"Хуманитарните войни и новият интервенционализъм в контекста на колективната система на ООН за поддържане на международния мир"
Изтегляне 0.74 Mb.
|
| Държавният суверенитет, в неговия най-основен смисъл, е редефиниран - не само от силите на глобализацията и международното сътрудничество. Сега държавите са разбирани като инструменти в служба на народите си, а не vice versa. По същото време индивидуалният суверенитет, под който имам предвид фундаменталната свобода на всеки индивид, изразена в Устава на ООН и последващи международни договори, е усилен от подновено и разпространяващо се съзнание за мащаба на индивидуалните права. Когато четем Устава, сме повече от всякога наясно, че неговата цел е да защитава отделните човешки същества, а не тези, които вършат злоупотреби спрямо тях.
За Анан и много други суверенитетът не е станал по-малко релевантен; той остава принцип на реда в международните отношения. Но това е по-скоро суверенитет на народите, отколкото суверенитет на суверена. Друг начин за изследване на нарастващото значение на народния суверенитет е идеята за суверенитетът като отговорност. Според тази доктрина когато държавите не са в състояние да осигурят протекция на живота на гражданите си, се очаква да търсят помощ от останалите. Ако излагат част от населението на рискове, подлежат на международна отговорност. Суверенитетът следователно означава поемане на отговорност за населението според вътрешното и според международното право в релевантните подписани международни договори. Защитниците на тази теория спорят, че суверенитетът не е абсолютен, а зависим. Когато правителството системно нарушава фундаменталните права на гражданите, суверенитетът му временно е суспендиран. Трети вариант на тази тема се съсредоточава около идеята за сигурността на индивида. Сигурността традиционно се разглежда в междудържавните отношения, но за нарастващ брой държави тя се е превърнала в приоритет на външната политика. Според група държави, участващи в Мрежата за човешка сигурност, сигурността на индивида означава свобода от заплахи на фундаменталните права. Въпреки че държавата остава принципно основният субект, осигуряващ сигурността, в инструментално отношение, като крайни мерки се предвижда отговорност за другите участници на международната сцена да окажат помощ на застрашените групи. Мирът и сигурността - национални, регионални и интернационални - са възможни само ако са изведени от идеята за сигурността на отделните индивиди. Тези виждания виждат основата на суверенитета изместена от абсолютните права на държавните лидери към респект на народната воля и изграждане на вътрешни форми на управление, базирани на международни стандарти за демокрация и човешки права. Защитниците им предполагат, че на скалата на ценностите суверенитетът на държавата не стои по-високо от правата на нейното население. Някои автори повдигат обвинението, че хуманитарната интервенция е просто последната фаза на евроцентристката доминация. Правата на човека и модерните западни ценности заменят шестващото християнство и стандартите за цивилизованост от XIX и ранния XX век. Въпреки това много страни поддържат тезата, че суверенитът не е ненарушим. Като върховна власт на държавата той винаги е бил ограничаван, първоначално от божественото право като респект към религиозните практики, после от естественото право и накрая от базираната на съгласие международна система. Доктрината за националния суверенитет в абсолютната си форма, която дава защита на управляващите срещу външни атаки, докато упражняват брутални насилия спрямо гражданите, вече не съществува. 5. Интервенцията Понятието “интервенция” означава различни форми на действия, предприети без взаимно съгласие, за които често се смята, че директно се противопоставят на принципа за държавния суверенитет. Последващият концептуален анализ не цели да изчерпи целия й теоретичен контекстуален обхват, но да предложи основите за последващи заключения относно различните аспекти на хуманитарната намеса. Много автори биха предпочели да елиминират словосъчетанието хуманитарна интервенция. Цивилните хуманитаристи не харесват асоциацията с употреба на военна сила, наричайки го оксиморон. Бившите колонии припомнят неискрени приложения на термина за цели, които са всичко друго, но не и хуманитарни, докато други наблюдатели не желаят високите му полета преокупирани от тези, които претендират за хуманитарно оправдаване на водената от тях война без сериозно критично изследване на специфичната същност на казуса, включително предварително преценяване дали при наличие на интервенция тя е защитима или не. Разбира се, че военната намеса може да бъде подведена под хуманитарни мотиви, предупреждава генералният секретар Кофи Анан, но нека да престанем да прикачваме думата хуманитарни към всички военни операции. Подобни загрижености са разбираеми и биха могли да обслужват както дипломатически, така и научни цели. Въпреки това, ако оставим семантиката настрана, фактическата истина изисква да се определи военната принуда за предпазване на цивилни и би било безмислено да поставяме т.нар. навсякъде пред нея или да я слагаме в кавички при условие, че се използва широко в академичния и политически дискурс. За голяма част от широката общественост определянето на намеса като хуманитарна резонира в конотации на високи прагове на страдание, смърт, геноцид, насилствени миграции и нарушения на основните права на човека. Подобни актове шокират масовото съзнание и предизвикват хуманни импулси, които носят силен политически заряд. Специфичната задача на този анализ е да изследва значението и еволюцията на идеята, импликациите в Устава на ООН и невоенни форми на интервенция с оглед обобщението на различните измерения на съвременната дискусия около нея. 6. Значение на интервенцията Същинското значение на термина интервенция може да бъде изведено контекстуално към целите, с които е употребен. Определено действие не се отнася към него, ако се базира на предварителна молба или последващо правно валидно съгласие на засегната държава или ако не конституира намеса във вътрешните й работи. Централен смисъл на външната политика е да предизвика промени в поведението на другите държави в съответствие с преследвани от нея обекти. По-широки дефиниции на интервенцията винаги са съществували. В свят на асиметрични сили чуждестранните директни инвестиции се наричат от някои автори интервенция, а с взаимозависимостта и глобализацията през последните десетилетия нивата на безпокойство в правителствата нарастват, защото се появяват нови уязвими точки, спрямо които те не са в състояние да направят нищо. Увеличената чувствителност на държавите към трансгранични икономически и културни влияния означава дори по-голяма такава спрямо нарушения на правата на човека. В широките области, изискващи съгласие, се прилагат както икономически, така и военни мерки. Както отбелязват някои наблюдатели, молба за военна намеса може да се предизвика например от икономически натиск от страна на Вашингтонски финансови институции, който представлява принуда. Различни изрази участват в проблема за принудителното съгласие, като принудително подбудителство. За да не изглежда т.нар. молба за намеса изцяло фалшива, интервенцията се представя като инициирана заради фактическо безпокойство, отколкото при пълна липса на съгласие. На фона на тези разсъждения критичната гранична линия се явява изразяването на съгласие, както концептуално, така и легално. Не е изненадващо, че развиващите държави измерват международните действия спрямо легалността на колониализма. Очевидно употребата на въоръжена сила срещу друга държава без наличие на нейното съгласие конституира интервенция, но това се отнася и за използването на невоенни мерки като политически и икономически санкции, военно ембарго и международно наказателно преследване. Интервенцията е концепция с определен характер, който лежи в извършването на насилствени или ненасилствени мерки срещу дадена държава без нейното съгласие, изцяло върху основания, засягащи нейното вътрешно или външно поведение. Въпреки че тя най-често маскира запазването на витални интереси - легитимни или не - на интервениращите държави, може да бъде представена и дълга история, в която тя е оправдана заради масови човешки страдания. 7. Концепцията за хуманитарна интервенция Отнасянето на събития към хуманитарната интервенция се появява за пръв път в международноправната литература след 1840 г. с описания на две намеси: в Гърция на Англия, Франция и Русия през 1827 г. за прекратяване на избиването и потискането на местното християнско население от турците и на Франция в Сирия през 1860 г. Между 1827 и 1908 се наблюдават пет интервенции на великите сили срещу Османската империя. След 20-те години на 20 век мотивите включват и защита на гражданите извън пределите на държавата. Интервенцията е предизвикана заради злоупотребата на държавата със суверенната й власт чрез брутално отношение към населението в пределите й. Тя се определя като подлежаща на международна отговорност от интервениращите страни. През 1921 г. един автор (Stowell) обрисува хуманитарната интервенция като разчитане на сила за оправданата цел да се защитят живеещите в определена държава от нечовешко третиране, което надвишава границите на властта, която суверенът се предполага, че упражнява в съответствие с разума и справедливостта. Въпреки това интервенцията продължава да бъде заобиколена от противоречия. Критиците спорят, че т.нар. хуманитарно оправдаване обикновено е предтекст за намеса, мотивирана от стратегически, икономически или политически интереси. Нещо повече, не може да има съмнение, че дори когато истинските цели са по-малко поддаващи се на маскировка, патернализмът на интервениращите сили - които се самоопределят за пазители на моралността и хуманното съзнание, гарантиращи международния ред и сигурност, подкопават правдоподобността на подобни предположения. В International Law and the Use of Force by States Браунли отбелязва, че хуманитарна интервенция няма с изключение на окупацията в Сирия през 1860-61 г. Размерът на жертвите в този случай - 11,000 избити и 100,000 бездомни за период от четири седмици, оправдава подобна намеса - 12,000 европейска войска успява да прекрати насилието, след което се оттегля. В края на 19 век много юристи поддържат идеята, че доктрината за хуманитарната интервенция съществува в обичайното международно право, въпреки значителнaта опозиция. Днес тя е напълно отхвърлена. Някои спорят, че може да се изведе от държавната практика до 1945 и че не съществуването й, а параметрите й могат да бъдат въпрос за обсъждане. Други отхвърлят тази претенция, отбелязвайки непридържането към принципи и непоследователността на държавната практика, особено през XX век и винаги силната съпротива срещу подобни предположения. Остава ясно, че идеята за интервенция се развива същностно преди появата на институции, отговорни за поддържането на международния ред и защитата на правата на човека. Първите ограничения на обръщането към войната като средство за разрешаване на международни търкания са заложени в пакта Бриан-Келог от 1928 г. Сегашната система кристализира в Устава на ООН. От 1945 г. насам заплахата от или използването на сила срещу териториалната цялост и политическата независимост на държавите е забранена от чл.2 (4),с изключения на колективна употреба на сила под условията на гл.VII и за индивидуална или колективна самозащита при въоръжена атака под чл.51. Въпреки че забраната изглежда ясна, въпроси относно легалността на хуманитарната интервенция продължават да се повдигат. През 1946 г. в The Grotian Tradition in International Law Лаутерпахт спори, че интервенцията е правомерна, когато държавата е виновна в извършване на жестокости по начин, който отрича фундаменталните права на човека и шокира съзнанието на човечеството. 8. Военна интервенция и уставът на ООН Появата на Устава фундаментално отразява по-ранните интерпретации на легалността на интервенцията. Той не само поставя условия, при които тя е разрешима, но и възприема термина заплаха от или употреба на сила. Тъй като интервенцията остава негов исторически синоним, въпросът е: забранява ли Уставът интервенцията като отрича едностранната употреба на сила, или я субсумира под колективната употреба на сила? И дори по-противоречиво разглеждане: съществува ли тълкуване на интервенцията, което може да я постави извън рамкираната от Устава забрана за употреба на сила срещу териториалната цялост и политическата независимост на дадена държава? Забранява ли Уставът употреба на сила без съгласието на Съвета на сигурност, дори при изключителни обстоятелства? Тъй като Уставът експлицитно разрешава употребата на сила при самозащита и позволява на Съвета за сигурност да дава разрешения за мерки срещу заплахи за международния мир и сигурност, аспект на споровете се явява употребата на сила за защита на правата на човека, които не се зараждат през 90-те на XX век, а по-рано. Различни интерпретации на легалността на хуманитарната интервенция гневно се дискутират още в края на 60-те. Идеологическото състезание през Студената война придава специфичен характер на интервенциите от този период. С гравитирането на по-голямата част от света към една от суперсилите, съществува значителен натиск и от двете страни за намеси във вътрешни и външни въоръжени конфликти. Задънената улица в Съвета за сигурност и наличието на вето повишава желанието интервенциите да не се случват или да се поемат в отсъствието му. Всъщност намесите през Студената война са дело на една държава (САЩ във Виетнам, СССР в Афганистан), директно или косвено, отколкото многостранни. Чл. 2 от Устава на ООН предписва, че заплахата от или използването на сила срещу териториалния интегритет или политическата независимост на държави, или по всякакъв начин несъвместима с целите на ООН, е обект само на непрехвърлимо, лично право на самозащита. Чл.6 и чл.7 от Устава изразяват основна, ако не изключителна власт за идентифициране на нарушения по чл.2 само на Съвета за сигурност, който поддържа международния мир и сигурност. Юридическата рамка на Устава е нова ера в правната регулация на използването на сила. Тя разрешава противоречивата идея за едностранната хуманитарна интервенция: обявява я за международноправно нарушение, освен ако не е с цел самозащита или не е призната от Съвета за сигурност. Въоръжена атака срещу териториалната цялост или политическия суверенитет на държава се забранява. Това просто четене на нормите на Устава е потвърдено от Съда на справедливостта в две дела: за канала Корфу (Великобритания срещу Албания) и Никарагуа (Никарагуа срещу САЩ). В първото дело Съдът отхвърля всякакво право на едностранна намеса (дори като репресивна мярка), докато във второто постановява, че забраната за използване на сила е норма ius cogens, нарушение на която: (...) не може да бъде правомерен метод да се наблюдава или осигури [зачитане на човешките права]. Съдът заключава, че аргументът за опазване на човешките права в Никарагуа не може да предостави легално оправдание за действията на САЩ. И в двата случая Съдът се отнася до принципа на ненамеса и изискването за уважаване на териториалната цялост като отхвърля интервенция, която пречи на държавата да избира свободно политическа, икономическа, социална и културна системи и да формулира външната си политика. Изяснява се същността на хуманитарната помощ като ограничена в целите, осветени в практиката, да предоврати човешко страдание и да защити здравето и живота на човешките същества, за да осигури тяхното зачитане без дискриминация, а нейното легитимиране трябва да е свързано толкова близо, колкото е възможно, с условията, предвидени в Устава. Този критерий е приложим при екстремни ситуации на хуманитарни кризи, заплашващи международния или регионалния мир и сигурност. Съдът на справедливостта отхвърля идеята за употреба на сила с цел защита на правата на човека: Където правата на човека са защитени от международни конвенции, тази протекция има формата на съгласие за наблюдението и осигуряването на зачитане на тези права по начини, предвидени в самите конвенции...При всеки случай...употребата на сила не може да бъде правомерен метод за наблюдаване или осигуряване на такова зачитане. Подобно заключение обаче не може да бъде дефиниращо. Защитата на правата на човека от международни конвенции предполага стабилна система за мониторинг и поддържане и проблеми могат да възникнат, когато тя се окаже неподходяща с оглед природата и размера на нарушенията. Когато Съветът за сигурност не е способен да реагира в екстремни ситуации, политическите и моралните императиви не оставят друг избор, освен да се действа извън правото. Изложени просто, аргументите на интервеционалистите са, че чл.2 не забранява сила, която не е използвана с цел да узурпира територията на друга държава или да наложи чуждо господство над нейния народ, или която се използва с цел да защити цели на ООН. Едно от най-вулгарните изложения на тази теория е изложено от Джули Мертус в ‘Legitimizing the Use of Force in Kosovo’. Във всеки случай, интервенция, която защитава основните принципи на Устава на ООН, е разрешена. Централните принципи на ООН, изложени в чл.1, включват развитие на зачитането на равни права и самоопределение на народите и зачитането на човешките права и основните свободи без разлики като раса, пол, език или религия. Хуманитарната интервенция защитава най-основния принцип на Организацията, поддържането на международния мир и сигурност - което означава повече от отсъствие на война. Нарушенията на човешките права са сериозни нарушения и на мира и сигурността и според чл.55 и чл.56 от Устава на ООН всички държави членки трябва да вземат участие в съвместни действия с Организацията за постигането на универсално зачитане на човешките права и основни свободи за всички. Уставът на ООН не само че разрешава хуманитарната интервенция, но в случаи на сериозни и систематични злоупотреби с човешките права с граждани, част от малцинствени групи, я изисква. Освен че игнорира основния принцип на ООН за разрешаване на международни спорове - мирният, цитираният текст отнася разглеждането на човешките права в чл.55 и чл.56 в параграфа Международно икономическо и социално сътрудничество към понятието за използването на сила, с което тези членове нямат нищо общо. Нещо повече, чл.55 и чл.56 изразяват желание за международно сътрудничество под егидата на ООН за постигане на определени цели - абсолютно несъстоятелно подведени под едностранното право на намеса. Подобни твърдения имат повърхностна привлекателност, те са само привидно приемливо пресъздаване на съответните норми от Устава. Намерението на съставителите всъщност, както се извлича от съпътстващата учредяването му предварителна официална документация, е да се забрани употребата на сила във възможно най-широкия смисъл, така че да се ограничат трансграничните въоръжени атаки - като се обявят за неправомерни. Да се предположи, че въоръжени атаки, които не отнемат територия или не колонизират държава, не конституират нарушение на нейната териториална цялост или политически суверенитет, е нелепо. Текстът или по всякакъв друг начин несъизмерим с целите на ООН, не е вмъкнат, за да създаде нови изключения за забраната за използване на сила, а като бланкетно понятие, покриващо всички останали случаи на използването й. Докато защитата на човешките права чрез международно сътрудничество се открива между целите на ООН, първата цел в чл.1 е поддържането на международния мир и сигурността чрез предовратяването и отстраняването на заплахи за мира, потискането на нарушения на мира и мирно разрешаване на международни спорове. Неоспоримо е, че нарушенията на международно признати човешки права не могат да попаднат изцяло във вътрешната юрисдикция на държавата, но това не води до заключението, че увещателни твърдения, засягащи защитата на правата на човека от Устава, предоставят правна основа за едностранното използване на сила, за да се предоврати нарушението им. В отсъствието на Съвета за сигурност, комуто според гл.VII са предоставени изключителните правомощия да определя правото на използване на сила, Уставът определя защитата на човешките права като обект на мониторинг от страна на различни субсидиарни органи, като Икономическия и Социален съвет и Комисията по правата на човека. Чл. 103 от Устава предписва, че задължения, произтичащи от Устава, имат приоритет над договорености на страната, защото са част конституцията на международната общност. По-нататъшни изяснявания на значението на интервенцията в контекста на Устава могат да бъдат изведени от ООН преговорите през последното десетилетие. Краят на Студената война е видян от много като възраждане на ООН с желание за интервенции за разрешаване на цивилните конфликти. През 90-те на XX век се наблюдава засилени намеси от Ирак до Босна, Сомалия и Хаити, Косово и Източен Тимур. Напрежението между интервенцията и държавния суверенитет в Общото събрание първоначално засягат оказването на хуманитарна помощ. Още през 1988 резолюция 34/131 се явява крайъгълен камък на схващането, че неправителствените организации имат определена роля в отговора на смъртоносни конфликти. Според нея хуманитарната помощ може и трябва да бъде предоставена на засегнатото население за задоволяването на основните му нужди, което имплицира задължение за държавите да я окажат. Голям брой правителства възразяват, че по този начин организациите се намесват във вътрешните работи на страната. Три години по-късно в зората на интервенцията в Северен Ирак Общото събрание подписва резолюция 46/192. Изненадващо след същинската интервенция, която я предхожда, тя придава тежест на съгласието на държавата, в чиито предели се намира засегнатото население: суверенитетът, териториалната цялост и националното единство на държавите трябва да бъдат изцяло зачитани в съответствие с Устава и в този контекст хуманитарната помощ трябва да бъде дадена със съгласието на засегнатата страна. Дебатите, предшестващи приемането й, се съсредоточават главно на въпроса за военна намеса с хуманитарни цели и сблъсъка й с националния суверенитет. Още тогава се наблюдава поляризиране на възгледите на развитите и развиващите се държави и приетият текст изразява много деликатен баланс между тях. Резултатът от консенсуса е отворен за различни интерпретации. Съгласието може да изразява повече или по-малко желанието на правителството или силен международен натиск, както се спори за случая с Индонезия над Източен Тимур през 1999 г. Нещо повече, правитеството на държавата, търсещо помощ, може да бъде оспорено, както става с изгнаническия кабинет на Аристид през 1994 г. Презюмира се наличието на ефективен териториален контрол, а когато такъв не съществува, критериите за съгласие по дефиниция не могат да бъдат налице, както е в Сомалия през 1992 г. Някои наблюдатели посочват, че фразата по принцип може на практика да означава, че съгласието е подчинено на необходимостта да се окаже помощ в лицето на нахлуваща човешка трагедия, или че то трябва да дойде по-скоро от самите граждани. 9. Невоенни интервенции Съвременната политическа и академична литература относно интервенцията е съсредоточена около приложението на военна сила за преследване на хуманитарни цели, но представеният анализ би бил незавършен без краткото изложение на невоенната намеса, включваща санкциите и международното наказателно преследване. 10. Санкциите Международните икономически и политически санкции, както и ембарго от различни видове, стават широко разпространени през 90-те на XX век. Те конституират основния елемент на невоенните интервенции за налагане на определено поведение или действие на държава чрез забрана или ограничаване на нейните икономически, военни или политически отношения. Санкциите са контрамярка срещу неправомерни действия, криминални или цивилни. Икономическите санкции включват търговски ограничения и понякога ембарго върху вноса и износа, корабоплаването, полетите, инвестиции или размера на държавния резерв в чужбина. Политическите санкции се състоят в оръжейно ембарго, отказ от военна помощ и обучение, намаляване на войската, скъсване на дипломатическите отношения. Анализ на употребата на санкции под Устава на ООН през 1945-1990 и периода след Студената война от отделни държави и самата ООН разкрива три широки тенденции. На първо място се наблюдава комбинация от едностранни и колективни саннкции по време на Студената война, предприети от отделни държави и ООН, главно по време на процеса на деколонизация - гл.X-XIII, срещу Португалия (заради Ангола и Мозамбик), нелегалното присъствие на ЮАР в Намибия и апартейда между 1975 и 1979. Много необвързващи резолюции върху санкциите са приети от Общото събрание по време на дебатите. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.74 Mb. Сподели с приятели:
|