Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
| Глава 5
Падналия войн – Хагрид? Хари се опита да се изправи от парчетата метал и кожа, които го обграждаха; ръцете му потънаха в една педя кална вода когато се опита да се изправи. Не можеше да разбере къде е отишъл Волдемор и очакваше да се появи от тъмнината всеки момент. Нещо топло и мокро капеше от брадичката и челото му. Той изпълзя от езерцето и настъпи някаква грамада на земята, която се оказа Хагрид. – Хагрид, Хагрид кажи нещо... Но тъмната грамада не помръдна. – Кой е там? Потър ли е? Ти ли си Хари Потър? Хари не познаваше този мъжки глас. След миг някаква жена изпищя. – Те са паднали! Тед! Те са паднали в градината! Главата на Хари се замая. – Хагрид! – повтори той замаян,а краката му се подкосиха. Следващото, което помнеше бе, че лежеше по гръб върху нещо, което приличаше на легло с пареща болка в ребрата ш дясната ръка. Липсващия му зъб беше пораснал отново. Белега на челото му още пулсираше. – Хагрид? Той отвори очи и забеля, че лежи на диван в непозната светла дневна.неговия сак лежеше на пода, съвсем близо до него, мокър и кален. Русокос, пълен мъж го наблюдаваше разтревожено. – Хагрид е добре, синко – каза мъжът.- Жена ми го преглежда в момента. Как се чувстваш? Нещо друго счупено? Оправих ти ребрата, зъба и ръката. Аз съм Тед, между другото, Тед Тонкс – бащата на Дора. Хари седна прекалено бързо. Светлината попадна право в очите му и той се почувства изтощен и замаян. – Волдемор... – Спокойно... – каза Тед Тонкс поставяйки ръката си на рамото му и бутайки го да легне отново на възглавницата. – Току-що претърпя отвратително падане. Какво стана всъщност? Стана нещо лошо с мотоциклета? Артър Уизли е объркал нещо с него нали, той и неговите изобретения? – Не – отвърна Хари, докато белегът му пулсираше като отворена рана. –Смъртожадни, много от тях, бяхме преследвани... – Смъртожадни? – възкликна Тед силно. – Какво искаш да кажеш с това Смъртожадни? Не знаех, че те знаят, че се местиш тази вечер, аз мислех... – Те знаеха... – каза Хари. Тед Тонкс вдигна поглед към тавана сякаш можеше да види през него небето отгоре. – Значи знаем да използваме защитните си магии, нали? Те не могат да се приближат повече от хиляда ярда във всяка посока. Сега Хари разбра защото Волдемор бе изчезнал внезапно: сигурно е било точно когато мотоциклета е пресякъл бариерата на магиите на Ордена. Само се надяваше, че няма да продължат да опитват: представи си Волдемор на стотина ярда над тях докато си говорят, търсещ начин да проникне и Хари си го представяше съвсем ясно като огромен прозрачен сапунен мехур. Той провеси краката си от дивана:трябваше да види Хагрид със собствените си очи преди да повярва, че той е жив. Той едва беше станал когато вратата се отвори и Хагрид се промуши през нея, лицето му беше покрито с кал и кръв, куцайки леко, но като по чудо жив. – Хари!!! Бутайки две изтънчени масички и някаква аспидистра (семейно щастие), той стигна до него с две крачки придърпа Хари в прегръдка, която почти счупи току-що оправените му ребра. – Дявол да те вземе Хари, как се оправихме с това а? Помислих, че и двамата сме обречени! – Да, и аз също! Не мога да повярвам... Хари остана без думи. Чак сега обърна внимание на жената, която бе влязла в стаята след Хагрид. – Ти! – извика той и мушна ръката в джоба си, но там нямаше нищо. – Пръчката ти е тук,синко! – обади се Тед. – Изглежда здрава за разлика от теб, взех я... и това е жена ми, на която викаш. – Оу, аз, аз съжалявам... С пристъпването на госпожа Тонкс по-навътре в стаята приликата й с Белатрикс Лестрандж стана по-малко явна: косата й беше по-светло кафява и очите й бяха широко отворени и мили.Въпреки това, тя изглеждаше малко по-надменна след възклицанието на Хари. – Какво стана с дъщеря ни? – попита тя. – Хагрид каза, че сте били нападнати. Къде е Нимфадора? – Не знам – отвърна Хари. – Не знаем какво е станало с другите. Тя и Тед се спогледаха. Смес от страх и вина заляха Хари щом видя лицата им. Ако някой от другите беше мъртъв, вината щеше да бъде негова, само негова. Той се беше съгласил с този план, давайки им косата си... – Летекода – каза той, спомняйки си внезапно. – Трябва да се върнем в Хралупата и да разберем – после ще можем да ви пратим известие или.... или Тонкс да ви прати, когато тя... – Дора ще е добре, Андромеда – обади се Тед. – Знае си работата, бяха доволни от работата й при Аврорите. Телепортирайки се оттук – обърна се той към Хари – трябва да тръгнете до три минути ако искате да успеете. – Да, искаме – каза Хари. Хвана сака си, премествайки го на рамото си. – Аз... Той погледна госпожа Тонкс искайки му се да се извини за стресиращото положение в което я оставя и за което се чувстваше ужасно отговорен, но не можа да намери думи, които да не изглеждат празни и фалшиви. – Ще кажа на Тонкс-Дора – да ви пише когато тя... благодаря, че ни помогнахте, благодаря за всичко, аз... Беше доволен да напусне стаята следвайки Тед Тонкс през късия коридор към спалнята. Хагрид ги последва навеждайки се ниско, за да не си удари главата в трегера на вратата. – Ето синко, това е летекода. Господин Тонкс посочи малка четка за коса със сребърна дръжка, лежаща на нощното шкафче. – Благодаря – отвърна Хари протягайки се да я докосне с пръст, готов да тръгне. - Изчакай малко! - обади се Хагрид оглеждайки се. - Хари, къде е Хедуиг? - Тя... улучиха я – отвърна Хари. Реалността се стовари върху него:почувства се засрамен от себе си, а сълзи напълниха очите му. Совата му беше правила компания, тя беше неговата връзка с магьосническия свят всеки път когато бе принуден да се връща при Дърсли. Хагрид протегна огромната си ръка и го потупа съчувствено по рамото. – Няма значение – каза той рязко. – Няма значение. Тя имаше страхотен дълъг живот... – Хагрид! – извика Тед Тонкс предупредително когато четката започна да излъчва силна синя светлина и Хагрид успя да я докосне с пръстта си в последния момент. С рязко дръпване зад пъпа като невидима кука нещо ги дръпна назад. Хари се движеше в нищото, въртейки се неконтролируемо, пръста му сякаш бе залепнал за летекода когато заедно с Хагрид профучаха покрай господин Тонкс. Секунда по-късно краката на Хари се удариха в твърдата земя и падна на колене подпирайки се на ръцете си в двора на Хралупата. Чуха се писъци. Хвърляйки настрани вече ненужната четка, Хари се изправи залитайки леко и гледайки госпожа Уизли и Джини изскочиха от задната врата и Хагрид, който също бе рухнал на земята, опитвайки се тежко да се изправи на крака. – Хари? Ти ли си истинския Хари? Какво стана? Къде са другите? – зарида госпожа Уизли. – Какво имате предвид? Никой друг ли не се е върнал? – попита Хари задъхано. Отговорът беше ясно изписан по бледото лице на госпожа Уизли. – Смъртожадните ни очакваха – обясни й Хари. – Обградиха ни в мига когато полетяхме – знаеха, че ще е тази вечер. Не знам какво е станало с другите. Четирима от тях ни преследваха, това беше всичко, направихме всичко, което можахме за да се махнем, после Волдемор ни нападна.... Той успя да долови извинителната нотка в гласа си, оправданието към нея да разбере защо не знае какво е станало със синовете й, но... – Благодаря на Бога, че вие сте добре! – каза тя придръпвайки го в прегръдка, която не смяташе, че заслужава. – Имате ли ня`кво бренди, Моли? – попита Хагрид леко разтреперан. – За лечебни цели? Тя можеше да призове брендито с магия, но когато тя забърза обратно към изкривената къщата Хари знаеше, че тя просто искаше да скрие лицето си. Той се извърна към Джини и тя отговори на неизреченото му оправдание за информацията веднага. – Рон и Тонкс трябваше да се върнат тук първи, но те са изпуснали летекода си, който се върна без тях – каза тя стрелкайки с поглед някаква ръждясала кутийка от масло лежаща на земята наблизо, – а този – тя посочи някаква много стара гуменка –трябваше да бъде за татко и Фред, те се предполагаше, че трябва да бъдат втори. Вие с Хагрид сте трети и – тя погледна часовника си, – и ако успеят Джордж и Лупин трябва да се върнат до минута. Госпожа Уизли се показа отново носейки бутилка бренди, която даде на Хагрид. Той я отпуши и я надигна. – Мамо! – извика Джини сочейки някакво петно на няколко крачки от тях. Синя светлина проблесна в тъмнината: стана по-голяма и по-силна и се появиха Лупин и Джордж завъртайки се и после падайки. Хари веднага разбра, че нещо не е наред: Лупин поддържаше Джордж, който беше в безсъзнанието, а лицето му беше покрито с кръв. Хари изтича напред и хвана краката на Джордж. Заедно, той и Лупин, занесоха Джордж до къщата, през кухнята в дневната, където го оставиха на дивана. Когато светлината на лампата попадна на главата на Джордж Джини ахна, а стомахът на Хари се сви: едно от ушите на Джордж липсваше. Отстрани главата и врата му бяха напоени от мокра, ужасяваща алена кръв. Съвсем скоро след като госпожа Уизли се свлече до сина си Лупин сграбчи Хари за ръката над лакътя и го затегли, не особено внимателно, към кухнята където Хагрид все още опитваше да успокои тялото си през задната врата. – Ей! – каза Хагрид възмутен. – Оста`й го! Махни се от Хари! Лупин го игнорира. – Какво същество видя първия път когато Хари Потър посети офиса ми в Хогуортс? – попита той раздрусвайки го леко. – Отговаряй! – Г-г-гриндилоу в аквариум беше нали? Лупин го пусна и се върна обратно до кухненския долап. – За к`во беше това? – изрева Хагрид. – Съжалявам Хари, но трябваше да проверя – отвърна кратко Лупин. – Били сме предадени. Волдемор е знаел, че ще се местиш тази вече и единствените хора, които може да са му казали са участвали в плана! Ти можеше да си измамник. – Защо тогава не провери и мен? – изпръхтя Хагрид все още борещ се с вратата. – Ти си полу-великан – отвърна Лупин поглеждайки към Хагрид. – Многоликовата отвара е създадена само за хора. – Никой от Ордена не е казал на Волдемор, че се местя тази вечер. Самата идея беше ужасяваща, той вярваше на всеки от тях – Волдемор хвана мен накрая, той не знаеше кой от нас е истинския в началото! Ако е бил наясно с плана би трябвало да е знаел от началото, че истинския аз ще бъда с Хагрид! – Волдемор ви е хванал? – попита Лупин рязко. – Какво стана? Как избягахте? Хари обясни как Смъртожадните са ги преследвали разпознавайки го като истинския Хари, как са изоставили преследването, как те са извикали Волдемор, как той се е появил точно преди те с Хагрид да достигнат убежището на родителите на Тонкс. – Те са те познали? Но как? Какво направи? – Аз... – Хари се опита да си спомни цялото пътуване изглеждаше като размазано от паниката и объркването. – Видях Стан Шънпайк... сещате си, момчето, което беше кондуктор в Среднощния рицар? И се опитах да го обезоръжа вместо... е той не знаеше какво прави, нали? Сигурно е бил под Империус! Лупин изглеждаше поразен. – Хари, времето за обезоръжаване мина! Тези хора се опитваха да ни хванат и убият! В краен случай зашеметявай ако не си готов да убиваш! – Бяхме на стотици стъпки височина! Стан не е на себе си и ако го бях зашеметил той щеше да падне и щеше да бъде мъртъв също както и ако бях използвал Авада Кедавра! „Експерлиармус” ме е спаси преди две години от Волдемор – отвърна Хари предизвикателно. Лупин му напомняше на подиграващия му се хафълпафец – Закайръс Смит, който се бе присмял на Хари за желанието му да преподава на хората от Армията на Дъмбълдор обезоръжаваща магия. – Да, Хари – отвърна Лупин с мъчейки се да се въздържи. – И огромен брой от показания на Смъртожадни за станалото! Извинявай, но това е много необичаен ход предвид предстоящата смъртна заплаха. Упражнявайки го тази вечер пред Смъртожадните, които за пръв път имат възможност да те видят и чуят е направо самоубийствено! – Значи мислиш, че трябваше да убия Стан Шънпайк? – каза Хари ядосано. – Разбира се, че не – отвърна Лупин, – но Смъртожадните... честно, повечето биха очаквали да отвърнеш на удара! „Експерлиармус” е полезна магия, Хари, но Смъртожадните изглежда, че мислят че това е винаги първия ти ход, и те подтиквам да не позволяваш това! Лупин караше Хари да се чувства идиотски, но обаче там все още имаше зрънце предизвикателство у него. – Няма да премахвам хора от пътя си просто защото са там! – каза Хари. – Това е работа на Волдемор! Отговора на Лупин беше ненужен: най-накрая успял да мине през вратата, Хагрид за заклатушка до стола и седна на него, който се срути под него. Игнорирайки ругаенето му под нос и извиненията Хари се обърна към Лупин. – Джордж ще се оправи нали? Цялото разстройване по адрес на Хари сякаш се изпари при този въпрос. – Така мисля, въпреки че няма никакъв шанс да възстановим ухото му имайки предвид, че е било откъснато чрез магия... Настана някакво боричкане отвън. Лупин се хвърли към задната врата, Хари прескочи краката на Хагрид и се затича към градината. Две фигури се бяха появили в градината и когато Хари се приближи до тях осъзна, че това са Хърмаяни, възвърнала вече нормалния си образ, и Кингзли,и двамата сграбчили някаква закачалка за палто. Хърмаяни се хвърли в ръцете на Хари,но Кингсли не се зарадва особено,че ги вижда. Над рамото на Хърмаяни той видя как той вдига пръчката си към гърдите на Лупин. – Последните думи на Дъмбълдор, които каза на двама ни? – Хари е най-голямата надежда, която имаме. Доверете му се – отвърна спокойно Лупин. Кингзли премести пръчката си към Хари, но Лупин каза. – Той е, проверих! – Добре, добре! – отвърна Кингзли прибирайки пръчката си в мантията си. – Но някой ни предаде! Те знаеха, те знаеха, че ще е тази вечер! – Така и изглежда – кимна Лупин. – Но очевидно те не са разбрали, че ще има седем Хариевци. – Малко облекчение! – изръмжа Кингзли. – Кой друг се върна? – Само Хари, Хагрид, Джордж и аз. Хърмаяни подтисна стона си зад дланта си. – Какво стана с вас? – попита Лупин Кингзли. – Преследвани от петима, раних двама, и може би убих един – Кингзли залитна. – и видяхме Ти-знаеш-кой, който се присъедини на половината път, но изчезна изключително бързо. Ремус, то може... – Да лети – довърши Хари. – И аз го видях, той тръгна след нас с Хагрид също. – Значи ето защо той си тръгна, да преследва теб! – отвърна Кингзли. – Не можах да разбера защото изчезна. Но кое го накара да промени мишената си? – Хари се е държал прекалено мило със Стан Шънпайк. – отвърна Лупин. – Стан? – повтори Хърмаяни. – Но аз си мислех, че той беше в Азкабан? Кингзли се изсмя тъжно. – Хърмаяни, беше очевидно, че е имаше масово бягство от Азкабан, което Министерството прикри. Качулката на Травър падна когато го проклех, той трябваше да бъде вътре също. Но какво стана с вас, Ремус? Къде е Джордж? – Той изгуби едното си ухо – каза Лупин. – Изгуби какво? – повтори Хърмаяни високо. – Работа на Снейп – отвърна Лупин. – Снейп? – извика Хари. – Ти не каза, че... – Маската му падна по време на преследването. „Сектусемпра” винаги е била специалитета на Снейп. Ще ми се да кажа, че му го върнах от части, но всичко, което трябваше да правя беше да държа Джордж върху метлата след като беше ранен и губеше твърде много кръв. Настана тишина около четиримата когато те погледнаха небето. Нямаше знаци за движение: гледаха втренчено звездите, невъзмутими, безразлични, недостижим за летящите им приятели. Къде беше Рон? Къде бяха Фред и господин Уизли? Къде бяха Бил, Фльор, Тонкс, Лудоокия и Мъндънгус? – Хари, помогни ни! – повика го с пресипнал глас Хагрид, откъм вратата, където се бе заклещил отново. Доволен, че ще направи нещо го издърпа на свобода, и завъртя глава към празната кухня и после отново към дневната където госпожа Уизли и Джини все се грижеха за Джордж. Госпожа Уизли беше прекратила кървенето и на светлината Хари забеляза чиста празна дупка където трябваше да бъде ухото на Джордж. – Как е той? Госпожа Уизли се огледа и отвърна: – Не мога да го накарам да порасне отново, не и след като е било откъснато чрез Тъмна магия. Но не може да е толкова зле... той е жив! – Да – отвърна Хари. – Благодарение на Бог. – Да не би да чух някой друг в градината? – попита Джини. – Хърмаяни и Кингзли – отвърна Хари. – Благодаря на Бога! – прошепна Джини. Те се спогледаха: Хари искаше да я прегърне, да я задържи така – изобщо не му пукаше, че госпожа Уизли е там, но преди да се предаде на импулсивността, силен трясък дойде от кухнята. – Ще ти докажа кой съм, Кингзли, след като видя сина си! Сега се дръпни ако знаеш кое е добре за теб! Хари никога не беше чувал господин Уизли да крещи така преди. Той влетя в дневната, голото му теме лъщеше от пот, очилата му бяха килнати настрани, Фред беше точно зад него, и двамата бледи, но невредими. – Артър! – изхълца госпожа Уизли. – О, благодаря на Бога! – Как е той? Господин Уизли падна на колене до Джордж. За пръв път откакто Хари го познаваше, Фред беше загубил дар слово. Той впери поглед в раната на своя близнак без да може да повярва какво вижда. Може би събуден от стона на Фред и пристигането на баща си, Джордж се раздвижи. – Как се чувстваш Джордж? – прошепна госпожа Уизли. Пръстите на Джордж се стрелнаха към едната страна на главата му. – Като светец – измърмори той. – Какво му има? – изграчи Фред гледайки ужасен. – Увреден ли му е умът? – Като светец – повтори Джордж отваряйки очите си и поглеждайки към брат си. – Виждаш... аз съм свещен. Свещен, Фред, схващаш ли? Госпожа Уизли изхълца по-силно от всякога. Бледото лице на Фред се оцвети. – Трогателно – каза той на Джордж. – Трогателно! With the whole wide world of ear-related humor before you, you go for holey? – Ох, добре – каза Джордж, ухилвайки се на обляната си в сълзи майка. – Вече ще можеш да ни различаваш така или иначе мамо. Той се огледа. – Здрасти, Хари... ти си Хари нали? – Да, аз съм – отвърна Хари, приближавайки се до дивана. – Е, най-накрая те върнахме тук здрав – каза Джордж. – Защо Рон и Бил не са се струпали около постелята на болния? – Още не са се върнали, Джордж. – отвърна госпожа Уизли. Усмивката на Джордж помръкна. Хари стрелна с поглед Джини и й направи знак да го последва навън. Когато излязоха от кухнята тя каза тихо: – Рон и Тонкс трябваше да са се върнали досега. Тяхното пътуване не беше дълго. Леля Мюриел не е толкова далече оттук. Хари не каза нищо. Той се опитваше да държи страха си да не го залее откакто бе пристигнал в Хралупата, но сега обвивката около него, пълзеше по кожата му пулсирайки в гърдите му, пречейки му да диша. Когато минаха задните стъпала в тъмната градина Джини улови ръката му. Кингзли крачеше напред-назад стрелкайки с поглед небето всеки път когато се обърнеше. Това напомняше на Хари за чичо му Върнън сновейки из дневната преди милиони години. Хагрид, Хърмаяни и Лупин стояха рамо до рамо, втренчили се в нищото. Никой не се обърна когато Хари и Джини се присъединиха към тяхното бдение. Минутите се влачеха като години. Най-лекия полъх на вятъра ги караше да подскачат и да се обръщат към близкия храст или дърво с надеждата, че някой от членовете на Ордена може да изскочи оттам... И изведнъж някаква метла се материализира право над тях и неспокойно се спусна към земята... – Това са те! – изкрещя Хърмаяни. Тонкс се приземи с дълго приплъзване и отхвърли пръст и камъчета навсякъде. – Ремус! – проплака Тонкс клатушкайки се на метлата към ръцете му. Лицето му се вкамени и побеля: изглеждаше неспособен да говори, Рон се запрепъва замаяно към Хари и Хърмаяни. – Вие сте добре... – измънка той преди Хърмаяни да полети към него и да го прегърне силно. – Аз си мислех... мислех си че... – Добре съм – каза Рон потупвайки я по гърба. – Добре съм. – Рон беше страхотен! – каза Тонкс топло, оставяйки на Лупин да я поддържа. –Удивителен! Зашемети един от Смъртожадните, право в главата, и когато се прицелваше в движеща се мишена на метла... – Наистина ли? – възкликна Хърмаяни втренчвайки се в Рон с ръце все още около врата му. – Винаги с тон на изненада! – отвърна той леко кисело, търсещ свобода. – Ние ли сме последните върнали се? – Не – отвърна Джини. – Все още чакаме Бил и Фльор и Лудоокия и Мъндънгус. Отивам да кажа на мама и татко, че си добре, Рон... Тя се затича бързо към къщата. – Какво ви задържа? Какво стана? – Лупин изглеждаше почти ядосан на Тонкс. – Белатрикс – отвърна Тонкс. – Тя иска да се мен колкото и Хари, Ремус. Доста усилено се опитваше да ме убие. Просто искам да я хвана, това поне й дължа. Но ние определено ранихме Рудолфус... След това отидохме до лелята на Рон – Мюриъл и изпуснахме летекода и тя продължи да се опитва да се погрижи за нас... Един мускул подскачаше по челюстта на Лупин. Той кимна, но изглеждаше неспособен да каже нещо повече. – Е, какво стана с вас, останалите? – попита Тонкс обръщайки се към Хари, Хърмаяни и Кингзли. Те разказаха историята на собствените си пътувания, но през цялото време продължителното отсъствие на бил, Фльор, Лудоокия и Мъндънгус ги прорязваше като слана, ледено ухапване, което все по-трудно игнорираха. – Аз трябва да се връщам на Даунинг стрийт, трябваше да бъда там преди час – каза Кингзли накрая след едно последно вторачване в небето. – Съобщете ми когато се върнат... Лупин кимна. Махайки на останалите Кингзли се изгуби в тъмнината към вратата. Хари си помисли, че е чул тихо изпукване когато Кингзли изчезна точно зад границата на Хралупата. Господин и госпожа Уизли се зададоха откъм задните стъпала, а Джини след тях. Двамата родители прегърнаха Рон преди да се обърнат към Лупин и Тонкс. – Благодарим ви – каза госпожа Уизли. – За нашите синове. – Не бъди смешна, Моли! – веднага каза Тонкс. – Как е Джордж? – попита Лупин. – Какво му има? – подвикна Рон. – Той изгуби... Края на изречението на госпожа Уизли беше заглушено от всеобщи викове. Изведнъж нещо се извиси над тях и после се строполи на земята на няколко крачки от тях. Бил и Фльор се плъзнаха от гърба му зашеметени, но невредими – Бил! Благодаря на Бога! Благодаря на Бога... Госпожа Уизли изтича напред, но прегръдката, която Бил и даде беше небрежна. Гледайки директно в очите на баща си каза. – Лудоокия е мъртъв. Никой не проговори, никой не помръдна. Хари се почувства сякаш нещо в него е паднало, паднало на земята, напускайки го завинаги. – Видяхме го – продължи Бил, а Фльор кимна – следи от сълзи блестяха по бузите й на светлината от прозореца на кухнята. – Стана точно когато разпуснахме кръга: Лудоокия и Дънк бяха близо до нас, те също бяха на север. Волдемор – той може да лети – тръгна право към тях. Дънк се паникьоса, видях го да плаче, Лудоокия се опита да го спре, но той изчезна. Волдемор прокле Лудоокия право в лицето, той падна от метлата си... нямаше какво да направим... нищо... бяхме преследвани от дузина от тях... Гласът на Бил заглъхна. – Разбира се, че не сте могли да направите нищо! – обади се Лупин. Всички стояха и се гледаха. Хари просто не можеше да схване. Лудоокия мъртъв: не можеше... Лудоокия, толкова жилав, толкова смел, опитния оцеляващ... Най-накрая бе започнало да се зазорява и без никой да го казва, всички решиха, че няма смисъл да чакат в градината, и мълчаливо последваха господин и госпожа Уизли отново в Хралупата и в дневната където Фред и Джордж се смееха заедно. – Какво има? – попита Фред когато видя лицата им щом влязоха. – Какво е станало? Кой е...? – Лудоокия - отвърна господин Уизли, – е мъртъв. Ухилените физиономии на близнаците се смениха със шокирани. Изглежда никой не знаеше какво да прави. Тонкс плачеше тихичко в някаква носна кърпичка: Хари знаеше, че тя беше доста близка с Лудоокия – негова любимка и протеже в Министерството на Магията. Хагрид, който беше седнал на земята в ъгъла където имаше повече пространство подсушаваше очите си със своята кърпичка с големина на покривка. Бил пристъпи до бюфета и извади бутилка „Огнено уиски” и няколко чаши. – Ето – каза той махайки с пръчката си и дванадесет чаши пълни догоре полетяха през стаята към всеки от тях, а той вдигна тринадесетата високо. – За Лудоокия. – За Лудоокия – повториха останалите и отпиха. – За Лудоокия – повтори като ехо Хагрид малко по-късно, с хълцукане. Огненото уиски изгори гърлото на Хари. Парещо чувство се надигна у него прогонвайки вкочанеността и чувство на за нереалност го прониза заедно с нещо като смелост. – Значи Мъндънгус е изчезнал? – попита Лупин, който бе пресушил своята чаша наведнъж. Атмосферата се промени бързо. Всички изглеждаха напрегнати, гледайки Лупин, двама от които искаха той да продължи, му се стори на Хари, и леко се притесни от това, което можеха да чуят. – Знам какво си мислите – обади се Бил. – И аз се чудех за същото по пътя обратно до тук, защото изглежда, че те са очаквали нас, нали? Но Мъндънгус не може да ни е предал. Те не знаеха, че ще има седем Хариевци, това ги обърка в момента когато се появихме, и в случай , че сте забравили, и Мъндънгус беше този, който предложи тази малка измама. Защо да не им каже най-същественото? Аз си мисля, че Дънк се е паникьосал, просто толкова. Не е искал да дойде на първото място, но Лудоокия го е накарал и Вие-знаете-кой е тръгнал право към тях. Това е достатъчно, за да се паникьоса всеки. – Ти-знаеш-кой е действал точно както Лудоокия очакваше да действа –подсмъркна Тонкс. – Лудоокия е очаквал истинския Хари с най-твърдия, най-способния от Аврорите. Той е избрал Лудоокия отначало и когато Мъндънгус побягна той се е насочил към Кингзли... – Да, и това е точно така – щракна с пръсти Фльор. – но това не обяснява как са разбррали, че ще измъкваме `Арри тази вечер,налли? Някой тррябва да е бил небррежен. Някой сигуррно е казал датата на някой външен човек? Това е единственото обяснение за това откъде те знаят за датата, но не и за целлия план! Тя изгледа гневно всички наоколо, следи от сълзи все още личаха по красивото й лице, никой нямаше смелост да спори с нея. И никой не го направи. Единствения звук, който наруши тишината беше от хълцането на Хагрид иззад носната му кърпа. Хари хвърли поглед на Хагрид ,който бе рискувал собствения си живот за този на Хари – Хагрид, този, който той обичаше, на който се доверяваше, който бе измамен от Волдемор и бе дал съдбоносна информация в замяна на драконово яйце... – Не – каза Хари гласно и всички го погледнаха учудено: огненото уиски бе увеличило гласа му. – Имам предвид... ако някой е направил грешка... – продължи Хари – и се е изпуснал, знам че не е искал да го направи. Не е негова вината – повтори той малко по-силно отколкото обикновено говореше. – Трябва да се доверяваме един на друг. Аз вярвам на всички ви, сигурен съм, че никой в тази стая не би ме предал на Волдемор. Настана дълга тишина след думите му. Всички го гледаха: на Хари отново му стана малко топло и отпи още малко огнено уиски колкото да прави нещо. Докато пиеше мислеше за Лудоокия. Лудоокия винаги беше язвителен относно склонността да се доверява на хората. – Добре казано, Хари! – каза неочаквано Фред. – Year, 'ear, 'ear,(Година,ухо,ухо) – каза Джордж стрелкайки с поглед Фред, чиято уста се бе извила в лека усмивка. Лупин си бе сложил странно изражение когато погледна Хари. Беше почти състрадателен. – Да не си мислиш, че съм глупак? – възкликна Хари. – Не, мисля, че си точно като Джеймс - отвърна Лупин, – който би го погледнал като липса на чест да не се доверява на приятелите си. Хари знаеше какво се опитваше да намекне Лупин: това че неговия баща беше предаден от Питър Петигрю. Почувства се ужасно ядосан. Искаше да спори, но Лупин му бе обърнал гръб, оставяйки чашата си върху масичката и обръщайки се към Бил. – Имам работа за вършене. Мога да помоля Кингзли дали... – Не – отвърна бързо Бил. – Аз ще го направя, аз ще дойда. – Къде ще ходите? – попитаха Тонкс и Фльор заедно. – За тялото на Лудоокия – отвърна Лупин. – Трябва да погребем. – Не може ли...? – започна госпожа Уизли с умоляващ поглед към Бил. – Да почака? – довърши Бил. – Не и ако не искаме Смъртожадните да го вземат! Никой не отговори.Лупин и Бил каза „Довиждане” и тръгнаха. Останалите от тях насядаха по столовете, всички освен Хари, който продължи да стои прав. Внезапността и цялостността на смъртта бяха с него като някакво невидимо присъствие. – И аз трябваше да отида също – каза Хари. Десет чифта учудени очи се обърнаха към него. – Не бъди глупав, Хари! – обади се госпожа Уизли. – За какво говориш? – Не мога да остана тук. Той потърка челото си;пробождаше го отново,не беше го боляло толкова от около година. – Всички сте в опасност когато съм тук. Не искам да... – Не бъди толкова глупав! – прекъсна го госпожа Уизли. – Целия смисъл на вечерта беше да те доведем тук в безопасност и благодаря на Бога това стана. И Фльор се съгласи да се оженят тук вместо във Франция, организирали сме всичко така че ще останем заедно и ще се грижим за теб... Тя не разбираше,караше го да се чувства по-гадно, а не по-добре. – Ако Волдемор разбере, че съм тук... – Но защото трябва да разбира? – попита госпожа Уизли. – Има дузина места къде може да си, Хари – каза госпожа Уизли. – То си няма и на идея в чия скрита къща може да си! – Не за себе си се тревожа! – отвърна Хари. – Знаем това – каза госпожа Уизли тихо. – Но всичките ни тазвечерни усилия ще са напразни ако си тръгнеш! – Ти ня`а да `одиш никъде! – изръмжа Хагрид. – Дявол да те вземе Хари, след `сичко, което направихме, за да те доведем тук! – Да, а моето кървящо ухо?!! – обади се Джордж повдигайки се на възглавниците, върху които лежеше. – Знам това... – Лудоокия би искал... – ЗНАМ ТОВА! – изрева Хари. Почувства се обкръжен и изнудван: да не би те да си мислеха, че той не знаеше какво са направили за него, не разбираха ли, че именно по този причина искаше да се махне сега, преди да се наложи да страдат още повече заради него? Настъпи дълга и неловка тишина, в която белега продължи да го пробожда и да пулсира, и накрая тя беше нарушена от госпожа Уизли. – Къде е Хедуиг, Хари? – попита нежно. – Можем да я занесем при Пигуинджър и да й дадем нещо за ядене. Ръцете му се стиснаха в юмруци. Не можеше да й каже истината. Отпи остатъка от огненото си уиски и не отвърна. – Чакаше докато излети, Хари, направи го отново – каза Хагрид. – Избяга от него, нападна го точно когато беше над теб! – Не бях аз – заяви той категорично. – Беше пръчката ми. Правеше каквото си иска! След няколко мига Хърмаяни каза нежно: – Но това е невъзможно, Хари! Искаш да кажеш, че си направил магия без да си искал! Реагирал си инстинктивно! – Не – отвърна Хари. – Мотоциклета падаше, не можех да кажа къде е Волдемор. Пръчката се завъртя в ръката ми, намери го и запрати заклинание към него, но дори не беше заклинание, което познавах! Никога преди не бях карал да излизат златисти пламъци! – Често – започна госпожа Уизли, – когато си в напрегната ситуация можеш да призовеш магия, за която дори не си сънувал. Малките деца обикновено успяват преди да са се тренирали за това... – Не беше като това! – отвърна Хари стискайки зъби. Белега му гореше. Почувства се разгневен и разочарован: мразеше самата идея, че ти си мислеха, че той има някаква сила, която да пребори Волдемор. Никой нищо не каза. Той знаеше, че не му вярват. Сега като трябваше да се замисли, никога не беше чувал за пръчка, която правеща магии сама. Силна болка прониза белега му, и той направи всичко възможно, за да не издаде и стон. Мърморейки,че му трябва свеж въздух, той остави чашата си и напусна стаята. Когато пресече градината огромния скелетоподобен тестрал го погледна, шумолейки с огромните си прилепоподобни крила, после продължи да пасе. Хари спря до портата на градината, втренчвайки се в обраслите с бурени растения, удряйки челото си и мислейки за Дъмбълдор. Дъмбълдор му вярваше, знаеше това.Дъмбълдор сигурно знаеше как и защо пръчката на Хари е действала самичка, защото Дъмбълдор винаги имаше отговорите. Той знаеше за пръчките, беше обяснил на Хари за странна връзка, който се бе получила между неговата пръчка и тази на Волдемор... Но Дъмбълдор, също като Лудоокия, като Сириус, като неговите родители, като горкичката му сова, всички те бяха мъртви и Хари никога нямаше да говори с тях отново. Усети парене в гърлото си, което нямаше нищо общо с огненото уиски... И после, сякаш от нищото, болката му в белега изчезна. Когато затвори очи и хвана челото си някакъв глас изкрещя в главата му. – Ти ми каза че проблема ще се реши ако използвам друга пръчка! В ума му се появи видение за съсухрен стар мъж лежащ върху парцали на каменен под, пищящ, ужасяващ пронизващ писък, писък на непоносима агония... – Не! Не! Умолявам те, умолявам те... – Ти излъга Лорд Волдемор, Оливандър! – Не съм... кълна се, не съм... – Ти искаше да му помогнеш! Да му помогнеш да ми избяга! – Кълна се, че не съм! Мислех, че различна пръчка щеше да може... – Обясни, тогава какво стана. Пръчката на Луциус е унищожена! – Не мога да разбера... връзката... съществува единствено... между вашите две пръчки... – Лъжи! – Моля ви... умолявам ви... Хари видя бледата ръка вдигаща пръчката си и усети надигането на яростния гняв у Волдемор,видя крехкия старец в центъра на стаята гърчейки се от агония... –Хари? Изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Хари продължи да трепери в тъмнината, сграбчвайки портата, сърцето му биеше учестено, белега му още пареше. Отне му няколко мига да осъзнае, че Рон и Хърмаяни стоят до него. – Хари, върни се в къщата! – прошепна Хърмаяни. – Още ли мислиш да си тръгваш? – Да, трябва да останеш, приятел! – каза Рон потупвайки Хари по гърба. – Добре ли си? – попита Хърмаяни, вече достатъчно близо за да види лицето му. – Изглеждаш ужасно! – Добре... – отвърна Хари разтреперан. – Със сигурност съм по-добре от Оливандър... След като им разказа какво беше видял, Рон изглеждаше уплашен, но Хърмаяни – напълно ужасена. – Но той трябва да бъде спрян! Белега ти...не би трябвало да прави повече така! Не трябва да позволяваш на тази връзка да се отваря отново... Дъмбълдор искаше да си затваряш съзнанието! Когато той не отговори тя хвана ръката му. – Хари, той завладява Министерството, вестниците и половината Магьоснически свят! Не го допускай и вътре в главата ти! Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|