Хенрик Сенкевич

Стас разбра от Кали, че през втория дъждовен период; .е. през есента, е опасно да се нощува под тези палми, защото узрелите по това време огромни плодове се откъсват ненадейно и падат от голяма височина с такава сила, която може да убие човек, а дори и кон. Сега обаче плодовете току-що бяха завързали и преди слънцето да залезе, под короните се виждаха отдалеч бягащите малки маймунки, които се гонеха с весели подскоци.

Стас и Кали приготвиха голям запас от дърва, за да стигне за през цялата нощ, а понеже от време на време се вдигаха силни пориви на горещия вятър, укрепиха зерибата с колчета, които младият негър изостри с меча на Гебхър и заби в земята. Тази предпазливост никак не беше излишна, защото силният вихър можеше да разхвърли трънливите клони, от които беше направена зерибата, и да улесни нападенията на хищниците.

- Ала веднага след залез слънце вятърът престана, затова пък въздухът стана задушен и тежък. Отначало тук-таме между облаците просветваха звезди, но след това падна такава мрачна нощ, че дори на една крачка нищо не се виждаше. Малките пътешественици се струпаха край огъня, вслушвайки се в крясъците и писъците на маймуните, които устройваха истински цирк в близката гора. Пригласяха им скимтенето на чакалите и разни други непознати гласове, в които се долавяше безпокойство и страх от неизвестността - под прикритието на нощта тя заплашва всяко живо същество в джунглата.

Изведнъж настъпи гробна тишина -в глъбините на мрака се разнесе ръмженето на лъв. Конете, които пасяха недалеч сред младата джунгла, се приближиха към светлината, подскачайки на спънатите си предни крака, а винаги войнственият Саба наежи козина и с подвита опашка се вреше между хората, търсейки вероятно тяхната закрила.

Ръмженето се зачу отново, сякаш изпод земята - дълбоко, тежко, гърлено, като че ли звярът го изтръгваше с мъка от мощните си гърди. То се носеше ниско над земята, ту се усилваше, ту заглъхваше и преминаваше понякога, в глухи, мощни, мрачни стонове.

- Кали, хвърли съчки в огъня! - обади се Стас.

Негърът грижливо добави върху огъня цял наръч клони - най-напред хвръкнаха рой искри, след това лумна нагоре силен пламък.

- Сташек, лъвът няма да ни нападне... нали? - прошепна Нели, дръпвайки момчето за ръкава.

- Не! Няма да ни нападне. Виж колко е висока зерибата.

Като каза това, Стас наистина вярваше, че не ги заплашва никаква, опасност, но се страхуваше от конете, които се притискаха все по-близко до плета и можеха да го смачкат.

В това време ръмженето премина в продължителен гръмогласен рев, от който изтръпва всяко живо същество,-и дори нервите на хора, които не познават чувството на страх, започват да треперят,- както треперят стъклата от далечни оръдейни залпове.

Стас хвърли бегъл поглед към Нели и като видя нейната разтреперана брадичка и влажните й очи, каза:

- Не се бой! Не плачи!

А тя му отвърна, както преди в пустинята:

- Аз не искам да плача ... само че очите ми се потят!

Ах!

- Господарю! Два... два два!...

А лъвовете, усетили се един друг, не преставаха да реват и страшният концерт продължаваше в тъмнината, защото млъкнеше ли едното от животните, обаждаше се другото. Стас дълго не можа да познае откъде идваха гласовете им, понеже ехото ги повтаряше -в прулома, скалата ги препращаше на друга скала, минаваха, горе и долу, изпълваха гората и джунглата, насищаха мрака с гръм и тревога.

Момчето беше напълно сигурно само в едно - че се приближаваха все повече. Кали също усети, че лъвовете обикалят бивака им, описвайки все по-малки кръгове и че само блясъкът на огъня ги възпира от нападение, поради което те с рев изявяваха своето недоволство и страх.

Ала и той изглежда смяташе, че опасността заплашва само конете, тъй като разперя пръсти и каза:

- Лъвове убие един, убие два - не всички, не всички!...

- Засили огъня - повтори Стас.

Отново лумна по-буен пламък: ревовете изведнъж престанаха. Но Кали вдигна глава и като гледаше нагоре, започна да се ослушва.

- Какво има? - попита Стас.

- Дъжд - отвърна негърът.

Стас също наостри уши. Клоните на дървото пазеха палатката и цялата зериба, затова на земята не беше паднала още нито една капка, но горе се чуваше шумоленето на листата. Понеже никакъв полъх не докосваше задушния въздух, лесно беше да се разбере, че дъждът започва да шумоли в гъсталака.

Шумоленето се увеличаваше всеки миг и след известно време децата видяха по листата да,се стичат дъждовни капки, които от блясъка на огъня приличаха на розови бисери. Както Кали предсказа, започваше проливен дъжд. Шумоленето се превърна в шум. Падаха все повече капки, докато накрая през гъсталака започнаха да се стичат цели струи вода.

Огънят потъмня. Напразно Кали хвърляше върху него цели наръчи дърва. Мокрите клони само пушеха отгоре, а отдолу свистяха въглените и пламъкът, едва въззел се, отново угасваше.

- Когато пороят залее огъня, ще ни предпази зерибата - каза Стас, за да успокои Нели.

След това въведе момичето в палатката, уви я с одеялото и излезе бързо, защото, кратките прекъснати ревове се чуха отново. Този път те се обадиха много по-близо и в тях сякаш прозвуча радост.

Проливният дъжд се усилваше с всеки миг. Той барабанеше и плющеше по твърдите листа на набака. Ако огънят не беше под прикритието на клоните, веднага щеше да угасне, а сега от него се вдигаше дим, сред който просветваха тесни, синкави пламъчета. Кали се призна за победен и не добавяше повече вършини. Затова пък, като преметна въжето около дървото, той започна да се катери с негова помощ високо по дънера.

- Какво правиш? - извика Стас.

- Кали се качва на дърво.

- Защо? - кресна момчето, възмутено от егоизма на негъра.

Ярка ослепителна светкавица раздра тъмнината, а внезапен гръм, който разтърси небето и джунглата, заглуши отговора на Кали. В същото време задуха вятър, разтърси клоните на дървото, за миг помете огнището, грабна разжарените още под пепелта въглени и заедно със сноп от искри ги понесе към джунглата.

Непрогледен мрак обхвана за кратко време бивака. Страшната тропическа буря се разрази по земята и в небесата. Гръм след гръм, светкавица след светкавица. Кървавите спирали на гръмотевиците разкъсваха черното като креп небе. Върху близките скали се появи някаква страшна, синкава топка, която се търкаляше известно време покрай прулома, след това избухна с ослепителна светлина и се пръсна със страшен трясък, сякаш скалите се превърнаха на прах от сътресението.

След това отново настъпи мрак.

Стас се изплаши за Нели и опипом тръгна към палатката. Защитена от могилата на термитите и от огромния дънер, палатката още стоеше, но първият по-силен напор на вихъра можеше да измъкне вързилата и да я отвлече бог знае къде. А вихърът ту отслабваше, ту се втурваше с бясна сила, като носеше вълни от дъжд и цели облаци от листа и клони, потрошени в близката гора. Стас беше обзет от отчаяние. Не знаеше да остави ли Нели в палатката, или да я изведе от нея. В първия случай тя можеше да се уплете във първите и да бъде отнесена заедно с платненото покривало; във втория - щеше да се измокри и също можеше да бъде отнесена, защото макар и несравнимо по-силен, Стас се одържаше на краката си с най-големи усилия.

Въпросът беше разрешен от вихъра, който миг след това грабна покрива на палатката. Платнените стени вече не предпазваха от дъжда. Не оставаше нищо друго, освен да чакат преминаването на бурята сред мрака, в който кръжеха наоколо двата лъва.

Стас предполагаше, че и те може би са се скрили от пороя в близката гора, но беше напълно сигурен, че след стихването на бурята ще се върнат пак. Положението беше още по-опасно, защото вятърът разнищи докрай зерибата.

Всичко ги заплашваше с гибел. Пушката на Стас нямаше да свърши никаква работа. Енергичността му - също. Пред бурята, гръмотевиците, урагана, дъжда, мрака и пред лъвовете, които може би се бяха спотаили само на няколко крачки, той се чувствуваше безсилен и безпомощен. Люшканите от вихъра платнени стени обливаха отвсякъде децата с вода, затова като обгърна с ръка раменете на Нели, Стас я изведе от палатката, очаквайки смъртта или божията милост.

И тогава, между два порива на вихъра, до тях стигна гласът на Кали, едва доловим сред плющенето на дъжда.

- Велики господарю, на дърво! На дърво!

И в същия миг краят на спуснатото отгоре мокро въже докосна рамото на момчето.

- Завържи бейби, а Кали изтегли - продължаваше да вика негърът.

Стас не се поколеба нито миг. Като уви Нели с постелята, за да не се впие въжето в тялото й, върза я с него през кръста, след това я вдигна нагоре с прострени ръце и извика:

- Тегли!

Като настани малката бейби, негърът пусна отново въжето на Стас, но той подобно капитан на потъващ кораб, който напуска последен палубата, заповяда на Меа да се изкачи преди него.

Нея Кали не трябваше въобще да я тегли, защото само за миг тя се изкачи по въжето с такава сръчност, сякаш беше родна сестра на шимпанзето.. На Стас му беше по-трудно, но и той се оказа достатъчно добър гимнастик, за да преодолее тежестта на собственото си тяло, на пушката и повече от десетина патрона, с които бе напълнил джобовете си. Така и четиримата се намериха на дървото, До такава степен Стас беше свикнал да мисли при всяко положение, -за Нели, че и сега се зае да провери .няма ли опасност да падне, достатъчно ли е мястото и може ли да си легне. Като се успокои, той започна да си блъска главата как да я предпази от дъжда. Срещу него обаче нямаше никакво средство. Да се направи някакъв покрив над главата й би било .лесно през деня, но сега ги обгръщаше такъв мрак, че самите те въобще не се виждаха помежду си. Ако поне бурята престанеше и ако можеха да накладат огън, щяха да изсушат дрехите на Нели! Стас си мислеше с отчаяние, че измокреното до кости момиче неминуемо ще усети сутринта Първите пристъпи на тропическата треска.

Страхуваше се, че след бурята, призори, ще стане студено, както беше през миналите нощи. Досега обаче пристъпите на вятъра бяха топли, а дъждът като загрят. Стас се учудваше само на упоритостта му, защото знаеше, че тропическите бури колкото са по-свирепи, - толкова по-кратко продължават.

Едва след доста време гръмотевиците заглъхнаха и напорът на вятъра отслабна, но дъждът продължаваше да вали, макар и не толкова проливен както в началото, но едър и обилен, та листата на набака не представляваха вече никаква закрила. Отдолу се дочуваше шум от вода, сякаш цялата джунгла се беше превърнала в езеро. Стас си помисли, че в прулома ги е очаквала неизбежна гибел. С дълбока скръб го изпълваше също така Мисълта, за участта на Саба и не се осмеляваше да заговори за него с Нели. Все пак имаше малка надежда, че умното куче е намерило безопасно място някъде между стърчащите над прулома скали. Но нямаше никаква възможност да му се помогне с каквото и да било..

И така, те седяха мокри един до друг между широкостволите клони в очакване на деня. След още няколко часа въздухът започна да изстива и накрая дъждът престана. Изглежда водата вече се стичаше само надолу по наклона, защото не се чуваше нейният плясък и шум. Стас беше забелязъл през миналите дни, че Кали умее да разпали огън дори от мокри клони, затова му дойде на ум да накара негъра да слезе и да опита и сега. Ала в момента, когато се обърна към него, стана нещо, което накара и четиримата да изтръпнат.

Внезапно конско цвилене раздра дълбоката нощна тишина - страшно, потресаващо, пълно с болка, тревога и смъртен ужас. В тъмнината нещо закипя, разнесе се късо хриптене, последваха глухи стенания, второ, още по-ужасяващо конско цзилене, след което всичко утихна.

- Лъвове, велики господарю! Лъвове убиват коне! - прошепна Кали.

В това нощно нападение, в тази бруталност на зверовете и въз внезапното изтребване на беззащитните животни имаше нещо толкова ужасно, че за миг Стас изтръпна и забрави за пушката. Всъщност какъв смисъл имаше да стреля в подобна тъма? Най-много блясъкът и гърмът да изплашат нощните убийци и те да изоставят удушените вече коне и да подгонят другите, които са се пръснали и избягали от мястото на бивака, доколкото биха могли да стигнат далеч със спънатите си крака.

Тръпки побиха Стас при мисълта какво щеше да стане, ако бяха останали долу. Притисната към него, Нели трепереше силно, обзета сякаш от първия пристъп на треската, но дървото ги предпазваше поне от нападение. Кали просто им беше спасил живота.

Все пак това беше страшна нощ - една от най-страшните през цялото пътуване.

Те седяха като мокри птици на клона, вслушвайки се какво става долу. А там известно време цареше, дълбоко мълчание, но скоро след това се дочу ръмжене, звуци като че ли от мляскане, смучене на откъснатите парчета месо, придружено от хрипливото дишане и пъшкане на зверовете.

Миризмата на сурово месо и кръв стигна чак до дървото, защото лъвовете пируваха на не повече от двайсетина крачки от зерибата .

И пируваха толкова дълго, че накрая Стас го хвана яд. Взе пушката и гръмна по посока на шума.

Отвърна му само прекъснат гневен рев, след който се чу трясъкът на костите, трошени от мощните челюсти. В дълбочината на мрака просветнаха синкавочервените очи на хиените и чакалите, които чакаха своя ред.

Така минаваха дългите часове на нощта.

Най-после слънцето изгря и освети джунглата, китките дървета и цялата гора. Лъвовете изчезнаха, преди първият лъч да блесне на хоризонта. Стас заповяда на Кали да накладе огън, а на Меа да извади вещите на Нели от корената торба, в която бяха прибрани, да ги изсуши преоблече момичето колкото може по-бързо. А той самият взе пушката и отиде да разгледа бивака и да види опустошенията, причинени от бурята и от двамата нощни убийци.

Точно зад зерибата, от която бяха останали само колчетата, лежеше първият кон, почти наполовина изяден, на сто крачки по-нататък - вторият, едва наченат, а до самия него - третият, с разкъсан корем и разбит череп. Всички те представляваха страшна гледка, защото очите им бяха отворени със застинал в тях ужас, муцуните им - озъбени. Земята беше изпотъпкана, в ямичките имаше цели локви кръв. Такава ярост обзе Стас, че в този миг той почти желаеше да се появи зад някой храст рошавата глава на ленивия след нощния пир разбойник, за да може да забие куршум в нея. Ала трябваше да отложи отмъщението си за по-късно, защото сега имаше друга работа. Трябваше да намери и да хване останалите коне. Момчето предполагаше, че са се скрили в гората, както и Саба, чийто труп никъде не се виждаше. Надеждата, че верният другар при пътешествието не е станал жертва на хищниците, зарадва до такава степен Стас, че настроението му се подобри, а радостта -му нарасна още повече, когато намери магарето. Оказа се, че мъдрият дългоушко дори не се бе мъчил да бяга много надалеч. Просто беше се заврял зад зерибата - в ъгъла между могилата на термитите и дървото -и там със защитени глава и хълбоци бе чакал да види какво ще се случи по-нататък, готов за всеки случай да отблъсне нападението със смело чифте. Но изглежда лъвовете въобще не го бяха забелязали, а когато слънцето изгря и опасността беше минала, той бе сметнал за разумно да си легне и да си почине след изпълнената с драматични събития нощ.

Като обикаляше край бивака, Стас най-после намери по размекнатата земя отпечатъци от конски копита. Следите водеха към гората, след това завиваха към прулома. Това беше добре, защото да се хванат конете в прулома не беше много трудно. Двайсетина крачки по-нататък в тревата намери въжето, което един от конете беше скъсал при бягането. Той сигурно бе избягал много далеч, та засега можеха да го считат за изгубен. Другите два Стас забеляза зад една ниска скала, не в самата падина, а на брега. Единият се въргаляше; другият щипеше светлозелената трева. И двата изглеждаха много изморени, като след дълъг път. Но дневната светлина беше пропъдила тревогата от сърцата им, защото посрешнаха Стас с късо приятелско процвилване. Конят, който се въргаляше, скочи на крака и момчето забеляза, че и той се е освободил от примката, но за късмет бе предпочел все пак да остане при другаря си, вместо да бяга накъдето му видят очите.

Стас остави и двата коня при скалата и отиде до брега на прулома, за да провери възможно ли е по-нататъшното пътуване по него. Видя, че поради големия наклон водата вече беше се изцедила и дъното бе почти сухо. След малко вниманието му привлече някакъв белезникав предмет, заплетен в лианите, увиснал по отсрещната скална стена. Оказа се, че това е покривът на палатката, който поривът на вихъра беше донесъл чак тук и беше забил високо в гъсталака, тъй че водата не беше го отвлякла.. Все пак палатката предпазваше Нели по-добре, отколкото изплетената набързо от клони колиба, затова намирането на тази изчезнала част зарадва много Стас.

Но неговата радост стана още по-голяма, когато от скалната ниша, -скрита малко по-високо под лианите, изскочи Саба с някакво животно в устата, чиито глава и опашка висяха от двете страни на муцуната му. За миг силното куче се покатери нагоре и остави пред краката на Стас петниста хиена със строшен гръб и откъснат крак, след това като въртеше опашка, започна да полайва радостно, сякаш, искаше да каже: "Изплаших се от лъвовете, признавам си, но пък и вие, право казано, седяхте на дървото като токачки. Виж, че все пак не съм пропилял напразно нощта."

И толкова беше горд от себе си, че Стас едва успя да го накара да остави вонящото животно и Да не го занесе подарък на Нели.

Когато двамата се върнаха, в бивака гореше буен огън, в съдовете кипеше вода, в която се варяха зърна . дура, две токачки и пушени парчета месо от гну. Нели беше вече преоблечена в сухи дрехи, но изглеждаше много зле и беше толкова бледа, че Стас се изплаши за нея и като хвана ръката й, за да провери дали има температура, попита:

-Нели, какво ти е?

- Нищо ми няма, Сташек, само много ми се спи.

- Вярвам ти. След такава нощ! Слава богу, ръцете ти са студени. Ах! Каква беше тази нощ! Разбира се, че ще ти се спи. И на мен също. Но не се ли чувствуваш болна?

- Малко ме боли главата.

Стас постави ръка на челото й. Главата й беше студена, ръцете - също и това беше признак на голямо изтощение и отпадналост, затова момчето въздъхна и каза:

- Ще си хапнеш топла храна, после веднага ще си легнеш да спиш и ще спиш чак до вечерта. Днес поне времето е хубаво и няма да бъде като вчера.

Нели го погледна изплашено.

- Но нали няма да нощуваме тук?

- Тук не, защото тук лежат удушените коне, ще изберем друго дърво, или пък ще отидем в прулома и ще направим такава зериба, каквато няма втора на света. Ще спиш спокойно, както в Порт Саид.

Но тя скръсти ръце й започна да го моли със сълзи на очи да заминат по-нататък, защото на това страшно място няма да може да затвори очи и сигурно ще се разболее. Тя така го молеше и повтаряше, гледайки го в очите: "Нали, Сташек? Нали?"- че той се съгласи на всичко.

- Тогава ще тръгнем по прулома - каза той, - защото там има сянка. Обещай ми обаче, че ако не ти стигнат силите или не се почувствуваш добре, ще ми кажеш.

- Ще ми стигнат, ще ми стигнат! Ще ме вържеш за седлото и ще спя много добре.

- Не. Аз ще се кача на същия кон и ще те придържам, Кали и Меа ще се качат на другия, а магарето ще носи палатката.

- Добре! Добре!

- Веднага след закуската трябва малко да поспиш. И без това не можем да тръгнем преди обед, защото имаме много работа. Трябва да хванем конете, да сгънем палатката, да подредим по-иначе дисагите. Част от нещата ще оставим, защото сега имаме само два коня. За всичко това ни трябват няколко часа, а през това време ти ще поспиш и ще се ободриш. Днес ще бъде горещо, но под дървото ще има хубава сянка.

- Ами ти и Меа, и Кали? Жал ми е, че само аз ще спя, а вие трябва да се мъчите...

- Нищо, и за нас ще има време. За мен не се тревожи. През време на изпитите в Порт Саид аз понякога не спях по цели нощи, за което баща ми дори не знаеше... Приятелите също не спяха. Но мъжът е нещо друго, а не такава мушичка като тебе. Нямаш представа как изглеждаш днес... сякаш си от стъкло! Останали са ти само очите и косата, а лицето въобще го няма.

Той говореше така на шега. но вътрешно се страхуваше, защото при силна дневна светлина лицето на Нели имаше болнав вид, и Стас за пръв път разбра ясно, че ако работите вървят така и занапред, бедното дете не може би, а неминуемо ще умре. При тази мисъл краката му се разтрепераха, защото изведнъж усети, че ако тя умре, той също няма за какво да живее, нито да се връща в Порт Саид.

"Какво ще правя тогава?" - помисли си той.

Обърна се за малко, за да не забележи Нели мъката и страха в очите му, след това отиде при събрания багаж под дървото, отхвърли дебелото наметало, с което беше покрито сандъчето с патроните, отвори го и започна да търси нещо.

Там той съхраняваше в малко стъклено флаконче последния прах хинин и го пазеше като зеницата на очите си за "черни дни", т.-е. в случай че Нели се разболее от тропическа треска. Но сега беше почти сигурен, че след такава нощ неминуемо ще настъпи първата криза, затова реши да я предотврати. Вършеше това със свито сърце, защото си мислеше какво ще стане по-късно, и ако не беше това, че на мъж и на началник на керван не подхожда да плаче, той би се разплакал над този последен прах.

И като искаше да прикрие вълнението си, той придаде на лицето си твърде строг израз, върна се при момичето и каза:

- Нели, вземи преди ядене последния хинин.

А тя го попита:

- Ами ако ти се разболееш от треска?

- Тогава ще се треса. Сега вземи, казвам ти.

Тя взе праха, без да упорствува повече, защото, откакто той изби суданците, малко се страхуваше от него, въпреки грижите, с които я обграждаше, и добрината, която проявяваше към нея. После седнаха на закуска и след мъчителната нощ супата от токачки се оказа много вкусна. Веднага след закуската Нели заспа и не се събуди няколко часа. През това време Стас, Кали и Меа стегнаха кервана, донесоха от прулома покрива на палатката, оседлаха конете, натовариха магарето и закопаха под корените на набака нещата, които не можеха да вземат. По време на работата ги измъчваше страшна жажда за сън, но Стас, от страх да не се успят, позволи - на себе си и на тях - да подремнат един след Друг.

Може би беше около два часът, когато отново тръгнаха на път. Стас държеше пред себе си Нели, Кали яздеше с Меа на другия кон. Не слязоха обаче направо в дола, а се придвижиха между брега и гората.

Само през тази дъждовна нощ младата джунгла беше израсла доста, но почвата под нея беше черна и личаха следите от огън. Лесно беше да се разбере, че оттук или беше минал Смаин със своя отряд, или пожарът беше дошъл отдалече, гонен от вятъра из сухата джунгла и Накрая попаднал на мокър лес, беше се промъкнал през не особено широкото пространство между него и прулома и бе отминал по-нататък. Стас искаше да провери няма ли по този път някакви следи от биваци на Смаин или пък отпечатъци от копита и с радост се увери, че не се забелязва нищо такова. Кали, който добре разбираше от подобни неща, твърдеше със сигурност, че огънят е бил донесен от вятъра и оттогава са минали вече петнайсетина дни.

- Това означава - забеляза Стас, - че Смаин със своите махдисти е стигнал вече бог знае къде и че в никакъв случай не ще попаднем в ръцете му.

След това двамата с Нели започнаха да разглеждат с любопитство растителността, защото никога досега не бяха преминавали така близо до субтропическа гора. Сега пътуваха точно покрай нея, за да имат сянка над главите си. Тук земята беше влажна и мека, обрасла с тъмнозелена трева, мъх и папрат. Тук-таме се срещаха стари, изгнили дънери, покрити сякаш с килим от чудесни орхидеи с пъстри като пеперуди цветчета, и със също такава пъстра чашка в средата на венчето. Там, където проникваше слънцето, земята беше позлатена от други странни орхидеи, дребни и жълти, с две листенца на цвета, издигнати край трето листенце и образуващи фигурка, която приличаше на главата на животно с големи заострени уши. На някои места лесът беше подплатен с храсти от див ясмин, сплетени в гирлянди от тънки виещи се растения с розови цветове. Плитките оврази и падини бяха обрасли с папрати, сбити в един непроницаем гъсталак: едни ниски, широколистни, други високи, с обвити като къдели стебла, стигащи чак до първите клони на дърветата и прострени под тях като изящна зелена дантела. Навътре дърветата не бяха еднакви: финикови и ветрилови палми, хлебни и смокинови дървета, еуформни и различни гигантски акации, дървета с тъмни и лъскави листа, светли или червени като кръв - едно до друго, дънер до дънер, преплели клоните си, отрупани с жълти и пурпурни цветове, те приличаха на свещници.