Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
| Глава 7
Завещанието на Албус Дъмбълдор Той вървеше по планинска пътечка в студените часове преди зазоряване. Далече надолу през ивица лека мъгла се виждаше сянката на града. Дали мъжът, който търсеше тук долу, мъжът който му трябваше толкова много така че не можеше да мисли за нещо друго, мъжът, който знаеше отговора... отговора на неговия проблем... – Ой, събуди се. Хари отвори очи. Той отново лежеше на подвижното легло в малката тъмна стая на Рон. Слънцето още не бе изгряло и в стаята беше сумрачно. Пигуинджър беше заспал с глава под малкото си крило. Белега на Хари отново го пробождаше. – Мърмореше насън. – Така ли? – Да. „Грегорович”? Продължаваше да казваш „Грегорович”. Хари беше без очила така че лицето на Рон му изглеждаше леко размазано. – Кой е Грегорович? – Аз не знам, нали? Ти беше този, който го казваше! Хари разтри челото си, мислейки. Имаше някакъв спомен, че е чувал името и преди, но не можеше да си спомни къде. – Мисля, че Волдемор го търси. – Горкият човек! – отвърна Рон съжалително. Хари стана, все още разтърквайки белега си, напълно събуден. Опита се да си спомни какво точно е видял в съня, но всичко, което си спомни беше планински хоризонт и очертанието на малко селище сгушено в дълбока долина. – Мисля, че е в чужбина. – Кой? Грегорович? – Волдемор. Мисля, че е някъде в чужбина търсейки този Грегорович. Не ми изглеждаше като нищо във Великобритания. – Смяташ, че си го видял в съзнанието му, така ли? Рон изглеждаше притеснен. – Направи ми услуга и не казвай на Хармаяни! – каза Хари. – Особено след като очаква да престана да сънувам такива неща. Той се втренчи за миг в кафеза на Пигуинджър, мислейки...защо името Грегорович му звучеше познато? – Мисля – каза той бавно, – че има нещо общо с куидича. Има някаква връзка, но... но не мога... не мога да се сетя каква е... – С куидича? – възкликна Рон. – Сигурен ли си, че не говориш за Горгович? – Кой? – Драгомир Горгович, търсач, преместен в Чъдли Канонс за рекорден хонорар преди две години. Държи рекорда за най-много падания за сезона. – Не – отвърна Хари. – Определено не мисля, че е Горгович. – И аз не мисля също – каза Рон. – Честит рожден ден между другото! – Уоу... Точно така, бях забравил! Вече съм на седемнайсет! Хари вдигна пръчката си, лежаща до походното му легло насочвайки я към разхвърленото бюро, къде бе оставил очилата си и извика. – Акцио очила! Въпреки че бяха едва на няколко крачки беше нещо необикновено приятно да ги гледаш как се издигат и се нагласят на носа му. – Отлично! – изсумтя Рон. Наслаждавайки се на своята част от стаята, Хари караше вещите на Рон да летят из стаята, карайки Пигуинджър да се събуди и да започне да пляска превъзбудено с криле около кафеза си. Хари се опита да върже връзките на обувките си с магия (резултата отне няколко минути развързване на ръка) и за голямо удоволствие превърна оранжевите мантии на плакатите на Рон на Чъдли Кадонс в светло сини. – Аз бих ги накарал да летят с ръка, макар че... – посъветва Рон Хари, разсмивайки се когато Хари непосредствено ги направи на квадрати. – Ето подаръка ти. Отвори го тук, че не е много-много за очите на мама. – Книга? – възкликна Хари щом взе в ръце правоъгълния пакет. – Голямо нарушение на традицията, нали? – Това не е обикновена книга – каза Рон. – Тя е чисто злато: „Дванадесет успешни и сигурни начина да омагьосаш вещици”.Обяснява всичко, което трябва да знаеш за момичетата. Ако я имах миналата година щях да знам как точно да се отърва от Лавендър и щях да знам какво да правя с... Е, Фред и Джордж ми дадоха копие и научих доста. Ще бъдеш изненадан, не е само за къщна работа. Когато пристигнаха в кухнята намериха купчина подаръци чакащи на масата. Бил и господин Делакор тъкмо свършваха закуската си докато госпожа Уизли им говореше весело край нагорещения тиган. – Артър ми каза да ти честитя рождения ден, Хари! – каза госпожа Уизли усмихвайки му се. – Трябваше да тръгне рано за работа, но ще се върне за вечеря. Нашия подарък е най-отгоре! Хари седна и придърпа квадратната кутия, която тя бе посочила и я разопакова. Вътре имаше часовник страшно приличащ на този, който бяха дали на Рон когато стана на седемнадесет: беше златен, със звезди кръжащи наоколо. – Традиция е да се дава часовник на магьосник когато стане пълнолетен! – каза госпожа Уизли гледайки го нетърпеливо откъм кухнята. – Опасявам се, че този не е нов като на Рон. Всъщност беше на брат ми Фабиан и той беше ужасяващо небрежен с вещите си, малко е вдлъбнат на гърба, но... Другата част от думите й се изгубиха: Хари се изправи и я прегърна. Опита се да вложи много неизказани неща в тази прегръдка и вероятно тя ги разбра, защото потупа бузата му несръчно когато той я пусна, после махна с пръчката си леко наслуки, тъй че няколко резенчета бекон изскочиха от тигана и паднаха на земята. – Честит рожден ден, Хари! – каза Хармаяни бързайки към кухнята и поставяйки своя подарък при другите върху купчината. – Не е много, но се надявам да ти хареса! Какво му даде ти? – обърна се тя към Рон, който се правеше, че не я е чул. – Хайде де, отвори този на Хармаяни! – каза Рон. Беше му купила нов Опасноскоп. Другите пакети съдържаха омагьосана самобръсначка, от Бил и Фльор (Ах, да, това ще ти донесе най-гладкото бръснене, което някога ще имаш! – увери го господин Делакор.– Но трябва да й кажеш ясно какво точно искаш... иначе можеш да разбереш накрая, че си останал с по-малко коса отколкото искаш), шоколади от семейство Делакор и огромна кутия от най-новите стоки на Уизли – магьоснически хитринки, от Фред и Джордж. Хари, Рон и Хармаяни бързо се изнесоха след пристигането на госпожа Делакор, Фльор и Габриел защото кухнята беше станала неудобно претъпкана. – Ще взема тези вместо теб! – каза Хармаяни усмихнато, взимайки подаръците от ръцете на Хари когато тримата чуха как някой вика отдолу на стълбите. – Почти съм готова! Само чакам останалите ти долни гащета да се изперат, Рон... Заекването на Рон беше прекъснато от отварянето на първата врата на първия етаж. – Хари, би ли дошъл за момент? Беше Джини. Рон беше готов да й откаже, когато Хармаяни го хвана за лакътя и задърпа по стълбите. Чувствайки се нервен, Хари последва Джини в стаята й. Никога не беше влизал вътре преди. Беше малка, но светла. Имаше огромен плакат на някаква магьосническа банда наречена „Фаталните сестри” на едната стена и снимка на Гуеног Джоунс, капитан на отбора по куидич Холихед Харпийс, на другата. Бюрото беше поставено под отворения прозорец, от където се виждаше цялата овощна градина, където той и Джини веднъж бяха играли куидич срещу Рон и Хармаяни и където сега имаше голяма бисернобяла палатка, а златния флаг на върха й беше на нивото на прозореца. Джини погледна Хари в лицето и поемайки си дълбоко въздух каза. – Честити седемнайсет години. – Да... Благодаря. Тя беше вперила поглед в него без да помръдва: на него така или иначе му беше трудно да гледа право към нея, беше като да се втренчиш в ослепителна светлина. – Приятна гледка – каза той вяло, гледайки през прозореца. Тя игнорира думите му. Той нямаше как да я вини за това. – Не можех да измисля какво да ти взема – каза тя. – Не е нужно да ми взимаш нищо! Тя отново не обърна особено внимание на думите му. – Не знаех какво ще ти бъде полезно. Нищо голямо, защото няма да можеш да го носиш със себе си. Тоя я стрелна с поглед. Не изглеждаше тъжна: това беше едно от много прекрасни неща у Джини, рядко плачеше. Понякога си мислеше, че факта, че има шестима братя сигурно я е направил такава. Тя пристъпи крачка към него. – Така че си помислих, че искам да имаш нещо, което да ти напомня за мен, нали разбираш, ако срещнеш някоя вийла когато престанеш да прави това, каквото и да е то. – Мисля, че такива възможности ще бъдат доста малко, ако трябва да съм честен. – Ето я сребърната подплата, която търсех – прошепна тя и после го целуна както никога преди и Хари отвърна на целувката й. Беше безкрайно приятно да забравят, по-добро даже от огненото уиски. Тя беше единственото истинско нещо в света – Джини. Едната му ръка бе на гърба й, а другата на дългата й, сладко-миришеща коса... Вратата на стаята се отвори и те отскочиха настрана. – Оу! – каза Рон остро. – Извинете! – Рон! – Хармаяни изскочи зад него, поемайки си въздух. Настана обтегната тишина, после Джини каза с равен тих глас. – Е както и да е, честит рожден ден, Хари! Ушите на Рон пламнаха, Хармаяни изглеждаше изнервена. Хари искаше да затръшне вратата в лицата им, но се почувства сякаш леден вятър беше влязъл в стаята когато се отвори вратата и прекрасния момент беше спукан като сапунен мехур. Всички причини за късането му с Джини, да стои далеч от нея, се промъкнаха с Рон в стаята и цялото забравено щастие си отиде. Погледна към Джини, искайки да каже нещо, опитвайки се упорито да измисли нещо, но тя му беше обърнала гръб. Хари си помисли, че тя може би за пръв път се беше поддала на сълзите. Не можеше да направи нищо за да я успокои пред Рон. – Ще се видим после – каза той и последва другите двама извън стаята. Рон замарширува надолу по стълбите през все още претъпканата кухня към градината и Хари вървеше крачка след него през цялото време, а Хармаяни подтичваше зад него уплашено. Когато стигнаха уединението на свежо окосената поляна Рон се обърна грубо към Хари. – Ти я изостави. Какво правиш сега, защо си играеш с нея? – Не си играя с нея – каза Хари, когато Хармаяни ги настигна. – Рон... Но Рон вдигна ръката си, за да я накара да замълчи. – Беше наистина съкрушена когато скъсахте... – Също и аз. Знаеш защо го направих и не беше защото исках. – Да, но ти правиш така, че надеждите й да се връщат отново... – Тя не е идиот и знае, че не може да стане, не очаква ние да... да се оженим или... Докато го казваше ясна картина се формира в съзнанието на Хари – Джини в бяла рокля омъжвайки се за висок, грозноват и неприятен странник… и за един кратък момент изглеждаше, че ще го удари. Нейното бъдеще беше свободно и необременено, докато неговото... той не можеше да види нищо друго освен Волдемор пред себе си. – Ако продължаваш да й даваш шансове за... – Няма да стане отново – каза Хари остро. Денят не беше облачен, но той се почувства сякаш слънцето е изчезнало. – Ясно? Рон го изгледа полусърдито, полусмутено, заклатушка се назад и спирайки за момент каза: – Добре тогава, е, това е... Да. Джини не търсеше друга среща очи в очи с Хари до края на деня, нито чрез поглед или жест показа, че са провели нещо повече от любезен разговор в нейната стая. Въпреки това пристигането на Чарли беше облекчение за Хари. При условие, че отвличаше вниманието си наблюдавайки как госпожа Уизли принуждава Чарли да седне вдигайки ръка заплашително и обявявайки, че той се нуждае от хубавичка подстрижка. След като вечерята по случай рождения ден на Хари кухнята се претъпка до спукване дори преди пристигането на Чарли, Лупин, Тонкс и Хагрид, няколко маси бяха преместени в градината. Фред и Джордж омагьосаха няколко пурпурни фенера, всички изрисувани с огромна цифра 17, да висят над гостите. Благодарение на госпожа Уизли, раната на Джордж беше спретната и чиста, но Хари още не беше свикнал с черната дупка отстрани на главата му ,въпреки множеството шеги на близнаците относно нея. Хармаяни направи пурпурни и златни знаменца изриващи от върха на пръчката й и ги провеси по дърветата и храстите. - Супер! - каза Рон когато след последното ръкомахане на пръчката й, Хармаяни превърна листата на киселеца в златисти. - Определено разбираш от това! - Благодаря ти, Рон! - отвърна Хармаяни гледайки едновременно доволно и объркано. Хари се извърна усмихвайки се на себе си. Имаше забавното чувство, че ще намери същите комплименти в книгата „Дванадесет успешни и сигурни начина да омагьосаш вещици”. Той срещна погледа на Джини и й се ухили преди да се усети, че обеща на Рон и бързо започна разговор с господин Делакор. – Направете път, направете път! – запя госпожа Уизли, идваща откъм портата с нещо, което трябваше да бъде гигантски, с големината на плажна топка снич плаващ пред нея. Секунди по-късно Хари осъзна, че това е тортата за рождения ден, която госпожа Уизли носеше с помощта на пръчката си, за да не рискува да я носи на ръце докато върви през неравната земя. Когато тортата най-сетне бе поставена по средата на масата, Хари каза: – Изглежда страхотно, госпожо Уизли! – Ох, не е нищо особено, миличък! – каза тя скромно. Над рамото й Рон вдигна палец и каза само мърдайки устни: „Добро попадение!” До седем часа всички гости бяха пристигнали, приети в къщата от Фред и Джордж, които ги бяха чакали накрая на границата. По случая Хагрид беше сложил любимия си и ужасяващ космат кафяв костюм. Въпреки че Лупин се усмихваше докато стискаше ръката на Хагрид, на Хари му се стори, че изглежда по-скоро загрижен. Беше доста странно: Тонкс около него сякаш сияеше. – Честит рожден ден, Хари! – каза тя прегръщайки го силно. – Седемнайсет, а? – възкликна Хагрид докато приемаше огромна чаша с вино от Фред. – Шест години откакто се запознахме, Хари, помниш нали? – Смътно – каза Хари ухилвайки се. – Да не би да разби входната врата, да подари на Дъдли свинска опашка и да ми каза, че съм магьосник? – Бях забра`ил детайлите – изкиска се той. – `Обре ли сте Рон, Хармаяни? – Да, добре сме – каза Хармаяни. – Ти как си? – Ам, не съм зле. Малко зает, имаме новородени еднорози. Ще ви ги покажа когато се върнете... – Хари избегна втренчените погледи на Рон и Хармаяни когато Хагрид затършува из джоба си. – Ето. Хари... не знаех какво да ти взема, но после се сетих за това. Той издърпа някакъв шнур на малка тънка кесийка с дълга връв здраво завързана около нея. – Магарешка кожа. Скрий к`вото и да е в него и никой освен теб не може да го извади. Доста са редки. – Благодаря, Хагрид! – За нищо! – отвърна Хагрид махайки леко с ръка. – А, ето го и Чарли! Винаги съм го `аресвал... Ей,Чарли! Чарли се обърна подавайки печално ръката си заради безмилостно късата си прическа. Беше по-нисък от Рон, набит с множество изгаряния и драскотини по мускулестите му ръце. – Здрасти Хагрид, как я караш? – Малко ядосан, че не си писал от години. Как е Норбърт? – Норбърт? – засмя се Чарли. – Норвежкия гребеногърбушко? Сега го наричаме Норберта. – Какво... Норбърт е момиче? – О, да! – отвърна Чарли. – Как разбрахте? – попита Хармаяни. – Беше много по– злобна – каза Чарли. Погледна през рамо прошепна. – Иска ми се татко да се прибере по-скоро. Мама започна да се изнервя. Всички погледнаха към госпожа Уизли. Тя се опитваше да говори с госпожа Делакор, докато постоянно се извръщаше към портата. – Мисля, че ще е най-добре да започнем без Артър – каза силно тя след миг. – Той сигурно и бил задържан в.... Ох! Всички го видяха в един и същи момент: ивица светлина премина право през градината и спря върху масата където се превърна в малка сребърна невестулка заставайки на задните си крака и обръщайки се към госпожа Уизли. – Министъра на магията идва с мен. Патронуса изчезна превръщайки се в тънка струйка дим оставяйки семейство Делакор да се взират с удивление в мястото където бе изчезнал внезапно. – Ние не трябва да сме тук! – каза моментално Лупин. – Хари... съжалявам... ще ти обясня някой друг път... Той сграбчи китката на Тонкс и я затегли навън. Стигнаха оградата, прескочиха и изчезнаха внезапно от погледа им. Госпожа Уизли изглеждаше озадачена. – Министъра... Но защо? Не разбирам... Но нямаше никакво време да се обсъжда предстоящото: секунда по-късно господин Уизли се появи сред тънка струя въздух заедно с Руфъс Скримджър мигновено разпознат по прошарената си коса. Двамата новодошли тръгнаха през двора към градината и осветената маса, а всички бяха утихнали, гледайки ги как приближават. Когато Скримджър се приближи в обсега на фенера, Хари забеляза, че той изглежда по-стар отколкото миналия път когато се бяха срещнали, мършав и непреклонен. – Съжалявам за натрапването – каза Скримджър докуцвайки до масата. – Особено при условие, че идвам без покана на парти. Очите му се спряха за момент на тортата във формата на снич. – Много успехи! – Благодаря – отвърна Хари. – Иска ми се да разменя няколко думи с теб – продължи Скримджър. – Също и с господин Роналд Уизли и госпожица Хармаяни Грейнджър. – С нас? – попита Рон учудено. – Защо с нас? – Ще ви кажа когато отидем някъде на по-спокойно – каза Скримджър. – Има ли такова място? – обърна се той към господин Уизли. – Да, разбира се – отвърна той леко нервно. – Ъъ, дневната, защо не използвате нея? – Можете да ми покажете пътя – обърна се той към Рон. – Няма нужда да ни придружавате, Артър. Хари забеляза притеснения поглед, който прати господин Уизли на жена си и той, Рон и Хармаяни се изправиха. Докато стигнаха къщата в тишина, Хари знаеше, че другите двама си мислеха абсолютно същото като него: Скримджър бе научил, че те тримата плануват да не се връщат в Хогуортс. Министърът не проговори докато всички минаваха през разхвърляната кухня към дневната на Хралупата. Въпреки че градината беше пълна с гъвкава златна вечерна светлина беше почти тъмно вътре. Хари удари с пръчката си по маслената лампа когато влезе и другите го последваха в старата, уютна стая. Скримджър се настани в хлътналия фотьойл където обикновено сядаше господин Уизли, оставяйки Хари, Рон и Хармаяни да се настанят на канапето. Когато го направиха, той проговори: – Имам няколко въпроса към вас тримата и мисля, че ще е най-добре за всички ни ако го направим по отделно. Вие двамата – той посочи Хари и Хармаяни – можете да почакате на стълбите, ще започна с Роналд. – Никъде няма да ходим – каза Хари докато Хармаяни кимна моментално. – Ще говорите с нас заедно или изобщо няма да говорите. Скримджър хвърли на Хари студен, преценителен поглед. Хари имаше чувството, че министъра се чуди дали да си сваля картите толкова рано. – Много добре тогава, заедно – каза свивайки рамене. Той прочисти гърлото си. – Тук съм, макар че съм сигурен че знаете, заради завещанието на Дъмбълдор. Хари, Рон и Хармаяни се спогледаха. – Изненадани сте, очевидно. Значи не ви е ясно, че Дъмбълдор ви е оставил нещо? – Н-н-на нас? – попита Рон. – И на мен и Хармаяни? – Да, на всички ви... Но Хари го прекъсна. – Дъмбълдор почина преди около месец. Защо ви е отнело толкова много време да ни дадете това, което ни е оставил? – Не е ли очевидно? – каза Хармаяни преди Скримджър да е успял да отговори. – Искали са да проучат какво ни е оставил. Нямате право да го правите! – каза тя, а гласът й трепереше леко. – Имам всякакво право – отвърна Скримджър презрително. – Указа за Оправдателно конфискуване дава право на Министерството да конфискува съдържанието на завещанието... – Законът е създаден, за да попречи на магьосниците да си оставят тъмни предмети – прекъсна го Хармаяни, – и министерството е длъжно да има неоспоримо доказателство, че притежанията на починалия са незаконни преди да ги проучи! Да не би да искате да кажете, че Дъмбълдор е искал да ни остави нещо прокълнато? – Планирате ли да направите кариера с Магическите закони, госпожице Грейнджър? – попита Скримджър. – Не, не планирам – отвърна Хармаяни. – Надявам се да направя нещо добра за света! Рон се засмя. Очите на Скримджър се насочи към него и бързо се отместиха към Хари когато той заговори. – И как така решихте, че можете да ни позволите да си вземем нещата сега? Можехте под някакъв претекст да ги задържите. – Не, не могат защото са ги задържали вече тридесет и един дена – отвърна моментално Хармаяни. – Те не могат да задържат предмети повече от това време освен ако не докажат, че са опасни! Нали? – Можете ли да кажете, че сте били близък с Дъмбълдор, Роналд? – попита Скримджър, игнорирайки Хармаяни. Рон изглеждаше учуден. – Аз? Не... не точно... Винаги Хари беше този, който... Рон погледна към Хари и Хармаяни, за да забележи, че Хармаяни му прави знак веднага да млъкне. Въпреки погледа бедата беше направена: Скримджър ги изгледа сякаш е очаквал да чуе точно това. Той нападна както хищна птица напада жертвата си след отговора на Рон. – Ако не сте много близък с Дъмбълдор как ще обясните факта, че сте споменат в завещанието му? Той е оставил изключително малко лично наследство. Доста от неговите вещи... неговата частна библиотека, магическите си инструменти, и други лични вещи са оставени в Хогуортс. Защо мислите ги е оставил на един човек? – Аз... не знам – отвърна Рон. – Аз... когато казах, че не сме близки... исках да каже, че той ме харесваше... – Прекалено си скромен, Рон! – обади се Хармаяни. – Дъмбълдор много държеше на теб. Това беше много далече от истината: доколкото Хари знаеше, Дъмбълдор и Рон никога не бяха оставали насаме заедно и директния контакт между тях беше незначителен. Както и да е, Скримджър изглежда вече не ги слушаше. Той бутна ръката в палтото си и извади една торбичка, малко по-голяма от тази, която Хагрид даде на Хари. От там извади някакъв пергамент, който отвори и зачете: – Последната воля и завещанието на Албус Пърсивал Уилфрик Браян Дъмбълдор... Да, ето го... „На Роналд Билиус Уизли аз оставям своя Загасител с надеждата, че ще си спомня за мен когато го използва”. Скримджър извади от торбата някакъв предмет, който Хари бе виждал преди: изглеждаше като малка сребърна запалка, но имаше силата да изсмуква цялата светлина от място и да я връща с обикновено щракване. Скримджър се наведе и подаде на Рон Загасителя, който го взе и го заразглежда местейки го през пръстите си смаяно. – Това е ценен предмет – каза Скримджър, гледайки Рон. – Може би уникален. Определено е по собствен дизайн на Дъмбълдор. Защо би ти оставил толкова необикновен предмет? Рон тръсна глава гледайки объркано. – Дъмбълдор сигурно е обучавал хиляди ученици – упорстваше Скримджър. – Но единствените, които е споменал в завещанието сте вие тримата. Защо така? По какъв случай той мисли, че ще използвате Загасителя, господин Уизли? – Да загасям лампите, предполагам – измърмори Рон. – Какво друго мога да правя с него? Със сигурност Скримджър нямаше други предположения. След като изгледа накриво Рон за момент върна погледа си отново на завещанието на Дъмбълдор. – „На госпожица Хармаяни Джейн Грейнджър, оставям копието си на „The Tales of Beedle the Bard” с надеждата, че ще го намери за забавно и поучително”. Този път Скримджър извади малка книжка, която изглеждаше толкова стара, колкото копието „Тайните на Тъмното изкуство” горе. Подвързията беше зацапана и олющена на места. Хармаяни я взе от Скримджър без да продума. Остави я в скута си и се взря в нея. Хари забеляза, че заглавието й беше написано с руни, но той никога не се бе научил да ги разчита. Когато Хармаяни погледна книгата една сълза падна върху украсяващите заглавието символи. – Защо мислите, че Дъмбълдор ви е оставил тази книга, госпожице Грейнджър? – Той... той знаеше, че обичам книгите – каза Хармаяни с плътен глас бършейки очите си с ръкав. – Но защо точно тази книга? – Не знам. Сигурно си е помислил, че ще ми хареса. – Измисляли ли сте си кодове или някакви други начини да си доставяте тайни съобщения, госпожице Грейнджър? – Не, не съм – отвърна Хармаяни все още бършейки очите си с ръкав. – И ако Министерството не е намерило никакви кодове за тридесет и един дена в тази книга, едва ли аз ще успея! Тя подтисна плача си. Бяха толкова близко един до друг, че на Рон му беше малко трудно да издърпа ръката си и да я прегърне през рамената. Скримджър се върна на завещанието. – „На Хари Джеймс Потър – зачете и вътрешностите на Хари се свиха бързо от вълнение, – оставям снича, който хвана през първия си куидичен мач в Хогуортс, като нещо което да му напомня за наградите за упоритост и умение.” Когато Скримджър извади от торбичката малката, с големината на орех, златна топчица, тя отвори сребристите си крилца и запърха едва-едва. Хари не успя да подтисне разочарованието си. – Защо Дъмбълдор ти е оставил този снич? – попита Скримджър. – Нямам идея – отвърна Хари. – Поради причината, която прочетохте току-що предполагам... Да ми напомня какво бихме могли ако… упорстваме или каквото беше там. – И мислиш, че е чисто символично за спомен, така ли? – Предполагам – каза Хари. – Какво друго може да бъде? – Аз задавам въпросите – отвърна Скримджър размърдвайки се, на креслото на което седеше, малко по-близо до дивана. Здрач беше паднал напълно отвън, голямата палатка оттатък прозореца изглеждаше като призрачна кула над плета. – Забелязах, че тортата ти е във формата на снич – каза Скримджър на Хари.–Защо е така? Хармаяни се изсмя подигравателно. – Едва ли никой не ви е споменал факта, че Хари е изключителен търсач, това е прекалено очевидно – каза тя. – Трябва да има тайно съобщение от Дъмбълдор скрито в глазурата! – Не мисля, че има нещо скрито в глазурата – каза Скримджър. – Но снича би било идеално място да скриеш нещо малко! Сигурен съм, че знаете защо, нали? Хари сви рамене, но Хармаяни отговори: Хари си помисли, че да отговаря правилно на въпросите е дълбоко вкоренен навик, който дори да искаше не можеше да подтисне. – Защото сничовете имат лични спомени – каза тя. – Какво? – възкликнаха Хари и Рон едновременно.И двамата се замислиха дали знанията на Хармаяни относно куидича са толкова нищожни. – Правилно! – отвърна Скримджър. – Снича не е докоснат от кожа, нито дори от ръка с ръкавици. Носи магия, с която може да установи самоличността на първия човек докоснал го, в случай на хващане. Този снич... – той вдигна малката златна топчица, – ще помни твоето докосване, Потър. В главата ми се върти мисълта, че Дъмбълдор, който притежава удивителни магически способности, въпреки неговите недостатъци, може да е омагьосал снича да се отвори само за теб. Сърцето на Хари започна да препуска бързо. Беше сигурен, че Скримджър е прав. Как можеше да избегне докосването на снича с кожата си в присъствието на министъра? – Нищо не казвате – обади се Скримджър. – Сигурно вече знаете какво съдържа снича. – Не! – каза Хари все още чудейки се как да го вземе без да го докосва. Само ако умееше легилимантика, наистина да я умее и да прочете мислите на Хармаяни... практически направо чуваше как мозъкът й работи на бясна скорост до него. – Вземи го – каза Скримджър тихо. Хари срещна жълтите очи на министъра и разбра, че няма друга възможност освен да се подчини. Той протегна ръка и Скримджър слабо се наведе напред и остави снича бавно и обмислено в дланта на Хари. Нищо не стана. Когато пръстите на Хари се затвориха около снича, изморените му крилца продължиха да пърхат. Скримджър, Рон и Хармаяни продължиха да се взират жадно в сега отчасти скритата топчица, надявайки се, че ще се трансформира по някакъв начин. – Колко драматично – хладно каза Хари. Рон и Хармаяни се засмяха. – Това е всичко, така ли? – попита Хармаяни, приготвяйки се да стане от дивана. – Не точно – отвърна Скримджър, който явно не беше много доволен в момента.–Дъмбълдор ти остави още нещо, Потър. – Какво е то? – попита Хари, развълнувайки се отново. Скримджър не си направи труда да зачете отново. – Меча на Годрик Грифиндор. Рон и Хармаяни настръхнаха. Хари се огледа наоколо търсейки знак от покритата с рубини дръжка, но Скримджър не извади меча от торбичката си, която във всички случаи изглеждаше прекалено малка, за да го побере. – Е, къде е? – попита Хари подозрително. – За съжаление – отвърна Скримджър – този меч не беше на Дъмбълдор, за да го оставя на някого. Мечът на Годрик Грифиндор е важен исторически предмет и затова принадлежи... – Принадлежи на Хари! – прекъсна го Хармаяни разпалено. – Избра го, той беше този, който го откри, появи се при него от Разпределителната шапка... – Според сигурно исторически източници меча може да се дарява на всеки достоен грифиндорец – каза Скримджър. – Това не го прави лична собственост на господин Потър, независимо дали Дъмбълдор е решил така. – Скримджър почеса лошо избръснатата си брадичка изучавайки Хари. – Защо мислите....? – ...че Дъмбълдор ми е оставил меча? – довърши Хари борейки се да овладее гнева си. – Сигурно си е мислел, че ще изглежда добре на стената ми. – Това не е шега, Потър! – изръмжа Скримджър. – Не е ли защото Дъмбълдор си мисли, че единствено меча на Грифиндор може да победи Наследника на Слидерин? Дали той не е искал да ти остави меча, Потър, защото е вярвал, като много други, че ти си предопределения от съдбата да унищожи Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? – Интересна теория – каза Хари. – Дали някой някога се е опитвал да прободе Волдемор с меч? Може би Министерството трябва да сложи няколко души да помислят над това, вместо да си губят времето разглобявайки Загасители или прикривайки бягства от Азкабан! Значи това е, което правите, господин Министър, затваряте се в своя офис, опитвайки се да отворите снич? Хората умират, аз почти бях един от тях. Волдемор ме преследваше през три страни, уби Лудоокия Муди, но нямаше и дума за това в Министерството, нали? И вие все още очаквате да ви сътрудничим? – Отиде твърде далеч! – извика Скримджър, изправяйки се. Хари скочи също на крака. Скримджър изкуцука до Хари и го мушна силно в корема с пръчката си: изглеждаше сякаш бяха направили дупка с цигара в тениската на Хари. – Ей! – каза Рон, скачайки на крака и вдигайки собствената си пръчка, но Хари го спря: – Не! Искаш да му дадеш извинение да ни арестува ли? – Спомняте си, че не сте на училище нали? – каза Скримджър дишайки тежко в лицето Хари. – Спомняте си,че аз не съм Дъмбълдор, който ви прощаваше нахалството и неподчинението? Можеш да носиш белега си като корона, Потър, но няма да позволя на едно седемнайсет годишно момче да ми казва как да си върша работата!Време е да се научите на малко уважение! – Време е да си го спечелиш – каза Хари. Пода потрепери. Чуха се забързани стъпки после вратата на дневната се отвори и господин и госпожа Уизли влетяха вътре. – Ние... ние си помислихме, че чухме... – започна господин Уизли гледайки разтревожено към Хари и министъра, застанали нос до нос. – ... викове – довърши госпожа Уизли задъхано. Скримджър отстъпи няколко крачки от Хари, стрелкайки с поглед дупката, която бе прогорил в тениската му. Явно съжаляваше, че си е изпуснал нервите. – Няма... няма нищо – изръмжа той. – Съжалявам за притеснението – отвърна той поглеждайки Хари в лицето за последно. – Явно мислите, че Министерството не иска това, което вие искате, това, което Дъмбълдор искаше. Ще трябва да работим заедно. – Не ми харесват методите ви, господин Министър – каза Хари. – Не помните ли? За втори път той вдигна дясната си ръка в юмрук и показа на Скримджър белега все още забелязващ се отгоре, където пишеше „Няма да лъжа!”. Изражението на Скримджър стана твърдо. Обърна се без повече приказки и напусна стаята. Госпожа Уизли забърза след него. Хари чу как те спряха на задната врата. След малко тя каза: „Тръгна си!” . – Какво искаше? – попита господин Уизли, гледайки Хари, Рон и Хармаяни когато госпожа Уизли влезе забързана в стаята. – Да ни даде това, което ни е оставил Дъмбълдор – отвърна Хари. – Дадоха ни само задоволителните от тях. Отвън в градината трите предмета, които Скримджър им беше дал се подаваха от ръка на ръка. Всички се възхищаваха на Загасителя и „The Tales of Beedle the Bard” и се оплакваха от факта, че Скримджър беше отказал да предаде меча, но никой не даде никакви предложения защо Дъмбълдор беше оставил на Хари снича. Когато господин Уизли изследваше Загасителя за трети или четвърти път, госпожа Уизли се обади колебливо: – Хари, миличък, всички са ужасно гладни, но не искахме да започваме без вас... Да сервирам ли вече вечерята? Всички ядоха доста бързо и след още по-бързото изпяване на „Честит рожден ден!” и поглъщането на тортата, партито свърши. Хагрид, който беше поканен на сватбата следващия ден, но беше прекалено огромен да спи в Хралупата, отиде да си вдигне палатка в съседната нива. – Чакай ни горе – прошепна Хари в ухото на Хармаяни, докато помагаха на госпожа Уизли да върне градината в нормалното й състояние. – След като всички си легнат. Горе в таванската стая, Рон изследваше Загасителя си, а Хари пълнеше торбичката от магарешка кожа от Хагрид, не със злато, а с предмети без особена стойност, които му бяха наистина скъпи като Хитроумната карта, парчето от вълшебното огледало на Сириус и медальона на Р.А.Б. Завърза здраво връвчицата на торбичката около врата си, после седна държейки стария снич и гледайки как крилцата му пърхат слабо. Най-сетне Хармаяни потропа на вратата и се шмугна на пръсти вътре. – Муфлатио! – прошепна тя, махайки с ръката си по посока на стълбището. – Нали не одобряваше това заклинание? – възкликна Рон. – Времената се менят – отвърна Хармаяни. – Сега, покажи ни Загасителя. Рон го извади веднага и държейки го пред себе си го щракна. Самотната лампа, която светеше, угасна веднага. – Това нещо е… – прошепна Хармаяни в тъмното, – можем да извършим това с Перуански незабавен тъмен прах. Чу се ново тихо „ЩРАК” и топчицата светлина от лампата полетя обратно към тавана и ги стана светло отново. – Нямам думи, велико е! – каза Рон, леко отбранително. – И Дъмбълдор го е направил сам! – Знам, но той едва ли щеше да те спомене в наследството си само за да ни помогне да загасяме светлините! – Да не мислиш, че той е знаел, че Министерството ще конфискува завещанието му и ще проучи всичко, което ни е оставил? – попита Хари. – Определено – отвърна Хармаяни. – Той не е можел да ни каже защо точно ни оставя тези неща, но това не обяснява... – ...защо не ни е намекнал преди да умре? – предположи Рон. – Да, точно – каза Хармаяни, потупвайки леко „The Tales of Beedle the Bard. – Ако тези неща са толкова важни да минат под носа на Министерството, ще помислим, че ни ги оставил да разберем защо... освен ако не е мислел, че е очевидно? – Значи е помислил грешно, така ли? – попита Рон .– Винаги съм казвал, че е побъркан. Брилянтен и така нататък, но луд. Да остави на Хари стар снич – защо по дяволите му е? – Нямам никаква идея! – каза Хармаяни. – Когато Скримджър те накара да го вземеш, Хари, бях напълно сигурна, че нещо ще стане! – Да, е.. – каза Хари, пулса му се ускори когато взе снича между пръстите си. – Нямаше да опитам прекалено настоятелно пред Скримджър, нали? – Какво имаш предвид? – попита Хармаяни. – Снича, който хванах през първия си куидичен мач? – каза Хари. – Не помните ли? Хармаяни изглеждаше просто смаяна. Рон, задъхан местеше поглед от Хари към снича и обратно докато най-сетне не откри гласа си. – Тогава ти едва не го глътна! – Точно! – каза Хари и докато сърцето му биеше бързо докосна устните си до снича. Не се отвори. Горчиво разочарование бликна в него. Той свали златния снич и тогава Хармаяни извика: – Надпис! Има нещо написано върху него, виж, бързо! Той почти изпусна снича от изненада и вълнение. Хармаяни беше права. Гравирани върху гладката златна повърхност, където секунди по-рано нямаше нищо, се бяха появили пет думи написани с тънък, наклонен почерк, който Хари разпозна, че е на Дъмбълдор. „Аз го отворих в края” Тъкмо ги беше прочел когато думите изчезнаха внезапно. – „Аз го отворих в края...”. Какво трябва да значи това? Хармаяни и Рон поклатиха глави гледайки безучастно. – „Аз го отворих в края.... в края... Аз го отворих в края...” Но без значение колко пъти повтаряха думите с много различни варианти, не можаха да измислят повече значения от тях. – И меча – каза Рон накрая, когато вече отхвърляха идеята, че предметите могат да помогнат за разгадаването на надписа на снича. – Защо е искал Хари да притежава меча? – И защо просто не ми е казал? – каза тихо Хари. – Аз бях там, той беше точно на стената в кабинета му през всичките ни разговори през година! Защо ако искаше да го притежавам не ми го даде тогава? Той се почувства сякаш седи в класната стая и мисли по въпрос върху който е учил, но мозъкът му работеше бавно и неотзивчиво. Имаше ли нещо, което бе пропуснал от дългите си разговори с Дъмбълдор миналата година? Как можеше да знае какво значеше всичко това? Дали Дъмбълдор е очаквал от него да го разбере? – А колкото до книгата... – обади се Хармаяни – „ The Tales of Beedle the Bard”. Никога не съм чувала за тях. – Никога не си чела „The Tales of Beedle the Bard”? – възкликна Рон невярващо. – Шегуваш се, нали? – Не, съвсем не – отвърна Хармаяни изненадана. – Ти да не ги знаеш? – Е, разбира се, че ги знам! Хари вдигна поглед, забавлявайки се. Обстоятелството, че Рон е чел книга, която Хармаяни не е, беше невиждано. Рон изгледа смаяно изненаданите им физиономии. – О, хайде! Всички стари истории за деца се предполага, че са на Beedle, нали? „Извора на справедливото щастие”... „Магьосникът и скачащото гърне”... „Бабити Рабити и нейния кудкудякащ дървен крак”… – Моля? – възкликна Хармаяни кискайки се. – Как беше последното? – О, я стига! – каза Рон, гледайки невярващо към Хари и Хармаяни.– Трябва да сте чували за Бабити Рабити... – Рон, знаеш прекрасно, че Хари и аз сме израснали с мъгъли! – каза Хармаяни. –Не сме слушали такива истории когато сме били малки, слушали сме „Снежанка и седемте джуджета” и „Пепеляшка”... – Какво е това, някакво заболяване? – Значи това са детски истории? – попита Хармаяни навеждайки се над руните. – Да – каза Рон несигурно. – Имам предвид, това което чухте, всички тези стари истории идват от Beedle. Не знам как изглеждат в оригиналните си варианти. – Но се чудя защо Дъмбълдор си е помислил, че трябва да ги прочета?!! Чу се пукот на долния етаж. – Сигурно е просто Чарли, сега мама спи и той чака да му порасне косата – каза Рон нервно. – Все тая, трябва да си лягаме – прошепна Хармаяни. – Не искаме да се успя утре. – Не искаме – съгласи се Рон. – Брутално тройно убийство от майката на младоженеца би могло да подейства подтискащо на сватбата. Аз ще загася светлината. И той щракна със Загасителя когато Хармаяни напусна стаята. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|