Хенрик Сенкевич

Момчето предполагаше, че това няма да бъде много трудно след ВадиХалфа, т. е. след втория катаракт, защото предвиждаше, че бдителността на арабите ще намалява постепенно, колкото по се приближаваха до целта. Мисълта, че ще бъде принуден да избие суданците и бедуините, а дори и Хамис, винаги го караше да изтръпва, но след убийството, което бяха извършили бедуините, той вече нямаше никакво угризение на съвестта. Казваше си, че се налага за защитата, за свободата и живота на Нели и поради това може да не се съобразява с живота на противниците, особено ако те не се предадат и се стигне до бой.

Но трябваше да вземе пушката. Стас измисли да я вземе чрез хитрост и ако се открие възможност, да не чака чак до ВадиХалфа, а да извърши делото, колкото може по-бързо.

И ето че не чака дълго.

Изтекоха два дни, откакто бяха минали Асуан, и най-после Идрис трябваше да изпрати бедуините за храна, която беше се свършила напълно. При намаления брой на противниците Стас си каза: "Сега или никога" и веднага се обърна към суданеца със следния въпрос:

- Идрис, знаеш ли,че страната, която започва от ВадиХалфа, е Нубия?

- Знам. Бях на петнайсет години, а Гебхър на осем, когато баща ни ни доведе от Судан във Фаюм и си спомням, че тогава преминахме с камили цяла Нубия. Но тази страна принадлежи още на турците (египтяните).

- Да, Махди е едва край Хартум -и виждаш ли какви глупости говореше Хамис, като твърдеше, че войските на дервишите наближават Асуан. Но аз ще те питам за нещо друго. Чел съм в книгите, че в Нубия има много диви зверове и много разбойници, които на никого не служат, а нападат както египтяните, така и верните на Махди. С какво ще се защищавате, ако ви нападнат диви зверове или разбойници?

Той нарочно преувеличаваше, споменавайки за дивите животни, но затова пък от започването на войната в Нубия доста често се случваха нападения, особено в южната част на страната.граничеща със Судан.

Идрис помисли малко как да отговори на въпроса, който го изненада, защото досега не беше мислил за тази нова опасност, и отвърна:

- Имаме ножове и пушка. Такава пушка нищо не струва.

- Знам. Твоята е по-хубава, но с нея не умеем да стреляме, а в ръцете ти няма да я дадем.

Дори и празна ли?

- Да, защото може да е омагьосана. Стас сви рамене.

- Идрис, ако говореше така Гебхър, нямаше да се учудя, но аз мислех, че ти си по-умен. С празна пушка няма да гръмне и самият ваш Махди.

- Мълчи - сурово го прекъсна Идрис. - Махди може да гръмне дори с пръст.

Тогава стреляй и ти по този начин. Суданецът проницателно погледна момчето в очите.

- Защо искаш да ти дам пушката? Искам да те науча да стреляш с нея. Тебе какво те засяга това?

- Засяга ме много, защото ако ни нападнат разбойници, могат да избият всички. Но ако се боиш и от пушката, и от мен, няма как.

Идрис млъкна. Той наистина се страхуваше, но не искаше да си признае. А същевременно искаше да се запознае с английското оръжие, защото притежаването му и умението да си служи с него щяха да повишат неговото значение в лагера на махдистите - да не говорим пък за това, че в случай на някакво нападение по-лесно щеше да се защити.

Ето защо, след като помисли малко, той каза:

Добре. Нека Хамис подаде пушката, а ти я извади от калъфа ...

Хамис равнодушно изпълни заповедта, на която Гебхър не можа да се противопостави, защото беше зает настрана с камилите. С леко разтреперани ръце Стас извади приклада, след това цевите и ги подаде на Идрис.

- Виждаш ли, че са празни - каза момчето. Идрис взе цевите и погледна през тях нагоре.

- Да, нищо няма.

- Сега внимавай - каза Стас, - ето, така се сглобява пушка - и като каза това, той постави цевите в челюстите на приклада, - а така се отваря. Виждаш ли? Разглобявам я отново, а сега ти я сглоби ...

Суданецът наблюдаваше с голямо внимание движенията на Стас, и се зае да опита сам . .. Отначало не му се удаваше лесно, но тъй като арабите въобще се отличават с голяма сръчност, след малко пушката беше сглобена.

- Отвори! - заповяда Стас. Идрис отвори пушката лесно.

- Затвори!

Удаде му се още по-лесно.

- Сега ми дай две празни гилзи. Ще те науча как се поставят патроните.

Арабите бяха запазили изпразнените гилзи - те представляваха ценност за тях заради пиринча, та Идрис подаде две на Стас и обучението започна отново.

В първия момент суданецът се изплаши малко от гърма на останалите в патроните капсули, но накрая се убеди, че както с празните цеви, така и с празните патрони никой не може да гръмне. А наред с това доверието му в Стас беше се възвърнало, защото момчето често му връщаше пушката в ръцете.

- Да - каза Стас, - вече можеш да сглобяваш пушката, да я отваряш и затваряш близо до лицето си и да дърпаш спусъка. Но трябва да се научиш още и да се примерваш. Това е най-трудно. Вземи празния мях за вода и го постави на сто крачки ... ей там, на онези камъни, след това се върни при мен, за да ти покажа как се примерва.

Идрис взе мяха и без всякакво колебание отиде да го постави на посочените камъни. Но преди да направи първите сто крачки, Стас извади празните гилзи, а на тяхното място постави пълни патрони. Не само сърцето, но и жилите на слепоочията му започнаха да бият с такава сила, та си помисли, че ще му пръснат главата. Настъпи решителният момент - моментът на свободата за Нели и за него. моментът на победата - страшен и желан едновременно!

Ето че животът на Идрис е в неговите ръце. Едно дръпване на спусъка - и изменникът, който отвлече Нели, ще падне мъртъв. Но Стас, в чиито жили течеше полска и френска кръв, изведнъж разбра, че за нищо на света няма да може да стреля в гърба на човек. Нека поне да се обърне и да погледне смъртта в очите. А след това? След това ще притича Гебхър и преди да е изминал десет крачки, също ще

зарови зъби в пепелта. Ще остане Хамис. Но Хамис ще си глътне езика, па дори и да не го глътне;, ще има време да постави нови патрони в цевите. Когато бедуините пристигнат ще намерят три трупа и сами ще си получат заслуженото. След това остава само да насочи камилите към реката.

Всички тези мисли и картини прелитаха като вихри през главата на Стас. Чувствуваше, че това, което щеше да се случи след малко, същевременно е страшно и необходимо. В гърдите му се кълбеше гордостта на победител, смесена с чувството за страшна ненавист към победата. Имаше момент на колебание, но той се сети за мъките, които понасяха белите пленници, баща му, господин Раулисън, Нели. Сети се за Гебхър, който бе ударил момичето с бича, и ненавистта пламна у него с нова сила.

"Трябва! Трябва!" - казваше си той със стиснати зъби и непоколебимото решение се изписа на лицето му, което стана сякаш издялано от камък.

През това време Идрис постави кожения мях на намиращия се на около сто крачки камък и се обърна. Стас виждаше усмихнатото му лице и цялата му висока фигура върху равната пясъчна плоскост. За последен път си помисли, че този жив човек ще падне след миг на земята и с пръсти ще рови пясъка в последните конвулсии на агонията. Ала колебанията на момчето свършиха и когато Идрис извърви петдесет крачки, Стас започна бавно да вдига оръжието към окото си.

Но преди да докосне с пръст спусъка, зад дюните, които се намираха на няколкостотин крачки, се разнесе силен вик и в същата минута около двайсет ездачи на коне и камили плъзнаха в равнината. Като ги видя, Идрис се вкамени. Стас беше не по-малко изумен, но изненадата му веднага отстъпи пред безумната радост. Ето я най-сетне очакваната потеря! Да, това не може да бъде нищо друго. Сигурно са хванали в селото бедуините и те са казали къде се укрива останалата част от кервана. По същия начин разбра положението и Идрис, който, след като се посъвзе, притича с бледо от ужас лице до Стас, коленичи в краката му и започна да повтаря със задъхан глас:

- Господарю, аз бях добър към вас! Бях добър към малката бинт, не забравяй това!...

Стас извади машинално патроните от цевите и продължи да гледа. Ездачите препускаха с всички сили, крещяха от радост, хвърляха нагоре дългите арабски пушки и ги хващаха с изключителна ловкост. Те се виждаха отлично в ясния, прозрачен въздух. Начело препускаха двамата бедуини, размахвайки като побъркани ръце и пики.

След няколко минути цялата банда стигна кервана. Едни

от ездачите скачаха от конете и камилите, други останаха на седлата и продължаваха да крещят до небесата. Сред крясъците можеха да се различат две думи:

Хартум! Гордон! Гордон! Хартум!...

Най-сетне единият от бедуините, назован от другаря му Абу-Анга, стигна до свилия се в краката на Стас Идрис и се развика:

- Хартум е превзет! Гордон е убит. Махди е победител! Идрис се изправи, но още не вярваше на ушите си.

- А тези хора? - попита с разтреперани бърни.

Тези хора е трябвало да ни заловят, а сега тръгват заедно с нас при пророка!

На Стас му притъмня пред очите ...
XIV

И наистина, последната надежда за бягство по време на пътуването угасна. Сега Стас вече знаеше, че нито неговите замисли можеха да помогнат, нито потерята можеше да ги настигне и ако издържат трудностите при пътуването, ще стигнат при Махди и ще бъдат предадени в ръцете на Смаин. Сега го крепеше единствено мисълта, че са отвлечени, за да ги размени Смаин срещу своите деца. Но кога ще стане това и какво може да им се случи по-рано? Каква страшна участ ги очакваше сред пияните от кръв диви орди? Ще издържи ли Нели трудностите и неудобствата - никой не можеше да отговори. Затова пък се знаеше, че Махди и неговите дервиши ненавиждат християните и въобще европейците. Ето защо в душата на момчето се породи опасение - ще бъде ли достатъчно влиянието на Смаин, за да защити двамата от обидите, от оскърбленията, жестокостта и яростта на привържениците на Махди, които избиваха дори и верните на правителството мохамедани? За първи път след отвличането Стас беше обхванат от дълбоко отчаяние, а заедно с това и от някакво суеверно предположение, че ги преследва зла участ. Та нали самият замисъл за отвличането им от Фаюм и отвеждането им в Хартум представляваше истинска лудост, която можеха да извършат само такива диви и глупави хора като Идрис и Гебхър, които не разбираха, че трябва да изминат хиляди километри през зависимата от египетското правителство, а всъщност от англичаните, страна. Реално погледнато, трябваше да ги заловят още на следващия ден, но всичко се развиваше така, че ето - вече се намират недалеч от втория катаракт, а не ги достигнаха досегашните потери, последната пък, която можеше да ги залови, се присъедини

към тях и отсега нататък ще бъде в помощ на бандитите. Към отчаянието на Стас, към неговия страх за съдбата на малката Нели се прибавяше унижението, че не може да направи нищо повече - че нищо вече не може да измисли, защото сега дори и да му върнеха пушката и патроните, нямаше да може да задържи всички араби от кервана.

И тези мисли го измъчваха още по-силно, тъй като спасението му бе изглеждало вече толкова близо. Ако Хартум не беше паднал или беше паднал няколко дни по-късно, тези хора, които сега преминаха на страната на Махди, щяха да ги хванат и предадат в ръцете на правителството. Като седеше на камилата зад Идрис и слушаше разговорите им, Стас се убеди, че неминуемо би станало така. Защото веднага след като тръгнаха по-нататък, началникът на потерята взе да разказва на Идрис какво ги е накарало да изменят на хедифа. Преди това знаели, че голяма армия - вече не египетска, а английска - тръгнала на юг срещу дервишите под командуването на генерал Уолслей. Видели множество кораби, които превозвали страшните английски войници от Асуан до ВадиХалфа, където специално за тях строели железница до Абу Хамед. Дълго време всички шейхове край бреговете -и тези, които останали верни на правителството, и тези, които тайно симпатизирали на Махди, били сигурни, че гибелта на дервишите и на техния пророк е неизбежна, защото никой никога още не е победил англичаните.

- Акбар аллах! - прекъсна го Идрис и вдигна нагоре ръцете си. - А ето че са победени!

- Не - отговори началникът на потерята, - Махди изпрати срещу тях племената Джално, Барбара и Даджим, всичко около трийсет хиляди най-добри свои войници, които командуваше Муса, синът на Хел, а страшната битка стана под Абу Клеа, в която бог даде победата на неверните.

- Да, Муса, синът на Хел, загина, а само шепа от неговите войници се върнаха при Махди. Душите на останалите са в рая, а телата им лежат в пясъците, очаквайки деня на възкресението. Тази вест бързо се разпространи край Нил. Тогава помислихме, че англичаните ще отидат по на юг и ще освободят Хартум. Хората повтаряха: "Край, край!" А в това време бог бе решил друго.

Как, какво стана? - питаше нетърпеливо Идрис. - Какво стана ли? - разказваше с просветнало лице началникът. - Ето че в това време Махди превзе Хартум, а при щурма отсякоха главата на Гордон. А тъй като англичаните искаха само да спасят Гордон, като научиха за неговата смърт, върнаха се обратно на север. Аллах! Видяхме отново корабите с грамадните войници да плават надолу по реката, но не разбирахме какво значи това. Англичаните разгласяват веднага само добрите новини, а лошите укриват. Някои от нашите казваха, че Махди вече е загинал. Най-после истината излезе наяве. Тази страна още принадлежи на правителството. Във ВадиХалфа и по-нататък, чак до третия, а може би и до четвъртия катаракт, още има войници на хедифа, ама сега, след оттеглянето на англичаните, ние вече вярваме, че Махди ще превземе не само Нубия и Египет, не само Мека и Медина, но и целия свят. Затова вместо да ви хващаме и предаваме в ръцете на правителството, заедно с вас отиваме при пророка.

Значи, пристигнаха заповеди да бъдем заловени?

- До всички села, до всички шейхове, до военните части. Където не достига медната жица, по която прелитат заповедите от Кайро, там пристигнаха заптиета със съобщение, че който ви хване, ще получи хиляда фунта награда. Машалла ... това е огромно богатство... Огромно!...

Идрис подозрително погледна говорещия:

- Но вие предпочитате благословията на Махди?

- Да. А освен това той се е сдобил с такава голяма плячка и с толкова много пари в Хартум, та мери египетските фунтове с чувалите за зоб и ги раздава между верните си ...

- Все пак, щом като египетските войници са още във ВадиХалфа и по-нататък те могат да ни заловят по пътя.

- Не. Трябва само да бързаме, докато не са се опомнили. Сега, след отстъплението на англичаните, те са изгубили и ума и дума - както верните на правителството шейхове, така и войниците, и заптиетата. Всички мислят, че Махди ще се появи всеки момент, ето защо тези измежду нас, които в душата си бяха на негова страна, сега смело бягат при него и никой не ги преследва, защото в първите часове никой не издава заповеди и никой не знае кого да слуша.

- Да - отговори Идрис, - но ти правилно каза, че трябва да бързаме, докато не са се опомнили, защото до Хартум е още далече ...

Стас изслуша внимателно целия разговор и у него отново проблесна за миг малка искрица надежда. След като египетските войници държат и досега редица селища край бреговете в Нубия и тъй като англичаните са изтеглили всички кораби, те трябва да отстъпват по суша пред ордите на Махди. В такъв случай е възможно керванът да попадне на някоя от отстъпващите части и да бъде обкръжен. Стас пресметна също така, че докато зестта за превземането на Хартум се е разпространила между живеещите на север от ВадиХалфа арабски племена, положително е минало доста време - още повече че египетското правителство и англичаните са я пазили в тайна, - ето защо предполагаше, че и отпускането, което в първия момент е обзело египтяните, вече е преминало. Неопитното момче обаче не помисли, че падането на Хартум и смъртта на Гордон във всеки случай ще накарат хората да забравят за всичко друго и че верните на правителството шейхове, както и местните египетски власти сега ще имат други грижи, вместо да мислят за спасяването на

двете деца.

И наистина присъединилите се към кервана араби не се страхуваха много от преследване. Вярно е, че те пътуваха много бързо и не щадяха камилите, но се придържаха близо до Нил и често пъти свиваха през нощта към реката, за да напоят животните и напълнят с вода кожените мехове. Дори понякога се осмеляваха да влизат денем в селата. За по-голяма безопасност винаги изпращаха напред няколко души на разузнаване, които под предлог, че купуват храна, научаваха какво се говори в околността, има ли наблизо египетски войски и дали жителите са верни на "турците". Ако попаднеха на население, което тайно симпатизираше на Махди, целият керван се отбиваше в селото и често се случваше да го напусне с десетина, та дори и с петнайсетина млади араби в повече, които също искаха да бягат при Махди.

Идрис разбра също, че почти всички египетски части се намират откъм Нубийската пустиня, или от дясната, източната страна на Нил, та беше достатъчно да се придържат към левия бряг и да подминават по-значителните селища, за да избягнат срещата с тях. Това наистина много увеличаваше пътя, защото от ВадиХалфа реката образуваше огромна дъга, която слиза далеч на юг, а след това завива на североизток, чак до Абу Хамед, където вече изцяло се отправя в южна посока, но затова пък левият бряг, особено откъм оазиса Селима, почти не беше пазен и пътят на суданците минаваше весело сред увеличената компания, при изобилие на вода и хранителни запаси.

Като минаха третия катаракт, те дори престанаха да бързат и пътуваха само нощем, а денем се криеха между пясъчните хълмове и в доловете, с които беше набраздена цялата пустиня. Сега над тях се разстилаше небе без нито едно облаче, сиво в краищата на кръгозора, издигнато по средата като огромен купол, тихо и спокойно. С всеки изминат ден обаче, колкото повече се придвижваха на юг, горещината ставаше все по-страшна и дори в доловете, под дебелата сянка, зноят измъчваше хората и животните. А нощите пък бяха много хладни, разискрени от мигащите звезди, които сякаш образуваха по-малки и по-големи стада.

Стас забеляза, че това не са вече същите съзвездия, които светеха нощем над Порт Саид. Той неведнъж бе мечтал

да види някога през живота си Южния кръст - и най-после го видя зад ЕлОрде. Ала сега неговият блясък му предвещаваше само нещастие. От няколко дни всяка нощ им светеше също и бледата, разсеяна и тъжна светлина на зодиака1, която след угасването на вечерните зари до късни часове сребрееше в западната част на небето.
XV

Две седмици след като беше тръгнал от местността ВадиХалфа, керванът навлезе в завладяната от Махди страна. Преминаха в бяг хълмистата пустиня Гезире и близо до Хенди, където преди това англичаните бяха разбили напълно МусауледХелу, навлязоха в местност, която вече съвсем не приличаше на пустиня. Тук не се виждаха пясъци и сипеи. Докъдето погледът стигаше, се простираше степ, обрасла на места със зелена трева, а другаде преминаваща в джунгла, сред която растяха трънливи акации - от тях се получава известният судански каучук. - а тук-таме се виждаха отделни грамадни дървета набак, разклонени до такава степен, че под короната им сто души можеха да намерят убежище от слънцето. От време на време керванът минаваше край високи, подобни на стълбове могили, издигнати от термитите, или така наречените термитиери, с каквито е осеяна цяла субтропическа Африка. След еднообразния, безжизнен цвят на пустинните пясъци зелените пасища и акациите приятно примамваха погледа.

Там, където имаше ливади, пасяха стада камили, пазени от въоръжените воини на Махди. Щом забележеха кервана, те скачаха като хищни птици, тичаха към него, обкръжаваха го от всички страни и като размахваха копия и крещяха до небесата, разпитваха Хората откъде са, защо идват от север, накъде са се запътили. Понякога държанието им беше толкова заплашително, че Идрис трябваше много бързо да отговаря на въпросите, за да избегне нападението им. Стас разбра, че много е грешал, като си е мислел, че жителите на Судан се различават от всички араби, населяващи Египет, само по вярата си в Махди и по това, че не искат да признаят властта на хедифа. Тези, които сега задържаха кервана, често имаха значително по-тъмна кожа дори от Идрис и Гебхър, а в сравнение с двамата бедуини - почти черна. Негърската кръв в тях преобладаваше пред арабската. Лицата и гърдите им бяха татуирани, а белезите от игла изобразяваха

---

Когато обкръжаваха кервана, те обикновено посягаха сред крясъци и заплахи с пиките към гърдите на хората или се прицелваха в тях с карабините, на което Идрис отвръщаше с викове, че той и брат му са от рода Дангали, същия, към който принадлежи Махди, и че карат за пророка две бели децароби. Единствено това възпираше диваците от насилие. След като Стас се сблъска най-сетне с тази ужасна действителност, душата му замираше при мисълта какво ги очаква двамата през следващите дни, а и Идрис, който дълги години преди това бе живял в цивилизована страна, не можеше да си представи подобно нещо. Затова той се зарадва, когато една вечер ги пое въоръжена част на емира НурелТадхил и ги поведе към Хартум.

Преди да избяга при Махди, НурелТадхил беше египетски офицер в негърския полк на хедифа, та не беше чак толкова див както другите махдисти и Идрис можеше лесно да се разбере с него. Ала и тук го очакваше разочарование. Той си въобразяваше, че пристигането му с отвлечените деца в лагера на Махди ще предизвика възхищение, поне заради преодолените огромни трудности и опасности по пътя. Очакваше, че махдистите ще го приемат горещо, с отворени обятия и че ще го заведат триумфално при пророка, а той ще го обсипе със злато и похвали като човек, който не се е поколебал да рискува главата си, за да направи услуга на неговата роднина Фатма. Вместо това махдистите опираха пики о гърдите на хората от кервана, а НурелТадхил слушаше доста безразлично разказа за пътуването и накрая, запитан дали познава Смаин, мъжа на Фатма, отговори:

- Не, в Омдурман и в Хартум има над сто хиляди воини, та не е лесно да се срещнем и не всички офицери се познават помежду си. Страната на пророка е огромна, а освен това много емири управляват далечни градове в Сенар, Кордофан, Дарфур и край Фашода. Възможно е този Смаин, за когото ме питаш, да не е вече близо до пророка.

Идрис се засегна от небрежния тон, с който той говореше за "този Смаин", затова му отвърна с нотка на раздразнение:

- Смаин е женен за племенницата на Махди и затова децата на Смаин са роднини на пророка.

НурелТадхил сви рамене.

- Махди има много роднини и не може да помни всички. Известно време яздеха мълчаливо, след това Идрис попита отново:

- Бързо ли ще стигнем в Хартум?

- Преди полунощ - отговори Тадхил, поглеждайки звездите, които вече се показваха на източната част на небето.

- По това късно време ще мога ли да получа храна и зоб? От последната почивка следобед не сме яли нищо. ..

- Днес ще ви нахраня и ще нощувате у дома, но утре в Омдурман сам трябва да се погрижиш за храна - и аз те предупреждавам, че никак няма да ти бъде лесно!

- Защо?

- Защото е война. От няколко години хората не сееха нивите си и се хранеха само с месо, а накрая, като изчезна и добитъкът, настъпи глад. Глад има в цял Судан и днес чувал дура струва повече от един роб. -