I. b началото бе играта нареждане на фигурите обитателите на хотел,АЗ. Как да се запасим с черновите на съдбата

. слънце, Защото не е смешно глупци да бъдем ние, А е, уви, приятелю, печално и престъпно, Защото болката е страшна и е неотстъпна,

... Понякога като обмяна на практически опит аз седя, по-точно - лежа, у Д. С. в часовете за приемане на ин­дивидуални пациенти - да, именно лежа на същата тази кушетка, все едно, че съм хипнотизирай пациент. С това тук са свикнали. Тези, които влизат, не ми обръщат особено внимание. Слушам, полека поглеждам, запомням си... Естествено, играейки ролята на хипнотизирай, при това в та­кава обстановка, не е трудно и наистина да изпаднеш в хип­ноза - вероятно именно в това могат да бъдат обяснени някои илюзии, които възникнаха у мен по-нататък.

-...Тук вие се предопределяте от Другия, вие от него, вие за него. Поради това преди всичко се отпуснете -поясняваше той, - отпуснете се мощно, концертно - отхвър­лете себе си - и се включете - приемане... Можете да се зах­ванете за каквото си искате - това може да е къдрица около слепоочието, или мигането, нали то може да живее отделно от човека, като усмивката на Чеширския котарак¹, обаче чо­век е именно в него, или някакво особено полюляване на роклята...

Потопявате се - започвате да чувате, започвате да живеете... Главното е във вас да има колкото може по-малко от вас - само резонанс, само приемане...

Приемният час скоро ще започне, аз вече съм тук, а ето влиза и той, румено и невзрачно момче, виновно се усмихва на медицинската сестра Нина, сяда, обляга се назад. Опашката потръгва. Пръв е записан пациентът С., алкохолик, периодич­но тежко пиянство, породено от тежки депресии,-едва той открехва вратата й Д. С. става подчертано суховат, бузите му хлътват, очертава се хищният профил на аскета._ Пациентът пак е махмурлия, състоянието му. е вкиснато,- Мърмори ня­каква оправдателна неяснотия. Д. С. не слуша, настръхва -всичко е ясно и трябва да се действува, сега се налага да бъде като таралеж. Бледен, стоманени очи, рязък начупен глас, пациентът СПИ направо в креслото, императивна хипноза... Бързо ставам, неловко помагам да преместим С. вър­ху кушетката, а аз се понамествам някакси отстрани-.

... Теб те няма, има само "Входящ, неговата походка, осанка, лице, глас, мимика, поток на съзнание, ескиз на ситуация, рисунък на съдбата-всичко това ставаш ти и с всекиго от тях-нов живот, и в този живот си ти-всичко, което си знаел, правил, мислил, чувствувал преди, всичко Входящо от преди, съсирек от знания за това, как стават тези неща; но всичко е отначало, всичко е различно - появява се М., несъразмерна личност на неопределена въз­раст - по-точно старец от детски години, а сега изглежда на 33, изглежда работи в някаква си организация, изглежда е

¹ Герой от романа на Л. Карал „Алиса в страната на чудесата" - бел прев.

женен, изглежда се развежда - всичко изглежда, защото всич­ко това е нереално, защото той не вярва в собственото си съществуване, не участвува в спектакъла_г а е просто механи­чен статист. М. изглежда така, сякаш някакъв вече пиян шивач, бързайки пред празника да свърши и да го удари окон­чателно на пиене, наслуки го е скроил от непотребни обрез­ки от други хора, забравяйки при това да го снабди с вежди, и поради това всичко у него е напрегнато, стиснато, на места изкривено, на места виси - неудобно е да се живее, неудобно е». Според клиническата терминология - тежък шизоид¹, но болезнен процес няма - нито бълнуване, нито халюцинации, а просто той е такъв, просто такова е съществуването. Безобиден като тревичка, подозрителен като носорог. Закован от всички страни черен сандък, но не е черен, а уж... Какво стана с Д. С.? Ама че солидност! Невероятно пълен, затлъс­тяло лице, професорски мазни очички, едното от които при това гледа настрани, вежди също няма... За нищо не пита, покашлюва, пациентът също покашлюва, напряга се до пос­ледния си кръвоносен съд, неудобството на живота достига апогея си... И изведнъж нещо става, нещо неуловимо - и ето сядат двама обикновени, с нищо не забележими хора и прос­то тихо си беседват™

Сандъкът се разтваря с жално скърцане и се оказва, че това е количка, а в нея - напълно живо дете - хайде, хайде, по-нататък-.

...питай, утвърждавайки; и утвърждавай, питайки. Долавяй объркването, особената яснота, многословието, категоричните отрицания - всички тези прозорчета и вратички, всички тези проходи в подсъзнанието... Твоят поглед, твоето внимание, мълчание - това вече е действие може би за годининапред, за цял живот - но слушай, слушай, внимавай! Непрекъснато и безкрайно, с напрегнат интерес, с усмивка, непроницаемо, търпеливо, омагьосано... Умей да прекъснеш, да се засмееш, умей да не се доизкажеш, да не на­тиснеш до край...

... Влиза жена (случай на нещастна любов, отежнен със злощастен характер), тя говори, говори и плаче,и говори, ве- » че за трети път всичко се повтаря, а той слуша, а той неумо-

римо внимава, вмъквайки само безсловесни реплики, слуша

и внимава... Утешение не се предвижда, утешение не е и

нужно.. .

Дамата си отива, смеейки се, сменя я пациентът У., невро-тик от детство, тревожно-мнителен ипохондрик. Д. С. се дър­жи спокойно и просто. Само очите са без усмивка и без въп­рос - очите са с цвят на пясъчен хълм, очи-тасък. Дай боже поне десетпроцентов успех, мъжът е мъчноподвижен. Комплектът от интонации е пределно пестелив, а и думи поч­ти няма, но мълчанието вече е в друга гама, без магнетизъм, само попива тревогата на събеседника...

Пациентът п о л у с п и - хипноавтотренинг.

Виждането на подсъзнанието (чуването, интуиция - всич­ко е едно и също, а точна дума няма) е най-важната грижа. След като преболедува от Фройд, Д. С. разбра колко лесно е в разсъжденията си за човека да станеш жертва на собстве­ното си подсъзнание и колко голяма е опасността да изпад­неш в примитивната „игра на понижаване": всичко идва от секса, всичко е от самолюбието, всичко е шизофренията, всич­ко е от летящите чинии и пр. Съдържание и на съзнанието, и на подсъзнанието може да бъде всичко, каквото и да е, всич­ко е от всичко - и от това изобилие Д. С., както той веднъж ми призна, понякога изпада в странни състояния. Понякога се чувствуваш така, сякаш никога не си работил с хора, ни­кого не познаваш, нищо не знаеш, и си девствено невежест­вен и безпомощен. Понякога е обратното, струва' ти се, че ле-чебнопсихологическата машина, която се намира в теб, има безпределна вместимост и сила, че би могъл целия свят да дариш с пронизващо значение, с музика на мисълта, всички, всички да просветиш и да излекуваш...

Стереоскопия на влизащия: той е еди-кой си и еди-кой си, шизоид-циклоид, маниак-холерик, неврастеник-истерик, пикник-чайник, ръгбист-мазохист, подкомплексен-подсекретен, ала той е и син на своите родители, син на мястото, времето и културата - крепостен, ако бяхме в мина­лия век, жрец, ако бяхме в древния Египет... Но наличието на всички тези вариации на известна тема не му пречи да бъде , неприличащ на никого по дух, никога не срещано животно, другрпланетяни, син на Вечността...

... Кандидат за самоубиец, в продължение на една година

е загубил сина си, жена си,и работата. В дадения момент е дълбоко замразен, нищо не чувствува, отпуснати автоматизми. Д. С. също е сякаш току-що изваден от хладилника - бавно шепне нещо непонятно, млъква, отново се опитва да шепне, чоплене на едно място, но пациента (аз чувствувам това по своите капиляри) започва да го обвива някаква прозрачна топлина, нещо започва в него. да се размразява.. Аз вече знам, че това става, защото Д. С. запалва в себе си най-крехката и най-скъпоструваща струна (колко пъти се е късала) - възхи­тителното наклонение, изкуството на скрития комплимент, но пациентът това, разбира се, не го чувствува, на него му е малко по-топло... Жестовете на Доктора стават по-уверени, в глава нараства мажорът на мъжката правота, диханието на доброжелателната сила - той предварително, с лъвска га-лантност е признателен за резонанса, говори почти напевно, всецяло вярвайки и успокоявайки се... Стоп!... Стоп!... Аз прчувствувах това една-две секунди по-късно от Д. ;С, аз почувствувах, че той самият ве-че чувствува, ала да му подскажа, както разбирате, нямаше никаква възможност, а той още продължаваше по инерция-.

Грешка! - Подхлъзна се към фалша! - Внушението не действува! - Пациентът отново лети в бездната! - Нервът на контакта всеки миг ще се скъса! - По-скоро назад! - Но на­зад вече не може!..

Цялото дебютно предимство бе ликвидирано от преждев- . ременния атакуващ ход, от привързаността на една-единст-вена интонация. Партията не можа да бъде спасена, наложи се признаване на загуба с надежда в милостта на химията, пациентът бе настанен в болница...

Хората са безкрайно различни. Понякога изглежда, че при- . числяването им към един природен вид е просто грешка. Природата сякаш се е пошегувала, давайки ни малко или по­вече еднаква обвивка. Причудливи своекръвни същества...

Вчера дойде човек-костенурка с броня на душата. В ти­шината под лъчите на ласката малката главичка с набръчка­на шия се измъква, размеква се, ала при най-малката непоз­ната вибрация се вмъква обратно. Беззлобие и безлюбие. Летаргия-депресия, която трае седем месеца в годината»

След това дойде жена-глухарче с окапали парашутчета

на любовта - духнал е вятърът... Ще чака следващата пролет. ... Ако всички ние сме такива единствени, такива особени, тогава може би за всекиго от нас съществува и единствения Идеален Лекар, единственият изцеляващ гений на душата? Единствен Идеален Приятел, Идеална Приятелка, Възлюбена, Възлюбен?...

Наказателният баталион

За това, че в ГИП всички работят за всички, вече казах. И съвсем нерядко се случва така, че пациентът помага на пациента по-действено, по-силно, отколкото най-проник­новеният лекар.

Ето например историята с тази 18-годишна девойка. Как е научила за Д. С, не знам. На негово име в диспансера прис­тигна писмо:

„... Не знам ще дочакам ли вашия отговор. На мен ми е почти все едно. Вижте тази физиономия (приложена е сним­ка) и Вие всичко ще разберете. Бях стеснителна, сега това някак си 'минава, ставам просто зла. Не ми е интересно да живея. Ако ще ми отговорите нещо, кажете: вярно ли е, че някои хора напразно се раждат на този свят. Нали във всяко производство си има брак. Може ли човек да стигне до извода, че не си струва да живее.Спокойно и без истерика."

ЛенаЦ.

Д. С. продължително се вживяваше в почерка, продължи­телно се вглеждаше в снимката - доста .хубавичко некраси-во личице с тежък израз... Дори седна по едно време да напи-. ше отговор, но размисли.

„Ще извиняваш, адашке, нямам време, бързам при Фьодор, трябва да купя ябълки, а аз винаги се нареждам на опашката, така съм свикнала, въпреки че ми отстъпват, имам право, но не мога. Д. С. ме помоли да не отлагам, пиша на машина бързо, ще успея, изглежда. Значи как го казваш, не си струва да живея? Ами я кажи на човек, който вместо лице има обгоря­ла маска, на урод от страшен сън, как е, според тебе - струва ли си или не???

Здравей, това съм аз, Елена Камбова, на 29 години, инва-

лид от първа група. Струваше ми се, че не съм нещо особено, завиждах на хубавичките, ревнувах всички от всички. След взрива на газта във фурната на готварската печка се оказах без лице. 10 процента зрение. Ако ме видиш без бинтовете -ще се строполясаш в безсъзнание и аз няма да те подкрепя, за да не те изплаша още повече... Последното огледало у до­ма го махнах преди пет години. Четири пластични операции. Два опита за самоубийство. След втория ме свестяваха цял месец в Института на Склифософски. Д. С. се захвана с мен~ Ето, че ти се представих. Знаеш ли какво, Леночка? Щастлива съм, което е най-интересното. Аз съм щастлива, аз, егоистчето от детски години, която една крачка не правех без „как ме гледат"... Щастлива съм. Ако не вярваш - ела, виж, за теб може би и бинтовете ще сваля за малко. Такива глупачки като нас именно с изгаряния трябва да се лекуват, урод бях аз преди това, ето кое сега ми е ясно като божи ден. Тази снимка, на която съм най-хубавичка, както казват всички, майка ми не позволява да я сваля от стената, тук съм на 18, първа любов и всичко останало, виждам като през мляко, ала напълно ясно: урод съм с неумита душа. И колко такива има наоколо. Минутка им остава до старостта, а все още са слепи като сови през деня. Жалко. Няма с какво да се помогне, само с изгаряне. А обгорената е щастлива, мила моя, обгоре-ната не зависи нито от кожата, нито от носа, Нито от нищо, обгорената е свободна, въпреки че времето съвсем не ми стига. Други грижи си имам. И повече никакви операции, няма за .какво, нямам време. Нямах приятели, а сега са много, ходя на ГИП, не винаги успявам, мама боледува, а ето сега и Фьодор. Също инвалид, без два крака. Художник. Не му показвам, разбира се, това, което е било лице, минаваме и без него.

Какво още да ти кажа за довиждане? Пиша на машина, слепешката. Изучих английски по програмата на Института за чужди езици, занимавам се с испански, чета с пръсти и с остатъка от зрението, превеждам, свиря на китара, пиша песни, приказки, още някои неща, не ги печатам, но на Фьодор му харесват. Ето така, Леночка. Да, и най-главното ми предстои: скоро ще стана майка, ако е рекъл господ, вече съм в четвъртия месец. Първо.се изплаших, исках аборт, страху­вах се как то Ще понесе всичко това, но Д. С. ме успокои: „Малкият ще свикне, големият ще разбере". А той ще си има

всичко. Затова на кого си струва, а на кого не си струва да живее, ще Кажа така: всекиму е дадено правото на уволне­ние по собствено желание, но има уволнение и уволнение. Случва се и своевременна оставка в стила на Хемингуей. Ала да се избере времето - това е най-трудното изкуство (проче­ти Сенека, „Писма до Луцилий"). А" случва се - и това е най-често - дезертьорство, бягство на страхливи глупаци. Животът е война, разбираш ли? За човешката душа, за ва­шите души, слепци, не на смърт, а на живот- А много ли са истинските войници? Ето поради това се налага такива де­зертьори като мен да бъдат изпращани в наказателните батальони, а глупачките като тебе, доколкото е възможно, да бъдат учени.

За рязкостта -прощавай, имам право. Не загубиш ли -няма да намериш. Предложи ми сега лице на която си искаш красавица - ще се откажа.

Аз вече си имам. Разбра ли, или не си?_. На теб не ти се падна изгарянето, нека да го замени моето писмо.

Прощавай. Въдя здрава.

Писмото подействува.

Аз си тръгнах, Д. С. разсъждаваше, краят на раз-„говора пак не се виждаше.

- Да вземем две точки, отдалечени една от друга на извес­тно разстояние. Да наречем едната Здраве, а другата - Болест, Какво виждаме?

- Начина на Мислене на Здравото Мнозинство. Има хора здрави, т.е. ние. И има болни: луди-ненормални-психо-чук-нати-чалдисани-чайници-нагреватели-самоварибуларни..

- А сега да съединим двете точки с линия и да отбележим върху линията една трета точка. Точно по средата.

- ..Аха, Това са онези, които още не са съвсем. ЛекичксН трала-ла-ла-нещо-тъй-мъничко-нервни-с-тикове-сутрин-| бягат. И психиатрите, на тях за вредни/условия допълнител-на отпуска...

- Стоп, стоп. Я още точици. Цели две: между първата и втората и между втората и третата. Тук Начинът На Мислене на Здравото Мнозинство се изчерпва. Не подозира все още Здравото Мнозинство, че то именно се намира между тези точки, в рохкавия промеждутък, когато науката нарича с ум­ната дума кон-ти-ну-ум; че и Психс—Здравето, и Психо-Болестта са абстракции, които живеят исторически живот и подбират за въплътяването си конкретни Персони. Казвам сме­ло от името на професионално здравото мнозинство: нормата е там, където «ас ни няма. Когато ние вървим, нормата се разтваря пред нас като трева в полето", а върху ни налита като мушица на огън патологията. Кой психиатър няма да види в ближния една или друга степен-на ненормалност? Кой нормален човек ще се приближи към психиатъра?...

Врата се отвори, Циник влезе, аз излязох.

„...когато отново се сблъскваш със стена; когато за пореден път се отпускат ръцете; когато прееветеният умник, почти гениален критик те гледа с ясните очи на имбецил¹ и отново задава безсмислен въпрос; Когато свежо, смело и за кой ли път завинаги като любовта идва отчаянието и се раз­полага полулегнало като полупиян търговец, размятайки къ­де да е крайниците, а след това тръгва да се разхожда, отеква­що аукайки из затулените кътчета на душата... О, какво да говорим (спокойствие) - какво да говорим, след като целият тежко-тромав влак на техническата цивилизация още някъ­де оттам, от първото шумерско колело, взел, че като потеглил първо бавно, после по-бързо, все по—бързо, по-бързо...

...Все пак никак не ми се побира в главата защо младите хора десет, петнадесет, ен години наред ги учат на четмо и писмо, на физика, география и на дявол знае още какво и за­що не ги учат как да общуват, как да спят, как да обичат. Защо не се преподава физика на внушението, четене на под­съзнанието - това са всекидневни предмети от първа необходимост. И дори думи, забележи, няма за тях подходя-

¹ слабоумен - бел ред.

щи - точни, плътни, красиви думи - все някакви са анемични, измъчени, думи-слабаци. „Самовнушение"...

.-Някога, към края на детството, болката на това отсъст­вие е опарила като откритие, бе родила вдъхновената до сълзи, честолюбивата до лудост надежда, порива... Ала аз почти не напреднах, аз, посветилият на човешкото целия си съзнателен живот, се чувствувам в най-добрия случай като първокласник сред деца от предучилищната..

Добре, а изобщо?

Може ли психологията да се похвали с нещо, сравнимо с такива, вече станали обичайни чудо-рожби на технологията, като например телевизора?

Не, а. От чудесата ние имаме само хипнозата, но тя вина­ги си е съществувала, бабичката-хипноза.

...Спокойствие. Баластът на умората, на горчивината...

Нали ти сам се постави в това положение. Ти се появи, ти се натрапи. Ти прие ролята и ето, че към теб се посипаха Въпроси, Заявления, Жалби, Искания, Стонове, Молби - SOS! SOS! SOS! - тези звънци и търсения, тези дове­рителни препоръки от познати, тези причаквания край вратата, тези безкрайни купища писма. На другите пишат за красотата на природата и за словесната находчивост, а на теб за мъката и за ненамерения смисъл на живота. Днес: пел-тек от Тамбов, шизоид от Туркмения, врачка от Чехословакия, затворник от САЩ, импотент от остров Мавриций. Вчера на­истина се случи ден на здравето: двама любопитни ученика и една възторжена, весела...

,,... За съжаление не можах да се възползувам от вашите съвети, нещо не излиза. Разбира се, виновен съм самият аз -нямам сила на волята...Помогнетеми да се възползувам от вашите съвети..."

„Ние не сме вълшебници и не искаме да бъдем шарлата­ни" (Корчак)¹. Добрите намерения без квалификация дават същия резултат, който дава квалификацията без добри намерения. Лекарят - това е въплътител на духовната енергия, на работната любов със запретнати ръкави.

Дрънкайте си колкото искате, болни естети, а вие ще месим тора на живота и не сте вие, които ще преценявате чистотата на нашите ръце. Лошото е само това, че ние сме толкова малко, че ни залива поточността, че и ние сме хора и се изморяваме и си позволяваме да грешим. Сеансът по психотерапия - то­ва е хирургия на мигновения, равни на съдба. Разказват, че веднъж знаменитият диригент Леополд Стоковски, прекъс­вайки изпълнението, се обърнал към недисциплинираната аудитория: „Писателите пишат върху хартия. Художниците рисуват върху платно. Ние рисуваме музиката върху тишината. Дайте тишина и ние ще дадем музика". Колко сте прав, взискателни маестро, и как ние ви завиждаме. На нас ни е забранено, да изискваме тишина, ние рисуваме върху шума на живота".

В моя лекарски живот успях да опозная хиляди хора. Аз съм ходещ утаител на човешки несъвършенства и нещастия, моята специалност са неразрушимите конфликти, неизлечимите болести, непоправимите характери, нелепите ситуации... Няма да казвам в колко случая от три ми се удава да излекувам невротика; в колко от пет - душевноболния; ще кажа само, че в два от сто се получава това, което изглежда, че е най-простото: малко да се променят възгледите, характерът, поведението и така наречения здрав човек. И ни­то в един от N - да го Предпазя от съдбата; Аз съм също такъв човек, както и моите пациенти, заедно с тях аз преболедувах всичките им болести и от нищо не съм застрахован в бъдеще. Нима не е логично да се изпадне в песимизъм? И кой друг, ако не аз?...

Няма да кажа, че тези настроения никога не са ме посещавали. Посещавали са ме и ме посещават: не ми се на­лага да седя без работа... И въпреки това - ще ми повярвате ли? - въпреки всичко от година на година аз ставам все по-уверен оптимист. И по чувство, и по убеждение. Вие ще попитате:.„А не е ли по задължение?..." Д а, и по задължение. По задължение пред

Живота. По задължението, без,което не може да се живее. И не може нищо да бъде разбрано - нито врабешкото чуруликане, нито детският плач. И нищо не може-да .бъде направено - нито да се Приготви закуска, нито да се хвърли камък, дори в собствената градина. Песимизмът е твърде общодостъпен. Да бъдеш песимист е несравнимо по-лесно, отколкото да изобретиш поне велосипед.

Но аз не съм едноцветен оптимист. Не съмч розов, нито светлосив, нито пък какъвто и да е друг. Радостта е в цвета на дъгата. Дъгата дава само бяла светлина. Целият мой скеп-сис й целият песимизъм си остават при мен и растат, и раз­цъфтяват в съответствие със своите основания, ала само в строго ограниченото пространство на моя Ч е р е н Резерват. Ако знаехте вие, колко адски зверчета си имам тук. Тук - заповядайте. Тук - ала не по-нататък.

Аз държа моите експонати зад бодлива тел. А организи­рах това резерватче (не без усилия), когато разбрах, по-точ-но - когато у с е т и х, че животът и Човекът откриват пред нас само онези свои страни, които ние самите сме разполо-жени да възприемем. Че осветлението на света се излъчва о т в ъ т ре. Че правотата е само начин на светопречупване. Че Животът е всецветие. Че Истината е многолика.

„Най-острата, най-дълбоката болка на детството - бол-,ката на дисхармонията, какафонията на душата. Хората око­ло мен - ХОРАТА! ВЪЗРАСТНИТЕ! БОГОВЕТЕ! - не могат да стигнат до просто съгласие™ Минни полета от обиди, кар-' течни откоси от упреци, вериги от нелепата взаимна лъжа, сапун в очите, бясна безсмислица - КАКВО Е ТОВА? Аз не исках да дойда тук, аз не съм молил да ме пуснат при вас! Аз не съм избирал нито света, нито себе си, аз не съм се абони­рал нито за животинския страх, нито за този ужас на непо­нятната виновност и цялата моя страхливост, цялата лъжа е ваша, а не моя - аз нищо такова не съм поръчвал, всичко, всичко това ми го пробутаха™

Но ето го и полъхът на щастието - от внимателните, пръс­ти на .мама, които докосват, раждат - дали клавиши, дали мен; от слънчевите пръски на глухарчетата; от полузабравения, полуизмислен бащин гръб, който целеуст-ремено ме вози на шейната - очевидно напред, очевидно към смъртта; от страниците, които си шепнат за предчувствия,