"Хуманитарните войни и новият интервенционализъм в контекста на колективната система на ООН за поддържане на международния мир"
Изтегляне 0.74 Mb.
|
| На второ място има засилена употреба на едностранни и колективни санкции през 90-те в контекста на дипломатическите усилия да се измени поведението на дадена държава в съответствие с гл.VII, за да зачита международния мир и сигурност. Съгласието със санкционните режими често е доброволно и едва по-късно те стават задължителни под условията на гл.VII.
Третата тенденция се изразява в употребата на санкции в смисъл на интервениране в помощ на демокрацията, не само от ООН, но и от ЕС, Организацията на африканските държави и други регионални организации. Случаят с Хаити е централен, защото Общото събрание и ОАД осъждат военния преврат през 1991, който сваля избрания кабинет. Съветът за сигурност забранява определени полети за Хаити и отказва вход на хаитските войски на територията на държавите членки. Съветът за сигурност налага още оръжейно и петролно ембарго на Съюза за освобождение на Ангола, революционна групировка, която се бори с правителство в нарушение на мирния договор от Лусака. Централната трудност се състои в тяхната ефективност: изследванията разкриват скромно влияние за дълъг период от време, а и е методологически трудно то да се разграничи от това на другите средства. Тенденцията е да се нарани икономическото и социално благосъстояние на населението, отколкото да се разклати политическото лидерство, срещу което всъщност са насочени санкциите. Вместо градиращо да се прибягва до интервенционалистични мерки, ранна употреба на военна сила би била по-“хуманна” от дълги и екстензивни санкции. 11. Международното наказателно преследване След половин век от военните трибунали в Нюрнберг и Токио, 90-те години на XX век са съпътствани от подновената употреба на международно наказателно преследване като форма на невоенна интервенция. Основните принципи за преследване под международното наказателно право са заявени в кра на 40-те - че нарушението на военното право е обект на наказателни санкции, отделният индивид не е лишен от отговорност, когато изпълнява заповеди на висшестоящи и определени актове конституират престъпления срещу човечеството. След 45 години липса на прогрес, 90-те слагат началото на революционни промени. Не само военните престъпници и нарушаващите правата на човека, но и серии трансформации в международното наказателно право предполагат, че тази форма на интервенция ще се превърне в практика. Тъй като самото преследване може да се проточи като дълъг и труден процес, то може да бъде оформено по-релевантно като инструмент за превантивни мерки или преприето след разрешаване конфликта. Установяването на трибунали ad hoc за Руанда и бивша Югославия разкрива, че е налице наказателна отговорност за военни престъпления по време на вътрешни въоръжени конфликти, че престъпленията против човечеството могат да бъдат и извън техните граници и че имунитетът на политическите лидери е ерозирал. С Римския статут Международният наказателен съд получава юрисдикция над три групи престъпления: геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления. Той формализира много от прецедентите на ad hoc трибуналите и е път към изискването справедливостта да е винаги на страната на победителя - наказателно преследване може да бъде възбудено от самия прокурор. 12. Превенцията Превенцията се представя като интегрална част от доктрината за хуманитарната интервенция, защото успешни предварителни мерки биха могли да премахнат или редуцират в голяма част необходимостта от прибягване до груби военни намеси и свързаните с тях загуби на финансови и човешки ресурси. На фона на серията от кризи в късните деветдесетилетие на XX век в Руанда, Източен Тимур, Косово, Либерия и Сиера Леоне, ООН и много от държавите й членки заключават, че приоритетите трябва да бъдат насочени към превенцията, защото, извън инструменталните й предимства, тя удовлетворява критериите за легитимност, предоставени от международното право. Полето на превантивните мерки срещу локални конфликти се увеличава и в неговите зони протичат различни концептуални разграничения по тематична и темпорална линия на фона на сегашните скромни реални резултати заради формулата много думи, малко действия. 13. Съвременният дискурс Интервенцията дълго време е един от най-противоречивите проблеми за дипломати, юристи и учени и особено се изостря след намесата на НАТО в Косово. Както обообщават двама служители на ООН, за своите защитници, тя отбелязва идването на ера, в която се предприемат императивни действия срещу нарушаването на човешките права отвъд цитаделите на държавния суверенитет. За критиците тя е оксиморон, предтекст за военна намеса, често лишена от правна санкция, селективно избирана и водеща до противоречиви резултати. Няма нищо хуманитарно в една бомба. В непрекъснатите спорове се избистрят две основни позиции. Между членовете на НАТО изглежда да има генерален консенсус относно легитимността на хуманитарната интервенция при екстремни обстоятелства, дори при отсъствие на съгласие от страна на Съвета за сигурност. Въпреки че някои от петте постоянни членове на Съвета за сигурност също споделят тази гледна точка, всички се съгласяват, че въпросите за употреба на сила трябва да бъдат в ръцете на великите сили и те ревниво охраняват правото си на вето. Другото схващане се подема от развиващите се държави, изпълнено с дълбок скептицизъм към хуманитарната интервенция, тъй като тя изглежда просто друга форма на рационализиране на нежелана намеса. Същността на дихотомията на мненията се състои в два основни въпроса: съществува ли право на хуманитарна интервенция? Ако е така, чие право е то? По-широките контури на дискусиите засягат следните специфични въпроси: Самозащитата и одобрената от Съвета за сигурност употреба на сила единствените легитимни изключения ли са или съществува независимо право на хуманитарна интервенция, основано на естественото право и държавната практика? Трябва ли Съветът за сигурност да остане единствения орган, легитимиращ интервенцията, с оглед представителството в него само на великите сили? Има ли ограничения пред разширяването на тълкуването на заплаха за международния мир и сигурност, за да включи хуманитарните кризи или това е предоставено изцяло на Съвета за сигурност? Непоследователността и избираемостта в предприемането на интервенции доказателства ли са за нелегитимността им с оглед преследване на други интереси или са резултат от избори, които трябва да бъдат направени, където не съществува възможност за гарантиране на намесата? Ако се развие критерий за хуманитарна интервенция, той ще спре ли нелегитимните или просто ще предостави по-нататъшно поле за разпространяването им; ad hoc ли трябва да бъде определен, или формализиран чрез преговори? Винаги ли военната интервенция предизвиква повече отрицателни, отколкото положителни резултати? Какъв е приоритетът по време на интервенция : възможно най-голяма защита на населението или минимизиране на жертвите между армиите, за да се осигури крехката вътрешна поддръжка? Изисква ли легитимната интервенция бързо оттегляне на войските или напротив - установяването на протекторати дори и когато могат да улеснят сецесионизма? Въпреки че употребата на сила за разрешаване на международни спорове не е категорично забранена до учредяването на ООН, прецизната дефиниция на разрешима интервенция преди 1945 г. се конституира много несигурно. Не без ирония портретът на Хуго Гроций виси на почетно място в една от залите в Двореца на мира в Хага. Линията на хуманитарната интервенция се проследява от априорни идеи като неговото право на държавата да наказва. Гроций на свой ред извежда тази войнствена концепция за войната като наказание от преобладаващото мнение сред естественоправниците, че може справедливо да се воюва с тези, които нарушават общото право на човечеството. Знаменитият Гроциев трактат за правото на свободно преминаване по моретата, Mare Liberum, е развит като основа на холандските усилия за отнемане на португалския контрол върху търговията с Индия. Докато португалците настояват на правото си на собственост върху морските пътища към Индия като начин да спрат холандските търговски кораби, Гроций разграничава правото на собственост от юрисдикция и отрича, че първото съществува, където окупацията е невъзможна. От тази гледна точка държавата не може да упражнява право на собственост - и да спира достъпа на останалите - в морето. Неговата идея за правото на държавите да наказват при наличие на нарушение на естественото право, защитавайки каузата на потиснатите - където лежат корените на модерните концепции за задълженията erga omnes, универсалната юрисдикция и хуманитарната интервенция – служи за разгръщане на холандската колониална експанзия. Както разкрива изследването на Ричард Тък върху хуманистичните традиции, издигащите “справедливата война” са били презаети с легитимирането на имперската експанзия и предлагали подобни концепции - за лигата на човешкото общество и естественото робство, за да конструират туземците на Новия свят като оправдаеми обекти за нападение и заробване. Според него не може да бъде съвпадение това, че модерната идея за естествените права се заражда в период, когато европейските нации са увлечени в драматично състезание за доминация на света, в резултат на което се появяват спешни въпроси относно това как държавите и отделните индивиди, намиращи се на бездържавна територия, се отнасят както един с друг, така и със заварените местни народи. Дискусиите около проблема за хуманитарната интервенция се фокусират около фундаментални идеи и защитниците й полагат претенциите за по-висока морална стойност на позицията си. При все това историята на хуманитарните намеси е онтология на злоупотребите и неправдите, белязана с кръвта на невинни жертви. В епохата на Великите географски открития Алберто Джентили защитава испанското покоряване на Новия свят по следния начин: Аз смятам...че каузата на конкистадорите е справедлива, защото те воюват срещу индианците, които практикуват отвратителна похотливост дори със зверове, ядат човешка плът и убиват хора с тази цел, а такива грехове противоречат на човешката природа. Друго заключение е, че свободна земя или некултивирана такава трябва да бъде взета от тези, които се нуждаят от нея. Произведението на Томас Мор, Утопия, прегръща идеята за изземване на земята на тези, които нарушават природните закони и заради това не я заслужават. Според утопийците е справедливо да се воюва с хора, които разхищават земята си или забраняват използването и от хора, които по законите на природата, трябва да се издържат от нея. Утопийците на Томас Мор подемат война само по справедливи причини - да освободят потиснати народи, в името на човечеството, от тиранията и робството. Важно е да се отбележи смисъла на понятието човечество тук, в чието име се подема тази война. Концепцията на Гроций не е приета от всичките му съвременници, нито от последвалите поколения. Войнствените настроения на хуманистите спрямо варварите и други външни за западната цивилизация народи са подложени на критики от юристи на други школи, като доминиканците и йезуитите, които имат по-рестриктивен критерий при определяне на необходимостта от военни действия и поставят под въпрос легитимността на покоряването на Новия свят. Лютеранинът Пуфендорф, който живее в една от държавите, застрашени от военна намеса заради имперски апетити, неизненадващо се противопоставя на Гроциевите либерални интерпретации на ius belli и отхвърля идеята за право на държавата да наказва, освен когато са й причинени директни щети от други народи: Ние не можем да си представим, че всеки има право да коригира и наказва с война всеки друг, който е причинил другиму вреда, изцяло въз основа на претенцията, че общото добро го изисква,че потискащият невинния не трябва да избегне наказанието и че това засяга всички. Защото, тъй като страната, която предполагаме, че е несправедливо увредена, не е лишена от свобода или от правото да използва подобна сила, за да отстрани своя враг, светът ще трябва да преживее не една, а две войни. Освен това, противоположно на идеята за естественото равноправие на човечеството, един ще трябва да бъде Съдия и да разрешава споровете. Няма да споменаваме колко опасни злоупотреби крие тази свобода на арбитър и как всеки може да повдигне война въз основа на тази претенция. Пуфендорф приема единствено, че съществува правото да се помага на революционни движения против правителството, когато народът страда от неподдържани тирании и деспотии, като се предостави на субектите исканата помощ. Волф, който пише във времето на появата на модерните национални държави, изискващи стабилна теоретизация на държавния суверенитет, подема притесненията на Пуфендорф за опасните злоупотреби, които може да предизвика правото да се наказва. Той поставя отхвърлянето на намесата в рамки, по-познати на съвременния юрист: правото на суверенните държави да бъдат свободни от външна намеса във вътрешните работи. Фател приема правото да се помага на граждани на друга държава да устоят на неподдържана тирания, но само ако поискат помощ. Той се противопоставя на пеналните войни Гроциев тип и казва, че намесата във вътрешните работи на друга държава конституира вреда. Дипломацията през XIX и ранния XX век, заедно с правната доктрина (opinio iuris), не са по-убедителни в защитата на предполагаемо право на хуманитарна интервенция. Френската, британската и руската намеса в балканската политика по време на революционните движения, помощта на САЩ за революцията в Куба срещу испанското господство, френската експедиция в Сирия против ливанците, са всички оцветени или от колониални апетити, или от съперничество между Великите сили, подозрително подбиране на подходящия момент за реализация на коренно различни политически цели. Докато интервенцията на САЩ се представя като може би най-близкия пример за едностранна хуманитарна интервенция преди Устава на ООН, е общоизвестно, че след нея Куба се превръща в американски протекторат и илюстрира прекрасно как хуманитаризмът може да служи на имперски ламтежи през XX век не по-зле, отколкото през XVII век. Оказва се, че най-различни версии на прокрустовско право на хуманитарна интервенция - от войната като наказание, до намеса на страната на засегнатите - населяват неидентифицирана област, простираща се от позитивно право до категорично предписание. Нахлуването на САЩ през 1989 в Панама - несъмнено нарушение на Устава на ООН, осъдено от всички останали членове на Организацията на американските държави - се обявава за правомерни действия срещу тиранията. Тази концепция се базира на предполагаемо право на едностранна про-демократична интервенция. Настрани от очевидните трудности при съгласуването на правото на едностранна военна намеса за издигане на демокрацията със заложената в Устава на ООН забрана за използване на сила, прокламирането на инвазията в Панама като отговор на тиранията е гротескно пропагандистко, особено на фона на финансовата и политическа подкрепа, която САЩ оказват на генерал Мануел Нуриега през 1967 (включително помагайки му да фалшифицира изборите през 1984). След като Нуриега се оказва неудобен, спешната необходимост от преговори през 1990, засягаща Панамския канал, води до смяна на правителството, което не е по-демократично, а проамериканско. По подобен начин обявените от САЩ и Великобритания зони, забранени за полети, над Южен Ирак, както и правото на въздушни удари при нарушаване на безоръжейния режим, се приемат за “признати имплицитно” от Съвета за сигурност, въпреки че в нито една релевантна резолюция не са експлицитно изразени. Правната регулация на използването на сила продължава да бъде област, в която линията между юридическо мислене и безочлива легитимация на неправомерни действия често се замъглява. Както изглежда, съществува непрекъснат стремеж на юристите, занимаващи се с международно право, към ловка защита на raison d`etat, усложнена с последните версии на правото на държавата да наказва. Oще през 90-те години на XX век автори като Шон Мърфи и Матиас Пейп в резултат на обстоен контекстуален анализ на Устава на ООН стигат до заключението, че чл.2, т.4 от него не предоставя право на едностранна хуманитарна намеса, а държавната практика, дори и след войната в Залива, не му противопоставя релевантен прецедент в защита на подобно такова. Грей и Честърман привеждат доказателства, че посочените от интервенционалистите примери - както по време на Студената война (Индия-Пакистан, Виетнам-Камбоджа и Танзания - Уганда), така и последните случаи в Северен Ирак и Косово, не отразяват съществуването на право на хуманитарна интервенция. В изграждането на аргументацията си те не се опират единствено на изразеното несъгласие на голяма част от международната общност, но и на юридически неиздържаните доводи на участващите държави. Всъщност последните изобщо не го включват в оправдаването на действията си; само Великобритания спори за наличието на подобно право при някои обстоятелства. Докато в по-ранните случаи държавите се отнасят основно до самозащитата като причина за правомерно използване на сила, след 1990 г. те наблягат на множество фактори, измежду които се отличава имплицираното разрешение на Съвета за сигурност. Но за да възникне право на хуманитарна интервенция, е небходимо както позитивно възприемане от интервениращите държави, така и одобрението на международната общност или съществена част от нея. Грей и Честърман убедително разкриват правната несъстоятелност на теории, които представят интервенциите от Студената война като прецеденти заради тяхната същност, независимо от позицията на самите държави, участвали в тях. Както Грей посочва, опитите да се отслабят изискванията за наличие на държавна практика, като например обявяването на липсата на резолюция на Съвета за сигурност заради вътрешни противоречия в него за подразбиращо се одобрение, излизат извън рамките на съвременното международно право. Простият факт, че държавите се сдържат да се позовават на право на хуманитарна интервенция, отразява слабите основи на претенцията за съществуването му или неговият екстремно противоречив характер. В държавната практика и правната доктрина в периода след създаването на Устава също не се открива постоянна и широко разпространена тенденция да се защитава правото на хуманитарна интервенция, и то в преобладаващи теории - изискванията за установяване на нова норма на обичайното международно право липсват. Всъщност, трите конфликта, най-често цитирани като ясни примери за bona fide хуманитарна интервенция - индийската намеса в Източен Пакистан, виетнамската намеса в Кампучия и танзанийската в Уганда - са оправдани от намесващата се държава като случаи на самозащита или протекция на нацията. Реакцията на международната общност на индийската и танзанийската интервенции е да потвърди техните зачетени права на самозащита и същевременно да призове за спиране на враждебните действия; в нито един от случаите не се наблюдава одобряване на право за използване на сила за спиране на нарушаването на човешки права. В случая на нахлуването на Виетнам в Кампучия, международната реакция (начело със САЩ и Китай), е отрицателна и дори враждебна. Докато предложените от Съвета за сигурност резолюции осъждат неспазването на наложеното на Виетнам съветско вето, голяма част от държавите определят действията на Виетнам като нелегална употреба на сила в нарушаване на принципа на ненамеса. Държавите единодушно отхвърлят аргумента, че прекратяването на геноцида на червените кхмери може да оправдае инвазията (Виетнам дори не го използва експлицитно). Великобритания, например, декларира, че каквото и да е казано за правата на човека в Кампучия, не може да извини Виетнам, чиято собствена защита на човешките права е плачевна, за нарушаването на териториалната цялост на демократична Кампучия. Общото събрание на ООН отказва да признае представителите на наложеното от Виетнам правителство, позволявайки на червените кхмери да заемат мястото на Кампучия в Общото събрание до 1990 г. През 1999 г. САЩ и Великобритания пускат 15 000 ракети над Ирак, за да осигурят зоните, забранени за полети, удряйки хиляди цели. Бомбените нападения са обявени за защита от въздушно нападение, въпреки че се установява, че артилерийският огън е толкова далече, че не представлява опасност за приятелски въздушни сили. В светлината на изложения исторически контекст, поддържаната от някои юристи идея за ново право на хуманитарна интервенция”, родена след използването на военна сила срещу бившата република Югославия от НАТО, трябва да се разгледа предпазливо. Някои анализатори, като Майкъл Гленън, изоставят всякаква претенция за юридическо обосноваване и вместо това извеждат желанието на Америка да направи това, което смята за правилно - дори и противопоставяйки се на международното право. На тази основа справедливостта на използваната от НАТО военна сила е очевидна - може би дори аксиоматична, тъй като отсъстват противостоящи аргументи. Тези, които размишляват над валидността на интервенцията не трябва да бъдат възспирани от въображаемия светъл храм на правото, изобразен в Устава на ООН и неговите антиинтервенционистки предписания. Новите интервенционалисти трябва да намерят път към преодоляването на непокорното, бездейното, низкото, което вероятно ще има същата съдба като тази на канибали, пирати, тези, които убиват заселници или се отнасят зле с родителите си. Истински хуманитарни интервенции, в такъв случай, е трудно да бъдат открити: където държавите изрично заявяват хуманитарни интервенции, не-хуманитарните причини изглеждат по-значими; където интервенциите всъщност прекратяват геноцид или престъпления срещу човечеството, те не се оправдават или приемат като право да бъдат извършени. Внимателен анализ на държавната практика и правната доктрина води до заключението, че едностранната хуманитарна интервенция остава рудиментарен принцип, толериран според обстоятелствата от държавите, без да е потвърден изрично от тях. В случаите с Танзания и Индия международната общност реагира в съответствие с принципа за ненамеса, но не налага някакви контра мерки, което предполага един път на разбиране на хуманитарната интервенция не толкова като право, а като неправомерно действие, което се толерира от междунарoдната общност при екстремни обстоятелства. Сегашните трендове в международния дискурс обаче се движат към по-солидаристки позиции, както впечатляващо демонстрират Франк (Lauterpacht lectures) и Уилър в Saving Strangers: Humanitarian Intervention in International Society. Според тях нормите на Устава относно използването на сила са станали по-гъвкави. Въпреки това индикациите за предпазливост са експлицитни: всяка тяхна модификация изисква повече от противоречива тишина и Уилър се съгласява с Грей и Честърман, че подкрепата за нея тепърва предстои. 14. Легитимността на хуманитарната интервенция: в търсене на критерии На фона на представената държавна практика, аргументите в защита на едностранно право на хуманитарна интервенция чрез позитивното международно право срещат непреодолими трудности и предлагат ракурси, намиращи се извън позитивистките канони на интерпретацията. Юристи от немската правна школа (Merkel, Senghaas, H?ffe) го извеждат въз основа на колективна защита на застрашени индивиди. Но появата на индивидуални права в международното право не може да бъде свързана с максимата no law without remedy. Сравнителен поглед върху реализацията на санкциите във вътрешното и в международното право разкрива много международни права, при които отсъства възможност за прилагане на принудителни мерки. В Jurisprudence of International Law: Humanitarian Dimension Цагориас се концентрира върху концепцията за човешкото достойнство с цел да се докосне същността на проблема и да се предпази от капризно юридическо наддумване или казано по-опростено, да надвие позитивното право чрез морала като ги смеси. Подобен морален аргумент - макар и без никаква правна обосновка - е предоставен от Уилър, който спори, че в една солидаристка теория на международните отношения правото на хуманитарна интервенция е легитимирано, докато плуралистичните гледни точки, които го отхвърлят, преживяват морален банкрут. Основният проблем на хуманитарната интервенция се състои в разграничаването на правните от моралните аргументи: докато приемането на справедливостта и правата на човека изисква наличието на такова право, международното право го изключва, като се уповава в анахроничен правен ред и държавния суверенитет. Ако връзката между правото и морала се изведе на преден план, остава въпросът дали е политически желателно да се приеме хуманитарната интервенция за правомерна. Според защитниците й на морално основание предвиждане на изключение в регламентираната забрана за използване на сила може да отвори път към твърде широки злоупотреби и поради това е препоръчително държавите да оправдават действията си чрез политически цели - тогава интервенцията би била неправомерна, но представяна като необходимото зло, простимия грях. Тази гледна точка се поддържа от Честърман, но се отхвърля от Уилър. Според последния подобно разделяне би отслабило силата на основната забрана, тъй като води до заключението, че силните държави могат да не спазват международноправните норми, когато пожелаят,а други биха могли да ги последват въз основа на принципа на едностранното нарушение. Това мнение изглежда правдоподобно, особено ако се сподели убеждението на Уилър, че нормите имат ограничителен ефект спрямо поведението на държавата главно чрез изключване на възможности за правно оправдаване - неопределено, чисто морално изключение на забраната за използване на сила би довело до голям брой потенциално оправдани интервенции. Правото би загубило много от своята тежест, ако отклонението от моралните стандарти се допусне и се разпознаят извънправни методи на оправдаване. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.74 Mb. Сподели с приятели:
|