Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Глава 31 Битката за Хогуортс
Изтегляне 6.38 Mb.
|
| Глава 31
Битката за Хогуортс Омагьосаният таван в Голямата зала бе мрачен и покрит със звезди. Под него, по четирите дълги маси бяха насядали разчорлени ученици. Някой облечени с пътнически дрехи, други с наметала. Тук там се виждаха перлените отблясъци на училищните призраци. Всеки поглед, на жив или мъртъв, бе съсредоточен върху професор Макгонъгол, която говореше от платформа на върха на Залата. Зад нея бяха застанали останалите учители, включително и кентавъра Фирензи, както и членовете на Ордена на Феникса, които бяха дошли, за да се бият. - ....евакуацията ще бъде наблюдавана от Г-н Филч и Мадам Помфри. Префекти, щом кажа ще организирате своя Дом и ще изведете поверениците ви до евакуационната точка. Много от учениците изглеждаха ужасени. Но докато Хари обикаляше покрай стените, търсейки Рон и Хърмаяни на грифиндорската маса, Ърни Макмилан от Хъфълпаф се изправи и извика: - Ами ако искаме да останем и да се бием? Чуха се слаби аплодисменти. - Ако имаш нужните години, можеш да останеш. – отговори професор Макгонъгол. - Ами нещата ни? – обади се момиче от масата на Рейвънклоу – Нашият багаж? Нашите сови? - Нямаме време да ги събираме. – отвърна професор Макгонъгол – Важно е само да излезем от тук невредими. - Къде е професор Снейп? – извика момиче от масата на Слидерин. - Той, да се изразя като вас, офейка. – отговори професор Макгонъгол и от страна на Грифиндор, Хъфълпаф и Рейвънклоу изригнаха радостни викове. Хари стигна до масата на Грифиндор, все още търсеше Рон и Хърмаяни. Докато отминаваше лица се извръщаха след него, чуха се шепоти. - Вече сме поставили защита около замъка. – говореше професор Макгонъгол – Но, ако не я подсилим няма да издържи дълго. Затова трябва да ви помоля да се движите бързо и без паника, а префектите... Но последните и думи бяха заглушени от проехтяването на друг глас в Залата. Беше висок, студен и ясен. Не можеше да се определи от къде идва. Все едно звучеше от самите стени. Като чудовището, което някога бе командвал, може да е спал там от векове. - Знам, че се готвите за битка. – чуха се писъци от страна на учениците, някой се хванаха здраво един за друг, оглеждайки се ужасено за източника на гласа. – Усилията ви са напразни. Не можете да ме победите. Аз не искам да ви убия. Аз уважавам учителите в Хогуортс. Аз не искам да проливам магьосническа кръв. В Залата се възцари тишина, от онзи тип, който притиска тъпанчетата ти и сякаш не може да бъде задържана от стените. - Предайте ми Хари Потър. – каза Лорд Волдемор – и никой няма да бъде наранен. Предайте ми Хари Потър и няма да докосна училището. Предайте ми Хари Потър и ще бъдете възнаградени. Имате време до полунощ. Тишината ги погълна отново. Всяка глава се обърна, всяко око сякаш намери Хари, за да го държи вечно в гневния поглед на хиляди очи. Тогава някой се надигна от масата на Слидерин и Хари разпозна Панси Паркинсън. Тя вдигна трепереща ръка и изпищя: - Но той е тук! Потър е тук! Хванете го! Преди Хари да може да проговори всички се раздвижиха. Грифиндорците бяха станали и се бяха обърнали, но не към Хари, а към Слидерин. След това се изправиха Хъфълпаф и в почти същият момент Рейвънклоу, всички с гръб към Хари, всички гледаха Панси. Хари поразен и изпълнен с благоговение видя как се появиха пръчки от всякъде, извадени изпод наметала и от ръкави. - Благодаря ви, г – це Паркинсън – каза професор Макгонъгол с рязък глас – Вие ще напуснете Залата първа с г – н Филч. Останалата част от Дома ви ще ви последва. Хари чу скърцането на пейките по пода и звука от стъпките на Слидеренци, докато излизаха от Залата. - Рейвънклоу, вие сте следващи! – извика професор Макгонъгол. Бавно и четирите маси се изпразниха. Масата на Слидерин запустя напълно, но някой от по – големите Рейвънклоуци останаха, докато приятелите им излязоха на вън. От Хъфълпаф останаха още повече, а половината Грифиндорци останаха по местата си, очаквайки професор Макгонъгол да слезе от платформата и да изгони непълнолетните. - Абсолютно не, Крийви, върви! И ти Пийкс! Хари се забърза към Уизли, които седяха заедно на Грифиндоската маса. - Къде са Рон и Хърмаяни? - Не ги ли...? – започна обезпокоено г – н Уизли. Но беше прекъснат, когато Кингсли стъпи върху платформата, за да се обърне към всички, които бяха останали. - Остава ни само половин час до полунощ, затова трябва да действаме бързо. Учителите от Хогуортс и Ордена на феникса изготвиха план за битка. Професорите Флитуик, Спраут и Макгонъгол ще се качат с групи бойци на трите най – високи кули- Рейвънклоу, по Астрономия, Грифиндор, от където ще имат отлична позиция, за да наблюдават и правят магии. Междувременно Ремус – той посочи Лупин – Артър – посочи г – н Уизли, който седеше на масата на Грифиндор – и аз ще бъдем на земята, заедно с други групи. Ще ни трябва някой да организира защитата на входа или коридорите в училището... - Това е работа точно като за нас. – обади се Фред, посочвайки себе си и Джордж. Кингсли кимна одобрително. - Добре, водачите да дойдат тук и ще разделим групите. - Потър – каза професор Макгонъгол бързайки към него, докато учениците пълнеха платформата, за да получат инструкции – Не трябва ли да търсиш нещо? - Какво? О – каза Хари – О, да! Почти бе забравил за Хоркрукса, почти бе забравил, че битката щеше да се води, за да може той да го открие. Необяснимото отсъствие на Рон и Хърмаяни бе прогонило всяка друга мисъл от главата му. - Тогава върви, Потър, върви! - Разбира се...да... Усети очи да го следват, докато бягаше извън Голямата зала във антрето, все още препълнено с евакуиращите се ученици. Остави се да бъде понесен от тях по мраморните стълби, но веднъж горе се отдалечи по изоставен коридор. Страх и паника замъгляваха мислите му. Опита се да се успокои, да се концентрира върху Хоркруска, но мислите му жужаха също толкова без мислено и безполезно колкото и муха под стъклена чаша. Без Рон и Хърмаяни да му помагат сякаш не можеше да подреди идеите си. Забави крачка и спря на половината на коридора. Седна върху плинта на една статуя и извади Хитроумната карта от торбичката около врата си. Не можеше да види имената на Рон и Хърманяни никъде по нея, въпреки че множеството точици, които се бяха запътили към Нужната стая можеше и да ги скрива. Прибра картата, притисна ръце към лицето си и затвори очи, опитвайки се да се концентрира. Волдемор си мислеше, че ще отиде в кулата на Рейвънклоу. Ето това беше причина поради, която да започне от това място. Волдемор беше пратил Алекто Кароу в общата стая на Рейвънклоу и за това можеше да има само едно обяснение. Волдемор се тревожеше, че Хари вече знае, че Хоркрукса е свързан с Дома. Но единственият предмет, който всички свързваха с Рейвънклоу беше изгубената тиара... и как можеше Хоркрукса да бъде тиарата? Как беше възможно Волдемор, Слидеринеца, да е открил тиарата, която поколения Рейвънклоуци не са могли? Кой можеше да му каже къде да търси, когато никой жив човек не я е виждал? Жив човек.... Очите на Хари се отвориха. Стана рязко от плинта и изфуча по обратният път в преследване на последната си надежда. Звука на хиляди крака вървящи към Нужната стая ставаше все по – силен, колкото повече наближаваше мраморното стълбище. Префектите даваха инструкции на висок глас, опитвайки се да следят учениците от Домът им, имаше много бутане и викане. Хари видя Закарайъс Смит да се опитва да стигне до началото на опашката, тук там по – младите ученици плачеха, докато по – големите викаха отчаяно на приятели или братя и сестри. Хари видя една перлено бяла фигура да се носи по – надолу по коридора и изкрещя колкото може по – силно, за да надвика шумотевицата. - Ник! НИК! Трябва да говоря с теб! Проправи си път назад през тълпата ученици, до основата на стълбището, където го чакаше Почти Безглавия Ник, духа на Грифиндорската кула. - Хари! Скъпото ми момче! Ник направи жест да хване Хари за ръцете. Момчето се почувства все едно бръкнало в ледено студена вода. - Ник, трябва да ми помогнеш. Кой е духа на кулата на Рейвънклоу? Почти Безглавия Ник го изгледа изненадано и малко обидено. - Сивата Дама, разбира се, но ако ти трябва призрак да свърши нещо...? - Тя ми трябва. Знаеш ли къде е? - Нека помислим.... Главата на Ник се разклати леко, докато се оглеждаше над множеството ученици. - Това е тя, Хари, младата жена с дългата коса. Хари погледна в посоката, в която сочеше прозрачният пръст на Ник и видя висок дух, който веднага забеляза, че Хари го гледа, повдигна вежди и изчезна през една от стените. Хари се затича след нея. Веднъж излязъл в коридора, където беше отишла, той я видя на другия край, да се отдалечава грациозно от него. - Хей, чакай, върни се! Тя се съгласи да спре, реейки се на няколко инча от земята. Хари предполагаше, че е красива с косата си до кръста и наметало до земята, но тя също така изглеждаше високомерна и горда. Отблизо я разпозна като един от духовете, които беше подминавал на няколко пети, но с които никога не беше разговарял. - Ти ли си Сивата Дама? Тя кимна, но не отговори. - Духът на Рейвънклоу. - Точно така. Тонът и не беше окуражаващ. - Моля ти се, трябва ми помощ. Трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш за изгубената тиара. Студена усмивка си проправи път по устите и. - За съжаление – каза, обръщайки се да си ходи – с това не мога да ти помогна. - ЧАКАЙ! Нямаше намерение да крещи, но гняв и паника заплашваха да го превземат. Погледна часовника си, докато тя се рееше над него. Оставаха двайсет минути до полунощ. - Това е спешно. – каза – Ако тиарата е в Хогуортс, трябва да я намеря, бързо. - Изобщо не си първият ученик, който ламти за тиарата. – отвърна му презрително – Поколения от ученици са ме обезпокоявали... - Това не е с цел да имам по – добри оценки! – извика и Хари – Става дума за Волдемор, да бъде победен Волдемор или това не те интересува? Тя не можеше да се изчерви, но бузите и станаха по – тъмни и гласът и бе по – разгорещен, докато отговаряше: - Разбира се, че аз..., как смееш да предполагаш...? - Тогава ми помогни! Тя губеше самообладание. - Т-това не е въпрос на... – заекна тя – Тиарата на майка ми... - На майка ти? Тя изглежда се ядоса на себе си. - Когато бях жива – отговори твърдо – се казвах Хелена Рейвънклоу. - Ти си нейна дъщеря? Но тогава трябва да знаеш какво се е случило. - Тиарата дарява мъдрост. – каза, опитвайки се да си възвърне самоконтрола – Съмняваме, че ще повиши шансовете ви да победите магьосника, който сам се нарича Лорд... - Не ти ли казах, че не искам да я нося! – каза Хари ожесточено – Нямам време да обяснявам – но, ако те е грижа на Хогуортс, ако искаш да унищожим Волдемор, трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за тиарата. Тя замълча, реейки се из въздуха, гледайки надолу към него и чувство на безпомощност погълна Хари. Разбира се, ако беше знаела нещо щеше да каже на Флитуик или Дъмбълдор, които със сигурност са я питали същият въпрос. Поклати глава и се обърна да си ходи, когато чу тихият и глас. - Откраднах тиарата от майка си. - Ти си направила какво? - Откраднах тиарата. – прошепна Хелена Рейвънклоу – Исках да стана по – умна, по – значима от майка си. Избягах с тиарата. Той не знаеше как бе успял да спечели доверието и и не попита, просто слушаше внимателно, докато тя разказваше. - Майка ми, както казаха, никога не признала, че тиарата е изчезнала, а се преструвала, че все още е в нея. Скрила загубата си, моето ужасно предателство дори и от основателите на Хогуортс. След това майка ми се разболя от смъртоносна болест. Въпреки моята измяна тя искала да ме види още веднъж. Изпратила мъж, който някога ме обичаше, макар аз да му отказах, да ме намери. Тя знаела, че той няма да спре да търси, докато не ме открие. Хари чакаше. Тя си пое дълбоко дъх и отметна глава назад. - Той ме проследи до гората, в която се криех. Когато отказах да се върна с него, той стана жесток. Барона винаги е бил мъж с буен темперамент. Гневен от моя отказ, ревнив от моята свобода той ме наръга. - Барона? Имаш предвид...? - Кървавият барон, да. – каза Сивата дама и отмести наметалото, което носеше, за да разкрие тъмната рана върху белите си гърди. – Когато осъзна какво е сторил беше завладян от разкаяние. Взе оръжието, с което бе отнел живота ми и го използва, за да убие себе си. И след всички тези векове той носи оковите като знак на разкаяние... както и трябва. – добави горчиво. - И – и тиарата? - Остана там, където я бях скрила, когато чух Барона да се препъва към мен. Скрита е в едно кухо дърво. - Кухо дърво? – повтори Хари – Какво дърво? Къде? - В гора в Албания. Самотно място, където майка ми не можеше да ме достигне. - Албания. – повтори Хари. Смисълът започваше се оформя и той разбра защо тя му казваше онова, което бе отказала на Дъмбълдор и Флитуик – Вече си разказала тази история и на друг, нали? Друг ученик? Тя затвори очи и кимна. - Нямах си... на представа. Той ме ласкаеше. Изглеждаше.... сякаш разбираше... симпатизираше... Да, мислеше си Хари. Том Риддъл със сигурност би разбрал желанието на Хелена Рейвънклоу да притежава баснословни предмети върху, които няма почти никакви права. - Е, не си първата от която Риддъл е измъкнал нещо. – промърмори Хари – Може да бъде очарователен, когато пожелае... Значи Волдемор бе успял да разбере местонахождението на тиарата от Сивата дама. Беше пътувал до онази отдалечена гора и да вземе диадемата от скривалището и, може би веднага щом е напуснал Хогуортс, преди да започне работа в Боргин и Бъркс. А и тези отдалечени албански гори нямаше ли да са отлично скривалище, когато много по – късно на Волдемор му е трябвало място да се покрие, необезпокояван, за десет дълги години? Но тиарата, веднъж станала негов безценен Хоркрукс е нямало да бъде оставена в онова незначително дърво... Не, тиарата бе тайно върната в нейния истински дом и Волдемор я бе оставил там... - ... в нощта, когато е молил за работа! – каза Хари, довършвайки мисълта си. - Моля? - Скрил е тиарата в замъка през нощта, когато е помолил Дъмбълдор да му позволи да преподава! – каза Хари. Да го произнесе на глас му позволяваше да намери смисъла на всичко, което се бе случило. – Трябва да я е скрил, докато се е качвал към офиса на Дъмбълдор или докато е слизал. Но си е струвало да моли за работа, тогава е можел да открадне и меча на Грифиндор – благодаря ти, мерси! Хари я остави да се рее там, безкрайно озадачена. Докато завиваше обратно към антрето погледна часовника си. Оставаха пет минути до полунощ и макара да знаеш какво беше последният Хоркрукс изобщо си нямаше на представа къде е... Поколения от ученици не бяха успели да открият тиарата, от където следваше, че не е скрита в кулата на Рейвънклоу – но, ако не там къде? Кое скривалище в Хогуортс, Том Риддъл бе решил, че ще остане скрито за винаги? Потънал в отчаяните си предположения Хари зави по друг коридор, но беше направил само няколко крачки, когато прозореца от лявата му страна се счупи с оглушителен трясък. Докато отскачаше на страни огромно тяло влетя през прозореца и се удари в отсрещната стена. Нещо огромно и космато се отскубна, от новопристигналия и се хвърли върху Хари, скимтейки. - Хагрид! – извика Хари, опитвайки се да се измъкне от хрътката Фанг, докато огромната брадата фигура се изправяше на крака – Какво, по...? - Хари, ти си тука! Тука си! Хагрид се наведе и взе Хари в кратка и чупеща ребра прегръдка, преди да отиде до счупения прозорец. - Добро момче, Гропи! – извика през дупката в прозореца – Ще се видим след малко, добри момко! Отвъд Хагрид, в тъмната нощ, Хари видя проблясъци на светлина в далечината и чу странен пронизителен писък. Погледна часовника си. Беше полунощ. Битката беше започнала. - Брей, Хари – задъха се Хагрид – Това е значи? Време е да се бием? - Хагрид, как се озова тук? - Чух Ти – Знаеш – Кой горе, в пещерата – каза Хагрид намръщено – Гласът му се носи, нали? -Имаш време до полунощ, нали Потър ? - Знаех си, че сигурно си тук, че сигурно нещо се случва. Слез от там, Фанг. За това дойдохме да се присъединим, аз, Гропи и Фанг. Проправихме си път през гъстата гора, Гропи ни носеше – Фанг и мен. Казах му да ме остави в замък и той ме напъха през прозореца, да бъде благословен. Не точно каквото имах на ум, но... къде са Рон и Хърмаяни? - Това – отвърна Хари – е наистина добър въпрос. Хайде. Заедно забързаха по коридора, с Фанг, който се влачеше до тях. Хари можеше да долови движение по целия коридор около тях – бягащи крака, викове; през прозорците можеше да види още проблясъци на светлина по тъмният двор. - Къде отиваме? – изпуфка Хагрид, пристъпвайки тежко след Хари, карайки пода да се тресе. - Не съм сигурен. – каза Хари, взимайки още един случаен завой – но Рон и Хърмаяни трябва да са някъде наоколо. Хари вече можеше да види първите щети от битката по коридора пред него. Двата каменни водоливника, които пазеха стаята за почивка бяха счупени от Джинкс, влетял през друг счупен прозорец. Остатъците едва – едва помръдваха на пода и докато Хари се навеждаше над една отделена от тялото глава тя простена тихо: - Ох, не ми обръщай внимание... аз просто ще си седя тук и ще се роня... Грозното каменно лице напомни на Хари за мраморният бюст на Ровена Рейвънклоу в къщата на Ксенофилиус, която носеше онова странно украшение за глава и след това за статуята в кулата на Рейвънклоу, с каменната тиара върху къдравата глава... Когато стигна края на коридора се сети за друга каменна статуя: тази на грозен стар магьосник, на чиято глава самия Хари бе сложил перука и износена стара шапка. Шок премина през Хари като топлината на огнено уиски и той почти се препъна. Поне знаеше къде го чака Хоркрукса... Том Риддъл, който не се доверяваше на никого и действаше сам, може би беше достатъчно арогантен, че да предположи, че той и само той, може да разбули най – дълбоките мистерии на Замъка Хогуортс. Разбира се, Дъмбълдор и Флитуик, тези примерни ученици, никога не са стъпвали точно на това място, но той, Хари, се беше правият път през времето си, прекарано в училище – ето имаше тайна, която той и Волдемор знаеха, нещо, което Дъмбълдор никога не беше открил... Стресна се, когато професор Спраут профуча покрай него, следван от Невил и половин дузина други ученици, всеки от тях носеше заглушители за уши и големи растения в саксии. - Мандрагори! – провикна се Невил към Хари, докато тичаше – Ще ги метнем през стените – няма да им хареса! Хари вече знаеше къде да отиде. Ускори крачка, с Хагрид и Фанг зад гърба си. Подминаваха портрет след портрет и рисуваните фигури бягаха с тях, магьосници и вещици, облечени в яки и бричове, в брони и наметала, бутайки се в платната си, крещяха новини от други краища на замъка. Щом стигна края на коридора целият замък се разтресе, огромна ваза експлодира от плинта си. Хари знаеше, че замъкът е под магии, много по – зловещи от тези на учителите в Хогуортс и Ордена. - Всичко е наред, Фанг, всичко е наред! – извика Хагрид, но голямата хрътка побягна, когато парчета от китайски порцелан се разхвърчаха из въздуха като шрапнел. Хагрид побягна след ужасеното куче, оставяйки Хари сам. Той продължи напред през треперещите коридори, магическата му пръчка извадена в готовност, а малкият рисуван рицар Сър Кадриган го следваше в продължение на един коридор, бягайки от картина в картина, дрънчейки с бронята си, викайки окуражително, а малкото му дебело пони препускаше в лек галоп след него. - Самохвалци и мошеници, кучета и разбойници, прогони ги, Хари Потър, изгони ги! Хари профуча през един завой и видя Фред и малка група ученици, включително Лий Джордан и Ханна Абот, да седят до друг празен плинт, чиято статуя закриваше таен коридор. Пръчките им бяха извадени и слушаха за звуци идващи от закритата дупка. - Вечер точно за това! – извика Фред щом замъкът се разтърси още веднъж и Хари побягна въодушевен и ужасен в същото време. Премина през още един коридор и изведнъж на всякъде имаше птици, а Г – жа Норис съскаше и се опитваше да ги прогони с лапи, без съмнение и да ги върне по местата им... - Потър! Абърфорд Дъмбълдор блокираше коридора пред него, пръчката му вече извадена. - Стотици деца минаха през гостилницата ми, Потър! - Знам, евакуираме се. – каза Хари – Волдемор... - ... атакува, понеже не са те предали, да. – каза Абърфорд – Не съм глух. – Цял Хогсмийд го чу. И на никой от вас не му хрумна да задържите няколко слидеринци за заложници? Това са децата на смъртожадните, които пратихте на сигурно място. Нямаше ли да е по – умно, ако ги бяхте задържали тук? - Нямаше да спре Волдемор. – каза Хари – И брат ти никога не би го сторил. Абърфорд изсумтя и тръгна в обратната посока. Брат ти никога не би го сторил... Е, беше истината, Хари си мислеше, докато отново бягаше. Дъмбълдор, който бе защитавал Снейп толкова дълго време никога не би държал ученици за замяна... И тогава се плъзна покрай последният завой и с вик от облекчение и ярост ги видя: Рон и Хърмаяни, ръцете им пълни с големи, извити, мръсни, жълти предмети. Рон носеше и метла. - Къде, по дяволите, бяхте? – изкрещя Хари. - Стаята на тайните. – отговори Рон. - Стаята... какво? – каза Хари спирайки несигурно пред тях. - Идеята беше на Рон, изцяло негова! – каза Хърмаяни, останала без дъх – Не беше ли напълно брилянтно? Седяхме си там, след като си тръгнахме и аз казах на Рон, дори и ако намерим другият, как ще се отървем от него? Все още не сме се отървали от чашата! И тогава той се сети! Базилиска! - Какво, по...? - Нещо да се отърве от Хоркруксите. – каза Рон просто. Очите на Хари попаднаха върху предметите в ръцете на Рон и Хърмаяни: големи, извити зъби, изскубнати, осъзна сега, от черепа на мъртъв базилиск. - Но как влязохте там? – попита, премествайки поглед от зъбите към Рон – Трябва да можете да говорите Змийски. - Той го направи! – прошепна Хърмаяни – Покажи му, Рон! Рон издаде ужасен съскащ звук. - Това каза ти, когато отвори вратата. – обясни на Хари, извинително – Трябваше да опитам няколко пъти, но – той сви рамене скромно – накрая успяхме. - Беше невероятен! – каза Хърмаяни – Невероятен! - И така... – на Хари му беше трудно да продължи – Значи... - Обезвредихме още един Хоркрукс. – каза Рон и извади изпод якето си смазаните останки от чашата на Хъфълпаф – Хърмаяни я премаза. Помислих, че така е редно. Досега не е имала възможността. - Гениално! – извика Хари. - Беше нищо. – каза Рон, но изглеждаше доволен със свършеното. – И така какво ново при теб? Докато го казваше се чу експлозия. И тримата погледнаха на горе, когато прах падна от тавана и чуха писък. - Знам как изглежда тиарата и къде е. – обясни бързо Хари – Скрил я е точно там, където оставих старата си книга по отвари, там където всички крият неща от векове. Мислел си е, че единствения, който знае тази тайна. Хайде, де. Докато стените трепериха той преведе останалите двама назад, през скритият вход и в Нужната стая. Беше празна с изключение на три жени: Джини, Тонкс и по – възрастна вещица с проядена от молци шапка, която Хари веднага разпозна като бабата на Невил. - Ах, Потър – каза оживено, сякаш бе чакала точно него – Ти можеш да ни кажеш какво става. - Всички ли са добре? – попитаха Джини и Тонкс в един глас. - Доколкото знаем. – отвърна Хари – Има ли други хора в прохода за Hog’s Head? Знаеше, че стаята няма да може да се трансформира, докато още имаше хора, които я използват. - Аз бях последната, която премина. – каза г – жа Лонгботъм – Запечатах я, помислех, че няма да е много умно, ако я оставя отворена сега, когато Абърфорд не е в гостилницата. Виждал ли си внука ми? - Бие се. – отвърна Хари. - Естествено. – каза старата дама гордо – Извинете ме, трябва да отида и да му помогна. С изненадваща скорост тя се запъти към каменните стълбища. Хари погледна към Тонкс. - Мислех, че си с Теди при майка ти. - Не можех да седя мирно без да знам... – Тонкс изглеждаше измъчена – Тя ще го наглежда... Виждал ли си Ремус? - Беше се насочил с група бойци към двора... Без нито дума повече Тонкс забърза на там. - Джини – каза Хари – Съжалявам, но и ти трябва да излезеш. Само за малко. После отново може да влезеш. Джини изглеждаше направо очарована да напусне убежището си. - После можеш да се върнеш! – извика след нея, докато тя бягаше на горе по стълбите – Трябва да се върнеш! - Задръж за малко. – каза остро Рон – Забравихме някого! - Кой? – попита Хърмаяни. - Домашните духчета, те са долу в кухнята, нали? - Мислиш, че и те трябва да се бият? – попита Хари. - Не. – каза Рон сериозно – Имам предвид, че трябва да им кажем да се махат. Не искаме други добита, нали? Не можем да им заповядаме да умрат заради нас... Чу се изтракване, когато зъбите на базилиска паднаха от ръцете на Хърмаяни. Бягайки към Рон, тя обви ръце около врата му и го целуна по устните. Рон захвърли зъбите и метлата, които държеше и и отговори с такъв ентусиазъм, че я вдигна от земята. - Сега ли му е времето? – попита Хари слабо, но когато нищо не се случи, освен че Рон и Хърмаяни се хванаха още по здраво един друг и се полюшнаха на място, той повиши глас – Ей! Тук се води война! Рон и Хърмаяни се разделиха, ръцете им все още около другия. - Знам, приятелю. – каза Рон, който изглеждаше сякаш бе ударен по тила с блъджър – Значи ще е сега или никога, нали така? - Забрави това, ами Хоркрукса? – изкрещя Хари – Мислиш, че можеш просто да го... просто да го държиш, докато вземем тиарата? - Да... вярно... съжалявам... – каза Рон и двамата с Хърмаяни се наведоха да събират зъби и двамата почервенели. В момента, в който излязоха от Нужната стая стана ясно, че за времето, което са прекали вътре положението в замъка се е влошило драстично: стените и таваните се тресяха по – зле от когато и да било, прах се носеше из въздуха, и през най – близкият прозорец Хари видя проблясъци на зелена и червена светлина толкова близо до основата на замъка, че смъртожадните вече трябва да са на път да влязат. Поглеждайки надолу Хари видя Гроп да се шляе наоколо размятайки, нещо, което приличаше на каменен горгол, отчупен от покрива и да реве раздразнено. - Нека се надяваме, че ще стъпи върху някой от тях! – каза Рон, когато наоколо прозвучаха още писъци. - Стига да не е върху някой от нашите! – каза глас. Хари се обърна, за да види Джини и Тонкс с извадени пръчки застанали до следващият прозорец, от който липсваха парчета стъкла. Дори, докато той я гледаше Джини запрати един добре насочен jinx в тълпата долу. - Добро момиче! – извика някой, който бягаше през прахта към тях. Хари отново видя Абърфорд, сивата му коса се вееше, докато предвождаше малка група ученици - Изглежда сякаш ще преминат през северните укрепления, имат си и собствени великани. - Виждал ли си Ремус? – извика Тонкс след него. - Дуелираше се срещу Дулохов, - изкрещя Абърфорд – не съм го виждал от тогава! - Тонкс, - каза Джини – Тонкс, сигурна съм, че е добре... Но Тонкс бе побягнала през прахоляка след Абърфорд. Джини се обърна безпомощно към Хари, Рон и Хърмаяни. - Всичко ще бъде наред. – каза Хари, макар да знаеше, че това бяха празни думи. – Джини, ще се върнем след малко, просто не ни пречи, пази се... хайде! – каза на Рон и Хърмаяни и побягнаха покрай стената, отвъд която Нужната стая чакаше заповедите на следващият си обитател. Трябва ми мястото, където всичко е скрито. Молеше Хари в главата си и врата се материализира не трето им преминаване. Звуците на битката замряха в момента, в който прекосиха прага и затвориха вратата. Настъпи тишина. Намираха се на място с размерите на катедрала с вид на град, високи стени построени от предмети, скрити от хиляди ученици. - И не е осъзнал, че някой може да влезе? – каза Рон, гласът му отекваше в тишината. - Мислел си е, че е единствения. – отвърна Хари – Твърде лошо за него, че ми се е налагало да крия разни неща... насам. – добави – Мисля, че е тук долу... Забързаха покрай най – близката пътека. Хари можеше да чуе стъпките на другите да отекват през високите кули боклук, бутилки, шапки, кафези, столове, книги, оръжия, метли, бухалки... - Някъде тук. – мърмореше Хари на себе си – Някъде...някъде... По – дълбоко и по – дълбоко навлизаше в лабиринта, търсейки предмети, които да разпознае от предишното си пътуване до стаята. В собствените му уши дишането му звучеше силно и сякаш самата му душа трепереше. Ето го, точно пред него, напуканото старо шкафче, в което бе скрил старият си учебник по Отвари и над него сипаничав каменен магьосник, който носеше прашна стара перука, а върху нея древна, загубила цвета си, тиара. Вече беше протегнал тъка, макар и отдалечен на няколко крачки, когато глас зад него каза: - Стой на място, Потър. Той се подплъзна и спря. Обърна се, за да види Краб и Гойл застанали зад него, рамо до рамо, с пръчки насочени към Хари. В тясното пространство между ухилените им лица видя Драко Малфой. - Пръчката, която държиш е моя, Потър. – каза Малфой, насочвайки своята собствена между Краб и Гойл.
- Фините! – и тя спря да се клати. - Не! – извика Малфой, спирайки ръката на Краб, когато понечи да повтори магията. – Ако разрушиш стаята можеш да заровиш диадемата! - Е, и? – каза Краб, издърпвайки ръката си – Тъмният Лорд иска Потър, кой го интересува диадъмата? - Потър дойде да я вземе. – каза Малфой със зле прикрито нетърпение относно глупостта на колегата си. – Което значи... - Значи? – обърна се Краб към Малфой с неприкрита жестокост. – На кой му пука к`во мислиш? Вече не взимам заповеди от теб, Драко. Ти и баща ти сте свършени. - Хари? – извика Рон отново от другата страна на купчината боклук. – Какво става? - Хари? – имитира Краб – Какво става... не, Потър! Круцио! Хари се насочи към тиарата. Проклятието на Краб го пропусна, но улучи бюста и той хвръкна във въздуха. Тиарата полетя и падна извън полезрението в купчината, където беше и бюста. - СПРИ! – изкрещя Малфой на Краб, гласът му отекваше из огромна зала – Тъмният Лорд го иска жив... - И? Аз не го убивам, нали така? – извика Краб, отхвърляйки ръката на Малфой – Но ако мога ще го направя, а и Тъмният Лорд го иска мъртъв, каква е разли... Изстрел алена светлина премина на сантиметри покрай Хари. Хърмаяни се бе озовала зад него и бе запратила по Краб Зашеметяваща магия. Пропусна само, защото Малфой го дръпна. - Това е онзи мътнород! Авада Кедавра! Хари видя Хърмаяни да се отдръпва и гнева от постъпката на Краб заличи всяка друга мисъл от главата му. Изпрати Зашеметяваща магия към Краб, който се наклони настрани, избивайки пръчката на Малфой от ръцете му. Тя се претърколи извън полезрението под планина от счупени мебели и останки. - Не го убивайте! НЕ ГО УБИВАЙТЕ! – крещеше Малфой на Краб и Гойл, които се прицелваха в Хари. Моментното им колебание беше всичко, от което имаше нужда Хари. - Експелиармус! Пръчката на Гойл изхвърча от ръцете му и изчезна в купчината предмети до него. Гойл се завъртя глупаво на място, опитвайки се да я хване. Малфой подскочи извън обсега на втората Зашеметяваща магия, която бе запратила Хърмаяни. Рон се появи изведнъж накрая на пътеката и изстреля full Body-Bind Curse, пропускайки със милиметри. Краб се извърна и изкрещя: - Авада Кедавра! Рон отскочи, избягвайки изстрела зелена светлина. Малфой, който бе останал без пръчка се скри зад един трикрак гардероб, докато Хърмаяни се прицелваше в тях, успявайки да улучи Гойл с Зашеметяващата магия. - Някъде тук е! – изкрещя и Хари, сочейки към купчината боклуци, където беше паднала старата тиара. – Потърси я, а аз ще отида да помогна на Р... - ХАРИ! – изкрещя тя. Силен вик зад него му даде моментално предупреждение. Обърна се, за да види Рон и Краб да бягат възможно най – бързо към тях. - Харесва ли ти горещо, отрепко? – извика Краб, докато бягаше. Но той сякаш нямаше контрол върху това, което беше направил. Огромни пламъци ги бяха подгонили, облизвайки кулите от боклуци, които се срутваха, за да подсилят огънят. - Акваменти! – извика Хари, но водата, която изстреля от пръчката си се изпари във въздуха. - БЯГАЙТЕ! Млфой хвана зашеметеният Гойл и го повлече. Краб ги задмина ужасен. Хари, Рон и Хърмаяни го последваха, а огънят ги гонеше. Не беше обикновен огън. Краб бе използвал проклятие, което Хари не познаваше. Когато завиха пламъците ги последваха сякаш бяха живи, съзнаващи, с намерение да ги убият. Огънят започна да мутира, оформяйки ужасяваща група от зверове: огнени змии, химери и дракони се издигаха и падаха и пак се издигаха, а вековният детрит, от който се хранеха се подхвърляше във въздуха и в зъбатите им усти, подхвърлен високо от крайници с нокти, преди да бъдат погълнати от огъня. Малфой, Краб и Гойл се бяха загубили от поглед. Хари, Рон и Хърмаяни спряха на място. Огнените чудовища ги обикаляха, приближавайки се все по – близо и по – близо, размятаха нокти, рога и опашки, а топлината около тях бе осезаема и солидна. - Какво можем да направим? – изкрещя Хърмаяни над оглушителното бучене на огъня. – Какво? - Тук! Хари взе две тежки метли от най – близката купчина боклук и подхвърли една на Рон, който дръпна Хърмаяни зад себе си. Хари преметна крак през втората метла и със силен подскок те се издигнаха във въздуха, минавайки само на няколко стъпки разстояние покрай рогата на влечуго, което щракна челюстите си след тях. Димът и горещината започваха да ги задушават. Под тях прокълнатият огън поглъщаше контрабандната стока на поколения преследвани ученици, резултат от хиляди забрани, тайните на безбройни души, които бяха потърсили подслон в стаята. Хари не виждаше и следа от Малфой, Краб и Гойл. Спусна се толкова до колкото смееше върху огнените чудовища в опит да ги открие, но там нямаше нищо освен огън. Какъв ужасен начин да умреш...Никога не бе искал това... - Хари, да излизаме, да се махаме! – извика Рон, макар че не беше възможно да видят вратата през черният дим. И тогава Хари чу тънък жален човешки вик някъде от ужасното движение, от гладните пламъци. - Твърде...опасно...е! - изкрещя Рон, но Хари се завъртя във въздуха. Очилата му осигуряваха малка защита срещу пушека, той претърсваше огнената буря под него, търсейки следа от живот, крайник или лице, което не бе овъглено като дърво... И тогава ги видя: Малфой с ръце около изпадналия в безсъзнание Гойл, покачени на нестабилна кула от бюра и Хари се гмурна. Малфой го видя да идва и протегна ръка, но веднага щом Хари я хвана разбра, че не беше достатъчно. Гойл беше твърде тежък, а ръката покрита с пот се изплъзна веднага щом я хвана... - АКО УМРЕМ ЗАРАДИ ТЯХ, ЩЕ ТЕ УБИЯ, ХАРИ! – прогърмя гласа на Рон. Тогава огромна огнена химера скочи към тях, Рон и Хърмаяни бързо качиха Гойл на метлата им и се издигнаха, а Малфой седна зад Хари. - Вратата, стигни до врата, вратата! – изкрещя Малфой в ухото на Хари и той ускори, следвайки Рон, Хърмаяни и Гойл в тъмният пушек, едвам дишайки. На всякъде около тях последните неизгорели предмети падаха в огнените усти и биваха подхвърляни ликуващо на горе от чудовищата: чаши и щитове, блестяща огърлица и стара, обезцветена тиара... - Какво правиш, какво правиш, вратата е в онази посока! – крещеше Малфой, но Хари направи остър завой и се гмурна. Тиарата падаше сякаш на забавен кадър, обръщаше се и блестеше, докато падаше към пастта на зинала змия и тогава той я хвана, хвана я около китката си... Хари зави отново, а змията се скочи към него, той се изстреля на горе и към мястото, където молеше се, вратата беше отворена. Рон, Хърмаяни и Гойл бяха изчезнали, Малфой крещеше и стискаше Хари толкова силно, че болеше. Тогава през пушека Хари видя правоъгълник на стената и насочи метлата на там, момент по – късно чист въздух изпълни дробовете му и се сблъскаха с отсрещната стена на коридора. Малфой падна от метлата и остана там, с лице към пода, задъхан, закашлян и на път да повърне. Хари се преобърна и стана. Вратата към Нужната стая беше изчезнала, Рон и Хърмаяни седяха на пода, дишайки тежко до все още изпадналия в безсъзнание Гойл. - К – краб. – задави се Малфой – К – краб... - Мъртъв е. – каза остро Рон. С изключение на дълбокото дишане и кашлянето, настъпи тишина. И тогава няколко взрива разтресоха замъка, огромна процесия от полупрозрачни фигури премина в галоп покрай тях, глави крещяха от ръцете на техните собственици, жадни за кръв. Хари се изправи колебливо на крака, когато Безглавите ловци отминаха и се огледа: битката все още продължаваше. Чуваше писъци и не само на отстъпващи призраци. Изпълни го паника. - Къде е Джини? – попита остро – Беше тук. Тя трябваше да се върне в Нужната стая. - Брей, мислиш ли, че ще работи след пожара? – попита Рон, но се изправи на крака, търкайки гърдите си и се заоглежда на ляво и дясно – Да се разделим и да я потърсим...? - Не. – каза Хърмаяни, ставайки. Малфой и Гойл продължиха да лежат безпомощно на пода в коридора, и двамата нямаха пръчки. – Да останем заедно. Да вървим... Хари, какво е това на ръката ти? - Какво? О, да... Извади тиарата от ръката си и я вдигна. Все още беше гореща, почерняла от сажди, но като я погледна можа да разбере малките думи написани върху нея: ЗНАНИЕ БЕЗ МЯРА Е НАЙ – ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ НА ЧОВЕКА. Подобна на кръв субстанция – тъмна и лепкава – течеше от тиарата. Изведнъж Хари усети как предмета извибрира силно и след това се разпадна в ръцете му. На Хари му се стори, че е чул тих писък, но не някъде от замъка, а от предмета, от който сега бяха останали само частички. - Сторило го е Fiendfyre!” – простена Хърмаяни, очите и фиксирани върху парченцата? - Я пак. - Fiendfyre – прокълнат огън – това е една от субстанциите, които унищожават Хоркруксите, но аз никога не бих посмяла да го използвам, твърде опасно е... От къде Краб е знаел как да...? - Трябва да го е научил от Кароус. – каза Хари мрачно. - Жалко, че не е слушал, когато обясниха как да бъде спряно, наистина. – каза Рон, чиято коса, като на Хърмаяни, беше покрита с пепел, а лицето му почернено. – Ако не се беше опитал да убие всички ни щеше да ми е много мъчно за него. - Но не разбирате ли? – прошепна Хърмаяни – Това значи, че ако можем да накараме змията... Но тя спря, когато крясъци и викове, без съмнение от борба, изпълниха коридора. Хари се огледа и сърцето му спря. Смъртожадните бяха влезли в Хогуортс. Видя Фред и Пърси, които се дуелираха с маскирани, закачулени мъже. Хари, Рон и Хърмаяни изтичаха при тях, за да помогнат. Изстрели светлина се разхвърчаха във всички посоки и мъжа, който се дуелираше с Пърси се отдръпна бързо. Тогава качулката му падна, за да разкрие високо чело и прошарена коса... - Здравей, министре! – извика Пърси запращайки точен изстрел по Тикнес, който изпусна пръчката си и задрапа по робата си, очевидно в дискомфорт. – Споменах ли, че подавам оставка? - Шегуваш се, Пърс! – извика Фред, докато смъртожадният, с който се биеше се строполи улучен от три различни Зашеметяващи заклинания. Тикнес беше паднал на земята и малки шипчета избиваха по него. Изглежда се превръщаше в някакъв вид морски таралеж. Фред погледна радостно Пърси. - Ти наистина се шегуваш, Пърс... Не съм те чувал да се шегуваш, от както... Въздухът експлодира. Бяха се събрали заедно – Хари, Рон, Хърмаяни, Фред и Пърси, двамата смъртожадни в краката им, един зашеметен, другият преобразен. И в този кратък момент, когато опасността изглеждаше далеч, макар и за момент, светът беше разкъсан на парчета. Хари усети как полита във въздухът и всичко, което можеше да стори е да се държи, колкото се може по – здраво за това тънко парче дърво, което беше единственото му оръжие и да скрие глава в ръцете си. Чу писъците и виковете на спътниците си без да се надява, че ще се разбере какво им се случва... И тогава светът се изпълни с болка и полумрак. Беше погребан под останките от разрушеният коридор, който бе понесъл ужасна атака. Студеният въздух му подсказваше, че тази част от замъкът е била взривена, а горещата лепкава течност по бузата му говореше, че кървеше обилно. Тогава чу ужасяващ писък, който го накара да потрепери, изразяваше някаква агония, която нито пламък, нито проклятие можеха да причинят. Той се изправи, залитайки, по – уплашен от колкото е бил през целият този ден и може би по – уплашен от колкото някога е бил... И Хърмаяни се опитваше да се изправи сред останките, а трима червенокоси мъже бяха събрани на земята, където стената бе експлодирала. Хари хвана ръката на Хърмаяни и двамата се заклатушкаха и запрепъваха по камъните и дърветата. - Не...не...не! – викаше някой – Не! Фред! Не! Пърси разтрисаше брат си, Рон клечеше до него, а очите на Фред гледаха без да виждат, призракът на последният му смях все още изписан по лицето му. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|