Христо Досев

аз се разхождах в Засека. Там има грамаден, величав дъб. Аз приседнах около ствола му, извадих от джеба си Евангелието и почнах да чета. Думите на Христа при тая обста¬новка ми подействаха особено силно. Аз затворих книгата и се замислих. После съвсем неочаквано ми дойде в главата странната мисъл: „А знае ли тоя дъб великите евангелски слова?" Аз сам се усмихнах на въпроса си и си казах: „Той не само не знае тия слова, но той навярно не знае и самия мен. Той живее кой знае колко столетия вече, около него гъмжи живот, колко човешки поколения той е срещал в живота и изпращал после в гроба; кой знае колко хора, както аз сега, са отдъхвали и мечтали под могъщата му сянка, и той не знае всичко това".

Не сме ли същото и ние относително някои въпроси? И можем ли ние да се отнасяме отрицателно към такова яв¬ление като спиритизма, което се опитва да ни открие това, което ние не знаем?

Лев Николаевич се усмихна.

- Вие, разбира се, сте прав - каза той.

Ние не сме тъй съвършени, та да знаем всичко това, което е вън от нас.

Но от това, че дъбът не знае евангелските истини, не следва още това, че ние имаме право да предполагаме най-несъобразни, най-невероятни неща и да вярваме в тяхната възможност само затова, че ние не притежаваме способността да ги проверим със своите физически апарати.

Аз разбирам желанието на човека да вярва в своето безсмъртие. Това, мен ми се струва, е основното свойство на човешката душа. То е неин инстинкт... Един, както това често се случва у хора от народа, прави добро дело – сади плодни дръвчета, плодовете на които може би не ще дочака - само от желанието да увековечи себе си; след смъртта му хората дълго ще говорят за него.

Друг иска да обезсмърти себе си с някакъв подвиг или със служене на хората чрез наука, изкуство. Но всичко това е такова безсмъртие, дните на което са прочетени. Изведнъж да се случи да починат всички тия, в които ти си пренесъл себе си, или да кажем, падне на земята комета и... край на всичко и в това число и на твоето безсмъртие. Не, в човека има нещо много по-безсмъртно, нещо такова, което не могат да унищожат никакви комети. И това не са предположения, това е най-несъмненото наше знание...

Но в каква форма ще се излее тая наша безсмъртност, ще съществуваме ли ние и след смъртта като личности, или пък ще изгубим след нея веднага своето лично съзнание -всичко това е неизвестно и не може да бъде известно... та то е и неинтересно... Спиритизмът пък ни уверява, че това е факт.

И в това е неговата грешка.

Лев Николаевич говореше с въодушевление, като крачеше назад и напред по голямата гостна и бе пъхнал ръцете си в пояса. Лицето му бе сериозно, крачките твърди.

След няколко месеца аз получих в България писмо от Лев Николаевича, в което той пишеше:

„Вие ме питате за теософията. Мен самия ме е интересувало това учение, но за съжаление, то допуща чудесното; а най-малкото допущане на чудесното вече лишава религията от тая простота и ясност, които са свойствени на истинското отношение към Бога и ближния. И затова в това учение има може би много твърде-добро, както и в ученията на мистиците, както даже и в спиритизма, но трябва да се предпазваме от него. Главното е, мисля, че тия хора, на които е нужно чудесното, не разбират още напълно истинското, простото християнско учение".
***

Бяхме долу в стаята на Душан Петрович. Там ние обикновено правехме „неофициалните" визити на Л. Н., като желаехме да се избавим от присъствието на домашните и тях да избавим от своето. Тоя път П. Картушин дойде да се прости с Л. Н.

- Но какво ще кажете вие? - попита ласкаво Л. Н., като седеше на кревата.

- Ето, мен ми се струва, че вие не ме разбирате и затова не давате отговор на моя въпрос.

- На какъв?

- Аз мисля, че трябва да има такива условия, изпълнението на които би помагало на духовния растеж на човека.

- Такива условия няма. Всичко помага.

- А как: мълчанието, съсредоточаването, общението с добри, по-силни хора?

- Всичко, всичко помага. Защо изкуствено да се стремим към това. Ние сами неизбежно дохождаме до това, което е в същност нужно нам. И тогава нам помагат и съсредоточаването, и книгите, и приятелите. Ето, ние с вас сме близки и вие дойдохте от хиляди версти при мен. И добре е. А ето, моят син Андрей дойде при мен от Тула и сега пее в двора цигански песни и не знае и не разбира тая близост, която ни свързва с вас и ни дава радост.

Картушин запита още за молитвата.

- Молитвата - каза Л. Н. - е усилване на мислите. Ето защо тя е нужна всякога и на всички. Средства пък за усилване на мислите има най-разнообразни. Толкова, колкото и вярващи. Един се моли на идол, на икона, друг в тишината издига себе си, трети - като чете мислите на някой мъдрец, четвърти - като слуша думите на друг.

Молитвата е нужна до това време, докато има слабост. Като мине слабостта, и необходимостта от молитва минава.

- Знаете ли - каза веднъж Л. Н., - днес четох в „Мисли на мъдрите хора" удивителна мисъл на Марк Аврелия! Искате ли да ви я прочета?

Той бързо отиде в кабинета си, взе оттам книжката и почна да ни чете от Марк Аврелия за прекрасното свойство на човека да обича даже и тия, които са против него, защото любовта израства от разсъждението, че всички ние сме бра¬тя и че само човек може сам да повреди душата си...

- Помислете си - каза Л. Н., като цял се оживи, - това е писал римският император - езичник! Удивително. И в същото това време около него, в Рим, са живели хиляди християни, изповядващи в своя живот същата тая любов и същото всеопрощение, което и той. И той не е знаел това. Не стига това: той е бил убеден, че тия хора са негови врагове. И той е давал съгласието си за тяхното преследване! С такива мисли!... Непонятно... В последно време Марк Аврелий ме много интересува. Аз четох биографията му в енциклопедическия речник, но там не намерих това, което търсех. Мен се искаше да узная за духовния му живот. Но там се разказва само за външния му живот.

И като помълча, Л. Н. прибави:

- Виждате ли, в Марк Аврелий аз виждам себе си и всичките нас, ако щете. Като четем мислите му и знаем положението му, ние не можем да не се удивляваме на това каква пропаст лежи между неговото съзнание и неговия живот. И за мнозина той не е повече от лицемер. Но аз не мисля тъй...

И ние сами често не забелязваме пропастта, която лежи

между нашето съзнание и нашия живот. А ще минат стотина, хиляди години... и хората ще се удивляват и няма да разберат как сме могли ние, с нашето съзнание, да правим това, с което е бил изпълнен животът ни... Също тъй, както ние сега се чудим на това как е могъл Марк Аврелий, с такова високо съзнание, да прави това, което той е правил...

Заговориха друг път за Конфуция.

- Мен той не ми се харесва - каза Л. Н. - Мъдрец, мъдрец, а все за властта се домогвал. И когато станал пръв ми нистър у някакъв си княз, вече по най-спокоен начин сякъл главите на своите поданици - китайците. Аз винаги сравнявам Конфуция с нашия Меншиков. Само че Меншиков е много по-талантлив от него.
* * *

Във вестниците прочетохме за самоубийството на П. А. Б. - близък приятел на Л. Н. Като не желаехме да вълнуваме преждевременно Л. Н., ние скрихме това известие от него. Но той все пак узна.

- Аз не вярвам на това - каза той.

- Б. е религиозен човек и не може да убие себе си.

Л. Н. се оказа прав. Ние се научихме после, че Б. е жив.
* * *

Дойде Г. Рябов от Самарската губерния и ни разказваше за А. Добролюбов и добролюбовците.

Като се разговарял с Рябов, Добролюбов казал, че той дълбоко се различава от Л. Н. по своето разбиране. Че тогава, когато Л. Н. поставя в основата на познаването разума на човека, той, Добролюбов, знае, че ние сме надарени с по-висша познавателна способност - с духовно озарение.

- Аз не очаквах това от Добролюбов - каза Л. Н. – Защо да указва в какво е разликата? Трябва да търсим в какво се схождаме с другите хора и да се съединяваме с тях в това общо - единно.

Беше хубав, топъл юлски ден. От Ясна Поляна дойде X. Абрикосов и каза, че Л. Н. се кани да дойде днес при нас пешком.

Значи Л. Н. се чувства много добре, ако се е решил на тая 10-верстова разходка.

Вече е 2 часа. Не ни се чака. Иска ни се да видим Л. Н. През всичкото време някой от нас се изкачва на балкона да погледа не се ли вижда Л. Н. Най-после, далеч от старинната брезова алея се показа неговата бяла фигура. Той бе в ботуши, в бяла рубашка и бяла японска шапка. На рамената му бе метната горната рубашка. Всички ние се много зарадвахме.

С нас Л. Н. престоя не повече от час и взе вече да се кани обратно. Чертков предложи да впрегне коня и да го откара до Ясна Поляна.

- Не , не трябва. Аз и тъй ще достигна.

Но когато А. К. му предложи аз да ида да го придружа, Л. Н. не се възпротиви. Преди тръгването Л. Н. отиде с Николски в една стая, за да поговори с него. На тоя млад човек предстоеше наскоро военна служба и затова той искаше да поговори с Л. Н.

След четвърт час те излязоха. Л. Н. бе развълнуван. Вижда се, разговорът е бил интересен.

В същото време Чертков приготви на двора фотографическия си апарат, като искаше да снеме от Л. Н. портрет. Но когато той го помоли да му позира, Л. Н., който почти всякога мирно се съгласяваше, тоя път не поиска. Той навъси вежди и не можа да скрие неприятното си чувство.

- Там интересен, важен разговор, който се касае до живота на човека, а тук с глупости се занимават - каза той раздразнено. Но като се поддаде на молбите на В. Г., той отиде да постои. Вижда се, като укроти себе си, той се пошегува над Черткова.

- Той все стреля! Но аз ще му отмъстя. Ще взема някаква машина и когато той почне да стреля, ще го полея с вода!

И се засмя весело.

Тръгнахме. Л. Н. вървеше с дребни, бавни крачки. Почти из целия път мълчахме. Не ми се искаше да откъсвам Л. Н. от мислите му.

Само насред пътя аз попитах:

- Лев Николаевич, какво е мнението ви за Наживин?

- Струва ми се, че не може да се изобрази в художествени форми християнското мировъзрение. Излиза неестествено. От това най-главно страда Наживин.

- А нали вие в "Что такое исскуство" сте писали, че всичко, което предава същинските преживявания на човека, всичко това е произведение на истинското изкуство. А нима не могат да се изразят преживяванията на човек, който има християнско мировъзрение?

- Да, да...

Мълчание. Л. Николаевич не обичаше да спори. Сетне аз попитах:

- А как се отнасяте към Достоевски?

- Достоевски ми е близък, той е от всички руски (руснаци - б.р.) единственият, когото аз всякога съм ценил и ценя... Жалко, че е писал тъй разтегнато, с излишни подробности. Макар че казват, той се намирал в много трудни обстоятелства и затова е писал много непреработено.
***

Същата вечер дойде в Ясна Поляна М. В. Булигин. След вечеря М. В. почна да разказва за тия недоразумения, които изникват между него и селяните.

- Моята земя обгръща от три страни тяхната земя. Те имат малко гора. И ето, волно или неволно, те унищожават посевите ми, секат моята гора. Като знам, че нямат достатъчно земя, и тяхната бедност, аз не мога да ги осъждам. Но не мога да оставя и така работата. И ето, трябва да правя скандал, за да запазя себе си.

Когато аз се преместих от града в село, струваше ми се, че съм близко до разрешението (на - б.р.) въпроса на живота си. Че моят живот ще бъде определен, радостен, без ком промиси. А ето, от това време минаха повече от 20 години и аз с прискърбие виждам, че това не се случи, че в моя живот все са пак толкова противоречия, компромиси. Лев Николаевич:

- Ето това е и хубаво. Трябва всякога да виждаме своето оставане назад и да се движим напред. А пък какво би било, ако вие се успокоехте и не виждахте противоречията, които съществуват между вашия външен живот и вашите вътрешни стремления, вашето мировъзрение?

- Пълно замръзване.

Между Ясна Поляна и Ясенки се намира неголямо, доста красиво селце - Телятинки. От него до Ясна Поляна няма повече от 1 1/2 верста. Там, в Телятинки, живееше единомишленик и приятел на Толстоя, известният музикант А. Б. Голденвайзер. Аз го много обичах и изпитвах към него чувство на душевна близост. Г. бе почти всеки ден у Лев Николаевича и свиреше често на рояла. Особено обичаше и ценеше неговата музика сам Л. Н.

- Ах, как е прекрасно това, как е прекрасно това! - възклицаваше той.

Веднъж Лев Николаевич даже заплака от възторг...

Аз ходех често у А. Б. Веднъж там ме завари Л. Н., който отиваше в Ясенки.

- Лев Николаевич - помолих аз, - искате ли да ви придружа до Ясенки?

- Че какво, добре - усмихна се той. - Само че вие няма да можете да ходите с коня.

- Не, аз ще тичам заедно с него.

И ние се отправихме.

- Знаете ли - наруши мълчанието Л. Н., - отзарана се събудих много рано и лежейки, мислех за „Круг чтения". (По това време, през август, Л. Н. работеше над второто издание на своя забележителен труд „Круг чтения"). И изведнъж ми дойде мисълта - да напиша не тъй, както по-рано. По-рано всеки ден нямаше почти никаква пряма връзка с предидущия. Сега пък аз тъй ще наредя дните, та всеки ден да е пос¬

ветен на известна основа от моето мировъзрение, а няколко дни - аз ги преброих около 225 - (на - б.р) целия кръг на моето миросъзерцание. Тъй, струва ми се, ще бъде по-ценно. Сега аз съм тъй увлечен от тая работа и тъй нужна ми се струва тя, че в мен има само едно желание, една молба към Бога - да не ме повика той по-рано от свършването й...

- Такова желание - казах аз, - не е голям грях. И мен се струва, че „Круг чтения" е най-ценната ви работа. Ние вече я печатим у нас в България.

И аз разказах на Лев Николаевича за преводача - за младия богат човек, оставил семейство, богатство, университет, и без да гледа на своето крехко здраве, работещ заедно с нас в нашата община.

На тоя юноша предстоеше отказ от военна служба, но тая перспектива го радваше. Той намираше радост и щастие в затвора, като виждаше в това необходимото условие за своя духовен растеж.

- Аз - казваше той весело - ще помоля „началството" само за едно: да ми позволи то да взема със себе си „Круг чтения", а после... нека ме задържи макар хиляди години в своите затвори.

Когато разказах това, Л. Н. навъси вежди и лицето му стана печално.
⁵ После тия отдели достигнаха числото 30 - дните на всеки месец. (Хр. Д.)
- Както и да е тежко да мисля за тия юноши, които, подчинявайки се на гласа на своята чиста душа, а не на желанията на началството, се излагат на най-ужасни изпитания – аз все пак съм наклонен да мисля, че само в тия тежки условия и растат и крепнат духовно тия мили юноши. Аз зная мнозина, които казват, че са заякнали духовно и са намерили своето същинско благо именно в такива положения. Това, уверен съм, ще се покаже непонятно на мнозина. Но това е тъй. Да... това именно е тъй... Кога говорят за християнството, за неговото приложение в живота - всички мислят, че от това ще бъдат само едни страдания. „Като те удари някой по едната страна, ти си обърни към него и другата", „Не се противи на злото" - от това може да има само страдания. Тъй се струва това на повърхностните хора, не виждащи дълбокия смисъл на тия думи. Нали в тия заповеди е ключа за разбирането (на - б.р.) християнството. Нали в тях, като в медала, има две лица, зарад страданията - висше благо... Но хората не знаят и не разбират това благо...

- Аз ще ви оставя! - изведнъж викна с треперящ глас Лев Николаевич.

И конят затича.

Види се, Л. Н. искаше да скрие вълнението си... Същия ден вечерта аз бях в Ясна Поляна. Там имаше много свят. Бяха и Черткови. София Андреевна бе ходила в Москва и току-що се бе върнала.

Сред общия разговор тя се обърна към Лев Николаевич:

- Знаеш, Лев, директорът на историческия музей бе много любезен към мене и с готовност отдели за твоите книжа особена стая.

Лев Николаевич се измени в лицето. Цял червен, със спазми в гласа, той каза, почти викайки и едвам сдържайки сълзите си:

- Какво правиш ти с мен?

- Какво, какво правя - почна бързо да говори С. А., като ни най-малко не си измени ни гласа, ни лицето. – Аз там отнесох ненужните ти книжа: стари дневници, черновки от „Война и мир" и други. Нали те не са ти нужни, а там ще бъдат в безопасност: тук може да се случи пожар, те ще изгорят...

Но Л. Н. вече мълчеше. Той се бореше със себе си...

1908 година

I.

Смъртта на Д. Г. Жечков, който главно водеше изда¬телските работи на „Възраждане", извика връщането ми в България.

Изново закипя в малката редакционна стаичка работата, изново засновахме из България, разнасяйки по всички кътища вестта за новото разбиране на живота.

През всичкото това време, в най-кипящата работа аз живеех с възпоминанията за Ясна Поляна. Образът и думите на Л. Н. изпъкваха в паметта ми с поразителна яркост. Аз не изпитвах (усещах - б.р.) разлъката с него. В минути на уединение и тишина пред мене заставаше неговият духовен облик, неговите мисли и стремления и аз чувствах как този облик извикваше в мене нови сили и надежди.

Наближаваха вече августовските дни, дни на юбилея на Толстоя. Аз печатах него време юбилейния номер на „Възраждане", посветен на Л. Н. В този номер бяха поместени неговата биография, възпоминания за него, статия за неговото влияние в България, неговата знаменита статия „Не мога да мълча" и др.

Аз живеех тогава само с мисли за този, който ми помогна да намеря своята светлина и своя път. И за голяма моя радост получих писмо от В. Г. Черткова, с което той ме викаше, за да им помагам в работите. Аз това и чаках. И още на другия ден оставих върху моите другари всичката работа и потеглих на път. Аз знаех, че Л. Н. е болен, че той често бива на умиране. И ми се искаше да го заваря, да го видя и чуя още веднъж.

В Ясна и Овсяника, дето живееха Черткови тогава временно, се чувстваше приближаването на 28 август. Посетителите се увеличаваха и пощата нарастваше всеки ден.

Узнал за пристигането ми, Л. Н. пожела да ме види. На 23-ти потеглихме с Чертков при него.

Пак се мяркат познати изгледи на мрачната Засека и пак все същите хубави, стройни и красиви борики, все същите бледни, замислени брези. Но ето, Ясна е близко вече -червенеят се железните покриви на селските къщурки, вижда се и господарският дом и градина. Буйният, силен кон на Черткови ни носи покрай познатите кулички и без да намалява хода, конят спря само когато стигнахме пред вратата.

Изпълваше ме особено чувство на умиление, възторг и радост. И заедно с това аз се боях да не измъча стареца; аз знаех, че преди два дена той е имал смъртен припадък и едва се оправил от него.

Ний влязохме в кабинета му. Същата позната обстановка: портретите по стените, масата със същите принадлежности, етажерката с книгите, шкафовете със статуите и старинният кожен диван, на който, казват, се родил Л. Н. На този диван той обичаше да си отпочива след своите занятия.

Л. Н. седеше в креслото. До него имаше подвижна маса, а на нея том от Ницше на немски. Аз поздравих. Той се наведе и се целунахме. Покани ме да седна. Аз се уплаших от неговата слабост. На лицето му имаше такива вглъбини, каквито не е имало по-рано. Очите бяха хлътнали дълбоко и бяха по-малки, побледнели и потъмнели. Той беше необикновено ласкав, любовен. Очите му, движенията му, думите му - всичко беше изпълнено с тази особена мекост и топлота, които привличаха сърцата и умовете на хората, които го познаваха. Тези качества у него се усилваха винаги при боледуване. Болестта, близостта до смъртта очистваше още повече неговата душа и го осветяваше. Той цял пламтеше и светеше духовно. Когато го видя, аз чувствам умиление и възторг. На душата ми става светло, радостно, спокойно.

- Много се радвам, че ви виждам - каза той с тих, ласкав глас.

- А как живеете вий, Л. Н., как се чувствате?

- Аз все слабея и слабея. Чувствам, че си отивам. Близостта на смъртта ме радва. Като че ме викат дома! И интересно, и радостно.

В помътените му очи светна огнец на радост и ласка.

- Тази болест ми даде твърде много. За душата е хубаво, кога се боледува.

Л. Н. ме попита за българските другари и се радваше, слушайки за духовния растеж у някои от тях. Аз споделих с него впечатленията си от посещението на българските на-заряни⁷. Л. Н. следеше с интерес разказа ми и разпитваше подробно за живота им, с какво се занимават, как работят, отличават ли се от околните православни, как се отнася към тях народът, правителството, Църквата. Когато му казах, че те не четат и не признават други книги освен Евангелието с Библията, считайки, че всичката мъдрост се намира в тях, Л. Н. се огорчи силно.
⁷ Назаряни: „назаряни" също „назаретци" или „назаретяни" - общност от повярвалите в Христа, първоначално само юдeи, които приемали Исус като пророк и Месия, за когото е съобщено по-рано от Мойсей и е изпратен, за да прочисти религията на юдeитe от суеверните вярвания. За назаряните Исус е благословен Божи пратеник, нормален човек, а не „Божий син". Вярата в Троицата не означавала нищо за тях, от четирите евангелия приемали само това на Матей. (Б.р.)

- Ах, колко е ужасно, когато хората приемат някоя книга за авторитет, макар тази книга да е квинтесенцията на човешката мъдрост. Разбира се, ний можем да се ползваме от тях и сме длъжни да се ползваме, но все пак, даже мъничко детенце, и то трябва да се вслушва повече във вътрешния си божески глас, отколкото в някоя книга, която и да е тя.

Силно се трогна Л. Н. от разказа ми за духовната сила на назаряните мъченици. За отказ от военна служба те оти¬ваха в затвор за дълги години. Аз видях един назарянин, прекарал в дисциплинарната рота 12 години, 4 от които е прекарал в карцер на хляб и вода. И излязъл здрав и бодър и духом, и телом. Той ми каза, че за вярата си е готов още толкова да страда.

- Колко е трогателно това! - каза Л. Н. с треперящ глас. - Аз винаги помня разказа за майката назарянка, която отишла в затвора да види сина си, затворен за отказ от

военна служба; другите й двама сина също били затворени другаде за същото. Като видяла през решетката лицето на любимия си син, тя могла да каже само това: „Недей да вземаш пушка".

Гласът на Л. Н. се задави. След като задържа сълзите си на умиление, той каза:

- Каква сила!

Като забелязах умората на Л. Н., аз станах, простих се с него и по български обичай целунах ръката му с пожелание за оздравяване.

Скоро дойде и 28 август. Малко дошли имаше, защото всички знаеха за лошото състояние на Л. Н. и не искаха да го безпокоят. Вестниците бяха пълни със статии за него. Но в деня на юбилея се случи това, което никой не очакваше. От всички краища на Русия, от градове и села, от затвори и каторги, от казарми и дисциплинарни роти се посипаха писма и телеграми, в които обикновените хора отдаваха благодарност на учителя за светлината, която той им е дал. Но тези вести идеха не само от Русия - от цялото земно кълбо идваха писма, адреси, телеграми, все със същото съдържание на любов, благодарност и възхваление. Тях ги донасяха с хиляди и всички бяха такива хубави, трогателни. Върху Ясна Поляна налетя от целия свят такава грамадна вълна любов и признателност, че всички ний бяхме като опиянени. Умиление и радост изпълняха душите. Ний бяхме зрители на изгряването на велика зора. Човечеството, неговата най-добра част, принасяше благодарност на умиращия учител за поддръжката, която той му оказа в неговото израстване, в неговата духовна работа. Гусев и други близки четяха и денем и нощем полученото, като избираха за Л. Н. най-доброто.