"Хуманитарните войни и новият интервенционализъм в контекста на колективната система на ООН за поддържане на международния мир"
Изтегляне 0.74 Mb.
|
| Независимо дали ще се избере политическа или морална аргументация, е необходимо да се дефинират критериите за приемлива хуманитарна интервенция. Към този проблематичен възел се подхожда изключително предпазливо. Цагориас не прави никакъв опит за определения, за да не се възспре обсъждането на релевантните фактори във всеки отделен случай, за него процесът на развитие на самия дискурс ad hoc е по-важен от правилата. От тази гледна точка правото загубва отличителните си граници и се смесва както с философията, така и с политиката. В контраст с него Честърман внимателно разглежда възможни критерии преди да отхвърли наличието на дефиниция заради възможното конструиране на идеален модел на хуманитарната интервенция, който не би могъл да намери място в реалността.
Уилър развива четири главни критерии: 1. Наличие на критично опасна,спешна хуманитарна ситуация. 2. Използването на сила да бъде последна мярка. 3. Интервенцията да се проведе в пропорционални на опасността рамки. 4. Наличие на висока вероятност за успешно разрешаване. Други приведени критерии, като легалността на действието и неговата неселективност, са счетени за незадължителни, тяхното изпълнение засилва легитимността на интервенцията, но не е необходимо, за да я оправдае. Като цяло посочените критерии се доближават до предложените и от другите автори. Наблюдава се същия отказ от тълкуване на границите, в които би могла да се приложи интервенцията на фона на развитие на причинно-следствена връзка между ius ad bellum и ius in bello. Меркел заключава, че внасянето на иманентни нормативни ограничения за извършване на хуманитарна интервенция водят до невъзможност от нейната защита, а критерият на Уилър за силата като последно средство е слаб, тъй като изисква единствено убедеността на част от политиците, че мирните разрешения са изчерпани. Критиката относно изложените критерии засяга два основни въпроса. От една страна, Уилър не дава обективна дефиниция за наличие на ситуация, изискваща хуманитарна намеса, а казва, че някои претенции са по-убедителни от други, което оставя решаването й в конкретиката на всеки отделен случай. Сам той признава идеологичните отклонения, вложени във всякакво по-нататъшно уточняване. На второ място, кой трябва да реши дали условията са изпълнени? По този проблем Уилър е изненадващо мълчалив, въпреки че в други публикации съжалява, че въпреки фундаменталността си, този въпрос досега не е разгледан достатъчно сериозно от доктрината. Възможни са няколко решения: определяне на заплаха за международния мир и сигурност от Съвета за сигурност е достатъчно, но както посочва Честърман, невъзможно е членовете на Съвета, които се противопоставят на наличието на право на интервенция, да я легитимират. Друг начин е съживи резолюцията Uniting for Peace и да се изиска две трети мнозинство в Общото събрание. Възможно е обръщане до Международния наказателен съд. Във всеки случай обаче, какво би станало ако не се установи съществуване на подобна ситуация, докато някои държави са на различно мнение? При морално базирани аргументи, вероятно малко внимание би се обърнало на факта, че Съветът за сигурност не я е легитимирал под условията на гл.VII от Уставa: простото измерение на злото би спънало всеки опит да се проследят правните доводи за наличие на право на интервенция и би се оказало единствен, но решаващ и достатъчен повод за появата му. И наистина в случая с Косово държавите-членки на НАТО се въздържат от търсене на резолюция от Общото събрание, очевидно поради страх от провал да постигнат необходимото мнозинство за гласуването й, но това съвсем не ги предпазва от извършване на интервенция. Но поне за тези, които се отнасят към морала (или правото), като дискурсивен проект, същността и процедурата трябва да бъдат близко преплетени, по думите на Хабермас. Следователно намесените институции трябва да разрешат един обхващащ всички страни процес, който позволява равнопоставено участие от определянето на границите на интервенцията до прилагането на критериите в определения случай. Дискурсивният проект на Цагориас обаче предлага по-критично схващане, с единствен участник в дискурса - самият той. 15. Моралност срещу легалност? Изложеният по-горе анализ тръгва от презумпцията на Цагориас и Уилър, че моралът изисква право на едностранна хуманитарна интервенция. Но действително ли той предоставя толкова чиста защита? Според обичайните претенции проблемът на хуманитарната интервенция хвърля светлина върху напрежението между правата на човека и суверенитета на държавата и докато първите имат дълбоки морални основания, същото не се отнася изобщо или в сравнително по-малка степен за държавната независимост. Солидаристката теория на Уилър изправя държавите пред постигане на определени основни стандарти за поведение преди да претендират за протекцията, предоставена от суверенитета и принципа на ненамеса. Тези изисквания напомнят концепциите на Рейсман и Тесон, конструиращи международното право като базирано на индивидуални субективни права и народен суверенитет, в следствие на което държавите, които ги пренебрегват, могат да бъдат обект на силова интервенция от страна на други държави. Доколко подобни претенции отразяват съвременното международно право е твърде съмнително - в досегашната държавна практика не е легитимирано субстанциално ограничаване на суверенитета. Наблюдават се тенденции в някои области на международното право към поставянето под въпрос на легитимността на недемократични правителства в Азия и Африка. Дори и на такива правителства да не бъде разрешено да участват в международните отношения, това не води до непризнаване на принципа на ненамеса, посочва Честърман. За да се защити теорията на Уилър, са необходими обширни тълкувания на концепцията за суверенитета, вместо да се извеждат аргументи,поддържани от плуралисти, които като цяло са противопоставени на Уилъровия солидаризъм и извеждане на основите на международното право не в самоопределението и независимостта на държавите, а в основни, трансцедентни субективни права, като правото на живот. Изместването на фокуса от държавата към индивида се подчертава в немската правна доктрина и е заявено от Хабермас, според когото принудителни мерки при нарушаване на правата на човека са принципно желателни. Идеята за добрия живот на всички индивиди изключва сама по себе си едностранно право на хуманитарна интервенция, тъй като то предполага издигането на собствени морални принципи, справедлив международен ред по критериите на интервениращата държава. Във фиктивната история на доктрината на хуманитарната интервенция вече са обосновани корените на дискриминиращи деления въз основа на естествени права, цивилизованост или справедлива кауза на войната, маскиращи тривиални политически аспирации. Подобни рестриктивни критерии пред суверенитета е предлагал Джеймс Лоримър през 1883 г., за варварското, диво човечество, което получава протекцията на международното право отчасти или е лишено от нея. Главните опасения не се дължат на напрежение между правата на човека и суверенитета на държавата, а в дихотомията между последния и всяка интервенция. Моралната дилема се измества към корените на мира, а политическите теоретици още от Хобс разкриват легитимността на държавното управление като основана на запазването на вътрешния мир, докато Общото събрание на ООН признава право на народите на национален и международен мир и сигурност. Съмнително е дали правата на човека са в състояние да надвият идеята за мира, вместо това е оспоримо дали защитата на мира е по-ценна за индивидите отколкото запазването на правата им при всички обстоятелства и дали ако бяха запитани, щяха да приемат едностранно право на хуманитарна интервенция. Отпадат аргументите за отклонение на международното право от морала и неговото пренебрегване заради дълбоки хуманни основания. 16. Ролята на институциите - желателна или необходима? От начина, по който интервенционалистите разглеждат релевантните казуси, е очевидно отсъствието на поглед върху ролята и стойността на институциите и процедурното им функциониране. Нито Уилър, нито Цагориас правят разграничение между интервенции с и без одобрение на Съвета за сигурност. Докато Цагориас не отдава никакво значение на Съвета за сигурност заради незадоволителната му структура, Уилър вижда резолюция на ООН като желателна, а ако е последваща, като усилваща легитимността на интервенцията. Критиците на интервенционализма като Честърман и Грей стриктно анализират Устава и посочват едностранните действия като противоположни на заложените в нормите колективни действия. Негативното отношение към институциите не среща привърженици само сред интервенционалистите, но се споделя и от теоретици на либералния международен ред, като Тесон и Ана Мари Слоутър, а и между философи на правото като Валцер и Роулс, които ги разглеждат като незначителни. Валцер обявява международните опасения за легалистични, а чакането на ООН - чакане на Месията. Нападките към международните институции се дължат не само на наблюдаваната им слабост и неспособност да се справят с изникващи глобални предизвикателства, но и със заемането на специфична морална гледна точка към проблема. Според преобладаващия брой теории моралните норми се прилагат директно между индивидите без съответни критерии на валидизация по определена процедура от трета страна. Ролята на институцията се защитава в сферите на правото и политическата теория. Въпреки че моралният и политическият дискурс изглеждат спретнато разделени, много морални философи отдават голямо значение на институционалните условия, дълго преди концепцията на Хабермас за взаимна стабилизация между правото и морала. Либералните международни теоретици цитират концепцията на Кант за международния ред и настояват, че за да се предоврати дисхармонията от неясните граници между морално определени права, всеки има задължението да остави пре-социализираната държава и да се подчини на външна сила. Самият Кант не извежда същото заключение, но защитава тезата за федерация на държавите, за да се предоврати война. Но ако вътрешни либерални принципи се пренасят на международната сцена, няма ли да ги последват и елементи от вътрешната политика? Този въпрос по необходимост измества фокуса от обсъждането на правата и задълженията на отделните държави към такива на определени централни институции, които трябва да постигнат не просто космополитен ред, но изцяло институционализиран световен ред, както настоява Хабермас. Появяват се възгледи за създаване на централни международни публични власти, способни да предоставят сигурност както за държавите, така и за отделните индивиди навсякъде по света. След петдесет години съществуване, фактите разкриват очевидната неспособност на ООН да поеме целите, заложени в чл.1 от нейния Устав. Хората, които все още вярват, че тя ще поддържа международния мир и сигурност или ще постигне международно сътрудничество в разрешаването на международни проблеми от икономично, социално, културно или хуманитарно естество, намалява безвъзвратно. Светът не намира отговор на тревогите и фрустрациите относно катастрофични хуманитарни ситуации, провала на мироопазващите операции или разпростирането на безработицата на глобално ниво. Критиките и нарастващият скептицизъм към всяка предполагаема ревитализация стигат до предположения за смъртта на ООН. Би било наивно да се смята, че е възможен обективен критичен анализ на ООН, структурата й и начина на нейното функциониране, защото той иманентно е лишен от неутралност и е винаги част от по-голям спор върху концепцията за глобалното общество. Изследване върху различните идеи и предложения за реформи би показало, че признаването на грешките на Организацията е отворило дискусия върху правната регулация на международните отношения изобщо. В международноправния дискурс засега преобладават консервативни възгледи, които отричат внедряването на реформи, докато радикалните мнения все още се считат за утопистки. За половинвековния си живот, идеите на Организацията се развиват във връзка с видовете проблеми, които влизат в кръга от учредителни цели на институцията. По време на Студената война, предложения за реформи засягат управлението на секретариата и направляването на икономически и социални дейности. През този период малко внимание се обръща на сигурността, тъй като Съветът на сигурност е крайно ограничен от конфронтацията между Изтока и Запада.Многобройните експертни групи правят многобройни препоръки за незначителни административни преструктурирания, засягат начините на планиране, програмиране на бюджета, обновяване на Икономическия и социален съвет, които довеждат до скромни резултати. Единствената значителна промяна в сферата на сигурността - системата на мироопазването - любопитно защо не е счетена за реформа. След 1985 г. се появяват по-амбициозни проекти, които предвиждат създаване на Съвет на икономическата сигурност и различни регионални агенции, но изключват сферата на сигурността и запазват консервативния подход на правителствата към нея. След 1988 г. с оглед новата роля на ООН в системата на сигурността - подкрепата за интервенцията на САЩ в Залива и умножаването на т.нар. мироопазващи операции от второ поколение, вниманието на международната общност е привлечено върху ролята и организацията на Съвета за сигурност, ефикасността на мироопазването и възможността за нови превантивни мерки. Периодът между 1988 и 1995 г. може да бъде поделен на оптимистична фаза - операциите в Салвадор, Никарагуа, Намибия и в Залива, която води до вярването в колективната сигурност, подета от съгласието между членовете на Съвета за сигурност, и песимистична - до 1991, в резултат от поредица провали в Ангола, Сомалия, Югославия, Афганистан, Хаити, Руанда, която води до съвсем различни идеи относно необходимостта и възможностите за реформи. Самият генерален секретар Бутрос Гали в рапорта си Agenda for Peace предлага peace enforcement. По същото време предлаганото разширяване на Съвета за сигурност за приемането на Япония и Германия като постоянни членове получава подкрепата на САЩ. Паралелно се развиват далеч по-радикални възгледи, които извеждат на преден план същността на колективната сигурност и предлагат пълни промени в ООН. Така ситуацията днес може да се разгледа като гравитиране на концепциите за реформи в две основни категории: консервативни и радикални схващания. Измежду консервативните мнения се разграничава позицията на САЩ, на генералния секретар и на някои акадамични среди. САЩ, като настоящ световен хегемон, вярват, че лидерството им ще осигури коректното функциониране на ООН и едновремено с това я превръщат в инструмент за реализация на техните интереси. За да защитят тази своя власт, те критикуват управлението на ООН и изтъкват мироопазващите операции с тяхно участие. Мадлин Олбрайт в изявление от 1993 г. заявява, че провалите на ООН се дължат на аматъорство. САЩ предлагат поста на директор да се заема от американец, да се разшири Съветът за сигурност и да се засили сътрудничеството с НАТО. Те силно се противопоставят на идеята за създаване на специални мироопазващи сили под ръководството на генералния секретар, като същевременно стриктно определят условията си за участване в мироопазващи операции. В реч на президента Клинтън те са заявени: наличие на интерес за САЩ, достатъчна финансови и човешки ресурси от ООН и ограничен срок на интервенциите, като експлицитно се изразява невъзможност да се разреши глобален конфликт. Тази фраза е изречението на смъртта за колективната сигурност. Позицията на Бутрос Гали е съвсем различна. В Agenda for Peace той настоява за стриктно спазване на Устава на ООН и създаване както на Военен комитет, така и на специални сили на ООН под негово командване, по-тежко въоръжени от сегашните мироопазващи сили, с което разкрива настоящата фактическа неспособност за справяне с агресивни конфликти. Консервативните настроения в академичните среди носят скептицизъм към успеха от реформи заради трудността от постигане на всякакъв консенсус и табутата, наложени от Устава. Излагат се предложения за промени във финансирането, за които е ясно, че са трудно постижими. Радикалните възгледи за промяна на ООН са сравнително нови и поради това теоретичната им рамка тепърва, но с бързи темпове, се строи. Тя включва: - еволюция на обясненията на сегашните промени - клишета като “ерата след Студената война”, глобалното село, “глобализацията на ценностите”, краят на историята, развитието на демокрацията и ефикасността на пазарната икономика не са достатъчни да се справят с нарастващата безработица, развитието на вътредържавните конфликти. - съмнения в стойността и реалните възможности на системата за сигурност, дефинирана в Устава на ООН, в резултат от различия в интересите на отделните държави, локалността на кофликтите и трудностите от контрол на въоръжени намеси, което води до нарушаване на суверенитета. - предложения за реорганизиране на икономическите и социални дейности и възможност за модифициране на Устава, създаване на Съвет за икономическата сигурност (предложен от Жак Делор) - създаване на средиземноморска система за сигурност и азиатска система за сигурност Предложеният фокус върху ООН доизяснява идеята, че необходимостта от предприемане на действия при хуманитарно бедствие не засяга отделната държава и конституирането на право на намеса, а създава задължение за световните организации. От тази гледна точка, провалът на ООН да адресира коректно определен казус до известна степен е оправдан - всяка институционална система продуцира и грешки, особено с оглед на разгледаната структура на Съвета за сигурност с правата на вето и липсата на яснота и отговорност. Както самият Уилър отбелязва правителствата са всеизвестно ненадеждни спасители и да се спори, че Съветът за сигурност е загубил легитимността си, за да могат те да интервенират без правни препяствия, е несъстоятелно. 17. Новият интервенционализъм – делегиране на колективни едностранни действия? Аналитично нов в съвременните изследвания е погледът на Честърман (Just War or Just Peace) върху променящата се същност на практиката на Съвета за сигурност по отношение на интервенцията след края на Студенатата война. Изследват се два отделни, но свързани аспекта на развитието й: новите интерпретации на понятието за “заплаха за международния мир и сигурност”, което подкрепя разрешението на Съвета за сигурност за използване на сила и тенденцията към “делегиране” на право за упражняване на сила на различни държави или “коалиция на желаещите”. От 1990 г. насам се наблюдава изключително увеличаване на разрешенията на Съвета за сигурност за употреба на сила, с 35 мироопазващи операции и 10 режима, подлежащи на санкция, за периода 1990-1999 г. Естествен резултат от този растеж е спешната необходимост от обширни тълкувания на смисъла на понятието “заплаха за международния мир и сигурност” и какво може да се разреши в отговор на подобна заплаха. Изложените от Честърман 12 случая, в които Съвета за сигурност определя наличие на заплаха за международния мир и сигурност, илюстрира разширяването на смисъла, който включва международни въоръжени конфликти, хуманитарни кризи и “разрушаване на демокрацията”. Неговият внимателен анализ на нормите във всяка релевантна резолюция, наред с действията на замесените държави, разкрива, че отсъства ясно придържане към определени принципи, нещо повече, налице е скрита логична последователност в използването на значенията на понятието от Съвета за сигурност. Проблемна се оказва нарастващата пластичност на смисъла му, която позволява манипулиране на границите й с цел съвпадане с политическата воля (и, съответно, с чужди политически цели) на държави, желаещи да се намесят в дадена ситуация. Пример, който доказва тази хипотеза, е декларацията на Съвета за сигурност, че отказът на Либия да екстрадира и предаде на САЩ или Великобритания двама заловени терористи е “заплаха за международния мир и сигурност”, въпреки че Либия не е сключила договор за екстрадиране с нито една от горепосочените държави и нейното искане за международен арбитраж на диспута е в рамките на Монреалската конвенция ( Convention for the Suppression of Unlawful Acts against the Safety of Civil Aviation, влязла в сила 26 януари 1973), измежду подписалите я са Либия, САЩ и Великобритания Както посочва Честърман, е трудно да се предположи как биха могли да се стекат събитията в “организация, обвързана с правен регламент, субект на волята на държавите-членки”. Въпреки това той приема идеята, че международното право изисква въздържане от арбитрарно използване на власт и трябва “да предоврати упражняването на такава власт, легитимирана по съмнителен правен път”. Алтернативите водят до неспазване на принципите, непоследователност и дискредитиране на международното право и неговите инструменти. Вторият аспект се състои в изследване на спектъра правомощия, предоставени на Съвета за сигурност и анализ на практическото им упражняване. Разширеното тълкуване на понятието “заплаха за международния мир и сигурност” логично се свързва с нарасналия брой случаи на делегиране на власт на отделни държави или коалиции от такива за предприемане на принудителни мерки. Особено внимание трябва да се обърне на предоставянето на власт за извършване на “всички необходими мерки”. Според чл.53 от Устава на ООН Съветът за сигурност използва релевантни регионални споразумения или регионални комисии за правомерни принудителни мерки, но те не могат да бъдат предприети без негово разрешение. Анализираните случаи обаче включват овластяване на всяка държава, желаеща да участва, и на специално упоменати държави. В отсъствието на създадена за интервенция сила от ООН по условията на чл.43 от Устава, разчитането на желанието на държавите да осъществят принудителни мерки, е неизбежно. Но фактическите обстоятелства, съпътстващи всяко делегиране през последното десетилетие, разкриват проблематичните му измерения: Съветът за сигурност е престанал да дебатира принудителните мерки на открити сесии и вместо това е давал формалното си съгласие за предварително уговорени споразумения. Трагичен пример за абсолютната загуба на операционен контрол на Съвета за сигурност по време на мисия според чл.7 е случая с решението на САЩ да преследва Мохамед Фарах Айдид. To довежда до масирано въоръжено нападение в Могадишу,в коeто участват секретни американски отряди за бързо реагиране. Те бомбардират болница и център на ООН, в резултат от което загиват между 500 и 1000 цивилни сомалийски граждани, жертвите от цялото нападение възлизат на около 10000 сомалийски цивилни граждани. Мисията на ООН рухва. Други мироопазващи сили като белгийските, канадските и италианските, също извършват масови нарушения на човешките права спрямо сомалийски граждани, като изнасилвания, убийства и изтезания. Опасностите, които произтичат от контрола на държава върху мироопазваща мисия, която налага свои правила и военни цели, се илюстрират от притеснително изказване, приписвано на тогавашния американски президент Бил Клинтън от съветника му Джордж Стефанопулос: “Ние не сме там, за да причиняваме болка на тези fuckers (фракцията на Айдид)”, казва меко Клинтън. “Когато ни убиват, трябва да бъде отвърнато и то в по-големи размери”. После, със зачервено лице и повишен глас, задържайки дъха си, той се обръща към Тони (Лейк), сякаш станалото е негова грешка: “Вярвам, че трябва да се убиват хора, които се опитват да те наранят...и не мога да повярвам, че сме разкарвани насам натам от тези “two-bit pricks.” Намаляването на контрола на Съвета за сигурност над начина, по който се осъществяват принудителните мерки, мониторинга му над делегираните операции и тяхното направление, води до заобикалянето му от някои държави, които легитимират използването на сила срещу определени страни на основата на по-ранни резолюции, според които съществува заплаха за международния мир и сигурност. Пример за това е за това е десетгодишната, нискоинтензивна въздушна война, водена срещу Ирак от САЩ и Великобритания. Докато откровено признават, че налагането на зони, забранени за полети, и периодично въздушно бомбардиране, отчасти са планирани с цел дестабилизация на иракското правителство, САЩ и Великобритания поддържат версията, че бомбардирането за осигуряването на тези зони и безоръжейния режим е въз основа на първоначалната резолюция за експулсирането на Ирак от Кувейт и по-късна резолюция, която разрешава хуманитарна помощ за иракските кюрди. Но нито един от двата аргумента има някаква правна стойност. Резолюция 678 на Съвета за сигурност, която разрешава използването на сила, спира действието си с прекратяване на иракската окупация в Кувейт, а резолюция 688 предвижда единствено хуманитарна помощ, и за разлика от първата, не е съставена под условията на гл.VII от Устава. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.74 Mb. Сподели с приятели:
|