Христо Досев

Л. Н. се съживи. Той стана по-бодър, изправи се и цял сияеше от любовта, която чувстваше във всичко, ставащо около му. Той казваше, че за него няма по-голяма радост от това да чувства любовта на хората, които той тъй силно обича.

- Аз зная, че не съм заслужил тази любов, но си позволявам да й се радвам.

Когато му предложиха да прочете някои от писмата и телеграмите, той се отказа.

- Сега не мога, нека си отпочина, успокоя и тогава ще се заема с това.

Минаха няколко дена и той се залови да чете и да отговаря. Тогава ме порази неговата чудна продуктивност и работоспособност. Писмата му през това време бяха пълни с дълбоко съдържание, със силна любов към хората и със съзнание за своята незаслуженост.
II.

Л. Н. продължаваше да не е добре. Общата слабост и изтощение все не го оставяха. Есен, чудна руска есен. Времето ясно, въздухът свеж, прозрачен. Светлозеленият парк на Ясна Поляна рязко се рисува на светлия фон на безоблачното небе.

Л. Н. седи на балкона в креслото си. Около му сме всички негови другари. Говорихме по много въпроси. Зачекнахме и въпроса за изкуството.

- Учудвам се - каза Л. Н. - на пълната безсъдържателност на сегашните, тъй наричани, декадентски писатели. Някакъв си пияница Куприн стои неизмеримо по-високо от всички тези Андреевци и Горкиевци, които не струват пукнато петаче. Макар да съм написал доста отдавна книгата за изкуството, но и досега се държа о мислите, прокарани там. Изкуството трябва да бъде изражение на нашите душевни движения. То предава тези движения на другите хора. Но то, освен това, трябва да предава само най-значителните наши душевни движения. А това не е друго нищо, освен религия. Ето защо всяко истинско изкуство трябва да бъде в основата си религиозно. Оттука и тясната, неразкъсваема връзка между изкуството и религията. А съвременното изкуство е много далеч от такава връзка. Няма защо да се говори, че съвременните поети и музиканти могат да бъдат искрени и да изразяват истинското и ценното. Например мене ми се струва, че Шопен изразява именно това „истинско", религиозното. А Лист представлява от себе си съвсем безсъдържателен шум и все пак Шопен не е още същинското изкуство. А ако той ни прави такова силно впечатление, то е благодарение на това, че ний сме извратени и не умеем да отличаваме истинското от изкуственото.

Някой каза:

- Не забравяйте, Л. Н., че недостатъкът на Шопена и Бетховена е само в това, че те са избрали твърде сложна форма за изражение на своите душевни движения, които въпреки това могат да бъдат най-възвишени и важни.

- Разбира се, разбира се - съгласи се Л. Н. - Ако Шопен действа на нас така силно, то това е само благодарение на това, че у него са се запазили още тези религиозни искрици. А у Лист няма никаква религиозност. Ето защо неговата музика ми се струва празен шум.
III.

Аз обичах, кога дойда в Ясна, да се ровя в списанията и книгите, натрупани цели купища по масата в гостната; така често се натъквах на нещо интересно. Нали през Ясна Поляна преминаваше всичко добро и интересно, което се появяваше не само в руската, но и във всесветската литература. Разбира се, интересното за нас, близките по възглед на Л. Н. хора. И този път аз намерих ремингтонен отпечатък⁸ на преведени от С. Д. Николаев Мохамедови мисли, невлезли в Корана. Аз взех да ги чета, Л. Н. дойде при мене и погледна през рамото ми какво чета.

- А, Мохамеда четете? Прекрасни мисли. Четохте ли за молитвата? Моли Бога да му дари бедност. Аз за пръв път срещам такава молитва⁹. Ами четохте ли как лекарят искал да убие Мохамеда? - И като взе ръкописа, Л. Н. прочете:

- Мохамед спял под палмата и като се събудил изведнъж, видял пред себе си своя лекар Дютур с издигнат над него меч. „Е, Мохамеде, кой ще те спаси сега от смъртта", извикал Дютур. „Бог", казал Мохамед. Дютур изпуснал меча, Мохамед го грабнал и извикал пък той: „Дютур, кой ще те спаси сега от смъртта?" „Никой", казал Дютур. „Тогава знай, че същият Бог ще те спаси" - казал Мохамед, като му подал меча. И Дютур станал един от най-верните другари на пророка.

- Това е забележително! - каза Л. Н. - Де е твоята опора? Вън от Бога я няма.
⁸ Ремингтонен отпечатък - текст, написан с пишеща машина. Първите патенти за пишещи машини са били издадени през 1867 и 1868. През 1873 Ремингтон получава изключителните права за производство и разпространение на подобни машини. Явно по него време изразът „ремингтонен отпечатък" е бил метоним за всеки машинописен текст, както днес в България често наричаме „ксерокопия" всички фотокопия. (Б.р.)

⁹ „0, Господи! Задръж ме в бедност през живота ми и ми позволи да умра беден". (Хр. Д.)
Аз казах на Л. Н., че не мога да си обясня един факт из живота на мохамеданските и християнските народи. Несъмнено религията на Христа е по-възвишена и чиста, при това и по-раншна от мохамеданството. Значи християнските народи са били повече време под влиянието й, отколкото мохамеданите под влиянието на Корана - и при все това мохамеданските народи изобщо, при тяхната низка култура, стоят по-високо нравствено в своя личен и обществен живот от християнските народи. С какво да се обясни това? Може би Христовата религия е била много възвишена и не е давала такива прости правила, от които да се ръководят народните маси в своя всекидневен живот. Затова тя като да е престояла през тези 2000 год. зад гърба на християнските народи, без да затрогне тяхното нравствено чувство. А Мохамед не е дал никакви възвишени идеали на своите народи. Но затова пък им е дал правила, според силите им, и затова държащи ги на известен нравствен уровен. Слизането по-долу от тези определени нравствени правила се счита от мохамеданите голям грях.

- Аз не мисля така - каза Л. Н. - Мохамеданската религия не е била тъй възвишена и е искала малко нещо от вярващите. Затова и хората не са се стремели да я изопачават и тя е имала своето благотворно влияние върху вярващите в нея. Съвсем друго е било с християнството. С учението си Христос преобърнал целия свят. Той не оставил камък върху камък. Той давал неизбежен и задължителен път за преработване на личния и обществен живот. Той давал не само възвишени идеали, а посочвал и заповеди, по-долу от които не бива да се спущат изповядващите учението му. Той е дал основа, върху която трябва да застанат хората, и е посочил пътя на безкрайното съвършенство: „Бъдете съвършени, както Отец ваш небесен".

И тъй като това учение било възвишено и е изисквало от хората постоянно движение, а не външни, застинали форми на поведение, затова именно било нужно на хората, на които то не било по вкуса, да го извратят. И това извратяване е било лесно, защото възвишеното учение на Христа, привличайки народните маси, не е било ясно за тях, като ново животоразбиране. Колкото е по-високо едно учение, толкова повече то бива извратявано, за да стане безвредно. И наопаки. Ето защо мохамеданството е било извратено малко, а християнството съвсем. И ето защо мохамеданството е подигнало последователите си, а християнството като че ли не ги и засегнало.

***

Един от моите познати попита Л. Н.:

- Няма ли някакви външни средства, които да ни заставят, да извикват в нас религиозен ентусиазъм, който да ни заставя да отиваме с радост на смърт за своите вярвания? Мене ми се струва, че простият народ е по-склонен към това. Неотдавна аз четох за преследванията на бабидите¹⁰, как водели едного от видните членове към ешафода, подигравали се с него и го мъчели. В раните на мъченика палачите втикнали запалени свещи. Мъченикът вървял бодро, с усмивка и проповядвал на народа своята вяра. А когато някоя свещ паднела от „светилника", бабидът се навеждал, вземал я и пак я слагал в раната. Когато стигнали на мястото на наказанието, той сам навел главата си, усмихнат на палача. И много, и много са отивали и отиват радостно на мъченичество. А аз, въпреки несъмнеността на вярването ми, не чувствам готовност към мъченичество. Защо? Защото нямам ентусиазъм. Всичко у мене почива на студения разсъдък. А сърцето е изоставено в бездействие.
¹⁰ Бабидите - бабизъм: религиозно течение в Исляма, създадено в 1844 от Сийд Мирза Али-Мухаммад, приел титлата Баб. Според Баб ще се появи Онзи, Когото Бог ще накара да се открие, за да създаде Царството Божие на земята, обещаван от светите писания на всички предишни религии. Според Баб след неговата смърт никакви други писания няма да са меродавни и така до идването на Онзи, Когото Бог ще накара да се открие. (Б.р.)
Л. Н. каза:

- Те отиват с радост, защото са пълни със суеверия. Колкото повече суеверия - толкова повече ентусиазъм, колкото повече разум - толкова повече спокойствие. И колкото и да е чудно това, аз предпочитам вярата върху разума, пред вярата върху пламъците на суеверията. Едната пламва и утихва, а другата гори полека, бавно и неизбежно изгаря и изчиства всичко лъжливо и нечисто.

Разговорът премина върху бабидите.

- Да - каза Л. Н. - Беха-Улла¹¹ е истински пророк, вдъхновен и вдъхновяващ. В него се чувства такава сила на вярата! Забележително е, че той, израснал в затворения мохамедански свят на Персия, учи за единството на религиите и проповядва обединението на всички вери и народи.

- Казват, че и син му, Абас Ефенди, е също така силен, дълбок и вдъхновен - намесих се аз.

- Не, не, това вече е друго. В него всичко е бледно, повтарящо се.

Много често, като дохождаше при Черткови, Л. Н. ни донасяше писмата на Владимир Молочников, който стоеше в затвора за разпространяване на съчиненията му.

- Какви са хубави тия писма! - възклицаваше Л. Н. -Дойде синът. Бил в Лондон, Париж, Петербург. И повече нищо не можа да разкаже, освен за времето и за модите. А ето - Молочников е в затвора, между четири стени, а почти всеки ден пише такива интересни писма.

Във време на ядене, след чая, Л. Н. разглеждаше „Вестник Европьi". По повод на юбилея на Владимир Соловьов в списанието бе поместен портретът на писателя. Л. Н. дълго и внимателно го гледа.

- По-напред аз не разбирах Соловьова - каза той. – Не можех да разбера как така се вместват в него такава ерудиция и дълбочина на мисълта с Причастието, с Троицата. Но сега това ми е ясно. Кант казва, че когато човек е възпитан в известни суеверия, става след това софист на тия същите суеверия. Тъй се е случило и със Соловьова. Възпитан в православието, той е станал софист на православието.

Л. Н. обичаше често да се ползва от тая мисъл на Кан¬та. Като се възхищаваше от силата, дълбочината и значи-телността на индуските писатели Вивекананда и Баба-Барати, той казваше: „Жално е само едно. Като предават на нас, западните народи, всичко това най-дълбоко, до което е дошла тяхната религия и философия, те се стараят заедно с това да ни представят в най-хубава светлина и заблужденията и суеверията на своя народ. За тях много добре може да се употреби прекрасната мисъл на Канта, че когато човек е възпитан в известни суеверия, той става после софист на същите тия суеверия".

Л. Н. четеше в „Образование" голяма статия за синдикализма.

- Гледай как пишат! - възмущаваше се той добродушно. - Четох, четох и нищо не разбрах. А вий знаете ли нещо за това движение?

Аз разказах, доколкото знаех, за същността на това движение. Л. Н. се заинтересува. И на другия ден, като се срещнахме, той ми каза:

- Какъв щастливец сте вий, Досев!

- Защо?

- Защото сте разбрали същността на синдикализма. Аз опитах да чета повторно и нищо не разбрах.

- Все пак, което ми казахте за синдикализма, е твърде, твърде интересно.

Получиха се от България лоши известия. Мобилизация по случай обявяване независимостта на България. Войска се движи към турската граница.

Ужасът на предстоящето ме завладя. Та нима война? Пак кръв, сълзи, разорение!

Аз отидох развълнуван при Л. Н.

- Какво ви се е случило? - попита той с участие.

Аз разказвам и му предлагам да напише позив към българите, да им извика да се опомнят.

- Във вашия глас се вслушват, вас обичат и уважават у нас.

- От това нищо няма да излезе - отговаря Л. Н. с участие в гласа. - Ще напечатат, ще прочетат и тъй ще си потъне всичко в морето на вестникарския боклук. Тая стихия

не може да се спре с никакви думи. Тук е нужен по-дълбок преврат у хората. Необходимо е разясняване на религиозното съзнание на народа. Съзнание за това, че всички са равни пред Бога, пред живота, че затова животът на всеки човек и същество има еднаква цена, че да се убива и причинява страдание на когото и да е - е грях, че това не трябва да се прави.
V.

Ходих за три дни при Наживин, във Владимирската губерния. Още при първата среща, Л. Н. попита:

- Е, какво ново у Наживин?

- Той чувства неудовлетвореност от религиозните си представления.

- Че от какво е недоволен?

- Той казва, че Толстоевци, Русовци и Вивеканандовци могат да живеят с чист деизъм, но аз, но мнозинството, не можем. Нам е добре и леко, като вярваме в личния Бог, когото бихме молили за помощ в тежки минути на живота си.

Аз мисля: ето, умира любимата ми дъщеря. Нима ще седя спокойно до нея, очаквайки смъртта или оздравяването й?

Не, аз не мога. Аз ще моля някого, та той да я излекува.

- Да - каза Л. Н., - може да излекува боледуващата ми дъщеря, да прати дъжд на градината ми, но нима това е религия? Наречете това обряди, Църква, вяра, както искате, но само не религия. Религия, както са я разбирали и проповядвали най-великите учители на човечеството, това е нашето отношение към Бога като част към цялото и произтичащето от това отношение съзнание за родството и единството с всичко окръжаваще...

Чертков почти прекъсна Л. Н.

- Виждате ли, аз ви казвах, че Наживин все пак ви е чужд, че в неговите съчинения няма тая доизкарана духовна работа, която трябва да се отразява в съчиненията на всеки писател.

- Не, някои от съчиненията на Наживина ми се харесват. Аз го чувствам близък до себе си.

След вечеря. Седим около кръглата маса в десния ъгъл на трапезарията. Абажурната лампа разпръсва наоколо си своята мека светлина. Татяна Лвовна рисува с бои портрета на М. А. Шмид. Показа го на Л. Н. Той се засмя.

- Не, съвсем не прилича. И носът не е същият и цялото изражение на лицето не е същото. Ти по-добре би копала картофи.

Разсмяха се.

- Ето това аз никога не съм разбирала! - почна София Андреевна, като не вдигаше очи от работата. - Считат, че е важно и хубаво да се работи, например да се копаят картофи. Защо? Това е неблагодарен труд. Аз по-добре ще ида да уча музика, ще ида да чета, ще ида просто да се разхождам. От черната работа човек само грубее.

Л. Н., все тъй отпуснал назад уморената си глава, отговори:

- Да предположим, че ти това никога не си разбирала. А нима на тоя селянин, чиито картофи ядем ние, не се иска също да се разхожда, чете, свири?

В гласа му се чувстваше досада.

Мълчание. С. А. продължава да шие, като бърза. Тя всякога и във всичко бърза. Човек деятелен и горещ.

- Лошо: очите почват да слабеят. Ох, не обичам аз тая старост, негодност, зависимост.

- Какво говорите вие, гълъбице - се намеси със слабия си болезнен глас М. А. - И още как е хубаво! Няма нищо по-хубаво от старостта. Всичко минава, всичко си отива, а на душата е хубаво и леко.

- Разбира се - намеси се Л. Н. - Най-добрата възраст е тая, в която се намираш сега. Ако биха ми предложили да се върна с 60, 40, 20, 10, 5 години назад, даже с година – няма да поискам. Да живееш пред смъртта - това е тъй хубаво!

После се обърна към М. А.

- Нали е истина М. А.?

- Майчице! Как да не е истина!

И в уморените, увяхнали очи на бабичката, гледащи на Л. Н. с такава любов, с такова чувство на близост, се виждаше, че да живее пред лицето на смъртта, съзнавайки заминаването от плътската отделеност, когато се махват всички страсти, смущаващи и измъчващи те цял живот - е много и много хубаво.

Веднъж Л. Н. каза:

- По-рано аз отличавах будизма от християнството.

Давах преимущество на християнството. Сега пък мисля, че будизмът и християнството учат все на едно и също. Няма разлика.

Декември. Дойде от Сочи П. Картушин. Л. Н. го разпитваше как живее там, в планините, Н. Сутковой и какво го интересува сега.

Картушин:

- Той е недоволен от себе си, счита за необходимо да има вяра. Недоволен е, че у него всичко е основано на разсъдъка. Не се поддава на чувствата.

Лев Николаевич:

- Е, та що, значи повече не му и трябва. Аз чета сега Вивекананда¹²; той казва, че ако гледаме на Бог чрез материята, ние ще го видим в околния свят, ако гледаме на Него през мисълта - ние ще го видим в мисълта, ако пък най-после гледаме на Него през духа си - ние ще го видим духовен.

Значи всеки, според както е надарен, може да види и вижда Бога.

- Затова ми се струва - възрази Картушин, - че нам е нужно да правим усилия, за да развием у себе си духовното начало. Като го развиваме, ние ще достигнем по-добро, по-висше богопознание. А за развиването на духовното начало навярно има средства, и с тия средства трябва да се подпомогне нашето усилие.

- Ето, мен се струва, че в това е вашата и на Сутковой грешка. Не трябват никакви усилия за развиването на това начало. То в нас си е съвършено. Нужни са само усилия за очистването му. Тая светлина е еднаква във всеки от нас, еднаква и в падналия. Всичката работа е в тая кора, която закрива светлината - в нашите страсти.

Мълчание. Л. Н. попита:

- Сутковой е свършил, струва ми се, университет?

- Да.

- Значи, Л. Н., всичката работа е в любовта.

- Да, духовното начало е във всичко и във всички. Но аз чувствам себе си постоянно отделен от него. А ето любовта дава възможност да се разруши това ограничение.
* * *

Закарах в ранна утрин сандък с книги в Ясна Поляна. Влизайки в парка, аз виждах как лениво излиза от хоризонта голямото зимно слънце. Бе хубаво декемврийско утро.

Стари брези, обсипани с кристалчета скреж, блестящи с червен огън - също като че това са безчислени свещици на някакви си грамадни ели. Наоколо е свежо и тихо. Чува се само приятното, ободряващо скриптене на замръзналия сняг изпод шейната.

Над мене небето е чисто, синьо-прозрачно. Само на изток се скита купчина от чудни облаци. Слънцето облива с ярко злато красивите им къдри.

От градината насреща ми излезе Лев Николаевич. Правеше утринната си разходка. Здрависахме се. Лицето му бе тихо, бодро, радостно.

- Какво хубаво утро! - извика той. - Забелязвате ли?

Вървя, гледам и не мога да се нарадвам. Каква радост дава на човека природата! Само да я обичаме и да я разбираме. И да се вглеждаме в нея... Аз много обичам тия ранни разходки. Вкъщи всички още спят, навсякъде е тихо и тъй хубаво. Тъй хубаво, че даже не ти се ще и да умираш.

И усмивка просия на лицето му.

Аз попитах Л. Н. как се чувства. Наскоро бе боледувал.

- Нищо, добре. Отново се залових за работа.

- А какво пишете сега?

- Все старото дрънкам. Пиша как могат хората да се освободят от тия вериги, които те сами са си сковали.

Аз мисля, че на хората е омръзнала тая моя дрънканица, но докато те се вслушват в думите ми, аз няма да преста¬на да говоря. Аз не мога да не говоря, да не пиша.
* * *

Дойде в Ясна Поляна, връщайки се от Париж, П. А. Сергеенко. Говори за тоя възторг, с който французите посрещнали възобновяването на ешафода.

Някой си забеляза:

- Ето ги тези най-напреднали европейски нации: устройват овации на палачите.

Колкото е да е огрубял нашият народ след всичкото революционно и реакционно клане, но все още не е дошъл до това, до което са дошли „нежните", „свободолюбивите" французи.

Заговориха за смъртните наказания в Русия. Много ужас, жестокост, безумие.

- Да, да - каза Л. Н., - същински ужас. И само едно средство има да се избавиш от тоя кошмар: да не виждаш, да не слушаш всичко това: да умреш.

На лицето на Л. Н. личеше страдание.

Замина за Москва София Андреевна. Ние бързаме да се насладим до насита от Л. Н. и затова посещаваме всяка вечер Ясна Поляна на големи чети. Л. Н. е прост, весел, ласкав. Всички се чувстваме при него свободно, радостно, което не се чувстваше в присъствието на София Андреевна.

В това време гостуваше в Ясна Поляна най старият син на Л. Н., Сергей Лвович. След чая, при разговора, Л. Н. помоли сина си да изсвири нещо на рояла. Той взе да свири. Някой си го помоли да изсвири нещо народно. С. Л. свири нещо си весело, хубаво. Заговориха за народната музика: как тя е проста, хубава и достъпна за всички.

До рояла пристъпи Е. И. Попов. Свири всевъзможни народни песни: български, турски, персийски, индуски, китайски. Най-после изсвири единствената песен на някакво си башкирско племе, състояща се от няколко звукове, които се повтаряха безкрай. И все пак бе приятно да слушаш тая монотонна мелодия. В нея се чувстваше мъртвата тишина и еднообразието на степта.

Е. И. разказа, че когато на тия башкирци е скучно, събират се заедно на веселба, като вземат със себе си и своя музикант, който повтаря безкрай тая еднообразна песен на своя простичък инструмент, а башкирците наклякали, слу шат го по цели часове.

- Да, да - каза Л. Н., - това е преимуществото на народната музика. Тя излиза от сърцето и затова влияе на сърцето. Чувствата у всички хора са едни и същи, ето защо нам са близки излиянията на чувствата и у китаеца, и у индуса, и у башкиреца. Ако той се весели, ние чувстваме радостта му и се радваме заедно с него; ако пък той плаче - ние също тъй разделяме тъгата му. А нашата музика? Нея могат да я свирят само „избрани", и само избрани я разбират и чувстват...

След две недели С. А. пак отпътува. Като дойде при нас след обяд, Л. Н. каза:

- Е, аз днес ще бъда и вечерта с вас. Сега мога до насита да се насладя с вас. Сега аз съм свободен човек. - И той се засмя добродушно.