Херман Хесе Играта на стъклени перли

 Без съществуване, поток сме само,

 послушно вливани във всички форми:

 в деня, в нощта и в ад църковен нямо

 течем там ние жадни, безразборни.
 Така без отдих пълним форми прости

 и ни една за нас не е родина,

 и вечно сме на път и вечно гости,

 не ни зове поле, ни хляб и вино.

 играе си Той с нас тъй както с глина:

 податлива — без смях и плач остава,

 изпечена едва наполовина.

 Копнежът за това не ще отмине,

 но само тръпката тревожна ще ни съди

 и няма никога на път да си починем.

 Уверени навеки и наивни,

 отхвърлят нашето съмнение въобще.

 Светът е ясен, казват просто те,

 брътвежи са легендите ни дивни.
 Защото, ако има други измерения

 освен добрите две, до днес известни,

 то как човек живее още без знамения,

 безгрижно още как живее лесно?

 едното да задраскаме от двете!

 опасни — дълбините неизвестни,

 без трето измерение добре сме.
 Но ние тайно жадуваме…

 Духовен, като арабеска нежен

 е нашият живот; като живот на фея

 около нищото се в танц люлее

 и краят ни е неизбежен.
 Ти, красота на сънища, прекрасно

 започната игра и чиста по идея,

 дълбоко под вида ти весел тлее

 копнеж по нощ и варварство ужасно.

 в играта нашият живот ликува,

 но тайно за реалност се жадува,

 за раждане, за скръб и смърт накрая.

 При случай ние вземаме перото

 и пишем знаците върху листа,

 това и онова са те, защото

 такава е играта на света.
 Но дойде ли дивак или пък жител лунен

 и този лист, със знаци набразден,

 той вземе и погледне го учуден,

 светът ще бъде в него отразен

 със зала от небивали картини.

 Ще са А, Б животно и човек,

 очи, езици, тръгнали невинни

 и сред инстинктите безброй нащрек,

 ще прочете в снега следи на врана,

 ще тича, ще лети и страда с тях,

 ще види сътворението, спряна

 как диша всяка твар и в грях

 се мъкне през стиха, през орнаменти,

 ще види болки, как гори любов.

 Ще плаче, ще трепери той суров

 зад техните решетки на моменти,

 светът могъщ в стремежите му слепи

 ще му се стори страшно умален

 и знаците, джуджетата нелепи,

 едни до други ще са в своя плен

 така, че смърт с живот се съюзяват

 и като братя те еднакви стават…

 Накрая в страх ще изкрещи човека

 и ще подпали огън, след това

 ще хвърли в него святите слова.

 И после ще усети той едва

 как този свят лъжовен и вълшебен

 обратно ще изчезне величав

 в страна несъществувала — приведен,

 усмихнат ще въздъхне той и здрав.

 Което благородно е било,

 вековен плод на мислите избрани,

 внезапно свежда своето крило

 като писмото нотно с празни грани
 без ключове, диези, не личи

 на тежестта магическата точка,

 строежът се разпада и мълчи

 хармонията, вечно ехо почва.

 доскоро възхищавало, се смръщва,

 смъртта протяга своите ръце

 и светлината в бръчки се превръща.

 едва усетено, в досада спира

 и сякаш сме родени с мисълта,

 че всичко се разваля и умира.

 възправя се болезнено покъртен

 духът с копнежа си за светлина

 срещу смъртта, превърнал се в безсмъртен.

 С перлите, играчка негова, в ръка

 той седи прегърбен в своя край така,

 край опустошен от чумите, войните,

 там расте бръшлянът и жужат пчелите.

 И мирът в умора с арфа приглушена

 озвучава вредом старостта сломена.

 Пъстрите си перли старецът брои,

 тук една е синя, бяла — друга там,

 до една голяма малка той реди,

 в кръг ги завъртява с поизгаснал плам.

 Някога той беше тъй велик в играта,

 майстор на изкуства и безброй езици,

 опознал света със своите зеници,

 бе известен той до края на земята —

 обграден с колеги, също с ученици.

 Днес е той излишен, непотребен, сам,

 вече не протягат за съвет десници,

 никой не го кани вече на диспут;

 няма я Касталия… Нито оня храм,

 ни библиотеки… Старецът прочут

 си почива грохнал, с перлите в ръка,

 от йероглифи, славните другари,

 те сега са само стъклени кошмари

 и безшумно падат от ръцете стари

 в пясък и изчезват след това така.

 Прамълчание… И тъмнина царува…

 Лъч от облак зъбещ се нахлува

 и докосва сляпо дълбини световни,

 и строи пространства той от светлина,

 озарява формите на планина,

 въздухът синее над земи чутовни.
 Той като творец за действие разделя

 в миг на две оплождащото ни начало:

 и подпалва той изплашения свят

 там, където светли струите блестят

 и в разкош където всичко зазвучало

 е възхвала на живота и повеля.

 и напира той във всяка тръпка жива

 към духа голям на вечния баща.

 Блясва над картина, в дума, в песента,

 световете слива в свод на църква строга,

 той е порив, дух, борба, любов щастлива.

 В манастир сред планината като гост

 влязох аз, когато всичките се молят,

 обградени с книги. В залез златокос

 тихо светеха върху стената гола

 стари пергаменти с надписи безбройни.

 В жаждата тогаз за знания достойни

 книга взех за проба и прочетох там:

 „Крачката към квадратура на кръга“.

 Тази книга, казах си, бих взел сега!

 Друга книга позлатена аз видях,

 върху чийто гръб на дребен шрифт се спрях:

 „Как яде от другото дърво Адам…“

 Как от друго? От това ли: на живота!

 Значи, е безсмъртен? Не току-така с охота

 аз разбрах, че тук съм; с книгата огромна,

 по средата, откъм гръб и в края, още помня,

 с цветовете на дъга пред мен блестеше.

 Нейното заглавие възвишено гласеше:

 „Съответствия на тоновете с цветовете.

 Доказателство как всеки цвят заветен

 отговаря на тоналност съответна“.

 Как примамно хоровете цветни

 светеха срещу ми! Почнах да се сещам,

 всяка книга ми го казваше да зная,

 че стоя в библиотеката на рая;

 и на всичките въпроси неспокойни,

 и на всички жажди в мене, толкоз знойни,

 отговор аз срещах, хляб за всеки глад

 на духа получих. Вперех ли очи,

 върху всяка книга почва да личи

 обещаващо заглавие пред мене;

 всичко беше с предварителен цитат,

 с плодове за всички хора удивени,

 към които ученикът не посяга,

 но учителят протяга се веднага.

 Тук бе смисълът дълбок и чист, извечен

 на поезията и на мъдростта,

 силата вълшебна питаща в света —

 с отговора заедно бе той изречен.

 И есенцията на духа бе тука

 в тези тайни книги, в този кът

 ключове лежаха за отвъд.

 Принадлежност беше тяхната наука

 само над когото слиза благодат.
 И положих аз с ръцете си трептящи

 върху пулт един от тези томове изящни,

 разгадавах дълго шрифта непознат

 сам насън това, което не съм учил,

 но в игра щастлива бях улучил.

 И политнах в междузвезден хлад,

 в бездни на духа, вградени в зодиака,

 сред които всичко беше откровение

 на народи и картини посред мрака,

 станали наследство вечно по стечение

 на зависимости стари и по-нови,

 съотнесени едни към други там;

 и към старите открития готови

 идват други, все по-нови, знам.

 Тъй че аз, като четях в основи,

 минах пътя на човечеството сам,

 възприемах всички истини сурови

 на постигналите ги до днеска с плам.

 Аз четях и виждах букви — силуети,

 да се сливат и разделят, щом са слети,

 да се пръскат и подреждат разиграни

 и отново нови фигури събрани

 гледах аз и вече бях се слисал

 пред възникващия непрестанно смисъл.

 вдигнах своя поглед за почивка аз:

 бях единственият гост през този час,

 В залата стоеше като че в забрава

 стар човек, навярно библиотекар;

 гледах сериозно, в работа унесен,

 как се занимава с книгите, макар

 да не знаех всъщност смисъла чудесен

 на усърдността му. Този стар човек

 нежно беше хванал книга, с поглед мек

 на гърба й нещо писано четеше,

 после я издуха в миг с устата бледа,

 а заглавието — то такова беше,

 че си заслужава с радост да го гледа!

 Тихо го изтри и с пръст подир това

 той с усмивка друго изведнъж написа,

 друго той постави, после се залиса

 и подред над книги клатеше глава:

 новите заглавия обмисляше какви са.

 Дълго аз объркано го наблюдавах

 и на разума си се съпротивлявах,

 върнах се след туй при книгата, която

 бях зачел, но толкоз чудните картини,

 завладели ме току-що, не откривах вече;

 те, погледнех ли, се скриваха, когато

 знаците изчезваха пред мен немирно;

 и разказваше светът така обширно,

 сякаш че кръжеше в облаците сини,

 не оставяше след своя полет нищо,

 само сива сянка срещу мен изпречи.

 Върху рамото ръка усетих аз

 и видях как оня старец беловлас

 се усмихва; станах. Книгата той взе,

 от смеха му тръпка ме обзе

 като мраз и после неговият пръст

 плъзна се отгоре и по стара кожа

 той с перо заглавие след туй, въпроси,

 на които никой отговор не носи,

 най-старателно на книгата положи.

 След това изчезна с целия си ръст.

 В началото царували смирени властелини,

 които освещавали поле, зърно и плуг

 и спазвали са правото на жертвите невинни

 и правото на двата пола в грях един до друг,
 като невидимото царство да са справедливи,

 където в равновесие са слънце и луна,

 чиито силуети горе вечно са щастливи,

 неопознали смърт и мъка в свойта светлина.

 угаснаха, човечеството днес е в самота,

 във веселби, страдания почти не съществува,

 осъществява се без мярка и без светостта.

 и наш е дълг след залеза стаен

 чрез чудната игра на знаци, притчи и чрез ноти

 да съхраним заплашващия страх свещен.

 за да покаже времето пак своето лице,

 за да царува пак отново светлината

 над жертвоприношения от нашите ръце.

 От опити и мисли дестилира

 години след това стар мъж

 делата си, през знаци се провира

 и с истини се трови неведнъж.
 Нападнат от усърдие студента,

 в библиотеки непрестанно чел,

 гори от честолюбие в момента

 да ни покаже гениална цел.

 в мехурите сапунени без страх,

 възторжен псалм е всяка тяхна сянка,

 то цялата душа си влага в тях.

 създадени от пяна на света,

 в копнежа са самата нищета,

 но чрез тях показва се в момента

 и свети по-щастлива вечността.
 След четенето на „Summa contra gentiles“⁴¹

 Някога е бил животът по-прекрасен,

 по-скроен светът ни и по дух по-ясен,

 мъдрост и наука сливали са сили

 и от тях предците с мисли се сдобили,

 за които ние при Платон четем и

 виждаме отново чудното им време —

 ах, веднъж ли само влизали сме неми

 в храмовете древни с приказни обеми,

 сякаш че далечен свят ни поздравява

 с истината чиста още оттогава:

 всичко там сияе като дух в природа

 и човекът в бог превърнат е от Бога;

 ред, закон над нас са там провъзгласени,

 формите изцяло бяха въплътени.

 Ние от по-късно, диви бедуини,

 винаги се бием, влачим се в пустини,

 все сме иронични, все сме усъмнени,

 нямаме стремежи, ни сме вдъхновени.
 Но ако и внуците ни са такива

 като нас: тогава в светлина красива

 като мъдреци ще сме и се очаква

 в хора ни объркан, който ни оплаква,

 само хармонично ехо те да чуят,

 митове прекрасни в непрестанна струя.

 той е този, който подир нас остава,

 с действията свои в бъдното ще мине,

 за да бъде пример за души невинни;

 който се съмнява в себе си, ще бъде

 някога блажен за всички, ще се съди,

 че не е познавал страх и сред елеи

 е било възможно той да преживее,

 в щастие вълшебно ще блести тогаз.
 За това, че в нас духът не залиня,

 брат на духове от всички времена,

 ще надживее той света, не ти и аз.
Стъпала

 Тъй както вехне цвят и както всяка младост

 клони към старостта, така цъфти живота,

 цъфти тъй всяка мъдра добродетел с радост

 до някакъв момент и не издържа вечно.

 Сърцето трябва да е винаги с охота

 готово за раздяла и начало ново,

 за да успее с храброст в тръгване далечно

 да се отправи то към порив ненадеен.

 И ето ти, начало, чудо си, готово

 да ни закриляш и помагаш да живеем.
 Би трябвало с усмивка всичките пространства

 да прекосим и нищо да не ни обвързва,

 духът световен тук с вериги не ни свързва,

 той иска в извисяването да се странства.

 Започне ли сърцето да не се вълнува

 и се почувстваме уютно, може да е късно,

 а който е готов да тръгне и пътува,

 от навика сковаващ той ще се откъсне.

 пред нови хоризонти пак ще ни възправя,

 не ще притихне този повик на живота…

 Сърце, вземи си сбогом и хайде, оздравявай!

 Музиката на вселените и мъдреците

 ние сме готови да изслушаме смирени

 и за истинския празник да се възкресите,

 духове почитани, от ери възвисени.
 Ние се оставяме да ни издигнеш, тайна

 на магичното писмо, където тъй вълшебно

 бурното, безбрежното и участта нетрайна

 в ясни притчи някога се сливаха хвалебно.

 В тяхна служба само битието смисъл има.

 Ако падне някой там от техните скрижали,

 ще политне към свещената среда незрима.

Било преди няколко хиляди години, властта принадлежала на жените: в племето и рода проявявали уважение и покорство към майката и бабата, раждането на момиче срещали с много по-голяма радост, отколкото на момче.

 В селото имало една прастара жена, може би на сто или повече години, и всички я уважавали и почитали като царица, макар че, откакто се помнело, тя много рядко вдигала пръст или изричала дума. През повечето дни седяла пред колибата си, заобиколена от услужливи роднини, жените от селото идвали при нея, за да й засвидетелстват уважението си, да споделят тревогите си, да й покажат своите деца и поискат благословията й, идвали бременни и молели да докосне тялото им и да даде име на очакваното дете. Понякога родоначалницата полагала ръка, понякога само кимвала или поклащала глава, или продължавала да седи неподвижно. Тя рядко изричала дума, само присъствала, била тук, седяла и управлявала, седяла с жълтеникавобяла коса на тънки кичури, с орлово лице и прозирна, сякаш пергаментова кожа, седяла и приемала знаци на уважение, подаръци, молби, изслушвала вести, жалби, седяла позната на всички като майката на седем дъщери, като баба и прародителка на много внуци и правнуци, седяла и зад кафеникавото й чело се таели мъдростта, преданията, правото, нравите и честта на селото.

 Било пролетна вечер, облачна и притъмняла рано. Пред глинената къщурка на старицата не била тя самата, а нейната дъщеря, само малко по-млада, не така побеляла и достойна като нея. Тя седяла и почивала, стол й бил къщният праг, един плосък камък, в студено време покрит с кожа, а в широк полукръг наоколо седели по земята — в пясъка или на тревата — няколко деца, жени и момчета; те се събирали тук всяка вечер, когато не валяло или не било студено, защото искали да слушат дъщерята на прамайката, как тя разправя истории или напява стихове. По-рано това вършела самата старица, сега била прекалено стара и вече необщителна, на нейно място седяла дъщерята и разказвала историите и стиховете, които знаела от прародителката, тя имала същите глас, фигура, тихо достойнство в държането, движенията, начина на говорене и по-младите от слушателите я познавали много по-добре, отколкото майка й и вече почти не знаели, че тя стои на мястото на друга и предава историите и мъдростите на племето. В тези вечери от нейните уста течал изворът на знанието, под белите си коси тя съхранявала богатството на племето, зад кроткото набръчкано старо чело живеели споменът и духът на селището им. И ако някой бил мъдър и знаел стихове и истории, то той ги знаел от нея. Освен нея и прастарата в племето имало само още един посветен, той обаче оставал скрит, един тайнствен и съвсем мълчалив човек, заклинателят на дъжда или на времето.

 Сред слушателите било приседнало и момчето Кнехт, а редом с него едно малко момиче, казвало се Ада. Кнехт обичал това момиче и на драго сърце често го придружавал и пазел, всъщност не от любов, за нея той още нищо не знаел, сам бил дете, но защото Ада била дъщеря на заклинателя на дъжда. Него, заклинателя на дъжда, Кнехт уважавал много и му се удивлявал, след прамайката и нейната дъщеря не почитал никого така. Но те били жени. Човек можел да ги почита, да се страхува от тях, но не и да стигне до идеята и да изпита желанието да бъде това, което са те. Заклинателят на дъжда бил недостигаем човек и за едно момче нямало да е лесно да се приближи до него; трябвало да върви по заобиколни пътища и един от тези заобиколни пътища към заклинателя на дъжда бил грижата на Кнехт за детето му. Той взимал Ада винаги когато било възможно, от къщата на заклинателя на дъжда, разположена малко надалеч, за да седят надвечер пред колибата на старицата и да слушат разказите й, и после отново я придружавал до вкъщи. Така направил и днес и седял редом с нея сред тъмната тълпа и слушал.

 Тази вечер старицата разказвала за селото на вещиците. Тя редяла:

 При тези думи малкото момиче до Кнехт скочило като ухапано от змия, надало вик и затичало презглава. То дълго се борило със страха, всян от приказката, вече не могло да издържи. Една стара жена се засмяла. Други от слушателите едва ли били по-малко наплашени от малката, но те скривали това и продължавали да седят. Кнехт обаче веднага щом се сепнал от унеса, с който слушал, и от страха, скочил и затичал подир момичето. Старицата продължавала да разказва.

 Заклинателят на дъжда бил издигнал къщата си край селското езеро и в тази посока Кнехт потърсил избягалата. Като ласкаво и успокояващо тананикал, пеел и зовял, той се опитал да я примами с глас, с какъвто жените събират пилците, протяжен, сладък, сякаш мислел да я омагьоса. „Ада — викал той и пеел, — Ада, Адичка, ела, Ада, не се бой, аз съм, аз, Кнехт.“ Така той пеел ли, пеел и преди да чуе стъпките на Ада или да я види, изведнъж почувствал как в ръката му се мушнала нейната малка мека ръка. Ада стояла на пътя, опряла гръб до стената на къщичката им, и го очаквала, откакто чула виковете му. Отдъхвайки си, тя се прилепила до него, той й се струвал голям и силен, същински мъж.

 — Уплаши ли се? — попитал той. — Не бива да се боиш. Никой няма да ти стори нищо. Всички обичат Ада. Ела, ще отидем вкъщи.

 Тя още треперела и леко хълцала, но вече по-спокойна, тръгнала с него доверчива и благодарна. Входа на къщичката озарявал слаб червен зрак, вътре заклинателят на дъжда бил приклекнал край огнището, приведен, и през увисналите му коси се мержелеел червеникав светлик, той разпалил огън и варял нещо в две малки гърнета. Преди да влезе с Ада, Кнехт гледал любопитно отвън няколко минути; веднага разбрал, че това, което се готвело тука, не било ядене, то се правело в други гърнета, а и било много късно за вечеря. Но заклинателят на дъжда вече ги бил чул.