала теб? Ти си нищо, нищо, нищо в сравнение с него. – напяваше Риддълската Хърмаяни, протегна се като змия и се уви около Риддълският Хари, притискайки го в близка прегръдка. Устните им се срещнаха. На земята пред тях, лицето на Рон се напълни със силна болка. Той вдигна меча високо, ръцете му се тресяха. - Направи го, Рон! – изрева Хари. Рон погледна към него и на Хари му се стори, че видя следа от аленост в очите му. - Рон? Мечът проблясна и се заби. Хари се метна встрани, чу се силен метален звук и провлачен писък. Хари се завъртя в кръг, хлъзгайки се в снега, с високо вдигната пръчка, за да се отбранява - но нямаше от какво. Чудовищните варианти на него и Хърмаяни бяха изчезнали. Там беше само Рон, който стоеше с отпуснатия в ръката му меч, гледайки надолу към останките от медальона на гладката скала. Хари бавно тръгна към него, незнаейки какво да каже или направи. Рон дишаше тежко. Очите му вече не бяха червени, а в нормалния си син цвят, също така бяха влажни. Хари се наведе, правейки се, че не е видял, и взе счупения хоркрукс. Рон беше пробил стъклата и в двете прозорчета - очите на Риддъл ги нямаше, а изцапаната копринена обшивка на медальона димеше лекичко. Нещото, което беше живяло в медальона, беше изчезнало, изтезаването на Рон беше било последното му действие. Мечът издрънча когато Рон го изпусна. Той беше паднал на колене, заровил глава в ръцете си. Тресеше се, но не от студ, както Хари разбра. Хари пусна счупения медальон в джоба си, коленичи до Рон и внимателно постави ръката си на рамото му. Прие за добър знак това, че Рон не го отхвърли. - След като си тръгна, – започна той тихо, благодарен, че лицето на Рон беше скрито. – тя плака цяла седмица. Може би повече, но не искаше да я виждам. Много нощи дори не си продумвахме. Без теб... Той не можа да довърши. Чак сега, когато Рон беше отново тук, Хари осъзна колко им е коствало отсъствието му. - Тя ми е като сестра. – продължи той. – Обичам я като сестра и мисля, че тя чувства същото към мен. Винаги е било така. Мислех, че знаеш. Рон не отговори, но извърна лицето си настрани от Хари и шумно избърса носа си с ръкав. Хари се изправи на крака и отиде до мястото, където лежеше огромната раница на Рон, на няколко ярда от тях, изоставена, когато Рон се беше хвърлил в езерото да спасява Хари. Той я сложи на собствения си гръб и се върна при Рон, който също се изправи, щом Хари приближи. Очите му бяха кървясали, но иначе беше спокоен. - Съжалявам. – глухо рече той. – Съжалявам, че си тръгнах. Знам, че бях а-а... Той се огледа наоколо в тъмнината, сякаш надявайки се, че достатъчно лоша дума ще го връхлети отнякъде. - Ти изкупи всичката си вина тази нощ. – каза Хари. – Взимайки меча. Унищожавайки хоркрукса. Спасявайки живота ми. - Това звучи много по-готино, отколкото наистина беше. – измърори Рон. - Такива неща винаги звучат много по-готино, отколкото са. – каза Хари. – Опитвам се да ти го кажа от години. Едновременно те се втурнаха напред и се прегърнаха, Хари притисна все още мокрия гръб на якето на Рон. - И сега – рече Хари, когато се пуснаха. – всичко, което остава да направим, е да намерим палатката отново. Но не беше трудно. Въпреки че разходката през тъмната гора с кошутата изглеждаше дълга, с Рон до него пътя обратно отне изненадващо малко време. Хари не можеше да чака да събуди Хърмаяни и влезе с оживено вълнение в палатката, Рон изоставаше малко зад него. Вътре беше възхитително топло след езерото и гората, а единственото осветление, сините пламъци, все още трептяха в паница на пода. Хърмаяни беше заспала бързо, свита под всичките си одеяла, и не помръдна, докато Хари не каза името й няколко пъти. - Хърмаяни! Тя се размърда, после бързо седна, махайки падналата пред очите й коса. - Какво има? Хари? Добре ли си? - Всичко е наред, всичко е добре. Повече от добре. Аз съм чудесно. Има още някой тук. - Какво имаш предвид? Кой? Тя видя Рон, който стоеше хванал меча и от него капеше вода по овехтялия килим. Хари се дръпна в един тъмен ъгъл, свали раницата на Рон и опита да се смеси с пейзажа. Хърмаяни стана от леглото си и тръгна като сомнамбул към Рон, очите бяха й впити в бледото му лице. Тя спря точно пред него, с леко разтворена уста и широко отворени очи. Рон й се усмихна плахо и вдигна ръцете си наполовина. Хърмаяни се хвърли върху него и започна да удря всяко свободно място от тялото му, което видеше. - Ох – ау – махай се! Какво, по...? Хърмаяни – ОХ! - Ти – пълен – задник – Роналд – Уизли! Тя придружаваше всяка дума с удар. Рон заотстъпва назад, защитавайки лицето си, докато Хърмаяни напредваше. - Ти – допълзя – обратно – тук – след – седмици – и – седмици – ох, къде ми е пръчката? Тя изглеждаше готова да я избие от ръцете на Хари и той реагира инстинктивно. - Протего! Невидимия щит се появи между Рон и Хърмаяни: силата му я изхвърли назад на пода. Плюейки коса от устата си, тя се изправи отново. - Хърмаяни! – каза Хари – Успокой... - Няма да се успокоя! – извика тя. Той никога преди не я беше виждал да губи контрол по този начин. Изглеждаше напълно обезумяла. - Върни ми пръчката! Дай ми я веднага! - Хърмаяни, би ли могла... - Не ми казвай какво да правя, Хари Потър! – изпищя тя. – Да не си посмял! Върни ми пръчката! И ТИ! - тя сочеше Рон с потресаващо обвинение. Беше като проклятие и Хари не можеше да вини Рон, че отстъпи назад. - Тичах след теб! Виках те! Умолявах те да се върнеш! - Знам. – каза Рон. – Хърмаяни, съжалявам. Наистина... - О, съжаляваш! Тя се изсмя с писклив, истеричен смях. Рон погледна към Хари за помощ, ала Хари само направи гримаса на неговата безпомощност. - Ти се върна след седмици – седмици – и мислиш, че всичко ще се оправи, ако просто кажеш, че съжаляваш? - Е, какво друго мога да кажа? – викна Рон, и Хари беше доволен, че оказва съпротива. - О, нямам представа! – кресна Хърмаяни с ужасен сарказъм. – Раздвижи мозъка си, Рон, ще отнеме само няколко секунди. - Хърмаяни, – прекъсна я Хари, който усети, че думите му няма да свършат особена работа – той току-що ми спаси... - Не ме интересува! – извика тя. – Не ме интересува какво е направил! Седмици и седмици, можеше да сме умрели! - Знаех, че не сте умрели! – изрева Рон, заглушавайки гласа й за първи път, и доближавайки се до нея толкова, колкото щитът позволяваше. – Хари постоянно е в „Пророчески вести”, по радиото, търсят те навсякъде, всички тези слухове и смахнати истории, щях да чуя веднага ако бяхте мъртви, не знаете какво ми беше. - Какво е било за теб? Гласът й беше толкова писклив, че скоро само прилепите щяха да могат да я чуват, но тя беше достигнала такова ниво на възмущение, че закратко загуби глас, и Рон се възползва. - Исках да се върна в момента, в който се магипортирах, но попаднах на банда Ловци, Хърмаяни, и не можех да ида никъде! - Банда какво? – попита Хари, а Хърмаяни се хвърли на един стол, с толкова здраво кръстосани ръце и крака, че изглеждаше малко възможно да може да ги разплете в следващите няколко години. - Ловци. – повтори Рон. – Те са навсякъде, банди, които опитват да спечелят злато, залавяйки мъгълокръвни и родоотстъпници, има награда от Министерството за всеки заловен. Аз бях самичък и понеже изглеждам на възраст за училище, те много се развълнуваха, решиха, че съм избягал мъгълокръвен. Трябваше да говоря много бързо, за да се спася от пътуване до Министерството. - Какво им каза? - Казах им, че съм Стан Шънпайк. Първия човек, за когото се сетих. - И те ти повярваха? - Те не бяха от най-блестящите. Единият определено беше наполовина трол, вонята му... Рон хвърли поглед към Хърмаяни, надявайки се да поомекне от тази шегичка, но изражението й остана каменно над здраво оплетените й крайници. - Както и да е, те имаха препирня затова дали съм Стан или не. Беше малко жалко, ако трябва да съм честен, но бяхме петима на един и те бяха взели пръчката ми. После двама от тях се сбиха и, докато останалите бяха разсеяни, успях да ударя този, който ме държеше през корема, взех му пръчката, обезоръжих момчето, което държеше моята и се магипортирах. Не го направих много добре, отново се разцепих. – Рон показа двата липсващи нокъта на дясната си ръка. Хърмаяни студено вдигна вежди – И се появих на мили от вас. Когато се върнах обратно при реката, където бяхме пренощували... вас вече ви нямаше. - Боже мой, каква вълнуваща история! – каза Хърмаяни с високия глас, който добиваше, когато искаше да засегне някого. – Сигурно си бил просто ужасен. През това време ние отидохме до Годрикс Холоу и, дай да помислим, какво стана там, Хари? А, да, змията на Ти-знаеш-кого внезапно се появи, почти уби и двама ни, а след това дойде самият Ти-знаеш-кой и ни изпусна за около секунда. - Какво? – попита Рон, зяпайки от нея към Хари, но Хърмаяни не му обърна внимание. - Представи си да загубиш нокти, Хари! Това наистина слага страданията ни на заден план, нали така? - Хърмаяни, – тихо започна Хари. – Рон току-що ми спаси живота. Тя не прояви признаци да го е чула. - Въпреки всичко искам да знам нещо. – каза тя, приковавайки поглед в точка около фут над главата на Рон. – Как точно ни намери тази вечер? Това е важно. Ако разберем, ще можем да се убедим, че няма да бъдем навестени от някой друг, който не желаем да виждаме. Рон я изгледа кръвнишки, след което извади малък сребърен предмет от джоба си. - Това. Наложи й се да погледне към Рон, за да види какво им показваше. - Загасителят? – попита тя, толкова учудена, че забрави да гледа студено и враждебно. - Той не само спира и пуска светлините. – каза Рон. – Не знам как работи или защо се случи точно тогава, а не по някое друго време, защото исках да се върна още откакто заминах. Но слушах радиото, много рано на Коледното утро, и чух... чух теб. Той гледаше към Хърмаяни. - Чул си ме по радиото? – скептично запита тя. - Не, чух гласът ти от джоба ми. Идваше – той вдигна Загасителя отново. – от тук. - И какво точно казах? – поинтересува се Хърмаяни, тонът й бешенещо средно между скептизъм и любопитство. - Името ми. „Рон”. И каза... нещо за някаква пръчка... Хърмаяни пламна. Хари си спомни - това беше първият път, когато името на Рон беше произнесено на глас от един от двамата, още от когато той беше си тръгнал. Хърмаяни го беше споменала, докато говореше за поправката на пръчката на Хари. - Така че го извадих от джоба ми. - продължи Рон, поглеждайки към Загасителя. – И той не изглеждаше по-различен, или каквото и да е било, но бях сигурен, че съм те чул. Натиснах го. И светлината изчезна от стаята ми, но друга светлина се появи право пред прозореца ми. Рон вдигна празната си ръка и посочи пред него, очите му бяха приковани в нещо, което нито Хари, нито Хърмаяни можеха да видят. - Беше топка светлина, пулсираща и синкава, като светлината около летекодите, нали знаете? - Да. – автоматично казаха Хари и Хърмаяни заедно. - Знаех, че е това. – рече Рон. – Събрах нещата си и ги прибрах в раницата, после я взех и излязох в градината. Малката топка светлина се носеше там, чакаше ме, когато отидох при нея тя заподскача, аз я последвах зад бараката и после... е, тя влезе в мен. - Моля? – каза Хари, убеден, че не е чул правилно. - Един вид заплава към мен. – обясни Рон, показвайки движението със свободния си показалец. – Право към гърдите ми, и после – просто мина през мен. Беше тук – той посочи точка, близка до сърцето му. – Можех да го усетя, беше горещо. И щом беше в мен, вече знаех какво трябва да направя, знаех, че ще ме заведе, където трябваше да отида. Така че се магипортирах и се появих на склона на един хълм. Навсякъде имаше сняг... - Бяхме там. – прекъсна го Хари. – Прекарахме две нощи там, и втората постоянно мислех, че мога да чуя някой да се движи навън и да вика! - Ами да, сигурно съм бил аз. Във всеки случай защитните ви заклинания действат, защото не можех нито да ви видя, нито да ви чуя. Бях сигурен, че сте наоколо и накрая легнах в спалния ми чувал и зачаках някой от вас да се появи. Предположих, че ще ви се наложи да се покажете когато прибирате палатката. - Не, всъщност, – каза Хърмаяни. – магипортирахме се под мантията невидимка, като допълнителна предпазна мярка. И си тръгнахме много рано, защото, както каза Хари, чувахме стъпки наоколо. - Е, аз стоях на онзи хълм цял ден. – рече Рон. – Все се надявах да се появите. Но когато взе да се стъмнява разбрах, че съм ви изпуснал, така че щракнах Загасителя още веднъж, синята светлина се появи и влезе в мен, магипортирах се и се появих тук, в тези дървета. Все още не можех да ви видя и се надявах някой от вас да се покаже в края на краищата – и Хари го направи. Е, видях първо кошутата, очевидно. - Видя какво? – прекъсна го остро Хърмаяни. Те обясниха какво се беше случило, и когато историята за сребърната кошута и мечът в езерото се разгърна, Хърмаяни започна да се чумери и на двамата, толкова концентрирана, че дори забрави да държи крайниците си кръстосани. - Но това трябва да е бил патронус! – възкликна тя. – Не можахте ли да видите кой го е направил? Никого ли не видяхте? И ви е завела до меча! Не мога да повярвам! Какво се случи после? Рон обясни как беше наблюдавал скачането на Хари в басейна и го беше чакал да се покаже; как беше разбрал, че нещо не беше наред, бепе се гмурнал и беше спасил Хари, а след това се беше върнал за меча. Стигна до отварянето на медальона, където се поколеба, и Хари заключи. - ...и Рон го промуши с меча. - И... и то си отиде? Просто така? – прошепна тя. - Е, то... то изпищя. – каза Хари, стрелвайки с очи Рон. – Виж. Той метна медальона в скута й, тя го взе предпазливо и разгледа натрошените му прозорчета. Решавайки, че вече е безопастно да го направи, Хари премахна предпазната магия с едно махване на пръчката на Хърмаяни и се обърна към Рон. - Каза ли преди малко, че си се измъкнал от Ловците с излишна пръчка? - Какво? – каза Рон, който беше наблюдавал как Хърмаяни изследва медальона. – А, да .- той отвори един джоб на раницата си и извади къса, тъмна пръчка. – Ето. Реших, че винаги ще е добре да сме подсигурени. - Бил си прав. – рече Хари, подавайки ръка. – Моята е счупена. - Шегуваш ли се? – учуди се Рон, но в този момент Хърмаяни скочи на крака и той отново стана угрижен. Хърмаяни сложи победения хоркрукс в чантичката, после се покатери на леглото си и легна без да каже нищо. Рон подаде на Хари новата пръчка. - Най-доброто, на което можеше да се надяваш, според мен. – промърмори Хари. - Да. – съгласи се Рон. – Можеше да е по-лошо. Помниш ли онези птички, които прати по мен? - Все още не съм го изключила. – дойде заглушеният глас на Хърмаяни изпод купчината одеяла, но Хари видя Рон да се усмихва едва доловимо, докато вадеше изоставената си пижама от раницата. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|