Детето, извадено от мръсната вода

- Знаете ли каква е работата... От една страна, този мистър уж не ми е нужен, цялата премъдрост горе-Долу успях самичък да усвоя. А, от друга страна, когато се налага да бъдеш лично самия себе си, все току я ™

Пример?... Ами нека да е с чая, тъкмо си припомних. Аз съм студент, наближава сесия. Вечерта, преди да седна да

уча, се каня да си сваря сияен чай. Големият чайник е закипял, взимам малкия и се каня да сипя в него от пакетчето с чая. Притичва баща ми, човек деен и взискателно-грижлив. Тогава той беше вече на шестдесет и две.

- Я дай аз да ти запаря по-добре, аз знам как. -Ама азсам...

- Пусни, пусни, ти не умееш, аз ще направя 7 и той, граб­вайки пакетчето чай, насипа в чайничето малко повече от една чаена лъжичка.

- Ти сипа малко. Ще бъде слаб. Много бледен.

- Ти самият си бледен.

-На мен ми е нужен силен - акцентирам спокойно, досипвайки от пакетчето.

- Това напразно го правиш... Аз исках да ти покажа... Стоп! Сега ето така. - И той с мълниеносна бързина капва в мал­кия чайник малко от горещата вода и го поставя върху големия.

- Нека се затопли.

- Малко сипа от горещата вода - вибрирам аз, - капачето е отворено, ароматът ще се изпари. Трябва да се покрива с пешкир. Ето така™

- Какво правиш! Кой прави така?!

- Така препоръчва Похльобкин.

- Какъв е тоя Похльобкин?... Е, знаеш ли какво - прави си го сам, както искаш, твоя булмач. Аз исках да го направя по-добре за тебе.

Той се обиди. Той се отдалечи от мен за цели десет минути. И през тези десет минути на мен, за кой ли вече път, ми ста-на" понятно, че аз съм чудовище. За някакво си качество на някаква течност, за някакъв си митичен неин аромат аз по­жертвувах настроението на своя баща, поставих под съмне­ние неговите умствени способности, унижих го като личност. А може би и с десетина минути съм му съкратил живота -да, да, шегата си е шега, но... И какво ми струваше да се съг­лася с него, да му дам възможност да продемонстрира майс­торството си на специалист по приготвяне на чай и да удов­летворя рефлекса му за покровителство?... Защо не му отстъпих, защо не му дадох възможност да се убеди в право-, тата си за такава дреболия?... Той искаше да направи по-добт ре з а мене, като покаже при това, че само ТОЙ и никой

друг не е способен на това. И нека той да беше направил това, нали чаят все едно е лош, сортът му не струва™

Този път някак си все пак успях да върна загубеното. След като приготвих чая по моя начин и набързо го изгълтах „опар-вайки се, без никакво удоволствие", жалостиво се обаждам:

-Тате...

-...Е...какво искаш?...

- Все пак изисква се твоята помощ, Ти беше прав, някак­ва мътилка се получи. Аз го изсипах.

- Хм!.. Похльобкин... изсипи го докрай. Включи газта. Аз, разбира се, не знаех, че постъпвам по рецептата на

мистър Хикс. Този път просто се досетих. Но колко случаи имаше, подобни и по-лоши от този, когато не бях се досетил или бях се досещал, когато вече е било непоправимо... Ама какъв тъпак си ти, млади човече? И кой дявол, питах се аз, те кара да жертвуваш голямото за малкото?... Кой мани-акът-хипнотизатор, който всеки ден стеснява твоето съзна­ние с тясночела посредственост?...

Ами ти самият си този дявол. Животът се събира от дреболиите, казваш ти. Да, само че ти това го разбираш така, сякаш всяка дреболия си струва живота. Ти разлагаш живота на дреболии, а не събираш».

(На това място от разказа ми се стори, че в порива си на похвална самокритичност колегата малко е прескочил зад своята Точна Долна Граница, обаче аз вежливо не го прекъснах. Пропускам някои детайли.)

... И ето попадна ми тази книга. Така... „Този, който съумее да постигне това, ще завоюва света... Прост начин да напра­виш добро впечатление... Как да се харесаш на човек от пър­вата среща... 12 начина да накарате човека да застане на ва­шата гледна точка™ Принцип, с помощта на който вие може­те да постигнете чудодейни резултати... Ако искате да бъде­те щастлив, не пренебрегвайте следното правило...

Така, ясно, евтини примамки, рекламен натиск, рецепта за щастие само за петдесет цента. Енергия на примитива, де­лова Америка... А кой е, все пак, този чичко - учен, психолог, доктор? Не, академиите не е завършвал, скромен търговски пътник, още някакъв бизнес, несполука след несполука, а след това - прас! - и си намерил мястото: започнал да учи неудачниците. Открил „Курсове по човешки взаимоотноше-

ния". Бизнес, който е стар като омайно биле. Вижте реклам­ните обяви на руските дореволюционни издания - „Нива" нап­ример - изпъстрено е с: „Личният магнетизъм", „Как да се преуспее в живота", „Тайната на обаянието", „Всеки е гений", „Как да покоряваме сърцата, практическо ръководство"...

Обаче...

ТАКАВА Е ЧОВЕШКАТА НАТУРА. КОЛКОТО И ДА НЕ Е ПРАВ, ЧОВЕК Е ГОТОВ ДА ОБВИНИ ВСИЧКИ, ОСВЕН СЕБЕ СИ, И ВСИЧКИ СА ТАКИВА... НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ КРИТИКАТА Е КАТО ПОЩЕНСКИ ГЪЛЪБ: ТЯ ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА ОБРАТНО.

Но, дявол да го вземе...

ВИЕ БИХТЕ ИСКАЛИ ДА ПРОМЕНИТЕ В ПОЛОЖИТЕЛНА ПОСОКА НЯКАКЪВ ЧОВЕК? ОТЛИЧНО. A3 МОГА САМО ДА ПРИВЕТСТВУВАМ ТОВА, НО ЗАЩО ДА НЕ ЗАПОЛНЕТЕ ОТ САМИЯ СЕБЕ СИ? ДОРИ ОТ ЧИСТО ЕГОИСТИЧНА ГЛЕДНА ТОЧКА ТОВА ЩЕ БЪДЕ ЗНАЧИТЕЛНО ПО-ПОЛЕЗНО, ПЪК Е И ПО-МАЛКО ОПАСНО.

Но, дявол да ме вземе...

КАЖЕТЕ МИ В КОЕ ИМАТЕ ЖЕЛАНИЕ ДА СЕ ПРОЯВИТЕ И A3 ЩЕ ВИ КАЖА КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТЕ.

Я виж, чичкото надниква в корена на някои неща...

Както винаги, след като прочета книгата, си съставям два портрета: на Изпращача и на Адресата. Изпращачът: скро­мен продавач на общодостъпни рецепти за щастие, доста ло­вък просветител. Наше момче, отракано, оптимист, цял-це-леничък Чичко Здрав Смисъл. Търпелив педагог, който не е склонен да надценява умствените способности на учениците. Смел; самокритичен, искрен момък. „За какъв дявол, момчета, ние с вас ще чакаме, докато професорите се научат да пишат на човешки език? Аз съм също такъв обикновен смъртен, как­то и вие, но на мен просто ми провървя, аз си поразмърдах мозъка и нещичко успях да намеря, сега го подарявам на вас"... Бедност на духа, величие на нюха...

А кой е Адресатът? Ами, разбира се профанът. Егоистът. Еснафът. Недоверчив и внушаем, отчаялият се и надяващият се. Неудачник, който е готов да преглътне всякакво хапче, само да не е горчиво и да не се дъвче. И за кого се пишат

подобни книги? Интелектуално равнище на дванадесетгодишните. Но мнозина ли са адресатите, които се издигат по-високо?...

Е, какво пък, да вникнем, реших аз. Промъквайки се през пълзящата конкретност, изстисквайки гуменоразтегливата обстоятелственост.... Да извадим детето от мръсната вода...

(На това място Д. С. скочи от мястото си и с присъщия си маниер започна да рисува във въздуха думи - с гласа си, с ръцете и с очите си - съжалявам, че не мога да предам него­вите жестове и интонации.)

... Ясно е преди всичко, че мистър Хикс предлага рецепти за държане с хора, които не знаят никакви рецепти, с психологически невежи и самовлюбени глупаци. Той пред­лага на своето паство да излезе от тази категория и да преми­не в групата на психологически подкованите реалисти, ко­ито използуват онова същото свойство, от което принудител­но се отказват- Общуването, за което става дума, е преди всичко общуване в жанра на сделките с хора, намиращи се извън кръга на близките. Мистър Хикс разказва за това, как един егоист може психологически да измами друг егоист при наличието на най-приятни усещания и за двамата. Цялата рецептура се свежда до четири принципа.

Първи принцип - ВНИКНИ. Това означава: скрий в джо­ба си своите емоции и виж този, с когото имаш рабета.Разбери неговата гледна точка, неговите обстоятелства, постави се, заради самия себе си, на неговото място. Научавай за него предварително, изучавай го незабелязано. Запомняй имена и дати, вкусове и интереси. Гледай с двете очи:

Е, какво, резонно е, всичко това вече сме го учили. Егоистът м о ж е да прави всичко това; алтруистът е длъжен.

Втори принцип: - СЪЗДАЙ БЛАГОПРИЯТНА АТМОСФЕРА. Това означава: все така скривай по-дълбоко в джоба си своите желания и емоции, усмихвайки се по-широко. Започвай със съгласие, започвай с „да". Ако той те обвинява, обезоръжавай го: "Да, аз не съм прав". Изразявай съчувствие. Разговаряй с него за това, за което иска той, или за него самия, започвай само с това, никога не започвай с „аз". Насочвай се към мотивите на личната заинтересованост, сладкишът - преди всичко. И подарявай, подарявай, подарявай...

Трети принцип - НЕ УНИЖАВАЙ. Не одрасквай самооценката, не я докосвай с невнимателни телодвижения. Не обвинявай; не заплашвай; не заповядвай; не изразявай недоверие; не прекъсвай; не спори; не убеждавай; не се хвали; не показвай, че той ти е безинтересен или противен; като се отказваш - извинявай се и благодари...

Е, какво, и това вече сме го учили. Егоистът е длъжен, алтруистът може.

И накрая четвъртият, най-простият: ВЪЗВИСЯВАЙ. Ласкай самооценката. Проявявай към него попи iлен интерес, проявявай доверие, слушай, слушай и слушай, хвали и хвали, дай му възможност да се почувствува значителен... Дай му да се похвали, дай му да усети своето превъзходство, съвет­вай се с него като с по-възрастен от теб. Имайки идея, насоч­вай го към нея незабелязано, „така че да му се стори, че това е негова идея...

И пак алтруистът м о ж е, егоистът е д л ъ ж е н.

- Защо? Какво значи „може" и какво значи .длъжен"? -прекъснахте.

- Ами как - нима не е ясно? Вие сте баща - нима вие винаги трябва да се харесвате на своя син? Вие можете и трябва да използувате всякакви начини, но за себе си вие сте само средство и поради това не всички начини ще ви поста­вят в изгодно положение. Любовта - това е изкуството да губиш. Да вниквате и да създавате атмосфера се налага във всички случаи, но по отношение на самооценката - тук е и така, и иначе. Понякога извисяването е равносилно на смърт. Понякога е нужно да унизиш.

...Ето, това е всичко, ВЛ. Общо взето, изброих около 40 правила - все пак са множко, а? Всичките ги запомних, както виждате, и всичките блестящо ги нарушавам. Сега бих искал да чуя вашето мнение и да получа съвет. Нали при вас всич­ко така добре се получава...

- Е, хайде, колега, не така - аз нали също нещичко съм понаучил. Вие забравихте забележката за ласкателството: мистър Хикс предупреждава, че не трябва да се ласкае.

- Но нали това е несериозно. Става дума само за това, че не бива да бъдеш уличен в ласкателство, а това вече е проста

работа.

- Не бих казал. На нашето равнище...

- Аз не исках да кажа това. Но грубото ласкателство...

- ..унижава, искате да кажете? Преминава в ирония...

- Именно, именно. С похвала може така да наругаеш...

- Точната Горна Граница на Бялата Характеристика се оказва твърде далече долу - така ли е, Или аз греша?

- Споре'д мен, така е - макар че нищо не разбрах.

- Може ли още малко чай? Този съвсем изстина.

ОТНОВО НИХТ ФЕРЩЕЕН

"Време, време! Колко грешки, колко непоправи­ми неща... Колко малко виждаш, докато бягат те, тези секунди, докато те бягат, а ти, тържествено-суетливо, усещайки се най-после току-що наистина поумнял, слагаш все нови и нови тух­ли в сградата на своята глупост. Какво престъпно тясно про­зорче е това - съзнанието..."

Но има един начин за връщане на времето - да, Вие се досетихте, Читателю: играта, все същата игра. Начинът, раз­бира се, е несъвършен. Да размахваш юмруци след сбиването... Но нали не е само след, отчасти е и преди. Нали жизнените сбивания и сбиваненца в основните си моменти по правило се повтарят, при това - с голямо постоянство.

Ето един епизод, който е взет от действителността и е въз­произведен в играта.

ГИП-Ситуация „Антон и Бабата, или за това, как не ус­пяха да се разберат Сладкишът и Портокалът. Игрови цикъл .Зъзрастни деца".

Ролята на Антон бе изиграна от самия Д.С., Бабата игра Дана Р. (При повторното изиграване те си смениха ролите.)

Обед, край масата са все същите Антон и Бабата.

Антон замислено гризе от сладкиша.

Бабата (ласкаво, грижливо): - Антоша, остави сладкиша, той е корав. На, хапни си по-добре портокал. Виж колко е красив! Аз ще ти го обеля...

Антон (вяло): - Не искам портокал.

Бабата (убедено): - Антон, трябва да се ядат портокали! В тях има витамин це.

Антон (убедено): - Не искам витамин це.

Бабата:- Ама защо, Антон? Нали това е полезно.

- Антон (проникновено): - А аз не искам полезно.

Бабата (категорично): - Трябва да си послушен!

Антон (печално-подигравателна усмивка): - А аз ня­ма да бъда.

Бабата (възмутено, адресирано към пространството):

- Ето, иди, че разговаряй с него. Разглезиха ги децата. Антон, как не те е срам?!

Антон (примирително): - Я върви...

Из аналитичния коментар на Доктора

„Пред нас е доста прост и типичен пример на задънена ситуация, Двама Слепи". Напълно очевидно е: двама близки, родни човека не можаха да се разберат, не намериха общ език и се скараха за дреболия. Единият обиди другия. Напълно очевидно - взаимни морални щети и сериозна аномалия във възпитанието на подрастващото поколение.

Да се опитаме да вникнем по-подробно в това, което се случи. Ето това е Антон - той е на пет и половина години, здрав и неглупав мъж с ярко изразена самостоятелност в разсъжденията. Ето това е Бабата - тя е само на шестдесет, също здрава жена, която няма нищо общо с склерозата, с вис­ше икономическо образование. Бабата обича Антон. Антон обича Баба си. Но засега както и Антон, така и Бабата по отношение на практическата психология спадат към необу­чените редници: въпреки преживените шестдесет години тя не се досеща за съществуването на света на Другия. В дадена ситуация Бабата е изхождала най-малко от пет погрешни предпоставки:

1) Антон така, както и тя, Бабата, отдава голямо значение на въпросите, свързани с храненето;

2)...знае какво е това витамин це;

3)...така, както и тя, Бабата, разбира думата „полезно";

4)...способен е да се отказва от своите желания и да при­ема несвои желания за свои;

5)...достъпен е за влияние на авторитетите - медицински­те и прочие.

Разбирала ли е Бабата, че пред нея е дете?. Да, тя се е грижила за неговото хранене и здраве, тя е възпитавала, вну­шавала е, че той трябва, да е послушен. Но обръщала ли се е Бабата към реалното дете, което е седяло пред нея, към Антон, какъвто т о й е? Не, разбира се. В действителност Бабата се е обръщала към Антон като към детето, което той е трябвало да бъде в нейните, на Бабата, представи. Тя се е обръщала към Антон не като към истинско живо дете, а като към изпълнител на ролята на дете в съответс­твие с нейните, на Бабата, очаквания: как човекът ще се дър­жи в ролята на Детето, как му подобава да се държи. Излиза, че тя се е обръщала не към Антон, а към някакъв образ на Антон, който се намира в нейното, на Бабата; въображени-е.И ако беше възможно да се види този образ, би се оказало, че той много прилича на самата Баба - нали тя му е придала, както ние вече си изяснихме, най-малко пет свои достойнства.

А какво бе станало от гледна точка на Антон, как е изг­леждала ситуацията за него? Всичко е било просто и тъжно.

Вие си седите, мирно си размишлявате, никому не пречите. Изведнъж се приближава някакъв чужденец, който се прес­трува на вашата Баба и настоятелно дърдори нещо на своя език, смятайки че вие го разбирате. Вие му отговаряте на своя език: не разбирам, което означава нихт ферщейн, но чужде­нецът продължава да дърдори, като отгоре на това се и сърди. Тук вие се досещате, че чужденецът е глух и се опитвате да му обясните това, жестикулирайки, въртейки пръст до слепоочието, но чужденецът продължава да ломоти и да се сърди, и вие разбирате, че на всичко отгоре той е и сляп - е, какво може тук да се направи? Резервите на вашата сигна­лизация се изтощават и вие сте принуден да прекъснете общуването.

Дали е виждал Антон в този момент пред себе си обича­щата го Баба, грижливата Баба, възрастната Баба, която тряб-

ва да се слуша? Не, не е виждал. А безпомощната Баба, наив­ната Баба, Бабата-дете, на която не е грешно и да отстъпиш? Не, разбира се, също не е виждал. Виждал ли е Антон у Бабата себе си - своя образ такъв, какъвто тя го е виждала. Не, не е виждал, но е чувствувал, че му предлагат, че му налагат някакъв чужд, ненужен на самия себе си образ - ролята на Разумно Послушно Момче - и се е защитавал, както е могъл. Разбирал ли е Антон, че неговото поведение изразява вечния конфликт на човешката природа: борбата между потребност­та от ближния и потребността от свобода от ближния? Не, разбира се, не е разбирал.."

Повторно изигран вариант „Как Портокалът надхитрил Сладкиша" (С Баба, Която Умее Да Бъде Другия, същата е и Баба, Която Умее Да Играе).

Бабата:- Антон, я чуй, помогни ми да до разкажа приказката. Веднъж Портокалът (взима портокала) дошъл на гости при Сладкиша и изведнъж вижда - Сладкишът влиза в Устата. „Хей, Сладкиш - извикал Портокалът. - Почакай, къде така? Почакай за минутка! Дай да си поговорим."

Антон-Сладкишът:- Давай.

Бабата-Портокалът:- Слушай, Сладкиш, нали аз съм твой стар приятел. Скучно ми е без теб. Ако ти влезеш в тази пещера, аз ще остана сам. Така не се постъпва с приятелите.

Антон-Сладкишът:-Азне знаех, че ще дойдеш. Мога и да не влизам. Само че мен вече малко ме отхапаха.

Бабата-Портокалът:- Това не е важно. Хайде да отидем заедно. Пу - аз съм прав!

Антон-Сладкишът:- Ама че си хитър! Аз пръв започнах»

Б аба та-Порт о кал ъ т:-А аз пръв го казах, а кой­то изпревари - той ще натовари. Разбра ли?

Антон-Сладк и ш ъ т : - Разбрах... А по ред не ис­каш ли?

Бабата-Портокалът:-Е,добре,разбрахмесе.Ти нали вече си отхапан? Значи сега е мой ред.

Как мислите, Читателю, на каква възраст би следвало да започва обучението по грамотно общуване? Кога да започва обучението по психология на Момчетата и Момичетата, за да може, достигайки възрастта на Майките и Татковците, а още

повече - на Бабите и Дядовците, те добре да умеят да играят. Ние с Д.С. бихме искали да узнаем вашето мнение. И, между впрочем, как ще бъде по-добре да наречем пункта за ликви­диране на неграмотността? „Психоневрологичен диспансер" - някак си е неудобно, тромаво...

- И така -продължи мисълта си Д.С., давайки си вид, че пие чай, - ето вие казвате. Да, удивителна неусвоя-емост на прости неща, колкото и да ги четеш, колкото и да ги научаваш... Ето и на вас също ви се налага понякога да кълве­те в книгата до затъпяване, а? А има хора, на които това е в кръвта.

Веднъж нашата диспансерна сестра Нина, въплъщение на душевно здраве и жизнерадост, ме помоли да и отделя малко внимание. Да направя може би два-три сеанса на хипноза...

-Какво има?

- Не спя, тревога някаква».

Изясняваме ситуацията - изморена е, разбира се, откога трябваше да излезе в отпуска, но работата не е в това.И с мъжа всичко е наред, и детето е здраво...

- А какво тогава?

- Ами глупости, всичко вече мина™ -Кое?

- Ами съседът... Ей богу, срам ме е, Дмитрий Сергеевич, всичко мина. Дреболия. Остатъчни явления-.

Изясняваме дреболията. Имат един съсед на тяхното стълбище, Витка, на нейните години, заедно са израснали. Бащата бил алкохолик, починал, майката също неотдавна умряла. Работи като автомеханик, бил женен, развел се, жи­вее сам. Пие. Характерът му винаги бил един такъв, доста навъсен и несговорчив, през последните две-три години забе­лежимо затънял и се озлобил. И ето отскоро свикнал всяка вечер, прибирайки се у дома в съответен вид, да пуска с всичка сила радиото направо до ухото на заспиващите™ Е какво, тра­диционен пропуск в здравия бит, занимавайте се с автотренинг, господа психиатри. Чукали по стената, звънели на входа - безполезно: приемника включвал, а самият той се

изключвал. Нина веднъж не издържала...

Но после, накрая,с него поговорила Нинината майка, Раиса Ивановна, и някак си неочаквано успяла с добро да го вразуми. Сега е тихо, като че ли и по-малко пие. Само че у Нина са останали нещо като остатъчни явления...

Проведох внушение, но не и олекна много - както и след­ваше да се очаква, пречеше й познатостта на техниката и нашето служебно познаване...3аподозрях, че работата не се изчерпва може би с този инцидент, отбих се една вечер след работа на чаши чай. Запознах се със съпруга Гена, със сина, с изключително милия Игорьок, и с Раиса Ивановна. И вед­нага видях, че тази скромна пенсионерка не е нищо друго, освен г ений на общуването -да, гений на комуникативността, рядък по своята душевна красота екзем­пляр от тази порода в лицето на леличка с тегло над... В съче­тание с достатъчно развит интелект и главно - с разбиране на своето предназначение на тази планета.

Веднага разбрах, че такава е могла всичко да уреди с добро. Защото именно това е нейното призвание...

- - Много Ви моля, разкажете как всичко това стана при вас?...

Както очаквах, Раиса Ивановна се оказа велик майстор да възпроизвежда разговор в пряка реч - точно, сочно, с живи интонации, с превъплътяване - така, че аз без ни най-малко напрежение видях всичко.

Ето как е станало...

- Витя, здравей. (Тонът е майчински-топъл, но достатъчно твърд, за да бъде разбрано, че разговорът е важен и за двете страни.)

- (След пауза,) Здравейте. (Престорено-вяла напрегнатост, готовност за отбрана и за агресия: „Аха, ясно, сега ще започ­неш за това, ама аз много-много не се церемоня с такива, аз всички ще ви...")

- Не са ли ти поставили още телефона? (Неочаквано пре­махване на напрежението, разрушаване на очакването. ..Никога не започвайте с критика и с разговор за недостатмти. Никога не започвайте със своите нужди." „Започвайте с онова, което интересува него".)

- (Напрегнато недоумение, известно объркване.) Не. А на вас?

И при нас също не са. Виж какво, нали вие бяхте с предимство.

- Бяхме, ама вече не сме. (Изплюва се - изчезване на нап­регнатостта с пренасяне на агресивността върху друг обект - в дадения случай върху онези, които не са доставили телефона.)

- Това не може да бъде. Трябва да се изясни. Дуплекс, но трябва-. В понеделник тъкмо ще ходим до пощенската станция. Добре ще бъде, ако и ти дойдеш като подкрепление с нас. („Започвайте с онова, за което е най-вероятно съгласието." „Пробуждайте заинтересованността".)

- В понеделник не мога.

- Е, дай си заявлението. Тъкмо твоето заявление може би ще задвижи работата, тях нали трябва да ги побутваш. (, Дайте му възможност да се почувствува значителен.")

- Ами заявлението може». (Леко задействува.) Ама полза­та каква ли ще е?

- От твоето може би ще има полза. Ти нали си ни майстор по уреждането на работите, както тогава, с отоплението...(Действително е имало такъв случай. „Задължавайте го с доверието си", "Бъдете щедри на похва-ди", и още, и още веднъж .Дайте му възможност да се почув­ствува значителен".)

- Е, ще го напиша... Ами не е ли по-добре в сряда сутринта да отида направо там? Тогава съм свободен.

- Ще отидем в сряда, разбрахме се. (Почвата е подготвена, може да се настъпва.) Впрочем, Витя, аз искам да те помоля за твоя радиоапарат. Ти навярно заспиваш, когато ти свири? Заспиваш ли?

— Е?

- А ние не можем да заспим. И теб не можем да те събудим. Нина също работи на смени, Гена и аз в пет и половина ставаме... Така че давай по-тихо след десет часа, разбрахме ли се?

- Така е, чукахме. И хайде с това да свършим. Ти нали самият отлично разбираш. Не бих искала да ходя в полицията. С твоята майка бяхме в такива добри отношения. (Мек, но недвусмислен „шах" с едновременното „Изразявайте съчув-

- Как да не помня...

- А какво, Люся още ли не е родила? (Неговата омъжена сестра. Превъзходна тактическа маневра - внезапно прехвър­ляне на разговора в друга плоскост. Би било безусловна грешка, ако натискът продължава още.)

- Ами роди вече. Момченце, Витя.

- В чеет на вуйчото значи. (Абсолютно ясен ход във вече спечелена позиция.)

- А, не е„. Дядото им нещо май също...

- Е, все едно, дъщерите приличат на бащите, а синовете -на вуйчовците, казват...

- Прилича на мен, така е. Вече чурка по-високо от главата си. (Смях, още няколко промеждутъчни реплики.)

- ... Значи в сряда. Но ако мога, лельо Рая, ако мога... (Е, ако можеш, ако можеш). И за това, лельо Рая, повече не се тревожете, повече няма»

Ето това е. Грамотно? Безусловно. Тромаво?... Не може без това. Но нима няма да бъде по-тромаво, ако се насочат неща­та към по-нататъшно изостряне, ако се вика полиция?

- А вие бяхте ли обмислили предварително този разговор? - попитах Раиса Ивановна.

-Ами като че ли не... Като го срещнах веднъж, гледам -все същият си е, перчемът му стърчи като на хлапак, нещо ми домъчня за него, май че„