Христо Досев

Вечерта, във време на вечеря, аз седнах около Л. Н. Като се навечеря, той се обърна към мен:

- А знаете ли какви хубави книги четох тия дни?

- Какви?

- Неизвестен писател, Евгений Лозински ми изпратил две свои книги: „Що е интелигенция" и „Равносметка на парламентаризма". Много силни и хубави. В тях той разкрива цялата същност на социализма - същност враждебна както на духовните, тъй и на материалните интереси на работната класа. А каква грамадна ерудиция има той! Искам да му пиша. Като показва грешките и злото от социализма, Лозински е неопровержим. Но как да бъде? Той не показва и както изглежда, не знае. Едно само личи - той не отрича насилието. По повод на това у мене се появиха такива мисли: ако ние се приближаваме до изсечена гора и искаме да изорем земята, за да израсте на нея посятата храна, то преди всичко трябва да изчистим, да изкореним всички пънове и добре изорали, само тогава да сеем. В противен случай нищо няма да се получи. От останалите пънове ще излязат буйни младоци, които ще заглушат посева ни. Примера с гората аз сравнявам с обществената реформа. Ние можем да преправяме една обществена форма в друга, но ако не изчистим преди всичко от личния и обществен живот всяко насилие, каквото и да било то, то това оставено насилие ще пусне свои израстъци и в новата форма на човешкия живот ще заглуши изникването на тия семена на справедливост, равенство, които ние сме посяли в изобилие сред пънчетата насилие.

Когато разтребиха масата, в залата дойдоха дърводелците, които градяха работилницата и плевнята на Чертков, наскоро унищожени от пожара. Покани ги Чертков, за да присъстват и те на нашето „весело" събрание. Дърводелците, около 20 души, всичките владимирци, мълчаливи и навъсени, дойдоха и присъстваха, облечени в кожуси въпреки топлината в стаята. Предлагаха им да се съблекат, но те се отказаха.

Страхов и Попов свириха на четири ръце. Някой помоли да изсвирят „Камаринската". От бързите й звуци току се подръпваха у всички краката. Лев Николаевич бе весело

възбуден. Той поглеждаше на всички страни, няма ли някой да се съблазни да поиграе. Но никой не излизаше. Тогава Л. Н. се приближи до дърводелците и ги покани да поиграят.

Те се отказаха. А звуците тъй си се и носеха, викайки играчите.

- Ех, ако бях млад, аз бих ви показал! - каза с укор Л. Н.

Най-после излязоха да поиграят момичета. Л. Н. седна и гледаше на играещите, аз седнах близо до него.

- Ето, седят там като старци - каза той, като показваше на дърводелците. - А нали произхожда нещо и в тях под тия кожуси. А те скриват всичко. Не можеш да се докопаш до тях.

След това имаше разговори, които се изтриха из паметта ми.

Но едно ни радваше и това аз не мога да забравя – това бе радостта на Лев Николаевич.

Той бе весел и ласкав като дете, излязло изпод надзора на строгата няня.

След това младежта пя песни. Някои се харесваха на Л. Н., други - не. Пяха дълга политическа песен, която се много харесваше на В. Г.

- Не, мен тя не ми се харесва. Това е лоша песен - отговори Л. Н. на въпроса на В. Г. - Тя възбужда злоба. А на мен колкото по-нататък (отивам по пътя си - б.р.), толкова по-чуждо и тежко ми става всичко това, което е пълно със злоба или просто я извиква.

В края на януари аз оставих Ясна Поляна - отидох в Кавказ при свои приятели, за да се поуча на физически труд. За мен ставаше все по-несъмнена и по-несъмнена нравствената задължителност на труда и безсмислеността и злото от тоя живот, който аз водех. Трябваше някак си да се оправя. И аз правех тия усилия на освобождението.

I.

В края на септември 1909 г. аз дойдох в Ясна за трети път. Приближавайки до дома, аз срещнах Л. Н. Като ме позна, той се усмихна и ми протегна ръка.

- От Кавказ.

- Ами вярно ли е това, което чувах за вас - че сте се оженили?

- Да.

Въпреки че Л. Н. се силеше да бъде приветлив и ласкав към мене, чувстваше се, че в душата му беше неспокойно и тежко. Поради това той ми се виждаше суров и раздразнителен. Като не знаех причината на неговото душевно състояние, аз си обясних неговото хладно отношение към мене с моята женитба. Но после, след неговото заминаване и смъртта му, аз узнах от близките му, че през това време е била в разгар драмата, която завърши с неговото напущане (на - б.р.) яснополянския господарски живот и която не е могла да не остави следи върху душевното му състояние.

Ние влязохме с него в дома. Аз се поздравих с всички. Горе, в бившата стая на Гусева, беше М. А. Отидохме при нея. Разговорихме се. Дойде С. А. Запитваха ме за Кавказ, за общите другари, живеещи там, за жена ми.

Влезе Л. Н., който държеше в ръцете си някакви книжа. Аз се вгледах в него. Колко се беше изменил! Цялата му фигура беше станала някак по-малка, беше отслабнал, долната му челюст се тресеше, ръцете му трепереха. Виждаше се, че през тази година, когато не бях го виждал, той беше доста крачнал към смъртта.

Л. Н. се приближи към мене, гледайки ме право в очите със своите чудни, проникващи в душата, хлътнали очи. Гъстите му големи вежди ги закриваха още повече.

- И вий, Досев, не се разкайвате, че сте се оженили?

И той продължаваше да ме гледа все тъй право в очите, като че искаше сам да прочете отговора, без да го дочака. Аз се смутих и излъгах.

- Още не съм успял да се справя.

- Аз скоро получих писмо от Молочникова – захвана Л. Н., обръщайки се към всички. - Той узнал, че в лудницата в Новгород има един особен човек, който нарича себе си просто Миша. За себе си нищо не говори. Напълно е нормален и вижда се, образован. Хванали го на улицата, когато проповядвал, и го завели в лудницата. Там си и седи. Когато разговаряли с Молочникова, той запитал Молочникова дали е женен. „Да" - казал Молочников. Тогава този Миша казал: Ловек живее на земята със свързани от страстите си ръце. Но когато се ожени, свързани му са и ръцете, и кра¬

ката".

- Досев, не го слушайте. Даже е много добре, че сте се оженили - намеси се София Андреевна. - Той все проповядва да не се жените, а сам живя до 34 години, не издържа, не можеше без семейство и се ожени. Лесно е да се проповядва целомъдрие на стари години.

Л. Н. излезе със своите книжа, без да каже дума. Но очите му казваха, че е прав той, права е мъдростта на старостта, а не буйството и безумието на младостта.

Аз прекарах в Ясна цял ден, четейки жадно последните работи и писма на Л. Николаевича.

След вечерята Л. Н. ме повика при себе си в кабинета и ме разпитва за семейството на моя тъст (стар познат и съмишленик на Л. Н., В. И. Скороходов), как живеем наедно и работим, доволни ли сме от тази форма, в която се е излял животът ни.

При нас влезе М. В. Булигин.

- Няма ли да ви попреча? Иска ми се да послушам разговора ви.

- Седнете, седнете - покани го Л. Н., а после се обърна към мене и запита: - Ами кажете ми, истина ли е, че там в Кавказ, нашите приятели се увличат от теософията?

- Да, някои от тях. Но те още не са се запознали добре с нея.

- Чудно суеверие е това - вярата в личния задгробен живот. Това е просто недоразумение, философско противоречие. Нашият дух, нашето съзнание, като се проявява в границите на нашата плътска личност, отделена от окръжаващото, движеща се в пространството и живееща във времето, попада под властта на тази илюзия – представата за пространството. Нашето съзнание става като че лично.

То узнава и съзнава във времето и пространството. Идва смъртта. Нашата плътска личност е разрушена. Съзнанието ни е освободено от измамите на личността. Оставило

веществения свят, то губи понятието за личността, за отделността, за движението и времето. И ето, спиритистите, теософите и други искат да ни убедят, че нашето съзнание, излизайки от веществения свят, все продължава да носи със себе си неговата измама - представата за времето и пространството, т.е. продължава да бъде лично. Къде отива нашето „аз" - ний не знаем и не може да знаем, както не знаем откъде се взема то. Само едно можем да кажем ний уверено: че неговите оръдия на познаването и дейността му се изменят.

М. В. каза:

- Но ето, Л. Н., мене ми се иска да вярвам, че ние носим със себе си и оттатък гроба своето лично „аз", с всичките му спомени. Аз се надявам, че след смъртта си ще се видя с Ана Максимовна (жена на М. В.).

- Какво ли не ни се иска - отговори Л. Н. с убедителен глас. - А аз мога да ви кажа с увереност, че това никога няма да бъде. Ето, умря Маша, дъщеря ми. Колко я обичах аз и скърбях по нея! Но аз знаех и зная, че нея, Маша, никога вече няма да я видя.

След два дена аз отидох в Ясна да се простя. Трябваше да отида в Москва, после при Черткови в Московска губер¬ния и обратно назад, в Кавказ.

Л. Н. ме повика в кабинета си и като ме покани да седна, каза:

- Аз искам да ви кажа няколко думи, но вий се постарайте да ги запомните и предадете на жена си, когато се срещнете с нея. Кажете й, че най-добре е да живеете с нея целомъдрено. Макар хората и да не вярват, но аз зная, че колкото повече целомъдрие има в съпружеските отношения, толкова повече радости и истинска любов между съпрузите. И това е възможно. Аз имам приятели, които вече 6 години живеят чисто.

Като помълча малко и като стана, Л. Н. гледайки ме със своите хлътнали, ласкави очи и мляскайки с беззъбата си уста, каза:

- Ето, аз съм вече пред смъртта. Аз винаги съм бил несдържан и виновен пред С. А., а съм по-голям от нея. И затова вината пада върху мене. Заради мене тя е била няколко пъти пред смъртта при раждане на деца. Чувствайки вината си пред нея, аз не мога да я оставя и да замина оттук. Поне с нещо трябва да изкупя вината си пред нея. Мене мнозина ми пишат: „Напуснете, оставете всичко. Нима не чувствате

противоречието в своя живот?" Как да не го чувствам! Но да приказвате това и да го вършите вий, младите, е леко. А нам, старите, е трудно. Ний сме се уплели в чувства, привързаности, радости, скърби. И ни е болно да скъсаме...
Това бяха последните думи, които чух от учителя.

Аз така бях привикнал да го виждам стареещ, неотиващ си от нас, щото не можех и да мисля, че няма да мине и година, и той ще направи такава голяма крачка - да напусне Ясна и да заболее из пътя и да остави своята разрушаваща се обвивка.