Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 10 Разказът на Крийчър
| Глава 9
Скривалището Всичко изглеждаше неясно, безинтересно. Хари и Хърмаяни скочиха на крака и извадиха пръчките си. Много малко хора осъзнаваха, че в момента става нещо странно; глави се извръщаха все още към сребърната котка когато тя изчезна внезапно. Тишината се разстели отвън, студени вълни се носеха от мястото където се бяха приземили Патронусите. После някой изкрещя. Хари и Хърмаяни се спуснаха към паникьосаната тълпа. Гостите тичаха във всички посоки; много от тях изчезваха; защитните заклинания около Хралупата бяха разбити. – Рон? – изпищя Хърмаяни. – Рон, къде си? Докато си поправяха път до дансинга, Хари забеляза хора с мантии и маски появявайки се сред тълпата; след това видя Лупин и Тонкс, с вдигнати пръчки, и чу, че и двамата извикаха „Протего” – вик, който се чу като ехо от всички посоки. – Рон! Рон! – викаше го Хърмаяни, почти разплакана докато тя и Хари се криеха сред ужасените гости.Хари улов ръката, за да й покаже, че те не са разделени когато рязка светлина профуча над главите им, дали защитна магия или нещо по-застрашително той не знаеше... И после се появи Рон. Улови свободната ръка на Хармаяни и Хари усети нейното обръщане. Звук и светлина угаснаха когато тъмнината се притисна към него; всичко което чувстваше беше ръката на Хърмаяни, която стискаше през пространство и време; далече от Хралупата, далеч от намаляващите смъртожадни; далеч, може би, от самия Волдемор... – Къде сме? – попита гласа на Рон. Хари отвори очи. За момент си помисли, че не са напуснали сватбата въпреки всичко. Изглеждаха все още обградени от хора. – Тотенхам Корт Роуд – изпъшка Хърмаяни. – Вървете, просто вървете. Трябва да намерим място където да се преоблечеш. Хари направи каквото каза. Те ту вървяха, ту тичаха нагоре по широка тъмна улица пълна с среднощни купонджии и линия от затворени магазини, звездите блещукаха над тях. Двуетажен автобус изтрополи наблизо и група кръчмарски пияндета ги изгледа многозначително докато минаваха. Хари и Рон все още носеха мантии. – Хърмаяни, нямаме нищо в което да се преоблечем – обърна се Рон към нея, когато момичето избухна в хриплив кикот гледайки го. – Защо не проверих дали мантията невидимка е у мен – каза Хари вътрешно проклинайки собствената си глупост. – Цялата минала година я мъкнех с мен и... – Няма проблем, имам мантия, имам и дрехи за двама ви – отвърна Хърмаяни. – Просто се опитайте да се държите естествено докато... Това ще свърши работа. Тя ги задърпа надолу към другата част на улицата, после към някакъв заслон на тъмна алея. – Когато каза, че имаш мантия невидимка и дрехи... – каза Хари, мръщейки се срещу Хърмаяни, която не носеше нищо освен малка, украсена с мъниста чантичка, в която сега тършуваше. – Да, те са тук – отвърна Хърмаяни и пред напълно удивените физиономии на Хари и Рон тя извади чифт джинси, суичъри, някакви изоставени чорапи и накрая сребриста мантия невидимка. – Как по дяволите...? – Неоткриваема разтягаща магия – обясни Хърмаяни. – Трудна е, но мисля, че я направих добре. Както и да е, взела съм всичко необходимо тук – и тя разтърси лекичко крехката чантичка и се чу звук сякаш от товар сякаш няколко тежки предмета подскочиха вътре. – О, по дяволите, това трябва да са книгите! – каза тя взирайки се вътре. – И аз ги оставих на купчина... Ох, добре... Хари, добре ще е да вземеш мантията невидимка, Рон побързай с преобличането! – Кога успя да направиш всичко това? – попита Хари докато Рон събличаше мантията си. – Казах ти, в Хралупата. Необходима беше раница за дните, сещаш се,в случай, че трябва да се махнем бързо. Опаковах ти ръчния сак тази сутрин, Хари, след като го подмени, и го сложих тук... Имах чувството... – Ти си невероятна, ти си... – каза Рон подавайки й смачканата на топка мантията. – Благодаря ти! – отвърна Хърмаяни с мъничка усмивка докато прибираше мантията в чантичката си. – Моля те, Хари, слагай мантията! Хари наметна мантията си на рамената и покри главата си, изчезвайки от поглед. Чак сега бе започнал да разбира какво ставаше. – Другите... Всички на сватбата... – Не можем да се тревожим за тях сега – прошепна Хърмаяни. – Ти си този, който преследват Хари и ще поставим другите в много по-голяма опасност ако се върнем там! – Тя е права – каза Рон, който изглежда знаеше, че Хари е готов да спори дори без да вижда лицето му. – Повечето от Ордена бяха там, те ще се погрижат за всички. Хари кимна, после си спомни, че те не могат да го видят и каза: – Да. Но после се спомни за Джини и някакъв киселинен мехур се появи в стомаха му. – Хайде, мисля, че трябва да продължаваме да вървим! – подкани ги Хърмаяни. Те се върнаха от другата страна на улицата, а после и на главния път, където от другата страна на пътя група мъже пееха пресичайки пътната настилка. – Само да попитам, защо точно Тотенхам Корт Роуд? – попита Рон. – Нямам идея, просто ми изникна в главата, но мисля, че сме в безопасност в света на мъгълите, едва ли очакват да бъдем тук... – отвърна Хърмаяни. – Настина – кимна Рон оглеждайки се наоколо. – Но не се ли чувстваш малко... незащитена? – Къде другаде можехме да идем? – попита момичето, раболепничейки когато мъжете от другата страна на улицата започнаха да подсвиркват към нея. – Не можем да си вземем стаи в Продънения котел, нали? И площад „Гримолд” не става ако Снейп може да влезе там... Предполагам можем да опитаме в къщата на родителите ми, въпреки че има шанс вече да са проверили там... Ох, иска ми се тия да млъкнат! – Всичко наред ли е, миличка? – най-пияния от мъжете от другия паваж се провикна. – Искаш ли питие? Пресечи уличката и ела да си вземеш една халба? – Хайде да седнем някъде? – каза бързо Хърмаяни когато Рон отвори уста да извика на другия през улицата. – Виж, тук става! Беше малко и занемарено нощно кафе. На всяка от масите лежеше по един гресов фенер, но беше почти празно. Хари се промъкна първи под навеса и Рон се настани до него срещу Хърмаяни, която бе обърнала гръб на входа не много щастлива. Тя поглеждаше през рамото си толкова често все едно имаше тикове. На Хари не му харесваше да стои неподвижен; докато вървяха той имаше чувството, че имат цел. Под мантията се чувстваше как последните признаци на многоликовата отвара го напускаха, ръцете му си връщаха нормалната дължина и форма. Той извади очилата си от джоба си и си ги сложи отново. След минута-две Рон се обади: – Знаеш, че не сме много далеч от „Продънения котел”, нали. Той е само на един кръстопът разстояние... – Рон, не можем! – отвърна моментално Хърмаяни. – Не да останем там, а да разберем какво е станало! – Знаем какво е станало! Волдемор е сложил ръка върху министерството, какво повече трябва да знаем? – Добре, добре. Беше просто идея! Отново настана дразнеща тишина. Дъвченето на сервитьорката беше изнервящо и Хърмаяни бързо поръча две капучинота: докато Хари беше невидим би било странно да поръча и за него. Двойка яки работници влязоха в кафето и се настаниха на съседната маса. Хърмаяни сниши гласа си до шепот. – Аз предлагам да намерим някакво тихо място в околността и да се покрием. Веднъж да се настаним там, можем да изпратим съобщение на Ордена. – В такъв случай можеш ли да правиш говорещ патронус? – попита Рон. – Опитвала съм и мисля, че мога – каза Хърмаяни. – Е, колкото по-дълго не ги тревожим толкова по-добре, макар че вече може да са арестувани. Господи, това е отвратително! – обади се Рон след една глътка от пенливото сивкаво кафе. Сервитьорката го чу и го стрелна с гаден поглед докато отиваше да взима поръчката на другите клиенти. По-големия от двамата работници, който беше рус и съвсем огромен, я отпрати с махване на ръка. Тя го погледна втренчена. – Да тръгваме тогава, не ми се пие тоя боклук! – каза Рон. – Хърмаяни, имаш ли мъгълски пари да платим за това? – Да, взех си всичките спестявания преди да дойда в Хралупата. А на бас, че са точно на дъното! – въздъхна момичето тършувайки из чантичката си. Двамата работници направиха еднакви движения и Хари несъзнателно ги изимитира. И тримата извадиха пръчките си. Секунда по-късно Рон, осъзнавайки какво става, се пресегна през масата и бутна Хърмаяни в страни. Проклятията на смъртожадните се удариха в стената, където до преди малко беше главата на Рон и я разбиха. Хари, все още невидим, извика: – Вцепени се! Грамадния русокос Смъртожаден беше ударен право в лицето от лъч червена светлина – той се свлече назад в безсъзнание. Приятеля му, неспособен да види кой е запратил заклинанието, запрати друго по Рон. Светещи черни въжета изхвърчаха от пръчката му и се увиха около Рон – сервитьорката изпищя и хукна към вратата. Хари запрати ново зашеметяващо проклятие към смъртожадния с усукано лице, който бе завързал Рон, но заклинанието го пропусна и рикошира в прозореца улучвайки сервитьорката, която се свлече на земята до вратата. – Експулсо! – изрева смъртожадния и масата, зад която стоеше Хари се взриви. Силата на експлозията го отхвърли назад и той усети как изпуска пръчката си както и мантията се свлича от него. – Патрифик Тоталус! – изпищя Хърмаяни някъде отстрани и смъртожадния падна назад като статуя с тъп звук върху парчетата от счупен порцелан, маси и кафе. Хърмаяни изпълзя изпод стола си, изтърсвайки стъклата от пепелника от косата си и треперейки силно. – Д-дифиндо! – каза тя насочвайки пръчката си към Рон. Той извика от болка когато тя разкъса джинсите на коленете му и остави дълбоко прорязване по тях. – Ох, съжалявам Рон, ръката ми трепери! Дифиндо! Въжетата паднаха, Рон се изправи на крака разтърсвайки ръцете си за да възвърне чувствителността си в тях. Хари вдигна пръчката си и тръгна по остатъците до мястото където огромния рус смъртожаден се бе проснал. – Трябваше да го позная, беше там в нощта на убийството на Дъмбълдор – каза момчето. Той преобърна с крак тъмнокосия смъртожаден; очите на мъжа се местеха бързо между Хари, Рон и Хърмаяни. – Това е Долохов – обади се Рон. – Познах го от старите плакати на издирваните. Мисля,ч е този големия е Дорфин Роул. – Няма значение как се казват! – каза Хърмаяни леко истерично. – Как ни намериха? Какво смятаха да направят? Някак си нейната паника прочисти ума на Хари. – Заключи вратата! – каза й той. – Рон, загаси лампите! Той свали поглед към парализирания Долохов, мислейки бързо когато ключалката изщрака и Рон използва Загасителя, за да потопи кафенето в тъмнина. Хари можеше да чуе гласът на мъжете, които се подиграваха на Хърмаяни по-рано, сега да правят същото и с друго момиче от разстояние. – Какво ще правим с тях? – прошепна Рон на Хари в тъмнината, а после още по-тихо. – Да ги убием? Те ще ни убият! Щяха да го направят преди малко! Хърмаяни потръпна и отстъпи крачка назад. Хари поклати глава. – Трябва само да изтрием спомените им – каза Хари. – Така е по-добре, аз ще прикрия следите. Ако ги убием, ще бъде очевидно, че сме били тук. – Ти си шефа – каза Рон звучейки дълбоко облекчен. – Но никога не съм правил магия за поправяне на спомени. – Нито пък аз – отвърна Хърмаяни. – Но знам на теория. Тя си пое дълбоко въздух опитвайки се да се успокои после насочи пръчката си към челото на Долохов и каза. – Обливиате! Очите на Долохов веднага станаха нефокусирани и замечтани. – Брилянтно! – каза Хари потупвайки я по гърба. – Погрижи се за другия и за сервитьорката докато ние с Рон почистваме. – Да почистваме? – възкликна Рон оглеждайки почти унищоженото кафе. – Защо? – Не мислиш ли, че ще се запитат какво е станало когато се събудят и се намерят на място, което изглежда сякаш току-що е бомбардирано? – Да бе, вярно... Рон бореше няколко секунди преди да извади пръчката си от джоба си. – Не е чудно, че не мога да я извадя. Хърмаяни, взела си старите ми джинси, те са стегнати. – Ох, съжалявам! – изсъска тя и след като издърпа сервитьорката далече от светлината на прозорците, Хари я чу да си мърмори предложения къде Рон може си напъха пръчката. Когато най-сетне кафето беше върнато в нормалното си състояние, те преместиха Смъртожадните на масата им и ги оставиха така, че да се подпират един друг. – Но как са ни намерили? – попита Хърмаяни, местейки поглед от единия мъж към другия. – Откъде са знаели къде сме? Тя се обърна към Хари. – Ти... ти вече нямаш връзка с министерството нали, Хари? – Не може да е това – каза Рон. – Връзката се прекъсва когато стане на седемнайсет, такъв е магьосническия закон, той вече е възрастен. – Ами ако е възможно – продължи Хърмаяни – смъртожадните да са намерили начин да я върнат и след седемнайсет годишна възраст? – Но Хари не е бил близо до смъртожаден в изминалите двайсет и четири часа! Кой трябва да е върнал връзката обратно? Хърмаяни не отговори. Хари се почувства замърсен, покварен: дали смъртожадните наистина го бяха намерили затова? – Ако не мога да използвам магия и вие не можете да използвате магия близо до мен без да издаваме местоположението си.... – започна той. – Няма да се разделяме! – твърдо заяви Хърмаяни. – Трябва ни безопасно място да се скрием – обади се Рон. – Дай ни мъничко време да измислим нещо! – Площад „Гримолд” – каза Хари. Другите двама зяпнаха. – Не бъди глупав, Хари. Снейп може да влезе там! – Бащата на Рон каза, че там са сложили нещо, което да го държи настрани... и дори да не проработи... – той прекъсна Хърмаяни, която бе понечила да спори. – Какво от това? Кълна се, че нямам нищо против да срещна Снейп! – Но... – Хърмаяни, къде другаде да отидем? Това е най-добрия шанс, който имаме! Снейп е само един смъртожаден. Ако все още имам тази връзка върху себе си ще имаме голяма компания от тях където и да идем! Тя не можеше да спори, дори да искаше. Докато Хърмаяни отключваше вратата на кафето, Рон щракна със загасителя за да върне светлината в кафенето. После, по броенето на Хари до три, те запратиха проклятия по трите жертви и преди сервитьорката или някой от Смъртожадните да се размърда Хари, Рон и Хърмаяни се обърнаха и изчезнаха в сгъстяващата се тъмнина моментално. Секунда по-късно белия дроб на Хари се разшири доволно и той отвори очи: сега стояха по средата на малък занемарен площад. Високи, разнебитени къщи ги заобикаляха отвсякъде.Номер дванайсет беше видим за тях, защото им бе казано за съществуването му от Дъмбълдор, пазителя на тайната, и те се втурнаха към нея проверявайки на всеки няколко крачки дали не са следени или наблюдавани. Изкачиха каменните стълби и Хари блъсна вратата с вдигната пръчка. Чуха се серии от щракане на метали и дрънчене на вериги и вратата се отвори със скърцане. Те бързо прекрачиха прага. Когато Хари затвори вратата след тях, старомодната газова лампа светна хвърляйки мъждукаща светлина по дължината на вестибюла. Изглеждаше точно както Хари го помнеше – зловещо, цялото в паяжини, главите на домашните духчета хвърляха чудати сенки на стълбището. Дълга черна завеса скриваше портрета на майката на Сириус. Единственото нещо, което липсваше, беше огромния тролски крак-поставка за чадъри, който лежеше от едната страна и Тонкс всеки път се спъваше в него. – Мисля, че някой е идвал тук – прошепна Хърмаяни гледайки право пред себе си. – Може да е станало след напускането на Ордена – измърмори Рон. – Е, къде са нещата, които са сложили против Снейп? – попита Хари. – Може би те се активират само ако той се покаже? – предложи Рон. Тримата стояха един до друг на изтривалката с гръб към вратата, страхувайки се да продължат навътре в къщата. – Е, не можем да останем тук вечно – каза Хари и направи крачка напред. – Сивиръс Снейп? Прошепна гласът на Лудоокия Муди от тъмнината карайки тримата да подскочат от ужас. – Ние не сме Снейп! – отвърна с дрезгав глас Хари преди нещо да профучи покрай него като студен въздух и езикът му да се свие от самосебе си, правейки говоренето му невъзможно. Преди да има време да почувства вътре в устата си, езикът му отново върна нормалното си състояние. Другите двама изглежда бяха преживяли същото неприятно усещане. Рон издаваше сподавени звуци, Хърмаяни пелтечеше. – Това сигурно е било проклятието на Муди за залепване на езика за Снейп. Хари предпазливо направи една крачка напред. Нещо се промени в сенките на стената отпред, но преди някой от тях да успее да каже дори една дума право от килима се появи фигура – висока, с цвят на прах и ужасна. Хърмаяни изпищя. Завесите на картината се дръпнаха и госпожа Блек също се разкрещя. Сивата фигура се носеше към тях по-бързо и по-бързо. Дългата й до талия коса и брада се развяваха зад нея, хлътналото й лице, мършаво с празни очни кухини, ужасно познато, отвратително променено, вдигна ръката си сочейки Хари. – Не! – изкрещя Хари и си помисли да вдигне пръчката си за да спре настъпващия срещу него. – Не! Не бяхме ние! Не ние те убихме! На думата „убихме” фигурата експлодира в облак от прах. Кашляйки, с насълзени очи, Хари се огледа и види Хърмаяни наведена към пода с ръце на главата си и Рон, треперещ от главата до петите потупвайки я тромаво по рамото и казвайки: – Всичко е н-н-наред.... Няма г-г-го... Прахоляка се завъртя около Хари като мъгла, поглъщайки газената лампа, а госпожа Блек продължаваше да крещи. – МЪТНОРОДИ! МРЪСОТИЯ, ПОЗОР ЗА ЧИСТОКРЪВНИТЕ, СРАМ И ПОЗОР ЗА КЪЩАТА НА ДАДИТЕ МИ... – МЛЪКВАЙ! – изрева Хари насочвайки пръчката си към нея. С трясък и избухване на червени искри завесите се дръпнаха отново заглушавайки я. – Това... това беше... – изхленчи Хърмаяни докато Рон й помагаше да се изправи на крака. – Да – каза Хари, – но не беше наистина той, нали? Просто нещо, което да изплаши Снейп. Дали работеше, зачуди се Хари, или вече Снейп бе взривил ужасяващата фигура настрана толкова небрежно колкото бе убил истинския Дъмбълдор. Нервите му бяха изпънати, той погледна другите двама в коридора почти очакващ още някой ужас да се покаже, но нищо не помръдна освен някаква мишка притичваща по близката дъска. – Преди да продължим напред, мисля че ще е добре да проверяваме – прошепна Хърмаяни вдигайки ръката си и казвайки: – Хоменум Ревелио! Нищо не стана. – Е, току що преживя голям шок – каза Рон любезно. – Какво трябваше да стане? – Това е заклинание за откриване на човешко присъствие и тук няма никой освен нас! – заяви Хърмаяни леко сърдито. – И множество прахоляк – отвърна Рон взирайки се в мястото на килима откъдето се бе появила мъртвата фигура. – Хайде да продължаваме – предложи Хърмаяни с уплашен поглед отправен към същото място и побърза да мине по скърцащите стълби към дневната на първия етаж. Тя махна с пръчката си да запали няколко стари газови лампи, после потрепервайки леко на течението в стаята, се настани на дивана увивайки плътно ръцете около себе си. Рон прекоси стая и отиде до прозореца помръдвайки леко тежките кадифени завеси настрана. – Не виждам никого навън – съобщи той. – И като се замислиш, ако Хари все още има връзка, те щяха да ни проследят. Знам, че не могат да влязат в къщата, но... Какво има Хари? Хари беше извикал от болка: белегът му беше запарил силно когато нещо проблясна в ума му като ослепителна светлина във вода. Видя голяма сянка и почувства силна ярост, която определено не беше негова, да минава през тялото му, много силна и кратка като електрически шок. – Какво видя? – попита Рон пристъпвайки към Хари. – Да не би да го видя у нас? – Не, просто се почувствах ядосан... Той е наистина ядосан... – Но това може да е в Хралупата – каза Рон високо. – Къде другаде? Нищо ли не видя? Проклинаше ли някого? – Не, просто се почувствах ядосан...не мога да кажа... Хари беше обезпокоен, объркан, а Хърмаяни изобщо не помогна когато каза с изплашен глас. – Белегът ти, отново? Но какво става? Мислех си, че връзката беше премахната! – Беше, за малко – измърмори Хари. Все още усещаше болка в белега, което му пречеше да се концентрира. – Аз... аз мисля,ч е се отваря всеки път когато той изгуби контрол, ето как става... – Но тогава ти трябва да затвориш съзнанието си! – каза Хърмаяни рязко. – Хари, Дъмбълдор не би искал да използваш връзката. Той искаше да я прекратиш, ето защо ти трябваше да научиш Оклумантиката! Иначе Волдемор може да внедри фалшиви видения в ума ти, помниш... – Да, спомням си, благодаря! – отвърна със стиснати зъби Хари. Не беше нужно тя да му напомня, че Волдемор беше използвал същата тази връзка между тях да го вкара в капана си, нито че това беше довело до смъртта на Сириус. Щеше му се да не им беше казал какво бе почувствал и видял. Това правеше Волдемор по-заплашителен, като че ли беше непосредствено близо до прозореца на стаята, а болката в белега му не отслабваше и той се бореше. Сякаш се мъчеше да не се разболее. Той обърна гръб на двамата преструвайки се, че проучва старото родословно дърво-гоблен на рода Блек. Тогава Хърмаяни изпищя: Хари се обърна вдигайки пръчката си за да види сребърен патронус реещ се през прозореца и приземявайки се на пода пред тях където се превърна в невестулка и проговори с гласа на бащата на Рон. – Семейството е добре. Не отговаряйте! Наблюдавани сме. Патронуса се разтопи. Рон издаде някакъв звук между скимтене и стон и се отпусна на дивана. Хърмаяни го последва хващайки ръката му. – Всички са добре, всички са добре! – прошепна тя. Рон се изсмя, прегърна я и каза над рамото й: – Хари… Аз... – Няма проблем – отвърна той отвращавайки се от болката в главата си. – Това е твоето семейство. Естествено, че ще си притеснен. И аз бих се чувствал по същия начин – и той си спомни за Джини. – Аз се чувствам по същия начин. Болката в белега му взимаше връхна точка, сякаш са отново в градината на Хралупата. Едва чу как Хърмаяни казва: – Не искам да стоя сама .Можем да използваме спални чували, които нося и можем да се настаним тук тази вечер? Чу как Рон се съгласи. Не можеше повече да се бори с болката. Трябваше да се предаде. – Банята – измърмори той и напусна стаята колкото може по-бързо без да тича. Той едва успя: заключвайки вратата след себе си с треперещи ръце хвана пулсиращата си глава и падна на пода, после в експлозия от агония почувства ярост, която не му принадлежеше, да обгръща душата му. Видя дълга стая осветена от факли и грамадния рус смъртожаден на пода, който крещеше и се гърчеше, а слаба фигура стоеше над него с вдигната пръчка, когато Хари проговори с висок, студен, безмилостен глас. – Още Роул, или да приключвам и да те оставя на Наджини? Лорд Волдемор не е сигурен, че ще прости този път... Вие ме повикахте отново за да ми кажете, че Хари Потър е избягал? Драко, дай на Роул да вкуси от веднъж от нашия гняв. Направи го или ще усетиш яростта ми върху себе си! Някакво дърво падна в огъня. Пламъците се издигнаха,светлината им освети ужасеното, изострено бяло лице – с чувството, че изплува от дълбока вода, пое си дълбоко въздух и отвори очи. Беше се излегнал на студения черен мраморен под, носът му беше на няколко инча от сребърната змийска опашка, която поддържаше огромната вана. Стана. Изпитото вкаменено лице на Малфой изглеждаше изгорено зад очите му. Хари се почувства отвратен от току що видяното, от начина по който Волдемор се отнасяше с Драко. Чу се похлопване по вратата и той скочи когато гласът на Хърмаяни прозвуча отвън. – Хари, иска ли си четката за зъби? Тя е тук! – Да, страхотно, благодаря! – каза той опитвайки се да държи гласа си небрежен когато отстъпи да я пусне вътре. Глава 10 Разказът на Крийчър Хари се събуди рано на следващата сутрин, омотан в спалния чувал, на пода на гостната. Парче небе се виждаше през тежките завеси. Беше чистото, ясно морско синьо, някъде между нощта и изгрева, и всичко беше тихо, с изключение на бавното, дълбоко дишане на Рон и Хърмаяни. Хари се загледа в тъмните форми, които телата им хвърляха на пода до него. В пристъп на галантност Рон беше предложил Хърмаяни да спи на възглавниците от дивана и затова нейният силует се открояваше над неговия. Ръката и беше на пода, а пръстите и бяха на инч от тези на Рон. Хари се зачуди, дали бяха заспали хванати за ръка. Тази мисъл го накара да се почувства странно самотен. Той се загледа нагоре към сенчестия таван и обгърнатия с паяжини полилей. Преди по-малко от 24 часа беше стоял на слънце на входа на тентата, за да насочва гостите на сватбата към местата им. Сега това му изглеждаше отдалечено на цял живот разстояние. Какво щеше да стане сега? Той лежеше на пода и мислеше за Хоркруксите, за плашещата мисия, която му бе възложил Дъмбълдор. Дъмбълдор... Мъката, която го владееше след смъртта на Дъмбълдор, сега бе по-различна. Обвиненията, които чу от Мюриъл по време на сватбата, се бяха загнездили в мозъка му, като болестотворни микроби, които отравяха спомените му за магьосника, който бе негов идол. Възможно ли бе Дъмбълдор да е позволил тези неща да се случат? Нима бе като Дърсли, склонен да проявява небрежност и агресия, докато това не се отразяваше пряко върху него? Нима бе възможно да е обърнал гръб на сестра си, която е била скрита и в затвора? Хари се замисли за Годрик Холоу, за гробовете, които Дъмбълдор никога не бе споменавал. Замисли се за тайнствените предмети, оставени без обяснение в завещанието на Дъмбълдор и негодуванието се промъкна в мрака. Защо Дъмбълдор не му бе казал? Защо не му беше обяснил? Изобщо беше ли го било грижа Дъмбълдор за Хари? Или Хари не беше нищо повече от инструмент, шлифован и наточен, но не и доверен, или надежден? Хари не можеше да си лежи без нещо по-добро за компания от горчивите мисли. В отчаянието си да прави нещо за разнообразие, той се измъкна от спалния чувал, взе пръчката си и се измъкна от стаята. На стълбищната площадка прошепна „Лумос” и се зиазкачва по стълбите на светлината на пръчката. На втората площадка беше стаята, в която той и Рон бяха спали последния път, когато бяха тук. Той погледна в нея. Вратата на гардероба стоеше отворена и завивките на леглата бяха отметнати. Хари си спомни за преобърнатия тролски крак долу. Някой бе претърсвал къщата след напускането на Ордена. Снейп? Или може би Мънгундус, който бе отмъкнал доста вещи от къщата и преди и след смъртта на Сириус. Хари се загледа в портрета, в който понякога бе Финеъс Нигелус Блек, пра-пра-прадядото на Сириус, но той бе празен, и на него имаше само парче мръсен параван. Финеъс Нигелус явно прекарваше нощта в директорския кабинет на Хогуортс. Хари продължи да се изкачва по стълбите, докато стигна най-горната площадка, на която имаше само две врати. Тази пред него имаше табелка с името на Сириус. Хари никога преди не беше влизал в спалнята на кръстника си. Той отвори вратата, като държеше високо пръчката, за да разпръсне светлината възможно най-далеч. Стаята бе просторна и явно някога бе била много красива. Имаше голямо легло, с издялана дървена лицева табла, висок прозорец, закрит от дълги кадифени завеси и полилей, плътно покрит с прах, с остатъци от свещи все още стоящи в гнездата си, и проточили се, плътни восъчни ивици. Фин слой прах покриваше портретите на стените и таблата на леглото. Паяжини се бяха проточили между полилея и тавана големия дървен гардероб, и когато Хари влезе в стаята, дочу цвърченето на обезпокоени мишки. Тийнейджърът Сириус бе облепил стените с толкова много постери и картини, че съвсем малко от сребърно-сивата коприна на стените бе видна. Хари можеше само да предполага, че родителите на Сириус не бяха успели да премахнат перманентното залепващо заклинание, което ги държеше на стените, защото бе сигурен, че не бяха оценили подобаващо интересите на по-големия си син към декорирането. Сириус явно бе отишъл доста далеч в усилието си да дразни родителите си. На стените имаше няколко големи знамена на Грифиндор, в избелели червени и златни цветове, сякаш само за да подчертаят различието му от останалите членове на това Слидеринско семейство. Имаше много снимки на мъгълски мотоциклети, а също така и (Хари се възхити на куража на Сириус) няколко плаката на облечени в бикини мъгълски момичета. Хари можеше да каже, че са мъгълки, защото те си стояха съвсем неподвижни на плакатите, избледнелите усмивки и блестящите очи бяха замръзнали на хартията. Това бе в ярък контраст с единствената магьосническа снимка, висяща на стената, на която стояха четирима ученици от Хогуортс, хванати за ръка и смеещи се към камерата. С щастлива въздишка Хари разпозна баща си, рошавата му черна коса стърчеше на врата му, също като на Хари, и също като Хари носеше очила. До него беше Сириус, небрежно красив, леко арогантното му лице изглеждаше много по-младо и щастливо, отколкото Хари някога го бе виждал приживе. От дясната страна на Сириус стоеше Петигрю, по-нисък с повече от глава, закръглен и с воднисти очи, поруменял от удоволствие, задето е бил включен в тази най-печена банда, на най-уважаваните бунтари – Джеймс и Сириус. От ляво на Джеймс беше Лупин, който дори тогава изглеждаше малко раздърпан, но който също имаше същата физиономия на изненадано задоволство, че е включен, или може би тъй като Хари знаеше истината, просто му се искаше да види тези неща в снимката? Опита се да я свали от стената, все пак сега тя му принадлежеше, след като Сириус му бе завещал всичко, но тя не помръдна. Сириус се беше погрижил да не позволи на родителите си да предекорират стаята му. Хари огледа пода ноколо. Небето навън все повече просвеляваше. Лъч светлина разкри парчета хартия, книги и малки предмети разхвърляни по килима. Явно стаята на Сириус също беше претърсвана, въпреки че, съдържанието и очевидно беше оценено главно, ако не и напълно, като безполезно. Явно някои от книгите бяха тръскани толкова силно, че част от страниците и кориците им си правеха компания в безпорядък с боклуците на пода. Хари се наведе, вдигна няколко парчета хартия и ги заразглежда. Едното беше част от старо издание на „История на магията” от Батилда Багшот, а друго беше част от упътване за използване на мотоциклет. Третият лист беше писан на ръка и смачкано. Хари го заглади с ръка. Скъпи Лап, Благодаря ти, благодаря ти за подаръка на Хари за рожденния му ден. Оказа се най-любимият му. С една година по-голям и вече бръмчащ на детска метла, той изглеждаше толкова доволен от себе си. Изпращам ти и снимка, за да го видиш. Успя да се издигне само на около два фута над земята, но пък почти уби котката и потроши ужасната ваза, която Петуния ми изпрати за Коледа (не че се оплаквам). Разбира се, Джеймс сметна, че е много смешно, и твърди, че Хари ще стане страхотен играч на куидич, но все пак трябваше да махнем всички украшения и не сваляме очи от него, когато се развихри. Направихме много кротко чаено парти за рожденния му ден, бяхме дамо ние и Батилда, която винаги е толкова мила с нас и безумно обича Хари. Толкова съжалявам, че не можа да дойдеш, но Орденът е на първо място, пък и Хари не е толкова голям, че да разбере, че това е неговият рожден ден! Джеймс е малко изнервен, че е затворен тук, опитва се да го крие, но аз го виждам, пък и мантията невидимка е у Дъмбълдор, така че няма шанс да избяга за малко. Ако можеш да ни посетиш, това много ще го ободри. Опаш беше тук миналият уикенд. Изглеждаше потиснат, но вероятно е заради семейство МакКинън. Плаках цяла вечер, когато чух новината. Батилда се отбива почти всеки ден. Тя е очарователна стара дама, и винаги е пълна с най-невероятни истории за Дъмбълдор. Не съм сигурна, че той би останал доволен, ако научи! Не знам, на каква част от тях да вярвам, тъй като е крайно невероятно Дъмбълдор да Крайниците на Хари се вкочаниха. Той поседя на място, държейки чудотворното парче хартия в треперещите си пръсти, докато вътре в него една тиха експлозия разпрати едновременно радост и тъга по вените му. Хари се отпусна на леглото. Прочете писмото отново, но не можа да извлече повече смисъл, отколкото при първото четене, затова се задоволи да се втренчи в почерка. Тя беше изписвала буквата „g” по същия начин като него. Той затърси в писмото всяка една от тях, и всяка една беше като приятелско помахване, зърнато иззад воал. Писмото бе невероятно съкровище, доказателство, че Лили Потър беше живяла, наистина живяла, че нейната топла ръка някога се беше движила по този пергамент, нанасяйки с мастило тези букви, тези думи, думи за него, Хари, нейният син. Хари нетърпеливо избърса влагата от очите си, и прочете отново писмото, като този път се концентрира върху смисъла. Беше като да се вслушаш в наполовина забравен глас. Имали са котка ... вероятно беше изчезнала също като родителите му в Годрик Холоу ... или пък беше избягала, когато вече не беше имало кой да я храни ... Сириус му беше купил най-първата му метла ... Родителите му бяха познавали Батилда Багшот ... Дъмбълдор ли ги беше запознал? Мантията невидимка все още е у Дъмбълдор ... имаше нещо иронично в този факт ... Хари спря и се замисли над думита на майка си. Защо Дъмбълдор беше взел мантията невидимка на Джеймс? Хари смътно си спомни, че кръстикът му беше казал преди години: „Не ми трябва мантията, за да стана невидим”. Може би някой по-малко надарен член на Ордена беше имал нужда от помощта и, и Дъмбълдор му я беше дал? Хари продължи да чете ... Опаш беше тук - Петигрю, предателят, беше изглеждал „ потиснат”, така ли? Дали е бил наясно, че вижда живи Джеймс и Лили за последен път? И накрая, отново Батилда, която разказвала невероятни истории за Дъмбълдор. Изглежда невероятно, че Дъмбълдор може да .... Че Дъмбълдор може какво? Имаше толкова много неща, които изглеждаха невероятни за Дъмбълдор: че веднъж бе получил най-ниската оценка по трансфигурация, например, или че бе приложил козе заклинание ... Хари се изправи и заразглежда пода: може би остатъка от писмото беше някъде наоколо. Той сграбчваше хартиите, като се отнасяше с тях по същия начин, както и първия, който беше претърсвал стаята. Отваряше чекмеджетата, изхвърляше книгите, качи се на стол за да прекара ръка по тавана на гардероба, и се завря под леглото и креслото. Най-накрая забеляза нещо, което приличаше на разкъсано парче хартия, лежащо под чекмеджетата. След като го извади, се оказа, че е по-голяма част от снимката, за която Лили говореше в писмото си. Чернокосото бебе хвърчеше и изхвърчаше от снимката върху малка метла, като се заливаше от смях, а два крака, които трябва да бяха на Джеймс, го преследваха. Хари пъхна снимката в джоба си, заедно с писмото на Лили, и продължи да търси втората част. След около още четвърт час обаче, беше принуден да заключи, че остатъкът от писмото на майка му беше изчезнал. Беше ли загубен през шестнайсетте години изминали от написването му, или беше отнесен от този, който беше претърсвал стаята? Хари прочете първата част отново, като този път търсеше следи, които да му подскажат, какво би направило втората страница толкова ценна? Неговата метла играчка едва ли представляваше интерес за Смъртожадните ... Единственото потенциално интересно нещо, за което Хари можеше да се сети, беше информацията за Дъмбълдор. Изглежда невероятно, че Дъмбълдор може да ... – какво? - Хари? Хари? Хари! - Тук съм! – извика той. – Какво има? Чу се тропот от крака пред вратата и Хърмаяни влетя в стаята. - Събудихме се и не знаехме къде си! – задъхано каза тя. След това се обърна и извика през рамо: - Рон! Намерих го! Ехото от раздразненият глас на Рон се дочу слабо няколко етажа по-долу. - Хубаво! Да му кажеш от мен, че е идиот! - Хари, моля те, недей просто така да изчезваш, ужасно ни уплаши! И защо изобщо си се качил тук? – Тя огледа разпердушинената стая. – Какво правеше? - Погледни само какво намерих! Той извади писмото на майка си. Хърмаяни го взе и го прочете, докато Хари я наблюдаваше. Когато стигна до края на страницата тя го погледна. - О, Хари ... - А виж също и това. Той и подаде фотографията и Хърмаяни се усмихна на летящото на метлата играчка бебе. - Търсех останалата част от писмото – каза Хари – но не е тук. Хърмаяни се огледа наоколо. - Ти ли направи цялата тази бъркотия, или вече беше така, когато дойде? - Някой е претърсвал преди мен – отговори Хари. - Така си и помислих. Всяка стая, вкоято погледнах на идване, беше разхвърляна. Какво мислиш са търсили? - Информация за Ордена, ако е бил Снейп. - Човек би помислил, че той вече има каквото му е нужно. Все пак, той беше член на Ордена, нали така? - Ами тогава – каза Хари, тъй като имаше желание да обсъди теорията си – какво ще кажеш за информацията за Дъмбълдор? Тази от втората страница на писмото например. Тази Батилда, която майка ми споменава в писмото, знаеш ли коя е тя? - Коя? - Батилда Багшот, авторът на ... - История на магията –развълнувано допълни Хърмаяни. – Значи родителите ти са я познавали? Тя е била невероятна магьосница историк. - И все още е жива – каза Хари, - и живее в Годрик Холоу. Мюриъл, лелята на Рон, говореше за нея на сватбата. Тя е познавала също и семейството на Дъмбълдор. Би било интересно да поговорим с нея, нали? Имаше твърде много разбиране в усмивката, която му отправи Хърмаяни. Той си взе писмото и снимката и ги пъхна заедно в кесията на врата си, за да не се налага да я погледне. - Разбирам защо искаш да говориш с нея за майка ти и татко ти, а и за Дъмбълдор – каза Хърмаяни. – Но това не би ни помогнало много в търсенето на Хоркруксите, нали? Хари не отговори и тя продължи: - Хари, знам, че наистина искаш да идеш в Годрик Холоу, но ме е страх. Плаши ме това колко лесно ни откриха Смъртожадните вчера. Това само ме кара още повече да смятам, че трябва да избягваме мястото, на което са погребани родителите ти, защото съм сигурна, че те ще те очакват там! - Не е така – каза Хари, като все още избягваше да я погледне – Мюриъл каза някои неща за Дъмбълдор на сватбата. Искам да знам истината ... И той разказа на Хърмаяни всичко, което Мюриъл му беше казала. Когато свърши, Хърмаяни каза: - Разбира се, виждам защо се разстройваш Хари ... - Не съм разстроен – излъга той. – Искам само да знам дали е истина или ... - Хари, наистина ли мислиш, че можеш да научиш истината от злобна старица като Мюриъл, или пък Рита Скийтър? Как можеш да им вярваш? Та ти познаваше Дъмбълдор! - Мислех, че го познавам – промърмори той. - Много добре знаеш, колко точно истина имаше във всичко, което Рита написа за теб! Дож е прав, как можеш да оставяш такива хора да очернят спомените ти за Дъмбълдор? Той погледна встрани, като се опитваше да запази огорчението, което изпитваше. Ето че пак се случваше: Да трябва да избира в какво да повярва. Той искаше истината. Защо всички толкова настояваха да му я спестят? - Да отидем в кухнята? – предложи Хърмаяни след малко. – Да си намерим нещо за закуска? Той се съгласи неохотно, и я последва на стълбищната площадка, като мина покрай втората врата. На нея имаше дълбоко издраскани знаци, под малък знак, който Хари преди това не беше забелязал в тъмното. Той слезе на първото стъпало, за да ги прочете. Това беше помпозен, малък знак, спретнато изписан на ръка. Беше нещо като нещата, които Пърси Уизли би сложил на вратата на спалнята си. Не влизай Без изричното позволение на Регулус Артур Блек Хари бе обзет от вълнение, но в първия момент не можа да разбере защо. Той прочете табелката отново. Хърмаяни вече беше няколко стъпала пред него. - Хърмаяни – каза той, и беше изненадан, че гласът му е толкова спокоен. – Ела тук. - Какво има? - Р.А.Б. мисля, че го открих. Чу се въздишка и Хърмаяни се втурна обратно по стълбите. - В писмото на майка ти ли? Но аз не видях ... Хари поклати глава, и посочи към знака на Регулус. Тя го прочете и стисна ръката на Хари толкова силно, че той изпъшка. - Братът на Сириус? – прошепна тя. - Той е бил Смъртожаден – каза Хари. – Сириус ми разказа за него, присъединил се е към тях още съвсем млад, а след това размислил и се опитал да напусне – и тогава те го убили. - Пасва точно! – ахна Хърмаяни. – Ако е бил Смъртожаден, е имал достъп до Волдемор, и ако се е разочаровал, може би е поискал да победи Волдемор! Тя пусна Хари, надвеси се над парапета и извика: - Рон! РОН! Ела бързо тук! Рон се появи задъхан, минута по-късно, пръчката му беше вече в ръката. - Какво става? Ако са пак гигантски паяци, бих искал да закуся, преди да ... Той се смръщи към знака на вратата на Регулус, който Хърмаяни безмълвно му посочи. - Какво? Това е бил брата на Сириус, нали? Регулус Артур ... Регулус ... Р.А.Б! Медальонът ... нали не мислите, че ... - Хайде да проверим – каза Хари. После бутна вратата. Беше заключена. Хърмаяни насочи пръчката си към дръжката и каза: „Алохомора”. Чу се кликване и вратата се отвори. Те преминаха през прага заедно, като се озъртаха наоколо. Спалнята на Регулус бе малко по-малка от тази на Сириус, но и тя носеше белезите на бивше великолепие. Докато Сириус се беше стремил да изтъкне своята различност от останалите членове на семейството, Регулус се беше опитал да постигне обратното. Зеленото и сребърното на Слидерин бяха навсякъде, по драпериите на леглото, по стените и на прозорците. Гербът на Блек бе изрисуван над легглото, заедно с мотото: „TOUJOURS PUR”. Под него имаше колекция от пожълтели изрезки от вестници, залепени така, че да направят колаж. Хърмаяни прекоси стаята и ги заразглежда. - Всичките са за Волдемор – каза тя. – Регулус явно му е бил почитател още преди да се присъедини към Смъртожадните... Малко облаче прах се вдигна от покривката на леглото, когато тя седна, за да прочете изрезките. Междувременно, Хари забеляза друга снимка: Отбор по Куидич от Хогуортс се усмихваше и махаше от рамката. Той се приближи и видя змиите извезани на гърдите им: Слидерин. Хари веднага разпозна Регулус, като момчето, което седеше в средата на първия ред. Имаше същата тъмна коса и леко високомерен поглед, като на брат си, въпреки че, беше по-малък, дребен и доста по-грозноват отколкото бе бил Сириус. - Бил е Търсач – каза Хари. - Какво? – разсеяно попита Хърмаяни. Тя все още беше задълбочена в изрезките за Волдемор. - Той седи в средата на първия ред, там където е Търсача ... няма значение – отговори Хари, като разбра, че никой не го слуша. Рон се беше смъкнал на колене и лакти и търсеше под гардероба. Хари огледа стаята за възможни тайни места и се приближи към бюрото. И тук някой беше претърсвал преди тях. Съдържанието на чекмеджетата бе преобърнато наскоро, прахта бе разпръсната, но вътре нямаше нищо ценно. Стари пера, стари календари, с които някой се бе отнесъл доста грубо, наскоро счупена бутилка мастило, чието съдържание се бе разляло по предметите в чекмеджето. - Има и по-лесен начин – каза Хърмаяни, когато Хари изтри намастилените си пръсти в джинсите. Тя вдигна пръчката си и каза: - Акцио медальон! Нищо не се случи. Рон, който който ровеше из гънките на избелелите завеси, се огледа разочарован. - Това ли е? Значи не е тук? - О, все още може да е тук, но скрит под контразаклинание – каза Хърмаяни. – Сещаш се, заклинание, което да попречи да бъде призован по магически начин. - Като заклинанието, което Волдемор беше поставил над каменния леген в пещерата – каза Хари, като си спомни как не успя да Призове фалшивият медальон. - А как тогава ще го намерим? – попита Рон. - Ще претърсим на ръка – отговори Хърмаяни. - Каква добра идея – отговори Рон, завъртя очи и продължи да проучва завесите. Претърсиха всеки инч от стаята в следващия един час, но накрая се принудиха да приемат, че медальона не е в стаята. Слънцето беше вече изгряло. Светлината ги заслепяваше, дори и през мръсните прозорци. - Все пак може да е някъде в къщата – каза Хърмаяни с бодър глас, докато слизаха надолу. Докато Хари и Рон изглеждаха обезкуражени, тя изглеждаше решително. – Независимо дали е успял да го унищожи или не, искал е да го запази скрит от Волдемор, нали? Спомнете си всички онези ужасни неща, от които се отървахме последния път, когато бяхме тук. Онзи часовник, който изстрелваше болтове по всеки, и онази стара мантия, която се опита да удуши Рон. Регулус може да ги е сложил, за да защитят медальона в скривалището му, въпреки че не го осъзнавахме ... Хари и Рон я погледнаха. Тя беше застинала с единия крак във въздуха, със застиналия поглед на някой, който току що е бил подложен на Забравяне. Дори очите и се бяха разфокусирали. - ... тогава – завърши тя с шепот. - Какво не е наред? – попита Рон. - Медальонът беше там. - Какво? – в един глас попитаха Рон и Хари. - В шкафа в гостната. Никой не успя да го отвори. И ние ... ние ... Хари се почувства, сякаш тухла се спусна от гърдите към стомаха му. Спомни си. Дори подържа нещото, когато си го подаваха, и всеки се опитваше да го отвори. След това беше метнат в торбата с боклуци, заедно с музикалната кутия, която приспиваше всички и кутията за емфие с брадавичеста пудра ... - Крийчър отново отмъкна доста неща от нас – каза Хари. Това беше единственият им шанс, единствената слаба надежда, която им оставаше, и той щеше да се вкопчи в нея, до последния възможен момент. – Той има цял склад с неща, в шкафа в кухнята. Хайде. Той хукна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, а Рон и Хърмаяни тичаха след него. Вдигнаха такъв шум, че събудиха портрета на майката на Сириус, докато минаваха през предверието. - Боклуци! Мътнородни! Отрепки! – разпищя се тя, когато те се втурнаха в кухнята и затръшнаха вратата зад себе си. Хари претича през стаята, плъзна се по пода, спря пред шкафа на Крийчър и дръпна вратата. Там беше гнездото от мръсни, стари одеяла, в които домашният дух някога спеше, но те вече не бяха обсипани с дрънкулките, които Крийчър беше откраднал. Единственото останало нещо беше старо копие на „Природата на благородничеството: Генеалогия на магьосниците”. Отказвайки да повярва на очите си, Хари вдигна одеялата и ги разтръска. Изпадна мъртва мишка, която се разпадна, докато се търкаляше по пода. Рон изохка и се тръшна на кухненския стол. Хърмаяни затвори очи. - Все още не сме свършили – каза Хари, надигна глас и извика: - Крийчър! Чу се силно пукване и домашният дух, който Хари толкова неохотно беше наследил от Сириус, се появи от нищото пред студеното и празно огнище. Дребничък, с височина половин човешки ръст, бледата му кожа се стелеше на гънки, бяла коса никнеше от прилепоподобните му уши. Все още носеше мръсната калъфка, в която беше и първия път, когато се срещна с Хари, и презрителния поглед с който се поклони на Хари, показа че становището му по отношение смяната на господаря му, е претърпяло не по-голяма промяна от облеклото му. - Господарю – изкряка Крийчър, с жабешкия си глас, и се поклони ниско, като същевременно си мърмореше – пак е в къщата на Господарката с кръвния предател Уизли и мътнородната ... - Забранявам ти да наричаш когото и да е „кръвен предател” или „мътнороден” – изръмжа Хари. Той би смятал Крийчър, с неговия зурлоподобен нос и кървясали очи, за определно отблъскващ, дори и да не беше предал Сириус на Волдемор. - Имам въпрос към теб – каза Хари, а сърцето му биеше доста бързо, докато гледаше надолу към духчето – и ти нареждам да ми кажеш истината. Ясно ли е? - Да, Господарю – отговори Крийчър и отново се поклони ниско. Хари видя, че устните му мърдат беззвучно, без съмнение оформяйки обидите, които сега му беше забранено да изрече. - Преди две години – започна Хари, а сърцето му вече блъскаше в ребрата – имаше голям златен медальон в гостната на горния етаж. Ние го изхвърлихме. Открадна ли го обратно? За момент настъпи тишина, и Крийчър се изправи за да погледне Хари право в лицето. След това каза: - Да. - Къде е сега? – попита Хари тържествуващо, а Рон и Хърмаяни ликуваха. Крийчър затвори очи, като че не можеше да понесе техните реакции на следващите му думи. - Изчезна. - Изчезна? – повтори Хари, а радостта се изпари. – Какво искаш да кажеш с това изчезна? Духчето затрепери и започна да се олюлява. - Крийчър – свирепо каза Хари – нареждам ти .... - Мънгундус Флечър – изкряка духчето, с все още плътно затворени очи. – Мънгундус Флечър открадна всичко. Картините на мис Бела и мис Сиси, ръкавиците на Господарката, орденът на Мерлин, първа степен, чашата със семейния герб и ... и... Крийчър се задави. Хлътналите му гърди се повдигаха и спускаха учестено, след това очите му се отвориха и той завърши със смразяващ кръвтта крясък: - ... и медальонът, медальонът на Господаря Регулус. Крийчър се провали, Крийчър не изпълни заповедите! Хари реагира инстинктивно. В момента, в който Крийчър се хвърли към ръжена, стоящ до решетката на огнището, Хари скочи към него и го повали. Писъкът на Хърмаяни се смеси с този на Крийчър, но Хари ги надвика и двамата: - Крийчър, нареждам ти да стоиш мирно! Той усети как духчето замръзна и го пусна. Крийчър остана да лежи застинал на студения каменен под, а сълзите бликаха от хлътналите му очи. - Хари, остави го да стане – прошепна Хърмаяни. - Та да се цапардоса с ръжена ли? – изсумтя Хари и коленичи до духчето. - Няма да стане. Така. Крийчър, искам истината. От къде знаеш, че Мънгундус Флечър е откраднал медальона? - Крийчър го видя! – изпъшка духчето, докато сълзите преливаха от носа в устата му, пълна с посивели зъби. – Крийчър го видя да излиза от шкафа на Крийчър, с ръце пълни със съкровищата на Крийчър. Крийчър каза на гадния крадец да спре, но Мънгундус Флечър се изсмя и из-избяга... - Ти каза, че медальонът е на Господаря Регулус. – каза Хари. – Защо? От къде се е появил? Какво общо е имал Регулус с него? Крийчър, седни и ми разкажи всичко, което знаеш за медальона, и какво общо е имал Регулус с него! Духът седна, сви се на топка, с глава между коленете и започна да се клати напред-назад. Когато заговори, гласът му беше глух, но се долавяше ясно в тишината на кухнята. - Господарят Сириус избяга, щастливо бягство, защото той беше лошо момче и разби сърцето на Господарката с разюзданото си поведение. Но Господарят Регулус беше възпитан добре. Знаеше какво дължи на името Блек и на честта на чистата си кръв. Години наред говореше за Тъмния Лорд, който щеше да изкара магьосниците на светло, за да управляват мъгълите ... и когато стана на шестнадесет, Господарят Регулус се присъедини към Тъмния Лорд. Толкова горд, толкова горд, толкова щастлив да служа ... И един ден, година след като се присъедини, Господарят Регулус дойде в кухнята да види Крийчър. Господарят Регулус винаги е харесвал Крийчър. И Господарят Регулус каза ... той каза ... Старият дух се забърза. - ... той каза, че Тъмният Лорд, има нужда от духче. - Волдемор е имал нужда от дух? – повтори Хари, и погледна Рон и Хърмаяни, които изглеждаха също толкова учудени. - О, да – промърмори Крийчър. – И Господарят Регулус бе предложил Крийчър. Било голяма чест, каза Господарят Регулус, чест за него и за Крийчър, който трябваше да направи каквото повели Тъмният Лорд ... и после да се в...върне у дома. Крийчър се заклати още по-бързо, вече хлипаше. - И Крийчър отиде при Тъмния Лорд. Тъмният Лорд не каза на Крийчър какво ще правят, а заведе Крийчър в пещера край морето. В пещерата имаше каверна, а в каверната имаше голямо, черно езеро... Косата на врата на Хари настръхна. Крякащият глас на Крийчър достигаше до него като през дълбока вода. Той знаеше какво се е случило толкова ясно, все едно е бил там. - Имаше лодка ... Разбира се, че е имало лодка. Хари помнеше тази лодка, призрачно зелена и малка, омагьосана така, че да пренесе един магьосник и неговата жертва до островът в центъра на езерото. Значи, ето как Волдемор беше тествал защитите около хоркрукса, като беше взел назаем налично същество, домашен дух... - На острова имаше и л...леген пълен с отвара. Тъмният Л...Лорд накара Крийчър да я изпие ... Духчето се разтърси от глава до пети. - Крийчър пи, и докато пиеше видя ужасни неща ... Вътрешностите на Крийчър горяха ... Крийчър молеше Господаря Регулус да го спаси, молеше за Господарката Блек, но Тъмният Лорд само се изсмя... Той накара Крийчър да изпие цялата отвара... После пусна медальон в празния леген ... и го напълни с още отвара. - И Тъмният Лорд отплува, като остави Крийчър на острова... Хари виждаше как се е случило. Виждаше бялото, змиеподобно лице на Волдемор да изчезва в мрака, червените очи се взираха безмилостно в тресящото се духче, чиято смърт щеше да настъпи всеки момент, ако се подадеше на жаждата, която отровната отвара предизвикваше в жертвите ... Но тук въображението му се изчерпваше, защото не можеше да разбере как Крийчър се беше спасил.- - Кричър искаше вода, той допълзя до брега на острова и пи от тъмната вода ... и ръце, мъртви ръце се появиха от водата и завлякоха Крийчър под повърхността... - Как успя да избягаш? – попита Хари, и не се изненада, като чу, че шепне. Крийчър вдигна грозната си глава и погледна Хари с големите си, кървясали очи. - Господарят Регулус каза на Крийчър да се върне обратно – каза той. - Да, знам – но как избяга от Инферите? Крийчър явно не го разбираше. - Господарят Регулус каза на Крийчър, да се върне обратно – повтори той. - Знам, но ... - Ами то е ясно Хари – каза Рон. – Магипортирал се е! - Но ... той не би могъл да се магипортира в и извън пещерата – каза Хари. – иначе Дъмбълдор... - Магията на духчетата, не е като тази на магьосниците, нали така? – каза Рон. – Искам да кажа, че те могат да се магипортират в и извън Хогуортс, а ние не можем. Настъпи мълчание, докато Хари мислеше над казаното. Как е могъл Волдемор да направи такава грешка? Но докато мислеше над това, Хърмаяни проговори с леден глас: - Явно Волдемор е сметнал, че магията на духчетата е доста под неговото ниво.... Дори не би му и хрумнало, че те могат да правят магия, която той не умее. - Най-висшата повеля на духчетата е подчинението на Господаря им – монотонно каза Крийчър. – На Крийчър му беше казано, да се прибере у дома, така че Крийчър се прибра ... - Ами тогава значи си изпълнил това, което ти е било наредено, нали? – каза меко Хърмаяни. – Изобщо не си нарушил заповедите. Крийчър поклати глава, все още олюлявайки се. - А какво стана, когато се прибра? – попита Хари. – Какво каза Регулус, когато му каза, какво се е случило? - Господарят Регулус беше много разтревожен, много разтревожен – изкряка Крийчър. – Господарят Регулус каза на Крийчър да остане скрит и да не напуска къщата. А след това ... беше малко по-късно ... Господарят Регулус дойде да види Крийчър в неговия шкаф една нощ, и Господарят Регулус беше странен, не както обикновено, нещо го тревожеше, би казал Крийчър ... и той помоли Крийчър да го заведе до пещерата, пещерата, в която Крийчър беше отишъл с Тъмния Лорд... И така, те бяха отишли. Хари можеше да си ги представи съвсем ясно, уплашеното, старо духче, и слабият, тъмен Търсач, който, трябва да е приличал на Сириус ... Крийчър е знаел как да отвори запечатания вход към подземната пещера, знаел е как да извика малката лодка. Този път неговият любим Регулус е пътувал с него към острова и неговия леген с отрова ... - И те накара да пиеш от отровата? – с отвращение попита Хари. Но Крийчър поклати глава и захлипа. Хърмаяни притисна устата си с ръце: Явно беше разбрала нещо. - Го...господарят Регулус извади от джоба си медальон като този на Тъмния Лорд – каза Крийчър, а сълзите се стичаха от двете страни на зурлоподобния му нос. – И той каза на Крийчър да го вземе, и когато легенът се изпразни да смени медальоните ... Хлиповете на Крийчър се превърнаха в мощен рев. Хари трябваше да се съсредоточи, за да го разбира. - И той нареди ... Крийчър да си тръгне ... без него. И той каза на Крийчър ... да се прибере у дома ... и никога да не казва на Господарката ... какво е направил ... а вместо това да унищожи ... първият медальон. И той изпи ... цялата отвара ... и Крийчър смени медальоните ... и гледаше ... как Господарят Регулус ... беше завлечен под водата ... и ... - О, Крийчър! – изхлипа Хърмаяни, която вече плачеше. Тя се свлече на колене до духчето и се опита да го прегърне. Той веднага скочи на крака, като се сви далеч от нея, очевидно отвратен. - Мътнородната докосна Крийчър, той няма да го позволи, какво би казала Господарката? - Казах ти да не я наричаш мътнородна! – излая Хари, но духчето вече се самонаказваше. Свлече се на земята и си удари челото в пода. - Спри го! Спри го! – изплака Хърмаяни. – О, не виждаш ли, колко е отвратителен начинът, по който трябва да се подчиняват. - Крийчър спри, спри! – извика Хари. Духчето лежеше на пода, като се тресеше и трепереше, зелена слуз се събираше около носа му, драсотина вече се зачервяваше на челото му, там където се беше ударил, очите му се бяха подули и кървясали и целите бяха в сълзи. Хари никога не беше виждал толкова жалка картинка. - И ти донесе медальона у дома – каза той неумолимо, тъй като беше решен да разбере цялата история. – И се опита да го унищожиш? - Нищо от това, което Крийчър направи, не остави и най-малката следа върху му – изстена духчето. – Крийчър опита всичко, всичко, което знаеше, но нищо, нищо не свърши работа.... Имаше толкова много мощни заклинания върху капачето, Крийчър беше сигурен, че за да го унищожи, трябва да го отвори, но не можа да го отвори ... Крийчър се самонаказваше, после опита отново, и се самонаказваше, и опитваше отново. Крийчър не успя да се подчини на заповедта, Крийчър не можа да унищожи медальона! А Господарката щеше да се побърка от скръб, защото Господарят Регулус изчезна, а Крийчър не можеше да и каже какво е станало, не, защото Господарят Регулус му беше з...забранил да казва на някого от с..семейството какво се е случило в пещерата ... Крийчър започна да хлипа толкова силно, че вече не се чуваха разбираеми думи. Сълзи се стичаха по бузите на Хърмаяни, докато наблюдаваше Крийчър, но тя не посмя да го докосне отново. Дори Рон, който не беше фен на Крийчър, изглеждаше притеснен. Хари седна на пети, и поклати глава, за да я проясни. - Не те разбирам Крийчър – каза той накрая. – Волдемор се е опитал да те убие, Регулус е умрял, за да се опита да спре Волдемор, а ти все пак беше щастлив, че предаде Сириус на Волдемор? Беше щастлив, че си отишъл при Нарциса и Белатрикс, и че си предал информация на Волдемор чрез тях ... - Хари, Крийчър не мисли по този начин – каза Хърмаяни, и избърса очите си с ръка. – Той е роб. Домашните духчета са свикнали на лошо, дори брутално отношение. Това, което Волдемор е направил на Крийчър, не е било по-различно от нормалното отношение към него. Какво означават магьосническите войни, за духче като Крийчър? Той е лоялен към хора, които са добри с него, и Госпожа Блек явно е била, а и Регулус със сигурност е бил, така че на тях е служил с желание и е повтарял техните убеждения. Знам какво ще кажеш – продължи тя, когато Хари се опита да запротестира, - че Регулус си е променил възгледите ... но явно е пропуснал да обясни това на Крийчър, нали така? И мисля, че знам защо. Крийчър и семейството на Регулус са били в безопасност, само докато са се придържали към линията на чистокръвните. Регулус се е опитвал да ги предпази. - Сириус ... - Сириус се държеше отвратително с Крийчър, Хари, и не ме гледай така, знаеш, че е истина. Крийчър е бил сам от толкова дълго, когато Сириус дойде да живее тук, че вероятно е жадувал за малко привързаност. Сигурна съм, че „мис Сиси” и „мис Бела” са били безкрайно любезни с него, когато се е появил и той им е направил услуга, като им е казал всичко, което са искали да знаят. Винаги съм казвала, че магьосниците ще си платят за това, как се отнасят с домашните духчета. Е, Волдемор си е платил ... а също и Сириус. Хари нямаше какво да отговори. Докато гледаше как Крийчър хлипа на пода, си спомни какво му беше казал Дъмбълдор, няколко часа след смъртта на Сириус: „ Не мисля, че Сириус някога е поглеждал на Крийчър, като на същество с чувства, толкова дойстойно, колкото хората...” - Крийчър, - каза Хари след малко – кагато се почувстваш по-добре, моля те, седни. Още няколко минути Крийчър хълца в тишина. След това седна, търкайки очи с юмручета, като малко дете. - Крийчър, ще те помоля да направиш нещо – каза Хари. Хвърли поглед към Хърмаяни за помощ. Искаше да поднесе заповедтта си меко, но в същото време не можеше да се преструва, че няма да е заповед. Промяната на тона му, обаче, явно спечели одобрението и. Тя му се усмихна насърчително. - Крийчър, моля те, искам да идеш и да намериш Мънгундус Фличър. Трябва да открием къде е медальонът – къде е медальонът на Господаря Регулус. Много е важно. Искаме да довършим работата, която Господарят Регулус е започнал – искаме да сме ...ъъъ...сигурни, че той не е умрял напразно. Крийчър отпусна юмручетата си и погледна Хари. - Да открия Мънгундус Флечър? – изкряка той. - И да го доведеш тук, в Гримлауд Плейс – допълни Хари. – Мислиш ли, че можеш да направиш това за нас? Когато Крийчър кимна и се изправи на крака, Хари почувства внезапно вдъхновение. Той извади портмонето на Хагрид и взе фалшивият хоркрукс, медальонът, в който Регулус беше скрил бележката за Волдемор. - Крийчър, аз ... ъъъ ... искам да ти дам това – каза той, и притисна медальонът към ръката на духчето. – Това е било на Регулус и съм сигурен, че той щеше да иска, ти да го вземеш, като малка благодарност, за това, което си ... - Разби го, братче – каза Рон, след като духчето хвърли един поглед на медальона, изпусна шокирана въздишка и се строполи отново на земята. Отне им почти половин час да успокоят Крийчър, който беше толкова потресен, че е получил наследствено бижу на семейство Блек, че не можеше да си стои на краката. Когато накрая успя да направи няколко крачки, всички го придружиха до шкафа, погледаха го как внимателно зави медальона в мръсните си одеяла и го увериха, че ще го пазят много внимателно, докато него го няма. След това той се поклони на Рон и Хари и дори направи смешен малък спазъм по посока на Хърмаяни, който можеше да се приеме като опит за уважителен поздрав, преди да се магипортира с обичайното силно пук! Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|