Хасай Алиев Ключът към саморегулирането

73
А ние обикновено очакваме някакви специални чудеса. Та чудото е именно да получаваме по желание онова, което обикновено става независимо от нас.
И когато се освободих от собствения си стереотип да очаквам мигновено главата ми да се „опразни", започнах да ставам по-уверен: аз работех над себе си и този факт ми подсказваше, че щом работя, значи ще имам резултат! Започнах да разбирам, дори ми просветна частица от истината, че може би и самият резултат не е важен, че е важна самата тази работа, защото мозъкът е така устроен, че
увереността в себе си се пробужда именно защото ти си чист пред себе си, щом
като работиш над себе си, щом като се стараеш да бъдеш по-добър!
Първото, което ми се искаше да направя, когато се настройвах към състоянието на саморегулиране, беше просто да легна и да си почина, вместо да продължавам с техниката. Тогава не знаех, че по този начин започва моето отпускане. Очаквах нещо необичайно. И вместо да направя това, което ми се искаше, аз започвах да нервнича. Освен това навярно съм имал и някаква скрита депресия, засилено чувство за отговорност за резултатите и прекалено старание. Болеше ме и вратът. За болните ние включваме специален комплекс от бързи лечебни методики, които премахват излишното напрежение или усещанията за болка.
Нито едно движение при мен не ставаше така, както при другите - ръцете ми не се раздалечаваха, не се събираха и не се „издигаха". През цялото време се борех със себе си. Тогава ми се струваше, че ръцете ми трябва да се движат независимо от волята. Още не се бях досетил и не бях формулирал принципа „без усилия".
Сетне опитах да изпълнявам техниката за полюшване на тялото, но то също не се включваше.
Замислих се какво ми пречи да се отпусна прав и открих: независимо че учех другите да не очакват изключване на съзнанието, аз всъщност подсъзнателно съм мислел, че е необходима промяна на съзнанието.
Очаквал съм някакво особено състояние.
На второ място открих, че подсъзнателно се страхувам да се отпусна, защото ме е страх да не падна.
И този подсъзнателен пазач е работел, въпреки че аз самият многократно съм убеждавал хората, които обучавам, че в това състояние никой никога не пада. Защото съзнанието не се изключва, а обратното -
„всичко чуваш, всичко разбираш, всичко контролираш, но не ти се иска да обръщаш внимание на нищо", защото това е „почивка и още нещо - вътрешен контакт: организмът се управлява с най-слаби волеви усилия".
Този подсъзнателен страх да не падна при отпускането е съществувал в мен още от детството: гърбът ми е незащитеното ми място. Аз например не умеех да хвърлям поглед през рамо и затова в детските улични сбивания, дори когато усещах, че ме преследват, не можех да погледна назад незабелязано и ми се налагаше да се обърна към „врага" с лице, което, разбира се, разкриваше намеренията ми.
Целият този самоанализ ми помогна да разбера причината за моята подсъзнателна спирачка да се отпусна. Реших, когато правя упражнението с полюшването, да опитам отначало да падна няколко пъти назад нарочно, за да си изградя навик да не се страхувам от падането. За целта отпусках, доколкото е възможно, мускулите си и след това „падах", като успявах да се задържа на крака. Получи се естествено огъване на тялото назад и бързо си изградих стереотипно движение, което ме предпазваше от падане. Така си създадох защита и сега можех свободно да се отпусна. Забелязах, че щом започнеше отпускането, стереотипът се задействаше и тялото ми започваше да се огъва. Това ме вдъхнови, защото се появи критерий, който ми подсказваше, че аз наистина се отпускам.
При това се стараех да се настроя именно към разкрепостяване.
В нормалния си живот например се стеснявах да пея и да танцувам. Затова започнах да си представям как бих изглеждал, като се почувствам свободен, как свободно бих пял, танцувал и общувал.
Колко скованост, напрежение и подсъзнателен страх е имало у мен! Страхът се е трупал: за работата, за екологията, за децата, за мама, за... Излиза, че той ни сковава подсъзнателно, нагнетява се от вестниците, радиото, телевизията. Страхът... Започнах да се настройвам, като си помагах с полюшването, че излизам от сковаността, че се освобождавам. Изчиствам се с всяко издишване. Вдишвам свеж въздух, освобождавам се... Страхът, както ми се стори в онзи момент на разкрепостяване, е обхванал целия свят. Трябва да се освобождаваме от него. Съзрях истината: живите не умират. Защото смъртта, трупът - това е застинал страх.
Трябва да открием в себе си състоянието на свобода. Своето истинско състояние. Своето състояние.
Следващата крачка беше, когато разбрах, че можем да започнем да се полюшваме произволно, нарочно, без да очакваме идеомоторната реакция.
Може да изглежда странно, че до такива „обикновени" мисли, като идеята просто механично да се полюлееш, трябва да се извърви толкова дълъг път. Работата е там, че аз вървях към тях „отвътре". За спортиста например е очевидно, че всяко движение може лесно да се направи чрез мускулно усилие. Но в своя живот аз бях тръгнал от изучаване на вътрешните възможности на човека, изхождайки от хипнозата

74
към освобождаване от нея, към саморегулиране. Затова „простото" движение за мен беше като откритие: да се започне с произволно полюшване и да се премине към вътрешен резонанс. А след това чрез вътрешното състояние да се регулира външната дейност.
И така, започнах просто механично да се полюлявам, но с настройката да намеря приятния ритъм на полюшване, от който не ти се ще да излезеш.
За тази цел извиквах в съзнанието си ту представата за водорасло във водата, ту за стъбълце, поклащано от вятъра, ту за брезичка. Нужен ми бе хармоничен образ, на който да вярвам. Защото иначе не се получава свобода, а анархия - без хармоничен образ е трудно да се открие приятен ритъм на люлеене.
Всъщност именно този ритъм е музиката, която балансира вътрешните процеси.
Освен това си спомних и как обучавах пациентите си на саморегулиране. Кое беше най-характерното за тях, когато изпълняваха похватите? Най-интересното бе, че дори много тежките мъже, огромни като гардероби, изглеждаха леки като перушинка. Имаше много въздух. Ръцете им плавно се вдигаха, тялото им се олюляваше, на фона на тази лекота те измисляха най-различни физически упражнения, правеха се, че играят на тенис, „плуваха", „летяха", танцуваха. Когато гледах тези епизоди на видеолента, ми направи впечатление, че пациентите ми се полюляват като водорасли във вода, като стъбълца от вятъра, като брезички. И внезапно в кадъра се появявам аз с някакъв човек и на техния фон - леки и люлеещи се като вълни или като водорасли, ние двамата (о, Боже!) изглеждаме като тежководолази, сковани в скафандрите си.
Дотогава не съм си и представял, че съм толкова тежък и скован. Вероятно и мнозина не познават степента на своята несвобода, докато не придобият опита на освобождаването. Няма с какво да сравняват.
Оттук идват и неустойчивостта на съзнанието им, склонността им към стрес. Нямат опорна точка.
А моите пациенти бяха освободени. Ако към тези кадри на видеофилма наслагвах музика, излизаше, че тя им съответства. Сякаш звучеше „там", за тях. Вътрешната и външната хармония съвпадат.
Защото това е една и съща хармония.
Докато се олюлявах, търсех хармоничен образ, на който да мога да разчитам, и това ми помогна да намеря необходимия ритъм на приятни колебания на тялото си. Но това беше само част от работата - вътрешната част. Оставаше „външната" работа.
Опитвайки се да се освободя, започвах да усещам какво ми пречи да го сторя. Например краката ми се напрягаха. Спрях да се отпускам и просто затичах на място. Когато почувствах напрежение във врата си, започвах да го масажирам. И така малко по малко отхвърлях бронята от себе си. Правех физически упражнения.
Физическите упражнения са „Западът", външната дейност. Вътрешното саморегулиране е „Изтокът".
Измислените от мен идеомоторни похвати са полупроизволни, съзнателно-спонтанни, полуавтоматични, полувъншни-полувътрешни. Едва когато с тяхна помощ обединих Запада и Изтока, аз открих в себе си вътрешната свобода.
Цялата работа извърших за десет минути. Плюс, разбира се, целият ми дотогавашен живот.
Аз съм се родил щастлив. Дядо ми, най-големият труженик, хокаше баба, че кара нас, децата, да работим. Той казваше: те трябва да играят, докато са деца. Обичаше ме, даде ми името на баща си. Не спеше по цели нощи да отпъжда комарите от леглото ми. А пък баба, случваше се, тъкмо съм се замечтал, извика мен и брат ми, нахока ни и ни подгони да късаме трева за кокошките. Жега, ведрото - огромно, а пък тревата е толкова дребна и толкова рядка, трябва да я събираш по цялото поле.
Гледам ведрото, страдайки за прекъснатите си мечти, и мислено си обещавам да запомня: „Когато имам деца, няма да ги карам да правят така!" Дядо похарчи цялата си заплата и вместо мотоциклета, за който си мечтаеше, ми купи играчка - крава. Тогава това беше рядкост - мучеше като истинска. А пък аз, когато той се върна вечерта от работа изморен, но доволен заради подаръка за любимия си внук, вече я бях счупил. Мъчех се да разбера как е направена... Ходех по улиците с гаечния ключ на дядо, гледах гайките по телеграфните стълбове, жадувах да правя нещо, проучвах кое как е направено и какво да завинтя по- здраво...
А сетне се сблъсках с реалния живот. Явно това се случи в момент, когато съзнанието ми още не беше оформено и свободната ми природа не беше под неговия мъдър контрол. Изгубих своята увереност в естественото. Ходех сред хората като марсианец, бях срамежлив, не чувствах собствената си реалност.
Всички ми се струваха истински, а аз сякаш още се учех да живея. Може би у някои този процес се развива по-хармонично и не се нуждаят от метода на саморегулиране, но такива като мен, напрегнати хора трябва да се учат на вътрешна свобода.
На всички юношески снимки съм с пренапрегнато лице.
Сега съм благодарен на дядо Ибрахим за щастливото ми детство, а на баба и на мама Патимат - че ни

75
научиха на труд.
Всеки си има проблем. Имах си и аз. Това беше особен проблем и не е случаен в тази книга за свободата. Чак сетне разбрах, че е било инстинктивно търсене на вътрешната свобода. Но главата на човек трябва да се замайва само от успехите. Всичко се трупаше. Напрежението растеше. То не бива да се премахва с алкохол - за стреса той е като барут. Много пъти се опитвах да го откажа, но не успявах. Ние самите често не подозираме колко силно сме хванати в плен на стереотипите. Например един мой познат професор, биохимик-нарколог, твърдеше, че ако веднъж човек е изпитал алкохолната забрава, винаги инстинктивно ще се стреми към нея. Защото алкохолът също като наркотика оставял биохимични следи.
Това се случи в Милано, при падре Илиджо, основател на световноизвестната система „Мондо Х"
(„Таен живот") - система за нелекарствено лечение на наркоманията, която дава добри резултати.
Младежите и девойките, които се лекуват там, живеят в общини по две-три години и се занимават интензивно с целесъобразен труд: реставрират паметници на културата, работят в свои ресторанти. Бившите наркомани подкрепят онези, които се отказват да се „боцкат", така става много по-лесно и по-бързо. Падре
Илиджо дори си има свой телефон на доверието, на който бившите наркомани дават съвети на нуждаещите се. Обаждат им се от цяла Италия. И на този фон нашият професор биохимик ми разказа за биохимичната следа - за неизбежното повторение.
От мъчителния махмурлук съм толкова напрегнат, че ми се иска да ходя напред-назад из стаята и да пиша стихове. Иска ми се да направя нещо хубаво, защото съм много потиснат. Оказва се, че творчеството ме спасява - крача ритмично напред-назад с поглед, прикован в паркета, и ето:

Изтегляне 0.77 Mb.

Сподели с приятели: