Хенрик Сенкевич

- Хамис замина онзи ден вечерта - каза той на господин Тарковски - и в ЕлВаста е хванал влака, който идва от Кайро, а в Мединет е бил тази сутрин. Децата ще си съберат багажа за един час. Ако потеглят по обед, би трябвало да чакат нощния влак, който върви успоредно на Нил, но понеже не позволих на Нели да пътува нощем, затова ще тръгнат тази сутрин и ще пристигнат тук веднага след залез слънце.

- Да - каза господин Тарковски, - Хамис трябва да си почине малко, а на Стас;, макар и да е луда глава, става ли дума за Нели, винаги може да се разчита. Всъщност аз му изпратих бележка да не тръгват през нощта.

- Храбро момче е той и аз напълно му вярвам - отговори господин Раулисън.

- Да си призная - и аз. При многото си слабости той има откровен характер и никога не лъже, защото е смел, а само страхливците лъжат. Енергия също не му липсва и ако с времето придобие хладнокръвен разум, смятам, че ще успее в живота.

- Сигурен съм. Но по отношение на разума, ти бил ли си разумен на неговата възраст?

- Да си призная, не - отговори със смях господин Тарковски, - но струва ми се, че не бях и самонадеян колкото него.

Това ще мине. А- засега трябва да бъдещ щастлив, че имаш такъв син.

- И ти, че имаш такова сладко и обичливо същество като Нели.

- Дано бог я благослови - отвърна развълнуван господин Раулисън.

Двамата приятели си стиснаха ръце, след което седнаха да разглеждат плановете и разходите по работите. С това те се занимаваха чак до вечерта.

В шест часа, когато вече настъпваше нощта, те бяха на гарата и като се разхождаха по перона, продължаваха да говорят за децата.

- Чудесно е времето, но е хладно - обади се господин Раулисън. - Дали Нели си е взела топли дрехи?

- Стас няма да забрави за тях, Динах също.

- Все пак съжалявам, че вместо да ги извикаме тук, не заминахме ние за Мединет.

- Спомни си, че и аз казвах същото.

- Зная, и ако не трябваше оттук да пътуваме по-нататък на юг, бих се съгласил. Пресметнах, че все пак пътят би ни Отнел много време и щяхме да бъдем по-кратко с децата. Всъщност, да си призная, Хамис ми подсказа тази мисъл, да ги доведе тук. Каза ми, че му е много мъчно и за двамата и би бил щастлив, ако го изпратим за тях. Не се учудвам, че се е привързал към децата .. .

По-нататък разговорът бе прекъснат от сигналите, които известяваха пристигането на влака. След малко в тъмнината се показаха огнените очи на локомотива и едновременно с това се дочу неговият дъх и свистене.

Редицата осветени вагони пропълзя край перона, залюля се и спря.

- Не ги видях в нито един вагон - каза господин Раулисън.

- Сигурно са седнали по-навътре и сега ще излязат. Пътниците започнаха да слизат, но бяха предимно араби,

защото освен красивите палмови и акациеви горички, ЕлФашен няма нищо интересно за разглеждане. Децата не пристигнаха.

- Или Хамис не е хванал влака в ЕлВаста - обади се господин Тарковски с нотка на лошо настроение в гласа, - или пък след нощното пътуване е заспал и ще пристигнат едва утре.

- Възможно е - отвърна обезпокоен господин Раулисън, - но е възможно и някое от децата да се е разболяло.

- В такъв случай Стас щеше да телеграфира.

- Кой знае дали няма да намерим телеграма в хотела.

- Да вървим.

Ала в хотела нямаше никаква вест за тях. Господин Раулисън ставаше все по-неспокоен.

- Знаеш ли какво още е могло да се случи? - каза господин Тарковски. - Ако Хамис се е успал, не си е признал пред децата, отишъл е при тях едва днес и им е казал, че ще пътуват утре. Пред нас ще се оправдае с това, че не е разбрал нашите нареждания. За всеки случай ще телеграфирам на Стас.

- А аз на мюдюра на Фаюм.

След малко двете телеграми бяха изпратени. Наистина повод за безпокойство още нямаше, но в очакване на отговора, през нощта двамата инженери спаха лошо и рано сутринта вече бяха на крак.

Отговорът от мюдюра пристигна едва около десет и гласеше:

"Проверено на гарата. Децата заминали вчера за ГаракелСултани."

Лесно е да се разбере колко големи бяха учудването и гневът, обхванали двамата бащи от тази неочаквана вест. Известно време те се гледаха един друг, сякаш не разбираха думите на телеграмата, след което господин Тарковски, който беше избухлив човек, удари с юмрук по масата и каза:

- Това е хрумване на Стас, но аз ще го отуча от подобни хрумвания.

- Не очаквах това от него - отговори бащата на Нели.

Но след малко попита:

- А Хамис какво е направил?

- Или не ги е сварил и не знае какво да предприеме, или е тръгнал след тях.

- И аз така мисля.

След един час те потеглиха за Мединет. В палатките разбраха, че и камиларите ги няма, а на гарата потвърдиха, че Хамис е заминал заедно с децата за ЕлГарак. Работата ставаше все по-тъмна и можеше да се изясни единствено в ЕлГарак.

Едва на тази гара започна по малко да се разкрива страшната истина.

Началникът, същият египтянин с черните очила и червения фес им разказа, че видял около четиринайсетгодишно момче и осемгодишно момиченце с възрастна негърка, които заминали към пустинята. Не си спомня дали камилите са били осем или девет, но забелязал, че едната била натоварена като за далечен път, а двамата бедуини имали също така големи дисаги към седлата. Той си спомни още, че когато гледал кервана, един от камиларите, суданец, му казал, че това са децата на англичаните, заминали преди това за ВадиРаян.

Тези англичани върнаха ли се? попита господин Тарковски.

- Да. Върнаха се още вечерта с два убити вълка отговори началникът на гарата - и аз дори се учудих, че не се връщат заедно с децата. Но не ги попитах, защото не ми е работа.

Като каза това, той се върна към своите задължения.

През време на разговора лицето на господин Раулисън побеля като платно. Гледайки с блуждаещ поглед приятеля си, той свали шапка, вдигна длан към потното си чело и се олюля сякаш щеше да падне.

- Раулисън, бъди мъж! - извика господин Тарковски. - Нашите деца са отвлечени. Трябва да ги спасяваме.

- Нели, Нели - повтаряше нещастният англичанин. - Нели и Стас! Стас не е виновен. Примамени са с хитрост и отвлечени. Кой знае защо? Може би за откуп. И Хамис неминуемо е в заговора. Идрис и Гебхър също.

Сега той си спомни думите на Фатма, че двамата суданци са от рода Дангали, в който се беше родил Махди, и че от този род произхожда Хадиги, бащата на Хамис. При този спомен за момент сърцето му замря в гърдите, защото разбра, че децата може и да са отвлечени не заради откуп, а за да ги разменят със семейството на Смаин.

Но какво ли ще направят с тях родствениците на враждебния пророк? Да се скрият в пустинята или някъде край бреговете на Нил не могат, защото в пустинята биха измрели всички от глад и жажда, а край Нил със сигурност биха ги хванали. Затова непременно ще избягат с децата чак при Махди.И тази мисъл изпълни с ужас господин Тарковски, но енергичният бивш войник бързо се съвзе и започна да обмисля всичко, що се беше случило, търсейки едновременно спасение.

"Фатма - разсъждаваше той - няма повод да си отмъщава нито на нас, нито на нашите деца, ето защо, ако са отвлечени, това сигурно е, за да бъдат предадени в ръцете на Смаин. В никакъв случай не ги заплашва смърт. И това е щастието в нещастието, ала затова пък ги чака страшен път, който може да се окаже пагубен за тях."

Той веднага сподели своите мисли с приятеля си след което каза:

- Идрис и Гебхър са диви и глупави хора и си въобразяват, че ордите на Махди са вече близо, а всъщност Хартум, до който стигна Махди, се намира на две хиляди километра оттук. Този път те трябва да изминат край Нил и да не се отделят от него, защото в противен случай камилите и хората биха изпопадали от жажда. Замини незабавно за Кайро и поискай от хедифа да бъдат изпратени телеграми до всички военни постове и да се организира преследване от дясната и лявата страна по течението на реката. Обещай на шейховете по крайбрежието големи награди за залавянето на бегълците. Нека задържат по селата всеки, който се приближи за вода. Така Идрис и Гебхър трябва да попаднат в ръцете на властта, а ние ще си върнем децата.

Господин Раулисън вече бе възвърнал самообладанието си.

- Заминавай - каза той. - Тези бандити са забравили, че английската армия на Уолслей, която бърза на помощ на Гордон, вече е на път и ще ги откъсне от Махди. Няма да се измъкнат. Не могат да се измъкнат. Веднага ще изпратя телеграма до нашия посланик, а след това заминавам. Ти какво смяташ да правиш?

- Ще телеграфирам за отпуск и без да чакам отговор, тръгвам по следите им по Нил до Нубия, за да ускоря преследването.

- Тогава трябва да се срещнем, защото и аз ще направя същото от Кайро.

- Добре! А сега на работа.

- С божия помощ! - отвърна господин Раулисън.
VII

А в това време камилите препускаха като ураган по блесналите от луната пясъци. Спусна се дълбока нощ. Месецът, отначало голям като колело и червен, сега бе избледнял и изпълзял високо. Далечните възвишения в пустинята се покриха с муселиненосребърна омара, която, без да ги закрива, ги превърна сякаш в светлинни видения. От време навреме иззад скалите, разпръснати тук и там, се чуваше жалното скимтене на чакали.

Мина още един час. Стас бе прегърнал Нели и я придържаше, като се опитваше по този начин да намали мъчителното друсане от лудата езда. Момичето все по-често го разпитваше защо бързат толкова и защо не се виждат нито палатките, нито бащите им. Най-после Стас реши да й каже истината, която рано или късно трябваше да издаде.

- Нели - каза той, - свали си ръкавичката и я пусни незабелязано на земята.

- Защо, Стас?

Той я притисна към себе си и отговори с някаква необикновена за него разнеженост:

- Направи това, което ти казвам.

Нели се държеше с едната ръка за Стас и се страхуваше да го пусне, но се справи с ръкавичката, изтегли я със зъби пръст по пръст поотделно и най-сетне, като я свали напълно, пусна я на земята.

- След известно време хвърли и другата - обади се отново Стас. - Аз вече хвърлих своите, но твоите по-лесно могат да се забележат, защото са светли.

И като видя, че момиченцето го гледа с въпросителен поглед, продължи:

- Да не се изплашиш, Нели ... Но знаеш ли ... възможно е ние въобще да не срещнем нито твоя, нито моя баща ... и тези ... лоши хора да са ни отвлекли. Но не се страхувай... Защото ако това е така, след нас ще тръгне потеря. Ще ги настигнат и сигурно ще ни вземат. Затова ти казах да хвърлиш ръкавичките, та преследвачите да открият следите. Засега нищо друго не можем да направим, но по-късно ще измисля нещо... Сигурно ще измисля нещо, само не се страхувай и ми вярвай.-..

Ала Нели, като разбра, че няма да види баща си и че бягат някъде далеч из пустинята, започна да трепере от страх и да плаче, притискайки се към Стас, като го разпитваше през хълцанията защо са ги отвлекли и къде ги водят. Той я утешаваше както можеше, почти с такива думи, с каквито неговият баща утешаваше господин Раулисън. Каза, че бащите им сами ще започнат преследването и ще уведомят всички военни постове край Нил. Накрая я увери, че каквото и да се случи, той никога няма да я остави и винаги ще я защищава.

Но жалостта и тъгата за баща й бяха по-силни дори от страха и затова дълго време тя не преставаше да плаче; така продължаваха да се носят, печални и двамата сред ясната нощ, през белите пясъци на пустинята.

Ала сърцето на Стас се свиваше не само от мъка и безпокойство, но и от срам. Той наистина не беше виновен за това, което се бе случило, но се сети за своите неотдавнашни хвалби, за които често баща му го Кореше. Преди това беше убеден, че няма такова положение, с което той да не се справи, и някак си се чувствуваше като непобедим юнак, готов да предизвика насреща си целия свят. Ала сега разбра, че е малко момче, с което всеки може да стори това, което си иска - и ето сега, независимо от желанието си, той препуска на камилата, защото отзад я шиба полудив суданец. В това положение той се чувствуваше страшно унижен и не виждаше никакъв начин за противодействие. И трябваше да си признае, че просто се страхува от тези хора, от пустинята и от това, което можеше да им се случи на двамата с Нели. Но обещаваше искрено, не само ней, а и на себе си, че ще се грижи за нея и ще я защищава дори с цената на собствения си живот.

Изморена от плача и от лудата езда, която продължаваше вече шест часа, Нели започна да дреме, а на моменти и напълно да заспива. Стас знаеше, че който падне от препускаща камила, може да загине на място и затова я привърза към себе си с връв, която намери на седлото. Но след известно време му се стори, че устремът на камилите стана по-бавен, макар че сега бягаха през равни и меки пясъци. В далечината се мержелееха възвишения, а в равнината започнаха да се показват обикновените за пустинята нощни миражи. Месецът на небето светеше все по-бледо, а в това време пред тях се появяваха пълзящи ниско, странни, розови облаци, напълно прозрачни, изтъкани само от светлина. Те се образуваха неизвестно от какво и се придвижваха напред, сякаш носени от лекия ветрец. Стас виждаше как наметалата на бедуините и камилите изведнъж ставаха розови, като навлизаха в осветените пространства, след което целият керван се загръщаше с мек розов блясък. Понякога облаците придобиваха синкав цвят и това продължаваше чак до възвишенията.

Камилите намаляваха все повече своя бяг. Сега по пясъчните хълмове наоколо се виждаха скали - щръкнали или разхвърляни сред сипеите в пълен безпорядък. Почвата ставаше камениста. Преминаха няколко падини, осеяни с камъни, които приличаха на пресъхнали речни корита. Понякога пътят им преграждаха пруломи, които те трябваше да заобикалят. Животните започнаха да стъпват внимателно, сякаш с танцова стъпка, поставяха крака между сухите и твърди храсти ерихонски рози, които покриваха гъсто сипеите и скалите. Често-често някоя от камилите се спъваше и ставаше ясно, че трябва да им се даде почивка.

Най-сетне бедуините се спряха в един нисък прулом, смъкнаха се от седлата и започнаха да развързват дисагите. Идрис и Тебхър последваха техния пример. Заеха се с камилите, разхлабваха им ремъците, сваляха хранителните запаси и търсеха плоски камъни за огнище. Нямаха нито дърва, нито сух тор, който арабите използуват за огън, но Хамис, синът на Хадиги, накъса ерихонски рози, натрупа от тях голям куп и го запали. За известно време, докато суданците бяха заети с камилите, Стас, Нели и нейната гувернантка, старата Динах, останаха заедно настрана. Но Динах беше още поизплашена от децата и не можа дума да проговори. Тя само уви Нели с дебел шал и като седна до нея на земята, започна с хълцане да целува ръчичките й. Стас веднага попита Хамис какво значи всичко това, но той, като се засмя, показвайки белите си зъби, отиде да събира още ерихонски рози. Запитаният след това Идрис отвърна с една дума "ще видиш" и му се закани с пръст. Когато най-после светна огънят от розовите храсти, които повече тлееха, отколкото горяха, всички го обкръжиха и започнаха да ядат царевични питки и сушено овнешко и козе месо, с изключение на Гебхър, който още се бавеше при камилите. Изгладнели от дългия път децата също ядяха, макар че очите на Нели вече се затваряха за сън. Но ето че в мъждивата светлинка на огъня се появи тъмнокожият Гебхър и като святкаше с очи, вдигна нагоре две малки, светли ръкавички и попита:

- Чии са?

- Мои - отговори с изморен, сънен глас Нели.

- Твои ли са, малко змийче? - изсъска през стиснати зъби суданецът. - Бележиш пътя, за да знае баща ти накъде да ни преследва, а?

И като каза това, той я удари с оня страшен арабски бич, който разкъсва дори кожата на камилата. Въпреки че бе увита с дебелия шал, Нели извика от болка и страх, но Гебхър не можа да я удари втори път, защото Стас скочи в същия миг като дива котка и го блъсна с глава в гърдите, а след това го хвана за гърлото.

Това стана съвсем неочаквано, суданецът падна по гръб, а Стас върху него и двамата започнаха да се търкалят на земята. За своята възраст момчето беше необикновено силно, обаче Гебхър бързо се справи с него. Най-напред откъсна от гърлото си дланите му, след това го обърна с лице към земята, и като натисна с пестник врата му, започна да го налага с бича по гърба.

Виковете и сълзите на Нели, която хвана ръцете на дивака и го молеше да "прости" на Стас, не биха помогнали, ако неочаквано Идрис не бе се притекъл на помощ на момчето. Той беше по-възрастен от Гебхър, много по-силен и още от началото на бягството от ГаракелСултани всички слушаха неговите заповеди. Сега той изтръгна бича от ръцете на брат си и като го хвърли далеч, извика:

- Марш оттук, глупако!

- Ще го довърша този скорпион! отвърна Гебхър като скърцаше със зъби.

Но Идрис го хвана за наметалото на гърдите и като го погледна в очите, заговори със страшен, макар и тих глас:

- Благородната1 Фатма забрани да се измъчват децата, защото са се застъпвали за нея . . .

- Ще го довърша! - повтори Гебхър.

- Аз ти казвам, че няма да вдигнеш бич срещу никое от тях. Ако сториш това, за всеки удар ще ти върна десет.

И той го разтърси като палмов клон, след което продължи да говори:

- Тези деца са собственост на Смаин и ако някое от тях не пристигне живо, сам Махди, нека бог навеки продължи дните му, ще заповяда да те обесят. Разбираш ли, глупако?

Името на Махди направи толкова силно впечатление на неговите последователи, че Гебхър веднага сведе глава и започна да повтаря сякаш изплашен:

- Аллах акбар! Аллах акбар!2

Задъхан и пребит, Стас се изправи, но чувствуваше, че ако баща му можеше да го види и чуе в този момент, щеше да се гордее с него, защото не само беше скочил, без да се замисли, за да спасява Нели, но и сега, макар ударите от бича да го пареха като огън, той не мислеше за собствената болка, а започна да утешава момичето и да го разпитва не я ли е наранил ударът.

След това рече:

Каквото получих, получих, но повече той няма да посегне към теб. Ах, ако имах някакво оръжие!

Малкото момиче го прегърна с две ръце през шията и като мокреше лицето си със сълзи, започна да го уверява, че не я е заболяло много и че не от болка плаче, а от жал към него. Тогава Стас допря устни до ухото й и каза шепнешком:

- Нели, не че мен ме наби, но затова, че теб удари, няма да му простя, обещавам ти.

С това инцидентът приключи. След малко, помирени вече помежду си, Гебхър и Идрис постлаха на земята наметалата

---

2 "Бог е велик" - арабите употребяват този възглас в момент на тревога, зовейки за помощ. - Б. а.

Нели опря глава о коленете на старата Динах и заспа. Огънят загасна и не след дълго се чуваше само хрупането на дурата между зъбите на камилите. На небето изпълзяха малки облачета, които от време на време забулваха месеца, ала нощта си оставаше ясна. Зад скалите непрекъснато долиташе жалното скимтене на чакалите.

След два часа бедуините се върнаха с камилите, натоварени с кожени мехове, пълни с вода. Те стъкнаха огъня, седнаха на пясъка и започнаха да ядат. Тяхното завръщане, събуди Стас, който беше задрямал, както и двамата суданци и Хамис, сина на Хадиги. Тогава край огъня започна следният разговор:

- Можем ли да тръгваме? - попита Идрис.

- Не, защото трябва да си починем - и ние, и нашите камили.

- Никой ли не ви видя?

- Никой. До реката стигнахме между две села. Само кучетата лаеха отдалече.

- За вода ще трябва винаги да се ходи в полунощ и да се налива в безлюдни места. Дано само минем първия "халал" (катаракт1), по-нататък селата са по-нарядко и са по-привързани към пророка. Сигурно след нас ще тръгне потеря.

Тогава Хамис се обърна по корем и като подпря лицето си с ръце, каза:

- Господарите ще чакат децата в ЕлФашен цяла нощ, чак до следващия влак, след това ще заминат за Фаюм, а оттам за Гарак. Едва там ще разберат какво се е случило и тогава трябва да се върнат в Мединет, за да пратят думите по медната жица до градовете край Нил и до ездачите на камили, които ще ни преследват. Всичко това ще им отнеме най-малко три дни. Преди това не си струва да изморяваме нашите камили и спокойно можем да си "пием дим" от чибуците.

Като каза това, той извади от огъня горяща розова съчка и запали с нея лулата си, а Идрис по арабски обичай започна да мляска от удоволствие.

- Добре си уредил всичко, сине на Хадиги - каза той, - но ние трябва да използуваме времето и да стигнем през тези три дни и нощи колкото може по-далеч на юг. Ще си отдъхна спокойно едва тогава, когато преминем пустинята между Нил и големия оазис на запад от Нил, Кхар. Дай боже

---

1 Катаракт - водопад с малка височина,- голяма ширина и голяма водна маса. - Б. пр.

- Ще издържат - обади се един от бедуините.

- Хората казват също - намеси се Хамис, - че войските на Махди, нека бог продължи живота му, стигат вече до Асуан.

Тук Стас, който не изпускаше нито дума от разговора и помнеше също така какво беше говорил преди това Идрис на Гебхър,се надигна и каза:

- Войските на Махди са край Хартум.

- Ла, ла (Не, не!) - противопостави се Хамис.

- Не обръщайте внимание на неговите думи - отговори Стас, - защото не само кожата, но и мозъкът му е тъмен. Дори и през три дни да купувате нови камили и да препускате като днес, до Хартум ще стигнете след месец. А може би не знаете и това, че пътят ще ви прегради не египетска, а английска армия ...

Тези думи им направиха известно впечатление и като видя това, Стас продължи:

- Преди да стигнете между Нил и големия оазис, всички пътища през пустинята вече ще бъдат пазени от военни стражи! Хм, думите по медната жица бягат по-бързо от камилите! Как ще успеете да се измъкнете?

- Пустинята е широка - отговори един от бедуините.

- Но вие трябва да се придържате към Нил.

- Можем да минем дори оттатък, и когато ни търсят от тази страна, ние ще бъдем от другата.

- Думите, които бягат по медната жица ще стигнат до градовете и селата, разположени от двете страни на реката.

- Махди ще ни прати ангел, който ще притвори очите на англичаните и турците (египтяните), а нас ще ни пази с крилата си.

- Идрис - каза Стас, - не се обръщам към Хамис, чиято глава е празна като кратуна, нито към Гебхър, който е подъл чакал, а към тебе. Вече зная, че искате да ни заведете при Махди и да ни предадете в ръцете на Смаин. Ала ако правите това за пари, знай, че бащата на малката "бинт" (момиче) е по-богат от всички суданци, взети заедно.

- И какво от това? - прекъсна го Идрис.

- Какво ли? Върнете се доброволно, а големият мехендис и баща ми няма да пожалят парите си за нас.

- Или пък ще ни предадат на властите, които ще ни обесят.

- Не, Идрис. Неминуемо ще бъдете обесени, само ако ви хванат в бягство. А това със сигурност ще стане. Но ако се върнете сами, никакво наказание не ви заплашва, а освен това до края на живота си ще бъдете богати. Ти знаеш, че белите хора от Европа винаги устояват на думата си. Ето,

от името на двамата мехендиси аз ви давам честна дума, че ще стане това, което ви казвам.

Стас наистина беше сигурен, че баща му и господин Раулисън сто пъти биха предпочели да изпълнят даденото от него обещание, отколкото да излагат на опасност двамата и особено Нели по време на ужасното пътуване и още по-ужасния живот сред дивите и побеснели орди на Махди. Затова с разтуптяно сърце той очакваше отговора на Идрис, който потъна в размисъл и едва след време каза:

- Казваш, че бащата на малката и твоят баща ще ни дадат много пари?

- Да.

- А всичките им пари могат ли да ни отворят вратите за рая, които ще ни отвори една благословия на Махди?

Изведнъж Стас изгуби всякаква надежда, защото знаеше, че макар хората на Изток да са алчни и продажни, щом истинският мохамеданин погледне на нещо от страна на вярата, вече не могат да се намерят съкровища в света, които да го съблазнят.