Хенрик Сенкевич

Първия ден обаче всичко вървеше много добре. Негрите с багажа на главите, всеки въоръжен с копие и няколко по-малки пики, или така наречените "асагаи", се проточиха в дълга редица през джунглата. Известно време вървяха из равнината по южния бряг на езерото, но тъй като езерото беше заобиколено от всички страни с високи върхове, щом завиха на изток, трябваше да започнат изкачването на планината. Старите самбури, които познаваха тези краища, твърдяха, че керванът трябва да мине през високите проходи между планините, наречени Кулал и Инро, след това да слезе в страната Ебене, разположена на юг от Борани. Стас разбираше, че не може да върви направо на изток, защото помнеше, че Момбаса се намира на няколко градуса отвъд екватора или доста по на юг от неизвестното езеро. Но като имаше няколко компаса, оставени от Линде, той не се страхуваше, че ще обърка правия път.

Първата нощ им се падна да прекарат на едно гористо възвишение.С настъпването на нощта лумнаха десетки огньове, край които негрите печаха сушено месо и ядяха питки от корени на маниока, които вземаха направо с пръсти от съдините. След като се нахраниха и уталожиха жаждата си, започнаха да си разказват къде ги води "бвана кубва" и какво ще получат от него в награда. Някои пееха, както си бяха приклекнали и ровеха в огъня, но всички говореха толкова силно и дълго, че Стас трябваше накрая да им заповяда да мълчат, за да може Нели да заспи.

Нощта беше много студена, но на сутринта, когато първите слънчеви лъчи огряха околността, въздухът веднага се стопли. Младите пътешественици видяха при изгрев слънце странно явление. Тъкмо се приближаваха към едно дълго около два километра езеро, или по-точно голямо блато, образувано от дъждовете сред планинската котловина, Стас,

който седеше с Нели на Кинг и гледаше наоколо с далекогледа, извика:

- Нели, погледни, във водата влизат слонове.

На около половин километър се виждаше малко стадо от пет слона, които се приближаваха бавно към езерото.

- Това са някакви странни слонове - каза Стас, оглеждайки ги с голямо внимание. - По-малки са от Кинг, ушите им също са много по-малки и въобще не виждам бивните им.

А в това време слоновете влязоха във водата, но не се спряха край брега, както правеше обикновено Кинг, и не започнаха да се обливат с хоботите си. Вървейки все напред, те потъваха все по-дълбоко, докато накрая над водата останаха черните им гърбове, които приличаха на скални късове.

- Какво е това? Плават под вода! - извика Стас. Керванът се приближи към брега и накрая се спря край

него. Стас го задържа и започна да поглежда с необикновена изненада ту към Нели, ту към езерото.

Слоновете въобще не се виждаха, само върху гладката водна повърхност можеха да се забележат дори с просто око сякаш пет кръгли червени цветя, разлюлени в леко движение.

- Те стоят на дъното, а това са краищата на хоботите им обади се Стас, без да вярва на очите си.

След това извика на Кали - Кали, забеляза ли?

- Да.господарю, Кали видял, това са водни слонове1 - отвърна спокойно младият негър.

- Водни слонове ли?

- Кали видял неведнъж.

- Във водата ли живеят те?

- През нощта излизат в джунглата на паша, а през деня живеят в езерото, като кибоко (хопопотам). Те излизат едва след залез слънце.

Стас дълго не можа да се съвземе от учудването си и ако не бързаше, щеше да спре кервана чак до вечерта, за да види по-добре редките животни. Но той си помисли, че слоновете могат да излязат на противоположната страна на езерото, а дори и да излязат някъде наблизо, нямаше да ги

види добре в тъмното.

Затова той даде знак за тръгване, но по пътя говореше

на Нели:

---

- А ако хванеш един и го вземеш с нас до океана? - каза Нели, убедена както винаги, че Стас всичко може.

След десет дни път керванът мина най-после планинските проходи и влезе в по-различна местност. Тя представляваше обширна равнина, само на места нагъната във формата на дребни възвишения, но предимно плоска. Растителността се промени напълно. Нямаше отделни дървета, които да се издигат поединично или по няколко над вълнообразната повърхност на високите треви. Само на места стърчаха на голямо разстояние едни от други акации, от които се добива гума, с коралов цвят на стъблата или чадъровидни, но с редки листа, които правеха слаба сянка. Между могилите на термитите тук-таме се издигаха нагоре еуфорбии, с клони, наподобяващи свещник. В небето се виеха лешояди, а по-долу прелитаха от акация на акация птици от рода на гарваните, с черна и бяла перушина. Тревите бяха жълти, а класовете им наподобяваха зряло жито. Но все пак, изглежда, тази суха джунгла осигуряваше обилна храна за голям брой животни, защото по няколко пъти на ден пътешествениците срещаха многобройни стада антилопи гну, биволи и особено зебри. На откритата и обезлесена равнина горещините станаха непоносими. Небето беше безоблачно, дните знойни, а през нощите не можеше много да се почива.

От ден на ден пътуването ставаше по-мъчително. В селата, на които се натъкваше керванът, безкрайно дивото население ги посрещаше със страх, но предимно с неприязън и ако не беше големият брой въоръжени пазачи, както и видът на белите лица, на Кинг и Саба, голяма опасност щеше да заплашва пътешествениците.

С помощта на Кали Стас успя да разбере, че по-нататък въобще няма села и че страната е безводна. Трудно беше да се повярва, защото срещаните многобройни стада трябваше да пият някъде, обаче разказите за пустинята, в която няма нито реки, нито локви, изплашиха негрите и те започнаха да бягат. Първи дадоха пример М'Куне и М'Пуа. За късмет, бягството беше забелязано навреме и конната потеря ги хвана недалеч от лагера, а когато ги доведоха, Кали с помощта на бамбуковия прът им обясни цялата неуместност на тяхната постъпка. Стас събра всички пазачи и им държа реч, която младият негър превеждаше на местния език. Възползувайки се от това, че на предишния престой лъвовете ревяха цяла нощ около лагера, Стас се опита да убеди своите хора, че който избяга неминуемо ще стане тяхна жертва. а пък ако нощува на акациите, там ще го намери още по-опасното вобо . След това каза, че там, където живеят антилопи, трябва да има вода, ако ли пък по пътя по-нататък попаднат на безводни местности, могат да вземат запаси за два-три дни в меховете, ушити от антилопови кожи.

Като слушаха думите му, негрите често си повтаряха едни на други: "О, майко, каква истина!", но през следващата нощ, избягаха петима от племето Самбуру и двама от Вахима, а след това всяка нощ изчезваше по някой човек.

М'Куне и М'Пуа не си опитваха късмета втори път поради това, че Кали заповяда да ги връзват всеки ден след залез слънце.

Но местността ставаше все по-суха, а слънцето обгаряше безмилостно джунглата. Не се виждаха дори акации. Все още се появяваха стада антилопи, но по-малобройни. Магарето и конете намираха още достатъчно храна, защото под високата изсъхнала трева на много места се криеше по-ниска, по-зелена и неизсъхнала съвсем. Но Кинг, макар и да не прибираше, отслабна. Когато намереше акация, чупеше я с глава и старателно огризваше листата и дори миналогодишните шушулки. Керванът намираше наистина почти всеки ден вода, но много често тя беше лоша и трябваше да се филтрира, или бе солена, и въобще недобра за пиене. СлеД това на няколко пъти се случи изпратените от Стас напред хора, начело с Кали, да се връщат, без да са намерили нито локва, нито скрити сред земните пукнатини ручейчета. Кали съобщаваше със загрижено лице: "Мади апана" (няма вода).

Стас разбра, че това последно пътуване съвсем няма да бъде по леко от предишните и започна да се тревожи за Нели, защото и при нея настъпиха промени. Лицето й, вместо да обгори от слънцето и вятъра, с всеки изминат ден ставаше по-бледо, а очите й губеха обикновения си блясък. На сухата равнина без комари нямаше наистина опасност от тропическа треска, но се виждаше, че страшните горещини изтощават силите на момичето. Сега момчето гледаше със съжаление и с тревога малките й ръчички, които бяха станали бели като хартия, и се упрекваше сурово, че е загубил твърде много време с приготовленията и обучението на негрите по стрелба и сега я излага на опасност с пътуването в този зноен период.

Сред такива грижи минаваха един след друг дните. Все по-жадно и безмилостно слънцето изпиваше влагата и живота от земята. Тревите се свиха и изсъхнаха до такава степен, че се чупеха под краката на антилопите, а пробягващите, макар и малобройни стада вдигаха облаци прах. Ала пътешествениците попаднаха още веднъж на рекичка, която познаха отдалеч по дългите редици дървета, израснали край брега. Негрите хукнаха в надпревара към дърветата и като стигнаха до брега, налягаха в плътни редици, потопиха глави и пиеха толкова жадно, че спряха едва когато крокодил захапа един от тях за ръката. Останалите се хвърлиха да спасяват другаря си и за миг измъкнаха от водата противното влечуго, което обаче не искаше да пусне ръката, макар да му отваряха челюстите с копия и ножове. С него се справи Кинг, който постави отгоре му крак и го сплеска така лесно сякаш беше гнила гъба.

Когато хората уталожиха жаждата си, Стас заповяда да направят, на плитката вода кръгла ограда от високи бамбукови пръти само с един вход откъм брега, за да може Нели да се изкъпе при пълна безопасност. Отгоре на това той постави на входа Кинг. Къпането освежи много момичето, а почивката му възвърна донякъде силите.

За голяма радост на целия керван и на Нели "бвана кубва" реши да останат при водата два дни. При тази вест настроението на хората се поправи и те веднага забравиха за преживените трудности. След като се наспаха и нахраниха, някои негри започнаха да скитат между дърветата край реката и да търсят палми, които раждат диви фурми и така наречените "сълзи на Хиоб"1, от които правят гердани. Няколко души се върнаха в лагера преди залез слънце и донесоха някакви квадратни бели предмети, в които Стас позна своите собствени хвърчила:

Едно от тези хвърчила носеше номер седем, което показваше, че е пуснато още от планината "Линде", т. е.-когато децата пуснаха от онова място .няколко десетки хвърчила. Това необикновено много зарадва и окуражи Стас.

- Не очаквах - каза .той на Нели, - че хвърчилата могат да прелетят такова разстояние. Бях сигурен, че ще останат по върховете на Карамойо и ги пуснах само за всеки случай. Но сега виждам, че вятърът може да ги отнесе до-където си иска и се надявам, че тези, които изпратихме от планините около БасаНарок и сега по пътя, ще долетят чак до океана.

- Сигурно ще долетят - отвърна Нели.

- Дай .боже! - потвърди момчето; като си мислеше за опасностите и трудностите при по-нататъшното пътуване.

Керванът тръгна от речицата на третия ден, вземайки в кожените мехове големи запаси вода. Преди да настъпи вечерта, те отново навлязоха в изгоряла от слънцето местност в която не растяха дори акации, а на някои места земята

---

1 Хиеб - библейска личност. - Б.

Но имаше случаи да изминават по няколко английски мили и да не видят нищо друго, освен бодлива къса трева и ниски растения, подобни на безсмъртниче1, които се чупеха само от едно докосване. След първото нощуване през целия следващ ден от небето се сипеше истинска жар. Въздухът трептеше като в Либийската пустиня. На небето нямаше нито едно облаче. Земята беше заляна от обилна светлина, всичко изглеждаше бяло и никакъв глас, дори никакво жужене на насекоми не нарушаваше тази гробна, наситена със злокобен блясък тишина.

Хората плуваха в пот. Понякога трупаха на куп денковете със сушено месо и щитовете, за да намерят под тях мъничко сянка. Стас даде нареждане да се пести водата, но негрите са като деца, които не мислят за утрешния ден. Накрая трябваше да поставят стража при носачите на водните запаси и да се дели вода на всекиго поотделно. Кали се занимаваше с тази работа много добросъвестно, но тя му отнемаше твърде много време и забавяше похода, а наред с това и намирането на някакъв нов водопой. Отгоре на всичко самбурите се оплакваха, че Вахима получават повече вода, а Вахима - че самбурите. Последните започнаха да заплашват, че ще се върнат, но Стас им заяви, че Фару ще заповяда да им отрежат главите, а сам нареди на своите въоръжени с ремйнгтони стрелци да излязат и да не пускат никого.

Второто нощуване се падна на гола равнина. Не правиха бома, или, както в Судан я наричаха зериба, тъй като нямаше от какво. Стражата на лагера бяха Кинг и Саба. Тя беше напълно достатъчна, но Кинг,- който бе получил десет пъти по-малко вода, отколкото му беше необходимо, рева чак до изгрев слънце, а Саба с изплезен език въртеше очи към Стас и Нели с няма молба, дано му дадат поне една капка. Момичето искаше Стас да даде на кучето мъничко

---

1 Безсмъртниче - цвете, чиито цветове запазват естествения си вид и след изсъхване; имортел. - .Б. пр.':

Четвъртият ден привечер останаха само пет неголеми мяха с вода, или на всеки се падаше по-малко от половин чашка. Понеже нощите все пак са що-годе по-хладни от дните и жаждата не измъчваше така силно, както под палещите лъчи на слънцето и понеже сутринта хората получиха по малки дажби вода, Стас нареди да се запазят меховете за утрешния ден. Негрите роптаеха срещу нареждането, но страхът от Стас беше още твърде голям, та не посмяха да се нахвърлят върху последните запаси, още повече, че при тях застанаха на стража двама въоръжени хора с карабини ремингтон, които трябваше да се сменят през час.

Вахима и Самбуру залъгваха жаждата си, като скубеха стъблата на изсъхналите треви и дъвчеха корените им, но в тях нямаше почти никаква влага, защото безмилостното слънце я беше изпило дори от земните дълбини1.

Сънят макар и да не гасеше жаждата, им даваше възможност поне да забравят за нея, затова когато настъпи нощта, хората изпопадаха като трупове, капнали и изтощени от целодневния поход, кой където си беше, и заспаха дълбоко. Стас също заспа, но имаше твърде много грижи и тревоги, за да може да спи спокойно и продължително. След няколко часа се събуди и започна да размишлява какво ще стане по-нататък и откъде да вземе вода за Нели и за целия керван, заедно с хората и животните? Положението беше тежко, а може би дори и страшно, но смелото момче още не изпадаше в отчаяние. То започна да си спомня всички случки, като се започне от отвличането им от Фаюм, чак до сегашния момент: първото голямо пътешествие през Сахара, ураганът в пустинята, опитът за бягство, Хартум, Махди, Фашода, изплъзването от ръцете на Гебхър, последвалото по-нататък пътуване след смъртта на Линде чак до езерото БасаНарок и до мястото, където им се наложи да нощуват сега. "Толкова много преживяхме и изстрадахме казваше си, - толкова често ми се струваше, че всичко е изгубено и че няма да намеря никакъв изход, но все пак винаги намирах изход. Та нали не е възможно след като изминахме такъв дълъг път и преживяхме толкова опасности, да загинем през време на последната част от пътя. Имаме още мъничко вода, пък и тази местност не е Сахара, защото ако беше така, хората щяха да я познават."

Надеждата му обаче се крепеше преди всичко на ;това, че

---

"Трябва" - повтаряше си Стас.

Хрипливото дишане на слона, който издухваше колкото може огъня от дробовете си, често прекъсваше размишленията на момчето. Но след известно време му се стори, че чува някакъв глас, приличащ на скимтене, от другата страна на лагера, където се намираха покритите с трева за през ношта мехове с водата. Тъй като скимтенето се повтори няколко пъти, той стана да види какво се върши там и тръгна към храсталаците, намиращи се на няколко десетки крачки от палатката. Нощта беше светла и той още отдалеч забеляза две тъмни тела, легнали едно до друго и две цеви на ремингтоните, блеснали в лунната светлина.

"Негрите винаги са си такива! - помисли си той. - Трябваше да пазят тази вода, по-скъпа от всичко друго на света, а те са се разхъркали като у дома си. Ах! Бамбукът на Кали утре ще си има работа."

Като си мислеше така, той се приближи .и ритна с крак единия от стражата, но веднага се дръпна ужасен.

Ето че привидно заспалият негър лежеше по гръб със забит до дръжката нож . в гърлото, а до него и другият - с така ужасно прерязана шия, че главата почти беше отделена от тялото му.

Двата мяха с водата бяха изчезнали, другите три бяха пробити и смачкани сред разхвърляната трева.

Стас усети, че косата му настръхва.

На неговия вик пръв дотича Кали, после двамата стрелци, които трябваше да сменят предишната стража, а малко по-късно всички Вахима и Самбуру се струпаха с вой и крясъци на мястото на престъплението. Настъпи паника, изпълнена с викове и тревога. Хората не се тревожеха толкова за убитите и за убийството, колкото за последната вода, която спечената земя на джунглата вече беше попила. Някои негри се хвърлиха на земята и, ровейки с пръсти буците пръст, смучеха от нея последната влага. Други крещяха, че стражите са избити и меховете са пробити от злите духове. Но Стас и Кали знаеха какво да мислят за случката. Ето че М'Куне и М'Пуа ги нямаше сред хората, виещи над разхвърляната трева. В това, което бе станало, имаше нещо повече от обикновено убийство на двамата пазачи и кражба на водата. Разпраните мехове бяха доказателство, че е извършено деяние за отмъщение и че е отредена смъртна присъда на целия керван. Жреците на злия "Мзиму" си отмъщаваха на добрия. Магьосниците си отмъщаваха на младия крал, който разкри техните измами и не би им позволил повече да използуват непросветените Вахима. Сега над целия керван, като ястреб над ято гълъби, разпери криле смъртта.

След известно време Кали си спомни, че поради грижите, които му се бяха струпали на главата, беше забравил да нареди да вържат магьосниците, както правеха всяка вечер от деня на бягството. Явно беше също така, че двамата стрелци на стража при водата бяха легнали и заспали поради вродената у негрите небрежност. Това беше улеснило работата на бандитите и им бе дало възможност да избягат безнаказано.

Докато вълнението се успокои малко и хората се съвземат от ужаса, мина доста време, но все пак престъпниците не можеха да бъдат далеч, защото земята под пробитите мехове още беше влажна и кръвта, която бе изтекла от двамата заклани, не се бе съсирила напълно. Стас заповяда да започнат преследване на бегълците, не само за да ги накажат, но и да си върнат двата последни мяха с вода. Кали се метна на коня, взе със себе си десетина стрелци и преследването започна. В първия миг Стас също смяташе да участвува в него, но след това си помисли, че не може да остави Нели сама с раздразнените и възмутени негри, затова остана. Той само поръча на Кали да вземе и Саба.

Самият той остана, защото направо се страхуваше от бунт, особено от страна на самбурите. В този случай той сбърка. Негрите въобще избухват лесно и понякога по съвсем незначителен повод, но когато ги налегне голямата неволя и особено когато надвисне над главите им неумолимата ръка на смъртта, те й се предават пасивно, й то не само онези, които ислямът поучава, че борбата срещу собствената съдба е излишна, но и всички останали. Тогава нито тревогата, нито мъчителните последни мигове могат да ги събудят от вцепенението. И сега стана така. Когато премина първата ярост в сърцата им и когато в съзнанието се утвърди мисълта, че неминуемо ще умрат, воините от Вахима и Самбуру легнаха покорно на земята, за да чакат смъртта си, поради което опасността идваше не от бунт, а от това, ще искат ли утре да станат и да тръгнат по-нататък на път. Когато Стас забеляза това, обзе го силно чувство на съжаление към тях. Кали се върна още преди да съмне и веднага постави пред Стас двата изпокъсани мяха, в които не беше останала нито капка вода.

- Велики господарю - каза той, - мади апана! Стас изтри с ръка изпотеното си чело и попита:

- А М'Куне и М'Пуа?

- M'Kyne и М'Пуа умряло - отвърна Кали.

- Заповядал си да ги убият? Тях убило лъв или вобо.

И той започна да разказва какво се беше случило. Труповете на двамата престъпници намерили доста далеко от лагера, на мястото, където ги беше сварила смъртта. Двамата лежали един до друг, били със счупени на тила черепи, извадени плешки и оглозгани гърбове. Кали предполагаше, че когато вобо ' или лъвът се е показал пред очите им на лунната светлина, те са паднали по лице пред него и са започнали да го молят да им дари живота. Ала страшният хищник ги убил и двамата, а след като заситил първия си глад, усетил водата и изпокъсал меховете.

- Бог ги е наказал - каза Стас - и Вахима ще се убедят, че злият "Мзиму" не може никого да спаси.

Кали повтори:

- Бог наказал, но ние нямаме вода.

- Далеч пред нас, на изток, видях планини. Там трябва да има вода.

- Кали също видял, но до тях много, много дни . .. Настъпи кратко мълчание.

- Господарю - обади се Кали, - нека добрият Мзиму . .. нека бейби помоли великия дух за дъжд или за река.

Стас не отговори нещо и отмина. Пред палатката видя бялата фигурка на Нели; виковете и воят на негрите я бяха събудили отдавна.

- Какво се е случило, Сташек? - попита тя и изтича към него.

Той постави ръка върху главицата й и каза сериозно:

- Нели, моли бога за вода, защото иначе всички ще загинем.

Момичето вдигна нагоре бледото си личице и като съсредоточи поглед в бледия щит на месечината, започна да се моли за помощ.

След безсънната, бурна и неспокойна нощ слънцето се изтърколи неусетно на хоризонта, както изгрява винаги на екватора, и настъпи лазурен ден. По тревите нямаше нито капка роса, на небето - никакво облаче. Стас заповяда да съберат стрелците и им държа кратко слово. Заяви им, че е

невъзможно да се връщат към реката, защото добре знаят, че от нея ги делят пет дни и нощи път. Но затова пък никой не знае дали в противоположната посока няма вода. Дори може недалеч да се намира някакво изворче, някаква рекичка или локва. Вярно е, че не се виждат дървета, но често се случва на голите равнини, където вихрите отнасят семената, и край водата да не растат дървета. Вчера бяха видели няколко големи антилопи и няколко щрауса, които бягаха на изток - признак, че там трябва да има някакъв водопой и в такъв случай, който не е глупак и който носи в гърдите си не сърце на заек, а на лъв и бивол, той ще предпочете да върви нагоре, макар и сред жажда и мъчения, отколкото да лежи тук и чака лешоядите или хиените.

И като говореше така, той посочи с ръка няколкото лешояда, които вече описваха зловещи кръгове над кервана. След тези думи Вахима, на които Кали заповяда да станат, се вдигнаха почти всички, защото бяха свикнали със суровата кралска власт и не смееха да се противопоставят. Но мнозина от Самбуру, поради това, че техният крал Фару беше останал край езерото, не искаха вече да стават и говореха помежду си: