Херман Хесе Играта на стъклени перли



страница15/22
Дата13.04.2017
Размер6.51 Mb.
#19122
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   22

 Майстор Александер реши да се довери на това съображение и да остави извън играта целия служебен апарат. Едва сега, като бе намерено известно решение, той започна да обмисля работата до подробности и преди всичко да се пита какво наистина е справедливо или несправедливо в действията на магистъра, който естествено правеше впечатление на убеден в своята изрядност и в правотата на нечуваната си крачка. С желанието да даде някаква формулировка на дръзкото намерение на майстора на играта на стъклени перли, и Александер почна да проверява законите на ордена, които никой не познаваше така дълбоко, както той, и стигна до изненадващото заключение, че всъщност Йозеф Кнехт нито бе нарушил буквалния текст на правилника, нито бе възнамерявал да ги нарушава, тъй като по тяхната естествено от десетилетия непроверявана валидност във всяко време и за всеки член на ордена бе открита възможността да го напусне, а заедно с това и да се откаже от правата си и живота в касталийската общност. Щом Кнехт връщаше своя печат, обявяваше на ордена, че излиза и тръгваше за света вън от Касталия, с това той предприемаше нещо действително нечувано от незапомнени времена, нещо невъобразимо, страшно и може би твърде неподобаващо, но не накърняваше правилата на ордена. Че магистърът не искаше да направи тази необяснима, но формално в никакъв случай не в противоречие със закона крачка зад гърба на председателя на ръководството на ордена, а очи в очи с него, беше повече, отколкото го задължаваше буквата на правилника. Ала как многоуважаваният човек, един от стълбовете на йерархията, бе стигнал до идеята? Как можеше той да съобразява намерението си, което въпреки всичко беше отстъпничество, с писаните правила, щом като му го забраняваха и стотици неписани, но не по-малко свети и естествени връзки?

 Александер чу да бие някакъв часовник, изтръгна се от болезнените мисли, отиде да се окъпе, отдели десет минути за грижливи дихателни упражнения и се оттегли в своя кът за медитация, за да може преди съня да почерпи сила и спокойствие още от един час, а после до сутринта вече да не мисли за този случай.

 На другия ден един млад помощник отвежда магистър Кнехт от дома за гости на ръководството на ордена при председателя и става свидетел как двамата се поздравяват. На него, свикналия да наблюдава майстори на медитацията и себеовладяването и да живее сред тях, при все това в поздрава на двамата достопочтени му прави впечатление нещо особено, нова проява, небивала крайна степен на съсредоточеност и яснота. Това беше, така ни разказа той, не съвсем обичайно поздравление между двама носители на най-високи достойнства, един ведър и леко изпълняван церемониал или може би празнично-радостен тържествен акт, а от време на време приличаше на някаква надпревара в любезност, подчиненост и изтъквано смирение. И като че ли беше пристигнал някакъв чужденец, пътувал отдалеч, велик майстор на йогата, дошъл да засвидетелства уважението си на председателя на ордена и да се сравни с него. Думи и жестове, изпълнени със спокойствие, сдържаност и съсредоточеност, но и с едно скрито напрежение, сякаш те и двамата бяха осветени или заредени с електрически ток. Нашият доверен човек не могъл да види и да чуе повече от тази среща. Двамата изчезнали във вътрешността на помещението, вероятно в частния кабинет на майстор Александер, и прекарали заедно много часове, без някой да посмее да ги безпокои. Това, което се предава за разговорите им, произтича от случайни разкази на господин Десиньори, с когото Йозеф Кнехт споделил нещичко.

 — Вчера вие ме изненадахте — започна председателят — и почти щях да загубя самообладание. Междувременно обаче можах да поразмисля над всичко. Моето становище естествено не се е променило, аз съм член на колегията и на ръководството на ордена. Имате право да обявите излизането си от него и да се откажете от длъжността си и според буквалния текст на правилника. Вие сте стигнали дотам, че длъжността вече ви е тягостна и чувствате потребност от един опит да заживеете извън ордена. Мога ли да ви предложа да дръзнете за този опит, но не в смисъла на вашето бурно решение, а навярно под формата на една по-дълга или дори неограничена командировка? Нещо подобно целеше, струва ми се, и вашата молба.

 — Не съвсем — каза Кнехт. — Ако моята молба беше одобрена, аз наистина щях да остана в ордена, но не и на служба. Това, което вие толкова любезно предлагате, би било отклонение. Впрочем за Валдцел и за играта на стъклени перли не би бил от особена полза един магистър, който за дълго, за неопределено време, отсъства поради отпуск и за когото не се знае дали ще се върне, или не. И ако дори се завърне след година, след две, то що се отнася до длъжността и неговата дисциплина, играта на стъклени перли, той само ще я забрави и няма да научи нищо ново.

 Александер:

 — Може би той все пак би научил някои неща. Навярно би узнал, че светът отвъд е по-друг, отколкото си го е представял, и че се нуждае от него толкова малко, колкото и той самият от този свят, би се върнал обратно успокоен и би се радвал отново да живее сред старото и изпитаното.

 — Вашата доброта отива много далеч. Благодарен съм ви, но не мога да я приема. Това, което търся, е не толкова уталожване на едно любопитство или на някаква похот за светски живот, то е много повече — безусловност. Не искам да ида в света отвън с осигуровка за връщане в джоба в случай на разочарование, като някакъв предпазлив пътешественик, който отива да поразгледа малко света. Напротив, горещо желая дръзновение, утежняване и опасност, жаден съм за действителността, за задачи и дела, също и за лишения и страдания. Мога ли да ви помоля да не настоявате на вашето добродушно предложение и изобщо да не правите опит да ме разколебаете и примамите назад? Не би довело до нищо. Посещението ми при вас би загубило за мен своята стойност и святост, ако донесе едно закъсняло одобрение на молбата ми, за каквото вече не жадувам. След онази молба аз не съм стоял на едно място; пътят, по който поех, сега е всичко за мен, мой закон, моя родина, моя служба.

 С въздишка Александер му кимна благосклонно.

 — Нека приемем — каза той търпеливо, — че всъщност нищо не може да ви трогне и да промени вашето настроение. Вие сте, противно на целия ви външен облик, глух, разгневен до кръвожадност луд или яростен воин, който не се вслушва в никакъв авторитет, разум, доброта, на чийто път човек не бива да се изпречва. Искате да се откажа предварително да променя настроението ви или да ви влияя. Но говорете ми сега по това, което дойдохте да кажете тук, разправете ми историята на вашето отричане, обяснете ми делата и решенията, с които ни плашите! Все едно дали това ще бъде изповед, равносметка или обвинение, аз искам да го чуя.

 Кнехт кимна.

 — Разгневеният до кръвожадна лудост ви благодари и се радва. Няма да излагам обвинения. Това, което бих искал да кажа, само да не бе толкова тежко — невероятно трудно е то да се предаде с думи, — за мен има смисъла на едно приключване, а за вас вероятно на изповед.

 Той се облегна в креслото и погледна нагоре, където по свода на тавана още се провиждаха бледи следи от някогашната украса, от времето, когато Хирсланд бил манастир, нежни като в съновидение линии и багри на цветя и орнаменти.

 — Мисълта, че от една магистърска длъжност също можеш да се наситиш и да се откажеш, ме споходи за пръв път само няколко месеца след обявяването ми за майстор на играта на стъклени перли. Тогава един ден седях и четях книжката на моя някогашен прочут предшественик Лудвиг Васермалер, в която той, проследявайки цялата трудова година, месец след месец, даваше съвети и указания на своите последователи.

 Прочетох напомнянето му своевременно да се мисли за подготовката на публичните игри за текущата година и в случай че човек не изпитва удоволствие и му липсват идеи за игрите, да се настрои за тях чрез съсредоточаване. Когато с голямото си самочувствие на най-млад магистър четях това предупреждение, се усмихвах малко младежки високомерно над загрижеността на стария човек, който бе написал предупрежденията, но все пак в тях за мен звучеше нещо като сериозност и опасност, нещо заплашващо и притесняващо. Размисълът върху това ме доведе до решението: ако някога дойде ден, в който мисълта за близката тържествена игра вместо с радост ще ме изпълва със загриженост, вместо с гордост — със страх, то аз, за да не се мъча и терзая страшно с нова празнична игра, ще напусна и ще върна на колегията символите на властта си. За пръв път ме занимаваше тази мисъл още тогава, тъкмо когато издържах големите трудности по привикването с моята длъжност и бях устремен напред с издути от вятъра платна и най-съкровено не приемах напълно вероятността, че и аз някога ще бъда стар човек, уморен от работа, труд и живот, че някога, ядосан и смутен, ще стоя пред задачата да изсмуквам от пръстите си идеи за нови игри на стъклени перли. И все пак това решение възникна у мене. По онова време вие ме познавахте достатъчно добре, многоуважаеми, може би по-добре, отколкото аз самият се познавах, бяхте мой съветник и изповедник в трудното начало на длъжността ми и съвсем наскоро бяхте напуснали Валдцел.

 Александер го погледна изпитателно.

 — Аз едва ли някога съм имал по-хубава задача — каза той, — тогава бях доволен и от себе си, и от вас, както рядко се случва. Ако е вярно, че всичко приятно в живота трябва да се заплати, то излиза, че сега трябва да изкупя тогавашното си възвишено чувство. Тогава наистина се гордеех с вас. А днес не мога. Ако чрез вас орденът преживява едно разочарование и Касталия — сътресение, аз се чувствам съотговорен за това. Може би на времето като ваш придружител и съветник е трябвало да остана още няколко седмици в селището на играчите или да се отнеса към вас малко по-строго, по-зорко да ви контролирам.

 Кнехт отвърна на погледа му бодро.

 — Не бива да се измъчвате така, Domine, трябва да ви напомня някои от предупрежденията, които ми правехте тогава, когато като най-млад магистър встъпих в длъжност и поемах твърде тежко задълженията и отговорностите си. Веднъж в подобен час вие ми казахте, това ми хрумна тъкмо сега, ако аз, Magister Ludi съм злодей или негодник и ако върша всичко, което един магистър не бива да върши, и ако се насочвам преднамерено към опити от собственото си високо положение да нанеса възможно най-много щети, всичко това не би попречило и не би развълнувало нашата мила Касталия повече, отколкото едно камъче, хвърлено в езеро. Няколко вълнички и кръгове и отново всичко отминава. Така здрав, така уверен бил нашият касталийски ред, така недостигаем — духът на Касталия. Спомняте ли си? Не, а за моите опити да бъда колкото може по-лош касталиец и колкото е възможно да навредя на ордена, вие, разбира се, сте невинен. И естествено знаем, че на мен съвсем не ми се е удало и не може да ми се удаде сериозно да наруша вашия мир. Но аз искам да разкажа по-нататък, че още в началото, когато станах магистър, взех това решение и не го забравих, и сега съм на път да го осъществя, и че то е свързано с едно особено душевно преживяване, което от време на време ме обзема и което наричам „пробуждане“. Но за това вие вече знаете, веднъж ви говорих за него, когато бяхте мой наставник и учител, и действително на времето ви се оплаках, че от поемането на длъжността описаното преживяване ми убягва и ми се мержелее от все по-голяма далечина.

 — Спомням си — потвърди Александер, — че тогава бях малко смутен от вашата способност за такъв вид преживяване, при нас обикновено то се среща рядко, а отвън в света се явява в много различни форми: може би при гениите, особено държавниците и пълководците, а после и при слабите, полупатологичните, общо взето, не твърде надарените натури като ясновидци, телепати, медиуми. С тези два вида хора — с военните герои, както и с ясновидците и откривателите на подземни богатства с лескова вилка, струваше ми се, че вие нямате нищо общо. Нещо повече, тогава, а и до вчера, ми се виждахте един добър член на ордена, съсредоточен, ясен, покорен. Струваше ми се, че на вас изобщо не ви подхожда да бъдете навестяван или овладяван от тайнствени гласове, божествени или демонични, или гласове на собствената душа. Затова вашето състояние на „пробуждане“, както ми го описвате, схващам просто като настъпващо от време на време осъзнаване на личното израстване. Оттук естествено се разбира и защо това душевно преживяване тогава не се е появявало дълго време. Вие току-що бяхте встъпили в една длъжност и поели задача, която ви обгръщаше като твърде широко палто, с което трябваше да се сраснете. Но кажете, вярвали ли сте някога, че същото „пробуждане“ е нещо като откровение на по-висши сили, вест или призив от сферите на една обективна, вечна или божествена истина?

 — С това — каза Кнехт — стигаме до моята задача и трудност в момента, а именно да изразя с думи онова, което винаги се изплъзва на думите; да превърна в рационално онова, което явно е отвъд рационалното. Не, при моите „пробуждания“ аз никога не съм мислил за манифестация на някакъв бог или демон, или на една абсолютна истина. Всичко, което дава сила и убедителност на тези преживявания, не е съдържанието на истина, техният висок произход, тяхната божественост или нещо подобно, а реалността им. Те са неизмеримо реални, така както може би една силна физическа болка или изненадващо природно явление, буря или земетресение, ни изглежда по съвсем друг начин заредено с реалност, съвремие, неизбежност, отколкото обикновените времена и състояния. Поривът на вятъра, който предшества една развихряща се буря и който бързо ни гони към къщи и едва не изтръгва от ръката ни къщната врата, или силната зъбна болка, която сякаш съсредоточава в нашата челюст всички напрежения, страдания и конфликти на света, това са неща, чиято реалност или значение по моему ние по-късно някога може да почнем и да оспорваме, в случай че сме склонни към подобни занимания, но в часа на преживяването те са несъмнени и са толкова наситено реални, чак до пръсване. Подобен вид повишена реалност има за мен и моето „пробуждане“, и оттук идва и името му; в такива часове сякаш наистина дълго време съм прекарал в сън или полусън и сега съм буден и бодър, и възприемчив както никога. Моментите на големи болки или разтърсвания, също и в световната история, са убедителна необходимост, те разпалват едно чувство за потискаща актуалност и напрежение. Подир тях като последица от разтърсването може да се дойде до нещо красиво и светло или чудовищно и мрачно; във всеки случай това, което ще настъпи, ще носи обвивката на величие, необходимост и важност и ще се различава и извисява над всичко всекидневно.

 — Но нека да опитам — продължи той, след като бе спрял да си поеме дъх — да разгледам това и от друга страна. Спомняте ли си легендата за свети Христофор? Да? И тъй, този Христофор бил човек с голяма сила и смелост, но не искал да бъде господар и да управлява, а да служи. Служенето било неговата мощ и изкуство, това умеел той. Но не му било безразлично кому служи. Трябвало да бъде на най-големия, на най-могъщия господар. И когато той научавал за някой господар, който бил още по-могъщ от неговия досегашен, то предлагал службата си нему. Този голям служител винаги ми е допадал и може би аз малко приличам на него. Поне в известно време от своя живот, в което разполагах със себе си, през годините на студентството дълго търсех и се колебаех на кой господар да служа. Години наред се пазех и отнасях недоверчиво към играта на стъклени перли, която все пак отдавна бях открил като най-скъпоценния и своеобразен плод на нашата провинция. Бях опитал стръвта и знаех, че на земята няма по-прелестно и по-изтънчено от това да се посветиш на тази игра, но и сравнително рано забелязах, че очарователната игра не изисква наивни играчи, които да прекарват с нея вечерите си, а изисква и привлича да й служат такива, които ще я усвоят по-основно, ще й се посветят изцяло. И сега завинаги с всичките си сили и интереси да се отдам на това вълшебство, в мен се противопоставяше един инстинкт, първичният усет за простото, цялостното и здравото, който ме предпазваше от духа на валдцелското Vicus Lusorum като от дух на специалист и виртуоз, наистина високо усъвършенстван, изключително богато развит дух, който обаче, откъснат от целостта на живота и човечеството, се беше издигнал до някаква високомерна самота. Години се съмнявах и проверявах, докато у мен узря решението въпреки всичко да се посветя на играта. Направих го, защото носех в себе си тъкмо оня напор да търся най-висшето си осъществяване, да служа само на най-голям господар.

 — Разбирам — каза Александер, — но така, както аз го виждам и както вие пожелахте да го изразите, винаги се натъквам на една и съща причина за цялото ваше своеобразие. Вие притежавате прекомерно чувство за собствената си личност или сте прекалено зависим от нея, което в никакъв случай не е равнозначно на това да бъдеш голяма личност. Някой може да бъде звезда от първа величина по дарование, сила на волята, търпеливост, но и толкова добре центриран, че без всякакви търкания и загуба на енергия да кръжи със системата, към която принадлежи. Друг има същите високи дарби, и още по-прекрасни може би, но при него оста не минава точно през центъра и той разпилява половината от силите си в ексцентрични движения, които поглъщат собствената му мощ и внасят смущения в околната среда. Вероятно спадате към този вид хора. Но откровено трябва да ви призная: умеете да криете това отлично. Изглежда, че сега злината се разразява толкова по-бурно. Вие ми разказвате за свети Христофор и длъжен съм да посоча: макар в този образ да има нещо величествено и вълнуващо, той не може да бъде пример за служител на нашата йерархия. Който иска да служи, трябва да служи на господаря, комуто се е заклел, с когото се е свързал во веки веков, а не с потайното намерение да смени господаря си, щом намери по-величав. С това служителят става съдия на своите господари, а точно същото правите и вие. Искате винаги да служите на най-върховния господар и сте толкова чистосърдечен, че сам решавате какъв е рангът на господарите, между които правите избора си.

 Кнехт го слушаше внимателно, но не без по лицето му да премине сянка на тъга. Той продължи:

 — Високо уважавам вашата преценка, не можех да очаквам нищо друго. Но нека разкажа по-нататък, още малко. И така аз станах майстор на играта на стъклени перли и за известно време бях убеден, че служа на най-висшия от всички господари. Моят приятел Десиньори, нашият благодетел от федералния съвет, ми описа веднъж необикновено картинно как някога съм бил арогантен, високомерен, самомнителен виртуоз в играта и елитен рогач. Но трябва да ви кажа още какво значение от годините на следването ми и пробуждането насам е имала за мен думата трансценденция. Струваше ми се, че съм я възприел без усилие, четейки философите на Просвещението, или под влияние на майстор Томас фон дер Траве, и оттогава, също както „пробуждане“, за мен тя е истинска вълшебна дума, която насърчава и тласка напред, утешава и обещава. Моят живот, така възнамерявах, трябваше да бъде едно прекрачване на границите, издигане нагоре от стъпало на стъпало, той трябваше да прекосява предел след предел и да ги оставя зад себе си, както музиката минава тема след тема, темпо след темпо, приключва, изпълнява, завършва и оставя зад себе си, никога не знае умора, никога не знае сън, винаги будна, винаги съвършено съвременна. Във връзка с преживяванията на „пробуждането“ забелязах, че има такива стъпала и предели и че всякога последните дни на един отрязък от живота носят в себе си оттенъка на увяхване и желание за смърт, който после води към преминаване в ново пространство, към „пробуждане“, към ново начало. И този образ на трансценденцията споделям с вас като средство, което може би ще ви помогне да разтълкувате моя живот. Решението да се посветя на играта на стъклени перли беше важно стъпало, не по-малко от първото доловимо включване в йерархията. И с моята длъжност на магистър преживях такива изкачвания по стъпалата. Най-доброто, което ми донесе тя, беше откритието, че не само музиката и играта на стъклени перли са дейности, които ощастливяват, а също обучаването и възпитаването. И постепенно открих още, че възпитавах с толкова по-голяма радост, колко по-млади и необразовани бяха питомците. С годините това също, както и някои други неща, разгаряше желанието ми да имам млади и все по-млади ученици, повече от всичко желаех да бъда учител в някое начално училище, накратко, понякога моята фантазия се занимаваше с работи, които лежаха извън обсега на длъжността ми.

 Той помълча, за да си отдъхне. Александер забеляза:

 — Вие неизменно ме удивлявате, магистър. Ето, говорите за вашия живот и едва ли става дума за нещо друго освен за лични, субективни преживявания, лични желания, лично развитие и решение. Действително не знаех, че касталиец от вашия ранг може да гледа така на своя живот.

 В гласа му отекна една нотка между упрек и тъга, която причини болка на Кнехт, ала той се овладя и извика бодро:

 — Многоуважаеми, но в този час ние говорим не за Касталия, колегията или йерархията, а единствено за мене, за психиката на един човек, който за съжаление трябваше да ви създаде големи неприятности. На мен не ми прилича да говоря за начина, по който изпълнявах длъжността си и своя дълг, за моята стойност или незначителност като касталиец и магистър. Изпълнението на длъжността ми, както цялата външна страна на моя живот лежат открити пред вас, те могат да бъдат проверени, вие няма да намерите много наказуемо в тях. Онова, за което се отнася тук, разбира се, е нещо съвсем друго, а именно да ви открия пътя, който изминах сам и който сега ме изведе от Валдцел, а утре ще ме изведе и вън от Касталия. Послушайте ме още малко, бъдете тъй добър!

 Това, че знаех за съществуването на един свят извън нашата малка провинция, дължах не на изследванията си, при които този свят се явяваше само като далечно минало, а първо на моя съученик Десиньори, който беше гост отвън, и по-късно на престоя си при бенедиктинските отци и на отец Якобус. Със собствените си очи видях много малко от света, но чрез този човек добих представа за това, което наричат история, а може би още тогава беше положена основата на изолацията, в която попаднах след завръщането си. От манастира се върнах в една страна почти без история, в провинция на учени и играчи на стъклени перли, едно златно и крайно приятно общество, в което обаче аз, изглежда, стоях съвсем сам с моя предусет за света, с моето любопитство към него и съчувствието ми. Тогава беше достатъчно да ме обезщетите за това; там имаше неколцина мъже, които уважавах много, и за мен щеше да бъде ощастливяваща и дори носеща свян чест да бъда техен колега, там имаше още група добре възпитани и високообразовани хора, а също и достатъчно работа и действително твърде надарени и заслужаващи обич ученици. Но по време на учението си при отец Якобус бях направил откритието, че съм не само касталиец, а и човек, че светът, целият свят има отношение и към мене и също, че ме засяга изискването да живея с него. От това откритие произтичаха потребности, желания, изисквания, задължения, които аз в никакъв случай не биваше да следвам. Животът на света, такъв, какъвто изглеждаше на касталиеца, беше нещо изостанало и малоценно, живот на безредие и суровост, на страсти и разстроеност, в него нямаше нищо красиво и желано. Но животът и светът бяха естествено неизмеримо по-големи и по-богати, отколкото представите, които можеше да си съгради един касталиец, животът и светът бяха изпълнени от сътворяване, изпълнени от история, изпълнени от опит и вечно нови начала, може би бяха хаотични, но те бяха родината и майчината земя на всички съдби, на всички извисявания, на всички изкуства, на цялото човечество, те бяха създали езиците, народите, държавите, културите, също и нас, и нашата Касталия и отново щяха да видят смъртта на всичко и да го надживеят. Учителят ми Якобус бе събудил у мен една любов към този свят, която постоянно нарастваше и търсеше сокове, а в Касталия нямаше нищо, което можеше да я подхрани, тук бяхме извън света, бяхме един малък, съвършен свят, но свят, за който вече няма раждане, вече няма растеж.

 Кнехт пое дълбоко дъх и замълча. И тъй като Александер не отвърна нищо, а само го погледна с очакване, кимна му замислен и продължи:

 — Няколко години ми тегнеха само два товара. Трябваше да изпълнявам една висока длъжност, да нося отговорност за нея и да превъзмогна моята любов. Длъжността, това ми беше ясно още от началото, не биваше да страда заради тази любов. Напротив, тя трябваше, както си мислех, да спечели от нея. И дори — но се надявам, че не беше така — да вършех работата си не тъй съвършено и безукорно, както се очаква от магистър, то въпреки всичко знаех, че по сърце съм по-буден и по-жив, отколкото някои безупречни колеги, и че имах какво да дам на моите ученици и сътрудници. Задачата си виждах в това, без скъсване с традицията, бавно и кротко да разширявам и стоплям касталийския начин на живот и мислене и да им вливам от света и историята нова кръв, чудесен божи промисъл бе пожелал по същото време вън, в страната, един светски човек да чувства и мисли точно същото и да мечтае за едно сприятеляване и взаимно проникване на Касталия и света. Това беше Плинио Десиньори. Майстор Александер леко изви устни, като каза:

 — Е, да, от влиянието на този човек върху вас никога не съм очаквал нещо особено радостно, също толкова малко и от вашия злощастен питомец Тегулариус. Следователно Десиньори е този, който ви доведе до пълно скъсване с предписанията?

 — Не, Domine, но отчасти той, без сам да знае, ми помогна при това. Внесе струя свеж въздух в моето затишие и чрез него аз отново се докоснах до външния свят и едва сега ми беше възможно да се вгледам и да призная пред себе си, че в края на моя тукашен жизнен път съм загубил същинската радост от работата си и че е време да сложа край на мъката. Бях оставил зад себе си едно стъпало, бях преминал един предел и този път това бе Касталия.

 — Как само се изразявате — забеляза Александер с поклащане на глава. — Като че ли пределът Касталия не би бил достатъчно голям мнозина да се занимават за цял живот достойно с него. Сериозно ли вярвате, че сте измерили и преодолели този простор?

 — О, не — извика другият живо. — Никога не съм вярвал в подобно нещо. Когато казвам, че съм стигнал границата на това пространство, то аз мисля само: каквото можех да постигна като личност и на моя пост тук, вече е направено. От известно време съм на границата, при която моята работа като майстор на играта на стъклени перли се превръща във вечно повторение, в празно обучение и формула, което аз изпълнявам без радост, без въодушевление, понякога дори без вяра. Беше време да се приключи.

 Александер въздъхна:

 — Това е ваше тълкование, но не на ордена и неговия правилник. Че един брат от ордена може да има настроения, че от време на време бива уморен от работата си, не е ново и удивително. Тогава правилникът му показва пътя, за да си възвърне отново хармонията и равновесието. Забравили ли сте?

 — Смятам не, многоуважаеми. Вие естествено имате право да хвърлите поглед върху начина, по който съм изпълнявал службата си, и неотдавна, след като бяхте получили моето послание, наредихте да проконтролират селището на играчите и мен, можахте да установите, че работата върви, канцеларията и архивът са в ред, Magister Ludi не е нито болен, нито проявява капризи. И тъкмо благодарение на ония правила, в които някога така майсторски ме въведохте, издържах и не загубих нито сили, нито спокойствие. Но то ми струваше много труд. И сега, за съжаление, ми струва не по-малко труд да ви убедя в това, че не ме тласкат настроения, капризи или въжделения. Но все едно дали ще ми се удаде, или не, настоявам поне на малкото, вие да признаете, че моята личност и моето ръководство до момента, в който за последен път ги проконтролирахте, са били полезни и неопетнени. Мога ли да очаквам повече от вас?

 Очите на майстор Александер се присвиха малко, сякаш присмехулно:

 — Скъпи колега, вие ми говорите, като че ли двамата сме частни лица, които беседват за незначителни неща. То се отнася само за вас, сега всъщност вие сте частно лице. Но аз не съм и всичко, което мисля и казвам, не го казвам аз, а председателят на ръководството на ордена и за всяка дума той е отговорен пред своята колегия. Всичко, което вие произнасяте днес тук, ще бъде без последици; то може наистина да е много сериозно за вас, но си остава частно слово на човек, който говори за собствения си интерес. За мен обаче продължават да съществуват длъжност и отговорност и това, което днес говоря и върша, може да има последици. Пред вас и вашата авантюра аз представлявам колегията. Не е все едно дали колегията сега ще понесе спокойно вашето изложение за събитията и може би дори ще го признае. И следователно вие ми представяте работата така, като че ли и с всякакви странни мисли в главата до вчера сте били безукорен, изряден касталиец и магистър, наистина сте имали изкушения и пристъпи на умора от длъжността, но неотклонно сте се преборвали с тях и сте ги преодолявали; приемам това за вярно, но как после да разбера ужасното, че един безупречен неопетнен магистър, до вчера спазвал всички правила, днес изведнъж дезертира? Би ми било по-лесно да вникна в мисловността на магистър, който от дълго време се е променил по нрав или е заболял и който, макар все още да се смята за много добър касталиец, в действителност отдавна не е. И се питам още, защо собствено придавате толкова голямо значение на констатацията, че до последния момент сте били верен на дълга си магистър? След като веднъж вече сте направили крачката, нарушили сте законното подчинение и сте поели към отстъпничеството, не би трябвало да държите особено на такива констатации.

 Кнехт се защити:

 — С ваше позволение, многоуважаеми, защо да не държа на това? Нали то засяга моето име и признание, засяга и спомена, който ще оставя тук. Отнася се също и до възможността там, отвън, да действам за Касталия. Аз съм тук не за да спася нещо за себе си или за да постигна одобрението на своята крачка от колегията. Предвиждам и се примирявам с мисълта, че за в бъдеще моите колеги ще се отнасят към мене със съмнение и ще ме разглеждат като проблематично явление. Но не искам да бъда гледан като предател или обезумял, това е присъда, която не мога да приема. Направих нещо, което вие не можете да одобрите, но го направих, защото трябваше, защото ми бе възложено, защото то беше моето предопределение, в което вярвах и поех на плещите си доброволно. Ако вие не сте в състояние да ми признаете и това, значи не съм разбран правилно и напразно съм говорил с вас.

 — Винаги се отнася за едно и също — отговори Александер. — Трябва да призная, че при определени обстоятелства волята на личността може да има правото да наруши законите, в които аз вярвам и които представлявам. Не мога обаче едновременно да вярвам в нашия ред и във вашето лично право да нарушавате този ред. Не ме прекъсвайте, моля. Мога да призная, че по всяка вероятност вие сте убеден във вашето право и смисъла на фаталната ви крачка и се надявате, че в намерението ви се крие призвание. Че аз ще одобря самата ви крачка, вие, разбира се, съвсем и не очаквате. Напротив, но във всеки случай постигнахте поне аз да се откажа от първоначалната си идея и да ви спечеля отново и убедя да промените решението си. Приемам вашето излизане от ордена и ще предам на колегията съобщението за доброволното ви отричане от длъжността. С нищо повече не мога да ви услужа, Йозеф Кнехт.

 Майсторът на играта на стъклени перли направи жест на примирение. После тихо каза:

 — Благодаря ви, господин председателю. Ковчежето вече ви поверих. Чрез вас предавам на колегията сега и няколко мои записки върху състоянието на работите във Валдцел, преди всичко за репетиторите и главно за неколцината, които вярвам, че може да се имат предвид като наследници на моята длъжност.

 Той извади няколко сгънати листа от джоба си и ги постави на масата. После стана прав, изправи се и председателят. Кнехт пристъпи към него, гледа го дълго с тъжна приветливост в очите, поклони се и каза:

 — Мислех да ви помоля да ми дадете ръката си за сбогом, но сега трябва да се откажа и от това. Винаги сте ми били особено скъп и днешният ден не е променил с нищо чувствата ми. Бъдете здрав, мой мили и многоуважаеми!

 Александер стоеше тих, малко блед; в един момент изглеждаше, че иска да вдигне ръка и да я протегне на сбогуващия се. Усети, че очите му се навлажняват; тогава сведе глава, отвърна на поклона на Кнехт и го остави да си иде.

 Когато заминаващият бе затворил след себе си вратата, председателят постоя неподвижно изправен, вслушвайки се в отдалечаващите се стъпки, а след като заглъхна и най-далечната и повече не се чуваше нищо, известно време снова насам-натам из стаята, докато навън отново се раздаде шум от нечии крачки и леко се похлопа на вратата. Влезе младият прислужник и съобщи за един посетител, който настоявал да говори с него.

 — Кажи му, че след час ще го приема и че го моля да изложи накъсо искането си, предстоят ми много неотложни дела. Не, почакай още, иди в канцеларията и съобщи на първия секретар, нека веднага да свика бързо колегията за вдругиден на заседание, с бележката, че е необходимо да се яви целият състав и че може да се отсъствува само в случай на тежко заболяване. После иди при иконома и му кажи, че утре рано трябва да замина за Валдцел, колата да бъде готова за седем часа…

 — С ваше позволение — каза младежът — бихте могли да използвате колата на господин Magister Ludi.

 — Как така?

 — Достопочтеният пристигна вчера с кола. Но току-що напусна сградата, като каза, че продължава пътя си пеш и оставя тук колата на разположение на колегията.

 — Добре. Тогава утре ще взема валдцелската кола. Повторете, моля.

 Прислужникът повтори:

 — Посетителят ще бъде приет след един час и трябва да говори накратко. Първият секретар да свика колегията вдругиден. Необходимо е присъствието на целия състав. Извинително е отсъствието само при тежко заболяване. Утре рано, в седем часа, отпътуване за Валдцел с колата на господин Magister Ludi.



 Когато младият мъж отново излезе, майстор Александер си отдъхна. Приближи се до масата, край която бе седял с Кнехт, и сякаш стъпките на този неразгадаем човек още кънтяха в душата му, бе го обичал повече от всички други, него, който му причини толкова голяма болка. Винаги, от дните, когато му оказваше помощ, обичаше този човек и наред с някои други качества тъкмо походката на Кнехт особено му допадаше, отчетлива, ритмична крачка, но по-лека, сякаш трептеше между достолепното и детинското, между стъпката на жрец и танцьор — своеобразна, мила, благородна стъпка, която отлично подхождаше на лицето и гласа на Кнехт. Тя подхождаше не по-малко и на неговия толкова особен начин да въплъщава касталийския дух и магистърството, на своеобразието на властничеството и ведростта му, които понякога напомняха малко за аристократичната сдържаност на предшественика му, на майстор Томас, а понякога и на простотата, с която старият майстор по музика печелеше сърцата. И така, той беше вече отпътувал, бързаше, пеш, кой знае накъде и вероятно нивга няма да го види отново, нивга няма да чуе смеха му и да види как неговата красива ръка с дълги пръсти изписва йероглифите на играта на стъклени перли. Посегна към листата, оставени на масата, и се зачете в тях. Това беше едно кратко завещание, много стегнато и делово, често само ключови думи вместо изречения, и трябваше да послужи за улеснение на колегията в работата й по предстоящата проверка в селището на играчите и новия избор на магистър. С дребни, красиви букви бяха нанесени мъдрите бележки, думите и почеркът бяха неповторими и своеобразни като сънищата на този Йозеф Кнехт, като лицето и гласа му, като неговата походка. Трудно щеше да бъде на колегията да намери човек със същото равнище и да го направи негов заместник; истинските властелини и истинските личности бяха рядкост и всяка такава фигура — щастлив случай и дар, също и тук, в Касталия, в провинцията на елита.
 Ходенето пеш доставяше радост на Йозеф Кнехт, от години не бе вървял така, да, като се опита да си припомни по-точно, му се струваше, че последното негово пътешествие пеш беше онова, когато се завръщаше от „Мариафелс“ в Касталия и за онази някогашна тържествена игра във Валдцел, която беше толкова помрачена със смъртта на магистър Томас фон дер Траве, а после бе превърнала него самия в наследник на магистъра. Иначе, когато си спомняше за онези времена, за студентството и за бамбуковата горичка, всякога си представяше, че от някаква гола студена килия гледа към далечни, огрени от весело слънце местности, към невъзвратимото, към превърналото се в рай на спомените; такива възпоменания винаги, макар и да го навестяваха, без да носят тъга, бяха едно вглеждане в много далечното, другото, придобилото тайнствено-празнично различие от днес и от делника. Сега обаче в този ведър и ясен септемврийски следобед, със силните багри тук и леките като дъх, мечтателно нежни, преливащи от синьо във виолетово тонове на далечината, с приятното ходене и безгрижното съзерцание, сякаш отдавна преживяното пътуване пеш не се мяркаше като далнина и рай в едно примирено днес, а днешното пътуване приличаше на някогашното, днешният Йозеф Кнехт — на някогашния, като брат, всичко беше пак ново, тайнствено, многообещаващо, всичко било можеше да се върне и още много ново ведно с него. Денят и светът отдавна не му бяха изглеждали така необременени, красиви, невинни. Щастието на свободата и на самоопределението проникваше в него като силна напитка; колко отдавна не бе долавял това усещане, тази прелестна и очарователна илюзия! Замисли се и си спомни часа, в който някога го бе докоснало същото приятно чувство и сякаш му бе сложило окови, случило се бе по време на един разговор с магистър Томас, под неговия приятелски ироничен поглед, спомни си и чемерното усещане от оня час, в който загуби свободата си; всъщност не изпита болка, изгаряща мъка, а повече плахост, една лека тръпка в тила, предупреждаващо вътрешно чувство, свиване на диафрагмата, промяна на температурата и особено на ритъма на жизненото чувство. Днес беше възнаграден за усещането от оня съдбовен час, което така го плашеше, присвиваше и сякаш се надигаше отдалеч, за да го задуши, и бе изцелен от него.

 Вчера по време на пътуването си към Хирсланд Кнехт беше решил: каквото и да се случи там, при никакви обстоятелства няма да съжалява. За днес си забрани да мисли за подробностите от своя разговор с Александер, за борбата с него и за борбата на Александер да го спечели. Беше съвсем открит за чувството на свобода и отпускане, което го изпълваше както чувството за вечерен отдих селянина след привършване на дневната работа. Сякаш беше на завет и без никакво задължение, в един миг се почувства съвършено ненужен и изключен, незадължен ни за някаква работа, ни за мисъл и светлият пъстър ден го обгърна с меко сияние — денят, целият картина, целият настояще, без изисквания, без вчера и утре. Понякога, както вървеше доволен, Кнехт си тананикаше една от маршовите песни, която някога като невръстни ученици от елитното училище в Ешхолц по време на излети пееха на три или четири гласа, и от веселото утро на неговия живот долетяха малки светли спомени и звуци като птиче чуруликане.

 Под едно черешово дърво с вече леко обагрени в пурпурно листа той спря и седна на тревата. Посегна към вътрешния джоб на дрехата си и извади нещо, каквото майстор Александер не би допуснал, че има — малка дървена флейта, която оглеждаше с особена нежност. Притежаваше този прост и детински на вид инструмент неотдавна, от близо половин година, и с удоволствие си спомняше за деня, когато стана негова собственост. Тогава бе отишъл в Монтпор, за да обсъди с Карло Феромонте някои музикално-теоретични въпроси; при това се отвори дума за дървените духови инструменти от известни столетия и той помоли приятеля си да му покаже сбирката с инструменти на Монтпор. След много приятната обиколка през няколко зали, пълни със стари органи, арфи, лютни, пиана, стигнаха до един склад, където се пазеха инструменти за училището. Там Кнехт видя цяла ракла, пълна с такива малки флейти, той огледа и посвири на една и запита приятеля си би ли могъл да я вземе. Усмихнат, Карло му предложи да си избере някоя, усмихнат написа разписка и му обясни изключително точно структурата на инструмента, боравенето с него и техниката на свиренето. Кнехт взе красивата играчка и понеже от годините, когато в Ешхолц като момче свиреше на блок-флейта, не бе имал духов инструмент, макар много пъти да възнамеряваше да се научи отново на някой, от време на време се упражняваше с нея. Заедно с гамите използваше за това и една брошура със стари мелодии, която Феромонте бе издал за начинаещи, и понякога от магистърската градина или от спалнята на Кнехт се разнасяха нежните приятни звуци на флейтата. Беше много далеч от майсторството, но някои от онези хорали и песни, които се беше научил да свири, знаеше наизуст, а на отделни и текстовете. Една от тези песни, твърде подходяща за сегашния час, му дойде наум. И той си каза няколко стиха:
 Моята глава, краката

 си лежаха в падината,

 но застанах вече прав

 и съм бодър, с весел нрав,

 гледам аз с лице небето.
 После доближи инструмента до устните си и засвири мелодията, гледаше в мекото сияние на ширинето към далечната планина, слушаше веселата, благочестива песен да се разлива в приятния тон на флейтата и се чувстваше доволен и сроден с небето, планината, с песента и деня. С удоволствие усещаше кръглото гладко дърво между пръстите си и мислеше за това, че освен дрехата на гърба му тази флейтичка беше единственото имущество, което си бе позволил да вземе от Валдцел. С годините около него се бяха насъбрали някои неща, които повече или по-малко имаха качеството на лична собственост, това бяха преди всичко рисунки, тетрадки с извлечения от книги и други от този род; той беше оставил всичко в селището на играчите, можеха да го употребят, както сметнат за необходимо. Но флейтичката бе взел със себе си и се радваше, че я има. Тя беше един скромен и мил спътник.

 На другия ден странникът стигна до столицата и се яви в къщата на Десиньори. Плинио го посрещна, слизайки по стълбата, и го прегърна развълнуван.

 — Чакахме те с копнеж и с грижа — извика му той. — Ти направи една голяма крачка, приятелю, нека тя донесе добро на всички ни! Ала, че са те пуснали, никога нямаше да повярвам.

 Кнехт се усмихна:

 — Ти виждаш: аз съм тук. Но после ще ти разкажа за това при случай. Сега бих искал най-напред да поздравя моя ученик и, естествено, твоята жена и да уговоря с вас всичко; какво смятате за моята нова длъжност? Жадувам да встъпя в нея.

 Плинио повика едно момиче и нареди веднага да доведе сина му.

 — Младия господин ли? — попита то, видимо удивено, но после изтича бързо, докато стопанинът на дома въвеждаше своя приятел в определената за него гостна, той почна усърдно да му разказва как всичко е обмислено и подготвено за пристигането на Кнехт и за неговото съжителство с младия Тито. Всичко било устроено съобразно желанията на Кнехт и майката на Тито след известна съпротива разбрала тези желания и се примирила. Те имали в планината една вила, наричана „Белпунт“, с красиво разположение край езеро, първоначално Кнехт трябвало да живее там със своя питомец, а една възрастна слугиня щяла да им прислужва, тези дни вече заминала, за да уреди всичко. Естествено, щяло да бъде един сравнително кратък престой, най-много до настъпването на зимата, но тъкмо за това начално време, разбира се, една такава откъснатост била само благоприятна. Много му допадало, че Тито обичал планината и лятната къща „Белпунт“ и че се радвал на престоя там горе и отивал, без да се противи. На Десиньори му хрумна, че има една папка с фотоси от къщата и местността; заведе Кнехт в кабинета си, затърси усърдно папката и почна, след като я бе намерил и отворил, да показва на госта къщата и да описва селската стая, кахлената печка, беседките, мястото за къпане в езерото, водопада.

 — Харесва ли ти? — попита го той сърдечно. — Би ли могъл да се чувстваш добре там?

 — Защо не — каза Кнехт спокойно. — Но къде остана Тито? Мина доста време, откакто изпрати да го повикат.

 Поприказваха още малко за това-онова, после чуха стъпки отвън, вратата се отвори и влезе някой, но не беше нито Тито, нито пратеното за него момиче. Появи се майката на Тито, госпожа Десиньори. Кнехт се изправи, за да я поздрави, тя му протегна ръка и се усмихна с една някак измъчена приветливост, докато той видя, че зад тази вежлива усмивка лежи израз на загриженост или яд. Едва изговорила няколко приветствени думи, тя се обърна към мъжа си и стремително даде воля на това, което тежеше на душата й.

 — Наистина е мъчително — възкликна тя, — представи си, момчето изчезна и никъде не можем да го намерим.

 — Е, трябва да е излязъл — успокои я Плинио. — Скоро ще се върне.

 — За съжаление, едва ли — каза майката. — Няма го още от сутринта. Забелязах това рано преди обяд.

 — А защо аз го узнавам едва сега?

 — Естествено, защото всеки час очаквах, че ще се върне и не исках напразно да те вълнувам. Отначало не мислех, че е нещо лошо, предполагах, че е отишъл да се разхожда. Едва когато и на обяд не се върна, почнах да се тревожа. Ти днес не обядва вкъщи, иначе щеше да го узнаеш тогава. А и по това време се мъчех да си внуша, че е само една небрежност от негова страна да ме остави да го чакам толкова дълго. Но явно, не е.

 — Позволете ми един въпрос — каза Кнехт. — Знаеше ли младият човек за моето скорошно пристигане и за вашите намерения по отношение на него и мене?

 — Разбира се, господин магистър, и той дори изглеждаше почти доволен. Най-малкото му беше по-приятно, че вие ще бъдете негов учител, отколкото още веднъж да бъде изпратен в някакво училище.

 — Е, тогава всичко е добре — каза Кнехт. — Вашият син, синьора, е привикнал на твърде голяма свобода, особено в последно време, и е понятно, че изгледът да има възпитател и надзирател му се видял по-скоро фатален. И така, решил да побегне миг, преди да бъде предаден на новия учител, може би по-малко с надеждата действително да се изплъзне на своята съдба, отколкото с мисълта, че при едно отлагане няма да загуби нищо. И освен това навярно е искал да даде един урок на родителите си и на намерения от тях учител и да покаже, че противостои на целия свят на възрастните и на учителя.

 На Десиньори беше твърде приятно, че Кнехт не вземаше трагично случая. Но той самият бе обзет от грижа и безпокойство, с любвеобилното си сърце смяташе за възможно синът да бъде застрашен по всякакъв начин. „Може би — казваше си той — бягството на Тито е най-сериозно, може би той замисля да се самоубие?“ Ах, всичко пропуснато или направено погрешно във възпитанието на това дете, изглежда, сега си отмъщаваше тъкмо в мига, когато се надяваха да го поправят.

 Въпреки съвета на Кнехт бащата настоя, че трябва да се предприеме, да се направи нещо; чувстваше се неспособен да посрещне удара със страдание и бездействие и изпадна в нетърпение и нервна възбуда, която неговият приятел вежливо осъди. Така решиха да изпратят хора в няколко къщи, където от време на време Тито се срещал с връстници. Кнехт се зарадва, че госпожа Десиньори излезе да се разпореди за това и че той остана насаме с приятеля си.

 — Плинио — заговори му той, — лицето ти е такова, сякаш са донесли сина ти мъртъв вкъщи. Той вече не е малко дете и нито ще го сгази кола, нито ще яде отровно биле. И тъй, стегни се, мили. Понеже синчето не е тук, позволи ми за минути вместо на него да предам урок на тебе. Наблюдавах те малко и намирам, че ти не си в най-добрата своя форма. В момента, в който един атлет понася необикновен удар или тежест, мускулатурата му като че ли от само себе си прави необходимите движения, отпуща се или се свива, което му помага да бъде господар на положението. Така трябваше и ти, ученико Плинио, в момента, когато те улучи ударът или онова, което ти пресилено взе за удар, да се насочиш към първото защитно средство, което се използва при душевна атака, към бавно, грижливо овладяно дишане. Вместо това ти дишаш като актьор, който следва да представи, че е потресен. Не си достатъчно добре въоръжен, вие, светските хора, изглеждате по много особен начин уязвими от всяко страдание и грижа. В състоянието има нещо безпомощно и трогателно, а понякога, особено когато се появява истинско страдание, със смисъла на мъченичество също и величаво. Но във всекидневието подобен отказ от защита не е оръжие; ще се погрижа за това някога, когато му е потребно, твоят син да бъде по-добре въоръжен. А сега, Плинио, бъди така добър и направи заедно с мен няколко упражнения, за да видя дали наистина вече си забравил всичко.

 С дихателните упражнения, за които Кнехт даде строга ритмични команда, благотворно отклони приятеля си от неговото самоизмъчване, а след това намери, че е склонен да изслуша разумните съображения и отново да се избави от прекомерния страх и загрижеността. Двамата отидоха в стаята на Тито; Кнехт с удоволствие разглеждаше безразборно натрупаните богатства на момчето, той посегна към една книга, която стоеше на нощната масичка до леглото, и видя, че от нея стърчи лист хартия, и виж ти, това беше бележка, една вест от изчезналия. Протегна листчето на Десиньори и се усмихна, сега и неговото лице отново просветля. В бележката Тито съобщаваше на родителите си, че тази сутрин станал много рано и щял да отпътува за планината сам, където в „Белпунт“ щял да чака новия си учител. Нека, преди отново тягостно да ограничат неговата свобода, му позволят малко удоволствие, непреодолимо желаел да не предприема това красиво непродължително пътуване, придружен от учителя и вече като надзираван и пленник.

 — Съвсем понятно — каза Кнехт, — следователно аз ще тръгна утре и ще го намеря в твоята вила. А сега първо иди при жена си и й занеси новината.

 През остатъка от деня настроението в къщата бе по-весело и спокойно. Същата вечер Кнехт по настояване на приятеля си му разказа накратко за събитията от последните дни и особено за двата си разговора с майстор Александер. В тази вечер той записа и оня чудноват стих на едно листче, което днес е притежание на Тито Десиньори, Поводът за това бе следният: преди вечерята домакинът го остави за пял час сам. Кнехт видя един шкаф, пълен със стари книги, който събуди неговото любопитство. И това беше едно от удоволствията, от които бе отвикнал и почти забравил в дългите години на въздържание, сега то дълбоко му напомняше за студентските години: да стоиш пред неизвестни книги и да посегнеш към някоя наслуки, да попрелистиш тук и там, да вземеш друга, чиято позлата или името на автора й, чийто формат или цвят на кожената подвързия ти допадне. С удоволствие той пробяга с поглед първо по заглавията върху гърбовете на книгите и установи, че има пред себе си само произведения на художествената литература от деветнадесети и двадесети век. Накрая взе един том, подвързан в избледняло ленено платно, чието заглавие „Мъдростта на брахманите“ го привлече. Отначало прав, след това седейки, прелисти книгата, която съдържаше няколко стотици поучителни стиха, едно куриозно съжителство на даскалска приказливост и същинска мъдрост, на философстване и истински поетичен дух. На тази странна и вълнуваща книга в никакъв случай не липсваше езотеричност, така му се стори, но тя стоеше в груби, в домашно изпечени блюда и най-хубавите в нея не бяха ония стихове, в които действително се стремеше да получи очертание една поука или мъдрост, а ония, в които бе намерил израз духът на поета, неговата любвеобилност, честността му, обичта към хората, неговият чист граждански характер. Като се опита да проникне в книгата с една особена смесица от уважение и наслада, пред очите му се мярна строфа, която той прие със задоволство и съгласие, и тя, сякаш усмихвайки се, му кимаше и като че ли му бе изпратена тъкмо за този ден. Строфата гласеше:


 Гледаме скъпите дни как изчезват изцяло,

 искаме нещо, което е вече узряло:

 рядко растение тука в лехи да мирише,

 син да възпиташ и книжица да се напише.


 Той изтегли чекмеджето на писалището, потърси и намери лист хартия и записа строфата на него. По-късно го показа на Плинио и добави:

 — Стиховете ми харесаха, в тях има нещо особено. Така сухо и едновременно така интимно! Те много добре подхождат и на моето настроение, и на състоянието ми в момента. Макар да не съм градинар и да нямам желание да посвещавам дните си на грижата за някакво рядко растение, то все пак аз съм учител и възпитател и съм на път да осъществя задачата си, на път съм към детето, което искам да възпитавам. Толкова много се радвам на това! Що се отнася до автора на тези стихове, поетът Рюкерт, то той вероятно е имал едновременно тези три благородни увлечения: на градинаря, на възпитателя и на автора, и може би тъкмо последното за него било първо, макар да го назовава на сетното и най-незначително място, и той е толкова влюбен в предмета на своята страст, толкова нежен, че не го нарича книга, а книжица. Колко трогателно е това!

 Плинио се усмихна.

 — Кой знае — каза той — дали красивото умалително не е просто похват, тъй като авторът искал вместо двусричната да употреби трисрична дума.

 — Нека не го подценяваме — защищаваше го Кнехт. — Човек, написал в живота си десетки стихове, не може да бъде поставен на тясно от някаква си жалка метрическа потребност. Не, чуй само колко нежно й някак свенливо звучи това: „… и книжица да се напише.“ А може би не просто влюбеност е превърнала „книга“ в „книжица“. Може би замисълът е да извини или примири нещо. Или навярно поетът е толкова предан на своето дело, че от време на време сам възприема склонността си да създава книги като един вид страст и порок. Тогава думата „книжица“ би имала не само смисъла и звученето на влюбеност, а и на разкрасяване, заблуждаване, извиняване, същото, което има предвид играчът, когато не кани за една игра, а за игричка, и пияницата, който иска още една чашчица или глътчица. Е, това са само предположения. Във всеки случай, що се отнася до детето, което иска да възпитава, и книжката, която иска да напише, певецът има моето пълно одобрение и съчувствие. Защото ми е позната не само страстта да желаеш да възпитаваш, не, но и писането на книги е страст, която не ми е толкова чужда. И сега, след като се освободих от длъжността си, за мен отново крие нещо приятно и примамващо мисълта: някога при свободно време и добро настроение да напиша книга, не, книжица, малко съчинение за приятели и съмишленици.

 — И за какво? — попита Десиньори любопитно.


 — Ах, все едно, предметът не е важен. За мен той ще бъде само повод да се уединя и да се радвам на щастието да имам много свободно време. Аз виждам важността в това да намеря тона, подобаващата средина между страхопочитание и интимност, между сериозност и игра, не тон на поучение, а на приятелско споделяне и излияния върху едно или друго, което вярвам, че съм изпитал и научил. Начинът, по който един Фридрих Рюкерт смесва в стиховете си поучение и размисъл, споделяне и бъбрене, за мен явно не би бил подходящ и все пак в този маниер има нещо приятно, той е личен, но не своеволен, напомня на игра и въпреки всичко се свързва със здрави правила, това ми харесва. Е, засега предварително не ще се отдам на радостите и проблемите, свързани с писането на една книга, искам да се съсредоточа върху нещо друго. Но някога по-късно, мисля си, че за мен би могло да разцъфти и щастието от едно авторство, така както ми се мержелее пред очите, едно приятно, но много грижовно отнасяне към нещата, и не единствено за да му се насладиш в самота, а постоянно с мисълта за неколцина добри приятели и читатели.

 На следващата сутрин Кнехт тръгна на път за „Белпунт“. Предния ден Десиньори му беше обяснил, че иска да го придружи дотам, но Кнехт решително отклони предложението и когато той все пак се осмели за още някои уговорки, едва ли не му се сопна.

 — Момчето — каза той кратко — ще намери за достатъчно тягостно да посрещне фаталния нов учител и да го проучи. Не бива в момента свръхнеговите очаквания да добавим и присъствието на баща му, което тъкмо сега трудно би го зарадвало.

 Докато пътуваше с наетата от Плинио пътническа кола, в свежата септемврийска утрин отново се върна доброто му вчерашно настроение. Той често заговаряше коларя, искаше от време на време да спира или да кара бавно, когато околността го привличаше, на няколко пъти свири на малката флейта. Това беше едно красиво и увлекателно пътуване от столицата и низината към предпланините и по-нататък към високата планина, едновременно то го отвеждаше от клонящото към своя край лято все повече и повече в есента. Към обяд започна последното голямо изкачване в широки завои, през все по-разредяваща се иглолистна гора, покрай пенливи, шумящи между скалите планински потоци, през мостове и покрай самотни селски дворове, оградени с дебели зидове, и сгради с малки прозорчета, в каменистата, все по-строга и сурова планинска местност, в чиято суровост и сериозност бяха двойно по-приятни многото малки туфи с цветя, нацъфтели като в рай.

 Скромната вила, която най-после стигнаха, се намираше край планинско езеро, скрита сред сиви скали, от които едва се отделяше. Още при първия поглед пътникът намери, че строгостта, дори мрачността на строежа подхожда на тази сурова, висока планина; веднага след това весела усмивка просветли лицето му, защото в отворената врата на къщата той видя една фигура, момче в пъстра дреха и къси панталони, то можеше да бъде само неговият ученик Тито, и макар че той всъщност не беше сериозно загрижен за този беглец, сега все пак си отдъхна свободно и благодарно. Щом Тито бе тук и поздравяваше учителя си на прага на къщата, то всичко беше добре и отпадаха някои усложнения, за чието вероятно възникване Кнехт мислеше по време на пътуването си.

 Момчето го посрещна усмихнато, приветливо и малко смутено, помогна му да слезе и каза:

 — Не с лошо намерение ви оставих да пътувате сам. — И още преди Кнехт да може да отговори, доверчиво добави: — Вярвам, че сте ме разбрали. Иначе сигурно щяхте да доведете и баща ми. Че съм пристигнал благополучно, аз вече му съобщих.

 Кнехт, усмихнат, му стисна ръката, момчето го въведе в къщата, където ги поздрави слугинята и им обеща скоро да вечерят. След това той, отдавайки се на една необичайна потребност, преди вечерята полежа малко на канапето; едва сега съзна, че е странно уморен от красивото пътуване с колата, просто изтощен, и докато през цялата вечер бъбреше с ученика си, разглеждаше сбирките от планински цветя и пеперуди, които той му показваше, умората се засили; Кнехт почувства дори нещо като шемет и една никога преди неусещана празнота в главата, досадна слабост и неравномерност на сърдечния пулс. Но въпреки всичко остана с Тито до уговореното време за сън и полагаше усилия той да не забележи, че не му е добре. Ученикът малко се удивляваше на това, че магистърът не отваряше дума за започване на занятията, за програма на часовете, за бележките от последната учебна година и други неща от този род; дори когато Тито се осмели на един опит да използва доброто настроение и предложи за утре сутринта по-голяма разходка, за да запознае учителя с новата околност, предложението беше прието приятелски.

 — Радвам се за този излет — добави Кнехт — и веднага ще ви помоля за една услуга. Разглеждайки вашия хербарий, можах да забележа, че знаете много повече за планинските растения, отколкото аз. Между другото, цел на нашия съвместен живот е взаимно да обменим и уеднаквим нашите познания; нека почнем с това, че вие ще ме препитате за моите незначителни ботанически познания и ще ми помогнете да се придвижа малко по-напред в тази област.

 Когато двамата си пожелаха лека нощ, Тито беше особено доволен, изпълваха го добри намерения. Отново магистър Кнехт му бе харесал много. Без да си служи с големи думи, като наука, добродетел, благородство на духа и други такива, каквито преподавателите в училище употребяваха с удоволствие, в характера и словата на този ведър, приветлив човек имаше нещо, което задължаваше и призоваваше благородните, добрите, рицарските, възвишените стремежи и сили. Можеше да бъде удоволствие, да, дори заслуга да измамиш и надхитриш един обикновен даскал, но за този човек изобщо нямаше да се сетиш за подобно нещо. Той беше, да, какво всъщност беше той? Тито се замисли над това, какво именно харесваше и какво едновременно му импонираше в този чужд човек, и намери, че то беше неговото благородство, неговата знатност, неговото властничество. Преди всичко именно това го привличаше. Господин Кнехт беше знатен, беше господар и благородник, макар че никой не знаеше фамилията му и бе възможно баща му да е бил обущар. Той беше по-благороден и по-знатен, отколкото повечето мъже, които Тито познаваше, по-благороден и по-знатен от неговия баща. Младежът, който високо ценеше патрицианските влечения и традиции на своя род и който не прощаваше на баща си, че се бе отклонил от тях, тук за пръв път срещаше духовното, благородството по възпитание, онази власт, която при щастливи обстоятелства понякога можеше да въздейства само като чудо и с прескачането на дълга поредица прадеди и поколения, в течение на един-единствен човешки живот да превърне някакво плебейско дете във високо благороден човек. В пламенния и горд младеж трепна прозрението, че да принадлежи към този вид благородническо съсловие и да му служи, може би ще бъде за него дълг и чест, че може би тук му се явява и се въплъщава във фигурата на този учител, който при цялата си кротост и приветливост е властник до мозъка на костите си, нещо, което ще го приближи до смисъла на неговия живот и е определено да му постави цели.

 След като бе придружен до своята стая, Кнехт не си легна веднага, макар че много му се искаше. Вечерта му струваше усилия, беше му тежко, тягостно пред младия мъж, който без съмнение го наблюдаваше добре, да напряга всичките си сили, да не би с израз, поведение и глас да допусне той да забележи нещо от неговата странна, междувременно засилила се умора, лоша настроеност или болест. И все пак, изглежда, че му се удаде. Сега обаче той трябваше да пресрещне и овладее тази празнота, това неразположение, това леко чувство на шемет, някаква смъртна умора, която едновременно беше и неспокойствие, като първо я открие и разбере. Това не му се удаде толкова трудно, макар и след доста време. Неговото болестно състояние, както сам намери, нямаше друга причина освен днешното пътуване, което за толкова кратко време го изведе от равнината в местност на височина, както изглежда, над две хиляди метра. Непривикнал с пребиваването на такива височини, като се изключат няколкото краткотрайни излета през ранната му младост, явно понасяше трудно подобно бързо изкачване. Вероятно неразположението му ще продължи най-малко един или два дни и ако тогава действително не мине, е какво, ще трябва да се върне вкъщи с Тито и със слугинята, ала така ще осуети плана на Плинио за красивия „Белпунт“. Ще бъде жалко, но няма да е голямо нещастие.

 С тези размишления Кнехт си легна в леглото и прекара нощта почти без сън, отчасти премисляйки цялото си пътуване от сбогуването с Валдцел, отчасти опитвайки се да успокои ритъма на сърцето си и възбудените нерви. Той мисли дълго и за своя ученик с добро чувство, но без да крои планове; изглеждаше му по-подходящо да обуздае това благородно, но вироглаво конче само чрез благоразположение и привикване; тук не биваше да има нищо прибързано и принудено. Той искаше постепенно да накара момчето да осъзнае дарбите и силите си и едновременно да подхрани в него онова благородно любопитство, онова благородническо неудовлетворение, което дава сила на любовта към науката, към духа и красивото. Задачата беше чудесна и ученикът му бе не само обикновен млад талант, който трябваше да се събуди и формира; като единствен син на влиятелно и заможно патрицианско семейство той беше и бъдещ господар, един от бъдещите обществени и политически дейци на страната и народа, предопределен да дава пример и да ръководи. Касталия не беше изплатила дълга си към старата фамилия Десиньори; тя не бе възпитала достатъчно основно бащата на Тито, поверен й някога, не бе го направила достатъчно силен за неговото тежко положение между света и духа, с това не само надареният и обичлив млад Плинио беше станал нещастен човек, с непримирим и труден за овладяване живот, проблематиката на бащата застрашаваше да въвлече и неговия единствен син. При сина навярно още можеше нещо да се излекува и оправи, да се изкупи някаква вина и щеше да му достави радост, изглеждаше му разумно, че тази задача се пада тъкмо на него, непокорния и мнимия отцепник.

 На сутринта, когато Кнехт долови, че в къщата вече са се събудили, стана, до леглото намери приготвения хавлиен халат, който облече върху леката си пижама, и както Тито му бе показал предната вечер, през задната врата на къщата излезе в полуоткритата галерия, която свързваше вилата с беседката край плажа и езерото.

 Пред него малкото езеро се разстилаше сиво-зелено и неподвижно, а отвъд стръмен, висок скалист склон, с остър нащърбен хребет, прорязвайки бистрото зеленикаво хладно утринно небе, лежеше в сянката непристъпен и студен. Но зад този хребет вече се долавяше слънчевият изгрев, отражения проблясваха тук и там по малки отломъци, по един остър каменен ръб, само след минута слънцето щеше да се появи над лъкатушката на планината и да облее със светлина езерото и планинската долина. Внимателно и сериозно Кнехт наблюдаваше картината, чиято тишина, строгост и красота възприемаше като небивали и въпреки това те сякаш с нещо се обръщаха към него и го предупреждаваха. По-силно, отколкото по време на вчерашното пътуване, той усещаше мощта, хладината и достолепната загадъчност на високопланинския свят, който не посреща човека, не го кани, а само едва го търпи. И му изглеждаше странно и многозначително, че неговата първа крачка в новата свобода в светския живот го доведе тъкмо тук, сред това безмълвно и студено величие.

 Появи се Тито в бански гащета, протегна ръка на магистъра и като посочи към скалите отсреща, каза:

 — Идвате съвсем навреме, слънцето ей сега ще изгрее. Ах, тук горе е чудесно.

 Кнехт кимна приятелски. Той отдавна знаеше, че Тито е ранобудник, че тича, бори се и пътешества дори само като протест срещу дотегливия невойнишки удобен начин на живот на неговия баща, както и че по същите тези причини избягва виното. Такива привички и увлечения наистина понякога водеха към позата на първичност и презрение на духа; склонността към крайности, изглежда, беше вродена на всички Десиньори. Кнехт обаче я приемаше на драго сърце и беше решил да използва другарството им в спорта като едно от средствата, за да спечели и обуздае пламенния младеж. Това щеше да бъде едно средство измежду десетките, не най-важното, музиката например би могла да направи много повече, да отведе по-далеч. Естествено той не мислеше, че може да бъде равностоен на младия мъж при физически упражнения или дори да иска да го надминава. Достатъчно щеше да бъде едно безобидно съучастие, за да покаже на младежа, че неговият възпитател не е нито страхливец, нито човек, който кисне в стаята си.

 Тито се вглеждаше напрегнато в мрачния скалист хребет отсреща, зад който небето преливаше в утринно сияние. Сега вече част от скалистия гръб се освети силно като нажежен, току-що почващ да се топи метал, остротата на хребета взе да се притъпява и сякаш той изведнъж стана по-нисък, изглеждаше, че се стопява и потъва, а от разпалената празнина, заслепявайки, изплува светилото на деня. Едновременно бяха огрени земята, къщата и беседката, и отсамният езерен бряг, и двете фигури, изправени, в силната светлина веднага почувстваха благодатната топлина на това лъчезарие. Момчето, изпълнено от празничната красота на мига и ощастливяващото чувство за своята младост и сила, протегна ръце в ритмични движения, които скоро последва цялото тяло, за да отпразнува с един вдъхновен танц настъпването на деня и своето дълбоко съгласие с прииждащите и сияйните стихии наоколо му. Неговите стъпки литваха към победно издигащото се слънце, което възхваляваше с радост, или пък отстъпваха назад от страхопочитание пред светлика, а протегнатите ръце притегляха планината, езерото и небето до сърцето му и коленичейки, сякаш прославяше майката земя, протягайки ръце — водите на езерото и поднасяше като жертвоприношение на силите себе си, своята младост, своята свобода, своето дълбоко пламтящо жизнено чувство. Върху загара на раменете му се отразяваше слънчевата светлина, очите му бяха полупритворени, за да не бъдат заслепени, и младото лице бе застинало като маска в един израз на въодушевление и почти фанатична сериозност.

 Магистърът, и той, бе обзет и развълнуван от тържествената игра на настъпващия ден в една скалиста, безмълвна самота. Но повече от тази гледка го вълнуваше и приковаваше човекът пред очите му, празничният приветствен танц за утрото и слънцето на неговия ученик, който този невръстен, владян от капризи младеж издигна до богослужебна сериозност и откри нему, зрителя, своите най-дълбоки и най-благородни склонности, дарби и предопределения в един миг също така внезапно, сияйни и откровени, както с появата си слънцето беше открило и осветило самата студена, мрачна планинска долина. Младият човек му се видя по-силен и по-значителен, отколкото си го представяше, но и още по-суров, по-недостъпен, по-далечен на духа, по-езически. Този тържествен и жертвен танц на бурно въодушевения младеж значеше много повече, отколкото речите и стиховете на младия Плинио някога, той се бе издигнал на няколко стъпала по-високо от него, но му изглеждаше и по-загадъчен, по-неразбираем, недостигаем за призив.

 Самото момче бе обхванато от този ентусиазъм, без да знае как. Това, което изпълни, не беше някакъв познат му отпреди, вече танцуван или изучаван танц, не беше познат и изпълняван някога тържествен ритуал на слънцето и утрото; и в танца, и в неговата магическа обсебеност, както едва по-късно трябваше да открие, имаха дял не само планинският въздух, слънцето, зората и чувството за свобода, а не по-малко и очакваното преобразяване и новото стъпало на младия му живот, явили се в колкото приветливия, толкова и изискващ почит образ на магистъра. В един утринен час в съдбата на младия Тито и в неговата душа се събра много ново, за да отличи този час от хиляди други като възвишен, празничен, свещен. Без да знае какво прави, без критика или подозрение той постъпваше така, както изискваше от него блаженият миг, танцуваше, за да изрази молитвеното си смирение, молеше се на слънцето, с движенията и жестовете си признаваше своята радост, своята вяра в живота, своето благоговение и страхопочит, едновременно горд и предан, в танца принасяше в жертва благочестивата си душа на слънцето и не по-малко на този, комуто се удивляваше и от когото се страхуваше, на мъдреца и музиканта, на идещия от тайнствена сфера, на майстора на магическата игра, на своя бъдещ възпитател и приятел.


 Всичко това, също както опиянението от светлината на слънчевия изгрев, траеше само минути. Трогнат, Кнехт гледаше чудната игра, в която пред очите му неговият ученик се преобразяваше и разкриваше, заставаше нов и чужд и напълно равностоен нему. Двамата стояха на пътеката между къщата и беседката, къпани от изобилната светлина на изтока и дълбоко развълнувани от вихъра на току-що преживяното, когато Тито, едва направил последната стъпка на своя танц, се съвзе от щастливия си унес и се спря като изненадано при самотна игра животно, съзнавайки, че не е бил сам, че не единствен той е преживял и извършил нещо необичайно, а при това е имал и зрител. Мълниеносно последва първото си хрумване, което му даваше възможност да се измъкне от положението — ненадейно то му се видя някак опасно и засрамващо — и здравата да разбие вълшебството на този чудноват миг, който така властно го бе омаял и увлякъл.

 По лицето му, досега със строгостта на маска и без възраст, се разля един детински и малко глуповат израз, като на човек, най-неочаквано разбуден от дълбок сън, много леко се поклати, присвивайки колена, погледна лицето на учителя си, тъповато изненадан, и със същата ненадейна бързина, като че ли му дойде наум нещо много важно, вече почти пропуснато, с един жест на дясната ръка, посочвайки към отвъдния езерен бряг който, както и половината от езерната шир, още лежеше в голямата сянка, тъй като покорената от утринните лъчи скалиста планина постепенно го стесняваше и свиваше към подножието си.

 — Ако плуваме много бързо — извика Тито трескаво и по момчешки ревностно, — бихме могли да бъдем на другия бряг малко преди слънцето.

 Думите едва бяха избликнали, призивът за надпревара със слънцето едва прозвучал и Тито с един силен скок, с глава напред изчезна в езерото, сякаш не можеше, било от дързост или смущение, достатъчно бързо да се махне оттук и с повишена активност да покрие със забрава едва отшумялата тържествена сцена. Край него се разхвърчаха пръски, водата се събра над главата му и няколко минути по-късно се показаха отново: глава, рамене и ръце, и отдалечавайки се бързо, се виждаха над синьо-зеленото огледало.


 Когато излезе край езерото, Кнехт в никакъв случай нямаше намерение да се къпе и да плува, беше му твърде студено и след тази нощ, прекарана едва ли не като в болест, то не би му било полезно. Сега пред красотата на слънцето, възбуден от току-що видяното, другарски поканен и призован от своя питомец, той намери тази дързост за не толкова страшна. Но преди всичко се боеше, че би могло да изчезне и потъне отново това, което утринният час бе подготвил и обещал, ако сега остави младежа самичък и го разочарова, като със студената разумност на възрастен отклони опита за проверка на силата. И чувството за несигурност и отпадналостта, която си бе навлякъл с бързото пътуване в планината, може би тъкмо чрез неумолимост и енергични действия щеше да преодолее най-бързо. Призивът бе по-силен от предупреждението, волята по-силна от инстинкта. Бързо той съблече лекия утринен халат, пое дълбоко дъх и се хвърли във водата на същото място, където бе скочил и ученикът му.

 Езерото, подхранвано от водите на глетчер и дори в най-горещо лято здравословно само за много калени хора, го посрещна с ледения студ на режеща враждебност. Той беше обзет от силни тръпки, но не от този страшен мраз, който го обгърна като с лумнали пламъци и след миг на кипнало обжарване бързо започна да го пронизва. След скока Кнехт отново се издигна нагоре и видя с голяма преднина Тито да плува далеч от него, почувства се засегнат от леденото, дивото, враждебното и още вярваше, че ще скъси разстоянието, че се бори за целта на надпреварата, за уважението и другарството, за душата на момчето, когато вече се бореше със смъртта, която го бе прегърнала в схватката. Напрягайки всички сили, докато сърцето му още биеше, той устоя на тази битка.

 Младият плувец често се обръщаше назад и със задоволство установяваше, че магистърът го е последвал във водата. Сега отново се взираше, но вече не го виждаше, обзе го безпокойство, взираше се и викаше, върна се назад, забърза да му помогне. Не го намери, търсеше потъналия, плувайки и гмуркайки се толкова дълго, докато жестокият студ омаломощи и неговите сили. Зашеметен и задъхан, най-сетне стигна до сушата, видя халата, оставен край брега, вдигна го и почна с него механично да разтърква тялото, ръцете и краката си, докато изтръпналата кожа отново се стопли. Седна на слънце като повален в несвяст, втренчи се във водата, чиято синьозелена хладина сега бе пред него чудновато празна, чужда и зла, усети да го изпълват безпомощност и дълбока жал, когато с изчезването на физическата слабост се върнаха съзнанието и страхът за случилото се.

 „О, горко ми — каза си той ужасен, — виновен съм за смъртта му!“ И едва сега, когато вече не можеше да прояви никаква гордост и да окаже никаква съпротива, в болката на изплашеното си сърце почувства колко много бе обикнал този човек. И докато въпреки всички възражения се чувстваше съвиновен за смъртта на майстора, със свят ужас го озари прозрението, че тази вина ще преобрази него самия и живота му и ще го постави пред изисквания, много по-големи, отколкото той сам си бе налагал досега.


Съчиненията, намерени след смъртта на Йозеф Кнехт

Стихотворенията на ученика и студента40



Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение


Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   22




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница