И1 – Михаил Груев И2 – Алексей Кальонски
Изтегляне 446.83 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Н а 70 години, бивш учител, основател и заместник-председател на Демократичната л ига за з ащита на п равата на ч овека
| ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ГРУЕВ И АЛЕКСЕЙ КАЛЬОНСКИ
С АЛИ ОРМАНЛЪ1, ЯБЛАНОВО, 5 ОКТОМВРИ 2010 Г. И1 – Михаил Груев И2 – Алексей Кальонски Р – Али Орманлъ И1: Правиме си нормален мохабет, значи говориме си най-нормално, ти си разказал на момичетата за събитията и т.н. Сега, горе долу да се върнем след като излезе от затвора и като те изселиха там в това село – в кое село точно си бил изселен? Р: Село Драшан, Врачанско. Сега, аз разказах на момичетата как са изтекли тия събития, имало много писани книги... И1: Да, това е документирано. Р: Да и няма смисъл според мен да се повтаряме. Сега, да започна оттам – на 10. 02. 1986 г. Вече почнаха да ни изкарват на работа. Аз бях подложен... И1: В смисъл от Белене или ти си бил ... Р: Белене, Белене. Тука в Сливен бях 37 дена, в Белене бях 19 месеца и нещо, в Драшан стоях 2 години и 10 месеца и нали...в Белене почнаха да ни изкарат на работа. Ние се успокоихме от тази дата – от 15 март 1985 година, така, 85-та. И1: Да. Р: Бяхме в Първи обект.. И1: Това 86-та сигурно е било. Р: Да, точно така, 86-та. Нямахме никаква връзка с рецидивисти ли, не знам, тия... И1: Да, с криминалните. Р: Да, затворници. Прозорците са боядисани, не се виждат, не знаехме колко човека сме, къде сме, що сме. Чухме един глух глас на хеликоптер и изглежда, че кацна на това, в двора на затвора. И наскоро старшините отвориха вратите, и ни казаха да се съберем в салона. Едва тогава видях, че ние не сме сами, доста хора сме. Имаше един режимен началник – Парашкиев се казваше. Той взе да говори и ни задължи да пишем писма до нашите. Понеже и нашите не знаеха къде сме, що сме. И между другото, без да искали, или нарочно, не мога ви кажа, каза, че задължително всеки ще пише писма до близките си: „На Запад се говори, че сме ви убили, за вас всеки момент се очакваше заповед, но Партията, Правителството не постъпи така и...” И1: Прояви мъдрост... Р: (смее се - бел. ред) Оттам разбрахме вече, че сме спасили донякъде кожата. Та, постепенно взеха да ни изкарват на работа и на 10 февруари, както ви казах, почувствах остри болки около пъпа, в тая част. Тези болки скоро минаха към дясната ми страна. Имах приятели лекари, задържани като мене. Казаха, туй...това е било апендицит. И2: Лекари турци пак? Р: Лекари турци, задържани в Белене като мен. Дори един сега пише в Търговище, този лекар, също за Ябланово книга пише. И1: Как се казва той? Р: Ахмед, не му знам второто име. В Истанбул е, имам му телефона, не е тука, всеки момент мога да се свържа с него, често си говорим. И2: Ще направим връзка с тебе. И1: Ще направим, ти ще...мислим пролетта да дойдем до Чорлу... Р: Ще остана много доволен да се срещнем. Та съобщиха това...съобщили на надзирателите. На следващия ден ме извика един, казаваха със сливенци се носеше, ходеше, полковник бил, полковник Тодоров. Каза ми: „Ний ще ти помогнем, но ти трябва да ни помогнеш”. Интересно, с какво мога да помогна аз на такива хора? Какъв съм аз, един задържан, затворник. Викам „С какво мога да ви помогна?” (А той:) „Аз ще извикам журналист, той ще пише статията, ти ще я подпишеш” – че сме били българи, през турско време са ни потурчили – „върху това ще се подпишеш и ние ще помогнем”. И аз... И1: А ти там си с българско име? Р: Къде? И1:В Белене. Р: В България нямаше никакъв, нито един човек с турско име. Обаче, когато правеха проверки, ний не се обаждахме, когато ни извикаха с българските имена... И1: Да. Р: Та, накрая каза: „Твоя работа, обаче тук се касае твоя живот. Помисли си и ми се обади пак сутринта”. И аз се прибрах, другарите ме питат: „Какъв разговор водихте?” И1: Ти си казал сигурно на момичетата, ама там колко яблановци бяхте? Р: Сега, един по един трябва да пиша списък да ги изброя, но... И1: Да, горе долу? Двайсетина човека? Р: Горе долу, към десетина, петнайсет имаше, над 15, някои от тях бяха по 6 месеца, някои по малко, някои по-дълго. Р: Та, прибрах се, лягам, другите ми другари, едни викат: „Бай Али, ти се съгласи с това, ние знаем при каква обстановка, при какви условия се съгласи, живота ти е в опасност”. Някои ми предлагаха: „Твоя работа, ти ще си оцениш”. И така, изпукнал е моя апендицит и взех да повръщам. И една сутрин, аз не знам, само лежа, взеха да тракат по прозорци, по врати, цялото помещение вика „Убийци, човек умира, ще ви държим сметка”...не знам какво, и дойде линейка, ме взе, закара ма в това, в Бяла, в град Бяла, не знам Белене от къде си носи името, знаете ли? И1, И2: Не. Р: Според, как викахме, легенда ли, е не знам какво... И2: Да. Р: По турско време хората от това село Бяла – Белене, качили на кораби добитъка си, и там няма къде да ходят, има хубава паша, през лятото да пасат, есента са ги прибирали. И от време навреме отишли да видят дали са живи, да намерят, да ги видят. Корабът... капитанът на кораба бил турчин на име Осман. Имало едно момиче на име Елена. Тя също отишла, обаче по тия отиванния, времето...те се влюбили. Между тях почнала любов. И бащата на Елена е чул за тая работа, за такава работа, взел е дъщеря си, във острова я вързал във едно дърво. И този Осман почнал да я търси. И като викал: „Бяла Елена, къде си?” И1: Аха, и оттам Белене. Р: И оттам вече Бяла, Белене оттам си носи името. Та, закара ме в това село Белене. Оттам лекарят каза: „Това не е моя работа. Това е придружено с повръщане”. Направо ме закараха в Плевен. И оттам мен ме придружава старшината, заедно с мен. Лекарят го пита за адреса на мои близки, да има адрес. И старшината вика: „Защо, той е задържан?”. Ами, вика: „То е придружено с повръщане, може да остане на операционната маса” и без знанието, без подписа на един мой близък, дали...колебае се дали да ме оперира или не. Викам (си): „Толкова ли е сериозна мойта работа?”. Изглежда съм под влиянето на наркоза вече, само по едно време гледах дали си миеха ръцете или си обличаха ръкавиците, значи бил верен на Хипократовия си туй...(клетва). И1: Ще стане работата. Р: Как да не благодариш на такива добри хора. И2: Е, да. Р: И 6 конци ей тука. И2: Имаш. Р: Та, операцията продължила 6 часа и половина, докато ми почистят туй нещо. Гледам на следващия ден, наркоза, влиянието на наркоза вече намалила, не мога да дръпна едната ръка. Викам (си): „Какво ли става с мене, дали съм парализиран?” После, видях, че този проклет старшина ми вързал с белезници едната ръка за леглото. Какъв човек да го наречеш? После, лекаря минава от визитации, нищо не каза, само строго погледна към този човек и той свали белезниците. Там стоях 7 дни, както и да е...как не взех адреса на една сестра, на едно момиченце, правеше превръзки, толкоз старателно, намалиха ми болките, значи. Както и да е, на 31 юли, останахме до тогава 13 човека в Белене вече. Една сутрин... И1: Това същата, 86-та? Р: Да, 86-та. Една сутрин извикаха мойто име, името на един Насъф се казва, тука от... беше партиен секретар, директор, човек с две висши образования, и тъй нататък, и един, как им викат, ватман ли, тия които карат влаковете... И1: Машинист. Р: Машинист. И той...тримата, издадохме това, и мислим, че ни освобождават вече. Казват...посочи ми катафалката. И1: Да. Р: Викам, значи пак не ни освобождават. Че тръгна катафалката, отидохме в Бяла Слатина. Оттам ни извикаха МВР-то, дадоха ни устави и също, разбираш ли, опитаха се дали сме се осъзнали или не, питат: „Как се казваш?” Като му отговориш, че се казваш Али – ”тука пише друго”...”Ами щом пише друго що ме питате?” Значи ти си твърдоглав и тъй нататък. И оттам нататък ме оставиха... И1: Значи ти си бил от най- твърдоглавите, щом са те оставили най-докъсно? Р: Аз останах с още 13 човека там. И след няколко дена и тях са изкарали. Та, оставиха ме в Драшан. Кметът Иванчев, не му знам второто име, ме прие, казаха вечер и сутрин ще подпиша, нямам право да напусна пределите на селото и тъй нататък, както да е. Дадоха ми да живея като квартира едно училище, изгоряло училище, било пожар...в това село са само възрастни хора. И1: Да, няма училище, не работи. Р: Да, деца няма. Те отишли в София, дори идваха си неделни дни с бащите си, нали там имат лозе, имат селскостопански продукции...да вземат бохчите. Между другото, една сутрин, излизам да купувам хляб, изкарват малки дечица овцете. Изглежда че, едното дете е момиченце от София, пита другото: „Тия имат ли зъби, хапят ли?”(за овцете). И си мисля: „Виж колко са отдалечени от хляба, колко са отдалечени от реалната действителност”. Та това нещо, неуважение към хляба ли е, или от самата система, и така и тъй нататък, та... И1: И добре, там как те посрещнаха местните хора? Р: Отначало бяха много студени към мен. Не можах да си обясня защо толкова. Една сутрин, купих си хляб, и се връщам, прибирам се. Едни старци се събрали там си говорят помежду си. Един висок така, доста по-възрастен от мен, вика: „Даскале, да би мирно седяло, такова чудо не видяло”. Подигра тъй. И аз му отговорих: „Каква е тая конституция на Република България, законните положения, че е осъден човек, за това, че обича майчиното си име. Гледа да не ги опетни, всеки човек нали гледа да не опетни, да не изневери на дядото, на прадядото си да остане верен. Това ли викам, според законните положения на комунистическа България, е престъпление и да не седиш мирно?”. Та доста спорихме, той не е прав, и взе в някои работи да не може да ми отговори. От хората отпосле научих, че бил командир на някой партизански отряд, бай Иван. И1: Те са там комунисти главно, в тоя край. Р: Да, имат доста комунисти. И бил началник на Софийски затвор, не знам какво... И1: А, той голям началник. Р: Да. И от тоя спор нататък тия хора взеха по-любезно да се отнасят към мене. И1: Да. Р: И после, един дали е жив, Вачов му викахме, казва: „Али, ти си бил добър човек. Мен ме задължиха, дадоха ми задача да те следвам, какво правиш, къде си, що си и тъй нататък. За теб където и да ходиш...” – а той работеше в кметството като деловод – за мен са казали че съм сложил отрова в детската градина на българчета. Най-много ме заболя това. Всичко – бой, туй-онуй – оправдавам, но туй един човек, който...аз дори не съм клал кокошка в живота си...Българче или турче, това е дете, едно животно няма да постъпи така, да ме опетнят по такъв начин...И хората разбраха, че не съм такъв човек, взеха да ме уважават, много добри хора са. Аз от това село (Ябланово) не съм вждал тая добрина, това уважение, както съм виждал от тия българи оттам. Разбира се, с комунистите някои не бяхме приятели. Имах комшия – Петър Деков, бай Петре, така тихичко идваше, поглеждаше дали никой не наблюдава, даваше ми кураж, дори ме попита: „Али, имаш ли пари?” Носеха ми нещичко за ядене, като минавам някои ми даваха някое яйце и така нататък. Не за яйцето, не за туй...значи добродушното отношение към човека. Този хубав, този красив народ, няма да го забравя никога. Виж за там, дето съм седял 2 години и 10 месеца... И1: А в това село само ти беше турчин? Р: Аз бях. И1: А останалите в околни села ли бяхте изселени? Р: Останалите...Сабри беше в Каменно поле, Насъф беше...забравих вече тия села,. Аз съм виновен, по моя причина не можах да посетя туй село, да оставя, ако са умрели някои, цвете на гроба. И1: Има време бай Али, има време, чакай сега... Р: Никой път няма да забравя тези хора аз. Та, в Тлачене имаше, в Комарево, и тъй нататък, в тия села. И1: По един? Р: По един, по двама нямаше никъде. В Драгоман имаше, не Драгоман, а Роман, един поет, писател – Юмер Осман, с един бъбрек...лежал по затвори затова, че писал роман, с такова съдържание, което не задоволило... И1: Антиправителствено. Р: Антиправителствено и тъй нататък. Попитах кмета: „Нали трябва да препитавам нещо, да спечеля, да се яде”. Вика: „Нямаме работа, не ти се разрешава”. След това, тия хора имаха по 5 овце. Сутринта събираха, един ги пасеше. Някои от тях имаха работа и ми предлагаха: „Али, отивай с овцете” – и аз на драго сърце отивах, и ми даваха по 10 лева, и времето бързо минаваше. След третия ден ме спряха. Предупредили ги. След някое друго време тръгнах да копая чамови дървета. Излязоха, пак ме такова...Мисля си какво да правя. Гледам ръцете на жена си, тя е оперирана, няма от къде да... И1: А тя със тебе ли беше? Р: Идваше често, идаваше със мене, имаше работа и нали... аз лежа там , без работа... трябва да се яде, трябва да се препитава. Tа, написах една дълга молба до най-висшите органи. И1: До Тодор Живков. Р: Да. И там разказах случаите от както съм (се) прибрал, както съм съзнателен, каква е вината ми, че работа не ми дават...Във една страна ако е незаконно затова, че носиш майчиното си име...Накрая, дайте ми възможност да напусна тая страна, ако щете ме изпратете в най-гладната страна на света, Етиопия да речем...чакам. Един препис, екземпляр дадох на жената, помислих, че ще ме приберат за тая работа, ще има изследване, туй-онуй. Ако ме арестуват пак, жената, ако доде времето, да изкара молбата, какво съм писал там, каква била вината ми. Аз също там писах: аз не съм избрал за това, че съм турчин, такъв съм се родил, така съм заварил това. С това нито се срамувам, нито пък се възгордявам. Нормално посрещам тия работи. Та, след известно време само...отговор не получих. Извикаха ме във Враца. Забравих, Христо Диков ли се казваше един...в коя стая, преди да ме приеме, изведнъж не ме прие в уговорения ни час. В салона се разкарваше един с червена барета. Изглеждаше, психически да ме таковат. И най-сетне ме прие, каза ми за молбата, писа...Обясних му: „Вие имате, викам...какво лошо виждате в това, в тази молба. Той рече: „Ний не сме те докарали тука на курорт или да спечелиш, правим необходимото да се поправиш”. Отговорът им беше такъв. Е, по такива начи лични, как да кажа, борби не, ами лични обръщения, лични...Това което можем да направим, (е че) писахме. Гледаме, няма отникъде помощ, никой не ме разбира. Вероятно и другите хора са били като мен. Та прибрах се, идва зимата, студено, от къща гледат някой път да ми носят нещичко, дават ми по 5 лева, отказах цигари, всичко...нали, да мога да таковам...По едно време мислих, взех да мисля дали да живея, има ли смисъл такъв живот? За какво живея аз, какъв баща съм? И тогава веднага напуснах стаята. Отидох при някой познат, да говоря във чужда стряха и така побегна тая работа. Ний тогава помежду си се събирахме няколко пъти. Да речем, тая седмица аз отивам до някое село, друга седмица... И2: Те те пускат вече? Р: Не че ме пускат, уж излизам на разходка, оттам през балкана, намирах...нивици... И2: Ти как разбра къде са другите? Р: Нали имат свиждания, идват свиждания. И1: Аха, да. И ти знаеш, че тоя в това село, оня в другото село... Р: И от него чуваш еди кой си къде е, и така нататък. Разбирахме (се) помежду си и някой път ако ни търсят, искахме разрешение уж за баня, че ще ходим в Бяла Слатина...някъде, и по тоя начин не отиваме в Бяла Слатина, ами споделяме си, събираме се. И1: С кои се събирахте? Р: Събирахме се с Насъф, събирахме се с... И1:Насъф беше тоя, лекаря ли? Р:Не, той беше директор тука на това училище, в Соколарци, с две висши образования. И1: Жив ли е? Р: Жив е, той изглежда че работи към Министерството на външните работи в Турция. И1: А, в Турция. Р: Имам един спомен и с него. След като ме изгониха от работа, бях станал треньор и да не се хваля, бях третия по успех в България между българи и турци. И оттам ме изгониха. Казаха под предлог, че съм добър специалист в урочната работа, но... И1: А ти учител по какво си бил? Р: Аз съм начален учител. После завърших за треньори, станах треньор. И1: И учител по физическо? Р: Не, занимавах се с борба. И2: А кога те изгониха от треньорството? Р: 76-та година. И2: Да. И защо? Р: Нали съм бил добър специалист, но в идеологическо отношение, в идеологическото възпитание съм бил много зле. И1: Е, за треньорството трябва ли идеологическа работа? Р: Оттам ме обвиниха, че в Разград имах познати треньори, висши борци като Муса Алиев, известен не (само) в България, а в света и тъй нататък...Ковачев, не знам кой още и някои други...аз моите възпитаници ги ориентирах там. И това го третираха като хаинистическо (предателско) деяние. Пък аз гледам този човек да може да напредне, да има...да ходи при такива условия, че да напредне. В Сливен по-нямаше, мен целта ми беше тъй. Оттам, по тоя начин ме отделиха. И1: И какво, да се върнене там, в Драшан. Р: Да, и в Драшан един ден, мисля беше 13-ти, при мен дойде Мустафа Юмер, Сабри, 88-ма година. И1: А, вече 88-ма. Р: Да. И2: 13 февруари? Р: Моля? И1: Каза ноември. Р: Да, ноември. И2: Да де, ноември, да да... Р: Там си споделихме и те направили някакви лични молби, и тъй нататък, писали туй- онуй. Личната борба е безсилна. Трябва да организираме нещо. Стигаме до това положение. И ме питаха дали съм съгласен да създадем една такава организация. Със радост приех това. След това още не бяхме толкова сериозно разследвани, отидохме в селото, кое беше на Мустафа Юмер селото...аз, Сабри имаше „Волга”, черна „Волга”, със „Волгата” на Сабри... И1: Ама Сабри тогава не е бил изселен? Р: Не, тогава Сабри е в Каменно поле, съвсем... И1: И пак е изселен? И2: Изселен е. И1: Щото казваш, имаше „Волга”... Р: Имаше, той имаше и от тия...не знам. Той се опита да напусне България през...да прекоси югославската граница. Оттам са го хванали със сина му, уж бяхме решили заедно ше ходим...обаче, сутринта гледам едни старшини обикалят, търсят, питат ни за Сабри. След това разбрах, че Сабри търгнал да избяга. Хванали са го с дъщеря му...със синът му де, синът му го освобождават. Сабри го осъждат за измяна на родина, не знам какъв закон. Излежа присъдата си, след това пак го докараха в Каменно поле. И2: Ама с колата? Р: И той дошъл с колата. Та имаше...ние бяхме четирима човека – един Хайретин и той беше със нас. Малко обича такова, ще глътне 2-3 чаши, нито казва нещо сериозно, нито пък си свършва думите, дори му направихме забележка: „Ей, вършим тука сериозна работа, дай малко по-сериозно отношение”... и тъй нататък. Когато беше тогава жена ми с мен, нямаше къде да я оставя, взех я и нея. И тя беше с нас, само слуша, с нас. Ний очаквахме, че след тая работа сигурно ще ни задържат, ще ни разследват и тъй нататък. Очаквахме това. И1: Ама писмо нещо пратихте ли донякъде, или... Р: Дотогава не сме пратили. И всеки пък човек носи душа. Под въздействието на силата на боя, може да вземат от него някои други думи за тебе и тъй нататък. Застанахме по двама, да не кажат после, като разправят: „Кой писа програмата, кой я диктува”... и тъй нататък. Аз седнах със Сабри, Мустафа седна със оня, Хайретин. Всеки да пише това, което мисли за предстоящата организация. И1: Да, да го сглобите по някакъв начин. Р: Да. И накрая, всеки това, което писал, прочетохме, оставихме на Мустафа Юмер, да ги такова... И1: Да ги сглоби. Р: А, точно, да ги сглоби, и това да стане програма. И1: А той беше учител също, нали? Р: Не, той завършил...беше много такъв човек...философия. И1: А, да. И2: Да, да. И1: Значи, той е най-учен от вас. Р: Да, най-учен. И2: Аз се сетих, че съм говорил с него. Р: И там един ден пак се събрахме, решихме (за) временното ръководство, кой ще управлява, какъв ще бъде. Този, Хайретин, предложи Сабри да бъде председател. Аз възразих на това...не че Сабри е някакъв, или няма нужното образование, но разделен е със семейството си, има деца от различни майки и тъй нататък. А ний уж ще се представим пред света, като мен не може да изрази мислите, чувствата си, както трябва пред хора, затуй викам не може, Мустафа да бъде...Мустафа предложи аз да ставам и тъй нататък. Накрая решихме Мустафа да бъде председател. Мен ме избраха като заместник-председател, пък за мен няма значение и да не съм никакъв, какво значение от това...Само, пък нашата цел, ний да основем това, пък по-нататък по-компетентни, по-умни, по-достойни хора да заемат това положение. И подготвихме програмата, устава също. Предимно със помоща на Мустафа Юмер. И той мисля, че на 22-ри ли...от радио „Дойче Веле”, аз постоянно слушах, имах... И1: Декември? Р: Ноември пак. И1: Ноември, 88-ма. Р: Ноември 88-ма година, „Дойче Веле”, Владимир Костов има един... И1: Да. Р: Съобщава, че между другото от България...че има съобщение, че е образувана някаква организация – Демократична Лига за Защита Правата на Човека. И2: И как става тая работа, според тебе? Р: Моля? И2: Как е разбрал Костов в Германия? Р: Мустафа Юмер по телефона съобщил. И1: А, той се обадил. Р: Понеже, ако не сме под закрилата на някъде, със нас не се знае... И1: Да, да, изчезваш и те няма. Р: И аз вече скочих от радост, че има подкрепа от това. И чули по радио съобщенията от...на западните страни, взеха да идват при нас хора от различни страни (места) от България, турци. По едно време дойдоха... един адвокат, бил на чин майор в МВР тогава, обаче след това...около тези събития и той бил в Роман изселен. Той дойде заедно с един друг адвокат – Исмаил Исмаилов се казваше, при мен... И2: А майорът турчин ли беше? Р: Назъм Салиев, там е Назъм Башаран, работеше във това, беледие... как му викаха, в Силиври. И2: В общината. Р: А, в общината. Сега е също пенсионер. Мустафа го познава, аз не го познавах. Били по-рано в близки села и му предложил да такова едно, да сформира едно такова дружество. Но Назъм не се съгласил. Много се зарадва, че за това...че Назъм дойде, и предложи услугите си. Дадохме програмата, устава и двамата адвокати, юристи, направили съответни изменения, корекции в програмата и дойдоха, и ни я върнаха. Ние четиримата още не бяхме толкова строго преследвани. Пак се върнах в това, в мойто село с новата програма, с устава. Аз не приех паспорт с такова име, казах на нашите да не приемат...Добре ама, по едно време жената се уплашила, вика: „Дадоха ти паспорт.” Викам: „Дай ми го де, ти защо криеш?” И решихме един да изпрати програмата и устава, заедно в плика сложихме паспортите, до Народното събрание, до някой вестик, до Министерски съвет, до главния прокурор, и тъй нататък. В тоя момент тоя Хайретин се отказа. Вика: „Аз съм с болна жена, не се знае какво ще стане утре”... и тъй нататък, негова работа...И в молбата писахме: действително всеки гражданин на България трябва да притежава паспорт, но тоя паспорт, който ни е издаден, е фалшив, тъй като името... снимката е моя, името е чуждо. И казах, моля да ми се издаде паспорт на такова име. Повече паспорт не видях, нито отговор не видях. Къде е, що е, само чета забравих сега в една книга един автор като вас, се обръщам към, за мен пишат, взел тия данни – яблановчина, аз съм яблановчина – съм изпратил паспорт с такова искане...дори някъде не ми споменават името, както и да е. Та, след тия събития, взеха да идват много хора при нас, при мен. Сабри им събираше молбите. Наши стари другари, които са освободени от заточение, и те дойдоха да ни намерят. Особено имаше един Али Мутлу, от Разградски окръг, той ни помогна. И1: От алианите ли беше и той, или сунит беше? Р: Не...човек! Та Сабри не беше преследван толкова строго. Не знам, може би не го знаеха за...не го имаха за турчин, достатъчно сериозен ли, ами как да кажа...Взеха мен да ме вардят. Един старшина, ден и нощ да дежури пред прозореца...Мустафа също. Хората не можеха вече свободно да идват, понеже старшината е там. Този човек ходеше като моя сянка. Тръгваме със жената, като идваме някъде из селото, заедно с нас тръгва. На 3-4 крачки, 5, зад нас. Срещаме се с един познат, разговаряме нещо, минава на 3-4 крачки и там ни чака. Отиваме до края на селото – и там с нас. По едно време стигнахме до границата на селото и оттам нататък не ни пускат. Както да е, това беше зима, не мога да си спомня сега датата. На връщане, има едно цвете, зимно време е зелено. Ний караджа оту викаме, трева за сърна, сърненска трева, както да е. Това е и зимно време е зелена. Жената видяла там от това цвете, отива да откъсва. И веднага, разбираш ли, старшината след нея, бегом, уж бомба ще лети. Викам: „Човек, може би жената има нужда, как може така да постъпиш?” И както и да е, някой път му подигравах не, закачах му, разбираш ли, на майтап: „Ей, викам ти си наказания според мен, бе. Имаш власт поне, намери малко дръвца, ела вътре да ги изгорим, да се стоплим.”. Сутринта ако стана малко по-късно, идва: „Ей, покажи се да те видя и пак лягай”, значи мисли, че съм.... И1: А през цялото време работа нямаш въобще? Р: Не. И2: Вече. И1: Не вече, отначалото почна ли някъде? Р: Отначало? И1: Да. Р: Нали отидох да паса овцете. И1: Е, добре де, ама това за ден, два. Р: Да, нямаше работа. И1: И през цялото време не ти даваха работа? Р: Не ми даваха работа. На някои другари са дали, изглежда, че сме били подложени на различни режимни положения, или... И1: Да. Р: Та, дотогава успяхме със Сабри...обикновено Мустафа пишеше текста. Сабри беше мераклия така, четеше по радиото от телефонните кабинети, понеже имаше кола, аз съм с него. По едно време отидохме в Бяла Слатина, там не можахме за една такава работа. После, как беше там, друго...отидохме други път, забравих селото. Сабри влезе в кабинета, аз уж гледам да забавлявам там работничката, питам колко жители има това село, какви учебни заведения... И1: Да... Р: И без да искам, имах един черен шлифер, жена ми го купила, едната ръка, без да забележа, била в джоба. И тя уж се смее, ама така страхливо се отнася нещо. Сабри пък в онова време не говори тихо, ами почнал, рабираш ли, с висок глас да такова, както и да е. На следващия ден...иначе тая жена е щяла да ни предаде. Помислила, казала... Сабри ми каза, разбираш ли, от това село имали някакви познати... И1: А това в Каменно поле ли се развива? Р: После може да ми дойде на акъла, но не е Каменно поле... И1: Нали Сабри е бил в Каменно поле? Р: Да, там беше. И1: Но в друго село отивате? Р: В друго село, там не можем да се свържем, няма къде... И1: Значи не е много строго де, щом са ви пускали от село в село? Р: Тогава действително, Сабри минава и ме взема. Та, помислила, че имам пистолет в джоба. Пък аз не съм носил дори джобно ножче. Както да е, по една случайност разбираш ли, не ни предаде. Уплашила се е. Та, след като започнаха така сериозно да ни следят Мустафа и мен, един ден към...след 5 часа, се прибирам в училището, заедно със старшината разбира се, с мен. Мойта стая дето преди беше, била домакинска стая, висока, студена. Там на туй, салона, има една маса, голяма, училищна. Гледам, една покана за телефонен разговор. Това беше на 5 май. Гледам, от Мустафа. И навсякъде е затворено, гледам... И2: 5 май 89-та? Р: Моля? И2: 89-та вече? Р: Да, 89-та година . Нямах...няма какво да правя. Нарочно са изчакали да изляза някъде, тогава да оставят това. Аз така предвиждам поне. Мисля си вечерта, какво да приема, какво мога да направя...и реших сутринта аз да се опитам да се свържа с него. Отидох в селската поща, казах: „Искам да се свържа с Комарево”, там селото на Мустафа, Комарево. И1: Комарево, да, те са близко там, съседни села. Р: След известно време аз чакам вътре...а, вънка, казаха ми че: „Имате Комарево”. Отидох на телефона, по линията нещо, чу се тракове. Изглежда, че само монтират нещо, пък и хептен ако сме глупави, не сме баш толкова глупави, да не можем да предвидим, че ще бъдем слушани... И1: Да, и на турски говорите? Р: На турски говорим, по линията се чува един глас: „Имате Мустафа...имате Валентин Петров” И1: Така се казва той, това му е българското... Р: Да. Аз викам: „Аз искам да говоря с Мустафа Юмеров, не с Валентин Петров”. Та така, пак се чува гласа: „Недейте говори на чужди език”. Викам: „Ний говорим на чист матерен език, не на чужд език”. Както да е, (с) Мустафа е сериозно и той...на 20-ти му предстоеше да бъде дело, да (се) разгледа делото. Не може да излезе никъде, аз също не мога и Сабри не може да дойде, и от България хората взеха да не могат, понеже старшината ги гони. Та, Мустафа предложи да дойде синът ми и дъщерята, да...връзка между нас. Дъщерята преди два дена беше заминала...също каза за програмата и ний даже...в даден етап щяхме да започнем гражданско неподчинение, ако не се осъществяват нашите искания. Гладни стачки...аз в подкрепа на Манолов, Петър Манолов, сме държали гладна стачка, няколко дена. И там действително гладна стачка, защото може да те проверят всеки ден, и да те изкарат мошеник, лъжец. И така или иначе, Сабри в това отношение е по-строг, той приблизително месец и нещо изкара, не тук, в Белене изкара. Както да е, щяхме да почнем вече групово гладни стачки, из България, в най-различни страни (места). И2: Вече имате връзка с вашите хора в България? Или как е? Р: Вижте какво, връзки...идва дъщерята при мене, идва покойния ми баджанак. И1: А, с този Хюсеин Нухов... Р: Хюсеин Нухов е мой истински баджанак, с който... И1: Тя сестра ли му е? Р: Не, те са сестри със жена му. Като братя, повече от братя сме се разбирали. И1: А той къде беше през това време? Р: Той беше излязал от затвора, често ме посещаваше, с колата си отиваше при Мустафа често. Значи възлагаше тука, понеже ний го избрахме като председател в сянка. Помислихме, че ний ще бъдем задържани и след нас да може да продължат това дело, да поеме щафетата. И затуй него го избрахме за председател в сянка. След като ни задържат, той ще излезе на туй...(на яве). Както да е, по тоя начин се мъчихме да... И1: Така, и казваш на 5 май там със... Р: Аз видях това, поканата, на 5 май. Аз отивам на 6 май в пощата и прекратихме значи, не можем да говорим кой знае колко. И по едно време, мислихме как да направим туй- онуй. Аз отчувах буби там две години, буба... И1: Къде? Р: В училището, хората в това село отчували буби преди това. И2: Копринени буби. Р: Копринени буби, има черничеви дървета. Но вече почнали да не се... И1: Да не гледат. Р: И аз никой път в живота си не съм се занимавал с такава дейност, ама, рекох, взех първата година 2 кутии...Помогнаха ми нашите, дадох няколко...някой лев на тия хора, дори някои не ми искаха пари, използвах техните черничеви дървета за бубите, слава Богу, взех няколко стотинки оттам. И там таковаха (казаха), твърдоглав...дали са прави или не са прави – не си дадох българското име, и ми ги купиха евтино бубите. Както да е, пак изкарах някой лев. И тая година взех 2 кутии. Те са дребнички, като мръвки са малки, и черничевите листа трябва като тютюн да таковаш, после да хвърлиш целия клон така, ядат. Както да е, на 9 май бубите са още малко...слушах новините по радиото. Рекох да изляза да откъсна някой листчета, да ги храня. Ах, гледам, само старшината ме пазеше – тоя път цивилни, облечени хора, тълпа хора. Имах там един съд дето мия ръцете...вънка, дето са оставяли обувките, когато се ходи на училище...уж че ще си измия ръцете, нарочно се забавих да видим какво става, защо. По едно време гледа: повежда, двама човека тръгнаха към мене. Единия го познах, беше този... човекът във новото време, Хъндърчев. И1: А, той от Котел чак там отишъл. Р: Охоо...другия не го познавах . Те се отдалечиха от тълпата, казаха ми: „Добър ден”. Друг път никой път не ме поздравяваха. Най-нахално нахълтваха да видим какво правя и копчетата на радиото таковаха. И аз съм умряла овца вече, от какво да се плаша, от вълк? Както да е, приех им го, аз казах: „Добър ден”. И повече не им говорих, като че не им обръщам внимание. Оня, непознатия, вика: „Няма ли да ни поканиш вътре?”. Викам: „Друг път не сте очаквали покана от мене, ама все пак заповядайте”. Минахме вътре, аз, Хъндърчев и този непознатия. Този, непознатия, вика: „Искаме да водим един сериозен разговор с тебе”. Викам: „До сега никой път не бяхте сериозни към нас, но все пак, да се опитаме ”. Каза: „На въпросите, които ще ти задам, по възможност да отговаряш с да или не”. Викам: „Щом искате такъв диалог, пишете въпроса, съответно подходящия отговор за вас, аз ще се подпиша, за да може да оправдавате към началниците.”. „Баш не е така ”, вика. Викам: „Кой сте, с кого разговарям аз?” „Казвам се Николов” – вика – „от Министерството на вътрешните работи съм”. И1: Николов. Р: Да, Николов. И първият му въпрос: „Какъв изход виждаш от това положение, дето си попаднал?”. Викам: „На това положение аз не съм попаднал. Вече пета година без присъда, без някакво обвинение ме държите, измъчвате и мен, и семейството ми. Вий нарушавате собствените си законни положения на страната. Вий сте виновни за това, за тая работа. Доколкото изхода – викам – вий знаете, че ние създадохме организация тука. Програмата и устава изпратихме до вас, до най-висшите инстанции, ще се борим, викам, за осъществяване целите и задачите на тази организация. Ако не се създаде почва за такава дейност – викам – за правата не се дава, за правата се воюва.” По едно време каза: „Подкрепяш ли си молбата, дадена от 86-та година?” Дето ви казах, една дълга молба писах. Викам: „Тогава така мислих, сега мисля по-друго яче. Не искам да напусна.” После казва: „Има ли кой да ги отчува тия буби, докато се върнеш?” Значи, едно че разбирам дали подкрепям молбата и друго – ще отидем до някъде, пак ще се върна. По тоя разговор, по такава обстановка, казаха ми да се приготвя за път. Викам: „Къде ще ме водите? ” „Като му дойде времето, това ще кажем”. И така, излизам вънка, шофьор от Котел, заедно със Хъндърчев, този от Министерството на вътрешните работи на предната седалка, ний със Хъндърчев на задната седалка, този Христо Диков също беше там... И1: От Враца. Р: От Враца. „Сбогом, ангеле мой”, вика на отиване. Викам: „Не ти прави чест да се обръщаш към нас с такова нещо. Ти, викам, защо ме излъга, защо не ми върна книгите, дето ми ги взе, бе? Тия книги бяха от Назъм Хикмет, от Сабахаттин Али, нали да чета през свободното време, издание на „Народна просвета”, викам, защо ги вземаш?” „Ще ти ги върна”...и не ми ги върна, както да е. Тръгнахме с колата, този път по-топло се отнасят към мене, не е както преди. Минаваме през селото на Сабри Искендер. И1: А той от кое село е, Искендер? Р: Той е от Каменно поле.. И1: Аха, там където е изселен. А той родом откъде е? Р: Той е родом от това...Сливенско, Жълт бряг. Аз между другото, им подхвърлям: „Мога ли да се сбогувам с приятеля си?”. Казват: „Знаеш ли къде живее?”. Викам: „Не”. „Натам погледна, вика, може би случайно”... Пък аз знам. Та, пътуваме, не зная къде ме водят, най-напред ми идва на акъла, че нали идват много хора към нас, търсят ни, мястото ми сигурно е в друго село. Така си мислех, заминаваме. По едно време гледам, на табелата пише „Своге”. Мъчех се да си представя картата на България, мисля... сигурно, ще ме вкарат в Главно следствено управление в София, разследване. Както да е, пак пътуваме, по едно време на картата гледам, пише „Дагоман”. Тогава, подсетих се, че ще напусна страната. Пристигнахме в Драгоман, в ЖП гарата. Първият етаж дават билети, не...вторият като ресторант, седнахме петимата, заедно със шофьора, на една маса. И1: И те вече казаха ли ти, че... Р: Нищо, въобще, седим. Взеха по една ичкия (питие), на мен предложиха: „Какво ще пиеш?” И1: Много любезни. Р: Аха, викам: „Аз не пия”. И действително, грам не вземах в устата си. Да не кажат под въздействието на алкохола...Та, викат: „Пий нещо”...и ми взеха нещо коняк ли, забравих. Една глътка им такова...ядохме и накрая аз им черпих по една бира. „А, не може, защо така?”. Викам: „Турците, ний на доброто отговаряме с добро”. Та, както да е, мина 11:30 през нощта...този Хъндърчев извади един паспорт, червен паспорт от джоба си и ми каза: „Напускаш страната”. Обърнах се към този от Министерството, викам: „Къде е семейството?”. „Ще дойде то, зависи от тебе.” Викам: „Имено, как да дойде, какво зависи от мене?” Хъндърчев веднага, разбираш ли, си пъхна носа пак: „Ако не лаеш срещу нас много, скоро ще го изпратим и семейството.” Викам: „Възпитавайте ги тия хора поне от малко бе, хората правят връзка с мозъка и езика и това, което искат да предадат на други хора, така говорят, кучета лаят”. Та както и да е, гледам вътре, откъде са взели снимка не знам, до Белград един билет. И1: С българското име е паспорта? Р: С българско име. Казах: „Ако се откажа да напусна?” „Хич недей си прави илюзии”, казва. И викам: „Аз бях ви казал в Драшан, че никога не бяхте откровени към нас, за сетен път доказахте това.” Без семейство, къде е, що е разбираш ли, аз напускам България и не знам къде отивам. Спорихме и така се разбрахме: аз ще мълча до септември месец, те ще ми изпратят семейството там, откъдето се обаждам. И няма как, взех паспорта. И1: А обясниха ли защо до септември, т.е. това беше някаква договорка между вас... защо точно до септември е трябвало да мълчиш? Р: Не знам, такъв срок ми дадоха и аз не се интересувах повече. Та, наближаваше 12 часа през нощта, излизаме за влака, оня от София си подава ръката, аз не го приех. „Значи, не си подаваш ръката”, вика. Викам: „Приятелите се сбогуват, ний не сме приятели с вас.” Качих се до вратата на едно купе, имаше един мъж, една жена, изглежда че са югославяни...а те застанаха до прозореца тримата със шофьора, аз се обърнах с гръб към тях. Тръгна влака, на вратата един кондуктор с шапка, оттам се показа и пита: „Има ли български граждани?”. Викам: „Аз съм български гражданин”. „Ела със мене”. Тръгнахме с него, в един спален вагон, аз седнах на това...леглото, той застана на вратата. След известно време пак спря влака, почнаха да се чуват свирки, гласове, туй-онуй, и той каза: „Можеш да се вреш където щеш вече”. И така напуснах България. И1: Това беше на коя дата? Р: Това беше на 9-ти май. Тръгнах, имах 91 лева пари само. Къде да отивам, какво да правя, откъде да търся помощ? Значи, не мога да намеря някъв изход, разберете, не виждам някакъв край, какво да правя? Дойде време, пристигнахме в Белград, слязох от влака. Тогава се сетих, видях едни таксита там, обърнах се на таксиметровия шофьор, викам: „Знаете ли къде се намира турското посолство?” Дотогава не бях...не ми дойде на акъла, докато не видях туй. Той: „Ела”, вика. Ний се разбираме със тях, езика тъй, близък на българския. Та, качихме се, викам: „Аз имам 91 лев пари, ще ми стигнат ли до там или...и са български пари – викам –други пари нямам ”. После да не се изложа, човека да не ми каже: „Щом нямаш пари къде се качваш”. Та 55 лева ли, нещо ми взе такова, както да е...по едно време, познах по знамето турското посолство. След туй човека обърна колата и си замина. Отидох, натиснах звънеца, един излезе, така, черничък човек, вика: „С какво можем да ти помогнем?” И викам: „Аз съм прокуден от България, може ли да помогнете?” Пак влезе вътре, аз го чакам на вратата, втори път дойде: „Заповядай”,казва и ме доведе до техния патрон, шефа. Той каза, патрона: „Гечмиш олсун, ний те познаваме по име, бъди спокоен ”. Казах му: „”Не знам какво става с мойте деца, с мойто семейство”. Вика: „Всичко ще се разреши.”. И по едно време предложи: „Ако те настаним тука, има лагер за бежанци, в Белград, в гората...там, в една хубава местност, ще бъде по целесъобразно.” Викам: „Както мислите, както и за вас ще бъде по-удобно. ” Не знам, уж извика...една българка дойде, от къде е, що е, не знам, разпита ме, записа всичко, което казах, направи ми снимка и замина. Изглежда, че по това време тези следяли дали говоря истината. И1: Дали си същия, да не си шпонин. Р: Да, и след третия ден, със картата...дадоха ми разбираш ли, и ме заведоха в лагера. Там в лагера стоях до 26-ти. И1: А дойдоха ли в това време други български турци? Р: Не. И2: Ти беше сам в лагера? Р: Сам. Там имаше повече афганци. И2: Афганци казваш? Р: Повече афганци, нали със Съветския съюз нещо... И2: Да, войната. Р: Изглежда, по това. Та, в този лагер имаш право да искаш политическо убежище от коя и да е страна, и както да е. Имаш право, докато получиш отговор, две години да седиш там. И2: Да. Р: Ако получиш отрицателен отговор, се обръщаш към друга страна. Аз направих молба до турското Външно (министерство) - извинявай, че малко... И2: Ще станеш. Р: Да, та по едно време...аз я познавах, говорителка беше в радио свободна Европа, Румяна Узунова. И2: Да, и аз я познавам. Р: Познаваш ли я? Да, дойде да водим един разговор както водим с вас, между другото ми зададе един такъв въпрос: „Ти имаш” – вика, „политически мотиви – „от чия страна смяташ да искаш политическо убежище?”. Викам: „От Турция” И тя накрая вика: „Защо именно от Турция?”. И аз нали, със тогавашния си акъл, викам: „Освен в Турция, някъде може да се роди един Тодор Живков и на тия измъчения, на които съм подлежал аз, мойте внуци да страдат”. Тя не ми отговори нищо, само погледна и така си коментирам, дали съм прав не знам...след десетина, петнайсет години, казала... абе тоя човек, колко издигнати западни страни има, използва момента именно в Турция. Да речем, Турция не се различава много от България, малко икономически ако се различава, в културно отношение... Та, както да е, от посолството ми дадоха пари за харчалък. Аз не ги приемах. Там беше...не ни разрешаваха да работим. Тайно отивахме да разтоварим камиони с тухли, и вземахме някой лев да препитаваме, както да е. Често гостувах, отивах в посолството, нямаше какво да правя. На 25-ти май ми казаха: „Али, утре ще има самолет, ела в посолството.”. Отидох, на сутринта дойдох в посолството, още в коридора, гледам – този Насъф из коридора се...„Ооо, Насъф, какво правиш тука, бе, и вас ли ви изгониха, бе?” Викам: „Наште какво правят, бе?” „Ама те не те ли намериха?” – вика Насъф. Тогава припаднах. Как да ви кажа, за децата, за жената, какво и що са...значи и те са, и със тях сме сплотени, обаче как, къде, що... И качихме се на самолета, аз съм замислен така...нито говоря, нито чувам, да не сполети никой...със Господ така. Пристигнахме в Истанбул. Там покойният Тургут Йозал ни посреща, аз дори не го видях, не съм такъв да се бутам, покрая съм...и ни предложиха, че на 30 септември, на 30 май де, ще има в Париж конференция международна за човешките права. Да ходим там. Ужасно много ме е боляла глава, не мога да разсъждавам, не мога да мисля, все с очите виждам къде е...как страдат, какво правят. Исках извинение, имах брат, изселен...изсели се в Чорлу 78-ма година, викам: „Дайде ми възможност няколко дни ако имам, да (си) почина, да отида в Чорлу.” Там един ми даде 20 лева ли беше, не лева, ами лира ли беше, 20 милиона ли беше, забравих какви пари. И1: Старите бяха с милионите, да. Р: А, дори не взех адреса, на такова положение човек ми дава пари, аз нямам ни пукнат грош. Та викам само: „Тия пари дали ще ми стигнат до Чорлу?”. „Ще ти стигнат – вика – до София”. Та, качих се на автобуса, другите заминаха за Бурса...слязох в Салък маале викат там на една махла, ходя така, ама къде ходя, уж да посрещна някой изселник оттука, познат...разкарвам се. И един ме посрещна, извади от джоба си някакъв документ, че бил от МИТ, държавна сигурност, среща ме, вика: „Можем ли да разговаряме с Вас?”. Влязохме в една стаичка, попита ме някои работи. Свърши разговора и излизаме...а, гледам – мойта дъщеря и на брат ми дъщерята, която заминала в Турция, 78-ма година, бягат към мене. „Брей, викам, Господи, дали сънувам”. Та, извинете... И1: Това е хубава емоция. А ти спомена преди, със тези Бабечки къде се засече, със Зейнеп... Р: Със Зейнеп не съм се срещнал аз, познаваме се с Бабечки. И1: Той идваше там в Драшан ли, или после се видяхте в Турция? Р: В Белене, оттам се познаваме с Бабечки. И1: Аха, Юсуф. Р: Да...не, Хюсеин, баща му. Правеше едни цигаретки. И1: А тия, Рунтови? Засичал ли си ги? Р: По радиото съм слушал. Дори за Зейнеп съжалявахме, защо не можахме да я привлечем към нас. Те бяха към друга организация, много активни бяха. И1: В коя организация са тия? Р: Коя? И1: На Зейнеп? Р: Това...с Петър Манолов бяха те. И1: Аха, Дружеството за Правата на Човека. Р: Да, в Пловдив дето е. После заминах, често отивах в Анкара, там се видяхме. И1: Сега почваме за политика да говорим, ако искаш да изключим... Р: Както прецените. И1: Ти ще прецениш. Защото след падането на Живков и промените въобще, се лансира това Турско Национално Освободително Движение в България, нали, на Ахмед Доган групата, като основна съпротивителна група. За нея нещо бяхте ли чули, че те са организирали „Майските събития”. Р: Сега, Демократичната Лига за Защита Правата на Човека има си дори и сега, разбираш ли, програма, останала от това време. Има си устав. Има си по западните архиви данни...това записи на говори. Питам: Ахмед Доган защо няма никъде записано в това време, щом са организирали, образували такава организация. Няма нито една буквичка някъде. И1: А бяхте ли чули нещо изобщо? И2: За други организации? Р: За организацията на Петър Манолов съм чувал, от София имаше една организация, Жельо Желев ли се казваше...не знам, вече забравих. И1: Да. Р: Данни за тях често съм слушал. Ние за подкрепа на Петър Манолов дори обявихме гладна стачка. Обаче за Ахмед Доган аз нищо не съм чувал. И1: А кога чу за него? Р: Кога чух за него...след като заминахме за Турция, аз реших вече да прекъсна всякакви политически работи. Вече да се грижа на пострадалото си семейство със каквото мога, от тоя (момент) нататък, колкото ми позволява живота. И реших да не се занимавам с нищо. И бях почнал работа като учител. И2: Кога това горе-долу, преди 10-ти ноември ли беше? Р: Моля? И1: Кога си почнал като учител в Турция? Р: Учител, сега...организираха курсове, най-напред, разбираш ли, такива курсове, които както да е... ний сме от България, не владеем достатъчно турски. И1: Литературен турски. Р: Както сега не владеем български език. И1: Ааа, не, ти говориш български без грешка. Р: И организираха курса, накрая с изпити, и почнаха, разбираш ли, през време на курсовете, да ни платят. И това мисля, че към новата година свършиха. И1: Вече 90-та година. Р: Новата настъп...90-та година. Като на практиканти ни изпратиха до различни училища. Обаче, получавахме си...След това, като почна новата учебна година, вече като учители почнахме работа. И1: Ти там по какво беше учител? Р: Аз съм начален учител. И1: И там си продължи като начален учител. Р: И там пак си продължих. По едно време казаха, че със дошлите учители от България ще се проведе едно събрание, в един салон там, не мога да кажа...в центъра на града... И1: В Чорлу? Р: В Чорлу. И там директорът на просветата беше. Почнаха да говорят и ни предложиха да помогнем с нещо тази новообразувана партия на турците по-специално, морално и материално. Дори...забравих, събираха няколко пари. Аз там съм озадачен, викам за пръв път чувам за такова нещо, Ахмед Доган. И исках да се изкажа. Казах, че ние не познаваме такъв човек, Ахмед Доган. Дали този човек е достатъчно дешифриран, действително какъв е, що е. Дори тогава някои взеха да ме упрекнат, че по този начин аз съм вредял за единството на турците в България. Както и да е, нали аз вече не се занимавам с това...чувам Ахмед Доган, Ахмед...той дори сега не знам, аз съм чувал, не го познавам, не можел да говори на турски език достатъчно. И1: Е, това не знаеме. Р: Аз не знам, така съм чувал. И1: Това трябва някой, който го е слушал, да каже. Р: Сега там дернек, как се рече... И2: Събрание. Р: Събрание...не е събрание. Значи, в Чорлу да речем има „Балкан тюрклери дернеи”... И2: Дружество. Р: А, точно така, дружество, много активни бяха тия дружества в Бургас, не Бургас... И1: Бурса. Р: Бурса, където е Насъф и тъй нататък. И2: Насъф в Бурса ли е сега? Р: В Бурса. И2: Аз ходих 5-6 пъти, не съм знаел. Р: Аз преди да дойдете, може би повече от половин час по телефона говорихме. Няколко пъти ме посети. Та, и те са изненадани. И1: За „Балгьоч” ли говориш? Р: Те образуваха друго. „Балгьоч” не се занимава, имало го преди това...Мюмюн Генджев там, той починал или катастрофирал, както да е. Не са обърнали достатъчно време, дори, не е хубаво да говоря върху тия работи...ама, из някои среди, тия които идваха от България, бяха прогонени...бяха подпомогнати от много демократични страни, от арабските мюсюлмани, от европейските страни. Отпуснаха средства, дори най-развита европейски държава не знам дали е в състояние да посрещне изведнъж толкова хора и да ги задоволи. Та, не знам на колко, не бива да говоря толкова... И1: Айде да спреме тогава. (...) И1: И какво казваш, когато се върна тука за първи път, какво ти беше впечатлението? Р: Впечатлението е, че всичко със похвала се говори за туй...за Ахмед Доган. Голям герой, защитник на правата на турците, на малцинството в България. Значи, обожават го. И1: Тука, в Ябланово? Р: В Ябланово. И видях, че негови...дето са ДПС-то членове, предимно (са) тия старите комунисти, тия подмазвачи, как бих ги нарекъл, тия...и които, двуличници, предатели, са в партията на Ахмед Доган. Вземат активно участие. И1: А към тебе, бай Али, какво беше отношението на местните хора, посрещнаха ли те като герой, така да се каже? Р: Не, аз не съм такъв да... И1: Не знам, питам. Р: Не знам сега някой дали тъй, някой...всеки гледа да се препитава, отдалечил съм се... И1: А тука властта в селото беше на партията на Ахмед Доган? Р: Да и тия хора, които се бориха дълги години по затворите, по заточенията, за демокрация, тия момчета бяха извън партията. Интересувах се после, тия познати в Турция...които ги познавам, дали към тях е така и също е било тъй. Случайно ли беше това, че активните членове са предателите, и такова...тия момчета, честни, предани, които се бориха за демокрация, са накрая изоставени, накрая не са ги приели в партията. И1: Дали защото самите те не са искали да влезат в тая партия, като виждат кои други са там, или защото просто не са били поканени? Р: Едно, че не са били поканени и друго, не могат да таковат (търпят) това положение, като виждат, да не цитирам имена...активните членове, председатели и тъй нататък. И аз предимно...тогава ни плащаха едно обезщетение по...максимално по 50 000 лева. И1: Да, старите пари. Р: Старите пари, срещу тия пари аз взех 330 долара, толкова струваше. И съм зает, не стоях, не можах да стоя много, та за пръв път дойдох 96-та година. После, предните избори, когато Ахмед Доган... И1: А тука с твойта къща какво беше, какво завари? Р: Четири стени. И1: Нищо? Р: Нищо. И1: А жена ти когато е напуснала, тя на роднини ли я е оставила, на кой? Р: Оставили я на баджанака ми. Баджанака ми по същия начин... И1: Баджанак ти е Хюсеин Нухов. Р: Хюсеин Нухов. По същия начин е поставен – сега моя багаж ли да вземе, или...без туй не даваха... И1: А той пак ли май 85-та ли е екстерниран? И2: 89-та. И1: 89-та. Р: Точно не мога да си спомня, сега съм забравил. И2: Но малко по–късно? Р: Малко по-късно може би. Ние пристигнахме на 26-ти, значи не е май, юни месец трябва да е било...тогава взеха да пристигат от България и ние очаквахме да видим какво ще стане, как ще се развият събитията, и така нататък. И2: А той участва в „Майските събития”, организира? Р: Организира. И2: Тука в селото имало ли е? Р: След като и Мустафа по тоя начин...на същата дата и той бил прокуден, само че в Турция, в Одрин. И от Одрин съобщава по радио „Свободна Европа” ли, не знам, че лидерът на турците в България е Хюсеин Нухов, та хората да знаят. И1: И какво казваш тука, в селото, това е интересно... И2: Имаше ли протест? Имало ли е протест през „Майските събития”? И1: През „Майските събития” имало ли е вълнения в селото? Р: Аз „Майските събития” по радиото дето...и цялото богатство беше едно транзисторче, ВЕФ. По радито съм слушал. Из България къде...и в Ябланово имало протести. Директорът на училището, бившият управител на ДЗС, казва, че той организирал протестите (смее се), човек, който... И2: Как се казва той? Р: Хюсмен Кокоев. Човек, който се криеше в миша дупка разбираш ли, по това време, ей така. И1: Е, ама ти говориш за 85-та, до 89-та е изтекло доста вода. Р: Да. И1: Може и така да е било. Р: Та втори път кога, през време на изборите... И1: Той в момента ли е директор на училището? Р: В момента е директор. И1: А той е на ДПС активист ли е? Р: На ДПС. И против Ахмед Доган не можеш да говориш. Няма никой...ний до Ахмед Доган от Бурса три пъти изпратихме девет въпроса, да отговори. Аз ги имам дори, не тука – там. Ахмед Доган...цитирам дата, човек, място – преди Възродителния процес ти беше ли на такова събрание, с кой се яви, какво решения взехте там? Тодор Живков даде ли ти като награда еди коя си книга, не знам книгата...”до моя приятел Ахмед Доган?” Когато си бил в затовора в Стара Загора, получавал ли си от Държавна сигурност на месец 1000 долара? И тям подобни девет въпроса, три пъти задавани – трите пъти не ни отговори. И нали казах, то преди...по време на изборите, когато заедно сформираха, образуваха властта със туй...аз бях тука. Ами не можеш да кажеш за Ахмед Доган нищо, не ти вярват, не ти слушат и там където не ти вярват, защо да говориш. Исках програмата на ДПС, да видим, какво пише там? И1: А там, в Чорлу, направи ли се организация на ДПС? Р: В Чорлу идват тия, от партията на Ахмед Доган, преди изборите, вземат хората оттам, да гласуват за него, за партията му. И казват...аз дори лично съм задал въпроса: „Защо турски език не се изучава в българските училища като задължителен учебен предмет?”. То да се състоят 2 часа седмично, няма значение. И подобни въпроси. Юмер Лютви ли се казваше тоя човек, дето дойде там...И той отговори: „Ний сме малцинство”. Не знам, 32 човека, 21 ли каза в парламента. „Безсилни сме.” Добре, вярваме, че сте безсилни. Кога предложихте на парламента това? Кой предложи? На коя дата? И той не можа да ми отговори. Значи, нищо не са направили. В тази програма, която аз исках и прочетох, не видях нито изречение, нито дума за турско население в България. Понеже, вий знаете, през време на комунизма тия шовинисти създадоха вражда между турците и българите. Поне в програмата да се спре на това, на сближаване на тия двата народа, да станат близки, приятели...И научваме, че Ахмед, Бог да му даде, не завиждаме на никой, разбираш ли...ако е спечелен с честен труд, бил много богат, като Харун викаме ние. Ако е от гърба на хората, да не са му халал, ако е с честен труд така...Оженил се, не знам до колко врем,...на възраст на своите дъщери, синове, вярно ли, е невярно – не знам. Недостойна постъпка от суета, на един такъв човек. Не че се е оженил, ама така ти го уважавай като своето дете, не като жена. Та, ако разрешите, аз искам да споделя някои съображения мои с вас. Сега, аз оттука когато исках да съм пенсионер, да се пенсионирам, исках за самоличност едно удостоверение. Отидох в кметството, помолих ги да дадат такова удостоверение. Взех удостоверението и чета: „Кметството на село Ябланово издава удостоверение в уверение на това, че Али Осман Орманлъ и Ангел Огнянов Орлинов е едно и също лице”. Е, това е гавра със човешката... И1: Е, не...не го възприемай така, аз ще ти кажа, че когато се ожених, жена ми, която взема мойто име... Р: Това е съвсем друг въпрос. И1: И нея я накараха да подпише такъв документ за идентичност на името, че Петя Стоянова Василева и Петя Василева-Груева са едно и също лице. Р: Ами вижте какво, все едно – те са все български имена, обаче има ли в света хора с такива имена? Отивам в МВР-Котел да се срещна с този човек, от новото общество (Хандърчев). Отивам до прозореца, на гишето, има една служителка там, млада. Викам: „Мога ли да се срещна, искам с еди кой си” . Вика: „Как се казваш?”. Казвам си името, „Другото име”, вика. Викам: „Вижте какво, аз изпитвам срам да отговоря на този въпрос. Аз ако ви питам как Ви е другото име, какво щяхте да отговорите? Има ли в света хора с други имена?” И1: Има. Р: Коя страна например, аз не съм чувал. Мога да науча. И1: И във...добре, както и да е, това е друг въпрос. Р: Хем да речем с германско име, хем да речем, италианско име... И2: Разбираме, такава е ситуацията по това време. Р: И според мен, прогресивните български учени трябва да протестират срещу това. Едно друго положение: вземам, искам акт за раждане. Сега, в акта за раждане пише мойто име Али, пише бащиното ми име Осман, (а) пише на дядото Орлин. Има си закон, без затруднение имало тука, да вземеш без затруднение своето име. Но лично, друг на мойто място не може да ти вземе името. И2: Да възстанови имаш предвид. Р: Да, аз възстанових името. Децата ми възстановиха името. Баща ми не можа, дядо ми... по причината, че не са живи. И1: Не са живи. Р: Да. Добре, в мойто родословно дърво какво се получава? И2: Това е абсурд, да. Р: Дядо ми са българи, от дядо ми нататък... И2: Да, да. И1: Да. Р: И в тия, новите регистрации, също пише. Добре, тоя живот ме научи аз да гледам, да се съмнявам в някои, в нещата.. И2: Сигурно, сигурно. Р: Каква е гаранцията след 200 да речем, 250 години и тъй нататък, че няма да излезе един Тодор Живков и едни историци като бившите двуличници. И да кажат: ето са историците, ето са документите, вий сте били българи... И2: Хубав въпрос. Р: А, ами вий сте били потурчени, както направиха 85-та година, каква е гаранцията? Това дали умишлено се прави, с цел, или случайно. Защо например не унищожават тия новите документи, да изкарат старите архиви. И да не се занимават със съд и тъй нататък. И1: Виж сега, това с унищожаването на документи е много сложен въпрос, защото аз ще те попитам пък, ако се унищожат тия документи, как ще се възстанови тоя феномен като „възродителния процес” например? И2: Например, по делото как ще разбереш кой кой е? Р: Как по делото? И2: Ами в документите, в държавните документи, нали там пише, осъден е този и този, ти не можеш да разбереш, кой кой е... Р: Добре де, имената се смениха 85-та година, демокрацията идва 90-та година. Изминали са 6 години. През това време хората се познават. И2: Можеше, да. Р: Нали? И2: Можеше по някакъв начин да бъде по-деликатно, да. Р: И какво се получава наистина, всъщност? Аз се извинявам, дали правилно разсъждавам, може би не. Сега...това, което не можаха да направят с танкове, с тънка хитрост го направиха. И мисля, разбираш ли, този красив, хубав народ, трябва да протестира. Сега има демокрация. Да речем, че 85-та година, през време на комунизма, и те (българите) бяха подтиснати като нас и не можаха да се обаждат, нали. Обаче сега има, трябва да...вижте какво, не съм против, избирал си, че принадлежиш към българска нация, с уважение, моите уважения. Обаче, не можеш да бъдеш и турчин, и българин. Значи едната страна на лицето турчин, другата страна – българин. И1: Но има такива, има и такива хора. И2: Днес има. И1: Да кажем, на твоя баджанак брат му пише книга като Христо Ников Р: Да, знам го. И1: Да и явно предпочита да бъде Христо Ников. Р: Моите уважения. Дори световно известният турски поет Тефик Фикрет...синът му Али се отказва от турското си име и приема християнско име. Като поп умира в Америка. Така решил. Но избира единия начин. И според мене...аз поне така мисля, че в това отношение трябва да протестирате вие, да се изкажете по време на събрание ли, със някои статии ли, в книги ли... И1: Ама бай Али, това е личен въпрос, какво да протестирам аз за името на еди кой си, той трябва сам да си протестира за своето си име. И2: Това е правен въпрос, ние го разбираме като исторически въпрос, ти го казваш и ние те записваме, и това ще се чуе. Ние като историци, това можем да направим. Но това е правен въпрос вече, разбираш ли... Някак си, нали, ясно е, че това е сложно, и те просто направиха, тука съм съгласен с тебе...те направиха процедурата за имената обидна за хората, отначалото. Така беше. И1: Да, да. Р: Едно друго положение, аз ви разказах подробно за някои неща от миналото, имах багаж повече от един камион. Тука ми седеше в туй...още не съм изкарал мотоциклета, ИЖ с кош. Както ви казах, 96-та година, връщам се – четири стени, всичко е разграбено. И1: А какво е станало с къщата, аз всъщност това исках да попитам, ама тръгна в друга посока разговора. След като Нухов се е изселил в Турция, той е оставил на друг да се грижи за къщата ли? Р: Къщата ли? И1: Да. Р: Всеки се вдигна, приготвили са багажа, иска да се изсели. Някой не се изсели, някой се върна, друг въпрос. И никой не се погрижи. Тия, които останаха, ограбват каквото има... И1: Ама тука местни хора? Р: Местни хора, не знам, сигурно местни хора, кой ще бъде...някои цигани със извинение може да са. И1: Имало ли е? Знае ли се? Р: Не знам аз, не мога да отговоря на този въпрос. Та, тия страдания, които съм теглил и аз, и семейството, няма ли някой човек, който да ги е причинил за тях? Кой им търси... къде са тия отговорни хора днес? Нито в Турция, нито в България от тия хора не е търсена сметка. Аз съм бил извикан в Чорлу от савджи, прокурор. Зададе ми няколко въпроса и от България сме получавали съобщения, че ще се разведе дело, ще се търси отговорност, които са били причинители за това положение. И1: Тука да се ограби къщата. Р: Не. И1: А, за „възродителния процес”. Р: За „възродителния процес”. И1: А, ти говориш общо. Р: И съответно, нали, ако се намерят причинители, виновни за тая работа, да плащат обяснение. Живков ли ще бъде той, не знам кой ли ще бъде той, който да е, мен не ме интересува. Ти си му ограбил всичко, което спечелил в продължение на 50 години, ти си му ограбил всичко това, които му останало от баща, от дядо. Как може човек без нищо, да даде всичко...да остане, да бъде лишен от това. И знаете ли какво, от 92-ра година насам уж е образувано дело и още до ден днешен не е образувано. И1: А, по-рано, още 90-та година, беше дело N 3 и така си и остана. Р: Добре де, сега имало такъв международен закон...тъй като аз не мога да пътувам, не съм участвал в това. Говоря с тия, които са отишли. Обръщат се към европейската сигурност. Казват, искаме да бъдат открити тия хора и да ни дадат обяснение. Оттам получават отговор, че трябвало да бъде...вътрешното законодателство да е приключено. Значи, да е водено дело, ако не се задоволиш със резултата от това дело, тогава съответно имат право. Е, добре де, тия хора от 92-ра година не свършват това и оттам. И аз говоря с някои други мои познати, да не цитирам имена, получават от Европейския съюз...понеже те доста години настояват, оказват натиск в България, защо не се прави това. И вземат писмено, че в България със съзнателна цел не приключва това дело, и да се разгледа делото. Тука влизат пък в действие някои сили. Със тия хора, които няколко пъти, не знам...десетина, петнайсет пъти се занимавали с такава дейност, там казват: „Сега да разгледаме молбата на един”, понеже, скъпо стрували там разноските...туй-онуй, да видим резултатите после... И1: На друг. Р: По Държавен вестник, 517 човека. И1: 517 сте... Р: Сме в Държавен вестник. И1: Ама какво 517? Р: Че в Бълагрия признават поименно 517, по имена, тия хора са... И1: За лежали в Белене? Р: За лежали в Белене без причина, без закон. И1: Аха. Р: Аз дори имам вестника. И1: Да. Р: Та, колко лесно, разбираш ли, извинявайте, и всичко... И2: Да, да, разбираме. Р: И тогава някои сили, опитват...дават достатъчно пари на едни от тях, голяма заплата, изпращат ги на курорт в Гърция, обещават: „Ний ще разглеждаме вече в България делото, откажете се от Европа.”. И някои от тях се отказват. Добре де, минали са повече от 20 години. Сега, да речем, аз ще се обърна към съда, ще заведа дело. Най-много, най-малко, 2 години ще чакам да се такова (образува) дело. И2: Така е. Р: После, няма да остана доволен, ще отнеса въпроса до Сливен. И1: Ще обжалваш. Р: После, да речем, главния съд. Е, там ще минат 7-8 години. После ще имам право да се обърна в Европа и там не знам колко години, кой ще остане жив? И значи това умишлено се прави, и трябва да се протестира, трябва да бъдат наказани тия хора. Аз не знам дали споделяте с мен тия... И1: Не, не, аз споделям изцяло, но това е проблем пред турската общност в България, в края на краищата, тя трябва да си го реши. Р: Къде е Ахмед Доган, те именно (са) против това. И2: Е, да. И1: Да. Р: Те именно се срещат в Европа с нашите представители, с представители на Ахмед Доган. Понеже властта е хитра, пуска най-напред Ахмед Доган, нали има една турска поговорка: опитвали, разбираш ли, да прескочи пръв трапа лудия. Те за туй Ахмед Доган пускат първи и той достатъчно е възнаграден в някои отношения, и с всички сили и средства е против това. 1 На 70 години, бивш учител, основател и заместник-председател на Демократичната лига за защита на правата на човека Каталог: sites -> default -> files files -> Образец №3 справка-декларация files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982 files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България Изтегляне 446.83 Kb. Сподели с приятели:
|