Хенрик Сенкевич

На Стас му се виеше свят, не можеше да си поеме дъх, пясъкът го ослепяваше. Но от време на време му се струваше, че чува плача и виковете на Нели, затова мислеше само за нея. Като се възползува от това, че камилите стояха събрани на куп и Идрис не можеше да го пази, той реши тихо да се прехвърли на камилата на момичето, вече не за да бяга, а да му даде помощ и смелост. Но едвам сви крака под себе си и протегна ръце, за да се хване за ръба на седлото на Нели, огромната ръка на Идрис го дръпна. Суданецът го грабна като перце, постави го пред себе си и започна да го омотава с палмово въже, а след като върза ръцете му, провеси го през седлото. Стиснал зъби, Стас се бранеше колкото можеше, но напразно. С пресъхнало гърло и с пясък в устата той не можеше и не искаше да убеждава Идрис, че е желаел само да помогне на момичето, а не да бяга.

След малко обаче, като усети, че се задушава, той започна да вика със задавен глас:

- Спасявайте малката бинт!... Спасявайте малката бинт!

Но арабите предпочитаха да мислят за собствения си живот. Виелицата беше станала толкова страшна, че не можеха нито да седят на камилите, нито пък камилите можеха да устоят на едно място. Двамата бедуини заедно с Хамис и Гебхър скочиха на земята, за да държат животните за поводите, вързани за юздите под долната им челюст. Идрис избута Стас в задната част на седлото и направи същото. Животните се разкрачиха по-широко, за да устоят на бесния вятър, но нямаха сили и керванът, шибан сякаш със стотици бичове от чакъл и с пясък, който бодеше като игли, започна ту бавно, ту по-бързо да отстъпва под неговия напор. Вихърът понякога изравяше трапове под краката им; друг път пясъкът и чакълът се сипеха по хълбоците на камилите и за миг образуваха купчини, стигащи до коленете им.: и по-високо. Така минаваше час след час. Опасността ставаше все по-страшна. Идрис разбра най-после, че единственото спасение е да се качат на камилите и да препускат с вихъра. Но това означаваше да се връщат към Фаюм, където ги чакаше египетски съд и бесило.

- Хм! Няма как - помисли си Идрис. - Ураганът е спрял и потерята, а когато престане, отново ще се впуснем на юг.

И той се развика да се качват на камилите. Тогава се случи нещо, което напълно промени положението.

Ето че внезапно мрачните, почти черни пясъчни облаци бяха осветени от синкава светлина. След това тъмнината стана още по-дълбока, но в същото време се въздигна спящ във висините и събуден от вихъра гръм, който започна да преваля между Арабската и Либийската пустиня - мощен, страшен, може да се каже гневен. Сякаш от небесата се събаряха планини и скали. Оглушителният екот се усилваше., разтърсваше света, започна да обикаля целия кръгозор - избухваше на места с такава страшна сила, сякаш разделените небесни сводове рухваха на земята, след това отново продължаваше с глух, непрекъснат грохот, отново избухваше, отново се пречупваше, заслепяваше със светкавици, удряше с гръмотевици, слизаше ниско, издигаше се, ехтеше и не изчезваше.

Сякаш изплашен, вятърът притихна, а когато дълго след това - някъде в безкрайната далечина - желязната верига на небесата прозвънтя за последен път след гърма, настана мъртва тишина.

Но след малко в тишината се обади гласът на водача:

- Бог е над вихъра и бурята! Спасени сме! Тръгнаха. Ала бяха погълнати от непроницаемата нощ,

та макар камилите да вървяха наблизо, хората не се виждаха и трябваше всеки миг да се обаждат на глас, за да не се изгубят. От време на време ярки светкавици, сини или червени, осветяваха пясъчното пространство, но след тях отново падаше мрак, толкова гъст, че почти можеше да се пипне с ръце. Въпреки успокоението, което гласът на водача вля в сърцата на суданците, безпокойството още не ги напускаше поради това, че се придвижваха слепешком, без да знаят със сигурност в каква посока се движат - не се ли въртят в кръг, не се ли връщат на север. Животните се спъваха често и не можеха да тичат бързо, а освен това дишаха някак си странно и толкова шумно, та на ездачите им се струваше, че цялата пустиня диша разтревожена. Най-после паднаха първите едри капки на дъжда, който почти винаги идва след ураган, и в същото време гласът на водача се обади от тъмнината:

- Кхор!...

Намираха се над дълбока падина. Камилите се спряха до брега, след това внимателно започнаха да слизат към дола.

Кхорът беше широк, осеян долу с камъни, между които растяха хилави трънливи храсти. Южната му стена се образуваше от високи скали с много криволици и пукнатини. Арабите гледаха всичко това при светлината на тихите, но все по-чести светкавици. Скоро те откриха в скалната стена нещо като плитка пещера или по-точно обширна ниша, в която хората можеха лесно да се съберат и ако завали пороен дъжд, да намерят подслон. Камилите също се сместиха удобно на малката височинна пред самата ниша. Бедуините и двамата суданци снеха от тях багажа и седлата, за да могат да си починат добре, а в това време Хамис, синът на Хадиги, започна да сече трънливи храсти за огън. Големи, отделни капки дъжд падаха постоянно, но пороят започна едва когато хората вече бяха се настанили за нощуване. Отначало сякаш се спускаха водни нишки, след това - въжета и накрая като че ли върху земята, се изсипваха цели реки от невидимите облаци. Точно такива дъждове, каквито се случват веднъж на няколко години, дори през зимата повишават нивото на водата в каналите, и в Нил, а в Аден пълнят огромните резервоари, без които градът не би могъл въобще да съществува. Никога през живота си Стас не беше виждал подобно нещо. В дъното на кхора" започна да шуми поток, входът към нишата сякаш бе преграден от водни завеси, наоколо се чуваше само плясък и бълбукане. Камилите стояха на височинката и пороят можеше най-много да ги изкъпе, но арабите често надничаха навън, за да видят дали животните не са в опасност. А на хората им беше приятно да седят в защитената от дъжда пещера, край светещия на сухото огън, запален от храстите. Върху лицата им се изписваше радост. Веднага след пристигането Идрис развърза ръцете на Стас, за да може да яде и сега се обърна към него, усмихвайки се подигравателно:

- Махди е по-голям от всички бели магьосници. Той потуши урагана и изпрати дъжд.

Стас не отговори нищо, защото се зае с полуживата Нели. Най-напред той изтърси пясъка от косите й, след това поръча на старата Динах да разопакова нещата, които беше взела във Фаюм, уверена, че децата отиват при родителите си, взе кърпа, потопи я във вода и изтри с нея очите и лицето на момичето. Динах не можеше да направи това, защото виждаше слабо, и то само с едното око, а по време на урагана ослепя съвсем и промиването на пламналите в огън клепачи засега не беше облекчило положението й. Нели се поддаваше пасивно на всички целебни действия, които вършеше Стас, и само го гледаше като уморено птиче; едва

когато й свали обувките, за да изтърси от тях пясъка, а след това й приготви постелята, тя преметна ръчички през шията МУ- Сърцето му се изпълни със съжаление. Той се почувствува закрилник, по-голям брат и единствен защитник на Нели, като усети същевременно, че силно обича малката си сестричка, много повече от когато и да било досега. Обичаше я и в Порт Саид, но я смяташе за сополанче и никога и през ум не му беше минало да я целуне по ръката за лека нощ. Ако някой му беше подхвърлил подобна мисъл, щеше да сметне, че младеж, който е навършил тринайсет години, не може да прави подобни неща, без да бъде засегнато неговото достойнство. Ала сега общата участ пробуди у него скрита нежност и той целуна не едната, а двете ръчички на момичето.

Той си легна, но продължаваше да мисли за нея и реши да извърши нещо необикновено, за да я изтръгне от този плен. Беше готов на всичко, дори на рани и смърт, единствено със скритото в душата си малко желание - раните да не го болят твърде много, а смъртта да не бъде съвсем необходима и истинска, защото в такъв случай нямаше да може да види щастието на освободената Нели. След това започна да размишлява върху най-героични начини за спасение, но мислите му взеха да се замъгляват. Стори му се за миг, че ги засипват цели облаци пясък, след това, че всички камили връхлитат върху главата му - и заспа.

След като прегледаха камилите, арабите, съсипани от борбата с урагана, също потънаха в дълбок сън. Огънят угасна, в нишата настъпи мрак. Скоро се разнесе хъркането на хората, а отвън достигаше плясъкът на пороя и шумът на водата, разбиваща се о камъните в дъното на кхора Така минаваше нощта.

Ала преди пукването на зората Стас се събуди от дълбокия сън, усещайки студ. Оказа се, че водата, събрана в трапчинките отгоре върху скалата, се просмуква полека през някаква пукнатина в свода на пещерата и капка по капка започна да се оцежда върху главата му. Момчето седна на постелята и известно време се бореше със съня, без да може да съобрази къде е и какво става с него.

След малко обаче то дойде на себе си.

"Да! - помисли си. - Вчера имаше ураган, а ние сме отвлечени и това е пещерата, в която се укрихме от дъжда."

И започна да се оглежда наоколо. Най-напред видя изненадан, че дъждът е преминал и че в пещерата никак не е тъмно, защото я осветява залязващата вече месечина, увиснала ниско на небосклона. От нейните бледи лъчи се виждаше цялата вътрешност на широката, но плитка ниша. Стас видя ясно легналите до него араби, а от другата страна на пещерата бялата рокля на Нели, която спеше с Динах.

И отново голяма нежност овладя сърцето му.

"Спи Нели . .. спи - говореше си той, - а аз не спя... трябва да те спасявам."

След това погледна арабите и добави наум:

"Ах, бих искал всичките тези бандити да ги ..."

Изведнъж трепна.

Ето че погледът му се спря върху кожената кутия, в която се намираше подареният за Коледа от баща му щуцер, и върху кутията с патроните, оставена толкова близко между него и Хамис, че беше достатъчно само да протегне ръка, за да я достигне.

Сърцето му заудря като с чук. Ако можеше да грабне пушката и патроните, щеше направо да стане господар на положението. В такъв случай достатъчно беше само да се измъкне тихо от нишата, да се скрие на няколко десетки крачки между скалните блокове и оттам да пази изхода.

"Суданците и бедуините - мислеше си той, - когато се събудят и забележат, че ме няма, ще изскочат заедно от пещерата, но тогава с два изстрела ще поваля първите двама, а докато дотичат другите двама, пушката отново ще бъде заредена. Ще остане Хамис, но с него лесно ще се оправя."

Тук той си представи четирите трупа, проснати в кръв и ето че страхът и ужасът стиснаха гърдите му. Да убие четирима човека! Вярно, че те са бандити, но все пак това е ужасно. Припомни си как веднъж в Порт Саид беше видял работникфелах, убит от ръчката на парната дълбачка, и колко страшно впечатление му бяха направили тези треперещи в червената локва човешки останки. И той изтръпна от спомена само. А сега ще трябва четирима ... И грях, и ужас! . . . Не, не, никога не ще може да направи това.

Започна борба с мислите си. За себе си няма да го направи, не! Но тук става дума за Нели, за нейната защита, за спасението на нейния живот, защото всичко това тя няма да издържи и сигурно ще умре или по пътя, или сред дивите и побеснели орди на дервишите. Какво означава кръвта на такива нещастници спрямо живота на Нели и има ли право да се колебае в подобно положение? - Заради Нели! Заради Нели!

Но изведнъж в главата на Стас като вихър се втурна мисъл, от която му настръхнаха косите. Какво ще стане, ако някой от тези разбойници опре нож о гърдите на Нели. и заяви, че ще я убие, ако той, Стас, не се предаде и не им върне пушката. Тогава какво?

Тогава отговори си само момчето - ще се предам веднага.

И с чувство за своето безсилие .той отново се хвърли върху постелята.

Луната надничаше през входа на пещерата вече само под ъгъл и вътре стана по-тъмно. Арабите продължаваха да хъркат. Стас полежа известно време, след това в главата му започна да просветва нова мисъл.

Като се измъкне с оръжието, ако се скрие сред скалите и не избива хората, а застреля камилите? Жалко за невинните животни - мъчно ще му бъде за тях наистина, но какво да се прави! Та нали хората избиват животните не само за спасяването на човешки живот, но и заради вареното и печеното. И така почти е сигурно, че ако убие четири, а още по-сигурно - пет камили, по-нататъшното пътуване ще стане невъзможно. Никой от кервана не би се осмелил да отиде в крайбрежните села за закупуване на нови камили. А в такъв случай Стас от името на бащите ще обещае на хората, че няма да бъдат наказани, дори ще им обещае и парични награди - и ... няма да им остане никакъв друг избор, освен да се върнат.

Така. Ако обаче не му дадат време да извърши тези обещания и го убият в пристъпа на първата си ярост?

Трябва да му дадат време и да го изслушат, защото с пушката в ръце ще може да ги задържи на почетно разстояние, докато всичко им каже. Когато стори това, те ще разберат, че единственото спасение за тях е да се предадат. Тогава ще застане начело на кервана и ще го поведе направо към БахърЮсеф и към Нил. Сега наистина са доста далеч, може би на един или два дни път, защото от предпазливост арабите свиха доста навътре в пустинята. Но това не е пречка, нали ще останат няколко камили, а на една от тях ще пътува Нели. Стас започна внимателно да оглежда арабите. Всички спяха дълбоко, както спят безкрайно изморени хора, но понеже нощта беше към края си, можеха скоро да се събудят. Трябваше веднага да се действува. Не беше трудно да вземе кутията с патроните, защото тя се намираше съвсем близо. По-трудно беше с пушката, която Хамис постави от другата си страна. Стас се надяваше, че ще успее да я открадне, но реши да я извади от калъфа и да сглоби цевите с приклада, едва когато бъде на двайсетина крачки от пещерата, защото се страхуваше щракането на желязото да не събуди спящите.

Настъпи решителният момент. Момчето се изви като дъга над Хамис и хвана калъфа за дръжката, вдигна го и започна да го премества към себе си. Сърцето му биеше силно, притъмняваше му пред очите, дишането му се ускори, но той, стиснал зъби, се опитваше да овладее вълнението си. Когато обаче ремъците, опасващи кутията, изскърцаха леко, капки студена пот избиха по челото му. Тази секунда му се стори цял век. Но Хамис не трепна. Калъфът описа над него дъга и бе поставен тихо до кутията с патроните.

Стас си отдъхна. Половината работа беше свършена. Сега трябваше да се измъкне безшумно от пещерата, да пробяга двайсет-трийсет крачки, след това да се скрие между скалите, да извади калъфа, да сглоби пушката, да я напълни и пусне в джобовете си петнайсетина патрона. Тогава керванът наистина ще бъде на негово разположение.

Черният силует на Стас се очерта върху фона на по-светлия вход на пещерата. Още секунда и вече ще бъде навън. Още минута и ще се скрие зад чупките на скалите. А тогава дори някой от разбойниците да се събуди, докато разбере какво е станало, докато събуди другите - ще бъде късно. От страх да не търкулне някой камък, каквито имаше много на прага на пещерата, момчето измъкна единия си крак и започна да опипва с него твърда почва.

И вече подаваше главата си от отвора, вече щеше да се покаже целият, когато изведнъж се случи нещо, от което се смръзна кръвта в жилите му.

Ето че сред дълбоката тишина проеча като гръм радостният лай на Саба, изпълни целия прулом и събуди заспалото в него ехо. Арабите скочиха от сън като един човек и първото нещо, което им се хвърли в очи, беше Стас, с калъфа в една ръка и с кутията в друга...

Ех, Саба, какво направи ти! -

уХ, .

- Дяволът се е вселил в него! - извика с бледо от страх и вълнение лице Идрис.

- Щеше да ни изпозастреля като диви гъски.1 - добави Гебхър.

- Ах, ако не беше кучето... - Бог го е изпратил.

- А искахте да го убиете! - каза Хамис.

- Отсега нататък никой няма да го докосне. .

- Винаги ще му даваме кокали и вода.

- Аллах, аллах! - повтаряше Идрис, който още не можеше да се успокои. - Смъртта висеше над нас. Уф!

И започнаха да поглеждат лежащия Стас с ненавист, но и с известно учудване, че едно малко момче можеше да им донесе поражение и смърт.

- В името на пророка! - обади се един от бедуините. -Трябваше да попречим на този син на Иблис да ни откъсне главите. Змия караме на Махди! Какво мислите да направим с него?

- Трябва да му отрежем дясната ръка! - извика Гебхър. Бедуините не отговориха нищо, но Идрис не се съгласи.

Дойде му на ум, че ако потерята ги хване, върху тях ще падне още по-страшно наказание за осакатяването на момчето. Пък и кой може да гарантира, че Стас няма да умре след операцията. И в такъв случай за размяна срещу Фатма и нейните деца ще остане само Нели.

И когато Гебхър извади ножа, за да изпълни своята закана, Идрис го хвана за китката на ръката и го задържа:

- Не! - каза той. - Срамно би било петима воини на Махди да се боят толкова от едно християнско кученце, та чак да му режат ръката. Ще го връзваме нощем, а за това, което искаше сега да направи, ще получи десет камшика.

Гебхър беше готов веднага да изпълни присъдата, но Идрис го отблъсна отново и заповяда на един от бедуините да бие Стас, като му прошепна на ухото да не удря много силно. А тъй като Хамис не искаше да се бърка в нищо, може би поради бившата си служба при инженерите или по някакви други причини, вторият бедуин събори Стас по очи на земята и тъкмо да започне екзекуцията, неочаквано се появи друга пречка.

В отвора на нишата се показа Нели със Саба.

Заета с любимото си куче, което нахлу в пещерата и веднага се хвърли в краката й, тя чуваше наистина виковете на арабите, но тъй като арабите и бедуините в Египет крещят при всеки повод, като че ли ще скочат да се избиват един друг, тя не обърна внимание на това. Едва когато повика Стас и не получи никакъв отговор, излезе да види дали вече не се е качил на камилата и при първия утринен блясък с ужас видя Стас да лежи на земята, а над него - бедуин с камшик в ръка. Като видя това, тя започна да крещи до небесата и,да тропа с крака, а тъй като бедуинът не й обърна внимание и нанесе първия удар, тя се хвърли напред и закри момчето със себе си.

Бедуинът се поколеба, защото не му беше заповядано да бие малкото момиченце, а в това време се разнесе нейният пълен с отчаяние и ужас глас:

- Саба! Саба!

И Саба разбра какво става -с един скок той се намери при децата. Козината му по врата и гърба настръхна, очите му пламнаха с червен блясък, в гърдите му и в мощното гърло сякаш заехтя гръм.

След това бърните на набръчканата му муцуна се вдигнаха бавно нагоре и откриха дългите бели зъби чак до кървавите венци. Сега огромният мастиф започна да върти главата си надясно и наляво, сякаш искаше да покаже добре на суданците и бедуините своя страшен "комплект" и да им каже: "Виждате! Ето с какво ще защищавам децата."

Бедуините се отдръпнаха бързо, защото вече знаеха, че Саба им бе спасил живота и друго - беше съвсем ясно, че ако някой се приближи в този миг до Нели, разяреният мастиф веднага ще забие зъби в гърлото му. Затова стояха безпомощни, споглеждайки се с плахи погледи и сякаш един друг се питаха какво трябва да правят сега.

Колебанието им продължи толкова дълго, че Нели успя да извика старата Динах и й каза да разкъса вървите на Стас. Тогава момчето се изправи и с длан върху главата на Саба се обърна към бедуините:

- Не исках да избивам вас, а само камилите - каза през стиснати зъби.

Но и тази вест толкова много изплаши арабите, че те неминуемо биха се хвърлили отново върху Стас, ако не бяха пламналите очи и настръхналата все още козина на Саба. Гебхър дори скочи към него, но едно глухо изръмжаване го закова на място.

За миг настъпи мълчание, след което се чу силният глас на Идрис:

- На път! На път!
XI

Измина ден, нощ и още един ден, а те продължаваха да препускат все на юг, спирайки се само за малко в кхорите, за да не преуморяват прекалено много камилите, да ги напоят, нахранят, както и да разделят храната и водата помежду си. От страх пред погерята те свиха още по на запад, тъй като известно време не трябваше да се грижат за вода. Пороят наистина продължи не повече от седем часа, но беше толкова обилен, сякаш се бяха откъснали и паднали върху пустинята цели облаци; ето защо както Идрис и Гебхър, така и бедуините знаеха, че на дъното на кхорите, където скалите образуват естествени вдлъбнатини и кладенчета, няколко дни поред ще се намира вода, която да стигне не само за тях и камилите, но дори и за запасяване. Както обикновено става, след големия дъжд настъпи прекрасно време. На небето нямаше никакво облаче, въздухът беше толкова прозрачен, че погледът стигаше до безкрайните далечини. Гъсто осеяно със звезди, небето искреше нощем и трептеше с хиляди диаманти. От пясъците на пустинята идваше освежителен хлад.

Гърбиците на камилите бяха станали вече по-малки, но добре хранените животни, според арабското определение, все още бяха "сербез", т. е. не губеха сили и бягаха с желание, та керванът се придвижваше напред незначително по-бавно от първия ден след тръгването от ГаракелСултани. Стас забеляза изненадан, че в някои кхори в защитените от дъжда скални процепи бедуините намират запаси от дура и фурми. Така той се досети, че преди да ги отвлекат, са били направени известни приготовления и че всичко предварително е било уточнено между Фатма, Идрис и Гебхър, от една страна, и бедуините, от друга. Лесно беше също да се отгатне, че последните двама са привърженици на Махди и вярващи в пророка, които искат да се промъкнат при него, затова лесно са били въвлечени в заговора на суданците. В околностите на Фаюм и около ГаракелСултани имаше много бедуини, които чергаруваха в пустинята заедно с децата и камилите и идваха в Мединет или по гарите да търсят работа. Стас обаче никога по-рано не беше виждал двамата, а и те сигурно не бяха идвали в Мединет, след като, както се оказа, не познаваха Саба.

На момчето му идваше на ум да опита да ги подкупи, но като си спомни горещите им възгласи, колкото пъти се споменеше в тяхно присъствие името на Махди, сметна това за невъзможно. И все пак той не остана пасивен към събитията, защото в неговата юношеска душа се криеше наистина учудваща енергия, която досегашните му неуспехи още повече подклаждаха. "Всичко, което предприех - казваше си той, - завършваше така, че ме биеха. Но дори всеки ден да ме налагат с бича, па дори и да ме убият, няма да престана да мисля за изтръгването на Нели и себе си от ръцете на тези бандити. Ако потерята ги хване, още по-добре, но аз ще се държа така, сякаш въобще не я очаквам." И при мисълта за това, което му се случи, при мисълта за тези изменчиви и жестоки хора, които след изтръгването на пушката го налагаха с юмруци и го ритаха, сърцето му продължаваше да тупти живо, упоритостта му растеше. Той се чувствуваше не само победен, но и унижен. Ала преди всичко чувствуваше страданията на Нели -и това усещане, заедно с горчивината, която се насъбра у него след последния неуспех, се превърнаха в неумолима ненавист към двамата суданци. Наистина той бе чувал неведнъж от баща си, че ненавистта заслепява и че на нея се поддават само онези души, които не умеят да се извисят към нещо по-хубаво; засега обаче той не можеше нито да я превъзмогне, нито да я прикрие в себе си. До такава степен не можеше да я прикрие, че Идрис забеляза това и започна да се безпокои, защото разбра, че ако потерята ги хване, той не може да разчита на застъпничеството на момчето. Идрис винаги беше готов на най-дръзки постъпки, но като човек, който не е лишен от разум, смяташе, че трябва всичко да се предвиди и в случай на нещастие да остави за себе си една отворена вратичка за спасение. Поради тези причини той искаше да се сдобри някак си със Стас след последната случка, затова при първото спиране започна с него следния разговор:

- След това, което искаше да направиш - каза той, -трябваше да те накажа, защото в противен случай онези щяха да те убият, но аз забраних на бедуините да те бият силно.