Христо Досев

- А не ти ли е... жалко... за мене?

Гласът на Л. Н. затрепера - той заплака.

После, като победи чувствата си, той сякаш сконфузено каза:

- И тогаз аз помислих, че може би е нужно само това

място, че всичко останало в повестта е излишно, че то трябва да се изхвърли от нея съвсем...
* * *

Яви се гост от Москва - фабричен работник, бивш революционер. Пита Толстоя защо е дал земята си не на селя¬ните, а на своите домашни.

- Да, аз направих това по своя слабост. Но ако и сега имах земя (т.е., ако тя се смяташе за моя), аз пак не бих я дал на селяните. Не бих я дал, разбира се, и на своите.

- Защо? - попита работникът.

- Ако аз нямам право над тази земя, за да я владея и се ползвам от нея, аз също така нямам право да се разпореждам с нея и да я давам на едни или други. За мен сега съществува само един изход - всичко да оставя и се махна от тук, щом това не ми е вече нужно.
* * *

Дойде при нас в Ясенки млад монах, бил току-що при Толстоя. Ний го заобиколихме, мислейки, че той навярно е търсещ истината човек, човек, незадоволен от православното учение и дошъл при Толстоя за помощ, за съвет.

Той беше с добро, симпатично, даже красиво лице. Дългите руси коси се спускаха красиво по раменете му. Малката му, негъста брадичка и мустаци придаваха на неговото лице някаква особена отсянка - отсянка на праведност.

Той заинтересува всички ни. Ний го заобиколихме и почнахме да го разпитваме. А когато узнахме, че той бил по-рано учител, а после разочарован от „светския" живот, се покалугерил - нашият интерес към него се още повече увеличи.

Един от нас го попита какво са говорили с Толстоя.

- Аз го питах как трябва да се пишат съчинения... Мен ми се иска да напиша своите възпоминания за монастирите, в които съм бил.

Сянка на разочарование премина по нашите лица. Ний разбрахме, че той е един от обикновените посетители на Ясна Поляна. Но въпреки това все пак продължавахме разговора.

Някой го запита какво правят монасите.

- Всичката им работа е в послушание и молитва.

- А кой работи?

- Наемат работници.

- Вий не се сърдете - продължи събеседникът на монаха с известна неловкост, - но мен ми се струва, че всички лентяи тогава ще отидат по монастирите, защото, няма да

откажете, по-леко е да се молиш и подчиняваш, отколкото да работиш... нали?

- Не, това е невярно - каза малко разпалено монахът. - Животът на калугерите е по-тежък, отколкото тоя на обикновените работници. Нима вий не знаете, че от постоянно седене в църквата на студения камен под боледуват краката и че затова калугерите живеят недълго?

В това време от вътрешните стаи излезе Толстой, той бе отишъл там да поговори насаме с новия интересен гостенин на Ясна Поляна - К. А. Малеванний, основател на малеванската секта.

- За какво говорите? Попита Л. Н.

Разказаха му.

- Каква случайност! Днес аз четох в „Круг чтения" чудни мисли за молитвата. Там е всичко тъй добре казано, а главно, тъй убедително, че мисля, не може да се възрази

нищо. Моля ви се, обърна се той към А. Сергеенко - донесете ми вашия „Круг чтения", аз ще ви го прочета, ако искате...

И Л. Н. прочете отначало чудната, изчерпваща до дъно въпроса мисъл на Канта:

„Молитвата, схващана като вътрешно, формално богослужение и затова като средство за изпросване на милост, е суеверно заблуждение (създаване на фетиш), понеже тя не е нищо друго, освен заявявано желание към същество, което не се нуждае от никакво заявление. С такава молитва ний в същност не правим нищо и не изпълняваме нито една от тия длъжности, които са ни възложени като Божии запове¬ди, и следователно не служим истински на Бога.

Сърдечното желание да бъдем угодни на Бога с всичкото си поведение - с други думи, щото всичките наши действия да се придружават от настроението да ги изпълним така, като че ли, вършейки ги, се намираме на служба при Бога - ето в какво се състои духът на молитвата, който може и трябва винаги да пребивава в нас. Да се облича пък това желание в думи и формули (макар даже и вътрешно), това може да има, най-много, само ценност на средство за оживяването на такова настроение в самите нас".

След това той прочете известно място от Евангелието:

„И така, ако ти занесеш своя подарък на жертвеника и там си спомниш, че твоят брат има нещо против тебе, остави тогава своя подарък и иди по-рано да се помириш с брата си и тогава чак се върни и дай своя дар".

Четейки това, Л. Н. се развълнува и не можа да прочете до края. Той затвори книгата и се обърна към монаха:

- Кажете ми, моля ви се, как е възможно подир всичко

това да се защитава молитвата? Аз питам, не за да ви обидя,

а защото не разбирам, как могат да не схващат, да не видят

това хората!...
* * *

- Знаете ли нещо за Баба Барати²? - попита ме Л. Н.

- Не. Кой е той?

- Той е индуски учен, издаващ в Калифорния свое списание: „Светлината на Индия". Хубави са неговите статии против европейската цивилизация. Той излага същността на някои индуски религиозни учения, като туря наравно с тях чистото учение на Христа - „неразбрано от християните" както казва той.

Това е много важно - да се посочва общността между религиите. Същността е всъде една. Външността, обрядите, вярата в чудесата - ето кое е различно в разните вери и кое ги взаимно отделя.

* * *

някого и лицето му ти се струва мило, близко. А вгледаш се по-добре, узнаеш го - излиза съвсем друг. И напротив.

V.

Л. Толстой често обичаше да ни разказва нещо весело, при което и сам той се смееше заразително.

И той се смееше заразително.

Това беше у Черткови, в гостната. Имаше много хора. Водеше се оживен разговор.

Л. Н. излезе на балкона, дето седеше в креслото си болната Ана Черткова... Чуваме, че Л. Толстой се смее нещо заедно с Черткова; после тя го хвана за ръка и го доведе при нас.

- Разкажете им.

- Не ще разберат - отдумваше се весело Л. Толстой. -

Те са още твърде млади.

- Разкажете, разкажете - захванахме да го молим ний.

- Аз разказах на А. К., че когато бях млад, можех да виждам женската красота, можех да намирам, че у тази очите са прекрасни, а у онази - устните, талията. И как после - сега - като остарях, не виждам вече такива неща. Сега аз виждам само душата у жената.

- Но - каза той, като се смееше и потупваше едного от нас по рамото - вий не можете да разберете това!

Заговорихме някак за професорите, за това, че техните книги са лишени от всякаква вдъхновеност и самостойност. Толстой неочаквано се засмя силно и каза шега, която, вярвам, на мнозина ще се хареса, особено на професорите.

- Когато аз искам да кажа за някого, че е глупав – каза той засмяно, - казвам, че е глупав като професор.

Ний всички се засмяхме, без да се съгласяваме напълно с него. Гусев му напомни за неговите любими професори: Амиел и Грот.

Толстой престана да се смее и каза сериозно:

- Знаете ли, у професорите има много знания, но всички тия знания са чужди. Вий ще намерите у тях много мисли, но тези мисли са на други, на по-раншни мъдреци, а

не на професорите - като библиотека: в нейните шкафове има много книги, може би добри, забележителни книги, но въпреки това библиотеката - нали няма да отречете това – с нищо не се отличава по своята мъдрост от другите здания.

Същото е и с одушевените пазилища на старата мъдрост - с повечето професори, в тях отсъства най-важното: няма лично, собствено знание.

Една вечер отидох в Ясна Поляна. Л. Толстой беше в трапезарията. Около него седяха М. А. Шмидт, Александра Л. Толстой и Маковицки. Аз седнах при тях.

- А знаете ли - каза ми Толстой, - аз днес получих голям комплимент.

- Какъв?

повече от 800 души. На прощаване той ми каза:

- Лев Николаевич, в бъдеще вий ще станете толкова велик и прочут, колкото Карл Маркс.

Толстой се засмя със своя весел, добродушен смях. После се обърна към Маковицки:

- А вий, Душан Петрович, разкажете му как той ви е питал за грухалките³.

Душан Петрович отивал за нещо си на станцията Щекино и взел със себе си гимназиста. Като минавали през село, те видели как селяните чукат храна с грухалки. Гимназистът, който никога не бил виждал такова нещо, попитал:

- Защо те бият земята с тояги?

- Вий разбирате - намеси се в разговора Толстой, - този младеж учи хората, той иска да ги просвети, иска да ги насочи в нови пътища. И той не само иска, но е уверен,

че може да направи това. А този „учител" не знае за какво селяните бият с тояги о земята! А пък именно на тези тояги се държи неговият живот и животът на всички обикалящи го... Чуден разврат са това, вестниците. Те са толкова разпространени, че твърде лесно може да се влияе днес чрез тях на общественото мнение, на този най-главен лост на обществения живот. А кой владее в този вестникарски свят?

Бърборковците и богатите. И няма днес гадост, която да не получава всеобщо разпространение чрез вестниците.

А кой направлява това обществено мнение? Ето такива самоуверени момчета.

Когато този гимназист се яви пред мене, аз разбрах, че иска да разговаря с мене само заради това, че като отиде в Петербург, да напише фейлетон и по този начин да си извади похарчените за път пари. Ето защо, когато захвана да говори с мене, аз му казах, че ще говоря с него само когато той даде обещание, че няма да изнася в печата моите думи.

Цялата млада компания пристигнахме при Толстоя. У тях вече бяха вечеряли. Готвеха се за чай.

Толстой доде при нас следобед. В това време Дима, синът на Черткова, донесе пощата и Толстой се залови да чете вестници и писма. В един вестник имаше напечатана голяма статия за Толстоя от някой си писател, дошъл наскоро от Америка, за да се види с него.

Толстой. Съвсем по вестникарски и още по американски! - И Толстой се засмя.

- Какво има? - попита някой.

- Тука Толстой казва такива неща, каквито аз не съм и сънувал. Никога такова нещо не съм ни мислил, ни говорил.

Даже не разбирам какво иска да каже в тази статия техният Толстой.

Той се смееше весело...

Гусев попита Толстоя как мисли за възпоминанията на Тенеромо и Сергеенко.

- Сергеенко ми е по-близък. У Тенеромо беседите ми са някак изкуствени.

- У Тенеромо вий приличате на социалдемократически оратор - каза Гусев засмяно. - В разговорите си вий никога не произнасяте такива дълги разкошни речи, каквито слага в устата ви Тенеромо.

- Не, аз не съм съгласен напълно с вас - намеси се Чертков. - Наскоро Тенеромо беше напечатал във вестниците ваш разговор за конституцията. Той твърде добре и вярно бе предал вашата мисъл, тъй лъжливо разбрана от нашите първи обществени дейци.

Помня, че и друг път се подигна разговор в Ясна Поляна за същите писатели. Подигна го София Андреевна, която беше силно възмутена от някаква статия на Тенеромо.

- Те са евреи. Даже и у Сергеенко има еврейска кръв - струва ми се. Те продават своя Толстой за стотинка, също Юда.

Толстой се постара да я успокои и се застъпи за тях.
* * *

Пристигна от Сибир селянинът Агеев, заточен там за 4 години за поругание на църквата. Той се считаше за последовател на Толстоя, но сам Толстой казваше за него, че той не е религиозен човек.

В заточението си Аргеев си пишел с Толстоя. И някой си американец, който пътувал из Сибир и узнал, че у Агеева има писма от Толстоя, поискал ги срещу 300 рубли. Като разказа това, Агеев каза, че му отказал.

Но Толстой се засмя и каза весело:

- Напразно! Да беше ми писал за това, аз щях да ти изпратя още писма! Тогава щеше по-леко да живееш.
VI.

Никога вече не видях Черткова тъй възбуден, радостен и пълен с всевъзможни грандиозни планове за обединение на всички единомишленици, разпръснати по разни краища на Русия, тъй общителен и привличащ към себе си, както през лятото на 1907 година. Прекарал десет години зад граница, силом разделен от Толстоя, когото той тъй силно обичаше и му беше тъй дълбоко предан, откъснат от своята деятелност и от общението с приятелите и с хората.

Чертков се върна в Русия след 1905 година като изново роден. Той се привързваше към всеки срещнат, като съгря-ваше и привличаше всички. Въпреки годините, които го деляха от нас, младежите, той ни обичаше като равни нему, обичаше ни и се привързваше към нас.

Особено широко общеше Чертков с местните младе жи, които работеха по съседните фабрики. В онези години обикновено всички те бяха настроени революционно. И на тази почва - възможно ли е освобождението на народа с насилствена революция - Чертков най-много се сблъскваше с начетените работници. Той им предаваше любимата си мисъл за мирния обществен преврат, който да е резултат на духовно религиозно възраждане на народа. Този смисъл той тъй хубаво е предал в книгата си „Нашата революция".

Младежите отстъпваха полека. Понякога идваше при нас някой от тях и разказваше, че е изгорил своите революционни брошури и прокламации.

После всички тези младежи и техни познати захванаха да идват в неделен ден при Черткова за общение. Тогава, следобед, идваше при нас и Толстой. На работниците твърде се искаше да поговорят с него. Един път двама от тях влязоха в гостната, дето беше Толстой, и му предадоха желанието на другарите си.

Толстой поклати глава.

- Не, няма да дода - каза той. - Аз не мога и не обичам така. Седиш като истукан: питат те и ти отговаряш. Аз не мога да учителствам. Аз обичам да разговарям насаме. Гледаш събеседника си в очите, говориш му, слушаш го, виждаш го. А така нима аз ще видя какво е в душата на събраните?...

Но все пак той се съгласи и отиде в залата.

Захванаха се взаимни въпроси. Питаха младежите, питаше и сам Толстой. В тази беседа беше интересна самоувереността на младите хора и необикновената търпеливост на Толстоя.

Разговорът се захвана по повод прочетената статия на Толстоя: „Как да се освободи работният народ". В тази статия Толстой излага мисълта, че работният народ сам е виновен в своето поробване: сам отива на служба при богатите и властниците и с това се вплита в робството. Според Толстоя работният народ може да се освободи от робството само тогава, когато приеме християнското учение в неговата чистота, престане да живее лошо и насочи главните си сили към изпълнението на закона на Бога, на любовта. Тогава от само себе си ще изчезне и робството на работния народ.

Против главната мисъл в тази статия: че народът сам си създава робството, възрази Чертков4.

- Вий казвате, че народът сам е влязъл в хомотя, но това не е вярно: те са впрегнали народа с разни измами.

- Аз казвам - отговори Толстой, - че народът се е впрегнал сам, в този смисъл, че причината на робството лежи в самия народ, а не вън от него; народът сам се е поставил в това положение, като е отстъпил от истинската вяра. А в отстъпването на народа от истинската вяра виновен, разбира се, е не народът, а ония, които са го лъгали, които наместо евангелска вяра са му дали църковната. В това е главното нещастие на народа и спасението му е само във връщането му към истинското евангелско учение.

- А имало ли е някога в народа истинската вяра? - попита един от селските младежи.

- Не, аз мисля, че не - отговори Толстой, - имало е само малки островчета в морето от хора, които са изпълнявали учението на Христа. Например в XV век Хелчицки със своите последователи (вий не знаете ли неговата книга

Мрежа на вярата?); те са живели истински християнски, в община. И сега има мнозина, които се мъчат да се установят християнските отношения между хората. Към такъв живот има стремеж и у будистите, и у китайците. Толкова много разпространеното учение на Буда е почти същото, каквото е и християнството.

⁴ Чертков възразяваше нарочно, за да предизвика разговора между Толстоя и присъстващите. (Хр. Д.)
Ако то се отличава по нещо от християнството, то е само в това, че будистите считат, какво хората могат да достигат чистота само в старост и отиват в гората да се спасяват духом. А християнското учение учи как всички хора да живеят благ живот, да бъдат щастливи. Основата на учението и в будизма, и в християнството е една и съща: любов към ближния и чистота в живота.

Настана мълчание, което наруши Толстой, като се обърна към селяните с въпроса:

- Как мислите вий за сегашното положение в Русия, за това, което ний наричаме революция? Очаквате ли вий от нея успех, подобрение на положението на народа и ако

очаквате, какво подобрение очаквате?

Те не отговориха изведнъж. По-после един от тях каза:

- Нашите погледи са на революцията и ний чакаме от нея успех и подобрения. Тя е едничкият изход. Поне аз така мисля.

Толстой възрази, че „оръдието на революцията е наси¬лието, което е и оръдието на властта", а момъкът каза:

- Клинът се избива с клин.

- Клинът с клин се избива - каза Толстой. - Но в тази работа такъв начин на действие е обратен - усилва повече това, против което се борим. По този начин революционерите няма да сполучат в своите цели, а само в тази борба ще направят много грехове и много нещастия. Изходът е само един: в християнството. Същото мисля и за властта: че тя няма да унищожи революцията с насилие.

- Но правителството не признава никакъв грях - забеляза един от младежите.

- Правителството е най-виновно - съгласи се Толстой, - защото то приучва хората към това, че убийството е възможно, а щом убийството е възможно, то и вас могат да

убият. И учителите не са добри и учениците напразно са се поддали на това учение.

- Животът учи хората, а не учителите - възрази първият революционно настроен момък. - Условията на живота заставят човека да вземе револвер и да убие.

- He - възрази Толстой, - хората живеят наедно и се учат непременно от най-добрите, най-мъдрите хора, които са живели и са ни оставили своите поучения, и ний можем да се ползваме от тях. А това, което вие наричате живот, то е

животински живот, а не човешки - разумен.

- Народът по-скоро ще приеме революционната пропаганда - продължи същият момък и каза иронически: - Ако аз имах пари, щях да бъда ваш последовател.

Аз не виждах лицето на Толстоя, но ми се стори, че върху него имаше изразът на скръбта. Обаче той се сдържа и като помълча малко, каза съвършено спокойно:

- Напротив, в евангелието е казано обратното: блажени са бедните, а богатите са нещастни.

- Това е стара песен! - извика разпалено момъкът. - Поповете отдавна ни пеят това. Ний погинахме в бедността и в невежеството. В бедността се крие невежеството.

- Не - отговори Толстой, - това е лъжлив възглед, че богатството може да даде образование. Напротив, навсякъде между богатите има невежество, а между по-бедните

хора аз по-скоро виждам образование. Защо богатството да дава образование? Богатството може да даде вино и разни удоволствия, които замъгляват хората.

- За голямо богатство не бива да се говори – възрази други младеж, - а само за такова, което да стига за издръжката на семейството. Иначе няма време да се мисли за доброто.

- Не - възрази Толстой, - аз мисля, че материално всички трябва да живеят еднакво: един човек не може да стане материално по-щастлив от други. Аз вярвам в това, защото вярвам в Бога и в Неговата справедливост. Ако е болен човек, той ще помисли повече за душата си; ако е беден - също; а богатият човек изпитва повече съблазни... Аз мисля, че никак не може да се възбуди у другиго религиозното разбиране на живота. Не може да се възбуди, защото то само възниква в душата на човека или не възниква. А додето няма религиозен възглед, мярката е една - материална: добро е това, което дава повече богатство.

- Вий все за душата пишете и говорите, Лев Николаевич, а покажете ни я, докажете нейното съществуване – каза един от работниците.

- Хм... Нима може да се докаже на детето, че има въздух - отговори Толстой. - То не го вижда, не го усеща. За него той не съществува. Но без да се гледа на това, детето

живее само с него, с този въздух. Също е и духът на човека. Него могат да го отричат всички учени материалисти, но те все пак живеят само с този дух.

Един от събеседниците попита:

- Как можем да възбудим в себе си религиозно чувство?

- То не може да се възбужда, нужно е само да се отстрани всичко онова, което му пречи, защото във вас, както и в мен, както и във всеки злодей живее Бог. Срещнете се с човек, вий можете да се отнесете с него любовно, ласкаво, а можете да се отнесете и грубо. После, към себе си, вий можете да изядете излишно, можете и да не изядете, можете да помогнете или да не помогнете, да искате помощ от другиго.

Всички тези постъпки освобождават или заглушават религиозното чувство.

- Аз искам да ви попитам още едно нещо, Лев Николаевич.

- Какво?

Толстой отговори:

- Вий се стремите все към образованието, искате да ви отворят навсякъде училища. А според мене в това е именно вашето щастие, че тях ги няма. Вий сега нямате знание и затова скърбите за него. Това е добро. Но затова пък вий сте свободни от лъжливи църковни и научни „знания" които ще ви присаждат насила в училищата. А после, за да се докопате до истинското знание, което дава и радост, и свобода, ще трябва да избивате от себе си тези лъжливи знания. А това не е тъй лесно.

А що се отнася до цивилизацията, аз се учудвам, че тъй силно се увличат от нея. Машини, железници, телефони, телеграфи... Е, че какво? Треновете летят с бързина 200 километра в час. А ще дойде време, когато хората ще се чудят: къде са бързали тъй хората, та са пътували с такава бързина от място на място по земята?

Веднъж на чай у Лев Николаевич дойде разговор за спиритизма.

- Аз не разбирам - защо сме длъжни ние тъй самоуверено да отричаме това, което не подлежи на нашето прямо наблюдение, - почна, като се горещеше, М. В. Булигин, който се отнасяше донейде благосклонно към спиритизма.

- Нали, аз мисля, вие няма да отричате, че съществува не само това, което ние знаем; не трябва да се забравя, че ние познаваме външния мир при помощта на някакви си пет жалки апарата... Аз съм уверен, че съществува такова (нещо - б.р), което ние не знаем и никога може би не ще узнаем. Вие знаете, че движението на ефира ние възприемаме като звук, светлина или топлина. Но ние още знаем, че има и такива негови движения - повече или по-малко определени билиони в секундата, които ние не можем да възприемем. А без да се гледа това, те все пак съществуват. Веднъж, помня,