Херман Хесе Играта на стъклени перли



страница18/22
Дата13.04.2017
Размер6.51 Mb.
#19122
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   22
Изповедникът

По времето, когато свети Иларион, макар и много стар, още не си бил отишъл от света, в град Газа живеел човек на име Йозеф Фамулус; до тридесетата си година, или дори по-дълго, той водил светски живот и изучавал езическите книги, после чрез една жена, която задирял, опознал божието учение и блаженствата на християнските добродетели, приел светото кръщение, отрекъл се от греховете си, доста години стоял при краката на презвитера на своя град и с горещо любопитство слушал особено толкова обичаните разкази за живота на благочестивите отшелници в пустинята, докато един ден, почти тридесет и шест годишен, сам тръгнал по пътя, изминат преди от свети Павел и Антоний и оттогава поеман от много благочестиви люде. Той предал остатъка от своя имот на старейшините, за да го разделят между бедните в общината, при градската порта се сбогувал с приятелите си, излязъл от града и закрачил към пустинята — от презрения свят към бедния живот на покаяник.

 Много години слънцето го обгаряло и сушело, молейки се, той жулел колене по скали и пясък, в пост изчаквал залеза на слънцето, та да утоли глада си с няколко фурми; дяволите го мъчели с лъст, присмех и изкушения, съкрушавал ги с молитви, с покаяние, самоизтезавал се така, както намираме всичко това описано в житията на блажените отци. Безсънен, много нощи той гледал нагоре към звездите и звездите също му поднасяли съблазън и смутност, четял по съзвездията, по които някога учил да разгадава историята на боговете и символите на човешката природа, една наука, която презвитерите страшно ненавиждали и която още дълго го преследвала с виденията и идеите от езическо време.

 Тогава в онази околност навред, където голият неплодороден пущинак се прорязвал от извор, имало педя зеленина, малък или голям оазис, живеели отшелници, някои съвсем сами, други в немногобройни братства, както са изобразени на една фреска в Кампо Санто в Пиза; те привиквали на бедност и проявявали любов към ближния, посветени в копнежното ars moriendi, едно изкуство на умирането, на умъртвеността за земното и собственото аз и на преминаването от смърт към живот, към него, Спасителя, към светлото и неувяхващото. Те бивали навестявани от ангели и дяволи, съчинявали химни, пропъждали бесове, давали изцеление и благослов, сякаш поели върху себе си възмездието за земните наслади, грубостта, плътските жажди на многото отминали и още многото идни столетия чрез една могъща вълна на душевно горене и самопожертвувателност, чрез превеса на екстатично отричане от света. Някои от тях навярно знаели старите езически способи за очищение, методи и упражнения от едно учение за одухотворяване, високо развито в Азия от векове, но за това не се говорело, всъщност тези методи и упражнения на йогите вече не се учели, стояли под възбраната, която християнството все повече и повече налагало на всичко езическо.



 У някои от тези каещи се грешници жаравата на един такъв живот подклаждала особени дарби: за молитва, за изцеление чрез ръкополагане, за пророчество, за заклинание на зли духове, дарба да съдят и наказват, да дават утеха и благословия. И у Йозеф дремела една дарба и с годините, когато косата му взела да става пепелявосива, тя бавно разцъфтяла. Това била дарбата да изслушва. Когато някой брат от отшелническо селище или светски човек, тревожен и гонен от съвестта си, потърсвал Йозеф, за да сподели с него своите дела, страдания, съблазни, прегрешения, да му разкаже за своя живот, за борбата си в името на доброто, за това, че бил сразен в тази борба, или за някаква загуба, болка, жал, Йозеф умеел да го изслуша, да му открие и дари ухото и сърцето си, да поеме и скрие неговата мъка и грижа и да го пусне избавен и успокоен. Бавно, в течение на дълги години това дело го обсебило и превърнало в оръдие, в едно ухо, на което людете отдавали доверието си. Добродетелите на Йозеф били значително търпение, всепоглъщаща несмутимост и голяма мълчаливост. Все по-често при него идвали хора да се изприкажат, да се избавят от натрупаните притеснения, някои, макар и извървели далечен път до неговата тръстикова колиба, след като пристигнели и поздравели, пак не намирали свободата и смелостта да се изповядат, а се отклонявали и се срамували, сякаш греховете им се свидели, въздишали и мълчали дълго, часове наред, а той се отнасял еднакво към всеки, независимо дали говорел охотно или неохотно, плавно или със заекване, дали гневно изхвърлял своите тайни, или си придавал важност с тях. За него всички били равни, все едно бога ли или себе си обвиняват, увеличават или намаляват греховете и страданията си, изповядат неволно убийство или само нарушение на целомъдрието, оплакват се от невярна любима или проиграно душеспасение. Не се плашел, ако някой му разказвал за близко общуване с демони и изглеждал на „ти“ с дявола, не го дразнело, когато друг говорел дълго и подробно, но явно премълчавал главното, нито ставал нетърпелив, когато някой се обвинявал в истински и измислени грехове. И като че ли всичко, което донасяли при него, всичко: жалби, признания, обвинения, терзания на съвестта, изчезвало в слуха му като вода в пустинен пясък, сякаш той не бил съдник за тях, не питаел към изповядващите се ни съчувствие, ни презрение и все пак или може би тъкмо затова личало, че изповяданото не е хвърлено в пустота, а още с изговарянето и изслушването се преобразява, за да бъде олекотено и разсеяно. Само рядко той изричал напомняне или предупреждение, още по-рядко давал съвет или заповед; сякаш това не било негово задължение и говорещите, изглежда, чувствали, че то не му е дълг. Негов дълг било да буди доверие и да му откликва, търпеливо и с любов да слуша, така да подпомага изповедта, която не е изречена докрай, да добие пълнота и всичко застояло и покрило се с кора в душите да се размрази и излее като поток, а той мълком да го поеме и скрие. Само че в края на всяка изповед, на страшната, както и на безобидната, на направената с дълбоко разкаяние, както и на суетната, той карал изповядващите се да коленичат до него и заедно с тях произнасял „Отче наш“, преди да ги пусне и целуне но челото. Да налага покаяния и наказания, не било негов дълг. Не се чувствал властен да изрече същинско свещеническо опрощение на греховете — нито осъждането, нито прощаването на някаква вина било негово дело. За времето, в което слушал и вниквал, той сякаш поемал върху себе си дял от вината, сякаш помагал тя да бъде носена. Докато мълчаливо изслушвал, като че ли потопявал чутото и го предавал на миналото. Когато след изповедта се молел с изповядващия се, сякаш го приемал и признавал за брат и себеравен. Когато го целувал, изглеждало, че го благославя по един повече братски, отколкото проповеднически, повече нежен, отколкото тържествен начин.

 Името му се разнасяло из цялата околност на Газа, знаели го далеч наоколо и при повод го споменавали заедно с наравно уважавания велик изповедник и еремит Дион Пугил, чиято слава, разбира се, известна още преди десет години, почивала на съвсем други способности, тъй като отец Дион бил прочут тъкмо с това, че умеел по-бързо и по-остро да прониква в душите, които му се доверяват, отколкото в изречените думи, че не един изповядващ се бивал изненадан, когато той право в очите му заговарял за граховете, които още не бил изповядал. Този познавач на душите, за когото Йозеф чувал да се разправят стотици удивителни истории и с когото сам никога не би дръзнал да се сравни, бил също надарен съветник на блудни души, голям съдник, въздавал наказания и разпоредби и също възлагал покаяние, самобичуване, поклонничество, подтиквал към бракове, принуждавал враждуващи да се помирят и неговият авторитет бил равен на авторитета на епископ. Живеел в околностите на Аскалон, но го посещавали молители дори от Ерусалим, а и от още по-далечни селища.



 Йозеф Фамулус подобно на повечето отшелници и покаеници дълги години водил страстна и съсипваща борба. Макар да изоставил светския живот, да раздал имуществото си и своя дом, да напуснал града с неговите разнообразни примамки за земни и плътски наслади, той все не можел да се раздели със себе си, а в него били живи всички нагони на тялото и душата, които въвеждат човека в беда и изкушение. Преди всичко той се преборил с тялото си, строг и суров с него, приучил го на зной и студ, на глад и жажда, на белези и мазоли, докато то бавно се съсухрило и повехнало, но и в костеливата аскетична черупка старият Адам можел срамно да го изненадва и разгневява с най-безразсъдни жажди и похот, с мечти и мамещи надежди; естествено знаем, че на бегълците от света, на пустинниците, дяволът посвещава особени грижи. И когато люде, търсещи утеха и жадуващи да се изповядват, посещавали Йозеф, благодарен, той откривал в това зов на милост и едновременно изпитвал едно облекчение в своите дни на покаяние; неговият живот придобил свръхлични смисъл и съдържание, а нему била възложена длъжност, той можел да служи на другите или на бог като оръдие, за да привлича към себе си души. Това било действително чудно и възвишено чувство. Но с течение на времето проличало, че и блаженствата на душата спадат към земните и могат да бъдат изкушения и примки. Често, особено когато при него идвал пеш или на кон такъв странник, спирал пред пещерата, молел го за глътка вода, а след това и да изслуша неговата изповед, у нашия Йозеф неусетно се разливало чувство на успокоение и доволство, самодоволство, суетност и себелюбие, които, още щом усетел, го плашели много. Нерядко на колене той молел бога за прошка, молел го и за това да не изпраща повече изповядващи се нему, недостойния, ни от колибите на каещите се братя в околността, ни от селата и градовете на света. И все пак той не се чувствал много по-добре и тогава, когато наистина понякога нямало изповядващи се, а после, щом отново идвали много, се улавял в ново прегрешение: струвало му се, че докато слуша едно или друго признание, усеща изблици на студенина, липса на любов, дори презрение към тези, които се изповядват. С въздишка Йозеф поемал и тази борба върху себе си и имало времена, когато след всяка изповед, която изслушвал, се оттеглял в самота за размисъл и покаяние. Освен това сам приел като закон да се отнася към всички изповядващи се не само братски, а и с някаква особена почтителност, и толкова повече, колкото по-малко лицето му харесвало. Той ги приемал като пратеници на бога, дошли, за да го подложат на изпитание. Така с годините, твърде късно, когато бил вече възрастен човек, Йозеф постигнал известна отмереност в начина на живот и на онези, които живеели в близост с него, се виждал безукорен човек, познал мира с бога.

 Ала и мирът е нещо живо — и той като всичко живо трябва да расте и да наддава, да се приспособява, да издържа изпитания, да търпи превращения; така било и с мира на Йозеф Фамулус, той бил неустойчив, ту видим, ту не, ту близо като свещ, която носим в ръка, ту далеч като звезда в зимно небе. И с времето това било особен нов вид грях и прелъстяване, които все по-често правели живота му тежък. То не било някакво силно страстно вълнение, възмущение или надигане на инстинкти и изглеждало по-скоро противното. Било едно чувство, в първите си стадии съвсем лесно поносимо, дори едва доловимо, състояние без истинска болезненост и несгоди, душевното състояние на отпадналост, вялост, досада, което всъщност можело да се обозначи само като нещо отрицателно, като чезнене, отслабване и накрая липса на радост. Така както настъпват дни, в които нито грее слънце, нито вали дъжд, а небето е тихо, сякаш потънало в себе си, забулено, сиво, но не черно, душно, но не до разразяване на буря, такива постепенно ставали и дните на стареещия Йозеф; все по-малко утрините се различавали от вечерите, празничните дни от делниците, часовете на подем от тези на потиснатост, всичко течало бавно в една немощ, умора и нежелание. „Това е от възрастта“ — мислел си той тъжно. Натъжавал се, защото със стареенето и постепенното угасване на инстинктите и страстите очаквал едно избистряне и облекчаване на своя живот, крачка по-напред към хармонията, за която копнеел и която обещавала зряло душевно спокойствие, тъй като му се струвало, че сега възрастта го разочарова и мами, щом не носи нищо освен тази морна, сива, безрадостна пустота, това чувство на неизлечимо пресищане. Той се чувствал преситен от всичко: от голото съществование, от дишането, от съня през нощта, от живота в своята пещера, в покрайнините на малкия оазис, от вечното мръкване и съмване, от вечното преминаване на странници и поклонници, на кервани камили и магарета, и най-често от хората, чието идване и посещение засягало него самия, и от онези глупави, наплашени и едновременно тъй по детски верующи хора, които изпитвали потребност да му разказват за своя живот, за своите прегрешения и страхове, за съблазните и самообвиненията си. Понякога му се струвало: както в оазиса водата на малкия извор се събира в каменното корито, потича през тревата и се превръща в поток, после се излива в пясъка на пустинята и там не след дълго пресъхва и умира, тъй и всички тези изповеди, тези поменици от грехове, тези животоописания, мъки на съвестта, големите, както и малките, сериозните, както и суетните, се вливали в неговото ухо със стотици, с хиляди, винаги нови. Но ухото не е мъртво, както пустинният пясък, ухото е живо и не може вечно да пие, да поглъща, да всмуква. То се чувства уморено, обсебено, препълнено, копнее за това потокът и плисъкът на думите, на признанията, на грижите, на жалбите, на самообвиненията някога да секне, най-после вместо този безкраен поток да настъпят спокойствие, тишина и смърт. Да, той желаел да има край, бил уморен, наситен и преситен, дните му станали безинтересни и без стойност и се стигнало чак дотам, че от време на време се чувствал прелъстен да сложи край на живота си, да се накаже и погуби, така както направил Юда, предателят, когато се обесил. И както в ранните стадии на живота му в покаяние дяволът промъквал в неговата душа желания, представи и сънища за плътските и земни наслади, така сега той му пращал за изпитание представи за самоунищожение, тъй че трябвало да опитва всеки клон на някое дърво дали е пригоден да се обеси на него, всяка стръмна скала от околността дали е достатъчно стръмна и висока, за да се хвърли от нея в смъртта. Той се съпротивявал на изкушението, борел се, не се предавал, но живеел ден и нощ в един огън от самоненавист и жажда за смърт, животът му станал непоносим и омразен.

 Дотам следователно стигнал Йозеф, когато един ден отново стоял на някаква скала и съгледал в далечината между земята и небето две-три мънички фигури, появявали се явно странници, може би поклонници, може би хора, които искали да го потърсят и да му се изповядат. Изведнъж го обзело неудържимо желание веднага и колкото може по-бързо да тръгне оттук, да се махне от това място, да избяга от този живот. Желанието го обхванало така властно и стихийно, че заляло и помело всички други мисли, съображения и колебания, защото естествено такива не липсвали; как би могъл един благочестив отшелник да последва такова влечение, без съвестта му да трепне? Йозеф вече се затекъл, вече се върнал в своята пещера, давала му подслон през толкова много години, които издържал в борба, тя била съд, побрал толкова много възвисявания и поражения. В безпаметна бързина той взел няколко шепи фурми и една кратуна, пълна с вода, нагласил ги в старата си пътна торба, метнал я през рамо, грабнал тоягата и напуснал зеления покой на своята малка родина, човек, ненамиращ покой, и беглец, бягащ от бога и хората, бягащ едва ли не от всичко, което някога смятал за най-доброто в себе си, за свой дълг и предопределение. Отначало вървял като подгонен, така, сякаш онези, появили се в далечината фигури, които съзрял от скалата, наистина му били преследвачи и врагове. Но в течение на първия час страхливата забързаност намаляла, движението благотворно го уморило и по време на първата почивка, при която въпреки всичко не си позволил да закуси — станало му било свят навик да не се храни преди залеза на слънцето, — неговият разум, приучен на самотен размисъл, започнал отново да се ободрява и изпитателно да проверява инстинктивното му действие. Разумът не осъдил това действие, колкото и малко смисъл на вид да имало в него, а го следял по-скоро с благоразположение, защото за пръв път от толкова дълго време намерил действието му безобидно и невинно. Това, което предприел, било бягство, наистина внезапно и необмислено, но не позорно. Напуснал един пост, на чиято висота вече не отговарял, с бягството си признал пред себе си и пред оня, който го наблюдавал търпеливо, че не издържал, отказал се е от една всекидневно повтаряна безполезна борба и признал, че е повален и сразен. Това било, така намерил неговият разум, не величаво, не героично, не свято, но почтено и изглеждало невъзвратимо; сега Йозеф се учудвал, че предприел това бягство толкова късно, че можал да издържи толкова дълго, предълго. Борбата и упоритостта, с която се държал толкова време на този изгубен пост, сега му се виждали заблуда, нещо повече, борба и конвулсия на самолюбието му, на неговия стар Адам, и вече мислел, че разбира защо тази упоритост довела до толкова лоши, дори сатанински последици, до такава раздвоеност и омаломощаване на духа, до демонична обсебеност от желанието за смърт и самоунищожение. Макар че за християнина смъртта не бива да бъде враг, макар че един отшелник и светец трябва да гледа на живота си като на жертва, но мисълта за доброволно посягане на себе си, напълно дяволска, можела да се появи само в душа, чийто учител и пазител вече не е божият ангел, а злите демони. Известно време отшелникът седял съвсем тъжен и смутен, накрая дълбоко разкаян и потресен. Когато от разстоянието на извървените няколко мили неговият отдавнашен живот му се провидял, той го осъзнал — отчаян и съсипващ живот на един стареещ човек, който поставил грешно своята цел и непрестанно бил измъчван от ужасните изкушения да се обеси на клона на някое дърво като предателя на Месията. И ако го обземал такъв ужас от доброволната смърт, то в този ужас естествено му се мяркала една останка от прастарото предхристиянско езическо познание, познанието за един стародавен обичай за човешко жертвоприношение, при което жертвали цар, светец, избраник на племето, който нерядко сам вдигал ръка на себе си. Не само отзвукът от забранения обичай от езическото прастаро време го правел тъй страхотен, но още повече мисълта, че в края на краищата кръстната смърт на Спасителя не била нищо друго освен доброволно понесена човешка жертва. И в действителност: ако си спомнял добре, то едно предчувствие за това съзнание съществувало още във вълненията и жаждата за самоубийство, един упорито зъл и див напор сам да се принесе в жертва по този непозволен начин, да подражава на Спасителя или по непозволен начин да намеква, че неговото спасително дело не е сполучило съвсем. При тази мисъл той се изплашил силно, но почувствал също, че опасността отминала.

 Той дълго размишлявал, този каещ се грешник Йозеф, в какъвто се превърнал, и който сега вместо да последва Юда или разпнатия на кръста, поел в бягство и отново се предавал в божиите ръце. В него се надигнали срам и жал, Колкото по-ясно виждал ада, от който избягал, накрая бедата така го притиснала, също заседнал залък в гърлото му, нейният натиск се увеличавал до нетърпимост и накрая Йозеф намерил спасение в един изблик на сълзи, който му се сторил чудно благотворен. Колко отдавна не можел да плаче! Сълзите течели, очите вече не можели да виждат, но бил избавен от смъртното задушаване и когато дошъл на себе си и усетил соления вкус по устните си и разбрал, че плаче, в един момент му се струвало, че отново е дете и не знае нищо за злото. Усмихнал се, малко се засрамил от своя плач, най-после станал и продължил пътя си. Чувствал се несигурен, не знаел накъде го води това бягство и какво ще стане с него, в собствените си очи се виждал дете, но в душата му вече нямало борба и желание, чувствал се по-лек и сякаш някой го водел, призовавал и мамел, сякаш долавял далечен, добър глас и като че неговото пътуване не било бягство, а завръщане у дома. Усетил умора, уморил се и разумът му замълчал или си отдъхвал, или пък се мислел ненужен.

 Край мястото за водопой, където Йозеф пренощувал, почивали няколко камили; тъй като сред малцината пътници имало и две жени, той се задоволил само с едно кимване за поздрав и избягнал да влезе в разговор. Сетне, след като на здрачаване хапнал няколко фурми, помолил се и легнал, можал да чуе тихата беседа на двама мъже, един стар и друг по-млад, тъй като лежели съвсем близо до него. Той чул само откъс от разговора им, защото през повечето време те си шепнели. Но и този малък откъслек задържал вниманието и съпричастието му, накарал го да размишлява до полунощ.

 — Ех, добре — чул той гласа на по-стария. — Добре, че искаш да идеш при някой благочестив мъж и да се изповядаш. Тези хора разбират какво ли не, казвам ти, те не умеят само хляба да ядат, някои от тях знаят и магьосничества. Ако такъв човек извика на нападащ лъв само една думица, той, разбойникът, така се сгушва, подвива опашка и се измъква. Те могат и лъвове да укротяват, казвам ти; на един такъв особено свят човек обузданите от него лъвове, като умрял, му изкопали гроба и добре натрупали отгоре пръстта, а после дълго време по два от тях ден и нощ седели на стража край гроба му. Те умеят не само Лъвове да укротяват, а и хора. Веднъж на един от тях попаднал римски войник, ужасен звяр, най-големият развратник в цял Аскалон, той го смъмрил и така притиснал злото му сърце, че онзи се свил и наплашил, тръгнал си като мишка, която търси дупка да се скрие. След това не можели да познаят момъка, тъй тих и свит станал. Във всеки случай и над това можеш да се замислиш, наскоро подир туй той умрял.

 — Светият човек ли?

 — А, не, войникът. Варон се казвал той. След като пустинникът го нахокал и събудил съвестта му, мъжът бързо отпаднал, на два пъти горял в треска и подир три месеца свършил. Е, няма да го жалим. Ама все пак често си мисля: пустинникът трябва не само да е прогонил дявола от него, а и да е изрекъл някакво заклинание, което го пратило в гроба.

 — Такъв благочестивец? Не мога да го повярвам.

 — Вярваш или не вярваш, драги мой, така е. Но от този ден човекът бил като преобразен, за да не кажа омагьосан, и три месеца след това…

 Известно време било тихо, после по-младият отново подхванал:

 — Има един пустинник, нейде тука наблизо трябва да живее, живее съвсем сам край малък извор, по пътя за Газа. Йозеф се казва той, Йозеф Фамулус. Много съм слушал за него.

 — Е, и какво?

 — Бил ужасно благочестив и най-вече никога не погледнал жена. И когато някога покрай неговата отдалечена постница минел керван от камили, а на една от тях седяла жена, колкото и плътно да била забулена, той веднага обръщал гръб и изчезвал към зъберите. Мнозина отиват при него да се изповядат, мнозина.

 — Е, не ще да са чак толкова. Иначе щях да съм чул за него. И какво може той, твоят Фамулус?

 — О, нали точно при него ходят да се изповядат. Ако не беше добър и не разбираше нищо, щяха ли хората така да се стичат? Освен това разправят за него, че той едва отваря уста да продума, при него няма укори, не ругае гръмогласно, не налага наказания, той трябва да е кротък и дори свенлив човек.

 — Е, какво прави тогава, щом като не ругае, не наказва и уста не отваря?

 — Той само изслушва, въздиша чудновато и се кръсти.

 — А, така ли, значи, хубав дребен светец си имате тука! Не вярвам да си толкова глупав, та да хукнеш към този мълчалив дядка.

 — А, пак искам да ида. Вече ще го намеря, не ще да е много далеч оттук. Тази вечер тука край водопоя се въртеше един беден брат, утре ще го разпитам, той самият прилича на покаяник.

 Старият се разгорещил:

 — Я остави твоя покаяник край извора да си кисне в пещерата! Човек, който само изслушва и въздиша, страхува се от жените, нищо не може и не разбира! Не, аз ще ти кажа при кого да идеш. Вярно, много е далеч оттука, чак отвъд Аскалон, но затова пък е най-добрият отшелник и изповедник, какъвто има. Дион се казва той, наричат го още Дион Пугил, това ще рече, че той разбира от юмручна борба, защото се бие с всички дяволи, когато някой му изповядва греховните си дела, тогава, драги мой, Пугил не въздиша и не стиска уста, а грабва човека и го опухва здравата, такъв му е обичаят. Някои измъчвал, по цяла нощ ги карал с голи колене да коленичат на камъни и после, на туй отгоре, им нареждал и да дадат на бедните по четирийсет гроша. Това е човек, братле, ще го видиш и ще се учудиш; само като те погледне, и краката ти ще се разтреперят, в дън душата ти гледа. При него не се въздиша, бива си го човека, и ако някой вече не може да спи добре или има лоши сънища и кошмари, или нещо такова, то Пугил ще му сложи юзда, казвам ти. И не ти го казвам, защото съм чул жените да бъбрят за него. Казвам го, защото сам съм ходил. Да, аз самият. Колкото и да съм беден глупак, веднъж потърсих покаяника Дион, бореца, божия човек. Отидох аз там клет и опозорен, с грях на душата, а се върнах светъл и чист като зорница. Истина е както това, че се казвам Давид, запомни. Дион го викат. С прозвището Пугил. Него потърси още щом ти е на сгода, и ще видиш чудо. Префекти, старейшини, епископи ходят при него за съвет.

 — Добре — съгласил се другият, — ако някога попадна в оня край, ще си помисля. Но днес е днес и тука е тук, и тъй като днес съм тук, а наблизо трябва да живее оня Йозеф, за когото съм чул толкова добрини…

 — Чул си добрини. Кой ли пък глупак ти е надумал за този Фамулус?

 — Харесва ми, че той не ругае и не се гневи. Това ми допада, трябва да ти кажа. Аз не съм нито римски войник, нито епископ, а обикновен човек, и по-скоро срамежлив, не мога да понасям много шумотевица. Бог вижда, нямам нищо против, наопаки, иска ми се поне един път някой да се отнесе кротко с мене.

 — На човека му харесва кротичко да го подхванат! Ако ти се изповядаш и покаеш, въздадат ти наказание и се очистиш, тогава според мене е по-добре да се отнесат към тебе кротко, ала не когато си нечист и вонящ като чакал пред своя изповедник и съдия.

 — Е, тъй да е. Хайде тихо, хората искат да спят.

 Изведнъж някой доволно се захилил.

 — Знаеш ли, чух нещо много смешно за него. Да ти го разкажа.

 — За кого?

 — За него, за покаяника Йозеф. Нали имал обичай, когато някой му разкаже за своите работи и се изповяда, той да го благослови и за сбогом да го целуне по бузата или челото.

 — Така ли правел? Смешен обичай!

 — А че той толкоз много се плаши от жените, знаеш. Един път някаква блудница тука от околността отишла при него с мъжки дрехи и нищо не забелязал. Изслушал лъжливите й истории и когато тя свършила изповедта си, той се поклонил пред нея и тържествено я целунал.

 Старецът преминал в бурен смях, другият бързо казал „шт, шт“ и повече Йозеф не можал да чуе нищо, освен след известно време заглушен смях.

 Той погледнал към небето, над короните на палмите остър и тънък стоял лунният сърп, Йозеф потръпнал от нощния хлад. Чудновато като в криво огледало и въпреки това многозначително вечерният разговор на камиларите му показал неговата собствена личност и ролята, на която не можал да остане верен. Значи, и една блудница си направила шега с него? Е, нищо, това не било най-лошото, макар и достатъчно лошо. Той дълго трябвало да размишлява върху беседата на двамата непознати мъже и когато най-после много късно можал да заспи, то заспал само защото размишленията му не останали напразни. Стигнал до един извод, до едно решение и с това току-що взето решение в сърцето се унесъл в сън, дълбок и непробуден, до разсъмване.

 Решението му обаче било такова, каквото по-младият от двамата камилари нямал кураж да вземе. Решението му било да последва съвета на по-стария и да потърси Дион, наречен Пугил, за когото, разбира се, отдавна вече знаел и комуто тази вечер чул така упорито да се пее възхвала. Този прочут изповедник, съдник на душите и съветник сигурно знаел и за него път, съвет, присъда или наказание; ето пред кого искал да се яви като пред наместник на бога и с готовност да приеме това, което му нареди.

 На другия ден Йозеф напуснал мястото, където пренощувал, докато двамата мъже още спели. Същия ден след мъчително пътуване той стигнал до селището, обитавано от благочестиви братя, откъдето се надявал да поеме по обичайния път към Аскалон. С пристигането си надвечер намерил малък зелен оазис, който го посрещнал приветливо, видял да стърчат дървета, чул да врещи коза, сторило му се, че в зелените сенки се провиждат очертанията на покриви на къщи и че усеща дъх на човешка близост. Когато колебливо приближил, имал чувството, че някой е насочил поглед към него. Спрял и се завзирал наоколо, тогава под едно от околните дървета видял седяща фигура, облегната на дънера. Един възрастен човек седял изправено, бил с посивяла брада и достойно, но строго и сковано лице. Той погледнал към него и явно, че от някое време го наблюдавал. Погледът на стария човек бил остър и силен, ала без израз, като погледа на човек, свикнал да наблюдава, но не с любопитство и съучастие, поглед, който оставя хората и нещата да се приближат, опитва се да ги познае, не да ги привлече и покани.

 — Хвала на Исуса Христа — казал Йозеф.

 Старецът отговорил с някакво мърморене.

 — С разрешение, чужденец ли сте като мене или жител на това хубаво селище? — попитал Йозеф.

 — Чужденец — отвърнал белобрадият.

 — Достопочтени, тогава навярно бихте могли да ми кажете дали е възможно оттук да се излезе на пътя за Аскалон.

 — Възможно е — казал старият и тогава бавно се изправил с малко сковани крака, един мършав великан. Стоял и гледал към празната далечина. Йозеф почувствал, че този побелял исполин няма особено желание за приказки, но пак се осмелил за един въпрос.

 — Позволете ми още един-единствен въпрос, достопочтени — подел той вежливо и видял как очите на мъжа се върнали от далечината. Спрели се на него хладно и внимателно. — Може би вие знаете мястото, където бих намерил отец Дион, наречен Дион Пугил.

 Чужденецът леко събрал вежди, а погледът му станал още по-студен.

 — Зная го — казал той кратко.

 — Познавате ли го? — извикал Йозеф. — О, кажете ми тогава, защото натам, към отец Дион, води моят път.

 Едрият стар човек го огледал изпитателно от глава да пети. Накарал го дълго да чака за отговор. Тогава се върнал отново към дънера, където седял, бавно се привел към земята и седнал, облегнат на дървото, както и преди. С леко движение на ръката подканил Йозеф също да седне. Той покорно последвал този жест и със сядането в един миг усетил голяма умора, веднага обаче я забравил и насочил цялото си внимание към стареца. Той изглеждал отдаден на размисъл, на неговото достойно лице се появила черта на недоброжелюбна строгост, над която обаче имало и още някакъв израз, дори друго лице, сякаш била сложена прозрачна маска с израз на старо и самотно страдание, на което гордостта и достойнството не позволявали да се прояви.

 Изтекло много време, докато погледът на достопочтения отново се върнал към Йозеф. С голяма острота очите му пак го изследвали и изведнъж със заповеднически тон старият поставил въпроса:

 — Кой сте вие, човече?

 — Аз съм каещ се грешник — казал Йозеф, — от дълги години водя живот в уединение.

 — Това се вижда. Питам ви кой сте?

 — Казвам се Йозеф, с прозвището Фамулус.

 Когато Йозеф казал името си, старият, който продължавал да седи неподвижно, още по-силно събрал вежди, така че очите му за известно време почти се скрили, той приличал на смаян, изплашен или разочарован от думите на Йозеф; или може би това било само умора на очите, намаляване на вниманието, един лек пристъп на слабост, каквито имат толкова старите хора. Във всеки случай той, все тъй застинал, седял неподвижно, за някое време затворил очи и когато отново ги отворил, погледът му сякаш бил променен или ако това било възможно, изглеждал още по-стар, по-самотен и по-изчакващ и вкаменен. Бавно отворил устни, за да попита:

 — Чувал съм за вас, вие ли сте този, при когото хората ходят да се изповядват?

 Йозеф потвърдил смутено, усещайки това, че е познат, като неприятно разголване и повторно засрамен от срещата със своята слава.

 Старият отново попитал по същия отсечен начин:

 — А сега сте тръгнали да търсите Дион Пугил? Какво ще правите при него?

 — Бих искал да му се изповядам.

 — Какво очаквате от това?

 — Не зная. Имам доверие в отец Дион и дори ми се струва, че някакъв глас отгоре, някакво предводителство ме насочва към него.

 — А след като му се изповядате, какво ще стане?

 — Ще правя това, което той ми заповяда.

 — Ако той ви посъветва или ви заповяда нещо неправилно?

 — Няма да размишлявам дали е правилно, или не, а ще му се подчиня.

 Старецът не продумал ни дума повече. Слънцето клоняло на залез, птица надала вик в шумата на дървото. И тъй като старецът все мълчал, Йозеф се изправил. Плахо отстъпил назад.

 — Казахте, че ви е известно мястото, където мога да намеря отец Дион. Бих ви помолил да ми назовете селището и да ми опишете пътя за там.

 Старият изкривил устни, нещо като лека усмивка.

 — Вярвате ли — попитал той кротко, — че там ще сте добре дошли?

 Чудно изплашен от въпроса, Йозеф не отговорил. Стоял смутен. А после казал:

 — Мога ли да се надявам поне вас да видя още веднъж?

 Старият направил жест като за сбогуване и отговорил:

 — Ще спя тука и ще тръгна малко преди изгрев слънце. Вървете сега, вие сте уморен и гладен.

 С най-почтителен поздрав Йозеф продължил и със спускането на здрача стигнал малкото селище. В него живеели почти както в манастир така наречените усамотени християни от различни градове и селища, които тук, далеч от света, си създали убежище, за да могат несмущавани да се отдават на един прост чист живот в тишина и съзерцание. Дали му вода, храна и подслон и го пощадили от въпроси и разговори, тъй като личало колко е уморен. Един произнесъл на глас вечерна молитва, а другите, коленичили, вземали участие в нея, „амин“ изрекли всички заедно. Общината на тези благочестивци в друго време би била за него преживяване и радост, но сега в ума му имало само едно — в ранната утрин бързо да се върне назад, там, където оставил стария мъж. Когато отишъл, намерил го да лежи на земята и спи, завит с тънка рогозка, тогава седнал настрана под дърветата, за да чака събуждането му.

 Наскоро спящият се размърдал, събудил се, отвил се от рогозката, станал тежко и протегнал скованите си крака и ръце, после коленичил на земята и прочел молитвата Си. Когато отново се изправил, Йозеф се приближил и се поклонил мълком.

 — Храни ли се вече? — попитал го непознатият.

 — Аз имам навика да ям само веднъж на ден и едва след залез слънце. Гладен ли сте, достопочтени?

 — Ние сме на път — казал той, — а и двамата не сме млади вече, по-добре да хапнем малко, преди да продължим нататък.

 Йозеф отворил торбата си и му предложил от своите фурми. Той имал от добрите хора, при които пренощувал, и парче просеник, разделил го със стария.

 — Можем да тръгнем — казал старецът, след като се нахранили.

 — О, заедно ли ще вървим? — извикал Йозеф зарадван.

 — Разбира се. Нали ме помоли да те водя при Дион. Хайде, ела.

 Йозеф погледнал изненадан и щастлив.

 — Колко сте добър! — казал той и му се искало да реди още благодарности. Но чужденецът направил рязко движение с ръка да замълчи.

 — Добър е само бог — рекъл той. — Да тръгваме! И ми говори на „ти“, както аз те заговорих. Защо са официалностите и вежливостите между двама стари покаяници?

 Едрият мъж закрачил и Йозеф го последвал. Денят вече настъпил. Водачът, явно уверен в посоката на пътя, казал, че към обед ще стигнат сенчесто място, където могат да отдъхнат в часовете на най-големия слънчев пек. По-нататък по пътя не говорили. Едва когато след горещи часове стигнали до мястото за отдих и си починали в сянката на насечени скали, Йозеф отново заговорил своя водач. Той го попитал колко дни път ще са потребни, за да стигнат до Дион Пугил.

 — Зависи само от тебе — отвърнал старият.

 — От мене ли? — извикал Йозеф. — О, ако зависи само от мене, то аз още днес бих се явил там.

 Старият мъж и сега нямал вид на настроен за разговори.

 — Ще видим — казал той кратко. Легнал настрана и затворил очи.

 На Йозеф му било неприятно да го наблюдава, като спи. Тихичко се отдалечил и също легнал, неусетно заспал и той, защото през нощта будувал дълго. Водачът му го събудил, когато намерил, че е дошло време да тръгват. Късно следобед се добрали до един стан, където имало вода, дървета и трева. Тук те пили, измили се и старият решил да останат. Йозеф не бил съгласен и плахо се опитал да възрази.

 — Днес ти каза — подхванал той, — че зависело от мене колко рано или късно ще стигна до отец Дион. Готов съм да вървя още много часове, ако действително още днес или утре мога да го намеря.

 — Ах, не — казал другият. — За днес стигнахме достатъчно далеч.

 — Прощавай, но не можеш ли да разбереш нетърпението ми? — попитал Йозеф.

 — Разбирам го, ала не ще имаш никаква полза от него.

 — А защо тогава каза, че зависело от мене?

 — Така е, както го казах. Щом бъдеш сигурен във волята си да се изповядваш и се чувстваш готов и съзрял за изповед, ще я направиш.

 — И още днес ли?

 — Още днес.

 Удивен, Йозеф се вгледал в тихото старческо лице.

 — Възможно ли е? — извикал той поразен. — Ти ли си отец Дион?

 Старецът кимнал.

 — Отдъхни си тук под дърветата — казал той приятелски. — Но не заспивай, а се съсредоточи. И аз искам да си почина и да се вглъбя. Тогава ще ми кажеш това, което жадуващ да разкриеш.

 Така изведнъж Йозеф се намерил при целта си и едва сега проумял как по-рано не познал достопочтения мъж и не го разбрал, след като цял ден вървял редом с него. Оттеглил се, коленичил и се молил, насочил всички свои мисли към това, което имал да каже на изповедника. Подир час се върнал и запитал Дион дали е готов. Сега вече можел да се изповядва. И онова, което от години преживял и от доста време все повече и повече, изглежда, губело стойност и смисъл, потекло от неговите устни като разказ, жалба, въпрос, самообвинение, цялата история на неговия християнски живот в покаяние, започнала като очищение и изцеление и накрая довела до такова голямо объркване, замъгляване и отчаяние. Той не премълчал и преживяното съвсем наскоро, бягството си и чувството за развръзка и надеждата, която му давало това бягство, възникването на решението да иде при Дион, срещата му с него и как той, по-старият, веднага събудил доверие и любов, но в течение на деня много пъти го смятал за студен и чудат, дори своенравен.

 Слънцето вече залязло, когато Йозеф изприказвал всичко. Старият Дион го слушал с неуморимо внимание и се въздържал от каквото и да е прекъсване и въпроси. И сега, когато изповедта свършила, от неговите устни не се откъснала ни дума. Той се вдигнал тежко, погледнал Йозеф с голяма приветливост, навел се, целунал го по челото и направил кръстен знак над главата му. Едва по-късно Йозеф се сетил, че това бил същият мълчалив братски, несъдържащ присъда жест, с който той самият изпращал толкова много дошли на изповед.

 Малко след това двамата се нахранили, произнесли вечерната си молитва и легнали. Йозеф будувал някое време, премислял, разсъждавал, всъщност очаквал проклятие и строги назидания и въпреки всичко не бил разочарован или неспокоен, взорът и братската целувка на Дион били достатъчни, в душата му настъпил покой и той скоро потънал в благотворен сън.

 На сутринта, без да разменят дума, старият го взел със себе си, през деня изминали сравнително дълъг път, към тях се присъединили още четирима или петима. Така стигнали постницата на Дион и заживели там. Йозеф помагал на Дион във всекидневната работа, опознал и споделял неговия живот, той не бил много по-различен от този, който сам водил дълги години. Но сега вече не бил самотник, живеел под сянката и закрилата на друг и затова животът му бил съвършено различен. От близките селища и от Аскалон, а и от още по-далеч прииждали хора, търсещи съвет, жадуващи да се изповядат. Отначало Йозеф всеки път, когато идвали такива посетители, се оттеглял бързо и се появявал едва след като си отивали. Но все по-често Дион го викал да се върне с тон, с какъвто се вика слуга, нареждал му да донесе вода или да помогне с нещо друго и след като достатъчно дълго издържал така, Йозеф свикнал от време на време да присъства на някоя изповед, когато изповядващият не възразявал. На мнозина обаче, дори на повечето, им било приятно да не остават сами срещу Пугил, който вдъхвал страх, да не коленичат мълчаливо пред него, били доволни тук да е и този тих, с приветлив поглед, готов да услужи помощник. Така постепенно Йозеф опознал начина, по който Дион изслушва изповедите, утешава и ободрява, намесва се енергично и се разпорежда, начина, по който налага наказание и дава съвети. Рядко си позволявал някакъв въпрос, примерно както тогава, когато пътем се отбил един учен или ценител на изкуството.

 Той, както се разбирало от неговите разкази, имал приятели сред магьосниците и звездобройците; отдъхвайки си, седял един или два часа при двамата стари покаяници, вежлив и приказлив гост, говорил дълго, учено и красиво за съзвездията, за странстването на човека заедно с неговите богове от началото до края на една епоха и през всички знаци на зодиака. Той говорил за Адам, първия човек, който уж бил един и същ с Исус, разпнатия на кръст, и нарекъл спасението чрез него пътуване на Адам от дървото на познанието към дървото на живота, на змията от рая обаче дал името пазителка на светия праизвор, на мрачната бездна, от която произтичат нощните води и всички създания, всички хора и богове. Дион слушал внимателно този човек, чийто сирийски език бил силно примесен с гръцки, и Йозеф се учудил, дори се ядосал, че старецът не отхвърлил подобни езически заблуди с усърдие и гняв, не ги опровергал, не изрекъл заклинания, а сякаш приемал умния монолог на многознаещия поклонник с известно съучастие, защото не само го слушал внимателно, а често се усмихвал и кимал при някоя дума на говорещия, като че ли тя му харесвала.

 Когато този човек си тръгнал, с тон на усърдие и почти упрек Йозеф попитал:

 — Как така ти толкова търпеливо изслуша тези лъжеучения на неверния езичник? Да, ти дори, така ми се стори, ги слуша не само с търпение, а направо със съучастие и с известно задоволство. Защо не му възрази? Защо не се опита да опровергаеш този човек, да го накажеш и да го обърнеш към вярата в нашия бог?

 Дион поклатил глава на тънката си набръчкана шия и отговорил:

 — Не го опровергах, защото не би имало никаква полза. Нещо повече, защото не бих бил в състояние да го направя. В беседването и в познанията по митологията и звездите този човек без съмнение далеч ме превъзхожда, нищо не бих могъл да му противопоставя. И по-нататък, сине мой, не е нито моя, нито твоя работа да се противопоставяме на вярата на един човек с твърдението, че е лъжа и заблуда това, в което вярва. Аз, признавам, слушах този умен човек с известно задоволство, това не ти е убягнало. Той ми достави удоволствие, защото говори чудесно и знае много, преди всичко обаче, защото ми напомни за моите младини, в младостта си аз доста се занимавах със също такива изследвания и познания, нещата от митологията, за които чужденецът говореше така хубаво, в никакъв случай не са заблуда. Те са представи и притчи на една вяра, която не ни е повече потребна, защото ние сме се сдобили с вярата в Исус, единствения спасител. За ония обаче, които още не са познали нашата вяра и може би няма да могат да стигнат до нея, тяхната, произтичаща от стара прадядовска мъдрост, с право е достопочтена. Разбира се, мили, нашата вяра е друга, съвършено друга. Но от това, че на нашата вяра не е потребно учението за съзвездията и вековете, за първичните води и възникването на живота и всички тези притчи, в никакъв случай не значи, че онази вяра е заблуда, лъжа и измама.

 — Но нашата вяра — извикал Йозеф — все пак е по-добрата и Исус е умрял заради всички хора; следователно би трябвало тези, които я знаят, да се преборят с остарелите учения и да поставят на тяхно място новото, по-доброто.

 — Ние отдавна сме направили това, ти и аз, и толкова много други — отговорил Дион спокойно. — Ние сме вярващи, защото сме развълнувани от вярата, особено от могъществото на Спасителя и неговата спасителна смърт. Ония, другите обаче, всеки митолог и теолог на зодиака и на старите учения още не са трогнати от тази мощ и нам не ни е дадено да ги принуждаваме да познаят същото вълнение. Не забеляза ли, Йозеф, колко красиво и крайно усърдно този митолог умее да разказва и да свързва играта от образи и колко честит е при това, колко мирно и хармонично живее сред своята мъдрост на образи и притчи? Е, това е един знак, че този човек не е потиснат от тежки мъки, доволен е, чувства се добре. Хората, на които им е добре, нямат какво да ни кажат на нас. За да изпита потребност от избавление и спасяваща вяра, за да загуби отрадата от мъдростта и хармонията на своите мисли и да поеме върху себе си голямото рисковано дело на вярата в чудото на избавлението, човек трябва първо да се чувства зле, много зле, трябва да е преживял мъка и разочарование, горчивина и отчаяние, водата вече да му е стигнала до шията. Не, Йозеф, нека оставим този учен езичник в неговото благоденствие, да го оставим в щастието на мъдростта, мисловния свят и ораторското му изкуство! Може би утре, може би след година или десет да познае мъката, която ще разбие изкуството и мъдростта му, може би ще бъдат убити жената, която обича, или единственият син, или сам ще изпадне в болест и немотия; а когато отново го срещнем, ще трябва да го приемем и му разкажем по какъв начин сме се опитали да властваме над страданието. И тогава той би ни попитал: „Защо не ми казахте това още вчера, още преди десет години?“ А ние бихме отвърнали: „Тогава ти още не беше изпаднал в беда, не ти вървеше тъй зле.“



 Той стана сериозен и известно време мълча. После, сякаш събуден от унеса в спомени, добави:

 — Някога аз самият много се занимавах с мъдростите на прадедите, те ми доставяха удоволствие и когато вече бях тръгнал по пътя на кръста, беседите върху теологията често още ми носеха радост, разбира се, и достатъчно мъка. Посвещавах мислите си най-вече на сътворението на света и на това, че в края на сътворяването всъщност всичко би трябвало да бъде добро, защото нали се казва: „Бог огледа всичко, каквото бе сътворил, и тогава видя, че всичко беше много добро.“ В действителност обаче то било добро и съвършено само в един миг — в мига на рая, и вече в следващия съвършенството било нарушено от вината и проклятието, защото Адам ял от забраненото дърво. Има учители, които казват, че бог, който сътворил света, а с него Адам и дървото на познанието, не бил единственият и всевишен бог, а само един негов образ или подчинен нему. Създателят и творението не били добри, то не му се удало и той сега за цяла епоха го прокълнал и предал на злото. Той, самият бог-дух, решил обаче да сложи край на епохата на проклятието чрез своя син. Оттогава, така учат те, така мислех и аз, започнало отмирането на демиурга и неговото творение, постепенно светът линеел и умирал, докато в една нова епоха вече нямало да има творение, свят, плът, жажда и грях, никакво плътско зачатие, раждане и смърт, а щял да възникне само един съвършен духовен и избавен свят, над който нямало да тегне проклятието на Адам, свят, свободен от вечното проклятие и напора на ламтежа, зачатието, раждането и умирането. За злината на света сега ние виним повече създателя, отколкото първият човек, но сме на мнение, че на създателя, ако той действително е бил самият бог, би било лесно да направи Адам по-друг или да му спести изкушението. И така в края на нашите разсъждения стигаме до заключението, че има двама богове — бог-създател и бог-отец — и не се боим да съдим критично за първия. Има дори такива, които отиват крачка по-напред и твърдят, че творението изобщо не било дело на бога, а на дявола. Вярвах, че с нашите мъдрости помагаме на Спасителя и на идващия век на духа и затова си измисляме богове, световна сцена и светове, едновременно спорех и се занимавах с теология, докато един ден бях обхванат от треска, смъртно болен, и в кошмарните сънища непрестанно имах работа с демиурга, трябваше да водя война, да проливам кръв и страховете и виденията ставаха все по-ужасни, докато в нощта на най-високата температура мислех, че трябва да убия собствената си майка, за да залича своето плътско раждане и потекло. В онези трескави съновидения дяволът беше насъскал срещу мене всичките си кучета, но аз оздравях и за разочарование на предишните ми приятели се върнах към живота като глупав, мълчалив и лишен от дух човек, който наистина скоро си възстанови физическата сила на тялото, не обаче радостта от заниманието с философия. Защото в дните и нощите на оздравяването, когато отвратителните трескави сънища отстъпваха назад и спях почти непрестанно, в миговете на будуване усещах до себе си Спасителя, усещах, че от него се излъчва сила и се влива в мен, и когато отново бях здрав, изпитах тъга, че не мога повече да чувствам близостта му. Вместо това усетих силен копнеж по неговата близост и сега пролича: докато отново слушах да се спори за него, чувствах как този копнеж — тогава той беше най-скъпото ми богатство — бе застрашен да потъне и да се разлее в мисли и думи, както вода се изгубва в пясък. Достатъчно, мой мили, свърши се и с моята мъдрост и теология. Оттогава аз принадлежа към простодушните, но не бих искал да преча и да гледам с пренебрежение оня, който умее да се занимава с философия и митология, знае да играе игрите, които на времето аз сам опитах. Ако някога трябва да се примиря с това, че творецът и бог-дух, че творението и спасението в тяхната непроницаема единосъщност и едновременност за мен остават неразрешима задача, то трябва да се примиря и с друго, че не мога да направя философа вярващ, а не е и мой дълг.

 Веднъж, след като някой се изповядал в убийство и прелюбодеяние, Дион казал на своя помощник:

 — Убийство и прелюбодеяние, това звучи наистина страшно и гръмко. То е и достатъчно лошо, разбира се. Но аз ти казвам, Йозеф, в действителност тези миряни изобщо не са истински грешници. Колчем опитам да се поставя мислено на тяхно място, да проникна в сърцевината им, те ми се виждат съвсем като деца. Не са честни, не са добри, не са благородни, те са себични, похотливи, високомерни, гневни, разбира се, обаче в основата си са невинни, невинни по начина, по който са невинни децата.

 — И все пак — казал Йозеф — ти често властно им искаш обяснения и рисуваш пред очите им ада.

 — Тъкмо заради това. Те са деца и когато имат угризения на съвестта и идват да се изповядат, искат да бъдат приети сериозно и сериозно нахокани. Поне аз смятам така. Ти на времето си правил другояче, не си ругал, наказвал и възлагал покаяния, а приятелски настроен си пускал хората просто с една братска целувка. Не искам да те укорявам за това, не, но аз не бих могъл така.

 — Добре — отвърнал Йозеф колебливо, — но кажи ми защо тогава, когато аз се изповядах, ти се отнесе към мене не така, както към другите, а мълчаливо ме целуна и не каза нито дума за наказание?

 Дион Пугил насочил проницателния си взор към него.

 — Не бе ли правилно това, което сторих? — попитал той.

 — Не казвам, че не бе правилно, разбира се, беше, иначе изповедта не би била така благотворна за мене.

 — Е, нека да е добре. Тогава аз ти наложих строго и дълго покаяние, макар и без думи. Приех те и те третирах като свой слуга, върнах те към твоя път, принудих те към това, от което искаше да се изплъзнеш.

 Той се обърнал, бил враг на дългите разговори, но този път Йозеф упорствувал.

 — Знаеше ли предварително, че ще ти бъда покорен, че съм си обещал това още преди изповедта и преди да те познавам? Не, кажи ми, наистина ли само то беше причината да се държиш така с мене?

 Другият направил няколко крачки нагоре и надолу, спрял се пред него, сложил ръка на рамото му и казал:

 — Миряните са деца, сине мой. А при нас не идват да се изповядват светци. Ние обаче, ти и аз, и нашего брата, ние, покаяници, изследователи и бегълци от света, не сме деца и не сме невинни, не можем да се поправим с назидателни проповеди и укоряване. Ние, ние сме същинските грешници, ние, знаещите и мислещите, вкусилите от дървото на познанието, и затуй не бива да се отнасяме един към друг като деца, които докосват с пръчката и отново оставят да тичат на воля. След изповед и покаяние не се връщаме бегом в детския свят, където има празници, където се правят сделки и от време на време се вършат убийства, не преживяваме греха като бързолетен лош сън, който чрез изповед или жертва отново сваляме от себе си: постоянно сме в греха, никога не сме невинни, винаги сме грешници, тънем в греха и в огъня на своята съвест и знаем, че никога няма да можем да изкупим голямата си вина, освен ако след смъртта бог се смили над нас и ни дари с милостта си. Това е причината, Йозеф, поради която не мога да държа проповеди и да налагам покаяние на тебе и на себе си. Ние нямаме работа с едно или друго прегрешение или злодеяние, а винаги със самия първороден грях: ето защо всеки от нас може да увери другия само в това, че е проникнал в същата тайна и споделил братската любов, не обаче да го изцели с наказание. Не знаеше ли това?

 Йозеф отвърнал тихо:

 — Така е, знаех го.

 — Е, тогава нека не говорим напразно — казал старият кратко и се запътил към камъка пред своята колиба, на който свикнал да се моли.

 Минали няколко години. От време на време отец Дион бил сполетяван от една слабост, така че сутрин Йозеф трябвало да му помага, защото сам не можел да се вдигне от постелята. После отивал да се моли и подир молитвата пак не смогвал да се изправи сам. Йозеф трябвало да му помага, а след това през целия ден той седял загледан в далечината. Така се случвало в някои дни, в други обаче старецът ставал сам. И изповеди не можел да изслушва всеки ден. А когато някой се изповядвал на Йозеф, по-късно Дион го викал при себе си и му казвал:

 — Краят ми е близък, сине мой. Кажи на хората: този Йозеф е мой наследник.

 И когато Йозеф възразявал и искал да подхвърли някаква дума, старецът го поглеждал със страховит поглед, който пронизвал човека като ледена струя.

 Един ден, след като станал без помощ и изглеждал по-бодър, той извикал Йозеф при себе си в покрайнината на малката градина.

 — Тук — казал той, — на това място, ще ме погребеш. Гроба ще изкопаем заедно. Имаме още време за това. Донеси лопатата.

 И сега всеки ден в зори те копаели по малко. Когато Дион имал сили, сам вдигал по няколко лопати, пълни с пръст, с голяма мъка, но с известна веселост, като че ли работата му доставяла удоволствие. И през целия ден тази веселост не го напускала. Откакто започнали да копаят гроба, той постоянно бил в добро настроение.

 — На гроба ми ще посадиш палма — казал Дион веднъж по време на работа, — навярно ще ядеш от нейните плодове. Ако ли не, друг някой. От време на време съм посаждал по някое дърво. Но все пак твърде малко, съвсем малко. Някои казват: мъжът не бива да умре, без да е посадил едно дърво и без да е оставил син. Е, аз оставям едно дърво, оставям и теб, ти си моят син.

 Дион бил по-спокоен и по-весел, отколкото Йозеф го познавал, и ставал все по-весел. Една вечер, било се стъмнило, те били вече вечеряли и прочели молитвата си, той го извикал от своето ложе и го помолил да поседи още малко при него.

 — Искам да ти разкажа нещо — започнал Дион приветливо, изглежда, още не бил уморен и не му се спяло. — Спомняш ли си, Йозеф, как някога преживяваше толкова лоши времена в твоята постница там, край Газа, и как животът ти бе дотегнал? Как тогава тръгна да бягаш, решен да търсиш стария Дион и да му разкажеш своята история? И как после в селището на братството срещна стария човек, когото попита за местожителството на Дион Пугила. Е, добре. И не беше ли чудо, че оня стар човек бе самият Дион? Искам да ти разкажа само как се стигна до това. За мен също бе странно и сякаш чудо. Ти знаеш какво е, когато един покаяник и изповедник остарее и е слушал много изповеди на грешници, които го смятат за праведник и светец и не знаят, че той е по-голям грешник от тях. Тогава цялото негово дело му се вижда ненужно и суетно и онова, което някога му изглеждало свято и важно, а именно, че бог го поставил на това място и го удостоил да изслушва и облекчава от нечистотията и тинята душите човешки, сега му се струва голямо, преголямо бреме, дори проклятие, и накрая той тръпне ужасен от всеки клетник, който идва при него с детските си грехове, иска човекът да си върви и сам да тръгне някъде, иска му се да се махне, пък ако ще и чрез въже, метнато през клона на някое дърво. Така се случи и с тебе. Сега и за мен дойде часът да се изповядам и аз се изповядвам: и с мен се случи същото, както и с тебе, и аз вече смятах, че не съм полезен, че съм мъртъв духом и че повече не ще мога да понеса хората и занапред доверчиво да идват при мене и да ми носят всичката нечистотия и зловонията на човешкия живот, с които не могат вече да се справят, с които не можех вече да се справя и аз.

 А често слушах да се говори за един покаяник на име Йозеф Фамулус и при него, така научих, хората на драго сърце отивали на изповед и мнозина оставали с по-голямо желание, отколкото при мене, защото бил кротък, ведър мъж. И казваха още: не изисква нищо от хората, не ги укорява, отнася се с тях като брат, само ги изслушва и ги пуска с една целувка. Моят начин не бе такъв, ти знаеш, и когато аз за първи път чух да се разправя за този Йозеф, неговият похват ми изглеждаше по-скоро глупав и прекалено детински; сега обаче, след като всичко ме изпълваше със съмнения дали моят собствен похват струва нещо, имах пълното основание да се въздържа, да не бъда съдник на този Йозеф, да не се смятам за по-знаещ. Какви ли сили трябваше да има този човек? Знаех, че бил по-млад от мене, но все пак също близо до старческата възраст, това ми се нравеше, към млад аз не бих могъл да изпитам така лесно доверие. Но от този човек се чувствах привлечен. И така реших да ида на поклонение при Йозеф Фамулус, да му призная мъката си, да го помоля за съвет или ако не ми даде съвет, може би да получа от него утеха и нови сили. Още самото решение бе благотворно и ме разведри.

 Поех на път, странствах към мястото, където казваха, че била неговата постница. Междувременно обаче брат Йозеф преживял същото, каквото и аз, и постъпил също като мене. Всеки се впуснал в бягство, за да търси съвет при другия. Когато тогава, преди да намеря колибата му, съзрях неговото лице, познах го още при първия разговор. Той изглеждаше като човека, когото бях очаквал. Но в момент и той бягаше, бе му тръгнало зле, толкова зле, колкото и на мене или още повече, и в никакъв случай не бе склонен да слуша изповеди, а жадуваше сам да се изповяда и да постави бедата си в чужда ръка. В оня час това бе за мене странно разочарование. Бях много тъжен, защото, щом като и този Йозеф, който не ме позна, се бе уморил от своето задължение и се съмняваше в смисъла на живота си, не значеше ли това и за двама ни, че ние и двамата сме живели безполезно и сме се провалили.

 Разказвам ти всичко, което вече знаеш, и затова нека бъда кратък. В онази нощ останах сам в селището, докато ти намери подслон при братята, размишлявах дълго. Мислено се поставих на мястото на този Йозеф и си казах: какво ще направи той утре, когато узнае, че напразно е избягал и напразно се е уповавал на Пугил, когато узнае, че Пугил също е беглец и изкушен от бягството? И колкото повече навлизах в неговата душевност, толкова ми ставаше жал за Йозеф и толкова по ми се струваше, че бог ми го е пратил, за да го позная, а чрез него и себе си и да се излекувам. Сега можех да спя, нощта преваляше. На следния ден ти тръгна на път заедно с мене и стана мой син.

 Тази история исках да ти разкажа. Чувам, че плачеш. Плачи, това ще ти донесе облекчение! И тъй като съм толкова непристойно разговорлив, то бъди добър, чуй и останалото и го приеми в сърцето си. Човекът е странно същество, нему малко можеш да се уповаваш, ето защо е възможно по някое време отново да те връхлетят същите страдания и прелъстявания и да се опитат да те победят. И нека тогава нашият повелител ти изпрати един също толкова приветлив, търпелив и утешаващ син и питомец, какъвто ти бе за мене! Що се отнася до клона на дървото, за който тогава изкусителят те бе накарал да мечтаеш, и за смъртта на бедния Юда Искариотски, то мога да ти кажа едно: не е само грях и глупост да си подготвиш такава смърт, макар за нашия Спасител да е нещо дребно опрощението и на този грях. Свръхтова е жалко, когато един човек умира в отчаяние. Бог ни праща отчаянието не за да ни убие, праща ни го, за да събуди у нас нов живот. Когато обаче ни праща смъртта, Йозеф, когато ни откъсва от земята и тялото и ни призовава във висините, то е голяма радост. Да заспиш, когато си уморен, и да можеш да свалиш товара, който си носил много дълго, това е приятно, чудно дело. Откакто изкопахме гроба — не забравяй палмата, която трябва да посадиш, — откакто почнахме да копаем гроба, аз съм по-доволен и по-спокоен, отколкото в течение на много години.

 Дълго бъбрих, сине мой. Трябва да си уморен. Иди да спиш. Иди си в колибата. Бог да те пази!

 На другия ден Дион не излязъл за утринната молитва и не повикал Йозеф. Той се изплашил, влязъл тихо в колибата на Дион и приближил към неговия одър, намерил стария издъхнал, а лицето му просветлено от една детска, леко сияйна усмивка.

 Той го погребал и засадил на гроба му едно дърво, доживял и годината, в която то дало първите си плодове.


Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение


Сподели с приятели:
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   22




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница