Хенрик Сенкевич

- Ето защо тук има нещо, което надхвърля моето въображение ...

Дълго време в тишината се чуваше само тихото пращене на тютюна в лулите. Докторът се загледа в бледите глъбини на нощта, след това се обади с притихнал глас:

- Късно е вече, но сънят бяга от мен ... И като си помисли човек, че ако са живи сега, скитат някъде на лунната светлина, сред тези сухи калуни... сами... такива деца! Помниш ли, Глен, ангелското лице на малката?

- Помня и не мога да го забравя.

- Ах! Бих дал да ми отсекат ръката, ако ...

И не довърши, защото капитан Глен скочи като ужилен.

- Ракета в далечината! - извика той. - Ракета! - Ракета! - повтори докторът.

- Някакъв керван има пред нас.

- Който може би е намерил децата.

- Възможно е. Да побързаме към него!

- Напред!

Заповедите на капитана се разнесоха за едни миг в целия лагер. Занзибарците скочиха на крака. След малко запалиха факли. В отговор на далечния сигнал Глен заповяда да пуснат една след друга няколко ракети, след това да дават чести залпове с карабините. За по-малко от четвърт час целият лагер вече беше на път.

От далечината отвърнаха с гърмежи. Вече нямаше никакво съмнение, че някакъв европейски керван по неизвестни причини ги зове на помощ.

Капитанът и докторът тичаха в надпревара, разтърсени от безпокойство и от надежда. Ще намерят ли децата или няма да ги намерят? Докторът си мислеше, че ако не ги намерят, сигурно по-нататък могат да търсят само труповете им сред тези ужасни калунови храсталаци.

След около половин час една от изпъкналостите на повърхността, за която говореха преди това, закри изгледа пред двамата приятели. Но те бяха толкова близо, че ясно чуваха тропота на конете. Още няколко минути и на гребена на възвишението се появи ездач, който държеше отпреде си голям, белезникав предмет.

- Факлите горе! - заповяда Глен.

В същия миг ездачът спря коня в кръга на светлината.

- Вода! Вода!

- Децата! - извика доктор Клари.

- Вода! - повтори Стас.

И почти хвърли Нели в ръцете на капитана, а сам скочи от седлото.

Но веднага се олюля и падна като мъртъв на земята.

Радостта в лагера на капитан Глен и доктор Клари нямаше граници, но любопитството на двамата англичани бе подложено на тежко изпитание, защото ако преди не им се побираше в ума мисълта, че децата са могли сами да изминат огромните джунгли и пустини, които делят тези страни от Нил и Фашода, сега вече съвсем не разбираха по какъв начин този "малък поляк", както наричаха Стас, не само е извършил това, но се бе появил пред тях като вожд на цял керван, въоръжен с европейско оръжие, със слон, който носеше паланкин, с коне, палатки и със значителни запаси от храна. При тази гледка капитанът разпери ръце и повтаряше често: "Клари, много нещо съм видял, но такова момче не съм видял!" А-добродушният доктор повтаряше с не по-малко изумление: "И измъкнал малката от робство - и я спасил!" - след което тичаше в палатките да види как се чувствуват децата и спят ли добре.

А децата, напили се с вода, нахранени, преоблечени и оставени да спят, спяха като мъртви през целия следващ ден, хората от техния керван - също. Капитан Глен правеше опит да разпитва Кали за приключенията около пътуването и за подвига на Стас, но младият негър, като отвори едното си око, отвърна само: "Велики господар всичко може!" -и отново заспа. В края на краищата трябваше да отложат въпросите и обясненията за следващите дни.

В това време двамата приятели се съветваха за обратния път до Момбаса. И без това бяха стигнали по-далеч и проучили много повече местности, отколкото им беше възложено, затова решиха да се върнат незабавно. Наистина онова неизвестно на географията езеро много привличаше капитана, но съображенията за здравето на децата и желанието да ги предаде колкото може по-бързо на загрижените им родители надделяха. Докторът обаче предупреждаваше, че те трябва да си починат на хладните възвишения на планината Кения или на Килиманджаро. Едва оттам решиха да изпратят вест на бащите им и да ги поканят, да дойдат в Момбаса.

Обратното пътуване започна на третия ден, след необходимата почивка и баните в топлите извори. Този ден беше също така и ден на раздяла с Кали. Стас убеди малката, че да го водят повече със себе си до океана или чак до Египет, би било егоистично от тяхна страна. Каза й, че в Египет, а дори и в Англия, Кали няма да представлява нищо друго освен слуга, а като поеме властта над своя народ, като крал, ще разшири и утвърди християнството, ще смекчи дивите нрави сред Вахима и ще ги направи не само цивилизовани, но и добри хора, Горе-долу същото повтори и на Кали.

Ала при раздялата се проляха много сълзи, от които не се срамуваше и Стас, защото той и Нели бяха преживели с Кали толкова трудни и добри мигове, -и двамата не само се научиха да ценят доброто му сърце, но и искрено го обикнаха.

Младият негър дълго лежа пред своя "бвана кубва" и "добрия Мзиму". На два пъти се връща, за да ги погледа още малко, но най-сетне моментът на раздялата настъпи и двата кервана тръгнаха в две различни посоки.

Едва през време на пътуването започнаха разказите за приключенията на малките пътешественици. Склонният някога към хвалби Стас сега въобще не се хвалеше.

Просто твърде много беше извършил, твърде много преминал, много се бе развил, за да не разбира, че думите не бива да надминават делата. Всъщност, самите дела бяха достатъчни, макар и да ги разказваше най-скромно. Всеки ден през време на горещите "бели часове" и вечер на биваците пред очите на капитан Глен и доктор Клари преминаваха като картини преживелиците и случките, през които бяха минали децата. Те виждаха отвличането от МедннетелФаюм и страшния път с камилите през пустинята, и Хартум, и Омдурман - подобни на пъкъл на земята, и враждебния Махди. Когато Стас разказа как бе отговорил на Махди, когато той го придумвал да смени вярата си, двамата приятели станаха и всеки поотделно стисна крепко десницата на Стас, а след това капитанът рече:

- Махди вече не е жив!

- Махди не е жив? - повтори изненадан Стас.

- Да - обади се докторът. - Задушил се от собствената си тлъстина, или казано по-иначе, умрял от сърце, а след него пое властта Абдулахи.

Настъпи дълго мълчание.

- Ха - каза. Стас, - той не е допускал, когато ни изпращаше на явна гибел за Фашода, че смъртта ще настигне по-напред него,. .

А след малко добави:

- Но Абдулахи е още по-жесток от Махди.

- Затова вече започнаха бунтове и кланета - отвърна капитанът - и цялата сграда, издигната от Махди, трябва рано иди късно да рухне.

- А какво ще Настъпи след това?

- Англия - каза капитанът1.

---

А какво са си мислели за Стас той и капитанът, свидетелствуват двете телеграми, които изпратиха две седмици след пристигането в полите на Килиманджаро чрез специален пратеник до заместника на капитана в Момбаса с нареждане той да ги препрати на родителите. Първата, написана предпазливо от страх да не причини твърде силно вълнение и изпратена в Порт Саид, съдържаше следните думи: "Благодарение на момчето има благоприятни вести за децата. Пристигайте в Момбаса."

Втората, вече напълно ясна, на адрес: "Аден", гласеше: "Децата са с нас - 1- здрави - момчето герой!"

На прохладните възвишения в полите на Килиманджаро останаха петнайсет дни по настояване на доктор Клари заради здравето на Нели, пък и на Стас. С цялата си душа децата се възхищаваха от тази висока до небесата планина, на която се срещат всички климати на земята. Нейните два върха Кибо и Кимавензе денем, биваха предимно скрити в гъсти мъгли. Но когато през ясните вечери мъглите изведнъж се разпръскваха и когато вечните снегове на Кимавензе пламваха с розов блясък от вечерните зари, докато целият свят вече тънеше в мрак, планината изглеждаше като светещ божи олтар.

За Стас отминаха дните -на грижи, тревоги и мъки. Предстоеше им още месец път до Момбаса и трябваше да минат през приказния, но нездравословен лес Тавета, ала колко по-лесно беше сега да се пътува с многобройния, богато запасен

---

Не престана обаче да се грижи за Нели и събуждаше у нея такова безгранично доверие, че когато веднъж доктор Кларк попита, няма ли да се плаши от бурите в Червено море, момичето вдигна към него своите чудни, спокойни очи и отвърна само: "Стас ще се спрази". Капитан Глен твърдеше, че по-вярно свидетелство за това, какво представлява Стас за малката, и по-голяма похвала за него никой не би могъл да изрече.

Въпреки че първата телеграма, изпратена на господин Тарковски в Порт Саид, беше съчинена много внимателно. тя направи такова потресаващо впечатление, че радостта едва не уби бащата на Нели. Но и господин Тарковски, макар да беше изключително кален човек, в първия миг след получаването на телеграмата, коленичи за молитва и се замоли на бога вестта да не се окаже измама, болезнена илюзия, родена от жалостта, тъгата и болката. Та нали толкова се бяха блъскали и двамата да разберат поне живи ли са децата. Господин Раулисън изпращаше в Судан цели кервани, господин Тарковски, преоблечен като арабин, с най-голям риск за живота си стигна чак до Хартум - и всичко отиде напразно. Хората, които можеха да съобщят някаква новина, бяха умрели от шарка, от глад, или бяха загинали по време на непрекъснатите кланета - и децата потънаха като камък във воДа! Накрая двамата бащи загубиха всякаква надежда и живееха само със спомените, дълбоко убедени, че вече нищо не ги очаква в живота и че едва смъртта ще ги свърже с най-скъпите им същества, които представляваха за тях всичко на земята.

А в това време върху тях неочаквано падна почти непосилна радост. Но тя се придружаваше от несигурност и

---

1 ."Още. Полша не е загинала" - начални думи на полския национален химн - б.пр.

Приготовленията за път не продължиха много и на следващия ден от получаването на телеграмата двамата инженери, заедно с учителката на Нели, се намериха на борда на големия параход "Пенинсулър енд Ориент' къмпани", който заминаваше за Индия и по пътя се отбиваше в Аден, Момбаса и Занзибар. В Аден ги очакваше следващата телеграма, която гласеше: "Децата са с нас - здрави - момчето герой". След прочитането й господин Раулисън едва не се побърка от радост и стискайки дланите, на господин Тарковски, повтаряше: "Виждаш ли, той я е спасил! На него дължи живота си!" -а господин Тарковски, като не искаше да показва излишна слабост, само каза със стиснати зъби: "Да! Мъжки се е справило момчето ми!" - но когато остана сам в каютата, плака от щастие.

Най-после настъпи моментът, в който децата се хвърлиха в прегръдките на бащите си. Господин Раулисън вдигна на ръце своето възвърнато съкровище, а господин Тарковски дълго притиска своя герой на гърдите си. Тяхното нещастие отмина, както преминават вихрите и бурите в пустинята. Животът отново беше изпълнен с добро настроение и щастие, а тъгата и предишната раздяла увеличаваха още повече радостта им. Децата се учудиха само, че главите на татковците бяха напълно побелели през време на раздялата.

За Суец се връщаха с прекрасния френски кораб, който принадлежеше на компанията "Месажри Маритим", препълнен с пътници от островите Реюнион, Мавриций, от Мадагаскар и Занзибар. Когато се пръсна вестта, че на борда се намират децата, избягали от плен при дервишите, Стас стана обект на всеобщо любопитство и възхищение. Но щастливото семейство предпочиташе да се затваря в голямата каюта, която им бе отстъпил капитанът, и да прекарва в нея прохладните часове в разговори. В тях вземаше участие и Нели, чуруликайки като птиче и същевременно развличайки

всички, защото започваше всяко изречение с "и". Седнала, на коленете на баща си, с вдигнати към него прелестни очички, тя разказваше така: "И, татко И ни отвлякоха, и ни откараха с камили, и Гебхър" ме удари, и Стас ме защищаваше, и пристигнахме в Хартум, и там хората умираха от глад, и Стас работеше, за да изкара - за мен фурми, и бяхме при Махди, и Стас не поиска да смени вярата си, и Махди ни изпрати във Фашода, й след това Стас уби лъва и всичките, и живеехме в огромно дърво, което се нарича "Краков", и Кинг беше с нас, и имах треска, и Стас ме излекува, и уби .вобо и победи самбурите, и винаги беше добър към мен, татко! ..."

Също така разказваше за Кали, за Меа, за Кинг, за Саба, за планината "Линде", за хвърчилата и за последното пътешествие, чак до срещата с кервана на капитана и доктора.

Като слушаше чуруликането й, господин Раулисън едвам сдържаше сълзите си и често-често притискаше към сърцето си своето момиче, а господин Тарковски не можеше да си намери място от гордост и щастие, защото дори от детските разкази личеше, че ако не е била смелостта и енергичността на момчето, малката е щяла да загине безвъзвратно, не веднъж, а хиляди пъти.

Стас даваше подробно и точно обяснение за всичко. И стана така, че при разказа за пътуването от Фашода до водопада от душата му падна огромна тежест, защото, като разказа как е застрелял Гебхър и неговите другари, той се запъна и започна тревожно да поглежда баща си, а господин Тарковски свъси вежди, помисли малко, след това каза сериозно:

- Слушай, Сташек! Никому не е позволено да се разпорежда свободно със смъртта, но ако някой заплашва родината ти, живота на майка ти, на сестра ти или живота на жената, която е поверена на твоята закрила,стреляй в главата, без да питаш, и хич не си създавай угризения на съвестта.

Веднага след завръщането в Порт Саид господин Раулисън отведе Нели в Англия, където той остана за постоянно. Бащата на Стас го записа в училището в Александрия, защото там по-малко знаеха за неговите подвизи и приключения. Почти всеки ден децата си пишеха писма, но обстоятелствата се стекоха така, че те не се видяха цели десет години.-След като завърши училището в Египет,- момчето постъпи в политехниката в Цюрих, а след дипломирането си работи, при прокарването на тунелите в Швейцария.

И едва след десет години, когато господин Тарковски се пенсионира, двамата посетиха приятелите си в Англия. Господин Раулисън ги покани за цяло лято в своя дом, разположен край ХемптънКорт. Нели бе навършила осемнайсет години и беше станала чудно като цвете момиче, а Стас се убеди с цената на собственото си спокойствие, че е мъж, който е навършил двайсет и четири години, все пак може още да мисли за дамите. Дори мислеше непрекъснато за красивата Нели и накрая реши да бяга накъдето му видят очите.

Ала тогава един ден господин Раулисън постави двете си ръце на раменете му, погледна го право в очите и каза с ангелска доброта:

- Сташек, кажи ми сам, има ли на този свят човек, на който бих могъл да дам с по-голямо доверие това мое съкровище и моя любов?

Младото семейство Тарковски остана в Англия чак до смъртта на господин Раулисън, а година след това тръгна на далечно пътешествие. Понеже си бяха обещали да посетят местата, където бяха прекарали най-ранните си години, а след това бяха скитали като деца, най-напред те тръгнаха за Египет.

Държавата на Махди и Абдулахи отдавна вече беше рухнала, а след нейния упадък беше"настъпила", както бе казал капитан Глен, Англия.

От Кайро до Хартум беше построена железница. Бяха почистени всички "суди" - разливите на Нил, та младата двойка можа да стигне с параход не само до Фашода, но чак до голямото езеро Виктория. От град Флоранс, разположен край брега на езерото, потеглиха с влак за Момбаса. Капитан Глен и доктор Клари вече се бяха пренесли в Натал, но в Момбаса още живееше под големите грижи на местните английски власти Кинг. Гигантът веднага позна предишните си господари и особено Нели, посрещна я с такъв радостен рев, че чак близките мангалови1 дървета се поклащаха, сякаш бе духнал силен вятър. Позна ги също и старият Саба, който почти два пъти бе надживял обикновените кучешки години и макар да недовиждаше, придружаваше Стас и Нели навсякъде.

Там Стас разбра, че Кали се радва на добро здраве, че под английски протекторат владее цялата страна на юг от езерото Рудолф и че е довел мисионери, които разпространяват християнството сред местните диви племена.

След това последно пътешествие младото семейство Тарковски се завърна в Европа и се засели заедно с възрастния вече баща на Стас завинаги в Полша.

---

1 Мантъл - тропическо растение с висящи клони, които пускат корени в земята и така образуват непроходими гъсталаци. -Б. пр,

Хенрик Сенкевич днес заема видно място в полската и в световната литература. Биографите са издирили всяка стъпка от неспокойния творчески път на писателя. Критиците изтъкват големите му заслуги за бурното развитие на полската литература в края на миналия и началото на нашия век. Измежду съвременниците на своята епоха, още приживе Сенкевич добива най-широка популярност в страната и в чужбина. А съвременници на епохата, в която живее и твори изтъкнатият писател, са видните творци на литературното поприще: Елиза Ожешкова, Болеслав Прус, Владислав Реймонт, Мария Конопницка, Габриела Заполска, Станислав Виспянски, Адолф Дигашински, Стефан Жеромски и други. Тяхното дело излива извън рамките на националните измерения. В продължение на няколко десетилетия те създават богата в жанрово и тематично отношение литература, която разкрива в широк художествен план миналото и настоящето на народа, играл съществена роля в Средна Европа. В периода на националното разделение и зависимост от външните сили, писателят допринася твърде много със своето творчество да се заговори отново в Европа и в света за Полша, за полския народ и литература.

Творческият път, който изминава Хенрик Сенкевич до световната слава и до получаването на Нобеловата награда, не е бил нито равен, нито лесен.

Сенкевич е роден през 1846 година във Вола Окшейска, район Подлесе. Гимназия завършва във Варшава и следва медицина във Варшавската "Школа глувна". Още в ранна младежка възраст той проявява последователна наклоност към журналистическа и литературна дейност. Първите си критични статии публикува в радикалния вестник "Пшегльонд тигодньови". По-късно сътрудничи на периодичните издания "Нива" и "Газета Полска". В тях пише фейлетони, статии, рецензии, обявява се срещу остарелия обществен ред и често пъти влиза в конфликт с цензурата заради патриотичните си и либерални възгледи.

Първите по-зрели творби на писателя "Скици с въглен", "Писма от Америка", "За хляб", привличат вниманието на читателя със своята свежест, простота и богатство на езика и преди всичко с емоционалното отношение към социалната тематика. Последните две произведения са плод на критичните наблюдения на Сенкевич през време на пътешествието му по Америка(1876-1878 г.). Наред с учудването от техническия напредък на най-голямата и най-напредналата капиталистическа страна, авторът осъжда сурово обществото, което подлага, на изтребление индианците, обрича на безмилостно съществуване хиляди полски емигранти, дошли да търсят хляб в далечната страна отвъд океана.

През този ранен творчески период възникват забележителните разкази и повести: "Янко музикантът", "Орсо", "Сахем" "Бартек победителят", пропитата от лиризъм и патриотична носталгия творба "Фаропазачът".

Разказите, повестите и първите романи на Сенкевич носят все по-широка популярност на автора в литературните среди. Но и тогава той все още трудно свързва двата края, носи костюми ушити на кредит, пише статии и рецензии, за да не гладува. Нищо не е в състояние обаче да го отклони от главната цел, която се превръща в цел на живота му - да служи на своя народ с перото си. Да припомним, че полският народ изживява по това време един от най-трудните периоди на чуждото подтисничество. Една цел преследват империалистическите режими на Прусия, Русия и Австрия - да заличат националното и класовото съзнание на народа. Различни са само методите. .

Неуспехът на Ноемврийското въстание от 1830 година и въстанието от 1861 година задълбочават разочарованието сред част от революционните среди и прогресивната интелигенция. Идеалите за "Свобода, Равенство и Независимост" сякаш губят своята призивна сила.

Все повече засилващият се процес на упадъка на земевладелческата класа и шляхтишкото съсловие поражда дълбоки трансформации в обществото. Проникването на чуждите капитали руши старите феодални отношения, множи се броят на безимотните и безработни селяни, а заедно с това възниква нова обществена сила - полският пролетариат.

Хенрик Сенкевич не стои настрана от големите обществено-политически конфликти на своето време. Размирната епоха, надеждите и депресиите несъмнено влияят върху оформянето на личните възгледи на автора за литературата, за нейната роля и обществените й задачи.

"Нека поне литературата създаде друг свят, където всичко не е толкова хилаво, а велико, не е толкова дребнаво,, а възвишено, не е недъгаво и умиращо, а здраво и безсмъртно, не е изсъхнало, а младо .. ."

Това авторово виждане намира своето покритие и реализация в неговите исторически романи. През 1884 година излиза първата част на трилогията "С огън и меч". В нея Сенкевич създава един възвишен, героичен свят. Героите извършват подвизи, ръководени от патриотични чувства и хуманни подбуди. В този свят, рисуван с размах от голям художник, има силни страсти и дълбока ненавист, нежна любов и веруломна жестокост; епически батални сцени и лирично съзерцание на природни красоти.

"С огън и меч" се посреща от читателите с огромен интерес. Романът предизвиква спорове и разговори в общонационален мащаб. Той увеличава тиражите на периодичните издания, които го печатат в отделни откъси. Видният учен от Краков, проф.- Тарновски пише по този повод:

". . . когато излизаше "С огън и меч", нямаше разговор, който да не започва с романа и да не завършва с него; за героите на романа се говореше и мислеше, като за живи хора . .."